Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 25 страниц)

– Всички бащи умират.

Партридж се замисля за масивния крайник на буболечката.

– Но моят баща не е като другите. – Той се пресяга и улавя ръката на Лайда. Тя изглежда изненадана от неочаквания жест. – Нужен ни е план как да се върнем в Купола и когато това стане, как да се доберем до истината.

Тя се взира в него с насълзени от страх очи.

– Ще намерим начин – казва той. – Всичко ще е наред.

– Седж не извади този късмет – отвръща тя.

Години наред баща му го бе оставил да живее с убеждението, че по-големият му брат Седж се е самоубил. Но истината е, че бащата на Партридж уби първородния си син. Колко пъти Партридж си бе представял как Седж пъха дулото на пистолета в устата си? Всичко е било лъжа. Но сега брат му е наистина мъртъв. „Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Върни се у дома.“ Отвращава го най-вече начина, по-който баща му бе изрекъл тия думи – с една особена топлота в гласа, сякаш обича сина си, сякаш изобщо познава това чувство. Нищо не е свършило. Той не е един от тях. За него дом не съществува.

– Той може да те убие – казва Лайда. – Знаеш това.

– Да, знам – кимва Партридж.

Едно пясъчно създание внезапно се надига от земята толкова близо до Лайда, че пясъкът се раздвижва и тя губи опора под краката си.

Усъвършенстваното зрение на Патридж се изостря. В мига, в който съществото разтваря челюсти, той отскача и още във въздуха нанася ритник в каменната глава на звяра. Със задоволство усеща как главата му издрънчава при сблъсъка с крака му.

Лайда става, стиснала копието в ръка.

Пясъчнто създание приковава поглед в Партридж.

– Хайде – подканя го той. – Ела тук!

Тялото му гори от нетърпение да влезе в схватка. Сърцето блъска в гърдите му; усеща мускулите си напрегнати, преливащи от енергия.

Но тогава Майка Хестра надава вик от възвишението отвъд магистралата, привличайки вниманието на пясъчното създание. Точно когато звярът се обръща, тя грабва стрела от кожената торба, изстрелва я сръчно въпреки огромното разстояние и го уцелва в слепоочието. Пясъчното създание рухва на земята.

– Защо го направи? – кресва Партридж. – Бях го приклещил!

Лайда се приближава към пясъчното създание, докато живата съставка на организма му се отцежда в пясъка, след което изважда стрелата и изтрива тъмната кръв в полата си.

– Наистина ли го беше приклещил?

– Разбира се.

Тя поклаща укорително глава.

– И сама щях да се оправя.

Партридж въздъхва дълбоко.

– Добре ли си?

– Добре съм. – Тя изтупва пясъка от пелерината си. В погледа ù се долавя непознато изражение.

Майка Хестра им махва да тръгват и когато наближават, Лайда виква:

– Още колко остава?

– Около четири километра. Не разваляй колоната. И без приказки.

Вървят, потънали в мълчание, както им се струва, часове наред. Накрая стигат до редица разрушени затвори, два от които все още се издигат на мястото си. Железните им скелети и части от основата са непокътнати, но всичко останало е пометено. Отвъд затворите се виждат останките на фабрика. Единият комин все още стърчи на покрива, ала другите два са повалени като отсечени дървета.

Майка Хестра спира пред дълга назъбена пукнатина в пръстта и парче ламарина, захваната за земята с две ръчно изработени панти. Тя оглежда далечните скелети на сградите. Навярно там има друга майка, застанала на пост, защото Майка Хестра вдига ръка в очакване на знак. Партридж обхожда с поглед цялата конструкция, но не зърва жива душа.

Накрая Майка Хестра е доволна. Вероятно е получила отговор в знак, че наоколо е чисто. Не след дълго тя казва:

– Пристигнахме. – Сетне под силния напор на вятъра повдига металния капак на земята.

Отворът отвежда в тъмен тунел.

– Какво има долу? – пита Лайда.

– Подземно влакче – отвръща Майка Хестра. – Разбрахме, че е тук, след като проследихме маршрута на метрото към предградията. По време на Детонациите тунелите са се извили нагоре. – Партридж си представя как мотрисите изтласкват тонове земя, образувайки това възвишение. – Разбрахме какво представлява дългата пукнатина в земята още щом я открихме, и тогава започнахме да копаем.

– Имаше ли хора долу? – пита Лайда, надничайки в дупката.

– Бяха умрели много преди да ги открием. Погребахме ги както подобава. Нашата Добра майка искаше да им отдадем почит, задето ни дадоха това, от което се нуждаем. В Мъртвите полета има много такива. Но в повечето случи се налага да копаеш, за да стигнеш до тях.

Лайда пропълзява вътре на четири крака. Ала Партридж не е така нетърпелив. Онези, които не са загинали от сблъсъка, са били погребани живи.

– Първо дамите.

Майка Хестра поклаща глава и отсича:

– Влизай.

Партридж коленичи на студената твърда земя. А Майка Хестра влиза след него в прохода и затръшва вратата след себе си. Обвива ги плътен мрак.

Неочаквано в края на тунела грейва ярка светлина. Лицето на Лайда изплува пред очите му, окъпано в златисти отблясъци.

– Изглежда идеално – казва тя и за миг Партридж си представя, че в края на тунела го очаква цялото му детство – шарени великденски яйца, бебешки зъбки, баща му, претрепващ се от работа архитект, чиновник на средна възраст, и майка му, която тъпче мокро пране в сушилнята. Домът, който бяха откраднали от него. Съвършен, като че ли някога е имало нещо съвършено.

Ел Капитан

Клада

Ел Капитан се спуска задъхан по хълма. Къпиновите храсти закачат панталоните му като с мънички нокти, но крачи неумолимо. Духа бръснещ вятър, но той усеща прилив на енергия. Хейстингс. Може би не е никаква битка, нито пък призив, а нещо съвсем простичко като името на войника. Отначало това не му хрумна, тъй като в съзнанието на Ел Капитан Специалните сили не са съхранили достатъчно от човешката си природа, за да имат имена, макар че някога са били обикновени деца – всъщност нещо повече от обикновени. Както се оказа – най-привилегированите деца в света.

Дали пък не трябваше да търси някакво скрито значение? Хейст – значението му е известно, да бързаш. А тайдингс ще рече приветствия. Но приветствията са винаги радостни, а не враждебни, което в този случай би било по-уместно. Хейст и тайдингс е равно на Хейстингс. Ел Капитан никога не е бил добър с думите. Негова страст са оръжията, двигателите и електричеството.

– Хейстингс – казва на глас. Хелмут не се обажда; Ел Капитан предполага, че брат му спи. Когато е студено, той се сгушва на завет зад раменете на брат си и, свил дългите си кльощави ръце зад гърба му, се унася в дрямка. Отдалече Ел Капитан изглежда сякаш е напълно сам. Представя си, че Преша го вижда по този начин. Когато разговаря с нея, се случва тя да хъврли поглед на Хелмут, но не като другите, които виждат само уродливостта му. Преша поглежда брат му, сякаш е участник в разговора. И все пак му се иска поне веднъж Преша да вижда само него. Единствено него.

Чуди се дали Хейстингс няма да се появи отново, дали няма да му предложи истинска информация. „Проклятие‟ – мисли си Ел Капитан, – ами ако се снабдя с информатор? С човек отвътре?“ Хрумва му да сподели това с Брадуел и Преша, въпреки че му харесва да знае нещо, което те не знаят – леката възбуда от чувството за власт.

Наближава мястото, където оцелелите издигат клада и забелязва, че са събрали сухи клони, довлекли са разцепени дънери, подредили са тънките цепеници по такъв начин, че да могат да разпалят голям огън, макар гората да изглежда зелена и влажна. Виждат се неколцина мъже с ръчни колички. Всички те го стрелкат с коси погледи, но без да се откъсват от работата си.

На земята са насядали три момиченца и пеят някаква песен. Родени са след Детонациите, но като всички деца, родени по това време, не са лишени от деформации. Детонациите увредиха клетките в самите спирали на ДНК. Никой не бе пощаден – дори следващите поколения. Едно от момичетата е обръснато почти нула номер, сякаш е въшлясало, и възлестите кости на черепа ù са изложени на показ – от едната страна е издут, като че ли вътре е натъпкан повече от един мозък. Рамото на второто момиче стърчи през дрехата, извито напред. Кожата и на трите е на петна. Учите им са уморени.

Щом го забелязват, те стават и свеждат глави. Униформата на ОСР дълго време е била символ на страх и тъй като не е по силите му да промени този факт, Ел Капитан използва този страх. Страхът може да бъде предимство.

– Свободно – казва той. Момичето с изкълченото рамо вдига поглед и потръпва, изплашено от Хелмут, който сигурно е подал глава. – Това е брат ми.

Към тях приближава мъж с издут торс може би от някакво образувание, довело до разширяване на гръдния кош.

– Не правим нищо лошо. Всичко е в името на доброто.

– Просто се чудя какво става тук – казва Ел Капитан, прехвърляйки пушката на гърдите си.

– Дадохме дума – отвръща мъжът.

Една висока млада жена с очертаваща се плитка под кожата на лицето казва:

– Истинска е! Те могат да ни спасят. Тя е живото доказателство. Аз я намерих. Това е всичко. Не е далече оттук.

– По-полека – спира я Ел Капитан. – Струва ми се, че вдигате клада.

– Клада – повтаря Хелмут и всички го зяпват с опулени очи.

– Искаме да разберат, че сме я намерили и сме готови да принесем в жертва трите момичета – обяснява младата жена с плитката на лицето. – Ще ги качим горе и ще чакаме.

– Онази в средата е дъщеря ми – казва мъжът с широкото туловище и посочва момичето с обръсната глава.

– Кого сте намерили? – пита Ел Капитан. – Някакво момиче?

– Някакво момиче?

– Момичето с новото послание – отвръща жената. – Доказателството, че могат да спасят всички ни!

– Кога намерихте това момиче?

– Оттогава има три дни – казва жената.

– И кой е този, който ще ни спаси? – пита Ел Капитан, въпреки че знае отговора. Куполът е изпратил послание по някакво дете. Това ли е причината Хейстингс да го доведе тук?

Младата жена се усмихва и плитката на лицето ù се извива. Тя вдига ръце към Купола и казва:

– Милосърдните. Онези, които бдят.

Ел Капитан и преди бе чувал подобни брътвежи – тези хора са поклонници на Купола, смятащи Уилъкс и хората му за богове, а Купола за рай.

Той потрива цевта на пушката си само да им напомни, че освен Купола има и други авторитети, с които да се съобразяват.

– Не мисля, че това е добра идея – отбелязва той спокойно. – Ще трябва да ви помоля да се разотидете.

– Но ние подготвяме момичето с новото послание за кладата – възразява младата жена. Лицето ù е пламнало, сякаш е болна. Погледът ù е разфокусиран.

– Да не се каните да я изгорите?

– Да я изгорите? – прошепва Хелмут. Ел Капитан долавя звука от разтварянето на джобното му ножче.

– Искаме да ù се поклоним и да я почетем. Така се надяваме да приемат и другите. – Докато говори, тя се олюлява и полата се люшва край пищялите – бледи и пепеляви.

Ел Капитан отново хвърля поглед към трите момичета. Те присвиват очи и накланят глави настрани. Дори не изглеждат изплашени, което го кара да се чувства неспокоен.

– Ангелите – казва мъжът с широкото туловище – никога не са далече.

– Не чуваш ли жуженето на свещените им духове? – пита младата жена.

– Специалните сили ли? Това не е никакво свещено жужене, със сигурност.

– Със сигурност – повтаря Хелмут.

– Не ни вярваш – казва младата жена. – Но това ще се промени.

Той насочва пушката към мъжа с ръчната количка.

– Какво ще кажете някой да доведе момичето, веднага!

– Веднага – прошепва Хелмут.

Младата жена поглежда мъжа с ръчната количка.

Той кимва.

– Тя е в града, където я пазят – отбелязва жената. – Ще те заведа. – Отправя се към другия край на гората. Ел Капитан тръгва след нея. Тя поглежда през рамо, обръщайки към него очертаващата се под кожата ù плитка и казва: – Тя е истинска, честна дума. И е доказателство. Ще го чуеш от самата нея.

Но в мига, в който завършва изречението си, тя стрелва поглед зад Ел Капитан и очите ù се разширяват. Прошепва със страхопочитание:

– Погледни!

Но Ел Капитан няма желание да гледа нататък. Има лошо предчувствие. Хелмут се извива, за да види какво има зад тях. Накрая Ел Капитан поема дълбоко въздух и се обръща.

Огромният Купол се издига на хълма отвъд кладата, масивният му корпус се извисява властно над тях, кръстът му пронизва смолисточерните облаци. Отначало не забелязва нищо необичайно, с изключение на няколко малки черни точици. Но после разбира, че точките се движат. Те имат крака. Всъщност това не са точки, а ситни черни паякообразни същества, които пропълзяват навън през малък отвор в основата на Купола. Лъскави и механични, плъпват в безпорядък.

– Изпращат ни дарове! – възкликва младата жена.

– Аз не мисля така. Не, това не са дарове – отвръща Ел Капитан.

– Не са дарове – повтаря Хелмут.

Дори от това разстояние Ел Капитан може да се закълне, че чува потракването на металните тела и хрущенето на пясъка под шиповете на крайниците. Зли твари, създадени от Купола. Незабавно трябва да извести Брадуел и Преша.

– Не разполагаме с много време – подхвърля на младата жена. – Да побързаме.

На път за града Ел Капитан научава, че младата жена с плитката на лицето се казва Маргит. Тя не спира да говори – как, докато беряла пумпалки, се натъкнала на момичето и на слепия му приятел – но Ел Капитан почти не я слуша. А случва ли се да забави темпо, той я смушква с пушката в гърба. С колко време разполагат преди паяците роботи да стигнат до града? Крачката им са малки, но бързи.

Ел Капитан и Маргит преминават бързо по уличките с мрачни колиби, построени от камъни, шперплат и брезент. В града се долавя неизменната смрад на нещо гнило – натрапчивия лъх на смърт, сладникаво-киселата воня на разлагащи се тела и на цвъртящо на шиш месо.

Заобикаляйки руините, Ел Капитан брои по навик стълбчетата пушек. Всяко просмукващо се сред отломките стълбче дим идва от пещера, пълна с пясъчни създания или зверове, които повличат надолу оцелелите и се хранят с тях. Ел Капитан бе изгубил доста войници сред руините.

През цялото време се оглежда за Специалните сили, които непрекъснато кръстосват града. Но от тях няма и помен, което го изпълва с безпокойство. Дали не са се евакуирали, защото знаят за паяците?

Маргит го отвежда до дренажна тръба, пред която на пост стоят групита – двама мъже със съединени торсове и една жена, сраснала се наполовина за гърба на единия мъж. Не е изключено да са били непознати, пометени от Детонациите, докато са чакали на автобусната спирка или на гишето в банката. Ел Капитан поне се е слял с някого, когото познава. С човек от семейството.

Единият мъж е въоръжен с верига, другият – с камък, а жената го гледа свирепо изпод тъмната си качулка. Щом зърват пушката и униформата, те отстъпват леко назад.

– Иска да я види със собствените си очи – казва Маргит.

Групитата кимват и го пропускат.

Дренажната тръба е огъната от едната страна, но иначе изглежда здрава. Тъй като са прекалено високи, за да стоят изправени, Ел Капитан и Маргит поемат навътре приведени. Гърбът на Хелмут се трие в горния край на тръбата. Той изскимтява.

– Не мрънкай – сгълчава го Ел Капитан.

– Не мрънкай – отвръща Хелмут.

Ел Капитан зърва една ръчно изработена маслена лампа и неколцина души, сгушени около нея. Той спира и се обръща към Маргит:

– Искам да я видя насаме. Всички да излязат.

– Но тя е прекалено ценна – възразява Маргит.

– Това не е мой проблем.

– Не може ли двама от нас да останат? Само ние, които я открихме? Ще стоим тихо.

Ел Капитан оглежда обвитите в сенки лица.

– Добре, но другите да излязат.

– Другите – казва Хелмут, сякаш е по-добър от тях, понеже остава. Но къде би могъл да отиде?

Маргит пристъпва към скупчените отпред хора. Завързва се кратък спор, след което те се оттеглят, като се шмугват покрай Ел Капитан и хукват надолу по тръбата.

Освен Маргит той различава две фигури, седнали на пода, едната по-едра от другата – сляпата берачка на гъби и момичето.

Щом се приближава към тях, Маргит казва:

– Този човек иска да говори с теб. Иска да научи истината.

Ел Капитан премята пушката на гръб и коленичи. На светлината успява да разгледа по-добре очите на сляпата берачка – обгорени от Детонациите. Има много слепци като нея. Катарактите не са помътнели както бе при баба му от времето Преди. Не, очите на тази жена блестят, приличат повече на котешки, отколкото на човешки.

– Това момиче е свещено – казва сляпата жена. – Ангелите я пазеха, докато не се появихме ние, и тогава я повериха на нашите грижи. – Тя протяга ръка и докосва бледото лице на момичето.

Гърлото на момичето се свива и то заплаква.

– Гласът ù... – продължава сляпата берачка. – Гласът ù не е като нашите. Той е пречистен. В него няма никаква дрезгавост. Звучи като пеещи камбани!

– Защото тя е Чиста! – казва Маргит. – Тя е момичето на новото послание и ще ни донесе спасение!

– Мисля, че мога да ти помогна – обръща се Ел Капитан към момичето. – Или поне се надявам.

Момичето вдига поглед към него и отмята косата от лицето си, което е бяло като мляко.

– Казвате, че е Чиста? – подхвърля Ел Капитан.

– Чиста? – повтаря Хелмут, привеждайки се напред, за да погледне по-добре.

– Вдигни ù ръкавите – отвръща Маргит. – Щом трябва, увери се с очите си.

– На мен не ми трябва – заявява с гордост сляпата берачка.

Ел Капитан поглежда момичето, после я хваща за ръка. Изглежда, не се бои от него. Всъщност в очите ù се чете молба. Той дърпа нагоре ръкава, разкривайки съвършената ù кожа. Онемял от изненада, вдига и другия ръкав. Кожата на тази ръка също се оказва безупречно чиста.

– Казвате, че не е родена в Купола? Тя не е Чиста.

– Преди беше обезобразена и живееше с други безпризорни деца. Част от сираците я разпознаха – обяснява Маргит.

– Как се казваш? – Ел Капитан пита момичето.

Тя не помръдва, не обелва нито дума.

– Името ù е Уилда – обажда се Маргит. – Научихме го от сираците и тя се обръща на него.

– Кажи му новото послание – подканя я сляпата берачка, след което протяга ръка и докосва лъскавата коса на момичето. – Хайде, кажи го.

Момичето сплита пръсти под брадичката си и се затваря в себе си.

Ел Капитан се обръща към нея:

– Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

На рамото му изниква ръката на брат му. Хелмут държи малка лодчица, издялана от дърво. „Проклятие – мисли си Ел Капитан, – това Хелмут ли го е направил?“ Предметът изглежда толкова изящен и красив, че Ел Капитан усеща как гърлото му се стяга. Очите му се насълзяват.

Лодката е подарък. Момичето я приема и я обгръща в шепи.

– Кажи ми – изрича Хелмут. – Кажи ми.

Преша

Кадет

– Задавал ли си лични въпроси на кутиите? – интересува се Преша. – Да кажем, за родителите ти? – На разчистения край на металната маса ядат белезникаво месо от консерви.

– Да – кимва той.

С прибрани ръце и крака Финън е притихнал на пода до един радиатор, който от време на време излъчва слаба топлина. Лампичките му светят приглушено. Тя се приближава и коленичи до него.

– Обича ли да стои на топло?

– Всъщност мисля, че се зарежда с енергия. Изглежда, го привличат електрическите контакти, лампата, която използвам за четене, и радиаторът, когато започне да бръмчи. Нямам представа как точно извлича енергията от тях, но това обяснява оцеляването му.

– Ами другите?

– Пусна ли ги от контейнера, правят същото.

Щом Брадуел споменава контейнера, в съзнанието ù незабавно изниква образът на обезобразеното мъртво момче с велосипедна рамка през гърдите му. Не може да се отърси от представата за тялото му, проснато на масата за аутопсии. Вижда като на лента всички смъртни случаи, които бе видяла през последните месеци.

– Значи още мислиш за родителите си?

– Повече отвсякога.

– Защо?

– Защото с времето се доближавам до тях. Ингършип каза, че Уилъкс е познавал родителите ми. Те все още са част от този свят – чрез усилията си да спрат Уилъкс и чрез мен. Също като майка ти, нали? Тя е още тук. Лебедът, седемте избраници. В цялата тази бъркотия има някакъв смисъл.

– Така е.

– Аз не съм като Ел Капитан. Той иска да срине Купола със земята. Партридж иска да отмъсти на баща си. А аз искам просто всички да научат истината.

– Съжалявам за онова, което казах. Знам, че родителите ти са рискували всичко заради истината. Аз също искам да правя разлика между реалните факти и измислиците, които са поднесени като истина. – Но не в смисъла, който Брадуел влага в това. Той иска да знае истината за света. А тя се интересува единствено от истината за себе си в този свят. Желанието ù изглежда егоистично – дребнаво и жалко. Еми Бриджит Иманака. Само три думи. А Преша Белс е просто измислица.

– Добре – отвръща той. Преша вижда, че я наблюдава така, сякаш не ù вярва. – Може би той знае каквото те интересува. Хайде, давай. Попитай Финън за родителите си.

Тя поставя леко ръка върху кутията.

– Може ли?

– Само ако искаш.

– Това ми прилича на лъжа. – Отдръпва ръката си. – Искам сама да си спомня, но ми се струва невъзможно. Защо не помня Детонациите? Или пък нещо повече от живота преди?

– Искала ли си го наистина?

– Налага се – отвръща тя. – Ще трябва да премина през тази част, ако искам да се добера до спомените си от времето Преди. Струва ми се като заключена таванска стая. Отворя ли я, ще открия ужасите на Детонациите, които мозъкът ми е изтрил, и може би чак след това спомените за майка ми и баща ми, заровени в най-скритото кътче на тавана.

– Всъщност онзи ден си мислех за това; сигурно си говорила свободно японски – отбелязва Брадуел. – Живяла си там, отгледана си от баща си и от леля си. Езикът е някъде дълбоко в теб.

– Може би е заключен в подсъзнанието ми като всичко останало.

– Вероятно това е част от проблема, липсата на езикови средства за ставащото около теб. Просто не си успяла да обработиш цялата информация.

– Но си спомних думите на песента, която майка ми пееше за момичето с развяващата се рокля на онази веранда.

– Този спомен е безопасен – казва Брадуел.

– Да не искаш да кажеш, че не ми стиска да си спомня трудното?

– Искам да кажа само... – Някой тропа на вратата. Лампичките на Финън светват, моторът му се събужда с ръмжене.

– Брадуел! – вика някакъв мъж.

Брадуел се приближава до вратата.

– Кой е?

– Имам новини от Ел Капитан. Важно е.

Брадуел повдига резето и излиза в коридора.

По припряните гласове Преша се досеща, че съобщението не може да чака. Нещо се е объркало. Стомахът ù се бръща. Поглежда към светещите като очички лампички на гръбчето на Финън. „Плуват седем лебеда“ – казва си тя, но няма представа откъде са се взели думите. Финън се взира в нея като кученце, което знае само един номер.

Тя коленичи и прошепва:

– Ще ми разкажеш ли за родителите ми, ако реша да попитам? – В същия миг си задава въпроса дали не се бои да узнае истината за тях. Дали след това няма да ù липсват още повече? Има ли неща, които не иска да знае? Все пак е извънбрачно дете и това е тайна.

Финън се изправя. Стрелва напред ръка, сграбчва кичур коса и го изтръгва с рязко движение.

– Ох! – извиква тя. Става и разтрива мястото. – Това пък защо го направи? – Косата изчезва бързо в кутията като навита с моторче нишка. Тя се дръпва стресната, блъска се в металната маса и събаря камбанката, която се търкулва по масата и издрънчава на пода.

Преша понечва да я върне на мястото ù и съзира изрезката от вестник. Сега се вижда цялото заглавие: „ОБЯВЯВАТ ЗА ЗЛОПОЛУКА УДАВЯНЕТО НА МЕЖДУНАРОДЕН КАДЕТ“. Името на момчето е написано под снимката му: „КАДЕТ ЛЕВ НОВИКОВ“. Взима изрезката, в която се обяснява, че тренировъчната операция е международен проект. „Най-добрите от най-добрите“ от няколко държави са повикани да участват в дипломатическа кампания за културен обмен. От статията се разбира, че става дума за клон на „Най-добрите от най-добрите“, включващ най-интелигентните младежи от цял свят. Ето защо баща ù е бил поканен от Япония. Лев Новиков е бил от Украйна. Лицето на момчето излъчва печал, но може би ù се струва така, защото е наясно, че не е сред живите. Изглежда красив и сериозен. Под изрезката има още една. „КАДЕТ ПОЛУЧАВА СРЕБЪРНА ЗВЕЗДА ЗА ХРАБРОСТ.“ Тук също е поместена снимка на кадета, но този път тя разпознава лицето, въпреки че е по-млад и очите му изглеждат по-тъмни и живи. „КАДЕТ ЕЛЪРИ УИЛЪКС.“ Преглежда набързо статията. „Деветнайсетгодишният Уилъкс се опита да спаси кадет Новиков, претърпял злополука по време на тренировъчна кампания. Наистина е жалко, защото от доста време момчето [Новиков] не се чувстваше добре – заяви офицер Декър. – Тъкмо беше започнал да се оправя. Това беше първото му плуване за сезона.“ Организирано е погребение и по-късно същия ден – церемония за присъждане на медала. Тя изчита статията, но един цитат приковава вниманието ù. „Това е тъжен ден, но храбростта бе възнаградена“ – отбеляза кадет Уолронд.‟

Уолронд, като Артър Уолронд, семейният приятел, убедил родителите на Брадуел да му вземат куче – куче на име Арт Уолронд. Той също ли е бил част от „Най-добрите от най-добрите“? Дали този тренировъчен лагер е мястото, където Уилъкс, майка ù и баща ù се срещат за първи път? Дали е било преди и след превръщането им в седмината избраници? И защо Брадуел не ù е споменал нищо за това?

Тя връща двете статии там, където ги бе намерила, и поставя камбанката отгоре. Финън тръгва към нея с тихичко бръмчене. Тя отстъпва заднишком. Той спира и лампичките започват да примигват закачливо. Тогава от него се разнася вой. Звучи почти жаловито. Да не би да се извинява?

Тя накланя глава и вдига поглед.

– Какво искаш от нас?

Черната кутия не обелва нито дума. Може би не е програмирана да иска. Преша се пита дали кутията прави разлика между желанието и страха.

Брадуел се връща и казва:

– Говориш си с кутия? Става за компания, нали?

Преша се чувства неловко и сменя темата:

– Какво е съобщението от Ел Капитан?

– Имаме среща близо до руините. Имало някакво момиче. Странен случай. А също и паяци. Споменал е нещо за паяци.

– Не иска ли и аз да дойда?

– Там е твърде опасно.

– Идвам с теб. Искам да помогна.

– Кап ще ме убие, ако те пусна навън.

– Не мога да разбера дали съм тук за собствената ми безопасност, или защото съм затворничка?

– Много добре знаеш отговора. Кап иска само...

– Щом се чувствам като затворничка, значи съм такава.

Брадуел пъха ръце в джобовете си и въздъхва.

– Не съм от порцелан. – Но не е сигурна дали казва истината. Нима нещо в нея не се бе пропукало, след като натисна спусъка на пушката; майка ù е мъртва – дали пукнатината някога ще заздравее?

Той вдига очи и среща погледа ù.

– Прекалено скоро е.

– Забравяш нещо. – Познава добре този глас – кротък, но твърд.

– Какво?

– Сама взимам решенията си, така че не зависи от теб.

Лайда

Мотриса

Като малка Лайда никога не се бе качвала на метрото. Подземното влакче се използваше от престъпни типове – нарушители на обществения ред, преносители на инфекции и бедняци, които Господ не обичаше достатъчно, за да ги благослови с богатство. Филмите за Праведната червена вълна показваха сцени на преследване, а не престъпни елементи в метрото. Баща ù обичаше тези филми, както и направените по тях видеоигри.

Никога не бе предполагала, че мотриса от метрото може да изглежда така. Подът е наклонен и осеян с натрошено стъкло и боклуци. Прозорците са покрити с плътна мрежа от пукнатини. Останалата част от вагона е непокътната – оранжевите пластмасови седалки, сребристите лостове, картите на метрото и обявите, разлепени под разбития плексиглас. Фенерът хвърля игриви отсенки, сякаш зад седалките се мяркат привидения.

– Значи, това ще е домът ни за известно време – казва Лайда. – Колко ще останем тук?

Майка Хестра се опитва да нагласи коледните лампички, закачени от другите майки. Лампичките примигват.

– Не се знае. Дни, може би седмици. Докато е безопасно.

Партридж и Лайда се разминават толкова близо, че лактите им се докосват. Лайда проверява дали Майка Хестра не е забелязала. Не е.

– Какво ще ядем? – пита Лайда.

– Донесла съм провизии за няколко дни. След това ще ни доставят още.

Лайда се бои да говори с Партридж. Той иска да се върнат в Купола, да направят план за действие. Но това означава връщане назад, тъй като за нея Куполът е нещо в миналото, друг свят. Как би могла да се върне? Но Партридж я привлича. Пристъпва към него, повдигайки фенера към реклама на серия почистващи продукти – „ИЗСЛЪСКАЙТЕ ДОМА СИ ДО БЛЯСЪК!“ – и на газирана вода с лимонов вкус. На афиша се вижда млада жена, зареяла поглед през прозореца. „ИМАТЕ НУЖДА ОТ ПОМОЩ?“ Отдолу е изписан телефонен номер.

– Мислиш ли, че изглежда депресирана? Сякаш би се самоубила?

– Или пък бременна и неомъжена? – прошепва Партридж. Лайда се изчервява. Невъзможно е да си бременна и неомъжена. Нали? – Може би операторите на горещата линия не ги е било грижа. Предлагали са един отговор за всичко.

– Приютите – прошепва Лайда. – Какво мислиш за Илиа? Разказа ми история за мъж и жена и за семето на истината. Звучи като измислица, но не е. Сигурна съм... – Партридж плъзва поглед по лицето ù. – Какво? – пита тя.

– Боже. Докога ще бъдем тук? Няма да издържа – не и когато си до мен.

Забележката му я жегва.

– Какво искаш да кажеш?

– Толкова си близо – казва той, – а не мога да те целуна.

Стомахът и се обръща. Покрива лицето си с ръце и прошепва:

– И аз се чувствам по същия начин. – През целия си живот са били под наблюдение, броени като овце, строявани в редици, обучавани да четат в хор, да обръщат страниците едновременно – както във времето Преди, така и в Купола. Струва ù се ужасно несправедливо, че веднъж озовали се в този пущинак, вместо да бъдат себе си, отново са под наблюдение.

Тя слага ръка на плексигласа и той прави същото. Кутрето ù докосва ранения му пръст – доказателство за дивата природа на майките. Макар да съжалява, че е изгубил пръста си, тя се възхищава на варварската им същност. Харесва ù да усеща тежестта на копието в ръката си, да го хвърля с все сила и да чува плътния звук, когато се забива в мишената. В детството си бе принудена да потиска гнева си, да отрича страха и да приема любовта със стеснение, затова варварската природа на майките ù се струва честна и открита.

– На три стъпки един от друг, моля – казва Майка Хестра. – Три стъпки!

Партридж вдига ръце, сякаш казва: „Без контакт. Обещавам!“ И двамата отстъпват встрани.

Майка Хестра я бе предупредила, че остане ли насаме с Партридж, той може да предприеме „нежелани опити за сближаване“ и дори „да ù навреди“. На Лайда ù се щеше да обясни на Майка Хестра, че изобщо не е права. Винаги бе харесвала Партридж – дори повече, отколкото той нея. Копнее да остане насаме с него, да целува устните му, да гали кожата му и той да гали нейната. Наясно е какво правят омъжените двойки, когато са насаме – или поне бе чувала да се говори. В училище внимават такава информация да не стига до момичетата. „Щастливо сърце е здравото сърце“ – ето какво е здравното образование по въпросите за тялото.