Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 25 страниц)

В този миг се разнася бръмчене. Портите се отварят. Появяват се няколко измършавели до неузнавамост оцелели с импровизирана носилка – най-обикновен чаршаф, завързан за два метални пръта.

– Трябва да разбера какво е станало с брат ми – казва Фандра, поглеждайки ту Брадуел, ту Преша. – За последен път го видях по време на кърваво сражение. Успя ли да се върне в града?

– Да. Той е добре – уверява я Брадуел.

– Знаех си, че е успял. Знаех си.

Оцелелите обединяват усилия, за да преместят Хейстингс на носилката. Жизнерадостната музика все още гърми от високоговорителите, за да държи пясъчните създания настрана. Въпреки това оцелелите си отварят очите на четири и само от време на време поглеждат крадешком Брадуел с нескрито страхопочитание. Пред тях стои истински пророк.

– Почакайте – изрича немощно Хейстингс. – Ще имате нужда от указания.

– Които не можеш да ни дадеш заради поведенческото си кодиране – добавя Брадуел. – Какво ще правим сега, по дяволите?

Хейстингс поклаща глава.

– Не – изрича той.

– Оставете го долу за малко – казва Ел Капитан. – Оцелелите спускат носилката на земята.

– Не какво? – пита Брадуел.

– Беше прав да не ми вярваш. Причината да не ви дам информацията не беше поведенческото кодиране. Разполагам с достатъчно сили да го преодолея.

– Тогава защо не ни каза? – пита Ел Капитан.

– Ако го бях направил, вече нямаше да имате нужда от мен. Не исках да стана излишен.

– Кажи ни сега – обажда се Преша.

– Финън – изрича той. – Искам да кажа на Финън. Той ще разбере информацията, с която разполагам.

Брадуел развързва кутията, която носи пристегната на гърба си. Лампичките на Финън светват.

– Трийсет и осем градуса, петдесет и три минути и двайсет и три секунди на север, седемдесет и седем градуса, нула минути и трийсет и две секунди на запад – изрича Хейстингс.

Финън приема данните с тихо бръмчене, а когато е готов лампичките му примигват в зелено.

– Почакай, кажи ни с какво е различен този летателен апарат? Защо не е строго охраняван като другите? – пита Преша.

– Знам само какво се говори – отвръща Хейстингс. – Чувал съм, че има сантиментална стойност за Уилъкс. Но не знам защо. А не е охраняван, понеже Уилъкс не вярва, че някой нещастник ще може да се добере дотам жив.

– О! – възкликва Преша.

– Съжалявам – казва Хейстингс. – Искаше да знаеш истината.

Оцелелите вдигат отново носилката и се отправят към увеселителния парк.

– Ще се грижите ли добре за него? – обръща се Ел Капитан към Фандра.

– Имаме лекарства, както и специалист по спешна медицина, който е бил тук с децата си в деня на Детонациите. Разбира си от работата. – Оградата се затваря след носилката със същото жужене.

Преша се опитва да си спомни напътствията на дядо ù за ампутацията – под какъв ъгъл трябва да се реже, как да се предпази раната от острите стружки от костта, какви са най-добрите начини за превързване, а също и за използването на мехлеми, за да не залепне превръзката за раната, за еластичността на вълнените чорапи и за значението на равномерния натиск.

– Кажи му да притисне добре артериите. Всяка капка кръв може да се окаже фатална. Ако се отворят, ще умре. – Дядо ù бе изгубил един пациент по този начин. Младо момиче с премазан крак, което се гърчеше на масата, разхлабвайки турникета. Той се опита да го пристегне отново, но непрестанните конвулсии на момичето и хлъзгавата кръв му попречиха.

– Ще му кажа – обещава Фандра, а после прошепва на Преша: – Страшно се радвам, че ви виждам заедно. Намерила си човек, който те обича, колкото и ти него.

– Какво? – смайва се Преша. – За кого говориш?

– За теб и Брадуел – прошепва Фандра, изненадана, че приятелката ù не знае.

Преша поклаща глава.

– Но ние нямаме връзка.

– Забелязах как те гледа – усмихва се Фандра.

– Скоро ще се стъмни – прекъсва ги Брадуел. – Наблизо има ли безопасно място, където можем да пренощуваме?

Фандра посочва в далечината.

– Под железопътната линия има каменен подлез. Там е достатъчно безопасно, ако се редувате да стоите на пост.

– Благодаря за помощта – казва Брадуел. – Ако не бяхте вие, досега да сме мъртви и заровени.

– Знаеш колко сме ти задължени, Брадуел – отвръща Фандра. – Тук има много хора, които дължат живота си на твоите уроци по История на сенките, на тайните сбирки и на самия теб. Всички ти благодарим!

– Няма защо – изрича трогнат Брадуел.

– Предполагам, че това, което ще правите, е наистина важно – казва Фандра.

– Или просто откачено – обажда се Ел Капитан.

– Вървете тогава – отвръща тя. – И не се отказвайте! – Отдръпва се от оградата.

Преша усеща, че Фандра вече ù липсва, а заедно с нея и детството ù, къщичката от одеяла, тясна като кучешка колибка, но свидна като истински дом.

– Пак ще се видим – казва Преша.

Фандра кимва и се отдалечава тичешком, изгубвайки се в лабиринта от сгради на увеселителния парк. В единия му край на фона на небето се очертава оголената конструкция на висока кула, от която висят овъглените останки на седалки. За миг Преша си представя какво е било там горе по време на Детонациите – лумналата ярка светлина, силата на ударната вълна и ако въпреки всичко си оцелял, да виждаш, увиснали във въздуха, ужас и разруха, накъдето и да се обърнеш. Тя поглежда Брадуел. Фандра смята, че двамата са заедно, че са открили взаимната любов – някой, когото да обичаш, и който те обича. Замаяна е, сякаш е във вихъра на въртлежка. Стомахът ù се свива. Брадуел с изпокъсаната си риза, изцапана с кръв; през дупките се вижда кожата му. С румено лице и тъмни мигли. Брадуел.

Тръгват на път, но тя не се сдържа и поглежда черната костелива снага на скоростното трасе, което се очертава на фона на смрачаващото се небе.

Преша

Светулки

След едночасово ходене откриват каменния подлез. Изглежда разбит, но достатъчно устойчив. Всички сядат, за да се подкрепят с осоленото месо, което Ел Капитан е донсеъл. Когато привършват, той предлага да поеме първата смяна. Изкачва се по насипа и сяда на релсите.

– Да се сгушим с гръб към вятъра – казва Брадуел.

Преша кимва. Двамата лягат и той се свива зад нея, обвил кръста ù с ръка. Сърцето ù се блъска в гърдите, а стомахът ù се свива от все същия непреодолим страх – но страх от какво? От загуба.

– Какво според теб имаше предвид Хейстингс, като каза, че летателният апарат има сантиментална стойност? – пита Преша.

– Уолронд смята, че Уилъкс е романтик. А романтиците са сантиментални, нали? – Дали и Брадуел дълбоко в себе си не е романтик? Нима това, че пази спомени за миналото, не е сантименталност?

– Знаеш ли към какво съм чувствителна? – казва Преша.

– Към какво?

– Към онова, което не помня и за което само съм чувала.

– Например?

– Светулките – отвръща тя. – Преди ги е имало. Ти помниш ли ги?

– Заради химикалите, с които пръскаха тревата, в дворовете на къщите нямаше светулки, но навътре в неокосените ливади човек можеше да ги види как привечер пропълзяват на открито и примигват с жълтеникави светлинки. Един път баща ми ме заведе извън града да ги видя. Светулките проблясваха с фенерчетата си, а ние ги гонехме, улавяхме и пускахме в стъклени буркани, след което пробивахме дупки в капачките. – Преша усеща топлия му дъх, галещ крайчеца на ухото ù. – Но аз смятах, че се интересуваш от Детонациите, а не от времето Преди.

– Спомних си това-онова.

– След Детонациите се появиха други видове насекоми.

– Какви?

– Бяха по-едри от светулките, подобни на излъчващи сияние сини пеперуди, които примигваха, а после изчезваха във въздуха. Бяха прекрасни. Когато напуснах дома на леля си и чичо си, навсякъде бе пълно с умиращи хора, но малцината, които все още можеха да се движат, се опитваха да уловят тези фосфоресциращи създания, които приличаха на малки пламъчета. За малко да ги последвам, подтикнат от спомена за баща си и неокосените ливади, но една жена ме сграбчи за ръката и ми каза: „Не тръгвай след тях. Тези хора са привлечени от смъртта.“ Тя крещеше подире им, ала никой не я послуша.

– Какво стана с хората, които се опитаха да ги уловят?

– Хората, които докоснаха дори за миг малките пламъчета, опитвайки се да ги занесат на умиращите си деца, не изкараха дълго. След няколко часа се разболяваха и за броени дни умираха от силната радиация – това беше скоротечна, мъчителна смърт.

Преша потръпва.

– Напоследък ме мъчи едно чувство.

– Какво е то?

– Едно усещане в стомаха. Мислех, че е страх, но всъщност може да е вина.

– За какво изпитваш вина?

– За това, че съм жива. – Опитва се да си представи припламващите пеперуди, които се стрелват във въздуха и изчезват, и хората, които се олюляват немощно подире им в желанието си да уловят късче красота. Тогава си спомня как майка ù се олюлява немощно в гората, отпускайки се на колене до тялото на умиращия си син. Преша отново усеща тежестта на пушката. Ушите ù звънтят и тя заплаква.

– Преша – изрича Брадуел и я притиска към себе си. – Какво има? – Гласът му звучи тревожно.

– Не мога да ти кажа – отвръща тя. До слуха ù достига пърхането на птиците на гърба му, бръснещи с крила плата на ризата. Не може да го погледне. Нито да му обясни. Кървавата мъгла я обвива като плътен облак.

Той се надига на лакът и се навежда към нея, така че главите им се докосват.

– Хайде, кажи ми. Кажи ми какво има.

– Аз я убих – изрича тя. – Тогава мислех, че постъпвам правилно, но сега... не съм толкова сигурна.

– Грешиш – отвръща той. – Аз също бях там. Направи го от състрадание.

Тя не може да си поеме дъх.

– Преша, дълго време изпитвах същото като теб. Години наред носих вина.

– За какво се чувстваше виновен?

– Когато са застреляли родителите ми, аз просто съм спял в леглото си. Спял съм спокойно, без да помръдна.

– Но ти си бил дете. – Преша се обръща с лице към него. – Вината не е твоя.

– И ти не си виновна за смъртта на майка си. Направи го от състрадание. Аз също бях там.

– Знам защо не са послушали жената, която ги е предупреждавала за сините пеперуди – казва Преша.

– Защо?

– Имали са нужда от нещо, за което да се хванат – като удавник за сламка. Имали са нужда от красота. Не знам дали мога да го обясня. Искали са да повярват, че в целия този ужас може да има нещо хубаво. Напълно разбирам потребността да повярваш отново, че красотата съществува, че можеш да я уловиш. – Въпреки непрогледния мрак Преша забелязва блясъка в очите на Брадуел. Той се взира напрегнато в нея. После обхваща лицето ù с ръце, които са топли, силни и загрубели. Целува я. Тя затваря очи, отвръщайки на целувката му, и усеща как гърдите му се притискат към нейните. Устните му са горещи. Тя го сграбчва за ризата.

Когато се отдръпва, и двамата са останали без дъх.

– Какво искаше да ми кажеш, когато пясъчните създания ни обкръжиха?

– За пропадането... как ме караш да се чувствам, сякаш... пропадам все повече и повече.

Той я целува жадно – по устните, по брадичката и по шията.

– Когато те видях за първи път, си помислих, че сме създадени един за друг, въпреки че изглеждахме толкова различни и постоянно се карахме. Но сега...

– Какво?

– Сега имам чувството, че не сме били създадени един за друг. А че си помагаме да се превърнем в хората, които трябва да бъдем. Разбираш ли какво имам предвид?

Разбира всяка негова дума. Сякаш това е най-истинското нещо, което е чувала.

– Да – отвръща тя и го целува. – Знам какво имаш предвид.

Партридж

Торта

Партридж е в банята на нечий шикозен мансарден апартамент с излаз на покрива в Уендърли на второ надземно ниво. Май беше на семейство Кроули. Дори не знае кой е домакин на празненството, а само, че е в чест на годежа му с Айралийн. В този миг осъзнава, че няма пръстен. Не трябва ли той да ù предложи? Замисля се за Лайда. Беше ù подарил музикалната кутийка. А тя бе по-ценна и от пръстен. Кутийката беше истинска. А това тук е фалш.

Партридж долавя шума от разговорите, прекъсвани на моменти от смях. Тези хора знаят за бягството му, но смятат, че го е сторил с цел да впечатли някакво момиче с лошо обкръжение. Но никой от тук присъстващите няма представа, че баща му иска да заличи спомена за случилото се. А после какво? Ще се престорят, че историята с момичето не е съществувала? Явно са усвоили до съвършенство изкуството да отричат. Практикуват го ежедневно, като своя религия.

Надява се единствено на Арвин Уийд. Гласингс има своите съмнения, но на Партридж не му остава друго освен надеждата, че Арвин ще му подаде ръка и ще симулира проклетата операция. Все пак е гений, нали? Дано да е тук, сред навалицата, за да поговори насаме с него.

Партридж се съблича и взима новия костюм от закачалката. Обува панталоните, закопчава ръкавите на ризата, връзва светлосинята вратовръзка и навлича тъмносиньото сако. Всичко е идеално – дори ръбовете на кожените обувки. Пита се дали не са взели мерките от стария му калъп за мумии. Твърде много знаят за него – от номера на обувките до собствената му ДНК – и това го тревожи.

Няма желание нито да се усмихва, нито да се ръкува с тези хора. Дали Мими ще бъде тук? Дали все пак напуска капсулата при такива поводи?

На вратата се чука.

– Трябва ли ти нещо? – Гласът е на Бекли.

– Не.

– Хората вече питат за теб. Готов ли си?

– Само минутка. – Партридж сваля отливката от малкия си пръст. Дали някой ден ще личи, че е бил отрязан? Ако наистина изтрият паметта му, дали ще остане белег, който да подсказва за случилото се? Възможно е, благодарение на майка му. Могла е с помощта на бионанотехнологията да възстанови краката и ръцете си, но не го е сторила. Тялото ù е било свидетелство за истината, която е трябвало да остане наяве. Какво, по дяволите, търси тук!

Бекли почуква отново.

– Сър?

Партридж слага отливката на мястото ù, отваря вратата и поема с широки крачки по посока на гласовете.

– Да приключваме с това. – Прекосява дневната – бяла и натруфена, и излиза на терасата.

Всички се обръщат към него. Разнасят се ръкопляскания. Някой почуква с вилица по чашата си с вино. Среща лица, които разпознава – всички се усмихват, смеят се и го викат по име. Сред множеството вижда съседи от Бетън Уест, където е израснал – хора от семейства Белуедър, Джордж и Уинтроп – високопоставени служители – Колинс, Бертсън и Холт, които е виждал само на официални събития, в това число Форстийд, лице на ръководството на Купола. Повечето от присъстващите почукват по чашите си. Дори обслужващият персонал, млади мъже и жени с бели ризи и морскосини жилетки и папийонки, стоят неподвижно и се усмихват. Сервират истинска храна – тестени закуски, пилешки хапки. Какво очакват от него?

Бекли се навежда напред.

– Би могъл да им махнеш.

– Какво? – пита объркано Партридж.

– Кимни, направи нещо.

Партридж махва леко на множеството, след което мушва ръце в джобовете, тъй като не знае какво друго да направи. Изпитва облекчение, когато зърва Мими сред тълпата. Води Айралийн към него с широка усмивка. Кожата ù проблясва от грима. Косата ù е вдигната високо в богата плетеница от букли, наподобяваща торта на етажи.

Роклята и корсажът на Айралийн на сини цветя са в тон с вратовръзката на Партридж. В ръцете си момичето държи бутониера също със сини цветя, които са истински.

– Здравей, Партридж – казва Мими. – Радвам се да те видя отново. Чудесно е, че всичко потръгна толкова добре.

Айралийн се повдига на пръсти и целува Партридж по бузата. От тълпата се изтръгва ахване, след което почукването по чашите най-сетне спира. Партридж усеща, че страните му пламват, но не защото е смутен от проявеното внимание. Той е бесен. Какво ли още трябва да изтърпи? Защо е цялата тази показност? Айралийн забожда бутониерата на ревера му. Щом решава, че е приключила, той отстъпва назад, но се оказва, че избързал, и Айралий се убожда на иглата. На пръста ù се появява капчица кръв.

– Съжалявам – казва Партридж.

– Всичко е наред! – отвръща Айралийн.

– Просто си довърши работата – отсича ядосано Мими и ù подава салфетка.

Айралийн забожда иглата докрай.

– Готово – казва тя.

После двете се обръщат към множеството и Мими казва:

– А сега яжте, пийте и се забавлявайте! По-късно ще има танци!

Танците ще му напомнят още повече за Лайда. Ще трябва да се измъкне навреме.

– Идеята не беше моя – прошепва Айралийн. – Не ми се сърди, Партридж.

– Знам, че е така – отвръща той и стисва ръката ù. – Двамата с теб сме си дали дума – да си помагаме. Нали, Айралийн?

– Да.

Тя носи годежен пръстен. Партриж вдига ръката ù.

– Това откъде се взе?

– От теб – отвръща тя. – Даде ми го преди злополуката!

– Не го прави, Айралийн.

– Но ти се съгласи с плана на баща си. Скоро спомените ти ще бъдат заличени. А после аз ще запълня празнината. Ето как ще ми помогнеш.

– Такъв ли е планът му? Спомените ми ще бъдат изтрити и заменени от измислена светска история?

– Тогава избери истината...

– Спри.

– Партридж, нито ти, нито аз можем да спрем това. То е по-голямо и от двама ни.

– Уийд може – заявява Партридж. – Имам нужда от въздух.

– Но ние сме навън – отбелязва Айралийн.

И наистина се намират на открития покрив. Само че въздухът не е по-различен от този в апартамента. Има чувството, че ще се здуши. Оглежда тълпата и зърва Арвин Уийд с костюм и червена вратовръзка, който си взима кифличка от подноса на един сервитьор.

Партридж си спомня как по време на онези пътувания с влака Уийд седи, забол глава в екрана на компютъра си, и чете, като по този начин остава напълно незабележим. За последен път го бе видял в деня на бягството си, преди Вик Уелингзли да го срита по задника. Тогава за миг Арвин го погледна така, сякаш е готов да се застъпи за него. Но не го направи. Това го кара да се замисли дали Уийд ще има куража да застане на негова страна? Виждал го е в моменти на изпитание как свежда глава и бързо плъзва поглед към компютъра си. Този път Уийд трябва да му помогне. Това е единственият му шанс.

– Виждам един стар приятел – казва Партридж. – Ще отида да си поговорим.

– Не искаш ли да ме запознаеш с него?

– Просто ми трябва малко време.

Айралийн кимва с разбиране.

– Има торта. Ще проверя дали ще я донесат скоро. Ще се видим тук.

– Добре. – Да си пробие път през тълпата, се оказва по-трудно, отколкото е очаквал. Приятелите на баща му го спират, здрависват се с него, потупват го по гърба. Подхвърлят шеги за брака, използвайки затворнически жаргон – нещо, за което ги ненавижда. Как би искал да им каже, че тук е обречен на затвор!

В другия край на помещението Арвин Уийд също получава поздравления. Партридж чува откъслечно похвалите, вижда многозначителните ръкостискания и потупвания по гърба. Какво толкова е спечелил? Партридж улавя погледа му. Арвин се оглежда неспокойно, пресушава чашата си с пунш, извинява се учтиво и се отправя към купата с пунша, за да си налее.

– Имахме нужда от свежа кръв – чува гласа на Холт. – Радвам се, че баща ти реши да те въведе в управлението.

– Нямам търпение да започна – отвръща Партридж, без да изпуска Арвин от очи. В този момент с похвали го обсипва господин Уинтроп, съсед на Партридж, първи съветник на баща му и голям почитател на тениса.

– Какво е последното откритие на Арвин Уийд? – обръща се Партридж към група мъже.

Всички заговарят в един глас:

– С екипа си направи истински пробив!

– Страхотно постижение!

– Невероятен подвиг на научната мисъл!

Партридж усеща, че му става зле. Дали Уийд не е открил лекарството? Мъжете не спират да дърдорят един през друг и накрая Партридж ги прекъсва.

– И какъв е този пробив?

Всички се споглеждат. Накрая Холт казва:

– В едно съобщение, спуснато от най-високо място, се казва, че е нещо наистина достойно за похвала.

– Но май нямате представа за какво го хвалите, казва ядосан и същевременно ужасен.

– Не особено – отвръща Холт.

– Изобщо?

– Да – признава Холт. – Но е нещо велико, Партридж. Наистина велико.

В този момент се появява самият Форстийд – широкоплещест, с лек загар и остра коса.

– Партридж! Радвам се, че те виждам жив и здрав. Много ни разтревожи. – Той го потупва бащински по рамото, след което се обръща към Холт и се усмихва. – Никога не е късно някоя хубавица да ти завърти главата. Нали, Холт? Може да се случи и на най-добрите. Аз също съм вършил лудории на младини.

– Моля? – възкликва Партридж. За кого говори Форстийд? За Лайда? Това ли е историята, която са скалъпили? Лайда го е прелъстила и той го е ударил на живот?

– Точно така – съгласява се Холт. – Все пак сме мъже.

– Момчетата си остават момчета – казва Форстийд. Сграбчва Партридж за тила и леко го разтърсва, уж на шега. Ала Партридж винаги е имал едно наум с хора, които се държат прекалено дружески. Все пак и син на Уилъкс…

В същия миг забелязва, че Арвин се измъква от компанията на Уинторп.

– Извинете. Трябва да говоря с един човек.

Ала Форстийд го сграбчва за ръката, дръпва го към себе си и прошепва:

– Чух, че операцията изтрива всичко от определен момент в миналото до мига, в който ти бият упойката.

– Интересно – отвръща Партридж.

– А това означава, че мога да кажа всичко, защото после ще бъде изтрито.

Партридж поглежда четвъртитата челюст на Форстийд, присвитите му очи.

– Давай тогава. Кажи каквото имаш да казваш.

– Ти си един никаквец, Партридж. И винаги ще си останеш такъв. Но ако си въобразяваш, че ще ти позволя да заграбиш властта само защото татенцето така иска, да знаеш, че не си познал.

Партридж втренчва леден поглед в мъжа.

– Ти си страхливец и това ме радва. Защо не ми го кажеш, когато ще мога да го запомня?

– Предпочитам да те изненадам.

Партридж издърпва ръката си.

– Честит годеж! – казва високо Форстийд.

Партридж се опитва да настигне Арвин, преди да е изчезнал навън.

– Уийд! – изкрещява той.

Но Арвин не спира.

Партридж се промушва през групичка жени.

– Съжалявам. Извинете. – Успява да препречи пътя на Арвин малко преди да му се изплъзне. – Да не би да ме отбягваш?

– Партридж! – възкликва Арвин. – Надявах се да те видя, но беше заобиколен от куп хора. Накрая просто се отказах.

– Наистина ли? Защото изглеждаше, че се опитваш да избягаш.

– Не, не – отрича Арвин. – Няма такова нещо.

Партридж го хваща за лакътя и го отвежда настрани.

– Не ме разигравай, Арвин.

– Ей, боли ме ! – протестира Арвин. – Знаеш, че не всички са минали през такова кодиране. Би ли ме пуснал?

Партридж пуска лакътя на Арвин.

– Ти какво кодиране имаш? Мозъчно...?

– Поведенческо. Аз ръководех собственото си кодиране. Нямаш представа каква невероятна власт и възможности имах.

– Арвин, аз съм само пионка. Кажи ми, защо са тези похвали? Какво откритие си направил?

– Нямам право да ти кажа.

Партридж снишава глас.

– За лекарството ли става дума?

Арвин забива поглед в земята и едва забележимо поклаща глава. Не? Не е лекарството?

– Какво тогава?

– Не мога да ти кажа! – изрича Арвин раздразнен.

– Не се сърди, Уийд. Много разчитам на теб.

– Е, информацията ти е вярна. Аз отговарям за следващата фаза – отвръща той с внезапна самонадеяност.

– Арвин, какво ще стане с мен?

Арвин оправя вратовръзката си.

– Как се развива кутрето ти?

– Добре. Недей да сменяш темата.

– Не е за вярване на какво сме способни в днешно време. Можем да накараме едно кутре да порасне отново. Някога допускал ли си, че това ще бъде възможно?

– Никога не съм допускал, че ще имам нужда от ново кутре. – Към тях се приближава сервитьорка с поднос. – Не, благодаря – казва ù Партридж, а щом жената отминава, прошепва: – Не отбягвай въпроса, Уийд. Искам да знам какво ще стане със спомените ми.

– Паметта е сложно нещо. Тя не е безгранична. По-скоро прилича на мрежа. А умът е като океан. Не можем да пресеем всичко.

– Какво означава това?

– Има неща, които помниш съзнателно, но и такива, които са се утаили на дъното на този океан. Твоето подсъзнание. Така че нямаме достъп до онова, което е дълбоко заровено. Ще се опитаме да повредим каналите, но това е всичко. Скоро след това заради ограничения достъп до тях, спомените се запечатват завинаги.

– Но аз няма защо да се притеснявам. Нали, Арвин? Все пак ти ръководиш нещата. И ще се погрижиш за всичко.

Арвин намига отново – същото невротично, едва забележимо намигане, с което даваше знак на Партридж по време на пречистването. Арвин е на негова страна; Партридж е почти сигурен в това!

– Партридж, малкият ти пръст ще порасне отново. А това е невероятно. Трябва да се благодариш на науката.

– Да, може би си прав.

– Бъди благодарен за това – изрича Уийд почти като команда.

– Благодарен съм. Много, много съм благодарен, че пръстът ми ще порасне отново. Доволен ли си сега?

– Базисната част на пръста все още съществува. Затова можем да го възстановим. – Дали Арвин не се опитва да му каже, че паметта му също може да бъде възстановена, защото базисната ù част е вкопана дълбоко в съзнанието му?

– Навън е тъмно – казва Арвин.

Партридж вдига поглед към терасата на покрива.

– Късно е.

– Занапред ще става все по-тъмно – добавя Арвин.

По тялото на Партридж полазват ледени тръпки. Това е предупреждение. Арвин Уийд знае много повече.

Уийд поглежда към ваза с цветя. Докосва едно цвете.

– Не е лекарството – прошепва той. – По-лошо е, Партридж. – Кое може да е по-лошо? Арвин му показва пръста си, по който е полепнал цветен прашец. – Приятно е на допир – отбелязва той. – Истински цветя. Чудя се откъде са ги взели.

Партридж иска да му зададе още въпроси – толкова са много, че не знае откъде да започне. Но тогава се появява Айралий. Тя го хваща за ръка.

– Ето, че ме намери – казва той.

Тя допира устни до ухото му и прошепва:

– Донесоха тортата – казва, сякаш споделя интимна тайна.

– Благодаря за информацията – отвръща Партридж, след което я представя на Арвин.

– С Арвин се познаваме – казва Айралийн. – Радвам се да те видя.

Арвин стиска непохватно ръката ù, разтърсвайки я прекалено силно, след което забива поглед в земята. Винаги е бил нервен в присъствието на момичета. Добре е, че някои неща не се променят.

– Откъде се познавате?

– От уроците – обяснява Айралийн. – Взимах частни уроци в академията. Да понатрупам знания. Срамота е, да не мога да водя интелигентен разговор с теб. Не мислиш ли?

– Засичали сме се няколко пъти по коридорите на академията – казва Арвин, – когато се отбивах на гости на приятели.

– Кой ти даваше уроци? – пита Партридж. – Кой от преподавателите?

– Неколцина от тях. Беше толкова скучно, че едва издържах.

– Гласингс? Уелч? Холенбек? Кой?

Тя свива рамене.

– Какво значение има?

– Трябва да вървя – обажда се Арвин.

– Не искаш ли торта? – пита тя. – Лимонова е!

– Благодаря, но вече преядох – отказва Арвин, – пък и трябва да тръгвам.

– О – нацупва се Айралийн. – Жалко.

Арвин се усмихва, но, изглежда, няма какво повече да добави. Понечва да тръгне, но спира и казва:

– Ще се видим утре, Партридж.

– Утре ли?

– Баща ти е велик мъж, но е известен с липсата на търпение. Процедурата е насрочена за утре.

– Но... как? Прекалено скоро е.

– Няма как. Можеш да се подготвиш. Мислено.

Мислено – казва си Партридж. Как да се подготвиш психически за загубата на мислите си?

Арвин се замисля за момент. Иска да добави нещо, ала очевидно присъствието на Айралийн го спира. Така че, вместо да го каже направо, се опитва да намери друг начин.

– Какво има? – пита Айралийн.

– Нищо – отвръща Арвин. – Просто се радвам, че Партридж се върна. Това е всичко. – После се обръща към Партридж: – Радвам се, че се върна. Вече си тук.

– Какво имаш предвид? – недоумява Айралийн и смушква Партридж с лакът.

– Върнах се? Тук? Ха-ха! – отвръща той. – Та аз никога не съм заминавал.

Лайда

Каменни пирамиди

Посред нощ Лайда плъзва ръка под студената възглавница. Напипва музикалната кутийка, която крие до измазаната с хоросан стена. Притегля я към себе си. Обикновено я отваря – само за миг – колкото да чуе няколко ноти, като че ли мелодията вътре ще се задуши. Но този път не го прави. Става и пъхва босите си крака в студените обувки. Не ги завързва. Нито се облича. Само намята палтото върху нощницата, която майките ù дадоха. Фридъл издава механично цвърчене. Иска да дойде с нея? Пуска го да кацне на рамото ù, близо до шията, където преди време се спускаше дългата ù коса. После минава на пръсти покрай заспалите майки и децата им. Тъй като е зима, издават неспокойни хрипливи звуци.

Сега живеят в стария склад под някогашна фабрика за производство на бонбони, за които са използвали животински органи. Почти цяло десетилетие по-късно във въздухът все още се долавя сладникава миризма… на смърт. От тежкия дъх прилошава. Цял ден Майка Хестра ù разказва за бременността – за гаденето и замайването, което ще я мъчи още известно време, докато коремът ù нарасне, за напрежението в гърдите – което вече усеща – и нуждата от повече храна. Лайда я попита за родилните мъки и за самото раждане, но тя отвърна, че е рано да говорят за това.

– Ще караме едно по едно – каза ù тя.

Лайда се измъчва от мисли за бъдещето. Бебетата, родени от оцелели, също страдат от деформации. Родителите са засегнати до такава степен от Детонациите, че е променен дори генетичният им код. Околната среда също е замърсена. Земята, въздухът и водата са просмукани с радиация. Тя се разпространява с пепелта и прониква в дробовете. Лайда е учила за това в Купола. Дали и нейното дете ще бъде засегнато? Понякога сънува, че ражда същество, покрито с козина, с уродливи черти и зъби, с късове стъкло, лъщящи на гърдите.

Партридж не се измъчва от подобни мисли. Той не знае нищо. А Лайда се чувства по-смотана от всякога. Не го е виждала цял месец. Понякога си представя лицето му, но образът се размива в съзнанието ù.

Докато държи кутията, Лайда напуска склада и навлиза в просторната фабрика. Свети мъждива лампа. Минава край остарелите поточни линии, машини, открити тръби. Както обикновено, майките са взели всичко ценно – различните механизми, вериги, гумени дръжки, лостове. Мястото е пусто. Лайда знае, че в най-скоро време Майка Хестра ще съобщи за състоянието ù на предводителката и се тревожи какво ще отсъди тя. Нашата добра майка ù вдъхва ужас.

Притиснала кутията към гърдите си, Лайда прекосява помещението с бързи крачки. В другия му край няма врата, а само зеещ правоъгълен отвор. Тя пристъпва навън в студената нощ. Фридъл изцвърчава, вероятно доволен, че е на открито.

Въпреки че се чувства самотна, не иска за нищо на света Партридж да научи. Нищо не бива да го разсейва от мисията му. А сега тя ù се струва още по-лична. Замисля се за онези момичета като Уилда, които не са родени, а са пречистени. Ами ако собственото ù дете се окаже белязано, дали ще позволи да го пречистят? Иска ù се да мисли, че няма да го допусне, че ще се гордее с детето си, както и да изглежда то. Ами ако детето само да пожелае да бъде Чисто; това е естествено. В случай че другите успеят да спрат ускорената клетъчна дегенерация, детето ще стане Чисто.