Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 25 страниц)

Уилъкс уби единствения човек, който можеше да го спаси.

Преша започва отначало. Новиков е имал ускорена клетъчна дегенерация, сочат медицинските доклади, а после нищо. Състоянието му изведнъж се подобрява. Вероятно Новиков е знаел, че стимулантите ще имат странични ефекти. Може сам да е предизвикал ускорена клетъчна дегенерация, защото е разполагал със средство, с което да обърне хода на заболяването, и е искал да го изпробва. Очевидно е успял, защото е започнал да се оправя. И това е било първото му плуване за сезона.

– Записките на Новиков – казва тя на Финън. – Искам всичко, което Уолронд е успял да събере – всичките му бележки, написани със собствения му почерк.

На екрана излиза един-единствен резултат: „Записки на Лев Новиков“.

– Отвори файла – казва тя.

Оказва се празен.

Защо тогава Уолронд е създал файл за записките на Новиков?

Освен ако това не е послание, че записките са съществували, но впоследствие са изчезнали.

– Покажи отново съобщението на Уолронд – нарежда Преша на Финън.

Черната кутия просветва и показва лицето на Уолронд. След като изрича встъпителните си думи, очите му се навлажняват.

– Не всичко е съвсем ясно. Не можех да рискувам с нещо толкова просто. Ако в търсенето стигнете до засечка и не можете да продължите, не забравяйте, че познавах ума на Уилъкс като всеки от вас. След като обмислих внимателно бележките си, се наложи да надникна и в бъдещето.

– Наложи се да надникна в бъдещето. Но защо? – Оглежда пръснатите записки.

– За мен тази кутия не бе достатъчно сигурна. Не можех да скрия всичко тук. Не се съмнявам, че познавате добре ума на Уилъкс – та това бе делото на живота ни, прав ли съм? Да предвидим следващия му ход. Е, ако се замислите за ума му, за логиката на мисълта му, ще разберете решенията, които взех. А щом приключите, ще осъзнаете, че всъщност кутията не е никаква кутия. Тя е ключ. Запомнете това. Кутията е ключ, а времето е от съществено значение.

– Спри – казва Преша.

Образът замръзва. Спомня си как Брадуел постави под съмнение твърдението на Уолронд. Времето е било от значение, когато все още е имало надежда, че Уилъкс може да бъде спрян. Не и сега. В това няма никаква логика. Освен това Уолронд се е страхувал да остави формулата в кутията. Файлът е жокер. Той подсказва, че тя съществува и че Уолронд вероятно я е скрил някъде.

– Къде? – Тя присяда на леглото. Изведнъж я хваща яд на Брадуел, въпреки че не е нито честно, нито логично. Нуждае се от помощта му. Поема дълбоко въздух. – Превърти записа.

Уолронд изчезва за миг от екрана, след която се появява отново и казва:

– Усещам, че са наблизо. Времето ни изтича. Ако слушате това, значи, всичките ни усилия са завършили с провал. – От гърлото му се изтръгва нещо средно между смях и ридание, след което добавя: – В края на краищата Уилъкс е романтик, не мислите ли? Иска славната му история да издържи на времето. Надявам се все някой да чуе това и да сложи край на историята му. Обещайте ми.

– Спри – казва Преша. Образът замръзва. Малката вила притихва. Навън е излязъл студен вятър. Клонка бръшлян потропва по прозореца. Би трябвало да каже на Финън да изключи конуса, ала допълнителната светлина ù харесва. Мръква се. Главата ù ще се пръсне.

Птиците на Брадуел помръдват под ризата му. Тя повдига крайчеца ù, за да провери дали са добре, и зърва широкия му мускулест гръб. Кожата му все още е силно зачервена. Птиците изглеждат по-добре. Очите им блестят. Погалва ги по перата. Видът им е прекрасен – почти царствен. Тя се замисля: „Какво ли е да си свързан с нещо живо и винаги да усещаш с плътта си три туптящи сърца?“

Преша ги покрива отново, надявайки се да заспят. Тя също е изморена.

Брадуел се обръща. Иска ù се да е до него, на топло. През цялото време спи на дървена скара на пода, където е студено. Ледът е образувал цветя по прозорците. Не желае да спи сама на пода. Иска да е в безопасност и да не мисли какво се спотайва в овощната градина, нито да си представя как Уилъкс дави Лев Новиков. Не иска да се пита какво търси второто ù име в полето на Уилъксовия бележник.

Накрая ляга до Брадуел, мушва се под одеялото, повдига тежката му ръка и я слага на рамото си.

Усеща топлия му дъх.

Верни приятели. Ето какви са те – приятели – така че не прави нищо лошо. Ако между тях имаше нещо повече, не би си позволила да легне до него. Харесва ù да усеща топлия му дъх на шията си.

В този миг долавя гласа му:

– Май се възползваш от състоянието ми.

Тя скача от леглото.

– Брадуел.

Очите му са ясни.

– Не съм във форма – усмихва се той. – Не бива да се възползваш от човек в такова състояние.

– Беше ми студено! – отвръща Преша и се обгръща с ръце. – Това е всичко.

– Така ли? – Очите му блестят.

– Ти си в съзнание. Наистина си в съзнание – казва тя.

– Може да се каже – кима той.

– Радвам се. – Казва го искрено. Чувства се замаяна от щастие. – Наистина се върна!

– Но аз не съм заминавал.

– Спаси живота ми там, навън – казва тя.

– А ти спаси моя тук, вътре.

Партридж

Топлина

Партридж се събужда, устата му е пресъхнала и му е топло. Отваря очи и вижда бял балдахин, потрепващ от лекия ветрец. Слънчевата светлина, проникваща през прозореца, огрява одеялото му. Вдига лявата си ръка – струва му се, че е натъртена чак до костта – и я отпуска върху слънчевото петно.

Усеща топлината. Нима е възможно? Къде се намира?

До ноздрите му стига мирис на готвено – нещо тлъсто и пържено. Може би бекон. Не е вдъхвал този мирис от дете, но има неща, които не се забравят, и беконът е едно от тях.

Балдахинът е прикрепен към голямото дъбово легло, на което лежи. Понечва да се подпре на лакти, но главата пулсира. Сякаш се е потопил във вода. Вратата в другия край на стаята отвежда в баня, облицована с бледосини плочки.

До него има пухена възглавница. Удря я лекичко и юмрукът му потъва в меката перушина. Пухена възглавница? Изглежда прекалено истинска, за да е сън.

Пита се дали не е в рая А ако е така, дали Лайда го чака тук? Това може да е спалнята им – с висок гардероб, масичка, лампа и истинско легло. На тавана е монтиран вентилатор с широки перки от плетена ракита, които раздвижват въздуха.

Поглежда през прозореца – отворен и незащитен от мрежа. Прозорците в Купола са бутафорни. Те изобщо не се отварят; температурата навън е същата като вътре – освен през зимата, когато външната температура се намалява с десет градуса, за да се създаде усещане за промяна на сезонна.

През прозореца се вижда лазурносин океан. Малки вълнички пълзят по златистия пясък. Навън няма никого освен един старец с метален детектор. В детството си бе виждал такива хора на плажа. Носеха къси черни чорапи и яки гумени обувки. Плажът прилича на реклама за ваканция на Карибите. Само дето отливката от фибростъкло е още на кутрето му. Маха я и вижда чуканчето на малкия си пръст – праснало е и е покрито със собствената му кожа.

Намира се в Купола.

Нещо претрива нежната кожа под брадичката му. Напипва странна яка, изработена от тънък, леко еластичен метал. На нея е закрепена кутийка около пет квадратни сантиметра, която вибрира от протичащото електричество. На повърхността ù напипва прорез – може би ключалка.

Тук е затворник.

На вратата се почуква и за миг си задава въпроса дали не е Лайда. В крайна сметка всичко е възможно.

– Влез – казва той.

Вратата се отваря. И тя като леглото е пищно украсена. На прага се появява жена с розова пола и бяла блуза. На шията си носи колие от мъниста. Спомня си колиетата с мъниста на майките, покрити със собствената им кожа така, че приличаха на тумори.

Жената оставя поднос с храна на масичката до леглото. Бекон, яйца, чаша с портокалов сок. Има и препечена филийка, намазана, както му се струва, с масло и мед. Гладен е, макар да усеща слабост в стомаха.

Тя се надвесва свойски над него и слага хладна длан на челото му.

– Партридж – казва жената, – изглежда, вече си по-добре! – Усмихва се, сякаш ù е било мъчно за него и той най-сетне се е завърнал.

В лицето ù долавя нещо познато. Дали не я е виждал като малък на проявите, на които баща му произнасяше речи?

– Да. – Той преглъща и гърлото му се свива от болка. – Откъде се познаваме?

– Сигурна бях, че ще ме познаеш. Той се съмняваше, но аз му казах: „Почакай и ще видиш!“ – Накланя глава. – Партридж, с теб се знаем открай време. Въпреки че никога не сме се запознавали, не и официално. Аз съм Мими – представя се жената. – Грижа се за теб, откакто си тук. – Тя присяда на леглото. – Дъщеря ми също помагаше. В момента е на долния етаж и се упражнява на пианото.

Партридж няма никаква представа за какво му говори Мими. От устата ù се изляха куп думи, но в момента е по-объркан отпреди.

– Къде се намирам?

Тя се усмихва.

– Къде искаш да бъдеш?

Той разтрива очи. Чувства се изморен.

– Искам да знам къде съм.

Мими поема с леки стъпки към вратата, като размахва грациозно ръце, а полата и се поклаща около прасците.

– Заслушай се – казва тя. – Една от сонатите на Бетовен. Чуваш ли я? – Долавя класическа мелодия. – От години ходи на уроци. Няма кой знае какъв слух, но е перфекционист. А това компенсира всичко останало, не мислиш ли?

Тъй като не е убеден, че това е вярно, той не отговаря.

– Къде е баща ми?

– На работа. Работи толкова много. Часове наред.

– Откъде го познаваш?

– Познавам го от години. За бога, Партридж, та аз те наблюдавах как растеш – отдалече, разбира се. С дъщеря ми живеехме, така да се каже, в периферията на твоя живот, нали разбираш какво имам предвид.

Не, нищичко не разбира. Трябва да се концентрира. Трябва да намери Арвин Уийд и Гласингс, които бяха в списъка от доверени хора на майка му.

– Нима не си усетил – продължава тя – майчинския взор, който те следваше навсякъде? Умолявах го да те доведе тук. Умолявах го непрекъснато. Ала той твърдеше, че ще да бъде катастрофално. Но ето, че най-сетне си тук! – Мими се връща със ситни стъпки до леглото му и коленичи. Стиска в юмруци завивката, сякаш всеки миг ще заплаче.

Партридж се надига с голямо усилие и се обляга на таблата на леглото. Отначало вижда лицето ù двойно. Но присвива очи и вижда, че лицето ù е хубаво, макар и ъгловато, с неопределена възраст. Изглежда с десет години по-млада от родителите му и в същото време по-възрастна. Дали не се дължи на жестовете ù? Или на начина на изразяване? Няма бръчки, дори сега, когато го гледа с подканваща усмивка. Кожата ù е стегната.

Изведнъж му хрумва, че Мими е някак фамилиарна с него заради близостта си с баща му. Двете с дъщеря ù са били в периферията на неговия живот. Тя е била майчинският взор, който е бдял над него – може би години?

– Госпожо? – Това ли е думата, която търси?

– Аз съм негова съпруга – отвръща Мими с широка усмивка.

– Какво?

– Всъщност сме младоженци, въпреки че сме заедно от години. Обичаме се. Надявам се, че ще можеш да го приемеш.

Партридж усеща, че му прилошава.

– Значи, след като е убил майка ми, просто се е оженил за теб? – Той изритва одеялото и чаршафите и усеща, че мускулите на краката му горят. Примъква се към другата страна на леглото и прехвърля крака на пода. – Сигурно е било награда за това, че главата ù е гръмнала. Най-сетне свободен!

– Той не е убиец – отвръща спокойно Мими. – Не тълкуваш правилно фактите.

– Та той ме изтезаваше! Знаеше ли за това? Имам късмет, че съм жив. – Все още се чувства на косъм от смъртта, сякаш се е загнездила в тялото му.

– Можеше да имаш баща, който не се интересува от теб, който те е изоставил – като дъщеря ми. Но твоят баща ме прибра в момент, когато никой не ме искаше. Той ни спаси живота. – Мими продължава да се усмихва – усмивката ù е измъчена, излъчва гробовна печал.

– Само че имам баща, който е масов убиец. – Напъва яката на врата си, която е прекалено стегната.

Тя поклаща глава и цъква с език. Дали не го порицава? Наистина ли се е вживяла в ролята на негова майка? Идва му да я фрасне.

– Твърде дълго си бил навън – казва тя. – Надявахме се да се вразумиш. – Тя става и изтупва полата си. – Няма да кажа на баща ти какви неща си наговорил. Това само ще го разстрои и ще ти навлече неприятности. – Пристъпва към прозореца. Партридж я презира, но в същото време си дава сметка, че колкото ù да е сбъркана, най-вероятно вината за това е на баща му.

Мими поглежда през прозореца. Старецът е още на плажа и върви в същата посока, размахвайки металния детектор.

– Гледай сега – казва тя, навежда се навън и извисява глас: – Здравейте! Как сте тази сутрин?

Старецът спира, сваля малкото кепе от главата си и ù махва.

– Отначало се правеше, че не ме чува – обяснява тя. – Но после разказах на баща ти колко много ни разстройва това, мен и дъщеря ми Айралийн, и той се погрижи. Споменах само веднъж и след няколко дни този глупав старец започна да ми маха. Всъщност го мразя. Но важното е, че сега спира и маха. Така е по-добре, нали? – Мими го плаши. Тя прелива от любов, огорчение и ярост – променяйки чувствата си за секунди. – Трябва да знаеш, че съм тук по собствено желание. Никой не ме е карал насила, но помолих баща ти и той ми разреши, тъй като за мен беше важно да се запозная с теб. Надявам се, че не си губя времето. Мразя да губя истинско време.

Партридж не се стърпява да каже нещо остроумно:

– А обичаш ли да губиш фалшиво време?

– Имаш предвид времето в хибернация?

– Да, точно така – свива рамене той.

– Разполагам с достатъчно такива моменти. Но това време няма как да бъде изгубено, нали? Предполагам, че ти звучи прекалено философски, за да разбереш...

– Опитай.

– По дефиниция времето в хибернация не е изгубено. То съществува паралелно с общоприетата представа за времето. Така че не може да бъде изгубено, нали?

– Така изглежда.

Тя се усмихва и поема към вратата.

Спомня си как Преша е била отровена във фермерската къща.

– Нали няма да ми стане зле от храната?

– Да не си полудял?

– Не знам. Ами ти?

– Не бъди груб.

– Знаеш ли кое е грубо? Да поставиш електрическа яка на човек, към когото уж изпитваш майчински чувства. Докъде мога да отида, за да не бъда изпържен?

– На твое място не бих се отдалечавала. Това е за твоя защита.

– Е, щом е така, благодаря. Сърдечни благодарности.

– Надявам се закуската да ти хареса. На твое място, Партридж, щях да съм благодарна за всичко. Дори за най-дребните жестове. – Прозвучава като предупреждение. Тя му намига, след което кимва и излиза навън, оставяй вратата открехната, за да се чува сонатата, изпълнявана от дъщеря ù Айралийн.

Партридж се отпуска в леглото с натежали като олово ръце и крака. Затваря очи и слуша музиката, но не може да прецени дали някой свири на живо, или е на запис. Дали Айралийн съществува? Дали тук изобщо има пиано?

Ел Капитан

Шевове

Повечето операции са далеч по-сложни от задачата на Хелмут да измъкне краката на паяка с джобното си ножче. Ел Капитан бе извадил късмет, че паякът робот бе заседнал в месестата част на прасеца му, вместо да се вклини навътре, разцепвайки костта. Но най-вече защото се бе отървал само с един паяк – при положение че рекордът е трийсет в едно-единствено тяло. След по-малко от месец на грижите му разчитат вече стотици хора.

В крайна сметка успяват да намерят начин да упояват хората преди операция. Внимателно изучават въздействието на куршумите с успокоително на Финън, както и информацията, която Ел Капитан бе събрал през годините за различните растения, намерени в гората и тествани върху новобранците.

Хелмут инжектира серум в кръвта на пациентите и асистира по време на операция. Щом Ел Капитан поиска спирт, тампони, пинсети, скалпел, игли или фини чисти конци, Хелмут му ги подава. За първи път през живота си работят като един човек с четири ръце. Един от войниците дезинфекцира инструментите със спирт и стои наблизо, в случай че пациентът дойде в съзнание, и тогава се налага всички да го държат, докато не бъде поставена втора инжекция.

Хелмут е запленен от операциите. Навежда се толкова ниско над рамото на брат си, че понякога се налага той да му каже да се отдръпне:

– Спри да дишаш в лицето ми.

– Спри да дишаш – повтаря Хелмут.

На Ел Капитан му прилошава от миризмата на кръвта. Приключва набързо с пациента.

– Трябва да проверя дали са изчезнали още деца – казва на войника. Дванайсет отвлечени деца са върнати, без да броим Уилда, а се носят и слухове за още едно, намерено в ранните часове на деня в изоставена барака на границата с руините.

Щом излизат от палатката, Хелмут потръпва от мразовития въздух. Ел Капитан прехвърля пушката на гърдите си и се отправя към пазара. Наоколо цари обичайното суетене и блъскане, виждат се амбулантни търговци, предлагащи стоката си – месо или странни на вид зеленчуци (но дали стават за ядене?). Минава покрай няколко бензинови варела, около които са се скупчили хора, за да сгреят ръцете си на огъня. Навред го сподирят погледи. Някои само кимат вместо поздрав.

От Специалните сили в града няма и помен. Може би нямат повече работа тук, след като Партридж е в Купола. Въпреки това Ел Капитан е виждал неколцина из горите и се надява някой ден да срещне Хейстингс. Партридж бе казал, че може да му има доверие. Ел Капитан дори бе обмислял идеята да заложи капан за Хейстингс. Но как, по дяволите, се залавя войник от Специалните сили? Капанът за мечки няма да го задържи задълго.

Ел Капитан вижда едно момченце, което раздава листовки: „Душата ти достойна ли е за пречистване? Бъди готов!“

– Какво е това? – пита той.

На лицето си детето има метална шина.

– Куполът е всеопрощаващ и всезнаещ.

– Не е вярно. Куполът взривяваше хора. Нима си пропуснал тази подробност?

Момчето свива рамене и продължава да раздава листовки на минаващите хора.

– Какво искаш? Да дрънкаш само думите, които са програмирали в главата ти? Да бъдеш заразен с тяхното пречистване, което накрая ще те унищожи отвътре?

– Чистотата има цена! Те са мъченици в очите на нашите пазители!

– Добре са ти промили мозъка.

Момчето го поглежда, озарено от надежда.

– Вече не взимат само деца. Дори ти имаш шанс!

– Как така не взимат само деца?

– Ами да. Взели са майка и дъщеря. Баща и син. Винаги членове на едно и също семейство. Вече станаха три двойки. И всичките са отведени, окъпани в слънчева светлина.

– Посред бял ден?

– Ние палим високи клади, като се надяваме и се молим да бъдем избрани.

– Шегуваш ли се? Нареждате се на опашка и чакате Специалните сили да ви отведат? Просто ей така? – Той изръмжава: – Проклятие!

– Проклятие! – изругава и Хелмут.

Ел Капитан измъква листовките от ръцете на момчето.

– Откъде ги взе?

– Куполът имаше син – отвръща момчето. – Той дойде в нашите земи. Превърна се в наш спасител. Но Купола си го поиска обратно. Отначало ни държаха като заложници, но щом той се завърна в Купола – рамо до рамо с праведния си баща – те се смилиха над нас и ни пуснаха.

– Ясно, ясно. Каква идилия! – Ел Капитан е твърде добре запознат с библейските истории, за да схване приликите. – Значи, децата не им стигат? И сега посягат на цели семейства. Върнали ли са някои от тях?

– Само двама души – отвръща момчето. – Останалите са в рая! – изрича с блеснали очи.

– Ами тези хора? Как се чувстват? И те ли са програмирани да декламират лозунги за Купола?

– Те са мъртви. Бяха недостойни. Сега се пише ново евангелие. И то ще стане част от словото. Ще имаме съвсем нови пророци.

– Много хубаво – казва Ел Капитан. – Къде са телата?

– На кладата – отвръща момчето. – Принесохме ги в жертва и сега пепелта им се носи с вятъра.

– Как бяха убити?

– Една сутрин ги заварихме при кладата. Бяха съвършени. Както Бог ги е създал. С изключение на белезите, описващи кръг на главите им – като корона от тръни.

– Белези ли? Какви белези?

– Равномерни – отвръща момчето. – С хубави шевове. Нали знаеш, че Господ е направил дрехи за Адам и Ева в райската градина? Божият шивач.

– Да, божият шивач живее в Купола. Това обяснява всичко!

– Обяснява всичко! – повтаря Хелмут.

– Къде са Маргит и сляпата ù приятелка? Живи ли са?

Момчето кима утвърдително.

– Маргит още ли има паяк в ръката?

– Да, той е дар от Бога.

– Кажи ù, че този божи дар скоро ще се инфектира.

С тези думи Ел Капитан си тръгва, пробивайки си път сред тълпата, а момчето извиква след него:

– Когато дойдат за мен, ще бъда готов? Вътрешно чист. Ами ти? Това е въпросът? Ти ще бъдеш ли готов?

Ел Капитан се добира бързо до палатката. Повдига платнището и го пуска след себе си.

– Стига за днес. Останалите ги отпрати.

Ел Капитан взима торбата с успокоителните.

– Стягаме си багажа. – Забелязва купа безжизнени паяци роботи – някои цели, но повечето на части. Взима един. Усеща, че е тежък и компактен, като граната.

– Събери тези части. Опаковай и тях – казва на войника.

– Но защо, сър? – учудва се войникът.

– Метал и експлозиви – отвръща той. – От тях ще излезе чуден подарък.

Ел Капитан

Свободен

Докато пикапът пърпори бавно нагоре, Ел Капитан превключва на по-ниска предавка. Хелмут си подсвирква зад гърба му.

Войникът, който му асистираше по време на операциите, се вози отзад. Пътуват към наблюдателния пост. Навън се смрачава. Ел Капитан се оглежда за глигани и за онези проклети сови. Не съжалява, задето е светил маслото на толкова много птици – а само, че не стават за ядене. За разлика от глигана. Имаше превъзходно бяло месо, което бе сготвено и изядено.

През прозореца зърва движение, ниско до земята. Може да е глиган с извити бивни. Би било хубаво да се снабди с още глиганско месо. Хелмут се раздвижва на гърба му.

– Забеляза ли нещо? – пита Ел Капитан.

– Забеляза ли нещо – отвръща Хелмут.

Ел Капитан спира колата.

– Какво беше? – Той се навежда, за да погледне през прозореца на мястото до шофьора. Само че Хелмут се обръща на другата страна и надава вик.

Ел Капитан извива глава към отсрещния прозорец и вижда продълговатото лице и мускулестия торс на Хейстингс. Той се дръпва от пикапа, а оръжието му изглежда толкова лъскаво, сякаш е мокро. Ел Капитан поема въздух. Хейстингс!

– Спокойно, Хелмут. Всичко е наред. – После се обръща към войника в задната част на пикапа: – Не излизай, разбра ли? Не мърдай оттук. Сега се връщам.

Ел Капитан стиска дръжката на вратата с надеждата, че Хейстингс не е бил препрограмиран да го убие, след което излиза от колата с вдигнати ръце. Остава на разстояние, в случай че Хейстингс има имплантирана бомба в главата.

– С какво мога да ти помогна? – казва Ел Капитан.

Гърдите на Хейстингс се издигат и спускат тежко и учестено. Той започва да крачи насам-натам пред Ел Капитан. Хелмут се е свил възможно най-ниско, скривайки се зад гърба на брат си.

– Какво искаш? – пита отново Ел Капитан.

Хейстингс се приближава. Накрая се надвесва над Ел Капитан, втренчил поглед в него. Ел Капитан чува щракване. Острието на ножа, монтиран в ботуша на Хейстингс, изскача навън.

– Спокойно – изрича Ел Капитан.

– Спокойно – прошепва Хелмут.

Хейстингс отстъпва назад и забивайки острието в пръстта, започва да пише.

Освободи ме.

Отначало Ел Капитан не казва нищо. Опитва се да осмисли случилото се. Какво точно иска от него Хейстингс? Как може някой да го освободи? Та той принадлежи на Купола. Той е тяхно творение.

Хейстингс се приближава до един камък.

– Почакай – казва Ел Капитан. Дали наистина не може да го освободи? През последните няколко седмици двамата с Хелмут бяха работили като хирурзи. Ако успеят да му поставят упойка и да отстранят имплантираните в него бръмбари, той ще бъде свободен и извънредно полезен. Хейстингс го гледа умоляващо. Ел Капитан познава този поглед – „отърви ме от нещастието ми“. За последен път го бе доловил, когато беше в гората с Преша. Тогава застреля едно момче, хванало се в капан. Само че той не моли да го убие, нали?

Хейстингс изтласква тежкия камък към Ел Капитан, а после се обръща и коленичи. Навежда глава и разтваря широко ръце.

Ел Капитан отваря задната врата на пикапа.

– Подай ми онази раница. – Войникът му дава успокоителните. Ел Капитан се връща при Хейстингс, който продължава да стои на колене.

Докосва масивното рамо на войника и го стисва. Хейстингс се напряга – очаквайки удар в тила? Ел Капитан забелязва пулсиращата югуларна вена, забива иглата под кожата и инжектира упойката в кръвоносната му система, след което изважда иглата. Тогава вижда как Хейстингс се навежда и обхваща тялото си с ръка. Поглежда Ел Капитан с насълзени очи. Отначало изглежда объркан, но после на лицето му се изписва странно облекчение. Усмихва се едва забележимо. Когато лакътят му поддава, се отпуска тежко на земята.

– Както изглежда, Хелмут, имаме още един пациент, този път огромен.

Преша

Сигнус

Преша разказва на Брадуел всичко, което е научила, включително теорията си за смъртта на Лев Новиков и странните символи и фрази, които се повтаряха неведнъж – преплетените змии, бълнуванията на Уилъкс, че е изкован от огъня и пречистен от пламъците, озадачаващата комбинация от цифри, поезията и появата на второто ù име, Бриджит. После двамата си поделят работата. Тя се заема с числата, от които Уилъкс бе обсебен, а Брадуел се съсредоточава върху думите и символите. Използват Финън на смени – който издава доволно бръмчене, когато не бездейства – и се разбират да не се прекъсват, освен ако не е абсолютно наложително.

При все това Преша долавя всяко движение на Брадуел. Понякога си поема дъх, сякаш иска да каже нещо. Тогава тя спира и го пита:

– Какво има?

Вдига поглед, взирайки се в нея. Очите им се срещат. В такива случаи ù се струва, че Брадуел губи мисълта си. Но той свежда поглед към листовете пред себе си и отвръща:

– Нищо. Опитвам се да подредя пъзела.

Свечерява се и Брадуел започва да кашля, сякаш има круп; гърдите му свирят. Седи на леглото, леко прегърбен, и с всеки пристъп дробовете му се напрягат да краен предел.

– Да излезем на въздух – предлага Преша.

Финън пиука.

– Ти също може да дойдеш.

Обличат си палтата, а птиците на Брадуел помръдват с крила. На излизане Преша му показва лицето на стената, което ù напомня за Фандра.

– Имах приятелка, която приличаше на това момиче. Фандра.

Брадуел се вглежда.

– Сестрата на Горс? Тя бе една от последните, които... – Отново го задушава кашлица. Поема си дълбоко дъх. – Една от последните, които се възползваха от нелегалната мрежа, преди да я закрием.

– Бяхме като сестри, но един ден тя просто изчезна.

Излизат навън. Финън ги следва по петите. Щом залоства вратата, Преша пита Брадуел докъде се е простирала нелегалната организация.

– Опитвахме се да изведем хората оттук, само че териториите околовръст са опустошени. Надявахме се, че някъде отвъд има оцелели, които живеят в мир и добруване. Един ден, след като се опитаха да избягат, Горс се върна и каза, че е изгубил Фандра.

– Защо закрихте нелегалната организация? – Отправят се към овощната градина, като се провират под устремените към земята клони и стъпват по възлестите коренища.

– Много хора заминаха, малцина се върнаха. Разказваха ужасяващи истории. Някои просто изчезнаха, а други загинаха. Накрая изгубихме надежда. Или кураж, а може би и двете. – Брадуел спира да си поеме дъх. Обляга се на едно дърво. – Все още се надявам, че има оцелели, но в същото време ме е страх, че може всички да са загинали. Това не ми дава мира.

– Но ако не се бяха опитали да избягат, вероятно щяха да бъдат заловени от ОСР и да участват в Лова на хора, дори по-лошо, да послужат за живи мишени. Не са имали избор. А ти си помагал с каквото си можел.

– Съжалявам за Фандра – казва Брадуел

Тя поклаща глава.

– Все още се надявам. Просто не мога иначе.

Продължават нататък, минават покрай съборени конюшни и изпотрошена оранжерия. Финън бръмчи подире им, използвайки ръцете си, за да преодолее неравностите по пътя – корени, камъни и парчета стъкло. Брадуел диша дълбоко.

Преша зърва общежитието, където Уилда вероятно се приготвя за лягане. Втренчва се в един от светещите прозорци. Уилда. Иска ù се да я успокои, че се опитват да намерят решение.

Брадуел спира при циментовата стена, защитена от рухнала училищна сграда и останала непокътната от взривната вълна. Когато се приближава, Преша вижда какво е привлякло вниманието му – очертанията на човешка фигура – някой се е навел да вдигне нещо и в същия миг тялото му се е изпарило.

– В града имаше много такива следи – казва Брадуел. – Край някои от тях изградиха малки олтари.

– Дядо винаги ми ги показваше. Като малка се плашех, защото ми приличаха на мрачни призраци.

– Аз мисля, че са красиви – възразява Брадуел.

– Така е. – Преша си спомня как я бе упрекнал, че съзира красота навсякъде, само не и в себе си. Свежда поглед към главата на куклата – грозна, очукана и изцапана с пепел. Вярно е, казва си тя наум.

Внезапно духва силен вятър, после замира. Финън се свира между краката на Брадуел.

– Мисля, че Партридж е прав – казва Преша.

Брадуел не обича, когато Партридж се оказва прав.

– За какво? – пита неохотно той.

– Символът върху Финън не е знак за авторско право, както смяташе ти, всъщност е числото пи. – Щом чува името си, Финън присветва с лампички. – Уолронд ни дава указание. Отначало най-добрите от най-добрите са били двайсет и двама и от тях Уилъкс е избрал седем. Щом потърсих информация за пи, Финън ми обясни, че хората изразяват пи като три цяло и четиринайсет, но също и като двайсет и две делено на седем. Нали помниш, че с Ел Капитан преброихме думите в двете послания от Купола?

– Двайсет и две плюс седем е двайсет и девет – отвръща той. – Може да е съвпадение.

– Всяко съвпадение трябва да бъде внимателно обмислено. Мозъкът на Уилъкс все още работи с фикс-идеи. Пи е безкрайно число. Но което е по-важно, то е неделима част от окръжността. Куполите са окръжности. А Уилъкс е бил обсебен от куполите.

– Хм – изсумтява Брадуел, сякаш отстъпва от позициите си. – Куполи. Да допуснем, че Уолронд е създал празен файл за формулата, за да послужи като улика, а после я е скрил другаде. Във видеозаписа споменава, че трябва да надникне в бъдещето.

– Аз също мислих за това – отвръща Преша. – Трябвало е да надникне в бъдещето, за да намери сигурно скривалище за формулата. Може би Уилъкс е решил да пощади някои места, които е смятал за свещени. Той е отговарял за Детонациите – за планираното унищожение – така че е имал властта да го стори.

– Уолронд го нарече романтик, нали? – казва Брадуел. – Може би куполите са били специални за него.

– Именно – отвръща Преша.

– Но куполи е имало навсякъде, във всяка култура. Кой е бил най-ценният?

– Тук вече удряме на камък. – Тя докосва фигурата на стената.

– Уилъкс е изписал числа, смесени с букви. Опитвам се да открия нещо с помощта на Финън, но няма съвпадения.

– Кои са числата?