Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 25 страниц)

Преша поглежда през люка, изпъстрен с капчици влага, които се търкалят по стъклото като сълзи при силен вятър, и си представя как на Хорс Айлънд препускат стада диви коне. Ала единственото, което вижда, са сивкавите облаци.

– Ще спусна първата шамандура след трийсет секунди – долита гласът на Ел Капитан. – Ще бъде много шумно. Затова се дръжте.

Брадуел стиска ръката ù и казва:

– Ето, държа се.

От шамандурата се разнася грохот. Летателният апарат е разтърсен от вибрации. Край прозореца преминава лъч светлина, изпълвайки за миг салона с ослепителен блясък. Изведнъж Преша си спомня Детонациите с неочаквана яснота. Светлината лумва през всичко по пътя си. Озарява прозорци, стени, тела и кости.

Светлина.

Ослепителна светлина.

Сякаш слънцето се е взривило.

Но скоро светлината избледнява. Малкият люк отново потъва в мрак. Тя издиша стаения въздух и отпуска глава на рамото на Брадуел.

– За миг си припомних...

– Знам – отвръща Брадуел.

Нощта ги обгръща. Държи ръката на Брадуел, докато се носят в небесната шир.

Партридж

Китове

Плувният басейн е затворен за посещение, така че Партридж и Айралийн плуват сами. Заради травмата все още не му позволяват да мокри главата си, но поне може да се натопи.

Айралин носи жълт бански с къса поличка. Плува по гръб, гмурка се във водата и отново излиза на повърхността. Гримът ù не се размазва.

Отстрани е застанал Бекли, облечен и въоръжен. Когато са достатъчно далече от него, Партридж се обръща към Айралийн:

– Какво търси тук Бекли?

– Наблюдава те – отвръща тя. – За всеки случай, да не би нещо да се обърка.

– Така ли? – Партридж прокарва ръка през водата. – Не ми прилича на лекар.

Айралийн се замисля за момент и казва:

– Ако ще бъдеш водач, трябва да свикнеш да те пазят.

– Значи, охранителят не е тук по искане на баща ми?

– Да – отвръща тя, – виждаш ли колко те обича? – Всъщност по този начин баща му го следи през цялото време.

Партридж се чувства слаб – но усещането е по-скоро психическо... Тялото му е необичайно напрегнато. Пита се дали не е заради комата, заради цялата насъбрана енергия, докато е бил затворен в собственото си тяло. Малко баскетбол ще му се отрази добре.

– Има ли ученици, с които да поиграя?

– Лекарите няма да ти разрешат. Опасно е.

– Искам да проверя дали има някого, когото познавам, дори от учителите. – Всъщност се надява да срещне Гласингс и да го попита за последния си спомен – лекцията за чудното варварство. – Не ми ли изпратиха картички? Правехме го винаги, когато някое от децата беше под карантина.

– Разбира се, че ти изпратиха! Но те бяха... унищожени. Докторите се опасяваха, че могат да пренесат микроби.

– Нима? И просто ги унищожихте?

– Да, но бяха наистина много. Хората те харесват.

– Длъжни са да ме харесват – отвръща Партридж. – Нали съм синът на Уилъкс.

Плувайки, тя се завърта около него. После спира и обявява:

– Аз също те харесвам. И ще те харесвам каквото и да стане.

Въпреки че не е напълно сигурен, нещо му подсказва, че е искрена. Тя се гмурка и се промушва между краката му. Когато изскача на повърхността, казва:

– Трудно е да повярваш, че е зима, нали?

– Може да не е зима – отвръща Партридж. – Кой знае какво е навън?

Айралийн се разсмива.

– Толкова си забавен. Това е едно от нещата, които харесвам в теб.

Само че Партридж не се шегува.

– А аз да смятам ли, че си забавна? – пита я той.

Тя се приближава и опира мокрия си нос в неговия. Пронизва го болка – от любов? Може би носталгия по дома или по любим човек.

– Смяташ, че съм хубава – отвръща Айралийн.

– Но смятам ли, че си забавна?

Тя поглежда встрани.

– Смяташ, че съм всичко, което някога си искал!

Партридж кима. Сигурно е тя. Защо иначе ще ù предлага?

Бекли ги развежда със закрита моторизирана количка. Двамата са седнали отзад. Стараят се да не привличат внимание. Прическата на Айралийн е безупречна. Партридж няма представа как го е постигнала. Да не би в дамската съблекалня да има фризьор?

– А сега накъде? – пита Партридж.

– Към зоопарка – отвръща тя, взирайки се през матовия пластмасов прозорец. – Не помниш ли, че обожавам пеперудите и аквариума?

Тъй като не си спомня, той не отговаря. Забелязва буболечка на облегалката на Бекли. Понечва да я докосне. Ала нещо в него му подсказва, че не бива да я показва на Айралийн.

Първо отиват в отделението на пеперудите, потънало в зеленина. Вътре е топло и влажно. Пеперудите се носят на рояци. Бекли стои на почтително разстояние. Очевидно се чувства не на място сред пърхащите крилца.

Този участък е отделен само за тях, но останалата част е отворена за всички; Партридж чува гласове на деца. Разходката му напомня за коледите, прекарани у семейство Хеленбек, за Джулби и Джарв, за чорапите с дребни подаръци, за самотните празници, когато баща му бе твърде зает, за да го вземе макар и за няколко дни…

Айралийн стиска здраво ръката му, сякаш се бои от пеперудите.

– Чудя се дали баща ми ще иска да прекараме заедно празниците. Дали пък няма да се сближим, докато ме подготвя за новото ми бъдеще? – казва Партридж не без доза сарказъм.

Една яркосиня пеперуда кацва на рамото му.

– Виж колко е красива и съвършена! – възкликва Айралийн.

Пеперудата наистина е прекрасна. Партридж поглежда черните кадифени ивици на крилата ù. После плъзва поглед към Айралийн – искрящо зелени очи, съвършени черти и лъскава коса.

– Може би баща ми ме е заобичал – казва, докато пеперудите кръжат около тях.

Айралийн го прегръща през кръста.

– Предполагам, че му е било трудно да показва любовта си след понесените загуби.

– Имаш предвид майка ми и Седж, който се самоуби. – Не може да си обясни защо го казва направо. Вероятно иска да я изпита.

– Това е много тъжно – отвръща тя, – но не бива да говорим за тях. Миналото си е минало!

Партридж изпитва нуждата да защити майка си и Седж, сякаш животът им е бил омаловажен. Изведнъж го обзема гняв. Отблъсква ръката на Айралийн.

– Не говори така.

– Как?

– Не говори за тях по този начин. Миналото не е само минало. – Отдръпва се настрана.

– Сега, когато сме сгодени, имаме надежда за ново начало. Ето какво можем да дадем на баща ти, а също и един на друг.

– Тук нещо не е наред – казва той, разтривайки слепоочията си.

– Какво имаш предвид? – Тя се приближава до него, ала той отстъпва назад.

– Не знам – отвръща той, свил ръката си в юмрук. – Нещо с тялото ми – добавя той, взирайки се в себе си.

– Какво точно?

Явно не е бил дълго на легло. Мускулите му никога не са били по-силни. Освен това няма доверие на Айралийн, въпреки че долавя в нея искреност и невинност.

– Партридж, кажи ми какво има?

– Нищо. Няма нищо – отвръща той.

Над тях се включва пръскачка.

Партридж мисли за кръв. Ефирен воал от кръв, който се загнездва в съзнанието му. Пеперудите летят като обезумели наоколо. Озърта се през рамо към Айралийн, но вижда само части от роклята, от косата ù, сякаш крилата са насекли образа ù на късчета.

Разчистени са дори коридорите, свързващи заграждението на пеперудите с аквариума. Двамата минават през стъклен тунел, отстрани и отгоре плуват риби. Медузата се издува и се плъзга леко напред, издува се и се плъзга. Айралийн притиска ръка към стъклото.

– Жалко, че нямам фотоапарат – казва тя. – Щях да я снимам.

– Сигурно имаш десетки снимки тук като малка. Не са много местата в Купола, където да се направят незабравими детски снимки.

– Разбира се. – Тя го хваща за ръка.

Известно време вървят в мълчание. Долавят шум далече напред, нечии бързи стъпки.

Бекли вдига ръка, давайки им знак да спрат. Той минава напред и поема към скритата част на коридора.

– Кой е там? – пита високо охранителят.

– Аз съм! Изгубих се на път за тоалетната! – От завоя изниква Гласингс. Лицето му е зачервено, като че ли е тичал.

– Ще ви помоля да се върнете оттам, откъдето сте дошли – отсича Бекли с нетърпящ възражение тон.

– Почакай! – надава вик Партридж и се спуска към Гласингс, но забавя крачка, защото главата му мъчително пулсира. – Гласингс! – казва той и протяга ръка.

Учителят разтърсва енергично ръката му.

– Партридж!

Айралийн пристъпва между тях.

– Сега не можем да говорим! – отсича тя. – Партридж не е в състояние да приема посетители. Имунната му система е прекалено слаба! Нали така, Бекли?

Бекли слага ръка на гърдите на Гласингс.

– Сър, трябва незабавно да се върнете обратно.

– Не, не – протестира Партридж. – Това е Гласингс. – Айралийн го дърпа за ръката. – Пусни ме! – казва ù той. – Бекли, остави го намира! Та това е учителят ми по история на света, по дяволите!

Бекли не му обръща внимание. Вади пистолет и макар да го държи надолу, изрича заплашително:

– Гласингс, искам да се върнеш обратно.

– Недей така – казва Гласингс.

– Бекли, какво те прихваща?

– Всичко е наред – обажда се Гласингс. – Исках само да поздравя Партридж. Не съм го виждал, откакто се върна.

– Откакто съм се върнал? – пита учудено Партридж.

– Затваряй си устата! – вика Бекли и вдига оръжието.

– По дяволите, Бекли! – кресва Партридж. – Разкарай това нещо!

Гласингс мълчи. Поема бавно заднишком с вдигнати ръце.

– Тръгвай, Партридж – казва Бекли – и всичко ще е наред.

Гласингс кимва на Партридж. Говори сериозно – сякаш го предупреждава. – „Прави каквото ти казва.“

– Хайде – подканя го Айралийн.

Поемат обратно по коридора. Щом свиват зад ъгъла, той издърпва ръката си.

– Тихо.

Не се чува изстрел. Нито движение. Никакъв шум.

След минута-две Бекли се връща при тях, сякаш нищо не се е случило.

– Да вървим – промърморва той и тръгва напред.

Партридж го настига.

– Какво, по дяволите, беше това?

– Заповед. Никакви контакти с други хора освен с Айралийн. Точка по въпроса.

– Гласингс е мой учител, а ти извади пистолет срещу него!

– Нищо лично. Просто заповед. – Той продължава да върви с изпънати рамене и безизразно лице.

Партридж не знае какво да каже.

– Заповеди – обръща се той към Айралийн – това е всичко! – Тя се опитва да го докосне, но Партридж я отблъсква. От ярост не е в състояние дори да говори.

Щом стигат до малкия воден театър, той сяда най-отзад и вперва поглед в стената от подсилено стъкло. А от другата страна белугите, прекрасни и силни, порят водата с масивните си опашки.

Айралийн сяда до него. Той усеща погледа ù, но стои като закован.

– Защо, по дяволите, баща ми е наредил да не говоря с никого освен с теб? – пита Партридж и наблюдава Бекли крадешком.

– От съображения за сигурност. За твое добро.

– Стига, Айралийн. Нещо не е наред. Сигурен съм в това.

– Разбира се, че не е наред! Отскоро си се върнал към живота си. Това е голям шок, Партридж.

– Какво имаше предвид Гласингс? Спомена, че не ме е виждал, откакто съм се върнал? Откъде обаче?

– Не знам! – отвръща Айралийн и вдига рамене. – Може би от прага на смъртта. Поне така ми се струва. Беше в кома, но се върна при нас.

– Не мисля. Май имаше предвид нещо друго.

– Ще попитам доктора дали заради загубата на паметта си толкова подозрителен. Най-вероятно е от това.

– Така ли мислиш?

– Мога да се обзаложа.

Белугите се плъзват наблизо, две от тях плуват една до друга. Партридж се чувства изморен. Разтрива очи и се втренчва във водата.

–Айралийн защо правим всичко това?

– За да си върнем изгубеното – отвръща тя. – Влюбихме се. Не мога да пожертвам онова, което имахме. Ако не възстановим спомените, няма да го понеса.

Партридж не вярва, че момиче като Айралийн наистина го обича. Тя изглежда толкова нормална и съвършена, а той никога не е бил нормален и нито пък свършен. Струва му се жестоко, че не помни какво се е случило. Докъде е стигнала близостта им? Деликатен въпрос. Няма смелост да попита. Ами ако са били като женени, а той не си спомня? Иска да узнае истината, но се страхува, защото колкото и привлекателна да е, той не чувства нищо към нея. Познава я, но му е някак чужда. И това е най-странното. Двамата са близки и в същото време непознати.

– Трябва да възстановим спомените си или да ги създадем наново, така ли? – пита той.

– Какво значение има?

– Смяташ ли, че спомените могат да бъдат възстановени? Искам да кажа, дали някога ще си спомня първия път, когато сме били заедно? Или просто трябва да повторим всичко отначало? Да създадем тези спомени отново.

– Не знам – отвръща тя. Изглежда притеснена. – Баща ти каза да се забавляваме. И това беше заповед.

– Не обичам да ми нареждат какво да правя.

– Не бъди зъл – казва Айралийн и за първи път той долавя гняв в гласа ù. Това го изненадва, ала е доволен да открие у нея желание за борба. Тя хвърля поглед към Бекли, сякаш той е не само охранител, но и шпионин. После посочва белугите.

– Нали знаеш, че и те имат пъпове? Много си приличаме с тях.

Белугите замахват мощно с опашки, сякаш имат човешки крака, също като русалките.

– Да, наистина си приличаме – отвръща той.

Айралийн се усмихва.

– Никога не съм била по-щастлива. – Казва истината. Долавя го в начина, по който го гледа. Но, изглежда, Айралийн очаква от него да отговори на чувствата ù. На очите ù затрептяват сълзи. – Все още ме обичаш, нали?

Партридж се паникьосва. Бекли поглежда за миг към тях. Не може да чуе какво си говорят, но той се дразни само от присъствието му. Непрекъснато ги наблюдава, а на всичко отгоре вади оръжие.

Партридж не е сигурен в чувствата си. Ала щом я погледне, усеща любовта. Може сега да не е влюбен, но някога със сигурност е бил. И все пак как да я увери, че я обича? Не помни да я е целувал, а още по-малко да я е обичал.

Миглите ù са тъмни, а устните – плътни. Седи до него, тръпнеща в очакване. Целува я. Тя се изненадва. За миг изопва тяло, но после се отдава на чувството. Партридж очаква да усети страст, ала целувката не значи нищо за него. Струва му се фалшива. Липсва тръпката.

Когато се отдръпва, тя казва:

– Партридж, всичко е наред.

– Кое точно е наред?

– Разбирам.

Дали наистина разбира, че не я обича? Ще му се да си спомни. Тя заслужава поне да знае истината.

– Красива си – казва той. – Наистина.

Тя докосва лицето му.

– Бих могъл... – Какво? Да се постарае да се влюби в нея? – Имаме достатъчно време – добавя той. – Няма закъде да бързаме.

Тя поклаща глава и прошепва:

– Но ние нямаме време, Партридж. Нямаме никакво време.

Лайда

Уязвимост

Звуците отвън отекват в ушите ù. Цял ден майките четат имената от списъци, разпределят жените на групи сред глъч от тракащи чукове, стържещи триони и ревящи деца. Като в кошер.

Кипи трескава подготовка за атаката срещу Купола. Лайда е безсилна да ги спре. Седи безпомощна на одеялото, скръстила ръце. Иска да запуши ушите си, да тропа с крака по пода. Сигурна е, че планът им е обречен на провал, въпреки че не знае какво точно ще предприемат.

Майка Хестра влиза в стаята. Застава до легло номер девет, вперила поглед в Лайда. Сайдън се прокашля, сякаш да привлече вниманието ù, но тя не намира сили да ги погледне. Чувства се прекалено разстроена.

– Беше ми обещала нещо – продумва накрая Лайда. – Опита ли да ги намериш? – Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут са единствените хора, от които се нуждае в момента.

– Заминали са – отвръща Майка Хестра.

– Заминали? – Лайда вдига поглед към нея. – Къде са отишли?

– Ясно е само, че са заминали надалеч, но никой от шпионите ни не знае точно къде. Отвъд на контролираните от нас земи. По-далече, отколкото някой е стигал.

– Но там ги очаква смърт.

– Каквото и да ги е накарало да заминат, сигурно е важно, което си струва риска.

Писна ù хората около нея да рискуват живота си за важни неща. Партридж го няма. Илиа е мъртва. А сега разбира, че останалите са заминали. Сама е.

– Ами Уилда?

– Кой?

– Едно момиченце. Онова, което пречистиха.

– Не е единствената.

– И тя ли е заминала с тях?

– Не.

– Тя добре ли е?

– Лайда, пречистените деца не са добре. Виновни са кръвопийците. Децата бавно чезнат. А това е още една причина да се борим.

Лайда поклаща глава.

– Каква беше ти преди Детонациите? – пита тя майка Хестра. – Беше ли по-различна?

– Бях писателка.

– А какво пишеше?

– Някои неща, които бяха позволени, и други, които бяха забранени от правителството.

– „...Кучетата лаеха ожесточено. Навън се спускаше мрак...“ Ти ли си го написала?

Майка Хестра кимва.

– Беше заради сестра ми. Опита се да избяга. Живееше недалеч от Разтопените земи. Тя не водеше двойствен живот като мен – един за пред правителството и друг, който пазех за себе си. Беше в съпротивата. Но я намериха. И пуснаха кучетата подире ù.

– Съжалявам – изрича Лайда. – Как...

– Как се отпечатаха думите на лицето ми?

Лайда кимва.

– Държах написаната страница, когато през прозореца нахлу светлина. Черното мастило я погълна и прогори думите на лицето ми. Живеех в лъжа. Никога нямаше да разкрия истината за сестра си. Щях само да я напиша, а после да я скрия в някое чекмедже. Но сега се налага да живея с доказателството за малодушието ми.

Лайда забива поглед в ръцете си. Сега те са покрити с мазоли и следи от порязване. Вече не иска да е Чиста, пък и заради бебето няма как да бъде, и това ù се струва правилно.

– Колкото до приятелите ти – казва Майка Хестра, – от тях научихме важни неща. Беше ни трудно да държим под око земите си. Така че, щом разбрахме върху какво работят, просто отидохме и го взехме. Искаш ли да видиш?

Лайда въздъхва. Иска ù се да се взира в стената – във влажното петно, приличащо на меча глава – докато шумът заглъхне и всичко приключи. Завинаги. Само че е невъзможно.

– Добре, покажи ми.

Майка Хестра пъха ръка в ловната си торба, почерняла от засъхналата кръв, и изважда черен метален предмет.

– Какво е това?

– Паяк робот, изпратен от Купола, за да сее смърт сред нас. Но сега е граната, която ще използваме, за да ги унищожим.

– Куполът е издържал на Детонациите. Нима смятате, че няколко самоделни гранати ще свършат работа?

– Намерихме още нещо – казва Майка Хестра. – Онова, от което имахме най-голяма нужда от тактическа гледна точка. А то вече е от решаващо значение.

– Какво е то? – Лайда не допуска, че може да има подобно нещо.

Сайдън бърка в торбата. Изважда два дебели свитъка, сгънати няколко пъти. Върху единия личат избелелите цветове на рекламен афиш. Виждала го е и преди. Афиша с надпис: „ИЗЛЪСКАЙТЕ ДОМА СИ ДО БЛЯСЪК“, който бе свалила от пропуканата плексигласова преграда на вагона в метрото. Сайдън ù подава свитъците. Тя ги разгъва на леглото – това са нейните чертежи на девическата академия и медицинския център и плана на Купола, който Партридж бе начертал.

– Нашите карти. – Спомня си как лежи по корем на пода срещу Партридж, който се примъква напред и я целува. Докосва устните си с ръка. – Партридж.

– Да, Партридж, един от кръвопийците. – Той свърши добра работа.

В онзи момент двамата с Партридж си говореха за Коледа. Лайда му разказа за баща си, за снежната сфера, която ù бе подарил, и как бе осъзнала, че и тя като децата в сферата е затворена. А той ù разказа за коледните ваканции в дома на семейство Холенбек. Обеща ù подарък: хартиена снежинка. Попита я дали това е всичко, от което има нужда, за да бъде щастлива, а тя отвърна „да“, после добви „и от теб.“

– Партридж е отбелязал пътя, по който е избягал, и може би мястото, откъдето ти си била изведена навън. Тоест уязвимите зони – казва Хестра.

– Уязвимост. – Неспособност да загърбиш миналото, да отхвърлиш надеждата, когато знаеш, че всичко е изгубено. Лайда примигва и върху картите покапват сълзи.

– Колкото до гранатите – казва Майка Хестра, – те ще бъдат задействани именно в уязвимите зони.

Лайда вдига поглед.

– Не – казва тя. Възможно ли е майките да успеят? Вярно, че Куполът е крепост, но с бягството си Партридж доказа, че дори крепостите имат пробойни. Картите са безполезни за унищожението на Купола, но са напълно достатъчни, за да проникнат вътре въоръжени, да открият Партридж и, както се бе заклела Нашата добра майка, да го убият.

Лайда сгъва припряно картите и ги взима в ръце.

– Картите са грешни. Фалшиви са. Той ви е заблудил.

– Нима? – възкликва Майка Преша.

– Той е кръвопиец. Не можете да му имате доверие.

Майка Хестра сграбчва Лайда за китката.

– Престани. Знам какво се опитваш да направиш.

– Тъкмо ти ме учеше да не се доверявам на кръвопиец!

– Извстно ми е на какво е способен кръвопиецът, за да спечели сърцето на момиче – отсича Майка Хестра. – Така че престани да го защитаваш. Това е проява на уязвимост!

Хватката на Хестра е желязна. Тя дръпва рязко ръката на Лайда и картите падат на земята. Картите, които Партридж бе направил с нейна помощ, ще помогнат на майките да се доберат до него... и да го убият.

– Уязвимост – прошепва Лайда.

Ел Капитан

Мрак

Изминали са два дни и една нощ, откакто летят, и сега отново се смрачава. Очите на Ел Капитан са замъглени от умора, а нервите му са опънати до крайност. Хелмут ту потъва в дрямка, ту се събужда. Вече наближават. Ел Капитан отваря за кратко шлюзовете на трите резервоара, за да нахлуе въздух и да се спуснат по-ниско. След като необятният океан остава зад гърба им, прожекторът на носа на апарата очертава хълмове, долини, каменисти хребети, сенчести езера и опустошени градове.

– Виждаш ли, Хелмут? Това е чужда страна. Допускал ли си някога, че ще видиш друга страна?

– Допускал ли си? – пита Хелмут.

– Не – отвръща Ел Капитан.

Навигационното табло показва топографска карта на района, ала тя е безполезна. Детонациите са променили релефа до неузнаваемост. А Ел Капитан ще трябва скоро да приземи летателния апарат.

– Още колко остава? – обръща се той към Финън.

Лампичките на Финън светват.

– Трийсет и шест километра. Право на изток.

– Добре – отвръща Ел Капитан. – Да се огледаме за някое равно място.

Машината се разтърсва и Ел Капитан полита назад, сякаш Хелмут го е дръпнал рязко.

– Какво, по дяволите, беше това? – възкликва той, усещайки как пулсът му се ускорява.

Финън издава кратко пиукане, несигурен какво се иска от него.

– Трийсет шест километра! – обявява той, сякаш това ще помогне с нещо.

После апаратът продължава да лети гладко и Ел Капитан си отдъхва:

– Добре. Просто малка засечка на системите. Вече всичко е наред.

Ала се оказва, че не е така. Разтърсването се повтаря, този път по-силно. Ел Капитан скача. Задната част на машината увисва надолу, а носът се вирва нагоре. Хелмут се свива зад гърба на брат си.

– Мили боже, намери в раздела за аварийните случаи! Мислиш ли, че проблемът е на задната палуба? – обръща се Ел Капитан към Финън.

– В случай на авария – започва Финън – в случай на авария. При повреда на двигателя, на задната палуба... – Дали не прелиства страниците на ръководството? Всички лампички по корпуса на Финън светят. – Направи проверка на таблото.

Ел Капитан се втренчва в таблото. В една точка на корпуса забелязва примигваща червена светлина, обозначаваща пробойна. Ел Капитан включва помпите в повредения резервоар, изпускайки въздуха със скоростта, с която той се просмуква вътре. Червеният индикатор продължава да примигва, ала пукнатината е малка и не се разширява. Стига да държи повредения резервоар под око, поддържайки баланса на въздуха, машината би трябвало да издържи, докато кацнат.

– Трябва да се приземим.

– Да се приземим! – казва Хелмут.

Скоростта спада отново. Задната палуба се пълни още по-бързо с въздух. Апаратът се носи все по-бавно. Извива се назад.

– Какво става, по дяволите? – надава вик Брадуел.

– Малка пробойна. Пълним се с въздух.

Брадуел изниква пред кабината.

– Малка пробойна ли? Какво означава това?

– Всичко е наред. Върни се на мястото си. И си сложете коланите. – Очевидно той не можеше да използва колан заради Хелмут. При излитането не се бе притеснил, но сега няма нищо против да се пристегне за седалката.

– Имаш нужда от помощ! – възразява Брадуел. – Трябва ти помощник-пилот.

– Финън е тук, ето го и помощник-пилота, от който няма отърваване. – Посочва Хелмут на гърба си.

– Кап – започва Брадуел, – нека ти помогна...

– Не можеш! – отвръща Ел Капитан. – Върни се на мястото си. Това е заповед.

Брадуел се връща в салона. Ел Капитан чува, че двамата с Преша разговарят. Дали Брадуел не подкопава авторитета му?

Няма намерение да приземи машината далече от предвиденото място. Остават не повече от трийсет километра. Ако тръгнат пеша, рискуват да се натъкнат на смъртоносни същества. Трябва да ги закара до крайната цел невредими.

Лъчът на прожектора осветява странни препускащи създания – зверове, групита, пясъчни създания.

Апаратът се килва на една страна. Ел Капитан натиска с все сили лоста за управление на другата страна, опитвайки се да го изправи. Откъм задната палуба се разнася свистене. Навигационното табло отчита появата на нова, по-дълга пукнатина.

– Какво? Но защо? Финън! – кресва Ел Капитан. – Може би съм претоварил помпите и те са отказали!

– Претоварването на помпите може да причини пукнатини, особено ако машината е летяла на голяма надморска височина в продължение на повече от четирийсет часа – обявява Финън.

– Проклятие! Защо не ми каза по-рано?

Финън не отговаря. Светлинките му са приглушени, сякаш се чувства виновен.

– Не ме изоставяй, Финън! Сега имам само теб!

– Имам само теб! – казва Хелмут.

– Хелмут, точно сега не е моментът да ревнуваш! – кресва Ел Капитан през рамо.

Чува се остро пропукване. Нещо се е разцепило. Машината се разтърсва отново, този път по-силно, запращайки Ел Капитан и Хелмут на седалката.

– Кап! – надава вик Преша. – Какво става?

Господи, не бива да се проваля, не и когато Преша е на борда, а животът ù е в неговите ръце.

– Ще се приземим тук. Поемаме твърде много въздух.

Няма друг избор освен да задейства помпите на изправните резервоари с надеждата, че няма да загубят бързо височина, поемайки надолу в спирала. Става и се вглежда в топографската карта и необятната земя под тях.

Отпред се вижда ивица зеленина и свежа горска растителност, но по-нататък релефът изглежда сравнително равен. Не смята, че може да стигне дотам, но от близката страна на гората има ливада. Намират се само на осемнайсет километра от крайната им цел.

– Вятърът идва от северозапад! – обръща се той към Финън. – Как да се приземя?

– Насочи апарата срещу вятъра, преди да докоснеш земята.

– Добре. – Ел Капитан обръща носа срещу вятъра и извива машината косо – право към ливадата. – Поне да имаше диспечерска кула. – Щом прелитат над последния хълм и под тях се ширва равнинната местност, той се подготвя за кацане. Витлата мощно се въртят и държат апарата стабилен.

Ала опашката все още виси надолу. Снишават се прекалено бързо. Ел Капитан намалява тягата на помпите за изправните резервоари. Летателният апарат се спуска рязко надолу.

– Не толкова бързо! Не толкова бързо! – Ел Капитан пуска зъбчатите колела. – По-полека!

– По-полека! – повтаря Хелмут.

Апаратът се снишава бързо. Той включва помпите на изправните резервоари на по-бързи обороти, но носът светкавично се вдига нагоре.

– Дръжте се! – надава вик той. – Готови за кацане!

Хелмут се хваща за раменете на брат си, но Ел Капитан не може за затегне колана си. Без да губи време, той се опитва да смекчи удара от кацането, като включва витлата на максимална мощност, затваря предния резервоар и отваря докрай средния.

– Готови за кацане – шепти Хелмут с пресипнал глас. – Готови за кацане!

Щом докосват земята, Ел Капитан се удря в дроселите. Силният тласък го запраща на пода. Чувства се замаян, едното му око е замъглено от кръв. Средният резервоар продължава да се пълни с въздух, което прави апарата донякъде нестабилен. Вятърът подхваща машината и я преобръща настрана. Предното стъкло се удря в нещо и се пръсва на парчета. „Преобърнахме се“ – мисли си Ел Капитан.

Полита към страничното стъкло на кабината. Опитва се да стане, докато машината е все още в движение.

– Готови за кацане! – пищи Хелмут. – Готови за кацане!

– Всичко е наред, Хелмут! Спокойно, братко! – Пресяга се и изключва лостовете на последната работеща помпа и на витлата. Всички си отдъхват. Корпусът леко се поклаща и таблото угасва.

Примигвайки, за да отстрани кръвта от окото си, Ел Капитан се примъква на лакти към предното стъкло. Отвъд светът е потънал в тъмнина. Тихо е.

– Преша! – извиква той, но гласът му е слаб.

Всичко потъва в мрак.

Преша

Удар в главата

Преша виси почти с главата надолу, прикована към седалката с колана, врязал се дълбоко в едното ù бедро. Гледа към люка. Но единственото, което вижда, са плътните, остри върхове на тревата отвън. Изгубил опора, летателният апарат се бе преобърнал на една страна под въздействието на гравитацията.

Тя прокарва ръка под пуловера си, проверявайки мускалите. Непокътнати са.

– Какво стана, по дяволите? – обажда се Брадуел, който също не е помръднал от мястото си благодарение на колана, и тъй като е висок, се крепи с една ръка за извитата плоскост над люка.

– Аварийно кацане. – Тя напипва гладката закопчалка на колана, но освободи ли я, може да се стовари върху стената под нея.

Брадуел опира двете си ръце на тавана.

– Разкопчай колана ми, а после аз ще ти помогна да се освободиш.

Тя пъха ръка в гъвкавата сребриста дръжка на колата му и я издърпва нагоре. Опората на ръцете му смекчава удара от падането. Той се изправя, стъпил върху стената, и хваща Преша през кръста, а тя го прегръща през врата. Обожава широките му гърди и силното, мускулесто тяло, заякнало през годините на жестоко оцеляване. Той разкопчава колана ù и ù помага да стъпи.

Добират се пълзешком до кабината, докато апаратът се люшка под тежестта им.

Ел Капитан лежи в безсъзнание с широко разтворени ръце и дълбока рана на главата, от която се стича кръв като тъмночервен ореол. Изгубил е свяст.

Хелмут надига глава от рамото на Ел Капитан.

– Готови за кацане – изрича съвсем тихо. – Готови за кацане. Готови за кацане. – Бузата му е влажна и изцапана от кръвта на брат му.

– Божичко – възкликва Брадуел – какво ще правим сега?

Финън стои близо до тях.

– Използвай лед, за да спадне отокът. Притисни раната, за да спреш кръвоизлива.

Преша коленичи до Ел Капитан. Издърпва ръкава на пуловера си надолу, така че да покрие дланта ù, и притиска с нея раната.

– Донеси одеяло – казва на Брадуел.

Той се втурва към вратата.

– Веднага ли припадна? – обръща се тя към Хелмут.

– Готови за кацане – изрича отново той с разширени от ужас очи.

– Всичко ще бъде наред, Хелмут – успокоява го тя.

Брадуел се връща и ù подава одеялото. Тя го сгъва и го притиска към раната. То бързо се напоява с кръв.

– Провери очите му – казва тя на Брадуел.

Брадуел повдига единия клепач на Ел Капитан.

– Какво трябва да търся? Разширени зеници?

– Да – отвръща Преша. – И да се надяваме, че са еднакво разширени.

Брадуел повдига едновременно двата клепача. Поклаща се напред-назад, като ту блокира, ту пропуска идващата от Финън светлина.