Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 25 страниц)

– Виж ни само – изрича Ел Капитан. – Виж ни само.

– Виж ни само – отвръща Хелмут.

В този миг някъде отгоре Ел Капитан долавя стъпки, тежки стъпки – дали не е звяр? Зърва пушката си, опряна на стената. Пресяга се към нея. Болката се стрелва надолу по гръбнака. Пушката е твърде далече. Запъва крак на стената и се изтласква напред.

Стъпките отекват силно във вътрешността на апарата, който се разклаща леко. Чува, че някой се приближава към кабината.

Пръстите му докосват приклада на пушката. Изтласква се още веднъж напред, примижавайки от болка, след което грабва приклада, завърта пушката и я насочва към вратата.

– Божичко, Кап! Свали това нещо.

Брадуел.

– Ти си тук! – възкликва Ел Капитан.

– Да, но Преша я няма. Тръгна сама.

– Нима си я пуснал?

Брадуел го поглежда изпод вежди.

– Да не би да ме обвиняваш? Мисля, че точно сега това не е в твой интерес.

– Прозвуча като заплаха.

– Заплаха – прошепва Хелмут.

– Приеми го като приятелско предупреждение.

Ел Капитан не обича нито заплахите, нито предупрежденията, но затова пък е доволен, че Браудел изглежда разстроен. Може би от целувката.

– Откога я няма? – пита той, изправяйки се, докъдето може.

– От ден и половина. Слънцето скоро ще изгрее. Може би е там. А може би не. Как бих могъл да тръгна с нея и да ви оставя тук сами?

– Не си отишъл с нея... заради мен?

– Заради мен? – казва и Хелмут.

Брадуел кимва.

– Каза ми, че трябва да остана с вас, и замина.

– Трябваше да отидеш с нея – отвръща Ел Капитан ядосан. – Последното, което искам, е Преша да е сама навън! Всичко може да ù се случи! Не познаваме мястото, нито зверовете и пясъчните създания тук!

– Искаш да кажеш, че е трябвало да ви оставя да умрете? – пита Брадуел.

– На мое място не би ли направил същото? – отвръща Ел Капитан. – Заради нея! – В този момент казва немислимото – че и двамата са влюбени в нея, че биха дали живота си за нея.

Брадуел скръства ръце на гърдите си. Птиците пърхат яростно на гърба му.

– Е, това е общото между нас.

Ел Капитан мълчи. Усеща ръцете си отмалели. Оставя пушката на пода.

– Но и двамата знаем, че тя не би позволила на никого от нас да пожертва другия заради нея – казва Брадуел.

– Така е – отвръща Ел Капитан.

– Освен това – продължава Брадуел – не можех да ви оставя да умрете... защото сте ми като братя. И двамата.

– И двамата – повтаря Хелмут.

Ел Капитан е смаян. Обзема го чувство за вина. Беше целунал Преша. Пред очите на Брадуел. Беше ù казал, че я обича. Но братята не постъпват така един с друг.

– Съжалявам – казва той.

– За какво?

– За Преша. Не исках да... – започва Ел Капитан.

– Млъкни – срязва го Брадуел и се надвесва над него. Ел Капитан се стяга. Не е изключено Брадуел да го изрита в ребрата. – Трябва да хапнеш нещо. – Той се навежда и вдига една купа. – Освен това трябва да намерим начин да поправим щетите. И да върнем тази машина у дома.

– У дома – казва Хелмут.

– У дома – повтаря Ел Капитан като ехо на брат си.

– Излизам навън – казва Брадуел. – Мисля, че знам къде е пукнатината в резервоара. Ще хвърля един поглед.

– Навън безопасно ли е? – пита Ел Капитан.

– Не съм сигурен. Но засега е тихо.

– Не ми харесва, когато е тихо – отговаря Ел Капитан. – Нервите ми се изопват докрай.

– Докрай – повтаря Хелмут.

Брадуел става.

– Когато се върна, искам да си изял всичко. – Той кима към Хелмут. – Чу ли, Хелмут? Погрижи се да се нахрани.

Ел Капитан усеща, че Хелмут кимва.

Малко преди Брадуел да излезе, Ел Капитан казва:

– Аз също бих останал заради теб.

Брадуел спира.

– Благодаря.

– Благодаря – повтаря Хелмут.

Брадуел напуска кабината. Ел Капитан се заслушва в стърженето на обувките му и усеща как летателният апарат се поклаща леко под тежестта му. Долавя стъпките му точно над главата си, след което заглъхват – скочил е на земята.

Хелмут тика лъжицата в устата му

– Почакай – казва той, ала в мига, в който отваря уста, Хелмут пъха лъжицата вътре. Ел Капитан започва да дъвче послушно. Ръката на Хелмут отново подава лъжицата, готов да я пъхне в устата му. Този път слабият е Ел Капитан. А силният – Хелмут. За първи път Ел Капитан си позволява да се опре на брат си. Позволява му да се грижи за него. Кога за последно някой се е грижил за него? Много отдавна, когато майка му все още бе у дома. Когато имаше температура, тя слагаше на очите му студена кърпа и му позволяваше да яде желирани бонбони. Затваря за миг очи. И най-сетне се отпуска.

Точно в този момент се разнася вик – гласът на Брадуел.

– Кап! – Силен и кратък вик, сякаш устата на Брадуел е запушена с нещо. Ел Капитан се надига рязко; остра, разкъсваща болка пронизва черепа му.

– Брадуел! – кресва той. – Брадуел!

Нищо.

Тишина.

– Брадуел! – Долавя само собственото си дишане и това на Хелмут – силно и учестено. – Брадуел! – казва той на Хелмут. – Няма го. Да не е отвлечен?

– Отвлечен – повтаря Хелмут.

Ел Капитан понечва да стане.

– Не можем да го оставим.

– Да го оставим – казва Хелмут. – Да го оставим.

– Не! – отсича Ел Капитан. Надига се на ръце и колене и пълзи към вратата. Лактите му се подвиват. Пада по очи.

– Да го оставим – казва Хелмут.

– Не! – прошепва Ел Капитан. – Не.

Лайда

Подсвиркване и грухтене

За да отвлекат вниманието на Специалните сили, няколко майки предизвикват суматоха сред руините и Разтопените земи. Междувременно други майки, между които и Лайда, се прокрадват в индианска нишка край дърветата с фенери в ръце, полюшващи се над главите им. Някои от тях в групи по четири носят на раменете си малки катапулти, подобни на детски ковчези. Лайда върви в средата. Взира се в лицата на жените, разкривени от сенките, и се пита кои ли са избрани да проникнат в Купола през уязвимите зони. Как ли смятат да убият Партридж – с нож, стрела или с експлозив? Сигурна е, че Куполът е непристъпен, ала майките я плашат. Те са много по-силни, ловки и безмилостни, отколкото човек предполага.

Иска ù се поне да направи опит да предупреди Партридж. В същото време изпитва непреодолимо желание да избяга. Вероятно бебето, което расте в нея, я тласка да поеме по обратния път, а може би този импулс е плод на малодушие. Когато я изведоха от Купола, умираше от страх, че ще бъде изнасилена, пребита и изядена; останала съвсем сама, тя отчаяно блъскаше по заключената врата с надеждата, че ще я пуснат обратно.

А сега възможността да се върне в Купола я плаши двойно повече. Вече не може без пепеливия въздух, без влажните гори и без острия вятър. Този свят е жив и тя се чувства жива в него.

Никой не ù обясни защо е тук, нито пък тя попита Майка Хестра, която върви пред нея. Може би Нашата добра майка иска тя да стане свидетел на насилието – като наказание, че си е позволила да се довери на Партридж и го е защитила в нейно присъствие. Бои се, че ще бъде принесена в жертва – също като Уилда – за да послужи като предупреждение. Но не. В нейно лице майките виждат самите себе си – това, че са били изоставени – и най-важното, тя носи онова, което за тях е по-ценно от всичко на света: бебе. Въпреки че не знае защо, Лайда е сигурна, че ще я използват като пионка. С тази цел я бяха извели от Купола и може би щеше да се върне по същия начин.

Майките издават команди със свиркане и грухтене. Току-що е даден сигнал. Колоната спира. Майките оставят фенерите и се оттеглят в храстите.

Майка Хестра хваща Лайда за ръката. Двете се промъкват безшумно към края на гората, където започват Пресъхналите земи. Свиват се зад един храст с бодливи клонки и восъчни листенца.

Сред изсъхналите дървета Лайда зърва кацналия на хълма Купол, който изглежда студен и стерилен, облян в ярка светлина. Дали гранатите ще пробият защитата му? Сравнени с него, приличат по-скоро на комари, отколкото на истинско оръжие.

– Само ще предизвикате гнева им – обажда се Лайда. – Нима Нашата добра майка не разбира с каква огнева мощ разполагат?

– Ти какво предлагаш? Да чакаме? Да бъдем добри и послушни? – пита Майка Хестра.

– Но това не е правилният начин.

– Вече не знам кое е правилно и кое грешно – прошепва Хестра. – Правя разлика единствено между действие и бездействие. А понякога човек трябва просто да действа.

Лайда усеща, че Фридъл се раздвижва в джоба ù. Обещала е да се грижи за него вместо Преша. Може би не трябваше да го взима със себе си, но той е един малък защитник с опасни крила.

Водачката им изучава Пресъхналите земи. Лайда предполага, че ще се насочат натам, за да се доберат възможно най-близо до Купола заради катапултите.

Може би сега Партридж е в академията и върви по коридора към стаята си. Представя си, че се е събудил посред нощ, защото не му се спи. Дали си спомня за нея? Сключила ръце, тя мисли напрегнато за него, сякаш иска да го предизвести. Ако между тях има истинска връзка, може би той ще усети предупреждението.

Майките избутват катапултите нагоре по хълма към вътрешността на Пресъхналите земи. Бързо и безшумно зареждат гранатите в тях. Сякаш са най-обикновени ябълки. Или ампутирани юмруци. Накрая изключват предпазителите.

Тогава отстъпват назад и казват: „Чисто“. После втора група майки освобождава пружините. Катапултите изхвърлят гранатите.

Когато падат, се чува шум като от трополене на крака. Близо до очертанията на Купола се вдигат облачета прах. Няколко гранати се забиват във външната му обвивка.

Избухват една по една. Следват мощни, кратки експлозии. Сайдън закрива ушите си с ръце и започва да вика.

– Да, да, да – прошепва гордо Майка Хестра.

Веднъж започнали, не спират. Отначало Куполът дори не помръдва. Обстрелват вентилационната система, но тя е добре защитена.

Тогава се отваря врата – същата, през която изведоха Лайда, сякаш е било преди години.

Тичешком отвътре изхвърчат войници от Специалните сили – високи, здрави, мускулести – и се спускат надолу по хълма.

– Защо не стрелят? – пита Майка Хестра.

Сърцето на Лайда ще се пръсне.

– Първо ще се приближат, за да видят кои сме.

– И без друго искаме да се приближат.

– Какво означава това?

– Искаме да пленят част от нас. Можем да причиним истински щети само отвътре. Знаеш това.

Лайда поклаща глава.

– Това е лудост!

Майките продължават да зареждат катапултите. Прицелват се в Специалните сили. Гранатите падат глухо близо до войниците и почти веднага избухват. Някои побягват, но останалите не напускат строя – сякаш не са програмирани и не могат да реагират на новата ситуация. Телата им избухват – но не наведнъж. Гранатите не са толкова мощни. Те поразяват гръдни кошове, помитат крака, откъсват ръце.

Лайда не може да понесе ужасната гледка. Вината е изцяло нейна. Тя сграбчва Майка Хестра за ръката и я моли:

– Накарай ги да спрат! Те са само ученици! Още са само деца!

– Те са кръвопийци, Лайда. Кръвопийци!

Лайда осъзнава, че никой няма да прекрати жестокото клане. Майките ще продължат да избиват войници, ала другите, които се скриха в гората, ще отвърнат на огъня. Чува изстрел от снайпер. Една от майките, която в същия момент стреля с катапулта, се вцепенява и рухва на земята.

Лайда иска да сложи край на това. Ако в този миг хукне към Купола, майките ще прекратят стрелбата. Тя е бременна. Може да бъде застреляна или заловена от Специалните сили, но ако някой бъде заловен, това е тя. Трябва непременно да се добере до Партридж и да го предупреди. Бебето, тревожи се за бебето, но не може да позволи кръвопролитието да продължава – още повече, като знае, че вината е нейна.

Ала това, което е намислила, е нелогично. Все още не е обмислила добре действията си. Знае само, че се налага да стори нещо, както бе казала Майка Хестра. Леко се отдръпва от нея и хуква.

Майка Хестра писва подире й:

– Лайда, недей! Върни се! – А след това кресва на майките: – Спри огъня! Спри огъня!

Лайда си спомня как тичаше по същия този хълм, когато напусна Купола – спомня си обзелото я чувство за свобода, тъй като не бе тичала от малка – а сега се носи по обратния път. Движи краката си с цялата бързина, на която е способна. Не изпуска Купола от очи.

Избухват още няколко гранати. От гората се разнасят изстрели.

Лайда си дава сметка, че дори да извади късмет и да избегне куршумите, може да свърши в старата си килия с тясно легло, бели стени и ненадежден часовник, с таблите с храна и малките таблетки и с изображението на прозореца, настроено така, че автоматично да възпроизвежда промяната на светлината през целия ден. Косата ù ще бъде избръсната и по скалпа ù отново ще има порезни следи.

Майка ù пак ще е там с пламнало от срам лице.

Ами Партридж – дали и той ще е там?

Стрелбата сква. Експлозиите също. Околността потъва в гробна тишина. Единственият шум идва от свистящия в ушите ù вятър. Гърлото ù е пресъхнало, а дробовете – пълни със студен въздух. Дали е опасно да се тича в това състояние? Жените в академията никога не тичаха.

Не чува почти нищо освен тропота на краката си и ударите на собственото си сърце. Ала изведнъж зърва нещо с крайчеца на окото си – бързо, размазано движение.

„Не поглеждай – казва си тя. – Не поглеждай.“

Чува щракване и свистене на куршум. Усеща пареща болка на бедрото си. Поглежда надолу и вижда врязаната в крака ù метална пластинка, по-малка паяк робот. Успява да направи още няколко крачки, но коляното ù се огъва. Кракът ù е безчувствен. Пада на земята по гръб. Вижда покритите с пепел клони на високите дървета, притъмнялото небе и накрая едно лице – с масивна челюст, хлътнали очи и трептящи като хриле ноздри.

Свежда поглед към пластинката в крака си и забелязва, че точно над раната панталоните ù са изцапани с кръв. Можеха да я убият, само че не го сториха. Спомня си бременната кошута в гората с подгизнала от кръв козина, която се опитваше да стане, въпреки че умираше. Майка Хестра ù бе казала, че се случва да родят преждевременно, когато бъдат нападнати. Дали и тя няма да изгуби бебето?

– Недей – прошепва Лайда.

Изведнъж я обзема непреодолима умора. Поглежда небето и зтваря очи. Усеща, че някой я взима на ръце и побягва заедно с нея. Водят я обратно... у дома.

Партридж

Повреда

Нищо не е такова, каквото е смятал. Неизвестно защо изпитва облекчение, щом разбира, че животът му след комата – който е приел за свой – всъщност е лъжа, фалшив като фермерската къща. Баща му не го обича. Това е жестоката истина. Винаги го е знаел. Дава си сметка, че трябва да отхвърли мисълта за намерението на баща му да го убие. Най-малкото това е доказателство, че Айралийн преживява нервен срив – седи притихнала на земята, опряла гръб на стената – ала дълбоко в себе си Партридж ù вярва.

Баща му твърдеше, че иска той да се забавлява, преди да му прехвърли огромните отговорности на управлението. Но всъщност никога не е искал подобно нещо. Да не говорим, че не би отстъпил властта на когото и да било.

Елъри Уилъкс – дори само името го кара да изтръпва от ужас.

– Баща ми среща майка ти, преди твоят баща да отиде в затвора – обръща се Партридж към Айралийн. – Това не те ли притеснява? Не те ли изпълва с подозрения?

– Да не намекваш, че баща ти е имал пръст в тази работа? – Тя тръсва глава. – Не! Изключено е, Партридж! Тогава баща ти беше женен. Сигурна съм, че майка ми никога не би се забъркала с женен мъж. Дълбоко в себе си тя е добър човек. Наистина е така.

– Добре, де, добре! – Дава си сметка, че Айралийн не е глупачка. Премисляла го е хиляди пъти. Защо иначе ще реагира толкова остро? И бездруго сега няма време да се занимава с това. Може би Айралийн все пак е права. Въпреки че паметта му е била изтрита, той се досеща за някои неща на подсъзнателно ниво. И това го изпълва с увереност, каквато не е изпитвал досега. Нещо ще се случи. А той няма много време.

Къде би могъл да скриеш нещо, което да намериш по-късно с ясната представа, че дори няма да знаеш, че трябва да го търсиш? Единственият начин е да го скриеш там, където ще го намериш случайно.

Разхожда се бързо из стаята, оглеждайки дъските на пода, таблата на леглото, кръста на стената. Отваря вратите на гардероба с надеждата, че е оставил бележка, която да изпадне. Издърпва малкото чекмедже под масичката до леглото и го затръшва ядосано. После влиза в банята и пуска крановете за чешмата и ваната. Накрая дърпа връвчицата на старомодната тоалетна чиния. Чува се щракване. Но вода не потича.

Развалена е.

Той спуска капака на тоалетната, качва се отгоре и отваря казанчето. На земята пада сгънат лист хартия.

– Намерих нещо – казва той на Айралийн и го взима. Най-отгоре зърва думите: За: Партридж. От: Партридж – изписани със собствения му почерк. После разгъва бележката и открива списък.

Избяга от Купола. Срещна Преша, твоята полусестра, и намери майка си. Майката ти и Седж са мъртви. Уби ги баща ти.

Влюбен си в Лайда Мерц. Тя е извън Купола. Един ден трябва да я спасиш.

Обещал си на Айралийн да се преструвате на сгодени. Грижи се за нея.

В тази сграда има живи хора в състояние на хибернация, затворени в замръзнали капсули. Спаси ги. Джарв може също да е сред тях.

Вярвай на Гласингс. Недей да вярваш на Форстийд.

Не помниш тези неща, защото баща ти нареди да изтрият спомена за бягството от паметта ти. Той причини Детонациите. Хората в Купола знаят това. Властта му трябва да бъде отнета.

Поеми управлението. Поведи хората отвътре. Започни отначало.

Излиза от банята. Вдига бележката нагоре. Ръката му трепери. Поглежда Айралийн. Но тя не обелва и дума. Тогава сваля плексигласовата отливка и се взира в чуканчето.

– Случило се е извън Купола – казва Айралийн. – Но Уийд се е погрижил и пръстът ти ще порасне отново.

Гласингс. Може да има доверие на Гласингс. За какво обаче? За историята на света?

Трудно му е да осмисли всичко наведнъж.

Айралийн става и отива до него.

Партридж се сеща, че има полусестра. Замисля се за майка си и за Седж, които са ту живи, ту мъртви.

– Лайда – прошепва той, спомняйки си, че тя пееше в хора. Лицето, изникнало в съзнанието му, бе на момичето, което го гледаше от поляната. Отново усеща странна болка. Оказва се прав – не е от любов, а от носталгия по любим човек. – Лайда Мерц – казва той и вдига очи към Айралийн.

Тя кимва.

Има чувството, че гърдите му ще се пръснат от болката. Дали баща му наистина е убил майка му и брат му? Дали той е унищожил целия свят?

– Баща ми не е идеален, но не може да е причинил Детонациите. Сигурен съм. Това е почти толкова налудничаво, колкото и бягството ми от Купола.

– Няма нищо налудничаво – отвръща Айралийн. – И ти го знаеш много добре.

Изведнъж го обзема гняв.

– Нали не очакваш да повярвам, че...

– Можеш да го спреш. Гласингс ти обясни как.

– Гласингс. Може би трябва да му вярвам.

– А не трябва да му вярваш.

– Какво имаш предвид?

– Играех двойна игра – прошепва тя.

– Какво? Но защо?

– Просто нямах избор. Нали не смяташ, че само нещастниците трябва да мислят за оцеляването си? Не бъди толкова наивен.

– Какво? Айралийн, аз...

– Партридж, аз съм такава, каквато съм във всеки момент. Това е единственият начин да ме опознаеш.

– Но, Айралийн, аз ти вярвам. Наистина ти вярвам. Ти си добър човек. Сигурен съм в това. Усещам го.

Тя затваря очи, сякаш е много изморена. Накрая се усмихва и казва:

– Може да се окаже, че си единственият човек, когото съм познавала истински. Разбираш ли какво имам предвид?

– Разбирам. – Да познаваш някого и да бъдеш опознат. Това се оказва много по-важно, отколкото е предполагал. – Слушай, Айралийн. Кажи ми откъде познаваш Гласингс?

– Водеха ме на уроци. Ако исках да бъда достойна за теб, трябваше да съм образована, въпреки че не учех в академията. Всъщност ме водеха на уроци при хора, на които не вярваха. Трябваше да изпитам лоялността им, да слушам внимателно. И аз го правех.

– Докладваше ли за тях?

– Докладвах, че съм отегчена. Че обучението ми е безсмислено – казва тя, след което добавя: – Гласингс ми даде нещо за теб. – Подава му малък бял плик. Той го отваря. Вътре има само една таблетка.

– Какво е това?

– Отрова, смъртоносна. Трябва да я дадеш на баща си. Таблетката ще се разтвори за четирийсет секунди и отровата бързо ще проникне в кръвта му. Ще е мъртъв след три минути.

– Не мога да убия баща си. Дори да ликвидираш убиец, не си по-добър от него.

– Казал си същото и предишния път.

– Е, поне съм последователен.

– Но би могъл да промениш решението си. Мога да ти покажа тъмните тайни на баща ти – казва тя, – ако това ще ти помогне да решиш. Те са тук. В тази сграда.

Хибернираните тела.

– Джарв – изрича той.

– Точно така – отвръща тя. – Джарв.

Айралийн бързо го повежда по едно стълбище. Минават през една голяма и празна стая с напукани стени, с минаващи през нея тръби и, колкото и да е странно, с най-обикновено пиано. Това му се струва познато. Бил е тук и преди. Ако не умът, то тялото му помни. Ледени тръпки полазват по гърба му.

Не иска да вижда мрачните тайни на баща си, но няма избор. Не може да повярва на списъка, докато не се увери със собствените си очи.

Тя го хваща за ръка и го повежда по дълъг коридор с врати. На всяка има табелка с име.

Напредват по коридора врата след врата и с всяка следваща го обзема безпокойство.

– Какво е това място?

– Голяма част от живота си съм прекарала тук в състояние на хибернация. За да се запазя свежа и да остарявам почти незабележимо през годините.

– Прекарала си голяма част от живота си тук? На колко си години?

– Няма да ти кажа.

– От Детонациите са изминали само девет години. Не може да си на много.

– Партридж, тази технология е създадена още преди Детонациите. Двете с майка ми не сме подвластни на времето като останалите. С нея започнахме отрано.

– Колко рано?

– За първи път ме подложиха на хибернация, когато бях на четири.

Лицето ù е гладко. Без бръчки. Очите ù са ясни и искрящи.

– Божичко, Айралийн. Тогава на колко години си? Просто ми кажи.

– Партридж, аз съм на твоята възраст. Въпросът е, че съм на тази възраст доста по-дълго от теб. И ще е така, докато мога.

– Айралийн – прошепва той. – Какво са сторили с теб?

Тя поклаща глава. Не ù се говори за това.

Партридж минава бавно край табелите: „ПЕТРИН СЪР“, „ЕТЪРИДЖ ХЕС“, „МОРГ УИЛСЪН“.

– Но някои хора не са тук, за да останат млади – казва той. – Джарв не е тук за това. Познавам родителите му. Те са добри хора. Не би им хрумнало да го консервират.

– Какво не беше наред с него? – пита Айралийн сухо.

– Нищо – отвръща той отбранително, но после я поглежда изпитателно, защото нещо с Джарв наистина не беше наред. – Какво имаш предвид?

– Понякога най-малките идват тук, защото нещо с тях не е както трябва. Защо да се изразходват излишни ресурси? От друга страна обаче, ще имаме нужда от повече хора, когато преминем в новия рай. Тогава ще има достатъчно за всички. Отидем ли там, той ще може да порасне. Важното е, че не е евтаназиран. Това са добри новини.

– Добри новини ли? Това, че не са го убили, защото се развива малко по-бавно от другите?

– Бил е със забавено развитие.

– Да. Родителите му бяха много разтревожени. Помня, че имаше някакъв проблем. Не знам какъв точно. Беше миналата зима.

„ХИКБИ НЮСЪМ“, „ВИРА ТРЕНТ“, „ВРЕНА СИМС“.

– Неговата скромна колекция от реликви – изрича Айраийн. – Някои трябваше да бъдат екзекутирани заради простъпките си, за предателство. Но той реши да ги запази от сантименталност.

Коридорът завива и двамата се озовават пред редица прозорци. Това, което вижда, е извратена представа за детски ясли в родилното отделение. Леглата са с яйцевидна форма и са затворени в стъклени рамки. В тях има деца. От устата на всяко излиза кислородна тръба. Партридж долавя съскането на електричеството.

Той хуква надолу, оглеждайки се за Джарв, и накрая го открива – четвърти от края. Името му е ясно изписано на креватчето. В съседното креватче има пеленаче, но последните две са празни. Лицето на Джарв е бледо, а устните, свити около тръбичката, имат синкав оттенък, както и клепачите му. Ръцете и краката му обаче изглеждат все така розови и пълнички – но по всяка вероятност са подпухнали. По коленете му се виждат кристалчета, а единият му крак е покрит със сребриста ледена коричка, сякаш е обул дантелен чорап.

– Как да го изключим? – Преминава отново край стъклените витрини. – Божичко! Как да ги изкараме оттук? – Открива метална врата. Оказва се заключена. Напъва бравата с все сила. – Трябва да го извадим оттук.

– Дори да успееш да влезеш, ще бъде прекалено опасно да го изкараш от състоянието на хибернация. Това може да направи само лекар.

– Къде има лекар? Мога да го убедя да ми помогне. Да го извади от това състояние!

– Тук няма лекари през цялото денонощие. Идват само при необходимост. Жизнените функциите на хибернираните се следят от компютри. А ако някой от тях не издържи, не е кой знае каква трагедия, нали? Истинската трагедия вече се е случила.

Партридж притиска чело към стъклото.

– Значи родителите му не знаят?

– Не знаят точно къде се намира, но вероятно имат някакви подозрения.

– Не мисля, че знаят.

– Понякога размразяват най-малките и ги отвеждат в медицинския център. А родителите идват да ги видят. Но това се случва рядко. Трябва да имаш специални връзки, за да получиш разрешение.

– Трябва да сложим край на това. – Той се дръпва от стъклото. – Не може да продължава така.

– Той има планове за теб, Партридж. Нещо много по-страшно от това.

Партридж я поглежда замислено.

– Нещо не разбирам. Нали каза, че иска да ме убие – защо тогава ще ме подготвя за свой наследник, щом смята да ме премахне?

– Не знам. – Тя извръща лице от него.

– Лъжеш. Има нещо, което не ми казваш, прав ли съм?

– Можеш да сложиш край на това. Знаеш как.

– Той е убиецът. Или искаш и аз да стана престъпник?

– Искам само да останеш жив – отвръща тя. – Дръж таблетката в себе си. За четирийсет секунди ще се разтвори, а след още три минути всичко ще свърши. Само ти можеш да се добереш до него.

Таблетката е в плика, сгънат и прибран в джоба му.

– Ще я запазя, но няма да я използвам.

– Искам да видиш един човек. – Тя стига до края на коридора и се обръща. – Обикалям наоколо винаги, когато мога. Не искам хората тук да се чувстват напълно изоставени. Не е каквото си представяш. Изследователите, които следят жизнените ни функции, не вярват, че в това състояние сме способни на каквито и да е възприятия. Но аз мисля, че разбираме, когато ни посещават.

Свиват по друг коридор – отново табелки с имена. „ФЕНЪРИ УИЛКС“, „БАРЕТ ФЛИН“ , „ХЕЛИНГА ПЕТРИ“ .

– Лично аз разбирам, когато идват непознати хора, долавям разликата.

– Кой е този човек? – пита Партридж. Той знае, че майка му и брат му са мъртви – факт, в който няма никакво съмнение.

– Случи се, докато ти беше навън. Докараха го от медицинския център. Помня го, защото е различен от другите. Първо, той е по-възрастен от всички в Купола. Знаеш, че разходът на ресурси не си струва за възрастните, да не говорим, че е малко вероятно да доживеят до създаването на новия рай. Но другото – тя забавя стъпки, вглеждайки се внимателно в имената – което ми направи впечатление, е, че не поставиха кислородна тръба в устата му. Вместо това я запечатаха и пъхнаха тръбата в гърлото му. – Тя спира пред една врата и посочва табелката. – Одуалд Белс – казва Айралийн. – Познато ли ти е това име? Белс?

Усеща, че нещо проблясва в съзнанието му. Белс. Белс. Опитва се да си спомни. Докосва табелката с ръка. Отливката на кутрето му потраква. За част от секундата в съзнанието му се мярва око – малко и стъклено. Окото е отворено. Трак. Затворено. Трак. Отново е отворено.

Стъкленото око на кукла.

Айралийн стига до края на коридора. Слага ръка на една огромна метална врата. Тя е заключена, а на стената до нея е инсталирана алармена система.

– А тази тук е здраво залостена и на нея не пише нищо. Кой знае какво се крие отзад?

Преша

Светлина

Финън отброява първо километрите, после метрите. Накрая Преша го вижда в подножието на дълъг, тревист склон. Нюгрейндж. Огромната могила не е била заличена от лицето на земята. Останала е непокътната.

– Още колко остава? – пита тя.

– Четири минути и трийсет и седем секунди – отговаря Финън.

Небето вече е бледорозово. Тя хуква надолу. С всяка крачка усеща пареща болка от драскотините по краката си. Светлината от прожектора на Финън криволичи пред нея, подскачайки сред изровените в земята коловози и бръшляна. Студеният вятър щипе бузите ù. Дробовете ù тръпнат от мразовития въздух – по-ясен и по-чист, отколкото у дома.

Тя се втурва към могилата. Когато стига, оглежда покритите с мъх едри камъни. Докосва странните спирали, издълбани в скалата, и прокарва ръка по студената кварцова стена. Най-сетне открива входа. Скрит зад плътна завеса от бръшлян, проходът е запречен от големи скални блокове, но не е запечатан. Тя разкъсва бръшляна с ръце, разкривайки не само входа към тунела, но и един прозорец над каменния перваз.

Слънцето започва да се очертава на хоризонта. Тя се втурва по тесния тъмен проход – дълъг шейсет стъпки – и накрая се озовава в малка камера. Помещението е с форма на кръст с две ниши отляво и отдясно. Сякаш се намира в древен храм. Замисля се за статуята на Света Уи в криптата, където Брадуел бе започнал да отправя молитвите си към Бога. Замисля се за момчето от моргата и за дядо си, който бе извършил толкова много погребения, но самият той не бе погребан, за майка си и за Седж, които не бяха положени за вечна почивка. Телата им, или по-скоро онова, което бе останало от тях, се превърнаха в неразделна част от пръстта в гората.

– Таванът – прошепва тя на Финън. Той насочва прожектора нагоре и пред очите им изниква укрепена арка, изградена от плътно прилепващи един към друг камъни – сигурна и здрава опора за цялата конструкция. В този миг съжалява, че е сама. Иска ù се Брадуел, Ел Капитан и Хелмут също да видят това. Представя си лицата на призрачните момичета, взиращи се от стените на каменната хижа. Те щяха да се гордеят с нея.

Тук съм – иска ù се да им каже.

После подканя Финън да изключи прожектора.

– Не трябва да има светлина.

Настъпва пълен мрак.

Сяда на земята, облегнала гръб на една от стените. В съзнанието ù отеква гласът на Брадуел: „Мястото, което отреждахме на Господ... ставаше все по-малко и по-малко, докато остана само частица от него, един атом.“ В този миг я изпълва увереност, че е оцелял поне един атом от божията сила, защото как иначе да си обясни случващото се – щом слънцето се издига над хоризонта, през малкия прозорец над входа нахлува светлина, която преминава по целия проход, очертавайки ярко, искрящо петно на пода. Преша разбира със сигурност, че мястото е свято.

Финън стои до нея.

– Ти не си просто кутия – повтаря тя думите от Посланието на Уолронд. – Ти си ключ. – Всъщност обаче няма никаква представа как кутията ще се превърне в ключ. Обзема я паника. Всичките ù надежди са в една кутия – пълна с информация, но все пак кутия.