Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 25 страниц)

– Двайсет точка шейсет и две, четирийсет и две точка нула три, NQ-четири.

– Приличат на координати.

– Не намирам нито едно място на планетата, което да отговаря на тези координати.

Брадуел поглежда към небето. Отслабнал е, станал е по-изпит, а скулите му – по изразителни.

– Може би не са за тази планета.

– Ако формулата е скрита някъде във вселената, спукана ни е работата.

– Звездите също имат координати. – Брадуел свежда поглед към Финън. – Използвай числата, които Преша ти е дала, и провери дали не се отнасят за някой от обектите над нас – съзвездия, звезди, планети.

Финън забръмчава тихичко, докато яйцето в него се върти. Преша не знае много за нощното небе. Звездите са скрити от пепелта толкова отдавна, че човек рядко може да ги зърне. Дядо ù обичаше да чертае схемите им – Орион, Голямата мечка, Млечния път. Беше ù споменал, че има легенди за звездите, но нищо повече. Накрая Финън грейва в светлина, разкривайки бавно въртящ се модел на нощното небе. Появяват се думите: ректасцензия: 20.62 ч.; деклинация: +42.03°; квадрат: NQ4; зона: 804 кв градуса, изписани до съзвездие с името Северен кръст (Cygnus).

– Сигнус? – изрича смаяно Брадуел. – Всички пътища водят до тази дума.

– Какво имаш предвид?

– Днес размишлявах върху второто ти име – обяснява Брадуел. – „Бриджит‟ означава огнена стрела. Бриджит е и име на светица, а преди това на езическа богиня. Свързва се с огъня, била е покровителка на поетите, знахарите и ковачите. Поставила е началото на оплакването на мъртвите – начин за изразяване на скръбта чрез жалостиви вопли и ридания. Изгубила е сина си. Лицето ù е било наполовина красиво, наполовина грозно.

Преша забива поглед в земята. Усеща обгорените места на окото си – пареща треска, сякаш току-що се е изгорила, която плъзва по цялото ù лице. Описанието не отговаря ли и на самата нея – наполовина нормална, наполовина обезобразена?

– Но най-важното, Преша, е това, че неин символ е бил лебедът.

Вятърът опарва очите ù. Тя вдига ръка и докосва медальона във вдлъбнатината на ключицата ù. Лебедът е била майка ù, а не тя. Поглежда мрачното небе, премрежено с воал от пепел. Обзема я чувството на дълбока загуба, залива я непреодолима скръб, примесена с объркване.

– Майка ти неслучайно е искала да ти го остави – казва тихо Брадуел. – Това е чудесно завещание. Да наследиш тази част от нея.

– Само че аз не го искам. Какво от това, че е била жената лебед? Била е заложница на двама силни мъже. Криела ме е, сякаш съм позорна тайна? Аз не съм лебедът. И не искам да имам нищо общо с нейното завещание.

– Съжалявам – казва Брадуел. – Мислех, че това ще те направи щастлива.

Тя посочва светлината – същата, която мислеше, че идва от стаята на Уилда.

– Ако искаме да спасим Уилда, единственият важен въпрос е защо Уилъкс е бил толкова обсебен от лебеда. Какво е означавал той за него? Върху това трябва да се съсредоточим. Да си поставим проста и ясна цел. – Тя опира длани на очертанията върху стената. – Спомена нещо за огъня. Бриджит е била олицетворение на огъня, огнена стрела. А Уилъкс е написал, че е възроден сред пламъци. Какво означава това?

– Не знам.

– Рано или късно ще трябва да приемем, че има загадки, които не можем да решим. – Замисля се за глупавите любовни стихове на Уилъкс и за онези проклети преплетени змии, които неспирно е рисувал. Може да са просто налудничавите драсканици на лабилен млад човек, направени без особена причина.

– Ще успеем да намерим достатъчно отговори. Спомни си какво каза Уолронд – кутията е ключът към следващия ни ход. Това е всичко, от което се нуждаем.

– Значи не задаваме правилните въпроси – казва Преша.

– Какво имаш предвид?

– Не съм сигурна. Явно второто ми име означава нещо, но какво значат имената на Партридж и Седж?

– Знаеш ли трите им имена?

Тя поклаща глава.

– Ингършип веднъж назова Партридж с цялото му име. Знам, че първото е Рипкард, но другите не помня.

– Ами Седж?

Тя свива рамене.

Брадуел казва на Финън да покаже пълната биография на Елъри Уилъкс.

Над главите им лумва конус от ярка светлина; на фона ù се появява документ.

– Двама сина – прочита тя. – Рипкард Крик Уилъкс и Седж Уотсън Уилъкс.

– Уотсън и Крик – казва развълнувано Брадуел.

– Кои са те?

– Двамата учени, открили структурата на ДНК.

– Но каква връзка има това? – въздиша Преша.

– Змиите – отвръща Брадуел.

– Какво за тях?

– Нали каза, че винаги били по две, преплетени една в друга?

Тя кимва утвърдително.

– ДНК, двойната спирала. Така изглежда структурата на ДНК.

Това обяснение само подклажда гнева ù.

– Фантастично – процежда със сарказъм. – Само че с нищо не ни помага. Да не говорим, че става прекалено лично. Уилъкс си играе с нас. Не му ли стига, че уби майка ми? – За първи път го изрича на глас. Усеща напиращите сълзи, буцата, заседнала на гърлото ù. Тя се опира на стената и затваря очи, полагайки усилия да не заплаче.

– Преша – обръща се към нея Брадуел, – нормално е да си ядосана и да скърбиш за нея.

– Не ми се говори за това.

– Според мен трябва да говориш.

– Не искам. – Тя забива поглед в силуета на стената. Призрачно момиче по всяка вероятност. Изпарило се само за миг.

– Преша – подема отново Брадуел, – говоря сериозно. Това ще те изяде отвътре. Повярвай. Преша – подема отново Брадуел, – говоря сериозно. Това ще те изяде отвътре. Повярвай. Знам го от опит.

– Но ти не говориш за тях.

– За родителите ми?

Тя кимва.

– Толкова дълго бях ядосан и на моменти все още изпитвам гняв. Но сега е различно. Оттогава мина много време.

Тя поглежда към силуета на стената и се навежда да провери дали формата пасва на тялото ù.

– Защо мислиш, че е протегнала ръка?

– Може би е намерила нещо, което е изгубила.

Преша се опитва да си представи момичето, изпарило се толкова бързо, че от него бе останала само сянката му.

Отново поглежда към общежитията.

– Искам да видя Уилда.

– Ами рискът от зараза?

– Знам, че не бива да я доближавам. Искам само да се уверя, че е добре. Вие се върнете във вилата и потърсете още информация за лебедите, съзвездието Сигнус и Бриджит. Всичко, което успеете да откриете.

– Сигурна ли си, че искаш да отидеш сама?

– Да.

– Добре.

Тя става и поема към общежитието, но след малко спира. Има нещо, което не ù дава мира.

– Когато ние... – Как да се изрази? Когато лежахме на студената земя, почти голи, и умирахме прегърнати?

Но не се налага да го каже. Брадуел се досеща какво я тревожи.

– Да, в гората.

В гората. Какво облекчение, че вече има как да го наричат. В гората. Това е за предпочитане пред голи, умиращи, легнали един до друг, прегърнати.

– Точно така – отвръща тя, – в гората. Нали помниш, че казах: „Коляното сърби. Слънцето го няма.” А ти знаеше какво означава това. Знаеше за какво говоря. Откъде обаче? Какво следва от този израз?

– Баща ми бе запленен от Япония. Именно там се натъкна на историите за сраствания, причинени от бомбите в Нагасаки и Херушима. Знам малко японски, ти също, или поне си знаела като дете. Нали ти казах, че спомените са в теб.

– Говорила съм японски? Значи не става дума за коляно, което сърби, и за слънце, което се скрива?

Връща се мислено към времето след Детонациите и към новите спомени, изплували наскоро в паметта й: овъглената овца, тялото, разтърсено от електричество, труповете в реката. Знаела е друг език. Потърсила е утеха в старите си знания.

– Ти броеше – казва Брадуел. – Едно, две, три, четири, пет. Тогава започнах да броя с теб.

Партридж

Пиано

Когато Аралийн си тръгва, не успява да заспи. Мислите му политат към Лайда. Дори представата, че баща му очаква да се захласне по Айралийн, му се струва предателство. Пита се къде е Лайда. Дали е в безопасност? Майките грижат ли се за нея? Чува пианото, отново същата соната. Айралийн му каза да следва музиката. Това бе нейният начин да му помогне. Усеща прилив на надежда. Изглежда, все пак на Айралийн може да се разчита, но в същото време се страхува. Точно сега не иска да ù бъде длъжник.

Лунната светлина огрява стаята. Става от леглото, промъква се, накуцвайки, до вратата – ставите го болят – и натиска бравата. Заключено е.

Дали Айралин знае, че е заключен? Започва да претърсва чекмеджетата под масичката до леглото, банята и дори пантите на прозореца, надявайки се да намери нещо, с което да задейства ключалката. Отмята завивките. Външният ъгъл на матрака е подсилен с пластмасови пластини, сплеснати в краищата. Коленичи и изтръгва една.

Отива до вратата и избутва резето с пластината. Натиска бравата. Вратата се отваря. Не отеква аларма. Но дали не е предвидено да напусне стаята, дали това не е част от нечий план?

Обзет от страх, прекрачва предпазливо прага в очакване нещо да се случи. Не усеща нищо.

Излиза. Айралийн бе казала, че може да се разхожда свободно из къщата. Дали не е част от дългата верига от тайни?

Пъхва парчето пластмаса в ключалката, за да не се щракне отново, и затваря вратата.

Коридорът е широк. Подът е застлан с теракота. Партридж се промъква на пръсти до стълбището и се взира в мрака долу. Музиката идва от по-ниското ниво. Докато слиза бос, усещането за теракотена настилка изчезва. Стъпалата стават по-груби, като че ли са от цимент.

Стълбището го отвежда в красива стая с тапицирани дивани и кресла, картини с цветни правоъгълници и точки. На белия вълнен килим лежи бяло кученце – от онези, които биха се побрали в дамска чанта. То диша с изплезен език, втренчило поглед в нищото. Изглежда, изобщо не забелязва присъствието му. Бяха разрешили на хората да доведат в Купола домашните си любимци, ала повечето животни измряха. Можеха да развъждат само миниатюрни породи кученца.

От дневната се влиза в кухня, където в момента Мими изважда от фурната тава с мъфини.

– Започни отначало, Айралийн. Допусна грешка. Изсвири бемол, а трябваше да е диез.

Пианото спира. Партридж се обръща и в другия край на стаята зърва Айралийн, седнала пред пиано от тъмен махагон. Момичето изправя рамене и мелодията започва отначало. Айралийн бе споменала, че не свири на пиано. Може би от скромност.

– Добро утро – обръща се Партридж към Мими, която все още не го е забелязала. – Сега е нощ, нали?

Мими не отговаря. В момента покрива мъфините с глазура. Сигурен е, че не го харесва.

Той се приближава към Айралийн, пристъпвайки върху белия вълнен килим. С босите си стъпала не усеща никаква разлика с голия циментов под.

Килимът не е истински.

Протяга ръка и докосва канапето. Ала ръката разсича въздуха. В спалнята му образите бяха наложени върху реални предмети. Но тук няма нищо.

– Айралийн – обажда се той и докосва рамото ù, ала там няма рамо. Айралийн не съществува. Беше му казала да последва музиката – за да види всичко с очите си.

Той натиска един клавиш, който хлътва и отронилият се звук се смесва с песента на Айралийн. Значи, пианото е истинско. Партридж стоварва юмрук върху клавишите.

– Изобщо има ли някого? – кресва той.

Мими изважда още една тава с мъфини и казва:

– Започни отначало, Айралийн. Допусна грешка. Изсвири бемол, а трябваше да е диез.

Явно тавата с мъфините е същата. Изглежда, записът е зациклил. Дали баща му е създал този фалшив свят? За негово добро ли го е сторил? Нима смята, че ще му повярва? Че ще се утеши? Тук ли се бе оттеглял, докато той бе затворен в академията? Но онова, което най-много го вбесява, е безчестието на всичко това. Вероятно мястото съществува, за да може баща му за миг да се престори, че има семейство – тъй като Партридж очевидно не му е достатъчен – а после да продължи нататък.

– Мил роден дом – казва Партридж. Докосва една от стените и продължава по края на изкуствено създадения образ. Стените са бледожълти, украсени тук-там с несъществуващи картини. Какво ли има от другата страна? Може би изход. Отправя се към един от ъглите, който обаче не е никакъв ъгъл. Плъзва ръка по стената и… минава отвъд.

Озовава се в слабо осветен коридор с врати от двете страни. Зад всяка врата се разнася странно бръмчене. Заглежда се в табелките на някои от тях: ЕКЗЕМПЛЯРИ ЕДНО И ДВЕ, ЕКЗЕМПЛЯРИ ТРИ И ЧЕТИРИ... ЕКЗЕМПЛЯРИ ДЕВЕТ И ДЕСЕТ. На останалите врати вижда женски имена, гравирани на малки сребърни табелки: АЙРАЛИЙН УИЛЪКС. Табелката е нова сигурно защото фамилията е нова. Айралийн е негова доведена сестра, още една издънка на рода Уилъкс. Но какво търси тук името ù? Какво общо има тя с всички тези екземпляри?

Под тази табелка има още една: МИМИ УИЛЪКС. Тя също е нова и лъскава.

Ето къде е искала да го доведе Айралийн. Дългата верига от тайни, но на коя ли брънка се намира в момента? Няма никакво желание да узнае какво се крие в малките помещения.

Почуква едва-едва.

Никой не отговаря.

Почуква отново.

– Айралийн? Аз съм, Партридж.

Отново няма отговор.

Тогава натиска дръжката и отваря вратата.

Отвътре го лъхва студен въздух; всъщност най-студеният въздух, който е усещал в Купола. Докосва стената с длан, търсейки електрически ключ. Напипва бутон. Стаята се облива в светлина.

В празното помещение има две капсули, високи няколко стъпки. Капсулите са пълни с пара, а стъклото е покрито с вледенени фигури. Партридж доближава едната. Изтрива стъклото с ръка. Замръзнало лице, сякаш е в хибернация.

Мими Уилъкс.

„Хибернация.‟Тъкмо този израз бе използвала.

Олюлява се назад, тичайки към вратата. Неопредлена възраст. Ето как става! Устоява на времето с консервиране. Но защо е замразена? За да съхрани младостта си? Някакво криогенно състояние, умишлено предизвикана хипотермия?

Айралийн. Приближава другата капсула. Събира кураж и изтрива парата от стъклото. Капсулата е празна. Притиска ръка към стъклото и разбира, че моторът, охлаждащ съоръжението, не работи.

Къде ли е тя? Защо са ù сторили това? Та тя е още дете. Но така ли е наистина? Помни начина, по който Айралийн го погледна, когато предположи, че е на шестнайсет. Дали двете с Мими не са доста по-възрастни, отколкото изглеждат?

Втурва се навън, затваряйки вратата след себе си. В края на коридора няма изход. Хуква обратно, откъдето е дошъл, усещайки все още краката си слаби. Щом открива процепа към дневната, от който се процежда ярка светлина, и понечва да влезе, се разнася пукот. Примигва светлина. Ослепителна светкавица. И тогава всичко потъва в мрак. Намира се в мазе. Просто мазе. Тръгва по празните коридори. Няма врати. Нито прозорци. Зърва само едно пиано, свряно под стълбището. Истинско пиано с истински клавиши, педали и всичко останало. Идеална версия на изпотрошеното пиано в къщата на директора, където бе видял Лайда за последен път.

Лайда. Радва се, че тя не е тук. Какво ли щяха да сторят с нея?

Поема нагоре по стъпалата, взимайки по две наведнъж. От теракотената настилка няма и помен. Вратата е отворена. Не беше ли я затворил след себе си?

Влиза в стаята, която е почти празна с изключение на оскъдната груба мебелировка – най-обикновено легло, масичка и стара лампа.

Айралийн стои до отворения прозорец, но отвън няма нищо – нито океан, нито дори луна.

На леглото има метален ключ – ключът за яката му.

– Видях всичко, Айралийн – обръща се той към нея. – Видях какво са сторили.

– Нищо не знаеш – отвръща тя и го поглежда. – Изобщо не би могъл да го проумееш.

– Кои са хората долу? Много ли са?

Тя извива поглед към прозореца и потрива перваза с ръка.

– Дори не знам откъде да започна. Има толкова много неща, които не би трябвало да разбирам.

Той посяга и поема ръката ù. Има нужда да се увери, че е истинска. Тя трепери.

– Защо го правиш?

Поглежда го, сякаш смята отговора за очевиден.

– Ние съществуваме само когато е необходимо. Студът забавя увреждането на клетките ни. И аз, и майка ми можем да запазим младостта си.

– Заради баща ми ли?

Тя дръпва ръката си.

– Не, заради нас самите! Правим го заради себе си! А не заради баща ти или заради теб. За да се харесваме – отвътре и отвън. – Гласът ù звучи пискливо.

– Съжалявам – казва той. – Не исках да те разстроя.

Отваря гардероба и изважда костюм на закачалка и чифт лъснати обувки.

– Сигурно ще ти станат – казва тя и му ги подава. Обръща се с гръб и започва бързо да се съблича. – Претоварих системата с команди – за Индия, Китай, Мароко, Париж, река Нил. Скоро сама ще се рестартира. Така че, трябва да побързаш.

Той закопчава ципа на панталоните и навлича ризата и сакото, без да ги закопчава. Премята вратовръзката върху яката.

– А чорапи? – пита той.

Тя се връща до гардероба и проверява в единственото чекмедже ниско долу.

– Няма. – Изглежда така, сякаш ще заплаче. – Какъв пропуск! Не мога да повярвам!

– Няма нищо. Няма нищо. – Той закопчава ризата донякъде и нахлузва обувките. После взима ключа, намира опипом прореза в яката, пъха ключа и го завърта.

Яката се отваря с щракване. Той я хвърля на леглото и разтрива охлузената си шия.

– По перваза ще стигнеш до противопожарния изход – казва тя, след което започва да връзва вратовръзката му. – А после бягай.

– Ела с мен – отвръща Партридж. – Не бива да оставаш тук.

– Не мога да дойда с теб.

– Разбира се, че можеш. Нямаш дори яка.

– Така е, защото са наясно, че никога няма да си тръгна оттук. – Тя стяга възела на вратовръзката.

– Айралийн, те ще разберат, че ти си блокирала системата. Ще разберат, че си ми помогнала да избягам.

– Бях напълно искрена, докато натисках всички онези бутони. Аз наистина искам да отида в Индия, Китай, Мароко... – Гласът и замира.

– Нямам доверие на баща си. Страх ме е какво може да ти стори.

– Върви, Партридж. Хайде, върви.

– Айралийн, никога няма да те забравя. – Партридж се провира през прозореца, стъпва на перваза и казва: – Благодаря ти.

– Това беше нашата тайна – отвръща тя. – Само наша. Моя и твоя.

– Точно така – казва той.

– Върви.

Той поема по перваза, слагайки краката си един пред друг. От карибския бриз няма и помен. Въздухът е неподвижен. Накрая се покатерва на противопожарната стълба, издокаран с лъскавите си обувки, и поглежда към циментовата площадка отдолу.

После вдига поглед и зърва сграда с прозорци. Но никой от тях не свети.

Преша

Звезди

Преша поема бързо по хълма към светлинките на общежитието. Нощта е ветровита. Вдига яката на палтото си и се обгръща с ръце, прикривайки главата на куклата – навик, останал ù от времето, когато ходеше на пазара. Усеща белега на лицето си, сякаш мястото е наскоро изгорено. Бриджит – наполовина красива, наполовина грозна. Сякаш Уилъкс го бе наредил. Всъщност той наистина го бе сторил, обричайки всички на огън и обезобразяване. Изкован от огъня – какво е искал да каже? Бил е възроден. За разлика от оцелелите.

Поема покрай сградата, като поглежда набързо през светещите прозорци – неприятно ù е, че наднича, но трябва да намери Уилда. В една от стаите забелязва войник, вглъбен в някакви книжа. После зърва кухня със силно замъглени прозорци, в която разни хора се суетят насам-натам. Накрая стига до слабо осветен прозорец. Вижда се само малко легло и стол. Вратата към коридора е отворена. Отпред крачи пазач. На стола дреме медицинска сестра. Най-сетне съзира и Уилда. Момичето е в леглото. Кожата му е все така бяла и чиста. Но въпреки това Преша забелязва потрепването под завивката.

Тя се отдръпва от прозореца, плъзва гръб по стената и сяда на студената земя. Преша знае какво представлява ДНК. Тъкмо затова има лунички като майка си и бадемовидни очи като баща си. Оцелелите са променени, белязани чак до структурата на своята ДНК. Тъкмо затова бебетата, родени след Детонациите, не са Чисти. Но каква точно е връзката между двойната спирала на змиите и на ДНК?

Вдига поглед към небето. Звездите са затулени от пепелта. Съзвездието Сигнус е някъде там. Копнее да го зърне. Опитва се да си представи какво е да виждаш звездите всяка нощ, да ги приемаш за даденост. Но знае също, че моряците никога не са гледали на тях така, а са ги използвали за навигация. Дядо ù ù разказваше, че навремето хората са си пожелавали разни неща от звездите и че най-ярките от тях всъщност планети.

– Двайсет точка шейсет и две, четирийсет и две точка нула три, NQ-четири – прошепва на глас.

В следния миг става рязко. Навигация. Хората са намирали пътя си по звездите. Координатите 20.62, 42.03, NQ4 не съществуват само на небето. Биха могли да послужат за ориентир и на земята. Съзвездието Сигнус – дали няма купол на земята, който да отговаря на тези координати? Преша разбира само бегло от тези неща, но Брадуел има достатъчно познания.

Тя поема бързо надолу, право към каменната къща. Неусетно, започва да тича. Понася се толкова бързо, че палтото ù се разгръща. Краищата му плющят от двете ù страни като крила. Лебедът Бриджит, търсещ Сигнус. За миг си мечтае да полети.

Вижда овощната градина и светлината, която се лее през прозорците на къщата.

Щом приближава, чува гласове. Отначало ù хрумва, че може да са от записите на Финън, само че звучат прекалено силно и отривисто, за да е така. Накрая долавя гласа на Ел Капитан и ехото от гласа на Хелмут.

Отваря вратата и влиза. Брадуел стои до леглото, стиснал Финън под мишница. Ел Капитан и Хлемут са до него. Тримата разговарят напрегнато с гръб към нея.

На масата се вижда куп паяци роботи, изпратени от Купола – някои цели, а други на части.

– Какво става тук? – пита тя.

– Хванахме един – отвръща Ел Капитан.

– Един какво?

– Ела да погледнеш – обажда се Брадуел и се дръпва от леглото.

Преша пристъпва бавно напред.

Ел Капитан ù прави място.

– Приеми го като подарък.

На кушетката лежи войник от Специалните сили с превързана с бинт глава. Очите му са отворени, но замъглени. Има дълго и слабо тяло, краката му стърчат от матрака. Ръцете му са отрупани с различни приспособления и оръжия. А челюстта му е толкова масивна, сякаш е същество от друг вид. И може наистина е така. Той поглежда Преша и се усмихва.

– Здравей – казва тя.

Войникът се опитва да стане. На възглавницата има кръв. Но усилието се оказва непосилно и той се отпуска назад.

– Какво се е случило с него? – пита Преша.

– Това е Хейстингс – приятелят на Партридж. Вече е добре – обяснява Ел Капитан. – Наложи се да извадим от него паяците и бомбата. Направи го една от сестрите от общежитието. Беше малко нервна, но нямаше взрив. Така че, сме доволни. И ето го тук. Дойде по собствено желание. Сега е наш!

– Наш – припява радостно Хелмут, сякаш става дума за новородено.

Хейстингс затваря очи и започва да се унася в дрямка.

– Какво, по дяволите, ще правим с него? – пита Преша.

– Нямам нищо против тези мускули и оръжие да са на наша страна – отвръща Брадуел, – но се надявам да намерим и малко информация в голямата глава.

Ел Капитан свива рамене.

– Аз пък се гордея със себе си. Все пак той е нещо като трофей, нали така? – Той скръства ръце на гърдите си.

– Влезе задъхана – отбелязва Брадуел. – Какво е станало?

– Докато бях навън, ми хрумна нещо.

– Какво? – пита Брадуел.

– Къде може да е скрита формулата. Стрелям малко наслуки, но... – Тя взима един паяк и го слага на дланта си. – Звездите се използват за навигация. Двайсет точка шейсет и две, четирийсет и две точка нула три, NQ-четири – може да са ориентири за някой, който се намира на земята. Въпросът е има ли купол – но не какъв да е, а някое древно, важно и свещено място, което да отговаря на координатите на Сигнус.

Брадуел оставя Финън на масата. Казва му да им покаже съзвездието. От Финън се излъчва ярка светлина. В прашния въздух затрептяват звезди.

– Информацията не е достатъчна – обажда се Ел Капитан.

– Откъде си толкова запознат с координатите на звездите? – учудва се Брадуел.

– Не забравяй, че съм израстнал сред заклети оцелели. Докато другите хлапета си правеха снимки с гигантски кукли в увеселителните паркове, ние с Хелмут се учехме как да заравяме оръжие в земята. Знам как да намирам следи и да ловувам, как да запаля огън и как да държа хищниците настрана. Мога да позная кое става за ядене и кое може да те убие. Живеехме според законите на природата. Бяхме подготвени за края на света. А освен всичко друго оцелелите знаят нещичко и за звездите.

Ел Капитан посочва изображението на лебеда.

– Съзвездието Сигнус е важно. Наричат го още Северен кръст и е огромно.

– Всеки ден съзвездието прорязва значителна част от небето. Заема твърде голяма площ. Така че трябва да знаеш какви са координатите му в определен ден и час. – Ел Капитан взима джобното ножче на Хелмут, за да отстрани мръсотията под нокътя на палеца си. – Или пък трябва да се ограничиш до една-единствена звезда, покриваща доста по-малка площ. Това ще стесни обхвата на търсенето на свещени куполи.

През конуса от светлина преминава цял калейдоскоп от менящи се куполи и съзвездия като прелиствана от вятъра книга.

Хейстингс издава стон и се размърдва леко, но продължава да спи.

Преша сяда до масата, отрупана с всевъзможни жички, механични стави, метални обвивки, тънички спици и изгасналите дигитални екрани на паяците роботи.

– Защо си донесъл тези неща? – обръща се Преша към Ел Капитан.

– Преди време обичаше да майсториш разни неща. Реших, че може би ще искаш да опиташ нещо ново.

Преша се замисля за протезите, които бе сглобявала за механичните създания – пеперуди, костенурки, гъсеници.

– Нещо конкретно ли имаш предвид?

– Какво ще кажеш да направиш от тези боклуци оръжия по свой дизайн? – предлага Ел Капитан.

Преша плъзва поглед по лицата на призрачните момичета по стените. Уил-ъкс. Уил-ъйс. Уил-ъкс.

– Това, което ни трябва, е в бележките на Уилъкс – казва тя. – Сигурна съм. Сред всички тези идиотски птици, спирали и сълзливи стихотворения. Информацията е скрита в бъркотията от безсмислени драсканици.

Ел Капитан се разсмива.

– Уилъкс е рисувал птици и е писал стихотворения? Най-големият масов убиец в историята на човечеството? Това трябва да се види. Финън!

– Слушай, Кап – обажда се Брадуел, – не е време да се подиграваме на Уилъкс.

– Чакай – казва Преша. Опитва се да си спомни стихотворението – за истината, написана високо в небето, имаше криле и нещо свещено. – Искам да видя стихотворението. Любовната поема за това как немее пред красотата ù...

Финън тършува из базата данни. Накрая в светлината на конуса изниква страница от тетрадка. А там са стиховете на Уилъкс.

Преша чете на глас:

– Всеки ден полита тя към купола небесен / и докосва с края на крилото си могилата свещена. / Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен, / защото красотата ти е дарба съкровена.

– Колко зхаросано – казва Ел Капитан.

– Захаросано – повтаря Хелмут.

– Всеки ден полита тя – като съзвездията – към купола небесен – размишлява Брадуел на глас.

– Могилата свещена – добавя Преша. – Това е мястото, което търсим!

– А какво пише отдолу? – пита Брадуел.

– Втори вариант на стиха „Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен“, който гласи: „Написана е истината във ефира ясен.“ – Преша се обръща към Финън. – Покажи отново Сигнус.

Тетрадката изчезва и на нейно място изниква съзвездието. Преша се вглежда в крилата на лебеда.

– Това изглежда по-изпъкнало. Има по-заострен край – посочва едното крило, отбелязано с буквата К. – Финън, как се нарича тази звезда?

Финън се впуска в подробно описание на звезда, известна под името Капа Сигни, която се намира на петдесет и три градуса северна ширина. Покрива сто и единайсет километрова ивица от земята, минаваща през Дъблин в Ирландия, Ливърпул-Манчестър-Лийдс в Англия, Хамбург в Германия, Минск в Беларус и редица руски градове.

– Да проверим през кои градове от световното културно наследство преминава петдесет и третият паралел – предлага Брадуел. – Да видим какви „свещени могили“ ще изскочат.

Финън започва да пресмята данните. Появява се карта, върху която едно по едно изникват различни места под формата на зелени светлинки – четири в Обединеното кралство, две в Германия, една в Полша, една в Ирландия и две в Беларус.

– Десет? – озадачава се Преша. – Това е с девет повече, отколкото очаквах.

– Финън – казва Брадуел, – пресей онези, които нямат нищо общо с древността – нито със средновековието – а после задай търсене на куполи – но без замъци, важни полесражения и градове.

Първо изчезват трите светлинки в Германия, после угасва и тази в Полша и накрая – двете в Беларус. Една по една помръкват и четирите светлинки в Обединеното кралство, докато накрая не остава една-единствена – в Ирландия. Финън им показва увеличен образ на място, известно под името Нюгрейндж. Всички се взират в него. Пред погледите им изниква покрита с трева могила, опасана с бели камъни.

Купол.

И тогава, както се бе случило, щом изрекоха правилните имена на членовете на седморката, Финън засиява в яркозелена светлина – потвърждение.

– Финън, правилно ли се досетихме? – пита Преша. – Уолронд ли те програмира да ни дадеш тази зелена светлина? Това ли искаш да ни кажеш?

Зелената лампичка светва отново.

– Това е! – възкликва Преша. – Нюгрейндж!

– Но оттам ни дели цял океан – отвръща Брадуел. – Какво, по дяволите, си е мислил Уолронд?

– Може би си е мислил, че няма много възможности – отбелязва Преша.

– Ще ни трябва кораб или самолет, за да стигнем дотам – казва Ел Капитан.

– Дотам – повтаря Хелмут.

Преша се втренчва в лицата по стените. Не може това да е краят. Лицата отвръщат на погледа ù. Нашепват ù да продължи да упорства, да не се отказва.

– И сега какво? – пита тя. – Трябва да измайсторим нещо.

– Какво? Достатъчно здрав кораб или самолет, с който да прекосим Атлантика? – подхвърля Брадуел.

Ел Капитан се потрива по тила и въздиша. Хелмут също.

– Наблизо има летателен апарат – казва Преша.

– Така ли? – пита учудено Брадуел.

Преша поглежда към Купола.

– Помните ли как получихме първото послание? – пита тя. – Няколко дни след Детонациите от небето заваляха късчета хартия. Чуваше се далечното бръмчене на летателен апарат. Дядо ми твърдеше, че успял да зърне огромното му туловище, спуснало се за миг сред черните облаци. Истински корпус. Видял го е с очите си. Значи съществува.

– Добре – отвръща Брадуел. – Но къде ще го намерим? И как, по дяволите, ще успеем да го отмъкнем?

За момент в стаята настъпва тишина и тогава се разнася глас с дълбокото звучене на барабан.

– Всичко е в главата ми – казва Хейстингс и сяда в леглото. После спуска краката си на пода, обути в тежки ботуши, и се навежда напред, опрял лакти на коленете си. – В главата ми има карти.

Партридж

Снежинки от хартия

Улиците са пусти. Партридж тича по тесния тротоар, бледнеещ под оскъдните светлини на Мичард Тиътър, покрай кафене „Гуд Морнинг“ и елитни жилищни комплекси: „Оукс“, „Хокс Райс“ и „Уендърли“. Това е второ ниво, превъзхождащо многократно първо ниво. Оттук се вижда Бетън Уест, където бе живял с брат си и с баща си. Разполагаха с балкон и достъп до градината на покрива.