Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 25 страниц)

Излиза от банята и чува смях от кухнята. Когато минава покрай малката дневна, по чиито стени има рафтове с книги, вижда изкуствена коледна елха. От нея се носи мирис на боров спрей. Забелязва само един чорап с подаръци, закачен на етажерката. На него с ръкописни букви е написано „ДЖУЛБИ“. Няма чорап за Джарв. Месеци наред след смъртта на Седж никой не споменаваше името му в присъствието на Партридж. Като че ли брат му никога не бе съществувал.

Партридж влиза в кухнята и се сблъсква с госпожа Холенбек, препасала бяла престилка, на която малко над гърдите ù е избродиран Исус в яслите. Тя също изглежда отслабнала – състарена като господин Холенбек – макар че още не е изгубила неизтощимата си енергичност. Ръцете ù са побелели от брашното и тя го прегръща, без да го докосва.

– Партридж! Толкова се радвам да те видя. Не си ни казал, че имаш такава красива приятелка!

Госпожа Холенбек отстъпва назад и Партридж зърва Айралийн, зад чийто стол стои охранител. Макар да няма имплантирани в ръцете оръжия като войниците от Специалните сили, личи, че е претъпял стимулации. Може да е в процес на трансформация. Носи военна униформа и пистолет. Партридж отново се чувства като затворник. Айралийн, разбира се, няма вина за това, но по някаква причина събужда у него гняв.

– Здравей, Айралийн.

– Здравей.

– Баща ми ли те изпрати?

Айралийн се усмихва.

– Ще има тържество.

– Какво тържество? – пита госпожа Холенбек, но вниманието ù е привлечено от господин Холенбек и Джулби, които спорят за нещо в преддверието.

– Казах не, Джулби. Това е много важно. Трябва да се държиш добре, иначе. – Иначе какво? Ще ме отведат като Джарв? Ще изчезна?

– Ще бъде съвсем скромно – отвръща Айралийн. – Елегантно, но непринудено.

– Чудесно – казва госпожа Холенбек. – Какъв е поводът?

– Ами – запъва се Айралийн, поглеждайки нервно към Партридж, след което се обръща отново към госпожа Холенбек. – Ще бъде сватбено тържество!

Госпожа Холенбек плясва с ръце, вдигайки облаче брашно.

– О, Партридж! Толкова се радвам и за двама ви! – Прекосява стаята и се провиква към коридора: – Илвандър! Джулби! Имаме новини!

Партридж сяда до Айралийн.

– За какво говориш?

– Баща ти реши да ускори нещата. Иска да провери на какво си готов, за да го видиш. – Погледът ù се стрелва към охранителя, след което отново се връща към Партридж.

– Вече сме сгодени. Просто ей така?

Госпожа Холенбек продължава да вика:

– Ще има сватба! Нашият Партридж и Айралийн! Идвайте бързо!

Айралийн се пресяга към него и го сграбчва за ръкава.

– Ако не го направиш, вече няма да има полза от мен. Ще означава, че съм ги предала. Ако не те убедя да се върнеш...

Обзема го гняв към баща му, който дърпа конците на този извратен театър. Айралийн има измъчен вид.

– Ще поговоря с него – казва накрая той. – Ще намерим някакво решение.

Господин и госпожа Холенбек се връщат заедно и преди Партридж да успее да обясни каквото и да било, се разразява истинска буря от радостни възклицания, поздравления, ръкостискания, прегръдки и потупвания по гърба.

– Е, Джулби, какво ще кажеш? Ще има сватба! – казва госпожа Холенбек.

Сватба. От тази дума му прилошава. Замисля се за Лайда и за времето, което прекараха заедно в къщата на директора, под открито небе. Тогава бе готов да прекара живота си с нея. Завинаги. А ето какво стана.

Джулби е притихнала. Страните ù са зачервени, сякаш е плакала.

– Това е чудесно – казва тя.

– Хайде, трябва да им честитиш! – подканя я госпожа Холенбек.

– Честито! – кресва ядосано Джулби. – Какви късметлии сме! – После се обръща и започва да дърпа закачените на стената рисунки – на цветя, коне и дъги.

– Не сега, Джулби! – обажда се господин Холенбек. – Не пред гостите!

– Какви късметлии сме! – вика Джулби и излита от кухнята.

Госпожа Холенбек слага длан на устата си. В очите ù бликват сълзи. После се спуска към Партридж и Айралийн. Хваща ги за ръце.

– Моля ви не казвайте на никого, че се е държала така. Ще останат с погрешно впечатление. Ще ù мине. Тя е добро момиче. И е нормална! За разлика от Джарв. Джулби ще порасне както трябва.

– Стига, Хеления – прекъсва я господин Холенбек. – Недей да преувеличаваш, сякаш е станало кой знае какво.

– На никого няма да кажем, госпожо Холенбек – уверява я Партридж. – Наистина. Обещаваме.

Айралийн се усмихва.

– Чух момиченцето да казва: „Какви късметлии сме“ – и това е съвсем вярно. Всички сме късметлии. Има толкова много неща, за които да сме благодарни.

Господин Холенбек докосва жена си по рамото и казва:

– Ето, видя ли, скъпа?

– Няма да говорим за Джарв – отвръща госпожа Холенбек.

– Точно така – прошепва господин Холенбек. – Трябва да гледаме напред. Вече сме си дали дума.

Госпожа Холенбек кима и отива до умивалника.

– Да, да, разбира се. Какви късметлии сме. Какви късметлии сме.

Лайда

Мускусен елен

Лайда познава добре гората. В този час на следобеда животните се стичат към водата, излизайки за кратко от прикритията си. Светлината, която се процежда през листата на дърветата пада косо, улавяйки пепелта във въздуха. Чува се пронизителното крякане на птиците, ромоленето на вода, сякаш търси още вода, с която да се слее, носи се мирис на земя и пепел.

Майка Хестра върви на няколко метра от Лайда. Пристъпва тежко под бремето на Сайдън, почти не говори. Лайда знае какво е изписано на лицето ù „... КУЧЕТАТА ЛАЕХА ОЖЕСТОЧЕНО. НАВЪН СЕ СПУСКАШЕ МРАК“, но не бе питала какво означават дамгосаните думи, нито откъде са се взели. Струва ù се неетично да повдига този въпрос. Майка Хестра не бе споменавала какво ù се бе случило по време на Детонациите и почти не говореше за живота си преди това.

Често излизат на лов сред гъстите храсталаци в тази част на гората. Вече имат опит в преследването на дребен дивеч – мускусни елени, плъхове, двукраки невестулки, които влачат тялото си като гущери. Оставят хищниците да ловуват през нощта. И все пак опасността винаги дебне наблизо. Понякога, докато причакват дивеча, групита или зверове издебват майките и ги убиват.

Лайда усеща миризмата от дневното обиталище на мускусните елени. Тези животни почиват на групи и излъчват остра миризма на мускус за разлика от уханието на малките кученца в Купола, които редовно къпят с ароматни шампоани. Лайда харесва мириса на обиталищата. Кара я да се чувства жива. Дръжката на лъка е хлъзгава от потта по дланта ù. Издялка стрелата почти сама, с помощта на Майка Хестра. Лъкът е от фибростъкло, останало от разглобени и нарязани предмети. Тетивата е здрава и лъскава. Всеки път, когато Лайла я отпуска, в ухото ù отеква звук като от струна на музикален инструмент.

Проверява дали перата сочат накъдето трябва и дали стрелата е прилепнала плътно за тетивата.

Долавя шумолене. Спира и вдига ръка. Майка Хестра замръзва на място. Лайда коленичи и надзърта в ниските храсти. Хестра застава на едно коляно в пълно мълчание.

Лайда съзира целта: закръглена сърна, която пристъпва едва-едва на късите си крачка, душейки наоколо. Ако я уцели зад плешките, прекъсвайки гръбначния стълб, няма да усети болката от стрелата. При неточно попадение обаче ще трябва да я преследва из храсталака и най-вероятно ще се прости със стрелата. Но тя рядко пропуска целта си.

Лайда изпъва тетивата и насочва стрелата леко надолу. От опит знае, че първата реакция на сърната е да се дръпне назад, пренасяйки тежестта на яките си хълбоци. Прицелва се. Готова е – диша спокойно. Ала в мига, в който си представя как стрелата пронизва животното, усеща как нещо се надига в гърдите ù, сякаш стомахът ù се преобръща. Прилошава ù. Когато мисли за Партридж, за целувките им, за радостта да бъде насаме с него, изпитва същото чувство, същите обливащи тялото ù горещи вълни. Любовна треска. Ето как се нарича това състояние. Все пак отпуска тетивата и мигновено осъзнава липсата на устойчивост – стрелата ще удари встрани.

Оказва се права. Сърната е пронизана в гръдния кош. Тя изквичава като прасе, претъркулва се на земята, но после бързо се изправя и изчезва в храстите.

Майка Хестра се втурва натам, придържайки главата на сина си. Когато Лайда става, тя вече е далече напред.

Лайда хуква след нея, провирайки се между дърветата. Иска ù се да се извини не само на Майка Хестра, но и на животното. Сигурна е, че сърната страда. Надява се раната да кърви – Майка Хестра лесно ще я проследи и ще я избави от мъките ù. Опасява се обаче, че миризмата на кръв може да привлече свирепите хибриди, дебнещи в храстите.

Лайда се старае да не изостава. Но възрастната жена е бърза и лека, въпреки тежестта на сина й; знае как да компенсира липсата на равновесие.

Лайда приготвя нова стрела, в случай че изскочи друго животно. Майка Хестра има пистолет, който бе откраднала от скривалище на подземните момчета, те пък го бяха отмъкнали от Специалните сили. Ще го използва в краен случай, ако някой звяр ги нападне.

Защо Лайда пропусна? Може би е яла развалена храна или просто е гладна. Партридж отново се мярва в съзнанието ù, но тя го пропъжда. Трябва да е нащрек, да бъде телом и духом тук, в гората. Стиска лъка още по-здраво, но след няколко крачки вижда Майка Хестра, която стои приведена над сърната. Животното диша тежко, козината му е окървавена, недалеч от муцунката му има локва кръв. Помръдва глава, сякаш се опитва да стане.

Майка Хестра изважда пистолета. Потрива дамгосаните на лицето си думи – „... КУЧЕТАТА ЛАЕХА ОЖЕСТОЧЕНО. НАВЪН СЕ СПУСКАШЕ МРАК“. Не закрива очите на детето; това е част от живота им. Лайда обаче се извръща и чува приглушен удар. Знае, че звукът е от дръжката на пистолета. Разбила е черепа на сърната. Защо да прахосва ценни патрони? Сърната вече е намерила покой. Лайда заобикаля едно дърво и вижда, че Майка Хестра се е надвесила над трупа на животното. Веднага разбира, че нещо не е наред. Хестра се обръща към нея.

– Беше бременна. Случва се понякога. Щом умира, тялото изхвърля плода, давайки му шанс да оцелее. – На земята лежи мокро, слузесто четирикрако създание. Затворените му очи са силно изпъкнали. Лайда никога няма да забрави тази гледка. Ще я вижда и тази нощ, щом затвори очи. Винаги ще я преследва.

Лайда извръща поглед, неспособна да понесе гледката. Кляка и повръща. Изненадана е от собствената си реакция. Та нали е свикнала да вижда кръв. Това не ù се е случвало досега. Отново повръща и се смайва още повече.

Майка Хестра я докосва по рамото. Лайда става и изтрива потта от челото си – нищо, че навън е студено.

Майка Хестра я гледа някак особено. Кучетата лаеха ожесточено. Навън се спускаше мрак – мисли си Лайда. Защо точно тези думи? Защо? Не ù харесва напрегнатия, тревожен поглед на спътницата ù.

– Спряла си да кървиш, нали? – казва Майка Хестра.

– Как така да кървя?

– Имам предвид цикъла ти.

Лайда се изчервява. В Купола не се говори за това. Във всяка тоалетна в девическата академия има малка кабинка, където можеш да намериш всичко необходимо. Така че не се налага да говориш по този въпрос. Но действително от известно време не е имала цикъл. Беше го отдала на тежкия труд и на странната обилна храна.

– Да, така е.

– Спа ли с онова момче?

– Моля? – Лайда отстъпва назад и изтупва пръстта от коленете си.

– Охранявахме ви през цялото време. Държахме ви разделени. Искахме да те предпазим, а ето какво е станало? Той нарани ли те?

Лайда поклаща глава.

– Накара ли те да направиш онова нещо?

– Какво нещо?

– Нима не знаеш за какво говоря?

Лайда знае много добре за какво говори Майка Хестра. Беше проумяла истината, прошепната от тънко гласче в главата ù. Досети се още щом зърна плода на сърната. Може би затова повърна. Въпреки че знае истината, не е в състояние да каже и дума.

– Ти си бременна. Ето какво. Трябва да кажем на Нашата добра майка.

– Не може да съм бременна. – Това е недоразумение. Той я беше попитал дали е сигурна, но тя реши, че говори за нещо друго. Изведнъж гората да ù струва опасна. Следобедната светлина избледнява.

– Вярно е – отвръща Майка Хестра. – Сигурна съм в това.

– Но ние не сме женени. – Те само се преструваха, че са мъж и жена.

– Не знаеш ли как става? Никой ли не ти е обяснил?

Лайда се сеща за часовете по майчинство, където ги учеха как да нанасят мехлем върху обриви, по какъв начин се отстраняват коричките от скалпа на бебето, как да втриват във венците специален гел за облекчаване на болката от никнещите зъбки. Но никой не говореше за забременяването. Освен онова, което момичетата си шушукаха.

– Не, не знам как става.

– Е, значи, си го научила от практиката.

Замисля се за месинговото легло, за телата им – нейното и на Партридж, сгушени на пода под палтата им. Значи е бременна. Вътре в нея расте бебе. Колко ли е малко? Иска ù се види майка си. Трябва да ù каже. Но е възможно повече да не я види.

– Майко Хестра! – Лайда протяга ръце към нея. – Какво ще стане с мен?

Майка Хестра я прегръща.

– Нашата добра майка ще отсъди. Тя ще знае кое е най-доброто решение.

– Как така ще отсъди? – Лайда сграбчва още по-силно Майка Хестра.

– Тя е нашият съдник по всеки въпрос.

Лайда се дръпва назад, взирайки се в лицето на Майка Хестра.

– Какво ще ми направи? Ще ме накаже? Ще ме изгони?

– Ще помисля как точно да ù го съобщя. Всичко ще се нареди – прошепва тя. Гората шумоли. – Тихо сега. Тихо.

Ел Капитан

Очи

Ел Капитан нарежда на Хейстингс да влезе в колата, ала той не отстъпва, вдигнал оръжия за стрелба. Господи, защо земята трепери така? Да, пясъчните създания. Но какви са те? И колцина от тях са нужни, за да разтърсят земята толкова силно. Ел Капитан усеща вибрациите в гърдите си, а и в гърдите на Хелмут, предаващи трептенето на гърба му.

– Хейстингс! – кресва той отново.

– Остави го! – казва Брадуел. – Влизай в колата.

– Кап, не можеш да го убедиш! – надава вик Преша.

Права е. Най-вероятно е програмиран да бъде смел; може би няма друг избор освен да отстоява позициите си и да се бие. И Ел Капитан би искал да надмогне инстинктите и емоциите си, най-вече страха, който раздира гърдите му като хванато в капан животно.

Около тях се извива вихрушка от прах, пръст и пясък. Той се взира в Преша, чиито страни са почервенели от вихрушката. Ще му се Брадуел да не се държи така покровителствено с нея. Трябва ли да я държи за ръка? Та тя може и сама да стои права.

– Прикрий се! – надава вик Хейстингс.

– Добре! – отвръща Ел Капитан.

Преша и Брадуел скачат на задната седалка. Ел Капитан и Хелмут сядат зад волана. Затръшват и заключват вратите и вдигат прозорците. Колата се олюлява в капана на чашата. Хелмут е заровил глава в гърба на Ел Капитан.

– Защо не се покажат? – негодува Преша. – Знаем, че са там, под земята. Защо не излязат навън?

– Просто си играят с нас – отвръща Ел Капитан. – Трябва да останем където сме и да видим с какво си имаме работа.

– Не бива да останем тук! – надвиква Преша воя на вятъра и бученето на земята.

– Хейстингс не може да ги отблъсне сам – казва Ел Капитан. Ще има ли куража да застане рамо до рамо с него? Проверява амунициите на пушката и се замисля за баща си. Защо бе освободен от длъжност – защото е бил лабилен или защото са го смятали за луд, тъй като е поемал големи рискове? Ще му се да знае кое от двете е наследил.

– Дори колата да издържи на атаките им, просто ще ни обкръжат. Ще умрем от обезводняване – казва Брадуел.

– Това няма да стане – заканва се Ел Капитан.

– Няма да стане – прошепва неспокойно Хелмут.

Брадуел се навежда напред.

– Ако излезем, ще ни погълнат.

– Каквото и да направим, спукана ни е работата – казва Ел Капитан. – Предпочитам да се бия, отколкото да се крия като страхливец.

– Страхливец ли ме наричаш? – засяга се Брадуел.

– Ако смяташ да си седиш кротко тук, докато умреш, значи наистина си страхливец.

– Страхливец – изрича Хелмут, сякаш прави признание.

– Слушай, Кап, ти си просто един...

– Един какво? – прекъсва го Ел Капитан. – Неудачник, чиито родители не са били особено умни?

– Това не е...

– Погледнете! – надава вик Преша, вперила поглед през прозореца.

Земята се разтърсва, прорязана от вибриращи кръгчета. После едно по едно изплуват стотици очи. Може би хиляди. Сякаш от пръстта, засята със семена, вместо цветя покълват очи, лъскави като миди, примигващи ожесточено, за да се отърсят от пепелта. Брадуел отскача назад.

– Проклятие. Това пък какво е?

В Пресъхналите земи Ел Капитан е виждал немалко такива очи. Очи на същества, в които не е останало почти нищо човешко – слети със земята, изгубени завинаги. Ала Хейстингс е така изплашен, че отстъпва заднишком и се блъска в колата, а оръжието му издрънчава от удара в капака.

Преша хваща ръката на Ел Капитан, но той се сепва от изненада. Не е свикнал да го докосват така. Но нали е офицер, не помръдва дори мускул.

– Не са само очи, нали? – обажда се Преша.

– Не, така поне мисля. – Гласът му звучи дрезгаво.

Преша стисва ръката му още по-силно и той усеща, че се изчервява.

– Какво ще правим?

– Трябва да останем заедно – отвръща той.

– Заедно – повтаря Хелмут, сякаш да потвърди, че и без това са заедно завинаги. В гърдите на Ел Капитан се надига омраза към брат му.

– Какво значи, че не са само очи? – пита Брадуел.

Преша все така стиска ръката на Ел.

– Този грохот – казва тя. – Ами ако идва от гигантските им тела?

– Трябва да се омитаме оттук, преди да са започнали да се надигат, в случай че имат такова намерение – казва Брадуел.

Преша отмества ръката си.

– Нямаме друг избор. Ще става все по-напечено.

Хейстингс изстрелва дълъг откос с единия си автомат. Цели се право в очите, които хлътват под земята, щом куршумите заорават в пръстта, вдигайки облачета прах.

Но от земните недра се надига още по-страховито бучене.

– Не биваше да го прави – обажда се Преша.

Сякаш в отговор на страховете им от земята се подават посипани с пръст огромни глави, зеещи уста и заоблени уши. Рамене и кокалести ръце, торсове, хълбоци и крака се показват на повърхността. Телата са натежали от пръст, сякаш са оваляни в катран.

Хора ли са?

Мършави, с изпъкнали ребра и жилести крайници. Личи, че някои са били пълни. Кожата им е провиснала като дрипа. Пимигват ожесточено с очи, но лицата им са безжизнени – отпуснати, с увиснали устни. Движат се, сякаш ръцете и краката им са сковани.

Хейстингс открива огън, ала за разлика от пясъчните създания в околностите на Купола, тези тук не се разпадат. Не. Куршумите пробиват черни дупки в телата им. Процежда се кръв, която незабавно се съсирва, потъмнява и образува коричка.

– Защо не умират? – смайва се Преша.

Ел Капитан завърта инстинктивно ключа, форсирайки двигателя. Натиска педала на газта.

– Какво правиш? – сопва се Брадуел.

– Искам да се измъкнем оттук. – Ел Капитан превключва на задна скорост, но гумата не помръдва. Задните се завъртат на място, вдигайки пръст, пясък и чакъл. Форсира колата, опитвайки се да я измъкне от дупката. – Хайде! Хайде!

Хелмут дращи с нокти по гърба на брат си, сякаш копае дупка, в която да се скрие. Хейстингс продължава да стреля.

– Няма смисъл, Кап! – надава вик Преша.

Върху предното стъкло се стоварва юмрук. Изниква лице с бясно плющящи клепачи и уста като черна яма. Друго пясъчно създание посяга към страничното стъкло.

Хейстингс се опитва да ги отблъсне. Куршумите ги зашеметяват само за миг. Войникът стреля като обезумял – не само по съществата, наобиколили колата, но и по онези, които излизат изпод земята.

Скоро по колата блъскат и дерат десетки ръце. Ел Капитан чува, че Хейстингс продължава да стреля, но вече не го вижда. Взира се като омагьосан в очите им – живи и налудничави. Би предпочел да са мъртви, празни и стъклени като на зомбита. Отдавна не се е сещал за думата „зомбита“. Навремето обичаше да сваля пиратски филми на ужасите, които не бяха в позволения списък. След Детонациите обаче се сблъска със същите празни погледи, обгорени лица и блуждаещи тела с бавни и затруднени движения. Видя как един човек впи пръсти в кората на дърво, а когато дръпна ръката си, кожата му се свлече като дълга черна ръкавица.

Едно от пясъчните създания отскача от прозореца, надавайки вой. Едното му око прилича на кървава каша. Съществото рухва на колене. Но каква е причината? Защо точно сега? Останалите пясъчни създания са привлечени от гърчещия се на земята техен събрат – може би от кръвта му или пронизителния писък, изтръгнал се от гърдите му – и с тежките си нозе се нахвърлят върху него. Кървящото същество лежи по гръб. Примигва със здравото си око, за да премахне насъбралата се в него кръв, взира се в надвисналите над него пясъчни създания и разпервайки широко ръце, се предава.

– Тръгвайте! Веднага! – кресва Хейстингс.

Докато пясъчните създания се хранят с поваления си събрат, Брадуел и Ел Капитан изскачат от колата, но Преша остава на мястото си като вцепенена. Втренчила е поглед в пясъчните създания, които се хранят със себеподобни.

– Преша! – кресва Брадуел, като наднича в колата, затъкнал Финън под мишница. – Хайде! Размърдай се! Веднага!

Но тя не му обръща внимание, сякаш е оглушала. Вцепенена е от ужасната сцена, разиграваща се пред очите ù. Тогава Ел Капитан се промушва покрай Брадуел и започва да я увещава:

– Преша, погледни ме. Чуваш ли ме?

Тя кимва.

– Сега затвори очи – казва ù Ел Капитан. – Просто затвори очи, обърни глава и ме погледни.

Тя примигва и затваря очи.

– Обърни се към мен.

Тя се обръща и отваря очи. За миг Ел Капитан занемява. В очите ù съзира нещо, което го кара да остане без дъх. Тя го гледа с надежда. Има нужда от него.

– А сега тръгвай, без да поглеждаш назад, чу ли? – Тя стиска ръката му и излиза от колата.

Хелмут подава хилавата си ръка над рамото на Ел Капитан. В свития му юмрук има нещо. Той го разтваря. Оказва се... птица.

Преша я взима.

– Лебед – казва тя. – Благодаря ти, Хелмут.

– Да, нашият Хелмут е истински майстор – изрича Ел Капитан, ядосан на глупавия си брат, че бе откраднал мига, неговия миг. Значи през цялото време е дялкал този лебед зад гърба му? – Майстор на изненадите.

Всички побягват надолу по хълма към увеселителния парк, преметнали пушки на гръб.

– Тя добре ли е? – обръща се Брадуел към Ел Капитан.

– Добре е! – отвръща той.

– Благодаря за това, което направи – добавя Брадуел.

Ел Капитан не отговаря. Все едно да признае, че Преша разчита на грижите на Брадуел. А той смята, че това изобщо не е така. В този момент земята се разтриса с такава мощ, че Ел Капитан изгубва равновесие и пада, ожулвайки дланите си. В същия миг вижда око. То примигва така силно, че се чува потракване. Ел Капитан става и продължава да тича.

Увеселителният парк е пред тях. Опасан е с телена ограда, отгоре с бодлива тел. През оградата се вижда част от парка – огромен кораб, прекатурен настрани, гигантската глава на Лудия Джон с пропукан череп, но все още закрепена на шията от масивна ръждясала пружина, и виенско колело, което, изглежда, се е откъртило от основата си, претърколило се е и се е заплело в опънатите въжета. Долната част на виенското колело и разноцветните вагони са били пометени от порой – камъни и пръст, понесени от вятъра. Въпреки че цветовете са избледнели, това е едно от най-красивите неща, които Ел Капитан е виждал от доста време насам. Спомня си колко пъти майка му бе обещавала да ги доведе тук. „Догодина, когато няма да сме толкова закъсали.“ Точно преди да я отведат в болницата, му беше казала, че щом я изпишат, ще отидат в увеселителния парк. А той бе отвърнал, че това не е толкова важно. „Пет пари не давам за Лудия Джон. Това е само един глупав клоун.“ Но в този миг съжалява, че не са дошли. Въпреки заобикалящия ги ужас, той не успява да се сдържи и казва на Хелмут:

– Хей, я погледни това!

– Погледни това – повтаря Хелмут. Може би и в него се събужда някакъв спомен.

– Накъде? – пита Преша.

– Наляво! – вика Хейстингс. – След мен. – Той е издръжлив и има дълги крака. Може да се движи много по-бързо, но въпреки това не се отделя от тях и внимателно оглежда земята в краката им и хоризонта.

– Работата е в очите им, нали? – надвиква грохота Брадуел. – Това е най-човешката част от тях. И най-уязвимата. Ако се целим в очите им...

Ел Капитан се замисля за зверовете от руините и че за да ги убиеш, трябва да намериш онази жива, дишаща тъкан, останала непокрита от твърдата каменна обвивка, и да забиеш ножа в нея. Разбира се, че са очите, казва си той наум. Сваля пушката от гърба си и открива огън по примигващите в далечината очи.

– Не! – надава вик Преша. – Така ще привлечеш вниманието им!

Ел Капитан хвърля поглед през рамо и осъзнава, че Преша е права. Няколко пясъчни създания са вдигнали очи от угощението и гледат към тях.

Преша изважда ножа си и без да спира, го забива в едно око. То се пръсва и напоява пръстта наоколо с кръв. Земята се повдига, а после бързо застива. Тази безшумна смърт не привлича вниманието на другите пясъчни създания.

– Дай ми ножа – казва Брадуел. – Аз ще се заема с това.

– Не, аз ще го направя – възразява Ел Капитан.

Но Преша вече е взела преднина. Промушвайки очите с бързи движения, тя проправя пътека, по която да минат.

– Хелмут! – възкликва Ел Капитан, осъзнавайки, че брат му е въоръжен. – Дай ми ножа си.

Хелмут поклаща глава. Не, не, не.

– Веднага ми го дай!

Не, не, не.

Ел Капитан се пресяга през рамо и удря брат си по главата – веднъж, а после и втори път.

– Дай го!

Не.

– Сигурно иска сам да го направи – казва Брадуел.

– Ти луд ли си?

– Луд! – изрича Хелут.

Преша поглежда назад; ножът ù е окървавен.

– Кап! – надава вик тя. Дали иска го спре? Или да му каже да позволи на брат си се пробва?

По всичко личи, че ще изгубят битката. Накъдето и да погледнат, от недрата на земята излизат все повече и повече пясъчни създания. Онези, които погълнаха съществото с окървавеното око, вече настъпват в гръб. Обкръжават ги. Така че защо Хелмут да не опита? И без това е неспособен да се справи. Всъщност иска да види как брат му ще се провали. Бе подарил лебед на Преша, а трябваше да си знае мястото. Сега щеше завинаги да разбере, че е слаб и зависим. – Готов ли си, Хелмут?

– Готов Хелмут! – отвръща брат му.

Ел Капитан зърва едно пясъчно създание. Снишава се към земята и се накланя на една страна. Хелмут вдига ножа и го забива в пръстта на стъпка от целта.

– Дори не си близо! Дай ми проклетия нож!

Хелмут тръсва глава.

Ел Капитан го оставя да опита още веднъж. Този път Хелмут улучва право в целта. Окото се пръсва окървавено и изчезва.

– Ето тук – казва му Ел Капитан. Хелмут пронизва следващото око. Ел Капитан продължава напред, оставяйки брат си да нанася удар след удар. Колкото и да го мрази за това, че успява, изведнъж го обзема гордост. Старае се да пази равновесие. А Хелмут сече наляво и надясно. Двамата са добър отбор, действат бързо и в синхрон. Така ще убеди Преша, че е добър брат. Но тъй като Брадуел не се отделя от нея, Ел Капитан се придвижва към тях.

Хейстингс върви плътно зад тях по пропитата с кръв пътека, а земята потръпва от смъртта на пясъчните създания.

Преша се оглежда. Създанията наоколо са прекалено много.

– Свършено е с нас – казва тя. – Превъзхождат ни по численост.

Те спират, а пясъчните създания стесняват обръча около тях.

Телената ограда на увеселителния парк е на не повече от петдесет метра вдясно. Но дали ще намерят спасение там? Хората, застанали на върха на скоростното трасе, продължават да ги наблюдават. Не е изключено да са в комбина с пясъчните създания или да ги използват, за да подмамят жертвите си вътре. Те бяха заложили капана с чашата за чай. Може би всичко е част от плана им.

– Кап – обажда се Преша, – няма какво повече да направим.

Сърцето му се свива от болка. Погледът ù е напрегнат, сякаш се опитва да запечата всяка черта на лицето му. Никой не го е гледал по този начин.

– Целете се в очите и стреляйте – казва Хейстингс.

– Така само ще ги привлечем – отвръща Преша и поклаща глава. – Но май е все едно дали ще ни убият хиляда, или сто хиляда създания.

– Всичко е въпрос на математика – казва Брдуел.

– Правете каквото искате. Аз лично смятам да стрелям – обажда се Ел Капитан.

– Стрелба – повтаря Хелмут.

Преша

Лудия Джон

Когато Ел Капитан, Брадуел и Хейстингс откриват огън, ушите на Преша зазвънтяват. Зрението ù се замъглява от пясък и прах. Стиснала е здраво ножа, готова да продължи да сипе удари наляво и надясно, когато нещо я блъска в гърба и тя полита напред, стоварвайки се на земята. Ножът полита от ръката ù. Тя опипва пръстта с пламнала длан.

Долавя тежкото пръхтене на пясъчното създание.

Когато се обръща, усеща, че превръзката с мускалите на кръста ù се е разхлабила. Преди да успее да ги притисне към тялото си, те се пръсват в различни посоки.

– Брадуел! Кап! Хейстингс! – надава вик тя. Пясъчното създание надвисва застрашително над нея. Хесйтингс стреля, помитайки главата на създанието и то рухва.

В далечината земята се тресе. Издигат се облаци прах. Неравна пукнатина плъзва към Брадуел. Но той не забелязва опасността. Вдигнал е очи нагоре, оглеждайки околността.

– Брадуел! Изчезвай оттам! – кресва Ел Капитан.

Но разнеслият се грохот е толкова мощен, че Брадуел не го чува. Преша пропълзява далече от пясъчното създание. Иска да се спусне към Брадуел и да го дръпне настрана. Но мускалите са на първо място. Не може да ги зареже просто така. Успява да грабне един, а после и още един.

Ала третият е доста по-далече. Не може да си позволи да го изгуби. Прекалено е ценен. Тя се изтласква от мястото си и се хвърля напред, но близо до мускала земята започва да се пропуква. Хеклибарената течност затрептява.

Изведнъж изниква ръка с цвят на пръст. Появява се уродливо пясъчно създание. Мускалът се търкулва към покритото му с пръст туловище, което се надига от земята. Създанието стоварва ръка върху мускала и стъклото се разбива на парчета.

– Не! – надава вик Преша. Течността попива в дланта на съществото. Изведнъж плътната обвивка от пясък и пръст се разпуква. Виждат се огромните стави на ръката. Кожата е зачервена и… толкова човешка – грамадна, силна човешка ръка. Видът ù е удивителен.

Пясъчното създание се втренчва в ръката си, след което я потрива в гърдите си и я вдига изумено. После поглежда Преша. Стиснала другите два мускала, тя запълзява бързо заднишком, после става и побягва.

Ел Капитан се провиква към нея:

– Залегни!

Тя пада на колене и се свива на топка. В следващия миг Ел Капитан поваля пясъчното създание с един изстрел.

Щом надига глава, Преша вижда, че земята около Брадуел продължава да се пропуква; тънки черни цепнатини пълзят на зигзаг около краката му. Брадуел също ги забелязва. Около него пълзи мрежа от пукнатини.

– Брадуел! – изкрещява тя, неспособна да му помогне. В ръцете си стиска мускалите. Може би щеше да го спаси, ако не се бе върнала за тях. Усеща, че ù прилошава. – Брадуел! – извиква напразно тя.