Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 25 страниц)

Не ù се иска Партридж да разбере и по друга причина – предпочита той да се върне от любов, а не по задължение. Ненавижда се за тези мисли. Той няма да се върне. Трябва да си го напомня непрекъснато. Не заслужава да знае. Тази съдба е само нейна. Защото него го няма. Налага се да разчита само на себе си.

Земята е покрита с бетон и вледенена пръст. Лайда свива зад ъгъла на фабриката и пред очите ù се открива гробището. То е малко, изградено е с подръчни средства и е обградено с метални колове, на които е опъната бодлива тел. Коловете са забити на голяма дълбочина, за да попречат на пясъчните създания да проникнат вътре.

Лайда повдига резето на портата и го спуска отново след себе си. Над всеки гроб вместо надгробни плочи се издигат белезникави пирамиди, подредени в спретнати купчини. Два от гробовете са пресни – в единия има самотна майка, а в другия майка с дете. Приживе майката и детето спяха на легло номер девет. Лайда спира пред тяхната пирамида. Камъните са толкова бели, сякаш светят в тъмното. Тя слага ръка на върха на пирамидата. За миг ù се струва, че всеки човек на този свят е заменим. Майката и детето вече ги няма. На тяхно място ще бъде Лайда с нейното дете. Един ден те също ще си отидат – погребани под купчина камъни или изоставени в гората като Седж и майката на Партридж. Тела. Това ли е всичко, което имат? Не гори ли в нея пламъкът на душата, в бебето също? Не носи ли в себе си две души?

Металната кутия.

Отива до другия край на гробището и взима лопата с груба дървена дръжка. Коленичи, оставя кутията отстрани, хваща лопатата с две ръце и я забива с все сила в замръзналата пръст. Отваря се лека пролука. Лайда удря студената земя отново и отново. Пъхва края на лопатата в процепа и откъртва буца пръст, а после още и още.

Накрая успява да изкопае малка дупка и слага музикалната кутия в нея. Фридъл разтваря крилца в очакване; винаги е харесвал мелодията ù. С премръзналите си пръсти навива ключето. Спомня си топлината, която я обгръщаше, сгушена до Партридж. Точно в този миг се нуждае от него. По страните ù потичат сълзи. Отваря кутията за последен път. Мелодията започва. Фридъл литва във въздуха. Лайда оставя музиката да се носи в студената нощ. Механизмът се върти все по-бавно и по-бавно и накрая спира.

Лайда понечва да пъхне кутията в дупката, но спира. Навива я още веднъж, без да отваря капака. Един ден, ако някой намери кутията, тя ще му посвири. Нали затова е направена. Дотогава може би ще е ръждясала, но нищо не се знае.

Фридъл кацва до Лайда. Дали не се опитва да погребе и Партридж? Не. Това е невъзможно. Той живее в нея. Винаги ще носи в себе си частица от него.

Погреба музикалната кутия, защото вече не се надяваше, че той ще се върне. Ще трябва да свикне с мисълта, че ще се грижи сама за себе си и за детето. И ще успее.

Лайда слага кутията в дупката, покрива я с пръст и отъпква земята с помощта на лопатата.

Партридж

Седем прости истини

– Трябва да те изпратя до вратата – казва Партридж. – Ако ще спазваме традициите.

– И да ме целунеш под фенера на верандата – добавя Айралийн. Стоят в коридора пред стаята на Партридж. Айралийн държи ключа, вперила поглед в него с очакване.

Той е пъхнал ръце в джобовете с ясното послание, че няма да предприеме нищо.

– Чудя се за какво е служела тази стая. Ти знаеш ли?

Тя пъха ключа в ключалката и отвръща:

– Ако не ти харесва, ще я сменя. – Отваря вратата, но преди Партридж да влезе, добавя: – Виж, това се отнася и за мен. Аз също мога да се променя. Мога да бъда човекът, който ти искаш.

– Айралийн – въздъхва Партридж.

– Благодаря ти – казва тя, вперила поглед в ръцете си, – че се съгласи с всичко това. И се престори пред хората, че наистина искаш да се ожениш за мен. Благодаря ти. Партридж. Знам, че тази вечер не означава много за теб, но за мен... – Тя вдига поглед към него и се усмихва плахо.

– А ти къде ще спиш, Айралийн?

– На долния етаж, глупчо – отвръща тя.

– Айралийн – казва той, – етажът долу е мираж. Там няма нищо. Кажи ми къде отиваш?

– Знаеш къде – отвръща тя. – Не ме карай да го изричам. – Разсмива се, сякаш всичко е на шега.

– Но това не е добре за теб – казва Партридж.

– Консервиране – отвръща Айралийн. – Няма нищо по-добро за дълголетието.

– Можеш ли да сънуваш в онези капсули. Не можеш. Дейността на мозъка ти е твърде забавена, както и на останалите клетки. Така че там не можеш да сънуваш.

– Да не би да ме каниш? – пита Айралийн. – Това ще им хареса, дори да решиш да се възползваш.

– Не бих се възползвал.

– Ако мислиш, че не бива да спя в капсулата – казва Айралийн, – покани ме да прекарам нощта с теб.

Той не знае какво да каже.

– Няма нищо, Партридж. Свикнала съм с хибернацията. Ние сме късметлии! – Той се сеща за госпожа Холенбек в кухнята. Какви късметлии сме. Щом Айралийн е късметлийка, кой тогава не е?

– Остани – отвръща той.

Тя се усмихва и свежда свенливо глава.

– Благодаря.

Двамата влизат в спалнята с изглед към огряна от луната равнина. Обзаведена е в битов стил със завивка на кръпки и завеси на бледи цветя.

– Мога да изключа камерите – обажда се Айралийн – при основателна причина.

Партридж вдига очи към камерите, кацнали в ъглите на стаята, а после поглежда Айралийн. Тя е хубава. Трябва да бъде честен пред себе си. Ала може да мисли само за Лайда и това го кара да изпитва болка. Още помни меката ù кожа. Надява се, че Арвин има план как да го отърве от операцията утре. Не може да си позволи да изгуби Лайда. Предпочита обче камерите да бъдат изключени. Иска поне за кратко да усети, че живее собствения си живот, че мисли по-ясно.

– Добре – казва той. – Да ги изключим тогава.

Айралийн пристъпва към Партридж. Толкова е близо, че усеща топлината на тялото ù.

– При основателна причина – прошепва тя, докосвайки ухото му с устни.

Той кимва.

Айралийн пъха ръка в чантичката си и изважда глобуса. После докосва екрана и камерите една по една угасват. Партридж въздъхва и присяда на леглото. Арвин му каза да се подготви мислено, само че как? Поглежда към Айралийн.

– Трябва да те питам нещо.

Тя сяда до него и докосва крака му.

– Каквото поискаш.

Той отмества ръката й

– Какво имаше предвид, като каза, че сте късметлии? – Нещо в думите ù не му даваше мира.

– Уилъкс има основателни причини да ни хибернира. Издал е заповед всички, поразени от някаква болест, да бъдат хибернирани. Надява се науката да напредне достатъчно и да се излекуват.

– Хората, поразени от болест? Кои са тези хора?

– Предполага се, че имаме достатъчно ресурси да се грижим за хората в болничните центрове, които не могат да се върнат в обществото, и за бебетата с аномалии. Целта е да не прахосваме ресурси. Не и щом можем да хибернираме хора.

Партридж се замисля за Джарв. Дали е в болницата, или пък е подложен на хибернация в една от онези студени капсули?

– Кой ти каза всичко това?

– Никой нищо не ми казва – отвръща тя. – Просто разговарят пред мен, сякаш съм малоумна, но информацията попива в съзнанието ми.

– Да не искаш да кажеш...

– Партридж, ние нямаме съседи, а само ледени капсули, които не позволяват да остареем – или по-скоро забавят процесите на стареене.

Гласингс знае ли за това? Божичко.

– Но всичко се прави за добро – заключава Айралийн. – Татко помага на хората.

– Не го наричай така.

– Баща ти е мой пастрок и един ден ще ми стане свекър. Нали така, Партридж?

– Да караме едно по едно. Първо ми кажи как баща ми помага на хората.

– Израснала съм долу, изминавайки стотици пъти коридора между капсулата и този апартамент.

– Но, Айралийн, това е ужасно.

– Само че е истина и аз не се оплаквам, защото не познавам друг живот.

– Айралийн, съжалявам – казва той, сякаш се извинява заради баща си.

– Няма нищо. Исках да кажа, че в коридора открих няколко различни капсули.

– Тоест?

– Това са скромните реликви на татко. – Скромни реликви.

Беше чувал този израз. Малко преди да умре, Ингършип го използва в разговор с Брадуел. Всъщност каза, че Уилъкс не би имал нищо против да добави Брадуел към колекцията си от „скромни реликви“. – Мисля, че става дума за хора, които не иска да убие, нито да остави живи. А просто да ги запази за себе си.

– Айралийн, ти не си късметлийка. Такъв живот е истински кошмар.

Тя обхваща лицето му с ръце.

– Тогава ме спаси от него. Спаси ме – казва тя и го целува. Въпреки мекотата на устни ù, той се отдръпва. После улавя нежно китките ù.

– Ще преживеем всичко това – отвръща Партридж, – но не по начина, по който те искат. Няма да се влюбим един в друг.

За миг Айралийн го гледа втренчено.

– Няма да се влюбя в теб, но няма и да те изоставя. Ще направя всичко възможно двамата да оцелеем. Чуваш ли ме?

Тя кима, но погледът ù е някак далечен, сякаш гледа през него.

Партридж взима няколко възглавници и ги нарежда в средата на леглото.

– Ето. Ти ще спиш от тази страна.

Айралийн ляга сковано по гръб. Отпуска глава на възглавницата.

– Заспивай и тази нощ сънувай – казва ù Партридж.

Тя затваря очи.

– Мисля, че съм забравила как става.

Партридж заобикаля от другата страна. Представя си Джарв, затворен в малка капсула – със сковано, неподвижно лице. Джарв се нуждае от помощта му и след операцията трябва да си спомни за него. Трябва всичко да си спомни.

Подготви се. Мислено. Какво имаше предвид Арвин?

Намигането. Партридж си дава сметка колко много разчита на това. Преди вярваше, че означава спасение, но ако Уийд се е превърнал в лукав негодник? Ами ако има тикове? Божичко! Ще рискува и ще се довери на Уийд, но не бива да остава без резервен план. Ако замисълът на баща му успее, на кого би могъл да довери истината за живота си? Ако Гласингс разкаже на Уилъкс, че Партридж е избягал от Купола, открил е майка си и брат си, видял е как умират и че някъде там има сестра и приятелка, на която е обещал да се върне, той ще го помисли за луд. Не е в интерес и на Айралийн да му казва, че е влюбен в Лайда и че годежът е фиктивен.

Може да вярва само на себе си. Трябва да намери начин човекът, който е сега, да разкаже истината на човека, който ще бъде. Айралийн е заспала, диша дълбоко.

Партридж забелязва чантичката ù на масичката до леглото. Взима я и преравя я набързо – носни кърпички, червило, няколко банкноти. Напипва личната ù карта, на която има снимка, подновявана обикновено на шестнайсет години. Изглежда съвсем същата чак до плавните ù къдрици. Тъкмо се кани да я пъхне обратно, но зърва датата на издаване – преди осем години. Та това е невъзможно. Преди осем години Айралийн не е била на шестнайсет. От колко време е подложена на хибернация? Избрали са я заради него, а после растежът ù е бил забавен, за да може той да я настигне? Нима баща му се е спрял на нея, когато той е бил на дванайсет? А може би още по-отдавна. Вероятно е избрал Мими и Айралийн, защото е срещнал Мими преди Детонациите.

Хвърля поглед към Айралийн, сякаш очаква лицето ù да е съзряло. Тя е на двайсет и четири. Но въпросът не е в това, че е младолика. Тя изглежда млада. Всъщност кое кара хората да съзряват? Опитът. А тя е била лишена от тази възможност заради него. Внезапно го обзема чувство на вина. Ала не той е молил баща си за това. Как е могъл да ù причини такова нещо?

Той пъхва личната карта в чантичката. После, опипвайки дъното ù, напипва молив. Изважда го заедно с една касова бележка. Преди празненството Айралийн си бе купила ментови бонбони.

Налага се да пише със ситни букви. Толкова е поразен от откритието си, че започва да систематизира мислите си.

Избяга от Купола. Срещна Преша, твоята полусестра, и намери майка си. Майката ти и Седж са мъртви. Уби ги баща ти.

Влюбен си в Лайда Мерц. Тя е извън Купола. Един ден трябва да я спасиш.

Обещал си на Айралийн да се преструвате на сгодени. Грижи се за нея.

В тази сграда има живи хора в състояние на хибернация, затворени в замръзнали капсули. Спаси ги. Джарв може също да е сред тях.

Вярвай на Гласингс. Недей да вярваш на Форстийд.

Не помниш тези неща, защото баща ти нареди да изтрият спомена за бягството от паметта ти. Той причини Детонациите. Хората в Купола знаят това. Властта трябва да му бъде отнета.

Поеми управлението. Поведи хората отвътре. Започни отначало.

Седем прости истини. Въз основа на тях след време ще състави план за действие. А сега трябва да скрие списъка. Къде обаче?

Той обикаля спалнята, след което влиза в банята. Тъй като обстановката е старомодна – типична за фермерска къща, в банята няма душ, а само вана с извити крака. А вместо умивалник има леген с два чучура над него – за студената и за топлата вода. Тоалетната чиния е стар модел с износена седалка и прикрепено за стената казанче. Вместо бутон има връв за пускане на водата.

Партридж е изправен пред очевиден проблем: ако скрие списъка, как ще разбере къде да го търси?

Поглежда казанчето с връвта.

Затваря капака на тоалетната и стъпва отгоре. Поглежда в казанчето. Пълно е до половината с вода. Вътре има верига, свързана с гумена плувка. С дърпането на връвта плувката се премества, повдигайки запушалка, и по този начин водата се излива през тръбите в тоалетната чиния.

Ако откачи веригата, няма да може да пуска водата. В такъв случай ще се опита да отстрни проблема и ще трябва да стъпи върху капака на тоалетната чиния. Ако закрепи бележката между казанчето и капака, тя ще падне, щом вдигне капака.

Бързо свива бележката на хармоника. А най-отгоре написва: „До: Партридж. От: Партридж. Прочети ме.“ Осъзнава обаче, че ще трябва на всяка цена да се върне в същата стая. Какво да измисли? Нищо не му хрумва.

Тогава чува писък. Спуска се към спалнята. Айралийн се мята в съня си.

– Айралийн! – извисява глас. – Събуди се! – Хваща я за раменете. Тя впива нокти в гърдите му. – Айралийн! – вика отново.

Тя отваря очи запъхтяна и се оглежда като животно в клетка. После съзира Партридж.

– Какво стана с нас?

– Нищо – отвръща тихо той. – Просто си сънувала кошмар.

Тя се хвърля на врата му.

– Бяхме толкова малки. Щом се смалихме, те забравиха за нас. Опитах се да извикам, да потърся помощ, но нямаше къде да отида. Бяхме малки, Партридж, като кукли в пластмасови кутии.

– Просто си сънувала. Тихо – успокоява я той, галейки я по косата. – Всичко е наред. Хайде, опитай се пак да заспиш.

– Наистина ли?

– Било е само сън. Няма нищо страшно. Всичко ще бъде наред. – Опитва се да повярва на собствените си думи. – Обещавам.

– Моля те, прегърни ме – казва тя.

Той ляга до нея и тя сгушва глава на гърдите му, пъхнала ръка между копчетата на ризата му.

– Искам да запомниш – казва тя – колко добър си бил с мен. Утре, след операцията, ще ти разкажа колко мило си се държал.

– Виж, стаята ми харесва – казва той. – Утре, когато ми напомняш за този момент, погрижи се да е същата. Тук се чувствам, сякаш съм у дома. Обещай ми. Това е стаята, в която искам да живея. Каквото и да кажа утре, гледай да се върнем тук. Обещаваш ли?

– Ще се погрижа. Обещавам. – Тя приглажда гънките на ризата му. Отпуснала е глава на гърдите му, сигурно долавя ударите на сърцето му. Двамата са будни и живи в сграда с хибернирани тела, с живи мъртъвци.

– Партридж, може ли пак да включа камерите? Чувствам се по-сигурно. Сякаш бдят над мен. Освен това искам да ни видят така. Може ли?

– Не ми е приятно, но засега може.

Тя се пресяга към масичката до леглото и натиска няколко бутона на глобуса. Капаците, скриващи камерите, се прибират с добре познатото му щракване. Отново е под наблюдение.

Преша

Слънцестоене

Преша се събужда. Под якето и двата вълнени пуловера усеща нечие топло тяло. Обръща се незабавно.

Това е Брадуел, дълбоко заспал; смаяна е от едрото му тялото, сякаш е открила мечок в леглото си – само дето това не е леглото ù. А подлез. Знае, че има приказки за мечоци, но не може да си спомни какво се случва. Брадуел диша равномерно. И двамата са облечени, преплели крака в съня си. Преди да заспят, се целуваха дълго, докато накрая устните ù изтръпнаха.

Птиците на гърба на Брадуел се размърдват. Нощ е, но Преша вижда лицето му на смътната лунна светлина – изражението му е така спокойно, че изглежда по-млад. Та той е млад, напомня си тя. В този миг изглежда толкова уязвим, че Преша си представя какъв щеше да бъде, ако всичко това не се бе случило – убийството на родителите му, загубата на Уолронд, Детонациите... Нима е можел да бъде с ранимо и нежно сърце? Но сигурно дълбоко в себе си е чувствителен и затова толкова късно се откриха. И той като нея се страхува да не бъде наранен.

Тя докосва инстинктивно двата мускала на кръста си. На сигурно място са.

Вече няма да може да заспи, а и сигурно е време да смени Ел Капитан на поста. Измъква се от прегръдката на Брадуел, премята пушката през рамо и взима ножа си.

Докато излиза от подлеза, до слуха ù достига песен – любовна песен за мъж, изгубил любимата си по време на Детонациите. Неведнъж е чувала тази песен.

Вода и пепел, от вода и пепел става камъкът най-здрав.

Вовеки тук ще чакам, докато сам превърна се на камък.

Сигурно е Ел Капитан. Тя опира гръб на склона на хълма и притихнала, се заслушва. Гласът му звучи тъжно, сякаш сърцето му е разбито. За първи път долавя такива чувства у него. Пита се дали не е влюбен, или може би е изгубил любим човек. Няма друго обяснение за силния копнеж, който струи от дрезгавия му глас.

Тъй като не иска да го смути, тя се връща в подлеза и после излиза отново, прокашляйки се високо.

Песента пресеква.

– Кап? – обажда се тя.

– Какво има? – отвръща той рязко.

Щом се изкачва на възвишението, Преша го заварва седнал насред разбитите релси, сложил пушката в скута си. Хелмут се е облегнал на гърба му и той се поклаща лекичко, сякаш приспива бебе – Хелмут или пушката? Но, изглежда, го прави несъзнателно. Финън клечи до наблизо, притихнал в сянка.

– Защо не влезеш да поспиш? Аз ще поема смяната.

– Къде е Брадуел?

– Спи.

– Наистина ли? – казва той, сякаш я обвинява в нещо. Дали знае, че са се целували?

– Да. Той ще поеме следващата смяна. Аз не можах да заспя.

– Виждам.

– А на теб какво ти е?

– Нищо. – Ел Капитан става. – Да ти оставя ли Финън или да го взема с мен?

– Остави го – отвръща Преша. – Ако наоколо е спокойно, ще мога да проуча някои факти.

– Досега беше сравнително спокойно. – Той поема надолу по хълма. – Пътуването ни едва е започнало, а вече сме с човек по-малко. Ще трябва да се стегнем. Всички.

– Наясно съм с това.

Той вдига вежди, като че ли се съмнява, че е така. Подозрението, прокраднало се в погледа му, не ù харесва. Хелмут надига сънено глава. Щом вижда Преша, се усмихва.

– Заспивай, Хелмут. – Ел Капитан го поглежда през рамо. – Хайде, заспивай. – После се обръща и се спуска бързо надолу.

Навън е студено. Преша обгръща тялото си с ръце. Известно време си тананика песента с мисъл за Брадуел. В нея се пее за очакването на любимата, която никога няма да се върне. Страховете ù я обземат отново.

Околността изглежда притихнала и спокойна и затова казва на Финън:

– Събуди се. Да свършим малко работа.

Лампичките на Финън светват. Краката му се разгъват с жужене от корпуса и той се изправя.

– Трябва ми още информация за Ирландия и за Нюгрейндж. Разкажи ми каквото знаеш.

Финън я залива със смайващо количество информация – история на войните, топография, метеорологични данни, геология и дори кратък преглед на ирландската митология, поезия и народно творчество. Въздухът около нея е грейнал в светлина, сякаш е запален лагерен огън.

Накрая Финън стига до същината на въпроса, историята на Нюгрейндж, който се оказва по-стар от Стоунхендж и от пирамидите – дело на високоразвита древна култура. В гробницата има проход, прокопан на шейсет стъпки във вътрешността на могилата. Веднъж годишно, по време на зимното слънцестоене, слънчевата светлина прониква в прохода, достигайки до сърцето на могилата през специален отвор, наречен капандура, точно над входа. В днешно време явлението настъпва четири минути след изгрева на слънцето, но преди пет хиляди години се е наблюдавало при изгрев слънце.

Тази информация я кара да се замисли. Преша казва на Финън да ù разкаже повече за зимното слънцестоене – най-краткия ден и най-дългата нощ в годината.

– Тази година кога ще бъде? – пита тя.

– На двайсет и първи декември – отвръща Финън със своя леко металически глас. – Слънцето ще изгрее в осем и трийсет и една сутринта.

– Защо са били толкова обсебени от зимното слънцестоене?

Финън отваря нова страница, където се споменава, че според някои изследователи мястото представлява погребална могила, докато други го смятат за светилище на свързан с астрологията религиозен култ.

– Което отново ни отвежда при Сигнус – прошепва Преша. – Съзвездието. – Изведнъж я обзема странно усещане. Гърдите ù се свиват от остра болка и тя остава без дъх. Сякаш тялото ù е осъзнало нещо, което мозъкът ù още не е проумял. – Свързан с астрологията религиозен култ. Изгрев слънце. Двайсет и първи декември. Осем и трийсет и една сутринта.

– Колко време остава светлината в камерата? – обръща се тя към Финън.

– Седемнайсет минути – отвръща той.

– И осветява пода, нали? Пода на камерата?

Финън примигва, сякаш потвърждава фактите.

Преша грабва кутията и се спуска към подлеза.

– Брадуел! Кап! Хелмут! Събудете се! – вика тя.

Брадуел се повдига на лакът.

– Какво има?

Ел Капитан, който спи до него, също се обажда:

– Какво по дяволите...?

– По дяволите! – възкликва уплашено Хелмут.

– Уолронд – изрича Преша. – Помниш ли какво каза той?

– Какво каза ли? Може ли малко контекст? – Брадуел разтърква очи с прекрасните си ръце – ръцете, които прегръщаха тялото ù, ръцете, които обожава.

– В Посланието Уолронд спомена: „Времето е от съществено значение.“ Помниш ли? А ти се чудеше защо го казва.

Брадуел сяда.

– Да. Защото времето е било от значение, докато все още са имали шанс да попречат на Уилъкс да взриви света – но не и сега.

– За какво става дума? – недоумява Ел Капитан.

– Докато правих проучване за Нюгрейндж, установих, че там времето има значение само веднъж годишно – обяснява Преша. – В точно определен ден и час. – После им разказва за гробницата, за прохода и за светлината, озаряваща вътрешната камера. – Само за седемнайсет минути.

– Мислиш ли, че Уолронд може да е скрил формулата там? – пита Ел Капитан.

– Ако Уолронд е знаел, че има шанс Уилъкс да пощади купола в Нюгрейндж, може наистина да я е скрил там и това да е указание за местоположението ù – казва Брадуел. – Хиксът обозначава точното място.

– Трябва да стигнем дотам – казва Преша. – Да си съберем багажа и да тръгваме. До двайсет и първи декември има само три дни. Имаме нужда от тези седемнайсет минути.

– Кутията е ключ – казва Брадуел.

– Ключ – повтаря Хелмут. – Ключ.

Местността е открита и ветровита, обвита в мъгла от прах и пепел. Слънцето се подава на хоризонта. Финън, който има координатите на Хейстингс, е начертал маршрут. Тук-там се надигат пясъчни създания. Тримата се редуват да стрелят по тях – обикновено един изстрел е напълно достатъчен. Освен в тези моменти всички са притихнали.

Брадуел хвърля поглед към Преша. Иска ù се да вярва, че случилото се между тях е тайна, само че Ел Капитан е доста подозрителен. Дали не ги е видял да се целуват?

Ел Капитан нарушава мълчанието.

– Преша, това ми прилича на пулсиращите татуировки на гърдите на майка ти. Оцелелите в увеселителния парк са доказателство, че и на други места има такива общности, може би по цял свят. Като всяка от тях е в неведение за съществуването на останалите.

– Така е – отвръща Преша, замисляйки се за баща си.

– Възможно е – обажда се и Брадуел. – Но не бива да се надяваме прекалено много.

– Щом е възможно хората да са оцелели – започва Преша – значи е възможно някои от тези общности да процъфтяват.

– На теория да – съгласява се Ел Капитан.

Хелмут кимва замислен.

– Точно сега няма смисъл от теории. – В същия миг Брадуел замръзва на място. – Вижте, всички сме обсебени от една и съща мисъл, не е ли така?

Ел Капитан и Преша спират.

– И коя е тя? – пита Ел Капитан.

– Колкото и да се стараем да сме оптимисти, всички се страхуваме, че може да се провалим. Не е изключено да загинем по време на пътуването.

– Не можем да си позволим да мислим по този начин – казва Преша.

– Но не можем да си позволим и обратното – възразява Брадуел.

Тя свежда поглед към главата на куклата, чиито клепачи, почернели от пепелта, потрепват на вятъра. Да се влюбиш, е също толкова опасно, колкото и да бъдеш оптимист. Това ли искаше да каже той? Беше му признала, че се влюбва в него, а той ù бе отвърнал, че взаимно си помагат да се превърнат в хората, които трябва да бъдат. Дали сега не се отрича от думите си?

– Какво ще кажете да млъкнем и да продължим нататък – обажда се Ел Капитан. – Няма какво да му мислим, достатъчно е да вървим напред.

– Няма да му мислим – изрича Хелмут.

– Както кажеш – отвръща Брадуел.

Теренът да става хълмист, тук-там се виждат нискорасли борове и силуетите на оголени дървета. Следват извивките на шосето, чийто асфалт е превърнат от Детонациите в ситен чакъл. По някои късове още личи осовата линия.

Стигат до река. На горе по течението се вижда рухнал язовир. Язовирната стена е непокътната, макар и покрита с пукнатини и процепи, един които криволичи до издълбан в средата ù отвор, откъдето извира водата. Отдолу реката потича отново, бурна и пенлива и Преша си спомня как едва не се удави, спомня си ледения ужас, който бе изпитала, прикована на дъното.

Ел Капитан се изкачва на язовирната стена и, превил коляно, оглежда внимателно земята.

– Проходимо е – заключава той. – И в двете посоки има следи от животни.

Брадуел се обръща към Преша:

– Този път ще гледаме да останем сухи. – Долавя блясъка на тъмните му очи. Иска ù се отново да се гмурне във водата, а после полужива да лежи до него и да усеща близостта му.

– Добре би било.

Тя също се качва на язовирната стена. Оттам вижда срутени сгради, останки от пътища, няколко овъглени скелета на автомобили и един преобърнат автобус.

Брадуел се изкачва след нея, а Финън идва последен.

– Старата Америка – казва Брадуел.

– Още колко остава? – пита Ел Капитан.

– Остава? – изрича Хелмут.

След кратки изчисления Финън казва:

– Около триста и шейсет километра.

Брадуел спира.

– Триста и шейсет? Това трябва да е близо до окръг Колумбия. Финън, ще наложиш ли координатите върху карта от времето Преди?

Ел Капитан се приближава.

Финън показва участък от карта, на която се вижда къде се намират и къде отиват.

– Дай близък план на мястото, където отиваме – казва Брадуел.

Финън увеличава картата.

– Това окръг Колумбия ли е? – пита Преша.

Накрая изображението замръзва.

– Невъзможно! – казва Брадуел.

– Какво има? – пита Преша.

– Купол – изрича Брадуел. – Проклет да съм!

– Какъв купол? – пита Ел Капитан.

– Това е окръг Колумбия, нали? – казва Брадуел. – Не си ли ходил на образователни екскурзии, Кап?

– Веднъж ни заведоха в едно колониално село – отвръща той. – Наблюдавахме как хората правят свещи от восък.

– В окръг Колумбия има ли известен купол? – пита Преша.

– Не може да е оцелял – поклаща глава Брадуел.

– Кое не може да е оцеляло? – извисява глас Преша. – Кажи най-сетне!

– Капитолият.

– Какъв е този капитолий? – пита Преша.

Брадуел пъха ръце в джобовете си и се взира в далечината.

– Капитолият на Съединените американски щати – изрича той. – С други думи сградата Капитолий. Била е с формата на купол. Прекрасен купол.

– Мили боже – възкликва Ел Капитан. – Сградата на американския Капитолий? Този купол ли? Там ли се намира летателният апарат?

Брадуел кима и казва:

– Или каквото е останало от него. Едва ли е много.

– Уилъкс е паркирал летателен апарат в сградата на американския Капитолий? – изрича озадачено Ел Капитан. – По-сантиментално от това здраве му кажи!

– Уилъкс – повтаря смаяно Хелмут.

Духа бръснещ вятър.

– Кап, изглежда, ще си получиш образователната екскурзия.

Преша поема по язовирната стена. Вятърът е силен и при всеки негов порив се бои, че ще я събори. Превива се ниско напред. Вятърът развява косата ù, издува панталоните и якето ù. Опитва се да си представи летателен апарат във вътрешността на огромна сграда. Как ли изглежда?

Поглежда надолу от стръмната стена, където водата се излива с грохот през отвора, разпенена и вряща, и веднага съжалява. Щом вдига поглед, пред нея се стрелва нещо – малко зверче с четинеста козина. Гърбът му е извит като на котка. Но при все това прилича повече на плъх с остри зъби. Животното издава пронизителен писък. Има нокти на краката си, които вероятно се прибират.

– Имаме си компания – казва Преша.

– Аз ще се погрижа – отвръща Ел Капитан.

Очите на животното са червеникави.

– Готви се да скочи – предупреждава го Преша. – Гледай да се прицелиш добре.

Ел Капитан вдига бавно пушката. Хелмут запушва ушите си с ръце. Щом чува щракването на затвора, зверчето се хвърля към Преша. Тя се снишава и се претъркаля настрани. Ел Капитан стреля, но тъй като животното е в движение, пропуска. Тясната му зъбата муцуна се оказва на сантиметри от лицето на Преша. Тя се дръпва, превъртайки се до ръба на стената. Краката ù се изплъзват и тя увисва над самия отвор с бясно изливаща се вода. Държи се за ръба с едната ръка и с лакътя на другата. Зверчето ръмжи срещу лицето ù.

Ел Капитан се хвърля напред, сграбчвайки животното за козината на тила, а то се опитва да хапе. Брадуел хваща Преша за ръцете. Тя сграбчва ръкава на палтото му, притиснала юмруци към мускулестото му рамо. Той я притегля към себе си. Преша продължава да стиска палтото му, докато се опитва да си поеме дъх; наслаждава се на близостта си до него.

Хелмут удря животното, опитвайки се да го отблъсне от брат си. Най-сетне Ел Капитан успява да се освободи. Зверчето го е ухапало до кръв, но в крайна сметка изцвърчава и изчезва.

Опрял ръце на коленете си, Ел Капитан диша учестено. Вдига поглед към Преша и, изглежда, забелязва начина, по който държи палтото на Брадуел. А ако вече смята, че между тях има нещо, този жест може да не му хареса. Ел Капитан е непредсказуем. Затова тя пуска ръкава на Брадуел и изтупва мръсотията от панталоните си.

– Какво беше това, по дяволите? – обажда се Брадуел.

– Нещо като невестулка – отвръща Ел Капитан.

– За малко да ме убие невестулка! – смайва се Преша.

– Само че не успя – отвръща Брадуел. – Спасихме те. Някои хора биха нарекли това романтично.

– Не и според моето определение за романтика – обажда се Ел Капитан.

– Имаш определение за романтика? – учудва се Брадуел.

– Защо? Смяташ, че не мога да бъде романтичен ли? – сопва се Ел Капитан. – По една случайност вярвам в романтиката. Но не мисля, че има нещо общо със спасяването на едно момиче. Това е чисто и просто кавалерство.