Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 25 страниц)

В средата на залата, точно както бе казал Хейстингс, се издига огромният елипсовиден корпус, закрепен на метални подпори и прикован към земята с дебели стоманени въжета. Отдолу се вижда гондола с две витла, които сочат към рул, свързан със задния сектор на корпуса. Гондолата има врати с малки сребърни дръжки. Твърда обвивка с люкове я обгръща отзад. В носовата част се намира кабина с широки прозорци, извити по конусовидната форма на летателния апарат. Макар и почернял от прахоляк, е великолепен.

Тримата го заобикалят, обзети от благоговение.

Ел Капитан пръв се осмелява да го докосне. Прокарва ръка с широко разперени пръсти по обвивката на кабината, сякаш е хълбокът на кон.

– Дясното витло, лявото витло – говори сам на себе си. После хвърля поглед зад руля и вижда перпендикулярна плоскост него. – Задкрилките.

Дядото на Преша говореше за летателния апарат, сякаш е мит. Беше го видял с очите си, но, изглежда, съществуването му е било въпрос на вяра.

– Сигурен ли си, че ще можеш да го управляваш? – обръща се Брадуел към Ел Капитан.

– Никога не съм бил толкова сигурен в нещо! – отвръща Ел Капитан, ала гласът му отеква някак неестествено в огромното кухо пространство. Опитва се сам да се убеди, че казва истината. И без това всички правят точно това – подклаждат лъжата, че пътуването им е възможно.

В този миг се разнася грухтене. Идва някъде отвън. Звукът е далечен, но ясен. Следват три отсечени писъка.

Ел Капитан

Облаци

В кабината Ел Капитан докосва всеки бутон, всеки дросел, всяко копче.

– Погледни – обръща се той към Хелмут. – Предполагаше ли, че е толкова красиво? – Гласът му е дрезгав – още не може да повярва, че всичко това е истинско.

– Толкова красиво – отвръща Хелмут, свит в тясното пространство зад гърба на брат си.

Финън бръмчи.

– Ето – казва Ел Капитан, – знаеш как работят тези неща, нали Финън? Напомнят ми старите дирижабли. Как се казваше най-прочутият от тях, дето се взриви?

– Хинденбург – отвръща Финън и показва снимка на експлозията, придружена от аудиоклип, в който репортерът вика: „О, боже“.‟

– Благодаря, Финън – отвръща язвително Ел Капитан. – Тъкмо от това имах нужда.

Зад себе си долавя гласовете на Брадуел и Преша. Не му харесва как си шепнат, сякаш си разменят тайни. Миналата вечер ги видя да се целуват. Беше напуснал за момент поста на релсите, за да им каже, че всичко е чисто, но после се бе измъкнал безшумно, опитвайки се сдържи дъха си. „Какво, по дяволите...‟ – бе промърморил той. „Какво? Какво?“ – започна да повтаря след това Хлемут, докато накрая не му каза да млъкне.

Сега не може да мисли за това. Отваря едно отделение, в което открива контролен списък и ръководство. Подава ги на Финън.

– Можеш да ги запаметиш набързо, нали?

Финън улавя двата документа с щипците си и започва да ги сканира.

Ел Капитан посяга нагоре и хваща контролния лост за руля и задкрилките. Дръжката пасва идеално на ръката му. Докосва измервателните уреди на таблото, като всеки циферблат е прилежно надписан: „ПРЕДНА ПАЛУБА, ГЛАВНА ПАЛУБА, ЗАДНА ПАЛУБА.“‟

– Хайде, Финън, обясни ми как работи това сладурче?

Финън започва да говори за резервоарите отгоре, направени от изключително здрави, леки, но относително нови молекулни съединения. Един глас продължава с обясненията: „Колкото повече въздух се изпомпва от тях, толкова по-високо се издига апаратът, докато не достигнат почти идеален вакуум.“

– Значи се издига с изпомпване на въздух от резервоарите. Колко време отнема подготовката за излитане?

Финън цитира ръководството със автоматизирания си глас:

– Процедурата за постигане на летателна готовност отнема приблизително половин час.

– Ами дроселите? – пита Ел Капитан, нетърпелив да научи всичко.

– Дроселите контролират скоростта, с която витлата тласкат напред летателния апарат. От двете страни на таблото има по един комплект дросели за всяко витло.

– Ами долу? – пита Ел Капитан, посочвайки екрана, намиращ се под обикновения компас.

– Навигационно табло.

– Карти?

– Карти отпреди Детонациите.

– Ще ни бъдат от полза, но не и по време на приземяване. Кой знае какъв ще е теренът? Ами джипиесът и сателитите? При положение че всички са извадени от строя, какво ще използваме за навигация?

– Този апарат не разчита на сателити и контролни кули.

– А и какъв смисъл би имало, след като Уилъкс е знаел, че всичко това ще бъде унищожено? Тревожи ме – казва Ел Капитан, намествайки се на капитанската седалка – навигацията над океана. Там няма ориентири. Не би свършила работа дори навигацията по звездите, както някога са правели моряците, особено без точно време и карти на съзвездията. Не че мога да се ориентирам по тях.

– Има нова презокеанска навигационна система, разработена именно с тази цел. От летателния апарат се изстрелват проследяващи шамандури с лазерно отражение в комбинация с интегрирана система за визуализация на изчислените координати, или ИСВИД, която показва данните на навигационното табло – обяснява Финън.

– Прекрасно – отвръща Ел Капитан впечатлен. – Нещо като комбинация между средновековни технологии и умни бомби.

– На таблото има бутони за изстрелване на проследяващите шамандури. Пилотът пуска първата, когато апаратът достигне желаната височина, която ще поддържа, след което прави същото на всеки два часа.

Финън обяснява, че енергийният източник за помпите, за отоплението на кабината и за витлата разчита на студения ядрен синтез. И че над главите им има маски, които ще се спуснат, ако се издигнат на повече от десет хиляди метра.

Ел Капитан взима бинокъла, монтиран на стар сгъваем статив. Поглежда през окулярите и установява, че има настройка за нощно виждане. Летателният апарат е оборудван със сложна техника, истинско достижение на науката, внедрена обаче в съвсем проста машина.

Ел Капитан се почесва по брадата и казва повече на себе си, отколкото на Финън и Хелмут:

– Проблемът е, че по това време на годината дните там са много кратки. Сега е зима. Шансовете за приземяване на дневна светлина са почти нулеви. Имаме само два дни да намерим купола в Нюгрейндж, за да хванем слънцестоенето, и доста кратки моменти с дневна светлина. Трябва да тръгнем веднага. – Стомахът на Ел Капитан е свит на топка от тревога. Той седи на пилотската седалка, приведен под тежестта на Хелмут. Сребристият бутон на таблото включва захранването.

– Добре – казва Ел Капитан. – Натискам бутона за захранването. Готови!

– Готови! – повтаря Хелмут и по гласа му Ел Капитан усеща, че самият той е твърде несигурен.

– Финън, само ми кажи, преди да съм допуснал грешка. Ясно?

Лампичките на Финън примигват в зелено.

Ел Капитан натиска сребристия бутон. После вдига ръка, за да задейства превключвателите, с което ще започне изпомпването на въздуха от резервоарите, но преди това поглежда към Финън, който отново примигва в зелено.

Ел Капитан щраква превключвателите.

Брадуел се показва на вратата на кабината.

– След колко време ще се издигнем?

– След около половин час. Първо трябва да източим достатъчно въздух от резервоарите. – Поне веднъж се чувства по-умен от Брадуел. – Защо питаш?

– Чух още шумове.

– От зверове?

– Не съм сигурен. Нещо като дращене, идващо отдолу.

– Продължавай да се ослушваш – отвръща Ел Капитан.

Когато Брадуел се връща в салона, Преша минава толкова близо до него, че телата им се докосват.

– Как ти се струва управлението? – обръща се тя към Ел Капитан.

– Ясно като бял ден. – Това перчене го изпълва с паника. Иска му се да ù каже, че е затънал до уши, само че вече е късно.

– Наистина ли? – учудва се Преша, втренчила поглед в таблото. – Ясно като бял ден?

– Ъхъ – отвръща той. – Мислиш, че няма да се справя?

– Не че се съмнявам в теб – отвръща тя. – Просто всичко изглежда толкова... сложно.

За миг Ел Капитан не казва нищо. Вперил е поглед през стъкления покрив на пилотската кабина към зеещата сграда на Капитолия и прозиращото през отворите сиво небе. Изведнъж си спомня какво си мислеше за небето, когато баща му ги напусна завинаги.

– Като малък все се взирах през прозореца, лежах на полето, вечно се препъвах, тъй като не гледах пред себе си, а нагоре, към небето. „Пак витаеш из облаците!“ – казваше майка ми. Но тя знаеше какво чакам. Баща ми беше пилот и рано или късно самолетът му щеше да прелети над нас, а аз исках да го зърна. Във всеки самолет виждах неговия. Самолетите привличаха вниманието ми навсякъде – в книги, списания и играчки. – Той поглежда Преша. – Може би като малък Уилъкс е гледал така на куполите. Когато си съсредоточен в търсенето на едно-единствено нещо, накрая ще го намериш или пък то ще те намери. Обсебването може да е двупосочно.

Преша се взира в него с изненада. В погледа ù се чете уважение, може би дори възхищение. Усеща непознато опиянение. Свикнал е да го уважават от страх, но това е нещо различно. Радва се, че Хелмут мълчи, оставяйки го да се изкаже докрай. За миг си представя, че са сами, само двамата.

И тогава нещо се удря глухо в корпуса.

Преша извръща рязко глава.

Брадуел се провиква от салона:

– Виждам три звяра. Може би повече. Големи са. Не е изключено да има още.

Летателният апарат се разклаща – първо на едната, а после и на другата страна.

– Мили боже, те ли тласкат така машината? – възкликва Брадуел.

Усещането е сякаш зверовете се опитват да я повдигнат.

Ел Капитан казва:

– Не, не мисля, че е от тях. Издигаме се! Нали? Не се ли издигнахме леко нагоре?

– Нагоре! – надава вик Хелмут.

Само че още не са се отделили от земята. А зверовете се блъскат неистово в корпуса на машината.

– По-добре седни отзад – подхвърля Ел Капитан на Преша. – Сложи си колана.

Последва мощен удар, а после грухтене и пронизителни писъци.

– Побързай, Кап! – вика Преша и се спуска в салона.

Ел Капитан затваря вратата. Слага Финън на мястото на помощник-пилота. После премята колана над черната кутия, щраква закопчалката и го затяга. Накрая сяда на пилотската седалка, но не може да си сложи колана – двамата с Хелмут са доста обемисти.

Летателният апарат се издига бавно, преодолявайки гравитацията, но още е твърде тромав.

Ел Капитан слага ръце на таблото, чийто екран се е включил. На него се вижда груба карта, а в средата ù – зелена светлинка, представляваща самия летателен апарат.

– Какво да правя? – обръща се той към Финън.

– Включи левия и десния двигател.

Той плъзга очи по таблото. Блъскането по корпуса става ритмично. Крясъците са се превърнали във вой, който звучи като заклинание. Най-сетне открива надписите и натиска превключвателите.

– Хайде, Финън. Сега какво?

Летателният апарат се олюлява, сякаш вече не е прикован към земята.

– Отделихме се! Нали?

Машината рязко спира, задържана от обтегнатите стоманени въжета. Ел Капитан се сеща, че ги е забравил, и изпада в паника.

– Какво става? – провиква се Брадуел. – Какво не е наред?

Воят става по-силен, зловещ.

– Освободи въжетата, отпред и отзад – казва Финън.

– И как предлагаш да го направя? – Летателният апарат се разтърсва отново. Възможно ли е зверовете да дърпат въжетата?

– Защо спряхме? – провиква се Преша. – Ел Капитан?

– Всичко е наред! – обажда се той с надеждата, че наистина е така. – Финън!

Тогава Финън прожектира страница от ръководството, на която има скица с червен бутон под таблото.

Ел Капитан го напипва и го натиска. Въжетата се освобождават и започват да се прибират със свистене. Машината се стрелва нагоре и Ел Капитан сграбчва таблото, за да не се стовари на пода. Неволно натиска друг бутон и се включва сирена.

– Боже мили! – възкликва той.

– Боже мили! – надава вик Хелмут.

Ел Капитан отново натиска бутона и воят заглъхва. Но явно е било от полза, тъй като зверовете отдолу скимтят, изплашени от сирената.

– Имаш ли нужда от помощ? – провиква се Брадуел.

– Помощ! – надава вик Хелмут.

– Не, оправяме се сами – обажда се Ел Капитан. Машината се издига бързо – дори прекалено бързо. Напредва все по-близо до продънения купол. – Финън! – кресва Ел Капитан.

– Витлата контролират посоката на движение – отвръща Финън невъзмутим.

Ел Капитан сграбча лостовете за управление на витлата и ги натиска наляво, далече от стената. Но се оказва, че ги е завъртял твърде рязко. Летателният апарат се спуска надолу. Ел Капитан бързо отпуска натиска върху лостовете. Изглежда, са по-чувствителни, отколкото е предполагал.

Той компенсира отклонението, натискайки лостовете в другата посока, този път по-леко. Машината се олюлява, минавайки на косъм от отвора. Инстинктивно, Ел Капитан поема дъх, сякаш може нещо да стори.

Продължават да се издигат. Той движи лостовете ту леко наляво, ту надясно, докато апаратът се уравновесява.

Ел Капитан чува радостните възгласи на Брадуел и Преша. Припомня си изражението в очите на Преша след коментара за обсебването и чувството, което бе изпитал. Беше му показала уважение. В този миг е обзет от същото опиянение, сякаш е пламъче, сгряващо гърдите му. Покрай тях преминават ниски тъмни облаци. Ел Капитан е във въздуха. Вече не е малкото момче, изоставено от баща си, огправило поглед нагоре в очакване да зърне далечен самолет.

Сега в небето е той. Но не за първи път се чувства като истински мъж. Винаги е трябвало да бъде по-силен от другите. Самотното момче, което се бои да показва слабостта си, да заплаче, колкото и отчаяно, тъжно и изгубено да се чувства, си е отишло завинаги; не е детето, което вярва, че баща му си е тръгнал, защото не е имал сили да гледа безполезния си син.

За първи път усеща, че не е безполезен.

Трета част

Партридж

Айралийн

Партридж отваря очи. Усеща пулсираща болка на тила си. Над него се върти вентилатор. Не е в часа по история на света. Нито в стаята си в пансиона.

Над него се надвесва момиче, отначало мъгляво. После зрението му се избистря. Момичето възкликва:

– Божичко! Ти се събуди! Той е буден! – Пише нещо на мобилния си телефон. – Ще изпратя съобщение на баща ти! Ще бъде толкова щастлив. – После тя го поглежда и докосва ръката му. – Всички ще бъдат щастливи, Партридж.

Опитва се да си спомни как се е озовал тук. Дали е минал полицейският час? Никога не е ходил в девическия пансион, но е сигурен, че няма нищо общо с тази стая – просторна с развяващи се пердета. Той примигва срещу момичето и без да знае защо, в главата му се върти една-единствена фраза, така че накрая я казва на глас с надеждата, че то ще разбере за какво става дума.

– Чудно варварство.

– Какво значи това? – пита момичето.

– Това е от лекцията на Гласингс за древните култури. Разказваше ни за... – Спомня си спортното сако на Гласингс.

– Не се ли радваш, че всичко е минало? Лекции, часове, учители… Вече си свободен!

– Свободен? – Пита се какво ли има предвид. Иска му се да ù повярва, но не може. Опитва се повдигне глава, но острата болка го пронизва отново. Напипва с пръсти две избръснати места на тила си, където болката, пронизваща мозъка му, е най-силна. – Къде съм?

– Това е нашият дом, Партридж. Не помниш ли? – Тя вдига ръка и размърдва пръсти, показвайки годежния си пръстен с огромен диамант. – Казаха, че няма да помниш нищо заради амнезията от удара в главата. Но аз им отвърнах, че ще си спомниш мен.

Значи е бил ударен. Ето защо го боли главата. Амнезия. Той се взира в момичето, опитвайки се да си спомни коя е.

– Ами, да – смънква той. – Ти си...

– Аз съм твоята годеница. С теб сме сгодени. Баща ти стъкми за нас това местенце. Срещнахме се на танците.

– Есенните танци?

– Кои други?

– Поканил съм те на есенните танци? – Не помни да е виждал това момиче преди. Спомня си само момичета, които правят гимнастика и пеят в хор на сцената.

– Отидохме с други хора, но когато ме видя, напълно забрави за момичето, с което беше дошъл. – Тя взимя ръката му и я притиска към лицето си.

В този миг забелязва, че част от кутрето му липсва – отрязано точно на ставата.

– Божичко! Какво е станало с ръката ми?

– Спокойно, Партридж. Не бива да се вълнуваш толкова.

– Какво е станало с мен? – Гласът му звучи неестествено, сякаш се чува да говори по радиото.

– Беше в кома. Дълго време ту идваше на себе си, ту пак изпадаше в безсъзнание. Вече е зима. Почти Коледа!

– Злополука ли е станала? Божичко, кажи ми! – Той докосва чуканчето, останало на мястото на кутрето му. Представя си как един нож се спуска към пръста му и се чува странно изпукване. Ножът го кара да се замисли за старите кухни. Нямаше ли изложба на тема „Домашен бит“ в Залата на учредителите?

– Злополуката беше ужасна. Помниш ли ледената пързалка?

Той тръсва глава. Стаята зад нея се завърта. Паника сграбчва гърдите му, а на всичкото отгоре се чувства изтощен.

– Ледена пързалка ли? – Чувства се така, сякаш в съзнанието му има празно място – бяло петно. Опитва се да стигне до него, но в мига, в който успява, то се изплъзва. – Каква ледена пързалка?

– Замразиха синтетичната настилка в гимнастическия салон. Двамата с Хейстингс отидохте там след часовете. Сложихте си кънки и започнахте да се пързаляте, но изведнъж ти се препъна. Падна и удари главата си в леда. А Хейстингс, без да иска, мина през кутрето ти. И го отряза.

Празното място в съзнанието му е като участък бял лед.

– А Хейстингс къде е? – Трябва да чуе и неговата версия. – В пансиона ли е?

– В Специалните сили.

– Хейстингс? Но той не става за Специалните сили. – Дали са искали да вземат и него, но после са се отказали заради злополуката? Замисля се за Седж. Иска му се да попита дали брат му наистина е мъртъв, но тогава истината изплува с съзнанието му: Седж е мъртъв от няколко години. Беше се самоубил. Вече го нямаше.

– Наложи се да вербуват набързо няколко момчета. Сред тях са Вик Уелингзли, близнаците Елмсфорд, Хейстингс и още много други. Заради нещастниците – прошепва тя. – Имаше бунтове. Трябваха им още войници.

– Навън ли? Извън Купола? – Хрумва му мисълта за пепел и прах, носени от вятъра, почти го усеща с кожата си.

– Шшшт – казва тя. – Малко хора знаят за това, но, да, вярно е.

Главата му ще се пръсне.

– Процедурите за кодиране – сеща се той. – Всичко е отишло по дяволите. Пропуснал съм ги. И училището също. Но къде е баща ми?

– Не се безпокой – отвръща тя. – Баща ти има планове за теб. Чудесни планове!

Усеща остра болка в гърдите си. Дали не е страх?

– За мен ли? Защо? Той дори не ме харесва.

– Баща ти те обича, Партридж. Никога не забравяй това!

– Какви са тези планове?

– Не само за теб, а за двама ни!

– Но аз дори не знам как се казваш.

– Разбира се, че знаеш. Името ми е Айралийн. Сигурна съм, че го знаеш. Запечатано е завинаги в сърцето ти. Не помниш ли?

„Айралийн. Тайни. Обещания.“

– Току-що си спомних – отвръща той. „Айралийн. Пиано. Айралийн. В студа. В мрака.“ – Да, спомням си. – Дали я обича? Споделяли ли са чувства и обещания? Били ли са заедно в студа и в мрака? Той се взира в лицето ù. Тя се навежда и го целува нежно по устните. Струва му се, че си спомня как се целуват в студа, голи. Студ ли? Къде са намерили такъв студ? В гимнастическия салон, охладен заради ледената пързалка?

– Разкажи ми повече за себе си. Искам да знам подробности.

– Ами майка ми беше вдовица. С баща ти се познават от години и едва наскоро се ожениха. Но ние с теб нямаме кръвна връзка, така че всичко е наред.

– Баща ми се е оженил повторно? Той не е такъв човек ... – Не е от хората, които се влюбват, мисли си Партридж. Баща му не разбира любовта. – Баща ти е умрял? Майка ми също. Тя е мъченица. Загина по време на Детонациите, докато спасяваше други хора. – В това няма никаква логика, но Айралийн го приема мълчаливо.

– Да, знам – казва тя. – Баща ми се провали заради измама и го пратиха в затвора още преди Детонациите. За щастие майка ми вече се познаваше с него, когато това се случи, и той ни помогна финансово. Без него изобщо нямаше да се справим, нито пък щяха да ни приемат в Купола. – От тази история му призлява. Стомахът му се обръща. Но защо? Баща му е помогнал на една вдовица. Влюбил се е отново. Това са все хубави неща, нали?

Айралийн взима мобилния телефон от скута си.

– Получи се гласово съобщение от баща ти.

Партридж изпъва гръб – навик, който се проявява винаги, когато баща му е наблизо.

Айралийн натиска един бутон и в стаята се разнася гласът на баща му: „Партридж, много се радвам, че вече си в съзнание и достатъчно добре, за да чуеш това съобщение.“

Изведнъж го изпълва такава омраза, такъв непреодолим гняв, че сякаш гърдите му ще експлодират.

– Почакай! – казва на Айралийн. – Натисни „стоп“.

Настъпва тишина.

Слага ръка на устата си, опитвайки да овладее дишането си.

– Добре ли си?

– Пусни го – казва той. – Да приключваме с това.

„Сега е важно да си спокоен – продължава баща му. – Върни се към предишния си живот. Забавлявай се.“ Сърцето на Партридж бие учестено. Баща му никога не му е казвал да се забавлява. Освен това в гласа му има нещо странно – звучи неестествено и някак остарял, но не с месеци, а с години, може би с десетилетия. Пита си дали баща му не е болен. Затова ли не е дошъл при него?

„След няколко дни – продължава баща му – ще те повикат отново в болницата. Там ще се опитат да възстановят някои от – той се колебае за миг, но после явно решава да се придържа към медицинската терминология – синаптичните връзки в мозъка ти. А когато това стане, синко, ще ти гласувам изцяло доверие. Имам големи очаквания към теб като водач. Сега ще обявя официално решението си. – Той прави пауза, както по време на публични обръщения. Пауза, заредена с напрежение. Кани се да обяви нещо. Стомахът на Партридж се свива, сякаш очаква удар. – Ти ще бъдеш моят приемник. Не мога да ръководя вечно. Още сега трябва да предам част от властта. На кой друг да я дам, ако не на теб?“

Патридж е смаян. Все още усеща изпепеляваща омраза, но се чувства и объркан, сякаш се намира извън времето и пространството. Баща му иска той да бъде негов приемник, да управлява? В това няма никаква логика – нито в баща му, нито в стаята с полюшващи се пердета, нито пък в това момиче, което се взира в него с широко отворени от очакване очи.

Баща му продължава: „Предполагам, че в този момент Айралийн е до теб. Така че чуйте ме и двамата: през следващите дни искам да се забавлявате. Това е заповед. Защото бъдещето идва, и то много бързо“.

Това е краят. Айралийн се взира в Партридж, стиснала здраво мобилния телефон.

– Партридж? – изрича тя нежно.

Той забива юмрук в матрака и остава изненадан от собствената си сила. Момичето се сепва, за миг раменете ù застиват.

– В това няма никаква логика! – казва той, усещайки прилива на болка в главата си. – Баща ми се срамува от мен. Знам го със сигурност.

– Той те обича – прошепва Айралийн.

– Нищо не знаеш за нас – възразява Партридж.

– Напротив – отвръща тя, навеждайки се към него. – Може би досега не е искал да признае, че има нужда от теб. Може би е искал да ти спести товара на бъдещето. Но сега има нужда от теб. Той беше...

– Болен е, нали? Умира ли?

– Не, не, не умира – отвръща бързо Айралийн. – Известно време не беше добре. Скоро ще се оправи и все пак не е вечен. Кой друг му е останал освен теб?

Погледът му да блуждае из стаята. Няма представа как да обори думите на Айралийн. Баща му винаги е бил непонятен за него. Може би тя е права. Седж вече го няма. Останал му е само Партридж.

– Най-важното сега е да си почиваш – казва Айралийн. – Така че да събереш сили да се забавляваме. Това беше заповед, нали?

– Да.

Айралийн става и поема към вратата. Партридж втренчва поглед във вентилатора над главата си. Вентилаторни перки. За миг си представя, че са остри метални ножове, които ще го насекат на парчета. Откъде се взе тази мисъл?

Поглежда Айралийн, застанала сред сноп слънчева светлина, нахлуваща през прозореца – истинско следобедно слънце. До слуха му достига плисъка на вълни.

– Това океанът ли е?

– Мисли за него като за нощна лампа – казва Айралийн, – която баща ти е направил само за теб.

Баща му не би сторил нищо за него. Майка му – да. Спомня си я на плажа, загърната с развяваща се от вятъра кърпа. Радва се, че си спомня това. Мисли за смъртта й: загинала е като светица. Ала когато тази мисъл изплува в съзнанието му, се сеща за думите, които чува, преди да се събуди – те нямат нищо общо с Хейстингс и ледената пързалка. Не. Това е гласът на Гласингс – изнася лекция за древните култури и ритуалите, свързани с мъртвите. „Чудно варварство.“

Лайда

Осъзнаване

Майка Игън се появява с чиния, пълна с праз, грудки и крехко месо, и чаша с розова течност.

– Хейде, ставай – казва нежно тя.

Лайда е прикована към леглото все едно е в затвор, но не възразява. Поболяла се е от вина. Не ù дава мира мисълта, че Нашата добра майка иска да убие Партридж, да нападне Купола. Толкова хора ще загинат! Бе обявила, че майките трябва да се подготвят за война и че причината за това е Лайда, че тя олицетворява всички тях – съсипани, предадени и оставени да се грижат сами за себе си.

Лайда се надига и Майка Игън слага възглавница зад гърба ù. После ù подава чинията и вилица.

– Тази есен намерихме малко дебелокори плодове. Сгряхме ти малко на огъня и ги намачкахме. Майка Хестра иска да си силна.

Лайда опитва напитката – солена и кисела. Понякога все още ù прилошава, но през повечето време се чувства уморена и тревожна.

– Благодаря.

Майка Игън се усмихва.

– Няма за какво. – Напоследък майките са по-мили с нея, но не толкова от съчувствие, колкото от страх. Усещат, че тя има власт. – Нямам търпение бебето да се роди!

Лайда се усмихва насила. Обгръща закрилнически корема си с ръка. Всъщност чие ще е това бебе? Ето другата причина за грижовността на майките – всички те ламтят за нейното бебе.

– Бебето ще донесе радост на всички ни. – Майка Игън я гледа с жаден поглед.

– Благодаря за храната – казва отново Лайда и с облекчение чува, че някой влиза в стаята. Майка Хестра. Била е на лов. Торбата ù е изцапана с прясна кръв, но е празна. Вече е предала дивеча.

– Майко Игън! – казва Хестра. – Нещо против да навестя нашата пациентка?

Личи, че Майка Игън няма желание да си тръгне. Това, че е донесла храна, е добър претекст да остане при Лайда. Но без много шум.

– Разбира се, нямам нищо против – отвръща тя. – Добър апетит. – Това е деликатен намек, че Лайда дължи обяда си на нея – жест на добра воля.

– Благодаря – отвръща Лайда.

Щом тя си тръгва, Майка Хестра се отпуска тежко на леглото. Сайдън изглежда сънен, зачервил бузки от студа навън.

– Как се чувстваш?

Хапвайки от крехкото месо, Лайда отвръща:

– Мисля да замина. – Изненадана е, че го казва на глас. Това е само мисъл, мернала се бегло в съзнанието ù. Но само представата да се бори сама за оцеляването си я изпълва с ужас.

– Няма да се справиш – отсича Майка Хестра. – Слушай, това беше само поводът. Ако не беше ти, щеше да е нещо друго. Просто времето е назряло.

Лайда поглежда Сайдън, който надзърта иззад гърба на майка си.

– Знаеш, че не ме е наранил.

Майка Хестра оставя торбата на пода. Потрива ръце, опитвайки се да ги сгрее.

– А ти даваше ли си сметка? Осъзнаваше ли до какво може да доведе това?

– Нима той си е давал сметка? – Не може дори да изрече името му.

– А нима не е? – възразява Хестра.

Няма представа. Наистина ли е знаел, че тя може да забременее? Никога не бе чувала хора да имат бебе, без да са женени. Нямаше истинско доказателство, че това може да се случи на човек като нея. Спомня си топлата кожа на Партридж, горещият им дъх под палтата. Беше я попитал дали е сигурна. Не е изключено да е знаел. Защо иначе ще я пита? А тя не бе разбрала, че иска разрешение, а още по-малко какво означава то. Въпреки всичко можеше да го спре.

Лайда оставя чинията на пода. Изтяга се на леглото, сключва ръце и ги пъха под възглавницата.

– Няма значение дали е знаел – казва Лайда, но знае, че не е така. Всъщност важното е кой е измамен – двамата или само тя. – Майко Хестра – прошепва Лайда, – искам да изпратя съобщение на Брадуел, Преша и Ел Капитан. Има ли начин? Може би те ще ми помогнат. Трябва да предотвратим нападението.

– Не знам – отвръща Майка Хестра.

Налага се да им разкаже какво става. Може би ще знаят как да сложат край на безумните приказки за война и смърт. Струва ù се, че ще заплаче.

– Куполът... вие изобщо не ги познавате. Нямате представа колко добре са въоръжение, колко са силни. Ще настане кървава баня. Нима не разбирате?

Майка Хестра поклаща глава и се усмихва.

– Всъщност не ние нападаме Купола. А кръвопийците, мъжете, които ни накараха да страдаме години преди Детонациите, онези, които ни съсипаха и изоставиха. Ти си символ на изоставените жени, без значение дали го искаш. В твое лице виждаме себе си, а в детето откриваме нашите деца.

– Не искам да бъда символ на каквото и да било.

– Понякога човек няма избор.

– Обещай ми, че ще се опиташ да намериш приятелите ми. Моля те – настоява Лайда. – Поне се опитай.

Майка Хестра погалва Сайдън по главата.

– Ще видим – казва накрая. – Но нищо не обещавам.

Преша

Светлина

Нощ е. От време на време Ел Капитан ги осведомява къде се намират, провиквайки се от кабината с уверен и, което е най-странно, щастлив глас. Беше им казал, че трябва да изминат 2910 морски мили и че в зависимост от ветровете и скоростта на летателния апарат пътуването ще трае между трийсет и пет и петдесет и шест часа.

Отминаха Балтимор, залива Чесапийк, Филаделфия, Ню Йорк, Кейп Ан, залива Мейн, остров Принц Едуард, залива Сейнт Лорънс. Съжалява, че е тъмно и не може да ги види; представя си сринати градове, разбити магистрали и пристанища и сред всичко това бродещи зверове и пясъчни създания.

От машинното отделение на апарата идва силен шум. Помпите съскат и трещят.

– Какво е имало в тези градове през времето Преди? – пита тя Брадуел.

– В Балтимор имаше голямо пристанище, аквариум и кораби, а също и огромен светещ знак на „Домино Шугър“. Във Филаделфия имаше статуя на мъж на върха на сграда и масивна камбана, символ на свободата. А в Ню Йорк ... – Гласът му заглъхва. – Трябваше да видиш града, преди да бъде залят от Праведната червена вълна. Беше прекрасен.

Преша си дава сметка, че много неща могат да се объркат. Може да не успеят да прекосят океана, да не се приземят успешно, на мястото на Ирландия да зее непрогледен кратер или навсякъде да гъмжи от свирепи зверове и пясъчни създания. Ако пък извадят късмет и пристигнат в Нюгрейндж навреме за слънцестоенето, лъчите може да огреят участък от пода, където да се окаже, че има... само кухина, кал или просто нищо.

Но въпреки опасенията, в сърцето ù пулсира радост. Двамата с Брадуел са високо в небето, водени от надеждата. Държат се за ръце.

Ел Капитан се провиква от кабината:

– Намираме се над Хорс Айлънд в Нюфаундленд. Последна суша преди Атлантика.