Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 25 страниц)

Лайда недоумява какво означава това. „Пай?[На английски математическото число π се произнася като пай. – Бел. пр.] Ограден в кръг.“ Вероятно това е едно от нещата, които в академията учат момчетата, но не и момичетата.

– Каквото и да е, въпросът е, че кутията е свързана с майка ти – казва Брадуел на Партридж. – А това значи, че е важна.

Партридж поглежда към Преша.

– С мама? Но как така?

– Когато някой каже лебед – подхваща Преша, но лампичките на Финън светват и ритуалът започва.

– Седем, седем, седем... – От изненада Партридж изпуска кутията.

Щом пиукането приключва, Преша казва:

– Иска имената на седмината избраници. Помниш ли ги?

– Тя не ни ги каза всичките – отвръща Партридж.

Лайда вижда как от корпуса на кутията се разгръща тънка метална ръчица с лъскаво остро връхче.

– Какво е това?

Връхчето отскача и светкавично пробожда ръката на Партридж. От мястото покапва кръв. Партридж хваща Финън за опашката и го вдига като плъх.

– Какво беше това, по дяволите?

– Това е начин да се запознае с теб – обяснява Брадуел.

– Сякаш ми е притрябвал! – Партридж подава кутията на Брадуел и изтрива кръвта с ръкава си.

– С кои имена разполагате? – пита Лайда. Надвесва се над кутията, но не прекалено близо. Не изгаря от желание да бъде убодена.

– Засега знаем за Арибел Кординг, Уилъкс, Хидеки Иманака – изрежда Преша. – Има и още един, който е загинал млад. Подозираме, че се е казвал Новиков.

– Също и Кели – додава Партридж. – Бъртранд Кели и Авна Гош. Записах всичко, което успях да си спомня от разказа на майка ми.

– Кели и Гош – казва Преша.

– Дотук са шестима. Но кой е седмият? – обажда се Ел Капитан, който изглежда напрегнат и призрачно блед. Да не е болен? Може би има треска?

Преша поглежда Брадуел. Като че ли очаква да каже някакво име. Лайда се пита какво се е случило между тях.

Брадуел свежда поглед.

– Може би е Арт Уолронд – казва Преша.

– Боже, дано не е той. Ако се окаже, че е бил замесен заедно с баща ти от самото начало – казва Брадуел, поглеждайки обвинително Партридж, – по-добре да умра. Не и Арт. Не и той.

– Арт – обажда се Лайда. Спомня се несвързаните брътвежи на Илиа, че изкуството ù липсва. Дали не я е разбрала погрешно? – Липсва ми изкуството[Игра на думи. Art (англ.) ознчава изкуство и мъжко име. – Бел. пр.] или липсва ми Арт.

– За какво говориш? – пита Брадуел.

– За Илиа. Каза ми, че иска да умре, само че още не била изпълнила дълга си. – Лайда се заглежда в кутията в ръцете на Брадуел. – Разказа ми история за мъж и жена, които се влюбват. Той ù поверява семето на истината. След смъртта му тя се превръща в пазителка на истината. Трябва да се омъжи за човек, който ще оцелее след Детонациите, за да може и семето да оцелее. Не бива да умира, преди да го е предала на точния човек. Тази сутрин ми каза: „Липсва ми изкуството.“ Тогава си помислих, че говори за красотата, излязла изпод ръцете на хората. Ами ако е имала предвид Арт Уолронд? Тя е жената от историята. Ами ако Арт е мъжът? А Ингършип е човекът, за когото се е омъжила, само за да остане жива. Ами ако истината се крие в тази черна кутия?

– Може да е работила за финансираната от правителството програма и е зареждала кутиите с информация. Може би Арт я е срещнал точно там...

– И я е използвал – додава Брадуел. – Той беше женкар.

– Не – отсича Лайда. – Двамата са се обичали.

– Какво значение има дали са се обичали? – подхвърля Партридж.

– За мен има. Във фермерската къща Илиа спомена, че ù напомням за някакво момче, което познавала отдавна, помниш ли?

– Може да не е било момче, което прилича на теб – отбелязва Преша.

– Може да съм бил аз. – Брадуел се отпуска тежко на един стол. Лайда не знае много за него, но си представя какво е да нямаш никого от времето преди Детонациите – нито един близък човек. Никой не би могъл да понесе такава самота. Птиците на гърба му притихват. – Каква е тази истина? – казва той. – Каква е проклетата истина, която е пазела за Арт Уолронд?

Преша се обръща към Финън:

– Лебед!

Лампичките на Финън светват и той изрича седем пъти числото седем, а щом започва да пиука, те изреждат едно по едно имената: Елъри Уилъкс, Арибел Кординг, Лев Новиков, Хидеки Иманака, Бъртранд Кели, Авна Гош. Финън приема всяко име със зелена светлина.

– Артър Уолронд – казва накрая Брадуел.

Примигва и последната зелена светлинка. Уилда хваща ръката на Преша.

Всички чакат – но какво? Лайда не знае отговора, ала нищо не се случва. Лампичките на Финън угасват.

– Това ли беше? – недоумява Преша.

– И сега какво? – учудва се Ел Капитан.

Гласът на Хелмут отеква унило.

– Не! – възкликва стъписан Брадуел. – Не е възможно.

– Изглежда, това е просто кутия – казва Партридж. – Може би някои неща от миналото трябва да останат в миналото.

– Това може да го каже само човек, който е живял в чист и подреден измислен свят, където всичко блести, измазано с чисто нова боя, с твоето хубавичко училище, спретнати съученици и оглупяла от любов приятелка.

– Млъкни – сопва се Партридж. – Няма нужда да ми четеш лекции.

– Не съм оглупяла от любов – процежда Лайда през зъби. Партридж я поглежда. Нима е успяла да го изненада? Част от нея се надява, че отговорът е да.

– Нямаме време за разправии – обажда се Ел Капитан.

– Партридж е виновен! – виква Брадуел. – Финън не би издал тайните си пред сина на Уилъкс – не и ако Арт Уолронд е програмирал тази кутия.

– Струва ми се, че надценяваш Уолронд – казва Преша. – Нали не мислиш, че Финън знае кои сме ние и кои са родителите ни? Това е лудост.

– Не, не е – възразява Партридж, поглеждайки ръката си. – Финън взе кръв от ръката ми.

– На мен също – додава Брадуел. – От палеца.

– А на мен ми отскубна коса – казва Преша.

В този миг над тях се разнасят стъпки.

– Мисля, че се успокоихме навреме – отбелязва Ел Капитан.

Майка Хестра отваря вратата на вагона и се втурва с думите:

– Вече са в тунела.

– Кой? – пита Ел Капитан. – Специалните сили ли?

Майка Хестра и Сайдън кимват едновременно.

– И приближават бързо – додава тя.

Партридж грабва картата. Изважда молив и казва:

– Ето тук – казва той и отбелязва „Х“ върху картата. После начертава линия, водеща към медицинския център на нулево ниво. Отбелязва набързо и броя на вентилаторите в тръбата, броя на вентилаторните перки, филтърните прегради и времевите интервали, на които системата спира работа – три минути и четирийсет и две секунди. – Лайда, обясни им къде според теб се намира товарният док.

Но тя не е сигурна.

– Тук, струва ми се. Имаше хълм, а в далечината се виждаше гора. Така че, може би е тук.

– Не се тревожи – отвръща Преша.

Брадуел прибира картите. Над главите им трополят стъпки. Всички поглеждат нагоре, сякаш могат да прогледнат през тавана на вагона и пластовете мръсотия.

Лайда трябва да каже истината на Партридж: не би могла да се върне там. Би предпочела да живее в пущинака до края на живота си и да страда, отколкото да се върне там.

Партридж повдига ризата си.

– Не мога да взема мускалите – казва той и ги развива внимателно от кръста си. – Съдържат съставка, до която, подозирам, баща ми вече се е докопал, но не искам да знае, че ние също я имаме. Може да ви е от полза. Но внимавайте. Съдържанието на тези мускали е нещо като лекарство с чудотворен ефект – образува нови клетки и какво ли не още. Може обаче да бъде и опасно. – Подава на Преша увитите мускали. – Тя би искала ти да ги вземеш.

Преша ги поема предпазливо и казва:

– Ако нещо се обърка и не се върнеш, тръгваме след теб.

– Благодаря – отвръща Партридж.

– Ще останем тук с момичето, докато опасността горе премине – казва Брадуел.

– Бъди внимателен – предупреждава го Ел Капитан.

– Внимателен – повтаря Хелмут.

Партридж се обръща и поглежда Лайда. Стисва ръката ù.

– Двамата с Лайда ще бъдем плътно един до друг. – В този миг Лайда усеща, че тези думи предопределят съдбата ù. Как да му каже, че няма да тръгне с него? Та той жертва всичко. Не трябва ли и тя да се пожертва? Представя си как майките я карат да остане и все пак знае каква роля ù е отредена – нещо, което ù внушаваха от дете. Да бъде нечия спътница. Да бъде опора.

– Ще се справим – казва Лайда и намята пелерината. После излиза в тунела след Партридж. Когато той отваря металната врата, пред очите ù се мярка трептяща светлина. Връща се мислено в клетката си в медицинския център, спомня си изкуствения панел със слънчева светлина, проникваща като през прозорец, и как потрепва понякога, сякаш наблизо прехвърча птичка, за кратко хвърлила сянка. Изкуствена птица – всъщност прожектиран образ – засенчила за миг изкуственото слънце от другата страна на несъществуващ прозорец – прозорец в затвор.

Куполът е клетка, снежна сфера. А тя се връща обратно там.

Партридж

Копие

Партридж хваща дръжката и натиска. Ярката светлина го заслепява и щом се измъква от тунела, чува отсеченото щракане на оръжия. Когато очите му привикват към светлината, разбира, че всички са насочени към него. Вдига ръце.

– Спокойно – казва той. – Идваме с мир.

Вятърът подхваща пепелта и я завърта около него. Партридж оглежда групата – търси за Сайлъс Хейстингс и другите момчета от неговия випуск – „стадото“, както ги наричаше по навик: Вик Уелингзли, Олгрин Фърт и близнаците Елмсфорд. Ще бъде трудно да ги познае – натъпкани са с мозъчни стимуланти, превърнати са в полухора-полумашини. Ала това са само остатъци от предишната им същност, заключена дълбоко в тях, която преливаше от омраза към него. Последния път, когато ги видя, Вик го заплаши, че ще го спука от бой, но Партридж го накара да млъкне с една дума: „Наистина?“ Всички знаеха какво има предвид: нямаше да е много умно да набиеш сина на Уилъкс. Партридж бе отвратен от себе си, но в крайна сметка Уелингзли се отдръпна, въпреки че сигурно кипеше от гняв. А сега вероятно е въоръжен до зъби.

Лайда изниква до него, сплела ръце на тила си. Пушките помръдват. Червени лазерни точки потрепват по гърдите и главата ù. Партридж се чувства зле. Спомня си насочените към тях лъчи в гората, където майка му и брат му бяха убити. Обзема го гняв.

– Няма ли да отстъпите? – надава вик той. – Нали се предаваме! Какво повече искате?

– Искаме другите – отсича един офицер и пристъпва напред, опирайки дулото в гърдите на Партридж.

– Какви други? Само ние сме. – Къде е Хейстингс? Партридж отново оглежда яките челюсти, масивните черепи и слепоочията с изпъкнали вени. Нищо.

– Вземете момичето! – нарежда офицерът. Двама войници я грабват и я завличат няколко метра встрани.

– Тя идва с мен! Това е условието да се предам!

– Не ти определяш условията – отвръща офицерът. – А ние. – Навежда се над шахтата и кресва: – Всички вън!

Трябваше да се досети, че Специалните сили няма да се задоволят само с него.

– Какви заповеди имате? – пита Партридж. – Какво ще правите с тях? – Един от войниците е впил пръсти в ръката на Лайда. Това го притеснява.

Офицерът не отговаря. Някакъв войник излиза пред редицата и кимва леко на Партридж. Мъжът е висок и слаб, прилича на скакалец, също като Сайлъс Хейстингс. Дали е той?

Партридж мръдва глава, сякаш отмята косата от очите си, какъвто навик имаше Хейстингс. Войникът повтаря движението, въпреки че главата му е избръсната. Хейстингс. Това е той. Може би иска да му помогне.

Щом останалите се изкачват по тунела, войниците грубо ги избутват напред и ги строяват в редица. Карат ги да вдигнат ръце – в това число Ел Капитан, Хелмут и Преша с нейната ръка кукла. Брадуел е оставил Финън и картите в метрото.

Партридж се оглежда – дали другите имат шанс за бягство? До рухналите комини се извива тънка спирала – може би пясъчно създание. Бодлив гръб се надига като вълна от пясък. Къде се бави Майка Хестра с подкреплението? А може би пясъчните създания знаят, че трябва да се боят от Специалните сили и от майките? Не иска да бъде застрелян, нито пък изяден от пясъчно създание.

– Имам право да знам какви заповеди сте получили – казва Партридж.

Офицерът пристъпва към него. Въпреки яките си бедра и широки рамене, походката му изглежда неестествено лека.

– Нима смяташ, че имаш права?

Партридж се взира в безизразните му очи.

– Знам, че ме иска жив. Мъртъв няма да му бъда от полза.

Офицерът забива лакът в ребрата на Партридж. Той се превива на две, но успява да се задържи на крака. Изправя се с усилие. Поема жадно въздух, който нахлува хрипливо в гърдите му.

– Екзекутирайте ги – нарежда офицерът. – И върнете затворника в Купола!

– Какво? Не! – Партридж се нахвърля върху офицера. – Аз съм проклетият син на Уилъкс! Имам по-висок ранг от теб!

Офицерът го удря с пушката. Ръката му изтръпва от болка. Челюстта му изпуква – сякаш е прострелян в главата. Партридж се извърта и пада.

В този миг чува гласа на Преша:

– Това момиче е Чисто. Вие сте я изпратили тук. Не можете да я убиете.

Партридж изтрива кръвта от устата си и вижда как Преша избутва Уилда към войниците. Лицата на Брадуел и Ел Капитан са застинали, непроницаеми. Сякаш винаги са смятали, че ще умрат по този начин. Хелмут е затворил очи в очакване на смъртта.

– Тя изпълни дълга си – кресва офицерът. – Върни се в редицата!

Уилда отстъпва към Преша.

– Разполагам с армия – обажда се Ел Капитан. – Те ще отмъстят за смъртта ни.

– Послушайте го! – надава вик Партридж. – Моля ви, недейте! Нека първо да поговорим! – Тогава очите му срещат погледа на Лайда. Тя притиска с ръце гърдите си. Ала вместо ужаса, който очаква да долови, Партридж съзира нещо друго – стиснати устни, стегнати мишци. Видът ù не издава страх. А гняв.

Офицерът хвърля хладен поглед на Партридж.

– На три – кресва на войниците.

– Майко Хестра! – надава вик Лайда.

– Слушайте, можем да ви бъдем полезни – Брадуел печели време. – Разполагаме с информация...

Офицерът остава глух за възраженията им.

– Едно!

– Божичко! – надава вик Партридж и се нахвърля върху един от войниците. Войникът го премята с лекота и го просва на земята. Партридж се опитва да стане, макар да усеща на гърлото си дулото на пушката.

– Две!

– Пощадете момичето! – крещи Преша. – Поне нея!

В този миг се разнася гръм. Някой от нетърпеливите войници е произвел изстрел, още преди офицерът да стигне до три? Кой е улучен? Войникът, приковал Партридж към земята, рухва върху него с цялата си тежест. Прострелян е в слепоочието. Партридж понечва да изтласка тялото му, но внезапно се разразява кръстосан огън. Всички се пръсват в различни посоки. Брадуел, Преша и Уилда се втурват да търсят прикритие. Ами Ел Капитан? Ами Лайда? Не ги вижда. Куршумите свистят във въздуха. Партридж се свива под мъртвия войник, надявайки се тялото му да спре куршумите. Улучени са още двама войници, които се свличат на земята.

Останалите залягат и откриват огън по посока на рухналите комини. Отначало Партридж решава, че майките са довели подкрепления – въоръжени с ножове, стрели и копия. Само че атаката е с истински оръжия – автоматични.

В този миг зърва Лайда. Успяла е да се отскубне от войниците и се опитва да избяга. Един от тях я забелязва, хуква след нея и я сграбчва за пелерината, която се свлича разкъсана от гърба ù, разкривайки самоделното копие. Явно се е върнала да го вземе, докато той е пълзял нагоре по тунела. Тя грабва копието и го забива в гърлото на войника. От пушката му изригват куршуми, които се разпиляват в прахоляка.

Партридж е смаян. Лайда се оглежда – брулена от вятъра и неумолима. После хуква към рухналите затвори. Защо? Макар да не знае отговора, за нищо на света не би я оставил сама. Прекалено опасно е.

Той хвърля поглед през рамо, готов да се спусне подире ù. Сред отломките на комините се мяркат неясните силуети на слаби, белезникави фигури, стрелящи със снайперистка точност. Хоризонтът е оживял от пясъчни създания, които яростно се извиват. Смъртта е наблизо и в тях се надига глад.

Брадуел отваря рязко вратата към тунела и се спуска в него, вероятно да вземе Финън и картите.

Партридж се измъква изпод тялото на мъртвия войник и побягва. Ботушите му трополят по твърдата земя. Изпитва истинска наслада да се носи с такава скорост.

Но изведнъж нещо го удря в тила. Той полита напред и охлузва кожата на дланите си. Над него надвисва огромната фигура на войник с исполински череп и насечена челюст. Навежда се, поглежда Партридж и просъсква:

– Най-сетне ще те спукам от бой. Какво ще кажеш?

Вик Уелингзли. Партридж втренчва очи в неговите:

– Не знаех, че жалките марионетки на Купола имат толкова добра памет.

Уелингзли изритва Партридж в стомаха, изкарвайки въздуха от дробовете му. Боят няма да е равностоен. Трансформацията на Уелингзли е невероятно напреднала, пък и беше едро дете. Той забива юмрук в земята до лицето на Партридж.

– Как се измъкна?

– Какво? – промърморва Партридж.

– Исках да се махна. Всички искахме да се махнем. Но ето в какво ни превърнаха.

– Аз нямам вина за това. Никога не съм искал да...

Но Уелингзли не го слуша. Отново е свил юмрук за удар. Партридж се претъркулва наляво. В този миг Уелингзли е нападнат в гръб и рухва на земята. Хейстингс. Той поглежда Партридж, но не отронва дума.

– Благодаря – изрича Партридж.

Хейстингс кима. Жестът му означава: „Бягай. Спасявай се.“

Докато тича, Партридж се обръща и вижда как Уелингзли застава на колене, сграбчва Хейстингс и двамата се хващат за гушите. Схватката е ожесточена – яростна размяна на юмруци сред облаци прах.

Партридж бяга с все сили. Пясъчните създания се промъкват все по-близо до мястото на свадата, привлечени от кръвта. Той зърва в далечината силуетите на двата разрушени затвора и една фигура, която се плъзга бързо по руините – Лайда.

За последен път хвърля поглед назад; пясъчните създания се издигат, мощни и освирепели, изпълвайки въздуха с пясък и пръст, зъби и нокти. Няма сили да гледа. Опитва се да повика Лайда. Но тя не се обръща. Между развалините на затвора са сгушени останките на къща.

Самотна, килната на една страна, къща без покрив.

Лайда потъва в зейналата тъма на външната врата.

Преша

Комин

Подземни момчета. Твърде много, за да ги преброи. Въоръжени с истински оръжия. Явно не са дошли на спасителна мисия. А на лов за едър дивеч – Специалните сили. Преша гледа как отстраняват войниците един по един, а Пясъчните създания забиват нокти в плътта им. Двете с Уилда са опрели гърбове на средния комин, чиято горна част се е пръснала като електрическа крушка.

Ел Капитан изкрещява името ù.

– Тук! Тук сме! – обажда се Преша.

Той се появява от другата страна на комина. Приближава, накуцвайки, и се отпуска на едно коляно.

– Къде е Брадуел?

– Върна се да вземе Финън и картите. Чакаме го.

– Трябва да се махнем оттук, докато все още можем. Аз ще нося Уилда. Той знае къде отиваме. Ще ни настигне.

– Не можем да го оставим – възразява тя, вперила поглед в полесражението и облаците прах. – Всъщност какво ти е на крака?

– Стара травма.

– Не каза ли, че е разтегнат мускул?

– Това беше травмата – отвръща той и се изкашля в свивката на лакътя си. – Въздухът тук може да те задуши, ако преди това не го направи някое пясъчно създание.

Крие нещо. Тя поглежда Хелмут, който се взира в нея с разширени от страх очи.

– Задуши – повтаря той. – Задуши.

Преша поглежда крака на Ел Капитан.

– На крачола ти има кръв. Разтегнатите мускули не кървят. – Посяга към крака му, но Ел Капитан се дръпва назад.

– Недей. Не е нищо особено.

– Нищо – отронва Хелмут.

– Трябва да ми покажеш – настоява Преша.

Ел Капитан тръсва глава, отправя поглед в небето и въздъхва.

Преша разбира какво става. Един от онези паяци.

– Не – прошепва тя.

Той кимва.

– Носиш го още от града?

– Да. Спипа ме точно преди да се кача в пикапа.

– Спипа мен – обажда се Хелмут. Ако брат му се взриви, той ще го последва.

Гърлото ù се свива.

– Докато ме спасяваше ли?

Той извръща поглед и Преша разбира, че именно тогава се е случило. Усеща, че я разкъсва непоносима вина. Протяга ръка и докосва гърдите на Ел Капитан, точно над сърцето.

– Колко ти остава?

– Около два часа. Достатъчно, за да стигнем до медицинския пункт.

Обзелата я вина се заменя от гняв.

– Можехме да те заведем на лекар в щаб-квартирата! Щяхме да напуснем града и...

– Не – възразява той. – Това щеше да отклони вниманието ни от основната цел, да загубим време...

– Но... – премисля тя наново всички решения, взети в метрото – тъкмо ти ме убеди да дам още малко време на Брадуел и Партридж, за да разкрият тайната на кутията, да довършат картите...

– Както казах, понякога хората за готови да се жертват в името на общото благо. Това е истината.

Въпреки това е бясна.

– Още не е късно. Трябва само да те заведем... – Отеква експлозия. Основата на комина избухва сред прах и отломки. Ударната вълна я блъска в гърба, върху нея се изсипват парчета цимент и хоросан колкото юмрук. Остава без въздух. Ушите ù заглъхват. Изглежда, Специалните сили са прибегнали до тежката артилерия. Прокарва нервно пръсти по мускалите. Невредими са. Обръща се по корем и се оглежда. Въздухът е изпълнен с дим и прах.

– Уилда!

– Тук е! – Ел Капитан я държи в обятията си, предпазвайки я с тялото си.

Нова експлозия разтърва ивицата земя помежду им.

– Бягай! – кресва Преша. – Вземи я и бягай!

Ел Капитан става.

– Пак ще се видим! – надвиква шума Преша. – Това не е краят! Не може да е краят.

Той се усмихва тъжно и побягва, накуцвайки. Докато се отдалечават сред прахоляка, Хелмут вдига кльощавата си ръка. Маха за сбогом.

Преша има чувството, че нещо я разкъсва отвътре. Значи, паякът се е впил в плътта на Ел Капитан, докато е спасявал живота ù. Малко му остава. Опитва се да си спомни. Трябва да се съсредоточи. Примигва, за да пропъди сълзите, и поглежда към бойното поле.

Брадуел. Трябва да намери Брадуел.

А къде са Партридж и Лайда? Дали вече не ги водят към Купола?

Втурва се с натежали крака по руините на взривения комин. На няколко метра зърва хора, обзети от паника. Отначало решава, че са групита, но после осъзнава, че е шайка подземни момчета, завлекли далече от полесражението едрото тяло на войник от Специалните сили, вече издъхнал. Изкормват тялото му за оръжия и боеприпаси. Усеща, че ù прилошава. Ненавижда този свят.

Брадуел. Къде е той, по дяволите? Дали изобщо ще се върне? Ами ако е мъртъв? Ами ако вече го няма?

В далечината подземните момчета се счепкват за останките от разкъсаното тяло на войника. В същия миг нещо малко и остро изсвистява във въздуха и се забива глухо в земята.

Стрела.

А после и още една.

Майките са тук, заели позиции в далечния край на могилата. От тях се излива дъжд от стрели и копия. Но защо е тази внезапна атака? Досеща се. Майките прикриват Браудел, който в този миг се носи към нея през стелещия се прахоляк, стиснал Финън под едната си мишница и навитите на руло карти под другата. Жив е. Изведнъж гърдите ù се изпълват с въздух и облекчение. Може би радост?

– Брадуел! Тук съм! – надава вик тя.

Куршумите свистят и отскачат от рухналия комин. Веждите му са посипани с пепел, лицето му е почерняло от прах. Залива я вълна от спокойствие. Но тогава той пада. Застигнат от куршум? Браудел все още стиска Финън и картите, ала едно пясъчно създание е впило нокти в глезена му.

Преша се втурва с все сили към него. Със свободния си крак Брадуел изритва яростно пясъчното създание и забива лакът в пръстта за по-добра опора.

Преша изважда нож и го забива между изпъкналите ребра – право в сърцето на пясъчното създание. Докато изтегля оръжието от тялото му, чува гърлен крясък и съскане.

Помага на Брадуел да стане. Останките от срутения комин се пръсват и порой от отломки се изсипва на земята.

Втурват се към дърветата в далечината– гора, която отвежда до реката и после до хамбар от блокове сгурия. Скоро спират да си поемат дъх.

– Ел Капитан и Хелмут – започва Преша. – Паяк. В прасеца му. Остават му няколко часа.

– Защо не е...

– Не е искал да ни тревожи.

– Къде е той? Къде е Уилда?

– Тръгнаха към медицинския пункт, край реката. – Реката. Преша никога не е стигала толкова далече. – Той каза, че знаеш пътя.

– Знам го – отвръща Брадуел. – Горе-долу.

– Дали ще успеят? – Бе излъгала, когато каза на Ел Капитан: „Пак ще се видим. Това не е краят.“ Излъгала бе не само него, но и себе си. Спомня си тъжното смирение в погледа му. Това, че години наред е носил брат си на раменете си, го е научило да приема живота си такъв, какъвто е – а сега и смъртта си. – Няма го вече – изрича тя с чувството, че част от нея си е отишла заедно с него. До този миг не е подозирала колко пуста и уязвима ще се почувства при мисълта, че може да го е изгубила. Слага ръка на шията си и отправя поглед отвъд покритата с прашна пелена местност. Димът обгръща всичко като мъгла.

– Ел Капитан ли? – казва Брадуел. – Никога не го отписвай.

Лайда

Месинг

От едната страна къщата е подпряна на комин, а от другата – на стълбище. От стените не е останало почти нищо и мястото е сякаш изложено на показ. Пиано с изкъртени клавиши, струни и педали е зпокитено като убито животно. Чува стъпки и се обръща. Партридж. Само той. Двамата са сами.

– Проследиха ли ни? – пита тя. Сърцето ù бие учестено, но се чувства някак спокойна.

– Не мисля. – Докосва един разцепен перваз. – Това сигурно е къщата на директора. Някои началници са живеели в просторни хубави домове близо до затворите.

Лайда се опитва да си представи къщата, когато е била хубава. Сега е опустошена.

Поемат по стълбите, оцелели след пожар. Стените са покрити със сажди. Парапетът е откачен и стои безполезен на стълбите. Стъпалата са хлъзгави от меката като коприна пепел.

– Къде отиваме? – пита Партридж.

– Горе.

На третия етаж над главите им има само въздух. „Небесен покрив“ – минава ù през ум. Ще ù липсва небето – със смуглия си цвят. Ще ù липсва вятърът, въздухът и студът. Стените са почти напълно рухнали, а стаята е съвсем празна, с изключение на месинговата рамка на високото легло с четири подпори. Рамката е истинско чудо. Матракът, чаршафите, одеялата и кувертюрата са изчезнали отдавна, отнесени заедно с покрива или откраднати. Но потъналата в сажди месингова рамка е още тук.

Лайда избърсва саждите от месинговата топка на едната подпора. В нея зърва отражението си, а зад себе си – изкривения лик на Партридж.

– Струва ми се като подарък – казва тя.

– Може това да е коледният ни подарък – отвръща той. Прекрачва страничната табла и застава в средата на мястото на матрака.

– Може би. – Сяда на пода и с бавни движения си представя, че се отпуска върху меките постели.

– Как ще се доберем до Купола? – подхвърля Партридж.

На Лайда не ù се говори за това.

– Трябва да изчакаме края на битката. Нищо не можем да направим, докато войниците и пясъчните създания са още тук. – Тя се усмихва. – Трябва да разбухнем възглавниците.

Партридж прескача таблата, взима въображаема възглавница, удря я няколко пъти с юмрук и я подава на Лайда.

– Ще я споделиш ли с мен? – пита тя и оставя въображаемата възглавница на леглото.

Той се отпуска до нея. Двамата лежат един до друг, зареяли поглед в облаците.

Партридж се извръща към нея.

– Лайда – казва той.

Тя го целува. Не иска да знае какво ще ù каже. Все още са в този брулен от вятъра свят, в къща без покрив и в това легло, което отдавна не е легло. Тук не са под зорките погледи на възпитателките от Купола и на майките. Сега са сами. Никой не знае къде са. Наистина никой. Не е необходимо дори да съществуват. В момента всичко е на ужким.

Партридж целува устните ù, после шията ù. Горещият му дъх кара кожата ù да потръпва.

Тя съблича палтото му. Наред са ситните, нежни копченца на ризите им, а после ризите също изчезват. Кожата му докосва нейната – топлината ù я учудва. Каква топлина при този студен вятър!

Двамата се сгушват под палтото му. Тя потрива тяло в неговото. Изненадана е от прекрасното усещане – как устните му се плъзгат по ухото, по шията, по раменете ù. Чувства се поруменяла, но не само лицето, а цялото си тяло. Всъщност какво значение има дали е нейното или неговото тяло? Въпросът е в изобилието от кожа и всеки сантиметър от нея потръпва, сякаш е оживяла за първи път.

Восъчното покритие от баните е хлъзгаво на допир. Така ли е между мъжа и жената? Сеща се за уроците по здравна култура в академията – „щастливото сърце е винаги здраво“. Никой не говореше за любов и секс. Но тя знае това-онова; малки късчета информация, които майките прошепват тайно на дъщерите си, а после момичетата шепнат помежду си и наученото се предава от ухо на ухо, така че накрая не е ясно кое е истина и кое лъжа.

Той съблича и останалите си дрехи, тя също. Нищо друго не съществува. Не може да бъде! Двамата са съвсем сами, далече от чужди погледи, и тя си дава сметка, че изпитва нещо като глад. Харесва ù да усеща устните му върху своите. Прокарва ръце през косата му. Обгръща тялото му с ръце и крака.

Партридж се отдръпва. Изглежда изненадан, дори изплашен.

– Сигурна ли си? – пита я той.

Няма представа за какво говори. Дали е сигурна, че ще се върне заедно с него в Купола? Има ли избор? Разбира се, че имa. Тук не е девическата академия. Тук земята и небето са истински и тя се чувства жива в този свят. Може би все пак ще остане. Но не иска да разваля момента като признае истината – ще се върне в Купола само ако е принудена. Затова отвръща:

– Сигурна съм. – Ще му обясни по-късно. Защо да пропилява безценното време?

Следващия миг той вече е в нея. Усеща остра, кратка болка, а после – натиск. Нещо в нея се разширява. От гърлото ù се изтръгва стон.

– Да спра ли? – пита я той.

Това ли е имал предвид? Дали е сигурна, че иска да го направят – това, за което само е чувала – слухове, разкази за грухтящи животни и съпрузи, кръв и бебета?

Трябва да му каже да спре, но не иска. Кожата му, устните му, телата им – къде свършва неговото и къде започва нейното? Двамата са сраснати – ето какво ù хрумва в момента. И двамата са Чисти, но сраснати. В този миг го обича. Всичко ù се струва топло и влажно, омайващо и ново – няма желание да свършва.

– Не спирай – прошепва тя.

Ами ако това е последният път, когато са заедно, преди да се разделят завинаги? Вече знае, че няма да се върне с него, и я обзема тъга, но и чувство за свобода. Иска да бъде негова съпруга – поне в този миг, ако съдбата не им е отредила други.

– Обичам те – казва ù той. – Винаги ще те обичам.

– Аз също те обичам – отвръща тя. Харесва ù как звучи.

Знае, че има кръв. Знае, че това е нередно, не иска да променя нищо. Той потръпва и от устните му се отронва тих стон. Притегля я плътно до себе си.

Тя вдига поглед към небето над рамото му – реещите се облаци, носената от вятъра пепел – и си представя, че е върху тях, на последния етаж на къща без покрив, две тела, слети ведно, в средата на голо легло с четири подпори.