Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 25 страниц)

– Точно това се опитваше да обясни дядо ми. Вселената.

– Трудно ще схванеш идеята с наредени на пода камъчета.

Преша се чувства изгубена. Има толкова неща, които не знае, и дори не може да си представи.

– Удивително! С какво количество информация разполагаме! Това може да промени живота на хората. Ще имаме достъп до медицинска, технологична, научна информация. Ще можем наистина да променим нещата.

– Дори повече, Преша.

– Какво искаш да кажеш? Как е възможно да има нещо повече от всичко?

– Тези кутии пазят единствено информацията, с която са били захранени, и всички са поставени на една и съща диета. Освен Финън. Той е различен. – Брадуел взима мотаещата се в краката му кутия. – Всяка има сериен номер на дъното. Но Финън има само знак за авторски права. – Той обръща кутията обратно и ù показва оградената в кръг грубо начертана буква „С“.

Преша прокарва пръст по знака.

– Какво е авторски права?

– Това е знак за собственост. Бил е широко използван преди Детонациите, но обикновено след него се е изписвала някаква година. Тук обаче няма.

Преша завърта кутията на деветдесет градуса.

– Може да е буквата „U“, оградена в кръг. – Завърта я отново, този път на сто и осемдесет градуса. – А също и незавършен квадрат или пък маса.

– Понятието „черна кутия“ не означава просто кутия, боядисана в черно. С този термин се назовава всичко – било уред или процес – проектирано с цел записване и предаване на информация, когато не виждаш как се обработва тя, какво става вътре. А така наречената бяла или стъклена кутия е устройство, в което можеш да записваш данни и да виждаш какво става вътре.

– Значи Куполът е черна кутия – заключава Преша.

– Да, от наша гледна точка – съгласява се Брадуел. – А също и човешкият мозък.

„Както и ти самият – мисли си Преша. – И аз.“ Пита се дали има поне двама души, които да са бели кутии един за друг.

Той слага Финън на масата.

– Финън е шарлатанин. Създаден е с цел да се вписва, но е предназначен за различна публика. Не предоставя информация на всекиго. Но някаква дума го накара да се включи и тогава той проговори. – Мушва ръце в джобовете си и свежда глава. – Трябва ли да цитирам дословно какво му говорех? Беше за теб. Искам да кажа, никой друг освен нас не се опитва да разнищи този въпрос. Нали?

– Да, така е. – Опитва се да печели време. – Казваш, че се е включил и е проговорил. Какво каза?

– Каза седем.

– Числото седем ли?

– Повтори го няколко пъти, след което спря и се чу пиукане, сякаш очакваше да получи отговор. Секундите се изнизваха неумолимо и накрая замлъкна. Времето изтече, като в телевизионна игра.

– Телевизионна игра ли? – пита тя, досещайки се, че това е нещо от времето Преди, макар и да не знае точно какво.

– Онези телевизионни предавания, в които хората отговарят на въпроси, задавани от водещ, който има микрофон и раздава награди като например комплект куфари и водни ски, а публиката крещи и аплодира въодушевено. Имаше едно предаване, в което при грешен отговор участниците получаваха електрошок. На хората това им харесваше.

– А, онези предавания – отвръща тя, сякаш помни нещо. Какво представляват водните ски? – Но какво значение има дали тази кутия се отваря? Нали можем да научим каквото поискаме от останалите пет!

– Финън знае много тайни – казва Брадуел. – Програмиран е да ги пази ревностно.

Преша поклаща глава и казва:

– Значи, става дума за търсене на истината, за миналото, за още лекции по История на сенките? Нима не знаеш достатъчно?

– Разбира се, че не знам достатъчно! Колко пъти да ти повтарям, че трябва да разберем напълно миналото, ако не искаме да допуснем същите грешки? А успеем ли да разберем Уилъкс, врага, тогава...

Обзета от ярост, Преша отвръща:

– Съдържанието на тези кутии може да ни помогне да подобрим живота на хората, но ти все трябва да търсиш загадката, все да си наобратно. Е, добре. Направи го отново. Накарай го пак да стори онова нещо от телевизията.

Брадуел поклаща глава и прокарва ръце през косата си.

– Ами това е всичко. Не помня какво точно казах. Може би трябва да възпроизведа същия монолог. Имаш ли нещо против?

– Разбира се, че не. – Да не би да се занасяше с нея?

– Всъщност аз... бръщолевех нещо... за теб. Беше посред нощ и аз, ъ… те описвах... Говорех за това как изглеждаш – за тъмните ти очи, за формата им и как понякога ми се струва, че мога да потъна в тях, говорех за блясъка на косата и за белега от изгаряне на едното ти око. Споменах и ръката, тази, която си изгубила, но не в буквалния смисъл на думата, защото тя е още там, вътре в куклата... куклата, която е неделима част от тялото ти.

Преша се изчервява. Защо му е било да говори за белезите ù, за деформациите? Ако беше влюбен, не трябваше ли да е сляп за недостатъците ù? Не трябваше ли да съзира единствено представата за нея? Тя извръща лице и започва да разглежда кутиите. Лампичките им светят мъжделиво, примигвайки монотонно.

– Може да съм споменал и устните ти – додава той.

Настъпва мълчание.

Руменината по лицето ù плъзва към гърдите. Тя посяга към лебедовия медальон и започва да го върти нервно с пръсти.

– Добре де, казала е седем. И какво от това? Да се съсредоточим върху читавите кутии. А тази нека си пази тайните.

Брадуел пристъпва към нея и я хваща за китката. Впива очи в огърлицата. На допир ръката му е груба, но топла.

– Почакай – казва той. – Споменах и медальона, който стои точно в ямката на ключицата ти. Лебедовия медальон.

Черната кутия се включва. Издава кратко и тревожно накъсано пиукане, след което проговаря:

– Седем, седем, седем, седем, седем, седем, седем. – И двамата я зяпат стреснато. Пиукането продължава, докато механизмът тиктака, и накрая замлъква.

– Това има нещо общо с майка ми – отбелязва Преша. Майка ù бе споменала много неща, които тя не разбра. Говореше бързо, сякаш стенографираше. Преша не я помоли за обяснение, тъй като смяташе, че по-късно ще има достатъчно време, за да научи всичко, което я интересува. Но си спомняше ясно, че майка ù говореше за значенето на лебеда като символ и за седмината избраници. – Най-добрите от най-добрите – казва Преша. – Става дума за мащабна програма от огромно значение, набираща деца с необикновен интелект. От състава на тази група е създадена друга, по-елитна група, от двайсет и двама души, а от нея Уилъкс е сформирал вътрешен кръг от седем души. Тогава са били на нашата възраст. Било е в самото начало.

– Седемте избраници – отбелязва Брадуел.

– Лебедът е бил техен символ. – Преша крачи из стаята. – Нали помниш, разказах ти за татуировките, които си направили, докато били още заедно, млади идеалисти – шест пулсиращи татуировки точно над сърцето, пулсът на седмината. – Три от тях бяха спрели, но не и този на баща ù. Би трябвало да намира утеха във факта, че е жив. А не да копнее да ги види, ала това е по-силно от нея. Понякога ù идва да зареже всичко и да тръгне да го търси. Дори сега мисълта за него кара сърцето ù да тупти неудържимо, също като онези пулсиращи татуировки.

Брадуел, Ел Капитан и Партридж бяха заинтригувани от идеята за тях. Това означаваше, че отвъд Мъртвите полета има други оцелели, може би други цивилизации. Но къде точно? За Преша това е въпрос от личен характер.

Тя се връща при кутията и се взира в нея.

– Лебед – казва тя и кутията се включва отново, повтаряйки седем пъти думата седем, след което почва да пиука. – Иска от нас парола – а може би седем пароли.

– Знаеш ли имената им? – пита Брадуел.

Тя поклаща глава.

– Не всичките.

– Лебед – казва Брадуел.

Черната кутия отново подхваща думата седем и щом започва да пиука, Брадуел изрича: – Елъри Уилъкс. – Една от лампичките до окото на камерата примигва в зелено. – Арибел Кординг. – Втора лампичка светва в зелено.

– Хидеки Иманака – добавя Преша и кутията приема името. Толкова рядко е изричала името на баща си на глас, че тази зелена светлинка ù се струва като потвърждение. Той наистина съществува. Той е неин баща. За първи път я изпълва надежда.

– Ами другите? – пита Брадуел.

Тя поклаща глава.

– Карузо щеше да ни помогне. Сигурно е знаел имената. – Карузо бе живял заедно с майка ù в бункера. Когато фермерската къща изгоря, Брадуел и Ел Капитан се върнаха в бункера с намерението да го убедят да тръгне с тях. Ала мъжът се бе самоубил. Брадуел не каза как го бе направил, а и Преша не попита. – Само да знаеше колко много се нуждаем от помощта му. Ако знаеше, може би нямаше да...

– Карузо един от тях ли беше? – пита Брадуел.

– Не.

– Опитай се да си спомниш – подканя я Брадуел.

– Не мога! – Тя сбърчва чело. – Дори не съм сигурна, че майка ми спомена всички имена. – Съзнанието ù е заето единствено от смъртта на майка ù – черепа ù, плисналата кръв.

– Ако се доберем до паролите, кой знае до каква информация ще получим достъп!

– Остави това! – отвръща ядосана Преша. – Трябва да се съсредоточим върху това, което можем да направим за хората тук и сега. Те страдат. Имат нужда от помощ. Ако се оставим миналото да ни погълне, значи да обърнем гръб на оцелелите.

– Миналото е нещо повече от минало – казва Брадуел разгневен. – То е равносилно на истината! Куполът трябва да понесе отговорността си за стореното. Истината трябва да излезе на бял свят.

– И за какво? Защо ни е да се бием с Купола? – Преша вече не вярва в истината. – С какво ще ни помогне истината, когато има толкова много страдание и мъка?

– Преша – подема Брадуел вече по-меко. – Родителите ми загинаха, опитвайки се да разкрият истината!

– Моята майка също е мъртва. И аз трябва да го приема. – Пристъпва към Брадуел. Ти също трябва да се примириш със загубата на родителите си.

Той тръгва край редицата контейнери и спира пред най-крайния.

– Трябва да видиш мъртвото момче.

– Не, Брадуел ...

Той хваща дръжката и казва:

– Държа да го видиш.

Преша поема дълбоко дъх. Брадуел натиска дръжката и носилката се плъзва навън. Тя се приближава.

Момчето е около петнайсетгодишно, с голи гърди и чаршаф, увит около долната част на тялото му. Кожата му е посиняла, а устните му са морави, сякаш е ял боровинки. Ръцете му са свити около врата със сгърчени пръсти, а единият му крак се подава от долния край на чаршафа. Има къса тъмна коса. Но най-голямо удивление предизвиква преминаващата през гърдите му сребриста на цвят рамка, която стърчи от двете страни на ребрата му. Бил е още дете по време на Детонациите, дете на триколка. Дръжките са покрити с ръжда. Рамката с форма на дъга, прилича на допълнителни ребра. Кожата около метала е тънка, почти като дантела.

Преша затваря очи. Обвива ръце около себе си.

– Какво се е случило с него?

– Никой не знае. – Брадуел повдига долния край на чаршафа. Момчето има само един крак. Наскоро е изгубило другия. Стърчащата кост е така назъбена, че Преша ахва от ужас. – Кракът е му експлодирал – добавя Брадуел – и момчето е умряло от загуба на кръв. – Сетне отива до един шкаф, встрани от умивалника, взима малка картонена кутия и се връща обратно. Единственото, което Преша си представя в този момент, е все още туптящо човешко сърце.

Той повдига капака. Кутията е пълна с късове метал и пластмаса. Единият представлява метална скоба, свързваща две по-малки парчета отчупен метал – всяко с дължина около два сантиметра. Брадуел казва:

– Тези неща са намерени близо до тялото. Някои отломки все още са били забити в онова, което е останало от крака му.

– От какво са?

– Не знаем. – Той затваря кутията и поглежда към мъртвото момче. – Това е дело на Купола. И те няма да се оттеглят. Специалните сили стават все по-агресивни и ненаситни. Разбери, че на никого не обръщам гръб. Но трябва да намерим начин да ги отблъснем.

Лайда

Метални вани

През изпотрошените прозорци на просторното помещение, в което няма нищо друго освен две огромни индустриални на вид метални вани и два стола, нахлува приглушена слънчева светлина. Къпят се нощем, ала през изминалата нощ стояха затворени. Специалните сили кръжаха наоколо, така че къпането бе отложено.

Бяха пуснали Илиа в помещението, тъй като тя не иска да се съблича пред никого. Не обича да разголва дори лицето си, покрито сега със сиво сукно, докато зъзне, свита в едната вана. Когато довеждат Лайда, Илиа казва:

– Още си тук.

– Ти също – отвръща Лайда, имайки предвид не само физическото присъствие, но и емоционалното. Отначало принуждаваха Илиа да взима вана. Пепелта на Разтопените земи се бе натрупала в джобовете, в белите дробове, а бактериите бяха пуснали корени. Майките се тревожеха. Илиа се нуждае от почивка и специални грижи.

Ала преди пет нощи в същите тези вани се случи нещо невероятно. Илиа, която бе толкова безучастна и мълчалива, изведнъж дойде на себе си, сякаш обзета от треска. И тогава започна да разказва на Лайда истории – странни, безименни и безадресни истории за мъжа и жената, вероятно легенди или случки от собственото ù детство.

Лайда разказа на Майка Хестра за промяната у Илиа и Хестра нарече този процес оздравяване. Лайда смята, че това е чудесно. В рехабилитационния център никога не използват думата оздравяване. За разлика от собствената ù майка, тези майки тук са безпощадни, но и безпощадно обичащи. По ирония на съдбата за първи път през живота си се чувства в безопастност както никога досега, дори в защитения балон на Купола.

От първия миг на оздравителния процес се надяваха, че той ще продължи. И наистина продължи. Денем Илиа прилича на бледа сянка, задушавана от кашлица в усамотението на стаята си, ала щом влезе във ваната, се променя.

– Тази вечер твоята е пълна с нещо друго – казва Илиа. Гласът ù е нежен и слаб, леко дрезгав от дългото мълчание.

Една от майките каза на Лайда, че е добре да се натопи цялата.

– Серумът трябва да покрие всеки сантиметър от кожата ти, всеки косъм на главата ти. – Въздухът мирише на сироп и на болница. Лайда смъква пелерината и я премята на облегалката на един стол. Потапя пръсти в топлата, изпускаща пара течност. Те стават хлъзгави и изсъхват бързо, покриват се със странна ципа.

– Казват, че прикрива човешката миризма – обажда се Илиа. – За да пътувате утре по-безопасно.

– Какво е усещането?

– В моята има вода. Не мога да замина с вас, пък и не искам.

– Нито пък аз! – Лайда иска отчаяно да зърне Партридж, въпреки че тук ù харесва. Бе започнала да се учи как да се бие и да ловува. Мускулите ù бяха заякнали. Имаше добър мерник. Беше се научила да лежи притихнала в засада. Опасно е, но и странно умиротворяващо. Докато се съблича, няма и следа от стеснението, което бе изпитвала в момичешката съблекалня на академията. Чувства се добре в кожата си. Лайда сгъва дрехите си на стола и се потапя в странната смес.

– Предпочитам да умра тук – казва Илиа.

– Вярно, че си болна, но не умираш. – Лайда няма желание да говори за смъртта. В Купола рядко я споменаваха. Сама по себе си думата бе неуместна. При първите симптоми на болестта бяха завели баща ù в медицинския център, в крилото за изолация, и тя никога вече не го видя. Болестта и смъртта се смятат за позор и сега Лайда се пита дали баща ù, също като Уилъкс, е взимал стимуланти, които накрая са започнали да разяждат тялото му. „Баща ти си отиде – бе казала майка ù. – Почина.“

– Разкажи ми някоя история! Цял ден чакам този момент. – Това не е съвсем вярно. Защото историите я плашат. В тях се долавя чувството на обреченост – краят няма да е добър.

– Не и тази вечер.

– Миналата нощ ми разказа, че жената работела като пазителка на познанието в онова тихо място, а мъжът дошъл при нея и я помолил да съхранява семето на истината – семе, което щяло да покълне в света, който очаквали да се роди. Но какво става после?

– Споменах ли, че жената се влюбва в мъжа?

– Да. Каза, че сърцето ù сякаш се завъртяло. – Лайда познава това чувство. Изпитва същото, когато мисли за Партридж и особено когато си представя, че той я целува.

– А споменах ли, че мъжът също е влюбен в нея?

– Да. Точно на това място спряхме. Искал да се ожени за нея.

Илиа поклаща глава.

– Това е невъзможно.

– Защо?

– Защото ще умре.

– Ще умре ли?

– Но тя не може да умре с него. Жената трябва да продължи да живее, защото е пазителка на познанието и на семето на истината. А семето пази много тайни.

– Какви тайни?

– Тайни, които могат да спасят всички.

Истинска ли е тази история? Действието не се ли развива във времето Преди?

– А той как умира?

– Той вече е мъртъв. И тя също умира, вътрешно.

– Какво става със семето на истината? – У Лайда се надига тревога. Опитва се да се убеди, че това е само история, но всъщност не вярва в това.

– Жената се омъжва за човек, който е избран да оцелее, за да може семето на истината да бъде съхранено. Омъжва се за човек с връзки. Вече сме близо до края.

Ледени тръпки преминават през тялото на Лайда. Илиа разказва за себе си. А човекът с връзки сигурно е Ингършип – съпругът ù, когото тя уби със собствената си ръка. Но Лайда се опасява, че назове ли Ингършип по име, Илиа отново ще се затвори в себе си. Не разказва ли историята по този начин, защото няма сили да погледне истината в очите и може би тъкмо затова разказването има оздравителен ефект върху нея?

– Разкажи ми за края – прошепва Лайда.

– Слънцето избухва. Всичко наоколо засиява с цветовете на дъгата. Всичко пламва, сякаш хора и предмети излъчват светлина. Това е най-яркото проникване в мрака.

– И пазителката оцелява?

Илиа поглежда към Лайда през савана пред очите си.

– Нали аз съм тук? Тук съм.

Лайда кима. Разбира се. Но щом Илиа знае, че тя е пазителката, защо разказва историята по този начин?

– Илиа – захваща Лайда. – Защо просто не кажеш: „Аз се влюбих в един мъж“? Защо не ми разкажеш всичко? Нямаш ли ми доверие?

– Ами ако не съм тази, за която ме мислиш? Една невзрачна домакиня, обвита в своя найлонов пашкул. Една невзрачна, повехнала домакиня, която нищичко не знае, без минало, любов и власт. – Тя вдига свити в юмруци ръце с блестяща и мокра кожа. – Не би могла да направиш разлика между тези белези, нали? Не знаеш нищо за белезите. – Ръцете ù са надупчени и обгорели – едната е покрита със следи от изгаряния, а другата – с късове стъкло и метал.

– Не, не знам – поклаща глава Лайда.

– Аз съм пазителката! Тогава къде е семето? А? Хайде кажи! Къде е проклетото семе? – Илиа е обзета от ярост. Юмруците ù разсичат въздуха.

– Не знам – отвръща Лайда. – Съжалявам. Не знам за какво говориш. Не знам накъде биеш. – Впива ръце в ръба на ваната. – Кажи ми. Кажи за какво намекваш.

– Не можех да предам истината на мъртвите. Наложи се да продължа да я пазя. – Гласът ù звучи далечен и чужд.

– Какви мъртви? Кои са те?

– Имаше толкова много...

– Илиа! Искам да знам за какво намекваш. Искам да ми разкажеш истинската история. Чуваш ли? Заради себе си и заради мен. Излей душата си. Разкажи ми всичко.

– Не мога да умра, без да съм изпълнила дълга си, без да съм предала семето. Лайда, дотогава не мога да умра. – Извръща очи към нея – в тях се чете желанието ù да умре. Лайда не я разбира. – Не мога да умра – добавя тя, сякаш признава най-дълбоката си мъка. – Още не.

– Ти не умираш, Илиа. Разкажи ми какво си преживяла. Моля те. Недей да говориш за смърт.

– Да не говоря за смърт? Искаш да говоря за любов. Та това е едно и също, дете. Едно и също.

Стаята потъва в тишина. Лайда се свива във ваната и затваря очи, но единственото, което вижда, са мокрите ръце на Илиа – безразборно пръснатите късове метал и стъкло по едната и странно правилната редичка изпъкнали белези на другата. Притесняват я равномерните следи от изгаряния. Детонациите причиняваха случайни сраствания и белези, но не и такива, подредени в спретнати редички. Замисля се за Ингършип. Въпреки всичко прави разлика между двата вида белези. Едните са от Детонациите. А другите – от физически тормоз, деветгодишен тормоз.

Чува, че Илиа мърмори нещо под нос. Поема дълбоко дъх и шалът хлътва в устата ù. Отначало нарежда:

– Липсва ми истината. Липсва ми изкуството. Липсва ми изкуството. Животът щеше да е различен, ако имаше изкуство. – Дали не е била художничка? Лайда обича изкуството. Веднъж бе направила птичка от тел. В този миг Илиа започва да мърмори за смъртта: – Искам да умра! Мечтая за смъртта. Но пазителката не може да умре. Пазителката не може да умре, преди да е изиграла ролята си. Пазителката трябва да намери семето. – В този миг то престава да бъде легенда или просто история; превръща се в нещо като мантра или молитва.

Само че мрачна молитва, от която те побиват тръпки. Лайда затваря очи – серумът трябва да покрие всеки сантиметър от тялото ù, всеки косъм на главата ù, бе заръчала майката. Тя се плъзва надолу, триейки гръбнак в металната повърхност на ваната. Цари пълна тишина. Има чувството, че серумът и ваната я обгръщат. Дробовете ù започват да горят. „Само още секунда покой – мисли си тя. – Само секунда.“‟

Партридж

Студ

Партридж е готов за път. Картите са свити на руло в раницата му, музикалната кутия е в джоба на палтото му, а мускалите са увити около кръста му с парче чаршаф. И все пак, когато на сутринта вратата на мазето се отваря с гръм и трясък, той е замаян от нахлулата прашна светлина и студения въздух.

– Време е! – извисява глас Майка Хестра.

Почти не е мигнал. Буболечката се бе дотътрила до единия ъгъл, където, разтърсвана от гърчове, най-сетне откри миша дупка и изчезна в нея. Масивният крак се загнезди в съзнанието му. И макар вече да не усеща пулсиране зад клепачите, той се бои да заспи, тъй като веднага ще му се присъни как отново и отново открива майка си в академията; окървавеното ù ампутирано тяло лежи под трибуните на спортното игрище, в притихналата библиотека и, което бе най-лошо, в научната лаборатория – сякаш е обект, който учителят му очаква да подложи на дисекция. Знае, че тя е мъртва, но окото ù ще вземе да потрепне. Най-добре да не спи.

Поема нагоре по тесните дървени стъпала. Вятърът духа на пориви. Небето е прорязано от тъмни надвиснали скелети на сгради. Навремето тук е имало хубав квартал – редици кремави къщи, които сега приличат на избелели кости.

Зърва Лайда, застанала на ъгъла на срутена къща. Пелерината ù пада на дипли около тялото ù, а в ръцете си държи копие с тънко острие на върха. Отначало долавя в очите ù страх, ала щом го вижда, усмивка озарява лицето ù. Кожата ù блести от восъчния серум. Сините ù очи са насълзени – но дали защото се радва да го види, или заради вятъра? Косата ù е поизраснала, покривайки главата ù с мек пух, и подчертава красивите черти на лицето ù. Изпитва желание да се спусне към нея, да я вдигне и целуне. Ала Майка Хестра ще го разбере погрешно, ще сметне това за проява на агресия и може да го нападне. Не е позволено да остава насаме с Лайда. Това бе едно от многото условия – пълна закрила над момичето.

Той се усмихва и ù намига. Тя също му намига в отговор.

Лайда се приближава към Майка Хестра и разрошва косата на Сайдън.

– Ще пътуваме в колона – казва Майка Хестра.

– Илиа няма ли да дойде? – пита Партридж.

– Развила е инфекция от пепелта в дробовете. Затова ще остане тук и да се надяваме, че ще се оправи.

– Прегледа ли я лекар? – пита Партридж.

– Какъв лекар очакваш да повикат? – отвръща остро Лайда.

–Тя е поредната жертва на кръвопийците – отбелязва хладно Майка Хестра, измервайки с очи Партридж. – Те създадоха пепелта, от която дробовете ù са болни. Един ден това ще стане причина за смъртта ù. Поредното убийство.

– Аз не съм палач – отвръща Партридж отбранително. – По време на Детонациите бях дете. Знаеш добре това.

– Палачът си остава палач – заявява Хестра. – Подредете се в колона.

Лайда застава зад Майка Хестра, а Партридж се нарежда най-отзад, на три стъпки от Лайда. Усеща лекота в стомаха си. Сърцето му бие учестено.

– Здрасти – прошепва той.

Лайда извива ръка зад гърба си и му махва.

– Липсваше ми – прошепва той.

Тя го поглежда през рамо и се усмихва.

– Без приказки! – кресва Майка Хестра. Как изобщо го е чула?

Копнее да разкаже на Лайда за мускалите, за крака на буболечката, за странното усещане, че това му е познато отнякъде. „Трябва ни план“ – иска му се да ù каже. Нали тъкмо това ги бе събрало – планът му да открадне нож от изложбената зала и ключовете ù от витрината с ножовете. Немислимо е да остане под опеката на майките до края на живота си. Но от друга страна, двамата с Лайда просто няма къде да избягат. В безизходица са. Дали и тя си мисли същото? Вероятно.

Канят се да напуснат Разтопените земи, насочвайки се към Мъртвите полета, които са пусти, ветровити и опасни. Представя си как изглеждат отстрани – Майка Хестра, облечена в кожи и накуцваща под тежестта на сина си, Лайда с широката си пелерина и самият той, озъртащ се нервно наоколо.

Без оръжие се чувства уязвим и безполезен. Майка Хестра носи кожена торба със стрели, преметната на гърба ù. Ще му се и той да разполага с нещо, каквото и да е. Беше свикнал с всевъзможните месарски ножове и куки на Брадуел. Всъщност изпитва странно облекчение от факта, че в Купола бе подложен на специално кодиране на мускулите за сила, бързина и ловкост. Стомахът му се обръща от странната признателност, която изпитва към баща си за приеманите стимуланти.

Мъртвите полета, ширнали се пред тях, са изпепелени по време на Детонациите. Оттогава са голи – без дървета и нова растителност, прорязани единствено от останките на разбития магистрален път, гниещи ръждясали автомобили, разтопена гума, сринати магистрални бутки.

Партридж разтрива премръзналото си лице. Свива ръце в юмруци. Ужиленото от буболечката място е все така болезнено. Студът го пронизва до кости, чак до върха на отрязаното кутре, което звучи абсурдно, но е самата истина.

Сега трябва да са предпазливи. Тук-там в пясъка, който се вдига на спирали, различават очертанията на заоблен гръбнак. Пясъчните създания са твари, сраснали се по време на Детонациите със земята или със самите руини, и сега ловуват наоколо. Бронирани с пръст, камък и пясък, те се срещат във всякаква големина и форма. Дебнейки от земята, обграждат жертвата си и нападат. Но пясъчните създания познават майките. И се боят от тях.

Лайда забавя крачка – изостава от Майка Хестра и се приближава до Партридж. Нарочно ли? Той ускорява темпо.

– Имаше ли такъв кучешки студ като бяхме малки? – обажда се той.

– Навремето имах синьо палтенце и ръкавички, свързани с връвчица, която се промушваше през ръкавите, за да не ги изгубя. Трябва да се държим един за друг – казва тя, – за да не се изгубим. – После спира. Той продължава да върви към нея. Лайда се озърта към Майка Хестра и се обръща към него. Той я целува. Това е по-силно от него. Тя докосва набързо бузата му – кожата им, покрита с восъчния серум, е странна на допир. – Случи се нещо – добавя тя – с Илиа.

– Какво? – пита Партридж.

– Знае много тайни. Казва, че може да умре, преди да е изпълнила дълга си. Не спира да говори за семето на истината.

– Да не би да има халюцинации? Какво означава всичко това?

– Не знам – отвръща Лайда и преди да са дали повод на Майка Хестра да ги смъмри, се обръща и поема бързо напред да заеме мястото си в колоната.

Майка Хестра спира в подножието на възвишение. Долу се вижда разрушена бензиностанция и наполовина затънал в пясъка билборд.

– Стойте тук. Ще ви повикам, когато е безопасно да ме последвате.

Партридж проследява с поглед главичката на детето, подскачаща на хълбока ù, докато жената се спуска по една стръмнина, водеща към разрушената магистрала.

– Още не мога да свикна.

– С кое?

– С децата, сраснали се с телата на майките си. Това ме изнервя.

– Аз пък мисля, че е хубаво наоколо да има деца – отвръща Лайда. Заради ограничените ресурси в Купола само определени двойки получават правото да се възпроизвеждат. Тази размяна на думи сякаш отваря пролука помежду им. – Във времето Преди имаше толкова много деца – добавя тя. – Но не и сега. – Времето Преди е израз, използван от несретниците. Нима вече е започнала да възприема привичките и езика на майките? Промяната го изпълва с безпокойство. А тя е единственият човек тук, който наистина го разбира. Ами ако се превърне в една от тях? Ненавижда се за начина, по който разсъждава – това разграничаване на ние и те – но то е втъкано в самата му същност.

– Щастлива ли си тук? – пита той.

Тя го поглежда през рамо.

– Може би.

– Нямам предвид точно тук. А по принцип. Като онези хора, които започват да си подсвиркват, щом се събудят. – Не е възможно да е щастлива затова, че е тук, нали?

– Не умея да свиря с уста.

– Лайда – казва той толкова настойчиво, че сам се учудва – не искам да се връщам. Само че е неизбежно. Няма такова място у дома. – В мислите си Партридж чува гласа на баща си: „Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Върни се у дома.“ Вече няма дом.

– Какво има тогава?

Опитва се да си представи как е изглеждало това място, преди да бъде изпепелено и завзето от пясъка.

– Усещане – отвръща Партридж.

– Усещане за какво?

– За нещо съвършено, което не можеш да имаш. Което е било откраднато. Домът е бил нещо съвсем обикновено. – В този миг вижда как Майка Хестра и Сайдън се катерят по следващото възвишение. Жената би могла всеки миг да им махне да я последват. – Знам какво има в мускалите – додава той. – Направих малък експеримент.

– Експеримент ли?

– Видях как веществото в тях кара клетките да растат. Капнах мъничко върху крака на една буболечка и той взе да расте, да расте, да расте. Баща ми иска съдържанието на мускалите, чието действие е изключително мощно.

– Също като онова момче, което спечели първа награда на научното изложение миналата година.

– Какво? За кого говориш?

– Не знам името му. Но той е победител всяка година.

– Арвин Уийд ли?

– Да! Точно така се казва.

– И за какво толкова е спечелил наградата Уийд?

– Ти беше ли там?

– Да. Смътно си спомням как обикаляме павилионите с Хейстингс.

– Аз бях в отбора, който разработи почистващ лосион за чувствителна кожа.

– Браво!

– Не се дръж снизходително.

– Извинявай. Не исках да прозвучи така. Все пак аз не направих нищо, дори вулкан с готварска сода.

– Но Арвин Уийд беше документирал как е регенерирал крака на една мишка, изгубила крайника си в капан.

– Шегуваш ли се? – Ала изведнъж си спомня, че Хейстингс бе подхвърлил нещо саркастично: „Отлична работа, Уийд, открил си мишката с три и половина крака. Удивително“. – Уийд го бе изгледал ядосано и щом Хейстингс се отдалечи, той хвана Партридж за ръка и му каза, че би трябвало да е заинтригуван от експеримента му, защото може да спаси много хора. „Ще спасяваш хора с помощта на мишки с три и половина крака?“ – бе попитал Партридж.

Споменът за това го разстройва.

– Божичко – прошепва Партридж. – Вече го е открил! Значи Куполът е имал достъп до съдържанието на мускалите. А когато баща ми е наредил да ме проследят до бункера на майка ми, е търсел другите две, липсващата съставка и формулата. Още тогава е бил крачка напред. Вече притежава едно от трите неща, за да обърне процеса на ускорената клетъчна дегенерация и да спаси живота си. – Изведнъж всичко се превръща в състезание, в което води баща му. А той е знаел, бе казала майка му, че мозъчните стимуланти накрая ще го погубят, само че се е надявал да намери решение и щом го намери, да живее вечно. – Ами ако баща ми никога не умре?