Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 25 страниц)

Партридж

Чудно варварство

В стаята не се чува нищо друго освен бръмченето на бръмбарите в аквариума. Партридж е занемял, потресен от ужасното предателство. През всички тези години е вярвал, че така наречените приказки за лека нощ са истина. Докато беше извън Купола смяташе, че баща му и останалите важни клечки са измамили хората. Ала изведнъж се оказа, че всички са знаели – всички, които преди Детонациите са били достатъчно възрастни, за да си осигурят място в Купола – учителите му, треньорите, бръснарят, жените, които всеки ден идваха да чистят апартамента, служителите в лабораториите, възпитателите в общежитията.

– Всички ли? – ахва Партридж.

– Всички.

Той тръсва глава. Значи, планът му да каже истината на хората и да им даде шанс да изберат по-добрия начин на живот, е обречен на провал.

– Не мога да повярвам. Как е възможно да живеят с тази мисъл?

– Мнозина не успяха да се примирят. Затова трябваше да приемем самоубийството като социално допустимо явление, което се оказа доста удобно. По този начин се контролира ръстът на населението и всяко самоубийство освобождава място за появата на бебе, което няма нужда да научава истината и което ще бъде закърмено с новата история.

Партридж затваря очи.

– Знаели са... от самото начало...

– Партридж, революция няма да има. Онези, които бяха способни да поведат хората на бунт, бяха убити преди или по време на Детонациите. – Партридж се замисля за родителите на Брадуел. – С изключение на малцина.

– Лебед.

– Нашият водач беше майка ти. Ние не сме най-силните, нито най-смелите. А просто хора, които водеха двойствен живот и въпреки че знаехме истината, можехме да продължим напред. Освен нас не е останал никой друг. Вярно, че сме малко, но ставаме все по-силни и дръзки. – Гласингс опира лакти на коленете си. – Виж – започва той тържествено. Партридж осъзнава, че ще чуе нещо ужасно, което завинаги ще промени живота му. Усеща как още неизречените думи натежават във въздуха. Как хвърлят сянка върху лицето на Гласингс. – Има нещо, което трябва да...

– Почакай.

Единственото му желание е да бъде още няколко минути с Гласингс, просто да поседят, сякаш са баща и син. Иска му се отложи момента на истината.

– Разкажи ми първо за бръмбарите. Засега... – Ръцете му треперят. Той ги сключва една в друга. – Бръмбарите – казва той. – Да караме едно по едно.

– Добре – съгласява се Гласингс. – Пуснахме хиляди бръмбари. А също и други насекоми. Всъщност те са киборги. Снабдяват ни с информация и можем да ги контролираме от разстояние.

– Могат ли да бъдат проследени?

– Не. Това е най-хубавото. Разбира се, хората на Уилъкс са му занесли няколко буболечки. Той знае, че има врагове. Всъщност това го държи във форма. Само че не знае нито кои са те, нито какво искат.

– Вие сте луди! – избухва Партридж, но тогава се сеща, че Гласингс е бил негов учител и се извинява: – Съжалявам, сър, но трябва да проумеете, че баща ми ще намери начин да ги проследи. Никога не би позволил съзнателно настроени срещу него сили да разполагат със свое разузнаване.

– Още не ни е разкрил – отвръща Гласингс. – Ние сме предпазливи. Налага се да бъдем, за да оцелеем.

– Ами мъжът и жената, които ме прикриваха в асансьора?

– Ето го доказателство. Разполагаме със здрава мрежа и можем да ти помогнем да направиш каквото трябва.

Партридж се обляга назад. Моментът на истината.

Изведнъж в погледа на Гласингс се прокрадва умора. Професорът изглежда по-стар, отколкото Партридж го помни.

– Трябва да убиеш баща си – казва той.

– Не – поклаща глава Партридж.

– Слушай – изрича бързо Гласингс. – Ще се погрижим за всичко. Има едно хапче. Ще стане за нула време. Отровите не могат да бъдат проследени. А ти можеш да стигнеш до него. Все пак си негов син.

– Няма да го направя. – Усеща, че му прилошава.

Гласингс не казва нищо. Изглежда замислен и непоколебим.

– Няма да убия баща си. Това ще означава да стана като него. Нима не разбираш?

– Ами ако стане при самозащита? – казва ядосано Гласингс. – Навън се е случвало да нараниш някого, нали?

– Навън се налага да вършиш неща, за които после съжаляваш. Там е пълно със зверове, пясъчни създания, групита и войници от Специалните сили.

Гласингс се изправя и минава зад креслото. Сграбчва облегалката и казва:

– Тук не става дума за възмездие. Целта ни е да спрем баща ти. Той все още е много опасен.

– Мислиш ли, че не знам това?

– Нима не би убил човек, за когото знаеш, че ще продължи да убива?

Партридж иска веднъж завинаги да сложи край на това – на жестокостта на баща си, на смъртоносното му завещание. Наистина би могъл да се добере достатъчно близо до него. Би искал секунда преди да издъхне, баща му да разбере, че синът му го е извършил. Представя си внезапния проблясък на ужас в очите му. Но това е нещо, което не може да направи.

– Трябва да се опитам да поведа хората тук с достойнство.

Гласингс сяда отново. Притиска юмруци. После, без да поглежда Партридж, заявява:

– Той има големи планове за теб.

– Какви планове?

– Разбрах, че иска да се задомиш, да докажеш, че си станал благоразумен.

– Оженил се е отново. Знаеше ли за това?

– Направиха го, без да вдигат много шум.

– Айралийн е моя доведена сестра. Той иска да се обвържа с нея.

Гласингс се дръпва рязко назад.

– Но това е кръвосмешение.

– Не и технически погледнато, но при всички положения е лудост.

– Той обича да контролира всички изкъсо. – Поглежда косо Партридж. – Ами Лайда?... Жива ли е?

Откъде Гласингс знае за Лайда?

– Научил си, че е била изведена от Купола?

– Като примка, с която да те накарат да се върнеш. Да, имахме наши хора в рехабилитационния център. Дори пазачът, който я придружи до изхода, беше от нашите. Тя добре ли е?

– Надявам се. – Помни я как пее на сцената – същата тази сцена над главите им – как музиката се лее от душата ù.

– Може да опиташ с Айралийн.

– Какво? Не искам да я използвам.

– Ами ако тя също има полза от това? Не е добре да я пренебрегваш. Партридж знае, че Гласингс е прав.

– Говори се, че баща ти иска да ти покаже как управлява тук, а после да прехвърли нещата в твои ръце. Сега следващият в йерархията на Купола е Форстийд.

– Форстийд, точно така. Бях забравил за него.

– Откакто баща ти взе да остарява и да става все по-слаб, той стана лице на управляващото тяло на Купола. Но Уилъкс би предпочел теб.

– Защо?

– Истината ли искаш да чуеш?

Партридж кимва.

– Защото смята, че може да те манипулира.

– Не доказах ли вече, че това не е...

Гласингс накланя глава и вдига вежди.

– Да разгледаме фактите – казва той. Това е един от любимите му изрази като учител по история на света.

В крайна сметка се оказа, че Партридж бе избягал от Купола само за да открие по-късно, че това е било част от плановете на баща му. Уилъкс се бе надявал, че той ще го отведе при майка си, и тъкмо това бе станало. А сега Партридж е в Купола, защото баща му бе заплашил, че ще убие много хора, ако не се върне.

– По дяволите! – ругае Партридж.

– Помисли си хубаво за баща си, Партридж, и кое е добро за всеобщото благо.

– И това е убийството?

– Обещай ми само да си помислиш.

Партридж впива ръце в страничните облегалки на креслото.

– Каква е следващата ми стъпка?

– Трябва да откриеш баща си, да се сближиш с него. Не можеш да направиш нищо, без да спечелиш доверието му и без да се сдобиеш с информация.

– Ти ли ще ме заведеш? – пита Партридж.

– Ако го направя аз, връзката ни ще излезе наяве.

– Но освен това ще означава, че си лоялен към баща ми.

– Не искам да привличам внимание върху себе си.

– Кой тогава?

– Може би някой от другите учители. Близък ли си с някого от тях?

– Холенбек. – Учителят по природни науки. – Прекарах със семейството му няколко коледни ваканции.

– Холенбек е идеален за целта. Той е от хората, които спазват стриктно правилата. Ще се свърже с тях веднага, щом се видите. Именно той им заведе Арвин Уийд, за да могат да се възползват от гения му.

– Видях Арвин – отвръща Партридж, – докато ме подлагаха на пречистващи манипулации.

– Арвин е много важен за нас. Уилъкс възлага на него всичките си надежди. Смята, че момчето може да открие лек. Кара го да работи до пълно изтощение.

– Арвин не е ли на наша страна?

– Беше. Но Уилъкс оказва силно въздействие върху хората. Сигурен съм, че му е обещал нещо. Кой знае обаче дали Арвин ще издържи? – Гласингс вдига поглед към Партридж. – Затова трябва да бъдеш много внимателен.

– Няма да позволя на баща си да ме манипулира, нито пък смятам да го убивам. Какво следва при това положение?

– Ако промениш решението си...

– Дори няма да имаме връзка.

– Ще бъдем наблизо.

– Предполагам, че трябва да тръгвам. – Партридж става и поема към стълбата.

Гласингс също се надига от креслото.

– Партридж – казва му той, – знаеш, че нямам собствен син. Може би никога няма да имам при всички тези забрани. Но ако имах, бих се радвал да прилича на теб.

Партридж усеща как гърлото му се свива. Свежда очи към обувките си, а после среща погледа на Гласингс, който му се усмихва – с тъга и гордост.

Партридж също се усмихва.

– „Чудно варварство“ – споменахте този израз в една лекция за древните култури. Това все още важи за нас, нали така?

Гласингс кима.

– Ето, видяхте ли, че съм слушал лекциите ви? Някои от тях са се запечатали в съзнанието ми.

– Бъди внимателен.

Без всякаква Причина му отдава чест.

Гласингс му отвръща със същото.

Партридж се качва по стълбата, отваря капака и излиза на сцената. После поема с бързи крачки зад кулисите, следвайки знаците към изхода. Накрая стига до една врата и я отваря, очаквайки да вдъхне студения въздух.

В следващия миг се оказва навън.

Макар че тук никой не може да излезе навън в пълния смисъл на думата.

Преша

Чаша чай

Прекосиха Мъртвите полета, които гъмжаха от пясъчни създания, с черния седан. Преди време колата принадлежеше на Ингършип – бе я получил като жест на внимание от Купола. Ел Капитан седи превит зад волана, а Хелмут дялка парче дърво. Хейстингс, в ролята на навигатор, едва се побира на предната седалка до него; дългите му крака опират плътно в жабката. Оказва се, че Уилъкс разполага с цяла флотилия летателни апарати, конструирани така, че да оцелеят по време на Детонациите. Хейстингс ги води на слабо охранявано място – не споменва защо нивото на сигурност е толкова ниско; може би просто не знае.

Пясъчните създания разтварят качулки като на кобри, извиват бодливи гръбнаци, посягат със зъби и нокти. Ел минава директно през тях. Боли го, че ги убива по този начин, но само защото дяволски много обича тази кола. При всеки удар надава вик – доста емоционална реакция за шофьор. Отзад Преша и Брадуел се държат за каквото сварят – облегалки, врати, седалки. На два пъти лактите им се допират, когато колата свива рязко встрани. Преша се пита какво ли щеше да се случи, ако го бе оставила да ù каже защо държи да пътува с тях. Ами ако беше минала от другата страна на масата? Дали щеше да я целуне? Бе позволила мигът да отлети. Тогава ù се стори, че така ще е най-добре, но сега иска да върне времето назад; иска ù се стомахът ù да престане да се свива. Каква ли е причината? Дали любов или страх, а може би и двете?

Преша е приклещила Финън между краката си. След няколко леки убождания той вече има ДНК от Ел Капитан, Хелмут и Хейстингс. Не им показа резултатите; изглежда, не са сред хората, които търси.

Брадуел и Преша са насочили оръжието си към затворените прозорци, готови да ги използват. Телата на пясъчните създания, които експлодират, обсипвайки колата с пясък, чакъл и сажди, издават оглушителен шум.

Корпусът на колата е набразден с дълбоки вдлъбнатини, резки и няколко стари дупки от куршуми. Предната броня, изкривена при удара във верандата на Ингършип, а после и от телата на пясъчните създания, които изтребваха по пътя си, вече е напълно съсипана. Задната броня липсва, а решетката отпред е напълно разядена. Всяко пясъчно създание, в което се блъскат, охлузва металните части и боята.

– Ако не помиташ всяко пясъчно създание по пътя си, може би колата ще има по-големи шансове да оцелее.

– В случай че колата се развали, колкото повече пясъчни създания съм изтрепал, толкова по-добре за нас – отвръща в своя защита Ел Капитан. – Искаш ли ти да караш?

– Пред теб! – надава вик Хейстингс. – Виждаш ли ги?

– Да – отвръща Ел Капитан, прегазвайки няколко звяра с изпити муцуни, черни очи и зинали челюсти. Далече от Купола, съществата стават все по-мощни и странни.

Колата изтрополява по някаква неравност, след което гумите зацепват по останките от магистрала – ситни камъчета отскачат от шасито. Ивицата асфалт задържа пясъчните създания настрана. Някои издрънчават със зъби, захапвайки паважа, след което се оттеглят под земята.

– В каква посока отиваме? – пита Ел Капитан.

– Северозапад.

– По-конкретно? – обажда се Брадуел.

Ел Капитан поклаща глава.

– Имаме малък проблем с нашия навигатор...

– Какъв по-точно? – пита Преша, накланяйки се напред.

– Снощи с Хейстингс обмислихме маршрута, но ударихме на камък. Оказа се, че е бил подложен на пълно програмиране – картографски умения, вътрешен компас, високоразвито сетивно възприятие, напълно автоматична бойна екипировка – но също и поведенческо кодиране. Тъй като е програмиран да бъде лоялен, това е цялата информация, която може да ни даде.

– Лоялен – изрича Хелмут.

– Искаш да кажеш, че Хейстингс не може да ни посочи точното местоположение на летателния апарат? – пита Брадуел.

– Не мога да ви дам всичко, което искате – обажда се Хейстингс. – Мога да преодолея кодирането си само до известна степен и да ви заведа донякъде.

– Не се обиждай, Хейстингс... – Брадуел се навежда напред, а Преша може да се обзаложи, че се кани да изтърси нещо обидно. – ... Как да сме сигурни, че сега не си лоялен към Купола и че няма да се обърнеш срещу нас?

– Срещу нас – казва Хелмут.

– Няма как да сте сигурни – отвръща Хейстингс.

– Кодирането ти е много силно – продължава Брадуел. – Може би информацията е програмирана в кортекса, в мозъчния ти ствол, запечатана е в клетките ти.

– По-спокойно – обажда се Ел Капитан.

– Кап, ако внезапно реши да открие огън срещу нас, кой може да го вини за това? Той е програмиран да ни мрази, да ни смята за врагове, не съм ли прав?

– Хейстингс ще ни заведе там, стъпка по стъпка. Бори се с все сили. Нужно е голямо усилие на волята, за да превъзмогне кодирането – обяснява Ел Капитан. – Трябва да бъдем благодарни каквото и да ни даде.

– Каквото и да ни даде – повтаря Хелмут.

– Мисля, че не бива да пренебрегваме риска – отвръща Брадуел. – Не че не му вярвам. Въпросът е в това, че...

– Не му вярваш – сопва се Преша.

– Не вярвам на Купола. Мисля, че е глупаво да ги подценяваме.

– А може би е глупаво и да ги надценяваме – възразява Преша. – Може би затова са толкова силни. Хейстингс е пример за това, че не бива да ги надценяваме.

Хейстингс я стрелва с поглед, сякаш е обиден.

– Искам да кажа, че може би човешкото в него е по-силно, отколкото са смятали в Купола. Може би емоциите имат голяма мощ. Навярно можеш да промениш някои неща.

Брадуел не отговаря. По вида му личи, че иска да каже нещо, ала Хейстингс го изпреварва:

– Щом искаш така, не ми вярвай. Но това ще промени ли нещо?

Хейстингс има право. Вече са около десет километра навътре в Мъртвите полета. И се нуждаят от него.

– Едно мога да ви кажа – започва Хейстингс и присвива очи съсредоточено – в някои отношения този летателен апарат функционира като тези от стария свят.

Брадуел вдига Финън, молейки го за повече информация по въпроса. Финън обяснява, че старите летателни апарати са работели на принципа на пълен с газ балон, обикновено водород или хелий, които са по-леки от въздуха.

– Летателни апарати – изрича замислено Хелмут.

Ел Капитан се почесва по главата.

– Но Уилъкс не може да не е предвидил, че след Детонациите никой няма да има достъп до тези газове за презареждане. Изключено е да работи на този принцип.

– Точно така – казва Хейстингс. – Затова създадоха един изключително лек материал с ниска плътност, който е достатъчно здрав и може да издържи при почти сто процента вакуум, без да бъде смазан от въздушното налягане.

Финън започва да търси в собствената си база данни.

– Ендохедрални фулерени.

– Това пък какво е? – пита Брадуел.

Финън им пуска кратко видео. „Фулерените – обяснява глас зад кадър – са сложни, разнообразни по форма въглеродни молекули, наричани понякога бъкиболи. Тези два термина са добили популярност в чест на Бъкминстър Фулър – учен, изобретател и футурист.“

– Добрият стар Бъки! – изрича тихичко Преша, която си спомня, че е прочела тези думи в бележника на Уилъкс.

– А това каква връзка има с нас? – пита Ел Капитан.

Тогава Хейстингс обяснява, че под ръководството на Уилъкс са увеличили размерите на тези малки молекули, а после, свързвайки ги с други молекули, са получили материала, изграждащ тънката, но здрава и издръжлива обвивка на вакуумните резервоари.

– Летателният апарат се издига с изпускане на въздуха. А се снишава с вкарване на допълнителен въздух, който го прави по-тежък.

– Леле! – въкликва Брадуел, който е истински впечатлен.

Преша оглежда Мъртвите полета.

– Били са толкова умни, но ето какво са постигнали.

Хейстингс споделя с Ел Капитан познанията си, макар и огрничени, за измервателните уреди и навигацията. Брадуел казва на Финън да им покаже карта на района. Картата с магистрали, църкви и комплекси с офис сгради. Финън ги засипва с информация за геоложките и метеорологични особености на района, за гъстотата на населението на квадратен километър, като всички данни са отпреди Детонациите.

А през прозорците на колата се вижда само пустинен пейзаж. Старият свят вече не съществува. Преша се чувства изморена. Всички тези факти отпреди Детонациите ù идват в повече. Защото показват какво са изгубили.

Брадуел разпитва Финън за Сигнус – за съзвездието, за различните видове лебеди, класифицирани с този термин, за връзки с митологията. Гласът на Финън не спира да боботи, равно и ниско.

Тук-там подминават стари табели на вериги за бързо хранене, закрепени на високи метални прътове, повалени на земята като дървета след силна буря. Някои от табелите са разбити на парчета. Други са пропукани като черупка на яйце. Каквото и да е имало вътре – електронни лампи, електрически жици – всичко е унищожено или заграбено. Вятърът е навял пясъка на високи наноси, които поглъщат останките на хотели, ресторанти и магазини за намалени стоки. При все това Преша съзира от време на време оскъдни следи на човешки живот – някоя къща, направена от отнесения покрив на бензиностанция, примитивни колиби, сгушени откъм защитената от вятъра страна на „Хардис“[Верига американски ресторанти. – Бел. пр.].

Докато Преша се взира в пейзажа, Финън разказва гръцкия мит за двама приятели, Сигнус и Фаетон, които били в постоянна надпревара помежду си. Приятелите се предизвиквали взаимно по време на надбягване с колесници по небесната шир. Ала и двамата препускали твърде близо до слънцето. Накрая колесниците им изгорели и те се строполили в безсъзнание на земята. Щом се свестил, Сигнус започнал да търси Фаетон и накрая открил тялото му, заплетено в корените на дърво на дъното на една река. Брадуел докосва ръката ù.

– Чу ли това?

Преша знае за какво си мисли той – за Новиков и Уилъкс и за злополучното удавяне, което най-вероятно не е било злополука. Тя кимва.

Финън продължава разказа си.

– „Сигнус се гмурнал във водата, за да извади тялото на Фаетон и да го погребе както подобава. В противен случай духът му нямало да премине в отвъдното. Ала Сигнус не успял да го достигне. Той седнал на брега на реката и заплакал, умолявайки Зевс да му помогне. Тогава Зевс му предложил да го превърне в лебед и така Сигнус можел да се гмурне и да извади тялото на Фаетон. Ала превърнел ли се в лебед, вече нямало да е безсмъртен. Щял да живее колкото лебедите. Накрая Сигнус избрал да се превърне в лебед, гмурнал се във водата, извадил тялото на Фаетон и го погребал както подобава, за да може духът на приятеля му да премине в отвъдния живот. Зевс така се трогнал от саможертвата му, че сътворил на нощното небе съзвездие с формата на Сигнус – лебед.“

– Уилъкс сигурно е бил Сигнус. А Новиков – Фаетон. – Преша се обръща към Брадуел. – Смяташ ли, че Уилъкс наистина е искал да го спаси?

– Митът звучи странно пророчески – отвръща Брадуел. – Ако Новиков е разполагал с формулата и е провеждал успешни експерименти върху собственото си тяло, и ако Уилъкс наистина го е убил, тогава се е превърнал в смъртен. Предопределил е собствената си съдба. Както каза Уолронд...

– „Той уби единствения човек, който можеше да го спаси“ – добавя Преша. – Очевидно е чувал този мит, дори да не го е разбирал напълно. Нали все пак е избрал лебеда като символ на седморката.

– Мисля, че Уолронд е бил прав за обсесивния разсъдък на Уилъкс, за значението на съзвездието Сигнус, връхчето на чието крило минава над Нюгрейндж – казва Брадуел. – Преди не бях сигурен, но сега си мисля, че започвам да проумявам моделите в мисленето на Уилъкс.

Преша се взира на изток в останките от стари фабрики с нагънати изтърбушени покриви. Тъжна гледка.

– Чудя как ли са оцелели тук.

– Не знам, но трябва да са били доста жилави.

– Пътят свърши – обявява Ел Капитан.

Асфалтът постепенно изчезва. Пясъчните създания се извиват на хоризонта. Преша взима пушката и я притиска към гърдите си.

В далечината се вижда огромна, подобна на скелет, криволичеща структура – дълга шия, която свършва внезапно, гръбнак, който се устремява към земята, завършващ с овал; напомня за буквите от старо време, на които я бе учил дядо ù.

– Какво е това?

– Увеселителен парк – обяснява Хейстингс. – Трябва да го заобиколим от изток.

Брадуел се навежда напред.

– Божичко. Познавам това място. Идвал съм тук като малък. Тогава беше съвсем ново, но направено да изглежда ретро. Нали знаете, че от движението „Завръщане към добрите обноски“ обожаваха всичко, което напомня за стария свят. Наричаше се „Лудият Джон“. Имаше един клоун – наистина огромен клоун с клатушкаща се глава, въртележка и старовремско скоростно влакче. Но не като симулаторите в театрите, а съвсем истински. С истински вятър, който развява косата и изпълва дробовете ти. Баща ми веднъж ме доведе тук. Возихме се на „Громолящата светкавица“ и на „Лавината“.

– „Лудият Джон“ – казва Ел Капитан. – Спомням си афишите. Майка ми все не успяваше да събере достатъчно пари.

– Майка ми – повтаря Хелмут.

Преша се сеща за дядо си, Одуалд Белс, който все ù разказваше за едно пътуване до „Дисни Уърлд“ през времето Преди – измислена от него история, превърнала се в част от миналото ù, за което той не знаеше нищо.

– Мястото е населено – отбелязва Хейстингс. – Скоростното влакче е наблюдателна кула. Виждате ли ги?

– Кои? – пита Преша, но тогава в най-горната част на конструкцията различава няколко дребни фигури, застанали на вертикален участък, вероятно използван като стълба.

– Последния път, когато дойдох – добавя Хейстингс, – се оказаха доста опасни. Разполагат с електричество и барут от фойерверките...

Внезапно седанът занася странично, след което описва кръг. Задните гуми забуксуват в прахоляка. Колата се разтърсва и спира.

– И капани – довършва Хейстингс.

– Какво стана, по дяволите? – надава вик Ел Капитан, след което премята ремъка на пушката през главата на Хелмут и посяга към дръжката на вратата.

– Не излизай! – предупреждава го Хейстингс.

– Излизай – прошепва Хелмут.

– Трябва да хвърля поглед на щетите. – Ел Капитан отваря вратата и излиза навън. Кляка до предната гума, след което става и потрива с ръка шасито. – Проклятие! – изругава той. – Кой би сторил такова нещо на моето бебче?

– Моето бебче! – надава вик Хелмут.

Пясъчните създания са далече оттук. Наоколо е тихо.

– Някой е заровил нещо в земята – казва Ел Капитан. – Розова дупка със зъби! Някаква огромна гнусна уста!

Преша се навежда над предната седалка.

– Трябва да видя това.

– Аз също – додава Брадуел.

– Бъдете внимателни и не се бавете – предупреждава ги Хейстингс.

Спуканата гума е заклещена в съвършено кръгла розова дупка, направена вероятно от фибростъкло. От вътрешната ù страна се виждат остри шипове, забили се дълбоко в съсипаната гума. Свободните краища на брезент се развяват от вятъра.

– Хитро – отбелязва Преша. – Покрили са дупката с брезент, оставяйки вятъра да го засипе с пясък и пепел, и просто са чакали.

Хейстингс също излиза от колата. Спира на няколко крачки от тях, оглеждайки хоризонта.

Ел Капитан сритва гумата, проклинайки.

Брадуел потраква с пръсти по яката пластмаса.

– Това е чаша за чай – казва той. – От някоя въртележка.

– Въртележка ли? – възкликва Ел Капитан. – Колата ми беше съсипана от проклета чаша за чай, част от някаква въртележка?

Преша се замисля за историите, които дядо ù ù бе разказвал – италианските фестивали, златните рибки в найлонови торбички, които се давали като награда, канолите, игрите и въртележките. Тя хвърля поглед към ивицата земя, която ги дели от телената ограда на увеселителния парк. Пясъчните създания се тълпят наоколо.

– Дали има още капани?

– Да – отвръща Хейстингс. – Влизайте вътре. – Приковал е поглед в увеселителния парк. – По този път изгубихме трима войници от Специалните сили – тежко въоръжени и в пълна бойна готовност.

– Трима? – смайва се Ел Капитан.

– Какъв е планът? – пита Брадуел.

– Планът беше да не допускаме колата ми да пострада от една проклета чаша за чай – отвръща Ел Капитан.

– Колко километра остават, Хейстингс? Можеш ли да ни кажеш? – пита Преша.

– Около петдесет.

– Няма да успеем за един ден – заключава Ел Капитан. – Трябва да заобиколим това място и щом стигнем от другата страна, да потърсим къде да пренощуваме.

– Ако стигнем от другата страна – поправя го Брадуел.

– Ако изобщо има друга страна – добавя Преша.

– Ако – изрича накрая Хелмут.

– Чувате ли това? – пита Хейстингс.

– Кое? – обажда се Ел Капитан. Гневът му преминава в страх.

Няма нужда от отговор. Усещат как земята боботи под кракта им.

Партридж

Коледна елха

Партридж се събужда. Пред очите му е лицето на Джулби – петгодишната дъщеря на Холенбек. Това бе стаята, в която спеше през зимните ваканции, прекарани у семейство Холенбек. Чува госпожа Холенбек, която пее в кухнята; тя обича песните за снежни човеци и пързаляне с шейни. Джулби е пораснала. В момента ù липсват два предни долни зъба.

Дойде тук снощи, след като се раздели с Гласингс. Стигна пеша до апартамента на Холенбек и зърна малкото чукало с формата на лъвска глава – талисмана на академията – украсена със сложно завързана панделка – умение, на което госпожа Холенбек учи момичетата. Домашният уют е вид изкуство. Точно под панделката бяха залепени две хартиени снежинки, също като онези, които украсяваха прозорците на училището. Като че ли Лайда е била тук. За миг му мина през ум, че всички вече спят, свити на топло под завивките. Не искаше да ги буди.

Но въпреки това той вдигна чукалото и потропа.

Чу шумолене, а после и гласа на Холенбек:

– Кой е? Кой е там? Какво става, за бога? – После ключалката изщрака и Холенбек отвори широко врата.

Мъжът застана пред него, очевидно разтревожен. Няколко тънки снопчета коса се полюшваха на почти олисялото му теме, докато пристягаше колана на халата си. Раменете му изглеждаха още по-хилави – може би защото не носеше спортното си сако. Явно бе очаквал, че това е някакъв номер или че е изникнало нещо извънредно.

Той застина на място, втренчил поглед в Партридж. Само преди миг Холенбек бе смятал, че нищо не може да го изненада, ала се оказа, че не е така. Забелязвайки изумлението в очите му, Партридж изпитва задоволство, че го е извадил от равновесие. В този миг изпитваше омраза към него – през цялото време е знаел истината, ден след ден е премълчавал фактите.

Е, събуди ли се, Холенбек? – щеше му се да каже. – Такъв е животът. Пълен с изненади.

Холенбек го побутва да влезе.

– Партридж Уилъкс – не спираше да повтаря той. – Гледай ти! – А после се обади по телефона. Когато се върна, изглеждаше пребледнял.

– Можеш да пренощуваш тук. Няма проблеми. На сутринта ще дойдат да те вземат.

А сега Джулби се е надвесила над лицето му.

– Цял ден ли ще спиш?

– Как си, Джулби? Много си пораснала.

Момиченцето носи пуловер с избродирана коледна елха.

– Сега съм в детската градина, трета група, при госпожа Върк. Мама каза да ти предам, че ще обядваме.

– Ще обядваме ли?

– Днес е събота! – изрича тя с гордост. Партридж си спомня, че в събота обядваха с оскъдна, но истинска храна – а не с таблетки от соя или с безцветни разтворими напитки. – Ти също си поканен.

– Сигурна ли си? – Дава си сметка, че храната едва ли ще стигне за всички.

– Ами да. Имаме още един гост.

– Кой? – Не може да е баща му, нито пък Гласингс.

– Едно момиче! – Лайда. Това е първата му мисъл, но бързо му хрумва доста по-логично предположение. Айралийн. – Има лъскава коса и мирише на мехурчета.

– Айралийн.

Джулби свива рамене, човъркайки топките на избродираната елха.

– Дошла е да те заведе у дома.

– Аз нямам дом.

Джулби вдига очи и се засмива.

– Много си забавен.

– Това не беше шега.

Лицето ù става сериозно.

– И Джарв вече си няма дом.

Госпожа Холенбек непрекъснато бе намирала извинения за състоянието му. „Дребничък“ е, защото много повръща. Има чувствителен стомах. Но ще го надрасне!“ Често отвеждат за лечение децата, които не се развиват добре. Дали не са прибрали и Джарв?

– Как е той? – Партридж все още е облечен с панталона и ризата от вечерта, вече омачкани.

Открива вратовръзката си, провесена на облегалката на един стол. Джулби почуква на прозореца, сякаш от другата страна има някого.

– Джарв е глупав.

– Не е глупав. Просто е още малък. Храни ли се по-добре?

– Откъде да знам? Отведоха го – ще го правят умен.

Значи са го отвели. Замисля се за господин Холенбек – стори му се по-възрастен и някак смален. Сигурно е заради Джарв. Партридж не иска да казва на Джулби, че съжалява, защото тя ще разбере, че има за какво да съжалява. Макар че наистина има. Понякога тези деца изобщо не се връщат.

– Дано скоро да се прибере у дома.

– Нищо чудно – отвръща Джулби. – Изчезна изведнъж, може и така да се върне. Като изненада. – Тя поглежда към отворената врата и отново човърка топките на пуловера си. – Мисля, че трябва да останеш за Коледа. Обичаме да си с нас. – Тогава Джулби се стрелва навън, надавайки викове: – Той е буден! Той е буден! Той е буден!

Партридж се шмугва бързо в банята. Докато мие ръцете си, сваля отливката от кутрето си. Кожата е по-плътна. Израстването на кутрето му е знак, че се връща към старото си аз. Това го тревожи. Явно баща му иска да заличи миналото, да го пречисти. Кога ли ще види стареца? Партридж наплисква лицето си с вода и се поглежда в огледалото. Това все още съм аз – казва си той. – Все още съм аз.