Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 25 страниц)

Преша си спомня гласа на Ел Капитан, печален и дрезгав. Може би идеята за близостта между нея и Брадуел му напомня за изгубената му любов, която оплакваше с песента. Трудно ù е да си го представи влюбен – но, разбира се, е способен да обича. Все пак е човешко същество, нищо че се прави на толкова твърд.

– Всеки може да бъде романтичен – казва тя. – Ако наистина го иска.

Лайда

Клетва

Лайда седи на ниско столче сред майките и бели грубата кора на събраните грудки. По кожата им са напъпили израстъци, а от някои от тях са покарали филизи, подобни на пипала. Други са складирани от толкова отдавна, че по тях са поникнали морави брадавици като нокти, сякаш всеки миг ще се превърнат в зверове и ще плъзнат навсякъде. И все пак Лайда няма нищо против тази работа. Щом кората им бъде отстранена, грудките стават белички и хлъзгави. Изплъзват се като риба между пръстите ù и тупват право в кофата, в която ще ги задушат на пара. Единственият звук, който се разнася наоколо, е глухото хрущене на тънките ножове.

Стомахът на Лайда се свива, щом зърва Майка Хестра, която влиза през портала на фабриката. Цяла сутрин бе чакала сгоден случай да измоли разрешение от Нашата добра майка да поговорят по личен, но неотложен въпрос. Обикновено Нашата добра майка не приема молби за индивидуални аудиенции. Тя вярва в колективното мислене и смята, че всяка новина се възприема най-добре, когато е споделена пред всички. Вълната може да завлече човека, когато е сам. Но хванем ли се за ръце, ще отскочим и водата само ще се набразди.

Лайда се ужасява от Нашата добра майка и предпочита изобщо да не говори с нея.

И все пак по изражението на Майка Хестра личи, че е успяла, дори Сайдън изглежда доволен. Тя се обръща към Майка Игън и казва:

– Лайда трябва да дойде с мен. Това е заповед от най-високо ниво?

– Така ли? – възкликва Майка Игън.

Хестра кимва.

– Добре тогава. Лайда, нали чу? Свободна си. – Майка Игън отговаря за беленето на грудките и самата тя прилича на грудка – със суха, потъмняла кожа, осеяна с брадавици. Тя няма дете, сраснало се за тялото ù. Изгубила е децата си по време на Детонациите. Лайда става, подхванала ръба на престилката си, в която събира обелките. Навежда се над кофата за боклук, изсипва отпадъците и премества столчето до стената.

Всички майки и деца са вперили погледи в нея. Гледат я по начин, с който вече е свикнала. Горди са, че сред тях има Чиста, но същевременно я презират. Убедени са, че тя не знае какво е страдание. Случва се някой да ù прошепне с враждебност: „Колко си хубава?‟ или „Имаш чудесна кожа“. Един ден тя намери бележка на възглавницата си: „Върви си. Тук нямаме нужда от такива като теб.“ А когато за първи път ù дадоха нож за белене, Майка Игън ù бе казала: „Внимавай. Не бива да съсипваш прекрасната си кожа.“

В такива моменти Преша ù липсва. Не я познаваше добре, но двете бяха преживели много неща за кратко време. Преша никога не я обвиняваше за миналото ù. Лайда е сигурна, че ако можеше да ù се довери, в нейно лице щеше да намери истинска приятелка. Къде ли е тя сега?

Илиа също ù липсва; разказите ù, макар странни и мрачни, бяха увлекателни и в тях имаше поуки, каквито майките предават на дъщерите си.

Докато излиза от подобното на пещера помещение, усеща, че всички погледи са вперени в нея. Пита се какво ли ще си помислят, щом научат, че е бременна. Дали ще я намразят още повече? Затова, че е била безразсъдна. Затова, че се е отдала лекомислено на едно момче. Ще я помислят за уличница. И преди е чувала тази дума. В академията имаше три момичета, за които се говореше, че са порочни. Свършиха в рехбилитационния център. Останаха там дълго, а когато се върнаха, бяха тъжни и носеха лъскави перуки; косите им никога не пораснаха. Какво ли е наказанието за това тук?

Денят преваля, небето е тъмносиво. Облаците са сякаш от пепел.

– Каза ли ù? – обръща се Лайда към Майка Хестра.

– Сама ще го направиш. Тя знае, че искаш да ù кажеш нещо.

– Дали ще ме изгони? Нали няма да пропъди една бъдеща майка?

За миг Хестра замълчава. После продумва с въздишка:

– Тя е непредсказуема. Но е хубаво, че първо ще ù съобщим насаме.

Минават покрай гробището. Внезапно ù се приисква кутията да е отново у нея. Но това би било грешка. Защото Партридж вече го няма.

Приближават се до една сграда, в която се помещава огромна цистерна. Тук живее Нашата добра майка. Отпред стоят на пост две тежко въоръжени жени. Освен копията, стрелите и ножовете, които носят по желание, има и пушки, откраднати от подземните момчета.

– Доведох я с мен – казва Майка Хестра. – По заповед от най-високо ниво.

Жените ги пропускат.

Цистерната се намира в средата на помещение с висок таван и прилича на огромен метален казан. Тронът на Нашата добра майка се издига точно зад него. Ала днес тя не е там. Лежи на една кушетка, а една от майките разтрива врата ù.

– Поеми дълбоко дъх и го задръж – казва тя. – Готова ли си?

Нашата добра майка притваря леко очи и кимва.

Майката рязко извива врата ù и той изпуква.

– Благодаря ти.

Майката става. В скута ù седи дете, отпуснало глава на гърдите ù. Тогава майката зърва Лайда и Майка Хестра.

– Имаш посетители.

Нашата добра майка поглежда към тях и казва:

– Да, очаквах ги. – В сградата е студено, ала ръцете ù са голи и Лайда зърва бебешката уста на бицепса ù, влажна от лиги. – Говори – казва Нашата добра майка.

– Лайда има новина, която е много... – започва Майка Хестра.

– Не ти – прекъсва я Нашата добра майка, която продължава да лежи неподвижно със затворени очи. Лайда вижда парчето от метална решетка, сраснало се с гърдите ù, което леко се повдига в ритъм с дишането. – Лайда, кажи ми какво е толкова важно.

Лайда пристъпва напред.

– Не знам дали...

– Да нямаш новини от Купола? Той свърза ли се с теб?

– Партридж ли?

– Кой друг?

– Не – отвръща Лайда. – Не мисля, че може.

– Значи, те е изоставил?

Слад кратка пауза Лайда отвръща.

– Може и така да се каже.

– Е, това не е новина. Типично за един кръвопиец. Винаги така постъпват. Просто си тръгват.

Лайда поглежда Майка Хестра. „Кажи ù – дава ù знак тя. – Хайде, направи го.“

– Но преди... – продължава Лайда. – Преди той да си тръгне...

Нашата добра майка отваря очи.

Лайда си поема дъх.

– Преди да замине, трябваше да бягаме. Специалните сили бяха навсякъде и...

Нашата добра майка сяда на леглото. Взира се в Лайда с нетрепващ поглед. Цялото ù лице е с фини бръчици.

– Докато бягахме, бяхме сами. Озовахме се в къщата на директора. Нямаше покрив и...

– Разкажи ми какво се случи там.

– Бяхме на последния етаж – продължава Лайда. – Над главите ни бе само небето. Там имаше стара рамка от легло. С четири подпори. От месинг ...

– Лайда, какво ти стори той в къщата на директора?

Лайда поклаща глава. Сълзите напират на очите ù. Тя сплита умоляващо пръсти.

– Нищо не ми е сторил. Нищо подобно не се е случило.

– Да не искаш да кажеш, че те е изнасилил?

– Не!

Нашата добра майка става.

– Значи, казваш, че те е отвлякъл от Майка Хестра, а после те е завлякъл в къщата на директора, където никой не може да чуе виковете ти. – Тя застава на сантиметри от Лайда. – И накрая те е изнасилил.

– Не е вярно! Той не ме изнасили. Нищо такова не се е случило.

Нашата добра майка я зашлевява така силно и неочаквано, че в първия миг Лайда е зашеметена. После по лицето ù плъзва пареща болка. Протяга ръце и Майка Хестра я подкрепя.

– Да не си посмяла да защитаваш този кръвопиец – изрича Нашата добра майка. – Не и тук. Пред мен. – Тя рязко се извръща и яростно блъска с юмруци по стената, докато започва да стене от болка. Най-сетне спира и замръзва на място, свела глава.

– Тя е бременна – изрича тихо Майка Хестра.

– Знам – отвръща Нашата добра майка.

Стаята потъва в мълчание. Ала Лайда не издържа и казва:

– Какво ще правите с мен?

– Нищо – отвръща Нашата добра майка. – Въпросът е какво ще направя за теб. – Гласът ù звучи като дрезгав шепот. А това плаши Лайда повече, отколкото ударите с юмруци по стената.

– Какво искаш да кажеш?

– Смятам да го убия – отвръща сухо тя.

– Какво? – Все още разтърсена от шамара, Лайда усеща, че коленете ù омекват. – Моля те, недей.

– Казвам истината – продължава Нашата добра майка. – Смятам да го убия, а за да стигна до него, ще трябва да убия и други. И без това е време да атакуваме Купола. Време е за война. – После пристъпва към Лайда.

Лайда не проумява как е възможно нещо толкова мимолетно и невинно да доведе до война. Ще умрат хора заради онези кратки мигове в къщата без покрив.

– Недейте – прошепва Лайда през сълзи. – Не го правете заради мен.

Нашата добра майка слага нежно ръка на корема ù. Сетне поглежда Майка Хестра и казва:

– Бебе, което всички ще можем да прегърнем. Ще бъде първото след Детонациите.

– Първото – повтаря Майка Хестра. – Ще бъде оградено от обич.

Нашата добра майка въздъхва и сочи бебешката уста на ръката си. После пъхва пръста си и разтрива венците.

– Две зъбчета – изрича тя. – Казах ли ви? След всички тези години два малки бели израстъка.

Партридж

Нервни влакна

Когато се събужда, Айралийн я няма. Нейната половина от леглото е идеално оправена. Когато открива, че е върнала старата проекция на стаята, се паникьосва. Дали Айралийн ще удържи на думата си и след операцията отново ще се озове във фермерската къща? В противен случай е загазил.

На масата е оставена закуска, отново истинска храна – овесена каша и розов сок. Камерите го наблюдават със стъклените си очи. Партридж се втренчва в тях, сякаш иска да внуши на онези, които го наблюдават, че не се страхува. Но не е вярно. Толкова е изплашен, че загубва апетит. Приближава се до прозореца и зърва стареца с металния детектор. Навежда се навън и се провиква:

– Ей, глупав измислен дядка! Обречен си! Нищо няма да намериш!

Мъжът се обръща, усмихва се и докосва леко шапката си.

В този миг на вратата се почуква.

– Влез.

Предполага, че е Айралийн, която непрекъснато се навърта около него. Ала от другата страна се чува гласът на Бекли:

– Дойдох да те взема – казва той.

– Толкова рано? – учудва се Партридж. – Ще ми дадеш ли минутка? – Няма представа за какво му е тази минута. Иска му се да върне стаята от фермерската къща и да провери дали бележката е на мястото си. Само че без Айралийн не може да го направи.

– Искат да отидеш веднага – казва Бекли.

– По дяволите – изругава Партридж и долавя стърженето на ключа в ключалката.

Бекли отваря широко вратата.

– Готов ли си?

След един час Партридж е вече в медицинския център и лежи на операционната маса по болнична нощница. Съвсем сам.

Долавя познатото прищракване и бучене на вентилационната система. На тавана над него има отдушник. Въздухът нахлува в помещението, но му се иска да бе подухнал ветрец. Преди време пътят му за бягство започна от отдушник. Ала сега трябва да остане тук. И да се довери на Арвин Уийд.

При него влиза асистент.

– Ще ти сложа ремъци.

– Ремъци ли? – Партридж се надига от масата инстинктивно. Опитва се да се засмее. – Хайде сега. Приличам ли на човек, който има нужда от усмиряване?

Лицето на асистента остава безизразно.

– Доктор Уийд каза, че се налага.

Май това е лош знак.

– Доктор ли? Уийд не е доктор.

– Вече е.

– Слушай, не ми трябват ремъци. – Партридж слага ръка на гърдите на асистента. Мъжът поглежда първо ръката му, а после и самия него. В същия миг Партридж осъзнава, че този човек не е обикновен асистент. Явно е преминал през програмата за стимулиране и преди да разбере какво става, той извива до болка ръката му зад гърба. Дъхът му е хриплив.

С още няколко бързи движения асистентът успява да закопчае ремъците. После се оттегля встрани и остава там до появата на Арвин. Носи хирургическо облекло и маска на лицето, така че Партридж вижда само очите му.

– Остави ни за минутка – казва Уийд. – Трябва да обясня на пациента какво представлява процедурата и да отговоря на въпросите му. – Арвин вече е с маска на лицето!

Асистентът излиза навън.

Партридж и Арвин остават сами, като изключим камерите. Партридж изпитва отчаяната нужда от някаква гаранция, че всичко ще бъде наред.

– Защо са тези ремъци? Не беше нужно да ме връзват.

– И без друго ще трябва да го направим, щом сложим упойката – отвръща той, хвърляйки поглед към камерите.

– Обещай ми, че всичко ще е наред – казва Партридж. – Ще го направиш ли?

– Операцията, която предстои да извършим, е наистина новаторска и ще запишем всичко за идните поколения.

– Всичко ли?

– Разбира се.

– Не може ли да поговорим наистина насаме?

– Защо?

Значи ли това, че Уийд не може да му даде гаранции, или никога не е имал намерение да го прави?

– Знаеш защо, Уийд.

– Ще ти обясня как работи паметта от научна гледна точка и какво представлява самата операция.

Точно сега научната гледна точка изобщо не го интересува. Само се бои, че ако проговори, гласът му ще потрепне. Накрая ще рухне психически и всичко това ще бъде записано за идните поколения. Решава да остави Уийд да говори, докато се съвземе.

– Краткосрочната памет е химически процес, при който спомените остават кодирани в мозъка. Процесът е анатомичен. В общи линии знаем как да включваме и изключваме определени неврони и невронни модели в структурата на мозъка. Когато спомените се формират, създават тези модели. Така че, ако прекъснем правилните неврони, можем да унищожим конкретни спомени. Нарича се оптогенетика. Веднъж говорихме за това, помниш ли?

– Звучи ми познато. Донякъде. – Всъщност Партридж винаги изключваше, когато Уийд изпадаше в научно опиянение. Но моментът не бе подходящ за признания.

– Като начало се спираме на определени неврони, които ще променим генетично, като използваме вируси с установен вид ДНК. Става дума за микробиология, а в този случай ще програмираме съответния неврон със способност да се деактивира под въздействието на разноцветни светлини. Ще използваме изключително фини оптични влакна, които много внимателно ще вкараме в мозъка ти. По този начин ще стигнем до един от тези модели. А впоследствие ще можем да деактивираме групата нервни клетки, като изпращаме светлинни сигнали по влакната. Еt voila`!

Прилошава му само от мисълта, че ще напъхат някакви влакна мозъка му.

– Еt voila`. Просто влизаш в мозъка ми и изключваш светлините.

– Това е кратката версия.

– Прекрасно – Партридж преглъща с усилие.

– Кажи ми нещо, доктор Уийд. – На празненството Арвин му бе обяснил, че щом повредените канали прекъснат достъпа до дълбоките спомени, намиращи се на дъното на паметовия океан, следва кратък период, през който все още можеш да се добереш до тях, а после остават погребани завинаги. Но колко кратък е този период? – Колко време ще имам да се гмурна на дълбокото?

– Да се гмурнеш ли? За какво говориш? – Арвин изважда игла. – Ще ти включа интравенозна система, Партридж. Така че се отпусни.

– Колко време, Уийд? – настоява Партридж, извръщайки глава, за да не гледа как иглата прониква в меката плът до свивката на лакътя му. Арвин залепя иглата с парче левкопласт.

– Сега мълчи.

Партридж разглежда тръбичката на ръката си и зачервената от левкопласта кожа, обтегната по краищата му. Арвин потупва маркуча, който свързва тръбичката с провесената на метална стойка торбичка с прозрачна течност. Скоро стаята ще потъне в мрак. И Партридж ще изпадне в безсъзнание.

– Колко време ще имам да стигна до дъното на океана?

– Ха! – възкликва Арвин. Нека да слушат… – Започва да халюцинира. Скоро ще изгуби съзнание.

– Колко време? – повтаря Партридж. – Кажи!

Лицето на Арвин започва да се размива. Той потупва отливката на кутрето на Партридж.

– Колко време остава, докато израсте напълно? Около една седмица, нали така? Изумително. Ще си го върнеш цяло-целеничко – казва Уийд почти напевно. – Цяло-целеничко. Цяло-целеничко кутре.

Цяло-целеничко кутре, цяло-целеничко кутре, цяло-целеничко кутре, мисли си Партридж. Дали Уийд не ми казва, че има седмица, за да изрови спомените си. Само една седмица? Дотогава ще трябва да намери списъка със седемте прости истини. Но дори да им повярва, едва ли ще знае, че разполага само със седем дни, за да си спомни изгубеното. Светлините над него се завъртат и примигват. Стаята се люшва. Лицето на Арвин е толкова размазано, че Партридж вече не е сигурен дали наистина е той. Около него застават още хора с маски.

Не трябва да губи съзнание. Не може да им позволи да вкарат тези влакна в мозъка му. Той извива гръб, опитвайки се да се освободи от ремъците. Започва да крещи на Уийд, но не може да прецени дали от устата му изобщо излиза звук. А хората с маските продължават да работят невъзмутимо и методично.

Сеща се за стареца с металния детектор. Дали ще го забрави? Беше го нарекъл глупав, обречен и измислен. Ами ако е истински и всеки ден минава по плажа с убеждението, че Партридж е измислен? Какво значение има?

Тялото му се отпуска. Той затваря очи, чува пиукане. Дали не е от металния детектор? Вижда отново мъжа на плажа, вдигнал поглед към прозореца. А когато се усмихва и докосва шапката си, Партридж установява, че изобщо не е стар. Мъжът е млад. Това е самият той, който маха на нереален непознат, а плажът е истински с истински неща, заровени под истинския пясък – а отвъд е само безкрайната шир на океана.

Преша

Летателен апарат

За да избегнат руините, решават да влязат във Вашингтон от юг, през долината Рок Крийк. Неведнъж чуват стонове и викове, някои от които звучат като човешки. Над главите им прелитат птици и тежко кацат по клоните на дърветата. Едни са с мазно, лъщящо оперение, други имат глави на влечуги, трети приличат на огромни прилепи със зловещи, щракащи челюсти. Крилете им, обрасли с пухеста козина, плющят на вятъра. Грачат като гарвани.

След около четири километра Преша зърва прекършена на две кула, чиято горна част е полуразрушена. Виждат се купчини тухли и камъни, както и непокътнати сводове.

– Какво ли е било това?

Финън обявява координатите:

– Трийсет и осем градуса, петдесет и три минути и двайсет и три секунди на север, седемдесет и седем градуса, нула минути и трийсет и две секунди на запад.

– Стига с тези координати – срязва го Ел Капитан. – Каква е била сградата?

– Вашингтонската катедрала. – Финън им показва изображение на прекрасна постройка със сводове, контрафорси и заострени кули.

– Църква – заключава Преша.

– Само че доста голяма – казва Брадуел. Преша знае, че той има особено отношение към храмовете. В известен смисъл оцелява благодарение на криптата на „Света Уи“. – Наистина е била огромна. Тук са се стичали хора откъде ли не.

– Да отидем да погледнем – предлага Брадуел.

– Защо? – втренчва се в него Ел Капитан.

– Защото е висока. Отгоре ще можем да видим откъде е най-добре да влезем в града.

Започват да се катерят. Насипът от отломки е огромен.

– Родителите ти не са били вярващи, нали? – Преша си спомня, че те не са ходели на църква, отказвайки да бъдат държани в покорство миряни, но вярата в Бог е нещо друго.

– Тя вярваха във фактите и се прекланяха пред истината. В този смисъл бяха вярващи.

– А ти в какво вярваш? – пита го Преша. Самата тя би искала да вярва в Бог и почти успява. Понякога има чувството, че над всичко на планетата има по-висша сила. Обича да се взира в небето, невидимо за хората от Купола – нещо, за което ги съжалява.

– Ами ако Бог и истината са едно и също нещо? – подхвърля Брадуел. – Ако истината е в основата на живите същества? Вярваш ли в това, значи вярваш, че в крайна сметка тя ще възтържествува. Ще се разкрие...

– Като Бог? – додава Преша.

– Не знам.

– През времето Преди, мястото, което отреждахме на Бога, ставаше все по-малко и по-малко. От една страна, бе науката. Именно от позицията на науката Уилъкс си въобрази, че може да се превърне в господ. А от друга, бе църквата, създадена за свои собствени цели, в чието лоно богатите бяха благословени, защото са богати. На някои хора им се разминаваше безнаказано – за извършени жестокости, за най-тежки простъпки. – Брадуел свива рамене.

– Мястото, което отреждахме на Бога, бе пометено от Детонациите като всичко останало – отвръща Преша. – А може би с времето е останала само частица, един атом от Господ.

– Напълно достатъчно, за да оцелее.

Ел Капитан вече е на руините и се провиква към тях:

– Оттук се открива добър изглед. Елате да погледнете!

Преша и Брадуел продължават нагоре. Сред отломките се забелязват късове разноцветно стъкло. Въпреки че са потъмнели от пепелта, цветовете все още изглеждат ярки. Преша взима парче стъкло. Краищата му са остри, но повърхността е гладка. Навремето е било част от нещо красиво, сигурна е тя, нещо, което е вдъхновявало хората.

Щом стигат до върха, Преша хвърля поглед към рухналия в подножието таван. А долу, във вътрешността на просторната катедрала, лежат останките на зеления бакърен покрив, пропаднал под собствената си тежест. Сред пластовете пясък и пепел проблясват жълти и червени отломки от стъклопис, лишен от форма и смисъл. Ала Преша знае, че изкуството е отражение на живота и въпреки всичко натрошените витражи са все още плод на изкусно майсторство.

– Значи това е останало от града – отбелязва Брадуел.

Преша се обръща и оглежда ширналия се пред тях почти пустинен пейзаж. Градът е превзет от тинестите води на мочурища. Във влажните храсти се крият зверове и птици. Руините стигат до призрачните останки на разцепен на две обелиск. Прилича на къс от пропукан камък – вероятно мрамор, но с времето почернял.

– Монументът на Вашингтон – отбелязва Брадуел. – „Моливът“.

– А къде е Белият дом? – пита Преша.

– Някъде е ей там – отвръща Брадуел, сочейки на север от обелиска. – Нищо не е останало от него.

– Ами музеите? – обажда се Ел Капитан, докато Хелмут се взира развълнуван над рамото му. – Обеща ми образователна екскурзия.

– Ето ги там. Архивите, Националната галерия, Музея на американската история, Музея по естествена история, Музея на праведната червена вълна... Виждате ли каменните останки на изток от „молива“? – Брадуел посочва могилите с каменни руини. – Може би Декларацията за независимост все още е някъде там. Доколкото знам, са я прибирали в подземно хранилище. Не е изключено да е оцеляла след Детонациите.

– Погледнете натам – казва Ел Капитан, сочейки на изток. – Не е ли това, което търсим?

Капитолият на Съединените щати се очертава на хоризонта като изящен сапунен мехур. Разнебитен, но все пак е там, на малък хълм, издигащ се от заблатените земи. С врмето белият камък е посивял. Огромна част от набраздения с пукнатини покрив е пропаднала. Липсват големи парчета от стените и от разстояние сградата изглежда като направена от дантела. Преша се сеща за дупчиците по дрехите, проядени от молци. Изведнъж осъзнава, че куполът не е празен. Нещо проблясва отвътре, сякаш метал. Летателният апарат – огромният му силует, неговият корпус. Нима наистина е там?

– Виж, Хелмут – прошепва Ел Капитан на брат си. – Ето го, там е.

Преша съжалява, че дядо ù не е тук да го види. Неведнъж ù бе разказвал за деня след Детонациите, когато летателният апарат се плъзнал сред облаците с монотонно бръмчене и от небето полетели бели късчета хартия с текста на Посланието. Хората помислили, че техните братя и сестри от Купола им вдъхват надежда, че те ще бдят над тях с милосърдие. А един ден ще дойдат с мир.

Любувайки се на Капитолия и с ясното съзнание за скритата в него надежда, всичко ù се струва ужасно, непоправимо предателство. Няма дори телена ограда. Просто е оставен без охрана, доказателство за арогантността на Уилъкс. Той никога не е допускал, че един нещастник може да стигне толкова далече, пък дори да успее, едва ли е вярвал, че ще се осмели да го открадне.

Ел Капитан е наблизо, но Преша докосва ръката на Брадуел. Пръстите им се сплитат, сякаш са го правили хиляди пъти.

– Бил е тук през цялото време – казва Брадуел.

– По дяволите – обажда се Ел Капитан.

– Но не Уилъкс го е построил – продължава Брадуел. – Направили са го хората, които смята за непотребни.

– Хора като нас – отвръща Ел Капитан.

– Значи е наш – казва Преша и стисва ръката на Брадуел, който в отговор също стисва нейната. – Принадлежи ни по право.

– Точно така – отвръща Ел Капитан.

– Така – повтаря Хелмут.

– В такъв случай – казва Брадуел – остава да си го вземем.

Бързо се връщат в долината и след не повече от половин час обувките им са подгизнали от вода. На някои места нивото стига над коленете на Преша. От студа я заболяват краката.

– Мястото се наричаше Мъгливата долина – отбелязва Брадуел. – Някъде тук е. – И наистина, сякаш да оправдае името си, местността е обвита в мъгла. – Трябва да се изкачим нависоко.

Това означава да поемат по руините наблизо. Под тежестта на брат си Ел Капитан вече изглежда изморен.

– Сигурен ли си?

– Искам да видя какво има във водата – казва Преша.

Нейният глас се оказва решаващ. Тръгват, но руините крият неизвестни за тях опасности – нямат представа дали пясъчните създания и зверовете са оцелели тук. Свиват на изток по посока на Капитолия.

Започва да ръми. Преша превива рамене, за да се предпази от влагата. Косата на Брадуел блести от капчиците дъжд. Той тръсва глава. Скоро се озовават сред нежни фиданки. А водата, студена и тъмна, отново покрива обувките им.

Преша първа чува ръмженето. Спира и се снишава.

– Какво има? – прошепва Ел Капитан.

Наоколо се разнася силен рев. Отеква по-силно от всякога.

– Не знам какво е, но със сигурност е голямо.

– Кап, току-що ми хрумна нещо за образователната екскурзия – казва Брадуел.

– Какво? – пита Ел Капитан.

– Националният зоопарк.

Нещо пробягва през крака на Преша. Тя зърва масивна и възлеста глава като на гущер, покрита с матово стъкло – вероятно плексиглас. Замръзва на място. Животното е дълго близо три стъпки. Плува, като маха с опашка. Преша знае какви животни е имало в зоопарковете – екзотични, красиви и опасни.

– Това не ми харесва – казва тя.

Звярът отново надава рев, след което започва пронизително да лае. Малки хлъзгави животинки се плъзгат уплашено по водата, бягайки от шума. Някои са с огромни уши и муцуни на гризачи. Други имат змийска кожа, но приличат на видри. Птиците литват. Въздухът оживява от плясъка на крилете им. Една от тях е огромна и розова, с великолепни широки криле. Клюнът ù е закривен. Сърни – ако изобщо са сърни – изскачат от храстите и се стрелват нанякъде. Имат копита, а някои и рога – плоски, заострени, сплетени, спираловидни. Козината им е различна – черна или на райета, четинеста, гладка като на влечуго, обгоряла и покрита с белези, осеяна с късове стъкло и чакъл. Носят се леко, спускат се бързо по руините и изчезват.

– Приближава се – казва Ел Капитан. – Предлагам да бягаме.

Тримата се втурват, газейки през мочурищата, притиснали пушки към гърдите си.

Далече напред Преша зърва силует, който се спуска бавно към тях. Всички спират. Ел Капитан вдига пушката и се прицелва.

– Почакай – казва Преша. Животното е било затворено тук като в клетка и е съвсем естествено да пази територията си. – Ние сме натрапници. – Тя се свива зад храстите.

Мъглата е толкова плътна, че отначало звярът изплува като неясен силует сред дърветата. Постепенно придобива очертанията на едра горила. Тя накуцва; левият ù крак е пронизан с метален прът. Гърдите ù са покрити с гума, някакъв предмет е дълбоко врязан в плътта ù. Държи бебе, което изглежда мъртво и отчасти разложено. Но не е сраснало за майка си. От него се носи непоносима смрад. Преша предполага, че малкото е умряло от обезводняване. Майката не би могла да го кърми заради гумената обвивка.

Горилата надава яростен рев.

В отговор Хелмут също изревава.

– Млъкни – срязва го Ел Капитан.

– Ще стане агресивна, за да защити бебето си – отбелязва Преша.

– Каквото е останало от него – поправя я Ел Капитан.

– Още не се е отказала от рожбата си – казва Преша.

Чуват нов рев, някъде отдалече, този път много по-мощен.

– В зоопарка имаше ли лъвове? – пита Ел Капитан. – Всъщност май не искам да знам.

– За съжаление – въздиша Брадуел – имаше. И не само лъвове.

– Оттук – казва Преша. – Там има открито място. Вижда се през дърветата.

Поемат бавно напред, отдалечавайки се от горилата. Тя ги изпровожда с печален поглед, сякаш е търсела помощ. После притиска бебето към гърдите си и присяда на една скала. В този миг Преша зърва ръката ù – непокрита с козина, бледа и деликатна. Признак за нещо човешко.

Преша извръща очи. Дали човешката ù природа е напълно заличена?

Ел Капитан и Брадуел вече бягат. Топло е. Повдига ù се, но хуква след тях все на изток. От другата страна на дърветата има блато, край което се издигат дървета. Преша върви начело, ала изведнъж земята под краката ù изчезва и тя пропада. След малко отново стъпва на твърда почва. Залита, но успява да се задържи.

Брадуел и Ел Капитан също се строполяват. Брадуел поглежда на изток – където се издигат „моливът“ и сградата на Капитолия – а после на запад към мемориала на Линкълн, който изглежда като отсечен.

– Отразяващото езеро – обявява той, вдигайки крак над водата. – Сигурно е това.

– Отразяващо езеро ли?

– Навремето тук се провеждаха демонстрации, когато все още бе разрешено – обяснява Брадуел. – Хората се събираха на това място и държаха речи с надеждата за промяна. Точно тук.

Тя нагазват във водата, която става по-дълбока. Нагазила почти до кръста, Преша усеща, че нещо се движи във водата. Риби? Змии? Водни плъхове? Хибриди? Радва се, че водата е тъмна. Дори не иска да знае какво има в нея. Затваря очи и продължава напред. Щом преполовяват езерото, нивото на водата започва да спада. Обелискът вече не е далече, а Капитолият е точно до него.

Изкачват се тичешком по нисък хълм – целта е близо. Още малко и пред тях се издига масивна сграда. Преша опира ръка на студената фасада.

– Трябва да си много самонадеян да оставиш летателния апарат тук – казва Брадуел. Явно Уилъкс е бил дяволски сигурен, че никой няма да се добере дотук.

– Без специални сили може би и ние нямаше да успеем – отбелязва Преша.

– Ама че ирония – отвръща Ел Капитан. – Озовахме се тук благодарение на едно от творенията на Уилъкс.

– Творения – повтаря Хелмут.

Заобикалят сградата и откриват входа. Отпред се издига огромен полуразтопен железен глобус – някога статуя.

– Какво е това? –пита Ел Капитан.

– Статуя на Праведната червена вълна – обяснява Финън. – Издигната в чест на движението два месеца преди Детонациите.

Минавайки през лабиринт от коридори, стигат до проходимо стълбище, по което се изкачват на горния етаж и се озовават в огромна, просторна зала. Куполът, част от който липсва, е високо горе. Вятърът нахлува през дупките, пораждайки вихрушки леден въздух.