Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 25 страниц)

По това време има полицейски час и охраната патрулира из района. Единствената основателна причина да бъдеш навън в този час е някакво извънредно събитие, например неотложно посещение на медицинския център на ниво нула, приютило на територията си и сградите на академията, където би трябвало да е сега Партридж. Всички нива над нулевото не предлагат директен достъп до външните стени на Купола. Заради осветлението и циркулацията на въздуха първо, второ и трето ниво са обградени с дебели стъклени стени, описващи окръжност. Вижда горния ръб на стъклента обвивка, която се издига високо над главата му. За да стигне до нулевото ниво, ще трябва първо да се добере до центъра на Купола, където са асансьорите. Но в ъглите на всеки от тях има монтирани камери. Дали да не изчака сутрешното оживление, когато ще може да се смеси с тълпата, или ще стане още по-зле? Има частен асансьор, който използваше баща му и другите големци. Няколко пъти се бе качвал на него – в един от тези случаи на път за скромната служба в памет на Седж. Проблемът е, че този асансьор е строго охраняван.

Партридж свива бързо по оскъдно осветена алея – широка, колкото по нея да мине електромобил. Притихва в сянката на една жилищна сграда, ослушвайки се за бръмченето на охранителния електромобил. Но единствените звуци, които долавя, са от собственото му дишане, от скърцането на обувките му по паважа и от долитащото от време на време свистене на еднорелсовото влакче, което се движи в спирала между отделните нива на Купола.

Минава край ресторант на име „При Смоуки“. Хранил се е на това място поне стотици пъти. Предлаганата храна, по всеобщо мнение истинска, винаги имаше вкус на нещо изкуствено – приготвена от соя, за да прилича на месо, а за по-голяма автентичност – осеяна със специално оформени парченца хрущял. И все пак е за предпочитане пред соевите таблетки. Хората, обитаващи първото ниво, може никога да не извадят късмет да се хранят тук – освен на медения си месец. Интериорът е все така неизменен; също като обслужващия персонал и менюто.

Зад гърба си долавя странно цъкане. Ала там има само улична лапма и кръжаща около крушката нощна пеперуда. Нощна пеперуда ли? Понякога се случваше някоя птица да избяга от птичарника. Или да зърнеш пляскащи крила и дори гнездо, свито в короната на някое изкуствено дърво. Но борбата с насекомите е безкомромисна. Земята се пръска с пестициди. Служители с бели гащеризони, нарамили резервоари с отрова на гърбовете си, обикалят ежедневно наоколо. Но да зърнеш тук нощна пеперуда е истинска рядкост и това го изпълва с безпокойство, може би защото се оказва, че противно на очакванията си, не е сам.

Втурва се отново напред, минавайки край обществена пералня, дрогерия и гимнастически салон. Стига до редица прозорци, потрепващи в бяло – основно училище, по чиито стъкла са залепени снежинки от хартия. Някои имат сложна плетеница от шарки и изглеждат почти като дантелени. Други са огромни и непохватно изрязани. Но всички трептят от циркулиращия въздух, като че ли са живи и дишат.

Това е подаръкът, който щеше да даде на Лайда. Беше ù казал: „Хартиени снежинки. Това ли е всичко, от което имаш нужда, за да си щастлива?“ А тя бе прошепнала в отговор: „Да. От теб също.“ Тогава тя го целуна. Спомня си меките ù устни. „И това.“ Тя му липсва. Болката е остра, като от нож. Вече е задъхан и се чувства несигурен на краката си.

Изоставя алеята и хуква напряко през парка „Белвю“. Изкуствената му трева е идеално поддържана. Партридж си напомня, че земята тук няма очи, нито зъби или нокти. Само изкуствена, безвредна трева. Това е мястото, където е израснал. Дърветата не растат, листата не изменят цвета си. Нищо не се е променило от времето, когато двамата със Седж играеха на война, редувайки се в ролите на войник и нещастен оцелял. Седж беше добро дете, винаги изпълняваше каквото им кажеха, никога не мрънкаше и не отказваше да си легне навреме. Никога не казваше „Не исках това“, когато разопаковаше подарък, както правеше Партридж. Всъщност Партридж беше винаги начумерен. Въобразяваше си, че е корав, но се разплакваше твърде лесно. Задаваше прекалено много въпроси, зяпаше непознатите. Ако някой му предложеше бонбон, грабеше с пълни шепи. Дребни провинения, които обаче започнаха да се натрупват. Седж му каза, че трябва да заякне, опита се да му помогне да се впише в средата им, да не се забърква в неприятности и просто да порасне, да надмогне детството. И противно на всяка логика, Партридж оцеля, а Седж намери смъртта си.

Не си бе давал сметка колко трудно ще му бъде да се върне в Купола, след като изгуби Седж и майка си, след като остави Преша и останалите, но най-вече Лайда.

Долавя приглушеното бръмчене на двигател зад гърба си – електромобил с прожектор. Шмугва се зад група тополи, докато прожекторът претърсва дърветата, а после се плъзва нататък. От прикритието си вижда шофьора. Шкембето му е толкова голямо, че почти опира във волана. Чуди се какви ли връзки е имал, за да си спечели място в Купола? Дали навремето не е бил на важен пост, осигурил на семейството му апартамент и тази работа?

Партридж разхлабва вратовръзката си. Може би връзването на връзки е част от обучението на Айралийн. Съжалява, задето не е успя да я убеди да тръгне с него. Няма никакво доверие нито на баща си, нито на Мими. Вратите – все още ги вижда. Екземпляри. Какви точно? И с какво предназначение?

Усеща, че нещо го гъделичка по голия глезен. Щом се почесва, един огромен черен бръмбар тупва по гръб на земята, размахвайки крачка във въздуха. Още една буболечка? Преобръща го с върха на обувката си. Бръмбарът примигва със слаба червена светлина и се отдалечава. Дали не е полуробот – също като паяците, изпратени от Купола? Още не може да си обясни какво означава присъствието на нощната пеперуда и на бръмбара. Възможно е да са най-новите шпионски изобретения на баща му за събиране на информация и потисничество.

В този миг чува гласове. Партридж се скрива зад живия плет, около телената ограда на тенискортовете. По пътеката се задават двама пазачи. Ключовете им подрънкват.

– Хвърля топката в съвършена спирала. А е само на пет. Съвършена ти казвам. Знаеш, че съм тренирал.

– Че кой не го знае! – Пазачите са толкова близо, че вижда блясъка на обувките им.

– Сериозно ти казвам, от хлапето можеше да излезе нещо. А сега какво? Край на състезанията и на тренировките. Право да ти кажа, всички сме...

– Затваряй си устата – смъмря го другия и се заковава на място. Партридж затаява дъх. Пазачът се оглежда наоколо. Партридж усеща как кръвта нахлува в главата му. Но тогава човекът добавя: – Тук всеки може да те чуе. Под душа можеш да дрънкаш, каквото си искаш. Но не и тук. Не и когато си с мен.

Пазачите отминават в мълчание.

Партридж си отдъхва. Как ще успее, по дяволите, да се добере незабелязано до академията? Усеща нещо на рамото си – още един бръмбар? Не, този път е ръка с бледа кожа и изящни, дълги пръсти.

– Партридж. – Едно лице сякаш изплува пред очите му – лицето е момчешко, слабо и луничаво.

– Кой си ти?

– Винти Фърт.

– Винти Фърт? – Въпреки че Олгрин Фърт беше приятел на Вик Уелингзли и мразеше Партридж, имената на родителите му бяха в сигнусовия списък на майка му. Партридж си спомня, че Олгрин е разказвал за Винти. Родителите му се притеснявали, защото смятали, че е твърде недоразвит, за да бъде приет в академията.

– Точно така – отвръща Винти. – Знаех си, че ще те намерим!

– В академията ли учиш? – пита го Партридж, като че ли има някакво значение.

– За първа година.

– Какво търсиш тук?

Винти се оглежда бързо

– Трябва да дойдеш с мен – веднага.

На чия ли страна е Винти? Започва да се чуди дали нощната пеперудата и бръмбарът не са издали местоположението му, засечено от някоя сложна система, управлявана от баща му. Ако е така, защо ще изпращат слабак като Винти Фърт?

– Слушай, няма да се хвана на въдицата на баща ми. Можеш да му кажеш, че...

– Не е баща ти – отвръща Винти. – А Сигнус. Ние сме Сигнус. Чакаме те отдавна.

Партридж

Долу

По всичко личи, че Винти усеща приближаването на пазача с електромобила доста преди Партридж да чуе нещо. Момчето го избутва в странична алея между два магазина и количката профучава покрай тях. Винти вдига ръка, сякаш му казва: „Чакай, чакай!“ Когато шумът заглъхва, двамата поемат нататък.

Партридж задава въпроси, ала Винти слага показалец на устата си, след което продължават. Опитва отново да пита това-онова шепнешком, но Винти всеки път поклаща глава.

Момчето го отвежда до централната част на Купола, след което прикрива лицето си, пристъпва към асансьорите и натиска най-близкия бутон.

Няколко асансьора идват и си отиват. Вратите им се отварят, ала Винти не помръдва от мястото си. Кабините са празни. Винти натиска бутона отново.

– Като дойде подходящият, свий се ниско долу.

Най-сетне се отваря вратата на един от асансьорите в средата. Винти смушква Партридж.

Вътре заварват едър мъж, който диша хрипливо, придружен от дребна жена. Лактите им са сключени така плътно, сякаш са сраснали един за друг. Лицето на мъжа е пламнало от кашлицата, която раздира гърдите му. Очевидно отиват в медицинския център на нулевото ниво. Винти го избутва в асансьора. Партридж пристъпва неохотно, тъй като го обзема старият страх от възможна зараза – това, от което всички в Купола се боят най-много. Освен това, защо да взимат точно асансьора, в който има хора?

Но Партридж бързо осъзнава, че всичко е постановка. Мъжът негодува престорено срещу отварянето на вратите на това ниво, оплаквайки се на жена си между пристъпите на кашлица, докато в същото време едрото му тяло и дългото палто пречат на камерата да се вдигне към Винти и Партридж.

Толкова са близо един до друг, че Партридж усеща одеколона и медицинския талк на мъжа.

Не спират на първо ниво, предназначено за обикновените хора – с огромни жилищни сгради, училища, центрове за развлечение и пазаруване, сред които е и рехабилитационната клиника за психичноболни пациенти, където бе въдворена Лайда.

Но щом стигат до нулевото ниво, мъжът и жената излизат бавно, прикривайки ловко Винти и Партридж от другите асансьори. Щом двойката свива надясно към медицинския център, Партридж и Винти се спускат наляво към академията.

Академията е наблизо, само на няколко пресечки. Освен нея и медицинския център, на нулевото ниво има ферми и пасища, жилища на работници, различни съоръжения и предприятия за производство на храна, здравни и научни лаборатории, фармацевтични цехове, охранителни централи, а също и зоологическа градина – клетка в клетката. Ако имаш право на достъп до най-отдалечените краища на селскостопанските площи, накрая ще стигнеш до същинската стена на Купола, зад която е външният свят.

В момента академията е в сесия, точно преди коледната ваканция, и затова наоколо е тихо – никаква музика след седем вечерта, приглушени гласове в коридорите, никакъв спорт и игри. При все това мястото му се струва толкова живо, заредено със спомени. Странното е, че още щом поемат по първия коридор, Партридж усеща как старата му същност се връща заедно с миризмата наоколо – на потни буйни тела, на гумени сачми, внесени от покритите с чимове игрища, на препарат за полиране на дърво, с който се лъскат подовете и парапетите, на дразнещ ноздрите почистващ препарат. Той вдъхва дълбоко.

Чувства ли се, сякаш е у дома?

Не, но това място е част от него. В известен смисъл е детството му. Постъпи в академията, когато беше на дванайсет – по-рано от обичайното. На ръст бе колкото Винти Фърт, който сега го превежда през дълъг лабиринт от коридори. Когато се озова за първи път в тези коридори, Партридж бе невинно хлапе, което нощем все още разказваше само на себе си приказката за жената лебед, която бе научило от майка си. А сега...

В коридорите е сумрачно заради оскъдното охранително осветление. Преминават набързо през галерията, по чиито стени са наредени маслените портрети на директорите. Зърва лицето на човека, заемал този пост, когато умря Седж, и който повика Партридж в кабинета си, за да му съобщи тъжната вест. „Всичко е наред, синко. Той няма да ни придружи по пътя към новия рай, но затова пък сега е в божия рай.“ Божият рай – противопоставен на бащиното му творение? Но това беше преди да разбере, че баща му обича да си играе на господ.

Партридж изпитва неустоимо желание да нахлуе в старото си общежитие, да се втурне по коридора, да подскочи и да плесне – по стар навик – знака за изход, закачен за тавана, а после да надникне в стаята на Уийдс и да извика: „Може ли по-късно да погледна записките ти?“, след което да се върне в стаята си, където ще завари Хейстингс да разресва мократа си коса пред огледалото. После ще се тръшне на леглото си и ще убеди Хейстингс да поиграят футбол на двора, въпреки че съквартирантът му току-що е взел душ. Но вече няма смисъл да мисли за тези неща. Всичко е в миналото.

– Винти, къде отиваме?

– Долу – отвръща Винти, като че ли това обяснява нещо.

Минават край учителските кабинети, чиито прозорци са затулени със щори. Партридж зърва с облекчение вратата за кабинета на господин Гласингс с метална табелка с името му. Обзема го надеждата, че Гласингс е още тук.

Винти подминава също и научните лаборатории. Накрая стигат до театъра. Винти отваря една врата, водеща зад кулисите, и се изкачва по късото стълбище. Партридж никога досега не е стъпвал зад кулисите. Не е участвал в представления, хорове или групи. Никога не е печелил награди. За разлика от Лайда, която пееше в хора. Всъщност я забеляза за първи път, когато бе излязла да пее на пролетния концерт. На сцената имаше повече от две дузини момичета, ала тя се открояваше. Когато пееше, накланяше леко глава и притваряше очи, сякаш усещаше музиката със сърцето си. Със спуснати завеси сцената изглежда потискаща и тясна. През фините пролуки между дъските на подиума се процежда оскъдна светлина. Опитва се да си спомни песента, която изпълняваше групата на Лайда. Беше старо парче, в което се пееше за желанието да се сдобиеш с късче от американската мечта. Дали не беше феминистко? Начина, по който момичетата казваха, че искат нещо повече? Никога досега не се бе замислял по този въпрос, но Лайда сигурно се е вълнувала от това. Все още не може да повярва, че не се върна заедно с него. Животът извън Купола я бе променил.

– Оттук – прошепва Винти.

Партридж поема след момчето, което се провира през картонените декори на къща, а после край няколко прожектора.

Винти се навежда и повдига капака на пода. Двамата слизат по стълба, спускаща се под сцената, където явно е въпросното „долу“. Изведнъж Партридж си мисли, че го водят в капан. Бе споменал името на Гласингс пред Айралийн. Дали момичето не го е издало?

По дяволите. Винти бе изтърсил думата Сигнус и Партридж го последва сляпо.

В единия ъгъл на стаята се вижда светлина, обясняваща проблясъците през пролуките на сцената. Макар и абсурдно, Партридж очаква със свито сърце да завари баща си тук, сред купища кашони, сгъваеми столове, масички, кутии с боя и четки, свещници и всевъзможни шапки – жалки останки от дома, който никога не е имал.

Пред себе си вижда две кресла. Едното, обърнато към него, е празно, но в другото, сигурен е, седи някой. Усеща нечие присъствие. Между двете кресла е изправена дървена бъчва. Върху нея е поставена лампа и малък стъклен аквариум с бръмбари. Приличат на буболечката, която Партридж бе махнал от глезена си.

Партридж се оглежда през рамо.

– Винти?

– Всичко е наред – отвръща момчето.

Партридж пристъпва напред с блъскащо в гърдите сърце и сяда незъзмутимо в креслото, сякаш не изпитва никакъв страх.

И тогава се оказва лице в лице с Дюранд Гласингс, стария му учител по история на света.

– Професор Гласингс – изрича Партридж. – Слава богу, че сте вие.

Гласингс се усмихва широко, навежда се и грабва ръката на Партридж като го изправя на крака. Прегръща го.

– Божичко, Партридж, мислех си, че никога вече няма да те видя. – Притиска го до себе си. – Ужасно съжалявам за майка ти и за Седж.

Обзема го странното чувство, че е жадувал за този момент, без да го осъзнава. И тогава се разплаква. Мигом съжалява, че не е успял да прикрие слабостта си, ала тялото му се разтърсва от ридания. Жадувал е да чуе от някого думата „съжалявам“ – от някого, когото приема като свой баща. И осъзнава, че в този момент за него Гласингс е тъкмо това.

– Хайде, седни – казва тихо Гласингс.

Партридж сяда в креслото и избързва очи.

Въпреки че се усмихва, в очите на Гласингс също има сълзи.

– По дяволите, Партридж. Раздвам се, че си тук. Я се виж само. Как беше навън? Разкажи ми.

Изведнъж Партридж осъзнава, че за първи път му задават този въпрос. Но в това няма нищо чудно. Хората в Купола не желаят дори да си спомнят за съществуването на онези отвън и все пак въпросът го изненадва.

– Там е мръсно, тъмно, пълно с пепел и опасно, но нещастниците изобщо не са нещастници. Всъщност там живеят страхотни хора, които оцеляват ден след ден при нечовешки условия. – Замисля се за миг, а Гласингс чака търпеливо. – Животът там е истински – казва накрая – а това е нещо хубаво.

– Значи, успя да се измъкнеш и после пак да се върнеш в Купола напълно невредим – казва Гласингс.

– Не съвсем – отвръща Партридж, след което маха отливката от кутрето си и показва на Гласингс къде е било отрязано.

– Как стана това?

– Един дълг, който трябваше да изплатя, както бихте се изразили вие. – Поставя отливката на мястото ù. – Баща ми иска да го види отново пораснал.

– Баща ти – лицето на Гласингс помръква. – Е, това е напълно в негов стил. – После се обръща към Винти и казва: – Може да тръгваш, Винти. Благодаря, че го доведе.

Винти поема забързано по стълбата, но миг по-късно спира и казва на Партридж:

– Винаги съм се питал що за човек си.

– Аз ли?

– Разбира се! Кой друг?

– И оправдах ли очакванията ти?

Винти накланя глава и казва:

– Не бях сигурен, че си способен да го направиш, но вече съм.

– Да направя какво? – пита Партридж, хвърляйки поглед към Гласингс.

Но Винти изтичва бързо нагоре и затваря капака след себе си.

– Преди да умре, мама ми каза, че планирате с моя помощ да превземете Купола отвътре. Това ли имаше предвид Винти? Май през цялото време сте чакали знак от мен, че съм готов. А аз дори нямах представа.

– А сега готов ли си, Партридж?

– Как точно ще поведа хората?

– Няма да е лесно. – Гласингс свежда поглед към ръцете си и Партридж усеща, че иска да му каже нещо, но не знае как да го направи.

– Как да започнем революция в Купола? – пита Партридж с надеждата, че Гласингс има план.

– Революция ли? – поклаща глава мъжът. – Партридж, заслушал ли си се поне веднъж в лекциите ми?

– Не се обиждайте, но вие не говорехте за нищо друго освен за древните култури. Все неща, които нямат никакво приложение в живота ми.

– Просто се опитвах да те подготвя, без да вдигам много шум. Подбирах внимателно думите си. Пишех лекциите си специално за теб.

– Кажете ми тогава какво съм пропуснал за революциите?

– Революциите започват хора, които са гладни. Разбира се, има и идеологически революции, но основната причина хората да въстават е, че животът им се е превърнал в борба за оцеляване. Главният фактор е отчаянието.

– Да не твърдите, че хората тук не са отчаяни? Мисля, че грешите. – Айралийн например живее в кротко отчаяние. – Според мен хората тук са отчаяни, само че не го съзнават.

– О, имаш право, но това отчаяние ги кара да се вкопчат още по-силно в това, което имат.

– Ако знаеха истината – казва Партридж, замисляйки се за Брадуел. Ще му се Брадуел да беше тук сега. – Ако можеха да зърнат света извън тези стени, ако имаха представа какво е причинил баща ми на хората, със сигурност щяха да се вдигнат срещу него. Щяха да го направят. Убеден съм в това.

Гласингс се обляга в креслото. Едва сега Партридж забелязва, че това не е обикновено кресло. А трон от театралния реквизит.

– Още не си го разбрал, нали? – казва Гласингс.

– Кое?

– Всички възрастни в Купола вече знаят истината – отвръща професорът. – Нещата, които преподаваме в академията са приказки за лека нощ. Партридж, всички ние знаем истината. Всички я носим в себе си.

Преша

Сън

Брадуел спи, а Финън кротува до малкия радиатор, събирайки енергия, докато вниманието на Преша е погълнато от паяците. Всеки от тях носи невероятно мощен експлозив. Тя разглобява взривните устройства, след което ги преработва в малки ръчни гранати. Написала е инструкциите на нов камък и е изработила три прототипа.

Утре сутринта ще напуснат вилата и следвайки картите в главата на Хейстингс, ще се опитат да намерят летателния апарат. Но преди това Преша иска да остави достатъчно надеждни инструкции. На поляната пред бившия пансион е пълно с палатки, натъпкани с хора, които с подходящо обучение биха могли да отстраняват паяците роботи от телата на оцелелите и да произвеждат амуниции. Защо да не им намери малко работа? И тъй като има проблеми със съня, Преша също си е намерила занимание.

Брадуел беше на мнение, че Хелмут и Ел Капитан трябва да останат тук, а Ел Капитан пък смяташе, че не друг, а Брадуел трябва да остане. Накрая се скараха малко преди Ел Капитан и Хелмут да напуснат къщата заедно Хейстингс за през нощта.

– Хората тук ще имат нужда от теб – каза му Брадуел.

– Ти можеш да ме заместваш. Не си достатъчно оздравял за това пътуване.

– Няма да седя тук със скръстени ръце.

– Нито пък аз – отвърна Ел Капитан.

– Нито пък аз – повтори Хелмут.

– Ако откриете летателния апарат, ще имате нужда от пилот – отбеляза Ел Капитан.

– Пилот – рече и Хелмут с нотка на изненада в гласа.

– Баща ми бе освободен от въздушните сили заради психическа нестабилност, след което изчезна – каза Ел Капитан, – но аз прекарах детството си, изучавайки всичко за летенето, и тренирах на симулаторите. Въпреки че не помниш баща си, знам, че имаме две общи неща. Летенето и лудостта.

– Лудостта – отрони и Хелмут.

– Откачен пилот? Това не е кой знае каква перспектива – промърмори Брадуел.

– Въпросът е – обади се Преша – какви са шансовете този летателен апарат да се управлява като симулатора.

Но Ел капитан не искаше да чуе.

– По-добре да имаш под ръка човек, който знае нещо за летенето. Ще бъде жалко да намерите самолета, а да не можете да различите десния борд от кърмата. Финън може също да бъде от полза. Като помощник пилот. – Лампичките на Финън примигват доволно.

Когато Ел Капитан им пожела лека нощ и пое към общежитията заедно с Хейстингс, Брадуел се провикна подире им от вратата на вилата:

– Значи, отиваме всички! Ще се видим сутринта!

Без да се обръща назад, Ел само махна примирено с ръка и това беше всичко.

Преша се изправя, след което се протяга и преглежда отново нещата в раницата си. Изважда един по един увитите мускали и улавяйки светлината през стъклените шишенца, ги нарежда на масата. Течността в тях се люшка, блестяща и кехлибарена на цвят. Замисля се за майка си, която беше блестящ учен. Но нима този изключителен ум я е довел до нещо добро? Лев Новиков я целуваше. Може би двамата са излизали, когато той е умрял. А после, най-вероятно, възползвайки се от скръбта ù, Уилъкс, убиецът на Лев, е успял да я спечели и да се ожени за нея. Но дали след време е открила, също като Уолронд, че Уилъкс е отговорен за смъртта на Лев? Може би тъкмо това я е тласнало към Иманака, бащата на Преша. И все пак е сигурна в едно: в постъпките си майка ù невинаги е била водена от разума и логиката. Много от решенията си е взимала, вслушвайки се в сърцето си, а не в разума. И тъкмо тези решения впоследствие доведоха до смъртта ù.

Преша няма намерение да допуска същите грешки – независимо от чувствата, които бе изпитала в прегръдките на Брадуел в гората.

Най-важното сега е да защити завещаното от майка ù. Без тези три мускала няма да има лечение за никого.

Парчето сукно, което Брадуел ù бе дал, за да увие мускалите на кръста си, не изглежда достатъчно сигурно за такова опасно, а може би смъртоносно пътуване. Затова тя изрязва правоъгълна ивица от едно одеяло и увива в нея мускалите, преди да ги загъне в сукното.

– Защо не спиш? – пита Брадуел с дрезгав глас.

– Събудих ли те? Извинявай.

– Не, не. – Той сяда в леглото и разтрива главата си.

– Какво ще правим с картите на Партридж и Лайда? – пита тя.

– Най-добре да ги оставим тук, където ще са на сигурно място.

– И аз така мисля.

Брадуел поглежда през прозореца.

– Понякога мислиш ли за Партридж?

– Надявам се да не свиква прекалено с охолния живот – казва Преша.

– Той е Чист. Но дори да пренебрегнем този факт, между нас пак ще има пропаст. Не знам дали някога ще се опознаем истински.

– А какво ще кажеш за мен? – Преша взима мускалите и ги прибира внимателно между дрехите в раницата си.

– На теб ти имам доверие.

– Но можеш ли да проумееш що за човек съм?

– Не – усмихва се той.

– Кое е толкова смешно?

Той разбухва възглавницата си и я пъха под главата си.

– Съня, който сънувах преди малко. И ти беше в него.

– Какъв беше?

– Сънувах, че летя. Като малък, преди Детонациите, често ми се присънваха такива неща. – Той се замисля. – Ако не се лъжа, спрях да сънувам, че летя, откакто имам птици на гърба си, с други думи истински крила.

– А как точно летеше в детските си сънища?

– Задържах дъха си и започвах полека да се издигам, докато накрая се оказвах толкова нависоко, че щом разтварях ръце, вятърът ме подхващаше и аз просто се реех във въздуха.

– Ами в този сън?

– На гърба си нямах птици, но въпреки това не бях малко момче. А какъвто съм сега, само че...

– Чист?

– Така мисля. Може би затова се събудих с мисълта за Партридж.

– Какво е чувството? – Преша никога не е сънувала, че може да лети.

– Сякаш съм... по-млад. Бях на същата възраст, но въпреки това се чувствах различно от сега. Като че ли можех да летя, защото нямаше какво да ми тежи. Знаех, както става само в сънищата, че родителите ми са живи. Под мен се простираха тучни поля, сред които течаха реки. Сякаш изобщо не е имало Детонации.

– И аз също бях в съня ти?

– Видях реката – онази, която прекосихме – и ти беше вътре. Бореше се с течението.

– С други думи, давех се.

– Така си мислех. А когато се спуснах надолу да те спася, пак се върнахме в онази нощ. В онази студена нощ. – Тя кимва, изчервявайки се при спомена за това. – Знаех, че за да стигна до теб, ще трябва да си спомня, че родителите ми са мъртви и че светът се е превърнал в пепелище. Когато си спомних всичко това, започнах да падам. Приземих се във водата. Потънах надълбоко и тогава те зърнах под водата. Отново станах, какъвто съм сега – с птиците на гърба и белезите. И...

– Успя ли да ме спасиш?

Той поклаща глава.

– Започнах да ти разказвам съня, за да ти дам пример, че не мога да проумея що за човек си.

– Така е.

– Беше заобиколена от всички тези момичета, чиито лица са по стените, и можеше да дишаш под водата. Всъщност ти пееше. Всички пеехте. А песента се носеше във водата. Долавях я с кожата си, усещах вибрирането на нотите.

Преша си спомня допира на кожата му и как снегът ги покриваше като дантела.

– А после?

– Ти нямаше нужда да бъдеш спасявана. Отначало реших, че се давиш, но ти беше добре. Погледна ме по начин, който не бих могъл да опиша.

– Как те погледнах?

– С нещо като ярост. Не знаех дали си ядосана на мен, или...

– Или какво?

– Нищо. Не мога да те проумея дори в сънищата си. Нали това ти казвам.

Тя надниква в раницата си, като че ли не знае съдържанието ù наизуст.

– На пазара има една гадателка на сънища. Виждал ли си я?

– Не вярвам в такива неща.

– Аз пък вярвам. Или поне понякога.

– Ще се опиташ ли да разтълкуваш съня ми? – Той се изправя и спуска краката си на пода.

Но Преша вече го е разтълкувала. Брадуел ще пътува с тях, за да я наглежда, да я пази. Но може би дълбоко в себе си разбира, че тя няма нужда да бъде пазена. Преша вдига раницата и я оставя до входната врата.

– Все още държиш на обещанието, което си дал на дядо ми. И дори в сънищата оставаш верен на думата си. Готов си да пожертваш твърде много за това – дори представата, че родителите ти може да са живи.

– Изглежда, ме проумяваш доста по-добре, отколкото аз теб. – В мига, в който Брадуел изрича тези думи, Преша осъзнава, че би предпочела да бе отрекъл. Не иска той да се чувства обвързан с този стар дълг. Не иска да бъде бреме за него. В този момент не знае какво да отвърне. Взира се в лицата на момичетата, като задържа погледа си на онова, което прилича на Фандра.

После се обръща и втренчва очи в Брадуел.

– Защо искаш да участваш в това пътуване? – пита го тя. – Никой от оцелелите, стигнали толкова надалеч, не е успял да се върне.

– А ти защо отиваш?

– Заради Уилда. Ако открием формулата, ще можем да я спасим. – Не че не е вярно, но е само част от отговора. Преша усеща как истината я гложди отвътре, опитвайки се със зъби и нокти да си пробие път навън. – Също искам да разбера дали там някъде има и други оцелели. Може би са успели да се измъкнат, но просто не са искали да се връщат обратно. –

Приближава до масата и взима кухненския нож, с който е разрязала вълненото одеяло. Докосва ръба му – все така остър. – Баща ми. Татуировката на пулса му все още биеше на гърдите на майка ми. Той е жив. И е някъде там.

– Но Преша... – Брадуел става и пристъпва към масата между тях.

Преша занася ножа при дъската за рязане.

– Да, знам. Шансовете да го открия са почти нищожни. Но ти искаше отговор и аз ти го дадох. – Не може да повярва, че е изрекла всичко това на глас. Сама не знае откога таи в себе си надежда. Не е могла да я признае дори пред себе си, защото звучи прекалено егоистично и детинско. Оставя ножа на дъската.

Брадуел опира юмруци на масата и се навежда към нея. В погледа му се чете умора, но той присвива очи, сякаш да прозре през мъглата на изтощението, опитвайки се да я види по-ясно и най-сетне да я проумее.

– Грешиш за съня – казва Брадуел.

– Така ли? Какво имаш предвид?

– Не идвам с вас, за да те пазя. Не е заради някакво старо обещание.

– А защо тогава? – пита Преша.

– Искам да дойда, защото... – Навежда се още по-близо към нея. – Защото, Преша, аз...

– Спри – прекъсва го тя. – В нашия свят е лудост да имаш чувства към някого.

– Тогава може би съм луд.

Сърцето ù бие толкова силно, че тя притиска ръка към гърдите си с надеждата да се успокои. Приковава очи в Брадуел, без да знае какво да каже.

И тогава изражението на Брадуел се смекчава. Той вдига показалец и прошепва:

– Ето го пак. Също като преди.

– Кое?

– Начина, по който ме погледна в съня ми. И който не мога да проумея.