Текст книги "Сраснати"
Автор книги: Джулиана Багът
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 25 страниц)
Влизат в някаква стая. Гласът на баща му гърми по интеркома:
– Той е дете. Трябва да бъде наказан. Наказанието ще го пречисти. Пречистването ще бъде с вода. Кръщение.
Жената му съобщава, че днес е двайсет и първият ден.
Главата му е пристегната здраво към бяла наклонена дъска. Раменете му са приковани. Не може да мръдне. Има огромен напредък с кутрето – пораснало е значително и вече се покрива с нервни окончания. Трябва да бъдат внимателни. Не бива да го мокрят.
С помощта на механизъм спускат бавно носилката във водата. Заобиколен е от техници, които изпълняват заповеди, носят таймери и мобилни устройства. Главата му се потапя във водата – хладка е; намокря косата му, нахлува в ушите и пълзи по лицето му. Партридж моментално издиша и поема дълбоко въздух. Задържа дъха си, опитвайки се да се освободи. Очите му са широко отворени. Водата е чиста и прозрачна. Стаята е осветена с флуоресцентни лампи. Вижда ясно разкривените лица на техниците.
Изпуска част от въздуха през носа си. Съвсем мъничко. Колко ще го държат така? Баща му не иска той да умре, а може би само да познае смъртта. Изпуска още малко въздух. Чувства напрежение в дробовете си.
Тъкмо когато е на прага на силите си, усеща, че бялата дъска леко се повдига. Брадичката му изплува над водата, после и устата. Вдишва. Дали кръщението е свършило? Спасен ли е? Долавя отново бръмченето на механизма, който го спуска обратно във водата. Умолява техниците:
– Не, не, не! – Но не е изключено ушите им да са някак запушени, за да не чуват молбите му.
Не може да помръдне глава, нито да извие гръб, за да поеме въздух.
Потапят го отново и отново – кръщение, което не свършва. Престава да се моли. Съсредоточава се върху дишането си. Опитва се да си изработи система. Изгубва представа за времето. Единствената му цел е да излезе на повърхността, да поеме въздух.
Иска да си спомни лицето на Лайда – цвета на очите ù. Щом излиза на повърхността, ларинкса му се свива в спазъм. Този път въздух няма. Нито звук. Нито дъх. Опитва се да привлече вниманието на техниците, давайки им знак с очи.
Но те си водят бележки.
Механизмът забръмчава отново. Връща се под водата, без да си е поел въздух.
Един от техниците изглежда забелязва, че нещо не е наред. Посяга към интеркома.
Ала Партридж е вече под водата. Не чува думите им. Не може да вдиша, дори да иска да погълне вода. Точно в този миг ярката изкуствена светлина в стаята помръква до тъмносивото на пепелта. Замисля се за пепелта, за снега и за Лайда – лицето ù лека-полека се разтваря и се стопява в небето.
Преша
Мъх
Преша и Брадуел живеят в малка вила, където ги доведе спасителният отряд в нощта, в която едва на умряха. Избраха малката къщичка с каменни стени, обрасли отвсякъде с мъх, заради малката печка, с която лесно се отопляваше. Преша се възстанови бързо от хипотермията, но в дробовете на Брадуел се бе насъбрала вода. Нещо, което оцелелите познават добре – затруднено дишане, пристъпи на кашлица.
През последните три седмици Преша посвещава времето си на две неща – да изучава внимателно Финън и оставените от Уолронд записки и да се грижи за Брадуел, който спи почти непрекъснато.
Отначало Преша пишеше на хартия, нещо много ценно, но когато хартията свърши, продължи да пише на тясната маса. А когато и там не остана празно място, използва дъска за рязане, а после камъни от овощната градина. Старае се да пише със ситен почерк. Във вече познатите ù трептящи конуси от светлина Финън прожектира видеоклипове, изображения на сканирани документи – удостоверения за раждане, брачни свидетелства, смъртни актове, дипломи, академични справки – както и ръкописните бележки на Уилъкс за книгите, които чете, с номера на страници, но не и заглавията, или пък авторите – безкрайни неясни записки, които Преша преписва дословно.
В това време Брадуел се надига от леглото, колкото да отпие глътка вода или малко свински бульон. Ел Капитан се е погрижил войниците да им носят храна и понякога да ги посещава медицинска сестра. Финън помага с информация за пневмониите, за възможните рискове, начините на лечение и лекарствата, с каквито не разполагат. Но Преша не го вини. Все пак той се опитва да бъде полезен.
Ел Капитан я умоляваше да не стои при Брадуел – бе възможно да е заразен. Тя категорично отказа
– Аз съм добър приятел.
Нима са само приятели? Преша си спомня тялото му, голо и мокро. Понякога я измъчва мисълта, че я бе видял почти гола. Дава си сметка, че е глупаво да се притеснява. Щяха да умрат. Какво толкова, че е била без дрехи? Той спаси живота ù. Ала при тази мисъл я обзема безпокойство, сякаш всичко се случва в момента. В съзнанието ù изплува усещането за допира на кожата му до нейното треперещо тяло и изведнъж усеща, че отново пропада в тази непозната бездна. Пропада, пропада, пропада – в мрежите на любовта?
Точно сега е себично и глупаво да мисли за такива неща. Присяда на леглото му в очакване на мига, в който Брадуел ще дойде на себе си, ще примигне срещу светлината и ще я познае. А може и да се влоши. Водата в белия дроб има фатални последствия. Не бива да се отдава на такива мисли. Най-добре да се хваща за работа. За да му покаже докъде е стигнала, щом дойде в съзнание. Та нали тя оцеля! И той ще успее.
Тя става и се обляга на обраслата с лишеи стена. От всички видеоклипове, съхранени в паметта на Финън, има един, който Преша превърта отново и отново – родителите ù като млади. Разполага с подробни бележки за него. Просто не може да му се насити. Обикновено го моли да ù го пусне, но сега като награда за дългото ровене из записките на Уилъкс, Преша му казва:
– Финън, пусни ми отново онзи филм.
Финън се включва, създавайки трептящ конус от светлина. Първо се появява майката й; смее се, огряна от слънцето, и отмята къдравата си коса. После до нея застава млад мъж, сигурно е баща ù. Има тъмни бадемовидни очи като нейните и закачлива, малко странна усмивка. Намират се сред поле, облечени с кадетските си униформи; не носят колани, а яките им са разкопчани. Двамата махат към камерата.
Преша копнее да се спусне към слънчевото поле, да хване майка си и баща си за ръце и да им каже: „Това съм аз. Вашата дъщеря. Ето ме. Тук съм.“ Образът на родителите ù – толкова красив, толкова истински – е болезнен и прекрасен. Липсват ù по особен, по-интимен начин.
В далечината зърва Улиъкс – би го разпознала навсякъде – с вечния му бележник. Увлечен е в разговор с мъжа, чието лице Преша си спомня от моргата, от вестникарската изрезка, затисната с камбанката – кадетът, чиято смърт е обявена за злополука. Лев Новиков. Навели са глави един към друг в напрегнат разговор. Майка ù се приближава към тях, показвайки им, че камерата е включена. Подканя ги да помахат. Понечва да хване ръката на кадета. Лев я притегля към себе си и я целува. Уилъкс слага бележника под мишница. После помахва, пъха ръка в джоба си и се отдалечава.
Преша извръща поглед от трептящата светлина, от което покритите с мъх стени заблестяват. Дали целувката не означава, че майка ù е имала връзка с Лев? Всички ли са я обичали? И коя всъщност беше Арибел Кординг? Преша недоумява как е възможно с такава лекота да даваш и да приемаш любов. Може би майка ù е имала непостоянен нрав? Подчинявала се е на сърцето си, а не на разума. Преша би трябвало да е благодарна; нали това е причината да се роди. И все пак ù се иска майка ù да е била... каква? По-силна? Не така влюбчива? Любовта е лукс. Нещо, което не можеш да си позволиш, когато се бориш за своето оцеляване и за живота на други хора. Колкото и да не ù харесва, Преша стига до заключението, че майка ù е била разточителна и подвластна на чувствата си. Какво е спечелила от това?
Брадуел издава стон. Изритва с крак завивките. Преша го вика с надеждата, че идва на себе си, но накрая той отново притихва. Ако в този миг бе отворил очи и я бе познал, какво щеше да му каже?
Преша си дава сметка, че страхът подлага любовта ù на изпитание. Може би влюбвнето не е признак на слабост, а на кураж. Може би любовта не означава да загубиш ума си, а да се осмелиш…
Записът свършва с пращене. Стаята помръква. Тя прокарва пръсти по камъните, изписани с нейните бележки. Медицинската сестра я бе посъветвала да говори на Брадуел. Ще бъде добре за него. Не е изключено да те чува дори в съня си.
Затова Преша непрекъснато го осведомява за събитията. Каза му, че макар и да не знаят със сигурност, Партридж е в Купола, защото паяците роботи са деактивирани. В деня след пристигането им в наблюдателния пост разбрали как за миг от тях се разнесло пращене, след което краката им се изопнали, а дисплеите угаснали. Разказа му, че Ел Капитан е в един медицински център в града, където отстранява паяци роботи, които все още са впити в телата на хората.
Преша премълча само лошите новини – още деца бяха изчезнали. Някои се бяха върнали, две от тях скитали из пазара. Едно бе намерено заспало в гората, а друго – бе заварено в леглото, като че никога не е изчезвало, само дето, подобно на Уилда и останалите деца, тялото му беше съвършено – всички белези и следи от изгаряния бяха излекувани, ампутираните крайници – израстнали наново, а пъпът – покрит с нова кожа. Ел Капитан бе наредил да доведат децата и да ги държат в сградата на общежитието под охрана, за да не попаднат в ръцете на последователите на Купола. Уилда е настанена там. Въпреки че ù липсва, Преша не може да я посети; не е изключено Брадуел да е заразно болен, а имунната система на детето може да отслабва с дегенерирането на клетките.
Подобно на Уилда, децата бяха програмирани да не съобщават много информация.
– Пропаганда – каза Ел Капитан. – Невръстни говорители на Купола. – Всяко послание, както при Уилда, завършва с келтски кръст.
Наричат ги пречистени, тъй като не са истински Чисти, а дубликати. Всички имат тикове на ръцете и главата.
Преша се надява да открият формулата, която да използват в комбинация с мускалите на майка ù и с третата мистериозна съставка. Може би ще успеят да спасят децата, преди да е станало прекалено късно. Никога няма да признае пред Брадуел, че понякога се взира в главата на куклата толкова дълго, опитвайки се да си представи как изглежда ръката отдолу, че накрая очите ù се замъгляват от сълзи. Да се отърве от главата на куклата? Сигурно това е другата причина да работи така неуморно.
– Знаеш ли, Брадуел, за мен Уилъкс си остава непознат – казва тя. Как да систематизираш бълнуванията на един безумец? Как да откриеш указания, които биха имали смисъл за някой от седморката или за родителите на Брадуел? В крайна сметка Уолронд е насочил всички улики към тях. Пък и Брадуел познава Уилъкс по-добре от нея. – Имам нужда от теб – казва тя. – Събуди се и ми помогни. – Работата е там, че никак не е сигурна дали ще ù помогне, дори да беше буден. Брадуел копнее да научи истината, а не формулата.
Той се прокашля в неспокойния си сън. Страните му се зачервяват. Птиците на гърба му се свиват, сякаш дишането им зависи от неговото.
– Успокой се – казва тя. – Всичко е наред. – Финън се приближава до леглото. Кашлицата на Брадуел спира.
Огънят постепенно затихва. Преша си слага новите обувки и палтото – част от екипировката на ОСР, подарък от Ел Капитан. После избутва желязното резе, което той бе монтирал, и отваря вратата. Вилата на художника е сгушена в самия край на овощната градина. Почернелите клони на дърветата са превити така ниско, че върховете им са пуснали корени. Въздухът е режещо студен. Тогава ù хрумва, че Партридж сигурно спи при постоянна температура – но каква ли е тя? Двайсет и два или може би двайсет и три градуса? Пита се дали изобщо се сеща за нея. Възможно е никога вече да не се видят и за миг всичко ù се струва загубено. Нищо няма да се промени. Това е животът, който я очаква. Тук и завинаги. Същото важи и за него.
А ако Брадуел умре, Преша ще прекара остатъка от дните си сама в тази селска вила сред вкопчените в земята дървета.
Луната е пълна, макар и забулена от пепел. Успява да различи в далечината ниската, разнебитена циментова стена, а малко по-нататък – разпалените огньове пред палатките. От другата страна е старото общежитие, рухнало наполовина. Ето къде живее Уилда.
В общежитието се вижда светлина и Преша се пита дали това не е стаята на Уилда. Ами ако нищо не излезе от черната кутия на Уолронд? Тогава момичето ще умре.
Тя излиза навън, взима наръч дърва от грижливо наредения куп и се опитва да си представи как е изглеждала вилата преди. Дали призрачните момичета са брали плодове от дърветата? Поглежда към овощната градина – дънери с оклюмали корони, безброй почернели и превити клони – и зърва фигура, която се стрелва толкова бързо, че чак мъглата се завихря. Изчезва.
Чува как Брадуел кашля, а после се разнася и гласът му, несигурен и дрезгав:
– Преша!
Тя се втурва в къщата, пуска дървата. Той се мята в леглото. Коленичи до него. Очите му са отворени, но погледът му блуждае.
– Тук съм – казва тя. – Още съм тук.
Задушава го остра кашлица. Преша му донася вода. Повдига главата му и поднася чашата до устните му.
– Пийни – казва тя. – Имаш нужда от течности.
Той затваря очи, отпива малко и отпуска глава. Преша го оставя да легне настрани.
Тя става и нервно крачи напред-назад. Накрая опира чело на каменната стена и започва да чопли мъха.
– Брадуел – казва тя, – защо просто не дойдеш на себе си? Това не може да е краят. – Очаква да ù отговори, макар да осъзнава, че е невъзможно.
Преша отдръпва ръка от стената и вижда цветове – малко синьо, размазано червено. Вглежда се в мъха. Да не би тези петна да са някаква плесен?
Посяга нагоре и маха още малко мъх, а отдолу изникват още цветове. Продължава да чопли мъха. Пред очите ù се открива част от лице – око, буза и ухо.
Кой ли е живял тук след Детонациите? Някой художник? Може би платната са свършили и е започнал да рисува по стените.
Преша грабва гъбата за чинии и започва лекичко да трие мъха, като внимава да не повреди цветовете отдолу. Лицата изникват едно по едно – все на момичета – сякаш са били под ключ. Призрачните момичета. Реката е широка, течението зове, извива се, зове. Кой от този свят ще ги избави?
Дали художникът не е искал да задържи онези изгубени души?Преша си спомня как нещо я изтласкваше към повърхността – онези малки ръце на гърба ù. Истински или не, беше ги усетила. Нагазват във водата, която ще ги изцери, раните ще заличи и изцери. Смъртта всяко петънце от кожата им ще изтрие и тя ще заблести.
Преша знае какво е да под водата и сега сякаш самата тя ги извежда една по една на повърхността. Открива се още една уста, отворена, като че от нея се лее песен. Маршируват слепешката с песен жална, гласове печални, песен жална. Слушаме смирено, докато ушите ни не почнат да звънтят, ушите ни пищят, ушите ни звънтят. Синьо око, присвито от болка. А после и закръглена буза. Светец им трябва и спасител, спасител и светец, спасител и светец. На този бряг ще дебнат и ще се скитат вечно, ще дебнат и ще се скитат вечно. Едно тъжно око с тревожно извита вежда. Присвити устни, сякаш да изрекат дума.
Брадуел диша пресекливо, но ù се струва, че това е дъхът на момичетата. Те вдишват Уил; издишват Ъкс. Той е техният убиец. Той е отнел живота им. Стените са изпълнени с ликовете им. Стаята е изпълнена с дъха им.
Уил.
Ъкс.
Уил.
Ъкс.
Преша се обръща и зърва Финън в краката си. Уолронд бе предупредил да не забравят, че той познава ума на Уилъкс. За да разбере тайната, трябва първо да разбере човека. А за да разбере човека, масовия убиец – отнел живота на тези момичета и на повечето хора по света – тя трябва да проникне в ума му.
Уил
Ъкс.
Трябва да мисли с неговите мисли, да върви с неговите стъпки, да диша с неговия дъх.
Уил – шепнат момичетата в хор – ъкс.
Лайда
Девет
Леглото ù е деветото отдясно. Мястото е ново, стаята също – но временно, разбира се, тъй като майките са в непрекъснато движение. Само нейният номер е постоянен. На следващото място, където отидат, пак ще е девети номер, дори да става дума само за дървени скари на пода или за тела в някоя мръсна къща. В краен случай гробове.
Но защо номер девет? Щом я намериха, майките ù предоставиха това легло, което бе принадлежало на майка, загинала в неотдавнашното сражение. На Лайда ù се струва жестоко да заеме мястото ù. Трудно ù е да лежи тук; в леглото тупти нечие сърце… чуждо сърце. Но няма избор. Майките вярват в реда.
Нощ е. В стаята е тъмно. Някои деца още се мятат в постелята, опитвайки се да заспят. Чува ги, че молят за вода, а майките мънкат под нос и шептят вечерните си молитви. Като заклинание, което ù помага да заспи.
Но не и тази нощ. Току-що са ù казали, че най-сетне ù разрешават да се срещне с Илиа. Откакто се върна, искаше да я види всеки ден, но ù съобщиха, че е под карантина, тъй като е доста зле. Накрая обаче откликнаха на молбите ù. Илиа е на предела на силите си.
– Обвивката на душата ù е износена – казва Майка Хестра. – Часът ù скоро ще удари.
Лайда отпуска глава на възглавницата. До нея е Фридъл. Дадоха ù го, когато пристигна. Сега трябва да се грижи за него вместо Преша. Крилцата му проскърцват, но въпреки това все още лети бързо. Тя го погалва по главицата.
Като малка имаше плюшена калинка, с която спеше. Трябваше сама да се приготвя за лягане. Майка ù се придържаше към възпитателен метод, който учеше родителите да не отиват при децата си, ако нощем ги повикат. А сега за нея се грижат толкова много майки. Чувства се в безопасност. Спечелила си е мястото тук с усилна работа. Мускулите ù горят от умора. Учи се да мята стрели – занимание, при което най-важно е движението на китката. Упражнява се да изкормва пясъчни създания и зверове, да мъкне пръст от наскоро изкопана дупка, да изравя корени и да бели кората им.
През цялото това време се опитва да не мисли за Партридж. Майките са ù внушили, че мъжете са слабост. Те предават любовта ти. Партридж не е чудовище. Той не е от онези мъже, които майките мразят. Но се бои, че колкото повече ù липсва – лицето му, кожата, начина, по който я гледа – и колкото повече се надява, че ще го види отново, толкова повече ще загуби.
Вратата се отваря и в стаята нахлува светлина. Майка Хестра прошепва името ù.
Лайда потупва набързо Фридъл и се втурва към вратата.
– Време е – казва Майка Хестра и я отвежда в малка стая в дъното на коридора. Лайда трябва да разкаже на Илиа за черната кутия – семето на истината.
Илиа изглежда изпита и бледа. Лицето ù е открито, осеяно със следи от изгаряния и белези от Детонациите и от посегателствата на Ингършип. Може би най-сетне се е примирила с обезобразените си черти или просто е прекалено изтощена, за да ги крие. Лайда сяда на стола до леглото ù. Илиа е втренчила поглед в тавана. Лайда взима ръката ù в своята и прошепва името ù. Илиа не отговаря.
– Семето на истината – започва Лайда – се намира в добри ръце. Пази се от хора, които знаят какво да правят с него. Добри хора.
Илиа не помръдва. Дали изобщо я чува?
– Илиа – прошепва Лайда. – Истината е в добри ръце. Ти изпълни своя дълг. – Боже! Нима ù разрешава да умре? Лайда е научена да се бори със смъртта. Един ден баща ù се разболя; а на следващия вече го нямаше – бяха го изолирани. Не ù позволиха да се сбогува с него. Накрая им съобщиха, че е мъртъв. Но от майките знаеше, че смъртта е част от живота.
Лайда вдига поглед към Майка Хестра.
– Отдавна ли е в това състояние?
– Тя е между живота и смъртта.
– Илиа – продумва Лайда отново. – Знам какво имаше предвид, като каза, че изкуството ти липсва. Знам, че говореше за Арт Уолронд.
Клепачите на Илиа потрепват. Тя обръща глава и се втренчва в Лайда.
– Семето наистина е живо. То е съхранено. Изпълнила си онова, което е поискал от теб.
– Арт – прошепва тя. – Видях го. Той е там и ме чака.
Очите на Лайда се наливат със сълзи.
– Можеш да отидеш при него – прошепва тя. – Вече всичко е наред.
Илиа я поглежда отново. Докосва лицето ù.
– Ако имах дъщеря... – тя слага ръка на сърцето си и затваря очи.
– Илиа – прошепва Лайда. – Илиа! – Направи нещо? – казва на Майка Хестра. Мисля, че тя...
– Отива си – отвръща спокойно майката. – Вече ти казах. Тя си отива и това е нормално.
Лайда се взира в гърдите на Илиа. Но те не помръдват.
– Отиде си.
– Да.
Майка Хестра я хваща за ръка и казва:
– Да тръгваме. Ние ще се погрижим за тялото ù.
– Остави ме да поседя до нея.
– Добре – отвръща Майка Хестра.
Лайда затваря очи и изрича молитвата, която преди време шепнеше на плюшената калинка и в която се говори за радостта от зората.
После се връща в легло номер девет. Поглежда Фридъл и другите хора, които спят дълбоко. Иска ù се да им каже: Един човек умря. Току-що един човек ни напусна завинаги. Но няма смисъл да ги буди. Това е естествено. Смъртта е част от живота.
Ляга и се опитва да заспи, но мислите не ù дават мира. Представя си как Илиа и Арт Уолронд се събират на място, което прилича на рай. Възможно ли е това? Спомня си Партридж. Къде ли е сега? Дали е в безопасност? Дали мисли за нея?
Ти се сбогува, но аз не. Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това.
Той се бе върнал към предишния им живот – с правила и строг ред, с хавлиени кърпи, колосани ризи и прясна боя. Хората разчитат на него. Куполът променя хората – но не само с кодиране и лекарства, а и с душния въздух, който дишат. В Купола тя приемаше това, което ù се казваше. Боеше се най-вече да не разочарова хората. Можеше, стига да бе търсила, да открие истината. Ала беше приела – с лекота, готовност и радост – че хората отвън са безчовечни. Не презира старата си същност, а се страхува от нея. Животът в плен бе удобен и щеше да си го живее, ако имаше избор. Ако ù бяха казали, че един ден ще сподели съдбата на нещастниците отвън, щеше да съжали новото си аз. Но за свой късмет сега е навън.
Щом се уверява, че всички са заспали, дори и Фридъл, тя изважда музикалната кутия, която Партридж ù подари. Навива я и повдига капака. Няколко ноти се отронват. Дали Илиа и Арт чуват мелодията? Къде отива душата след смъртта?
Лайда прибира музикалната кутия под възглавницата си.
Нима е възможно Партридж да запомни външния свят – странната представа за него – след като вече е в Купола?
Тя ще бъде заличена. Не се съмнява в това. Куполът няма да позволи да съществува.
Веднъж вече го остави да си тръгне. Но с всеки изминал ден сякаш го оставя отново и отново.
Свива юмруци. Дали ще ме намери отново? Но после си казва: „Не. Не може да искаш това. Остави го намира.“
Разтваря ръце, разперила широко пръсти.
Преша
Камъни
Преша оглежда бележките си. Проблемът е очевиден. Уилъкс е бил луд. Не само, когато е взривил планетата, но и преди това. В единия край на една страница пишеше: Добрият стар Бък и Колинс – вероятно негови приятели. Останалата част от листа бе изпълнена с преплетени змии. На друга страница имаше само цифри: 20.62, 42.03, NQ4, както и думи: Аз съм изкован от огън. Възроден сред пламъци. Какво ли значи това? Изглежда, е имал слабост към поезията. Една строфа, върху която явно е работел, се появява няколко пъти с различни поправки:
Всеки ден полита тя към купола небесен
и докосва с края на крилото си могилата свещена.
Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен,
защото красотата ти е дарба съкровена.
Беше начертал стрелка от „Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен“ до друг стих встрани: „Написана е истината във ефира ясен.“ Следваше списък на думи, които се римуват със свещена, блажена, променена, изморена, наранена – и с небесен – чудесен, тесен, ефикасен, прекрасен. „Романтик“ – ето как го бе определил Уолронд. За кого бяха напсани стиховете? За майката на Преша? От мисълта за това ù прилошава.
Иска ù се да попадне на формули, записки за клетките, дегенерацията, възстановяването, нанобиологията... Вместо това се натъква на страници, запълнени със съзвездия, птици, завъртулки, стесняващи се спирали.
Втренчва поглед в играта на светлината, отразяваща се в корпуса на Финън. Чувства се толкова самотна. Плъзва поглед по рамото на Брадуел, което се издига и спуска с всеки негов дъх, по челюстта и овала на лицето му. Откакто изрече името ù, той сяда в леглото, храни се и прави по няколко крачки, опрял ръка на стената – докосвайки лицата на призрачните момичета, които, изглежда не забелязва. Взира се в Преша, сякаш тя е някъде далече. Понякога прошепва името ù или казва: „Благодаря ти.“ В тези моменти Преша има чувството, че земята под краката ù се продънва. Сякаш пропада все по-надолу и по-надолу. И все пак през повечето време спи и тогава тя се връща към един и същи въпрос: как е успял Уолронд да проникне в ума на Уилъкс? Стаята се завърта около нея, а призрачните момичета сякаш я изпиват с пронизващи погледи.
– Ами ако в това няма смисъл?
Тя знае отговора. Призрачните момичета ще я преследват. Никога няма да я оставят намира. На този бряг ще дебнат и ще се скитат вечно, ще дебнат и ще се скитат вечно.
Тя казва на Финън:
– Обърни страницата – и в конуса от светлина изниква нова страница от бележника на Уилъкс. Отново птичи нокти.
Но този път в полето се вижда дума: „Бриджит“. Второто ù име. Еми Бриджит Иманака. Уилъкс не я е кръстил. Та той е научил за съществуването ù години, след като е била родена, така че защо ще отбелязва второто ù име – повече от десетилетие, преди тя да се появи на бял свят? Усеща, че се изчервява от гняв.
Приема го лично, сякаш я предизвиква. Какво иска от нея?
Тя става и се обръща на Брадуел, който продължава да спи непробудно:
– Добре, да си припомним всичко отначало. – Посочва десния край на масата. – Става дума за седморката, как е била създадена и какво е означавала за Уилъкс. Всеки неин член е силен в определена област. След бележките за Уилъкс записките за родителите ù са най-подробни. Може би трябва да се засрами, че пропилява толкова време заради тях. Но иначе не би могла. Преша обожава усмивката на баща си. Открива собственото си лице в неговото. Очарована е от него. Дори от най-обикновените му жестове – например начина, по който подава на някого нещо, което е изпуснал. Все отнякъде трябва да започне – защо не от баща си, от онази част от същността си, която е изгубена?
– На този камък – продължава тя – съм записала всички препратки към лебеда; десният край на дъската е отделена за числата; Уилъкс е предпочитал определени числа. А на този камък е цялата информация за куполите, каквито и да са те. – Младият Елъри Уилъкс е бил обсебен от куполите.
Отива до масата и се опира на плота. Слага главата на куклата върху бележките за Лев Новиков. Дори да не проникне в мозъка на Елъри Уилъкс, ще опита с Лев Новиков – първата жертва на Уилъкс. Спомня си филма, в който младежът държеше майка ù за ръка.
Оглежд стаята, взирайки се в очите на призрачните момичета. Винги се спира пред едно от тях – нещо в лицето ù, искрица в погледа ù напомня за Фандра, единствената приятелка от детството ù. Фандра и брат ù Горс избягаха, преди да бъдат заловени от ОСР. Фандра бе с дълга до раменете златиста коса, сини очи и безформена лява ръка. Понякога, когато се смееше, имаше навика да пръхти и Преша се заливаше от смях. Неотдавна Преша случайно срещна Горс, когато отиде на първата тайна сбирка на Брадуел, посветена на История на сенките, и бе поразена от факта, че е жив. Разпита го за Фандра, но той отвърна лаконично, че нея я няма.
И въпреки че призрачното момиче няма златисти коси, Преша усеща, че Фандра е част от всичко това.
– Фандра – прошепва тя, – какво да правя?
Знае добре какво би направила приятелката ù – никога не би се отказала.
Трябва ù нов камък – само за думата „Бриджит“.
– Ей сега се връщам – подхвърля на Брадуел и затваря вратата след себе си.
Не може да се отърси от думите на Уилъкс – Аз съм изкован от огън. Възроден сред пламъци – и от змиите – винаги две по две, преплетени в спирала.
– Лев Новиков – казва си тя, навеждайки се, за да мине под клоните. Взима един камък. Какво пишеше в статията за смъртта му? Уилъкс се е опитал да го спаси по време на учение. Младият тогава Уолронд бе казал, че това е тъжен ден. А по думите на един офицер тогава Лев плува за първи път за сезона след скорошно възстановяване от някакво заболяване.
Преша забелязва голям объл камък. Вдига го с две ръце до гърдите си. Припомня си изражението на Уилъкс, докато Лев и майка ù се държат за ръце. Дали Уилъкс не я е харесвал? Може да е ревнувал…
В съзнанието ù изплува споменът за случая в реката – как едва не се удави в студените мрачни води, как ръцете, сигурна е, че бяха ръце, я изтласкаха нагоре. Представя си Лев Новиков – Уилъкс го е натискал надолу. Ако гледаш отгоре, не можеш да си сигурен дали човек се опитва да спаси някого, или да го удави. И щом като Уолронд е имал високо мнение за Уилъкс, той би очаквал най-доброто от него. Лев е бил болен и е било лесно да повярва, че младежът се дави, че спасяването му е обречено на неуспех. Уилъкс не е имал мотив. Лев е бил негов приятел.
Тя бързо се връща в къщата. Брадуел е неспокоен. Птиците на гърба му пърхат с криле. Тя оставя камъка на масата.
– Финън, покажи ми съобщението на Уолронд – това, което е оставил за седморката.
Финън се включва и Арт Уолронд се появява отново, рус и широкоплещест.
– Превърти напред – казва Преша. Образът се забързва. – Спри.
Арт притиска пръсти към устата си, скръства ръце и казва:
– Хората не решават просто ей така да се превърнат в масови убийци. Пътят, който води до унищожението, е дълъг, и Елъри го е извървял. Всъщност още върви по този път. Но започна от нулата. Аз бях там от самото начало. Трябваше да го спра още тогава. Сега вече го осъзнавам. Въпросът е, че той уби единствения човек, който можеше да го спаси. В това е иронията.
Уилъкс уби единствения човек, който можеше да го спаси. Лев Новиков. Да не би формулата да е била у него?
– Искам отново да погледна медицинските картони – казва тя на Финън. – Лев Новиков. – В светещия конус се появява папката на Лев. Тя прочита бележката на лекаря.
...Тремор на крайниците. Лека парализа на главата. Влошен слух. Намаляване на зрението от 20/20 на 50/120...
Преша разпознава симптомите. Ускорена клетъчна дегенерация. Майка ù бе споменала, че Уилъкс е започнал съвсем млад да приема мозъчни стимуланти. Може би това е била една от задачите на международния клон на „Най-добрите от най-добрите“ – кампания в глобален мащаб, която е имала за цел да направи най-добрите умове още по-добри. В случай че Новиков и Уилъкс са започнали заедно да приемат мозъчни стимуланти, при нито един от двамата дълго не са се наблюдавали неблагоприятни ефекти. При Уилда е налице треперене, защото тялото ù е прекалено незряло за толкова високи дози. А Уилъкс напоследък е започнал да трепери заради натрупването на стимуланти в организма му през годините. Вероятно при Новиков е имало важни медицински предпоставки, за да се повлияе толкова зле от стимулантите, или просто е приемал по-големи дози от Уилъкс, по-големи от всеки друг...
