Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 25 страниц)

– Да поработим върху картите – предлага Партридж. – Трябва да ги завършим преди ...

Преди какво?

– Майко Хестра – извисява глас Партридж, – може ли Лайда да ми помогне с картите?

Майка Хестра пъха залък в устата на Сайдън. Замисля се за момент и кимва.

Партридж изважда картите от раницата си и ги разгръща на пода.

– Може би трябва да направиш своя карта – казва той. Взима няколко парчета плексиглас, хваща ъгълчето на рекламата за почистващите препарати и го издърпва. Подава го на Лайда. Обратната му страна е чиста.

Тя го поглежда. „Трябва ни план как да се върнем в Купола.“

Това бяха точните му думи. „Трябва ни, на нас.“ Двамата заедно. В известен смисъл тъкмо това бе чакала да чуе. Бе отгледана да стане съпруга, част от това ние; и нима ще намери по-добър от Партридж? Ала сега, докато го гледа, ù хрумва, че понятието ние не съществува. Всеки е отделен индивид. Странно, че осъзнава този факт именно тук, сред майките, сред хора, чиито тела са сраснати. Но това е самата истина: човек остава сам през целия си живот, което може би не е чак толкова лошо.

Изведнъж усеща тялото си вкочанено, като че ли студът се е просмукал в гръдния ù кош. Взима афиша. Обзема я чувството, че вагонът също е гръден кош, затвор на туптящо сърце. Бои се, че може да умре тук. Затворена и туптяща. Ето защо стъклата са напукани – хората са блъскали по тях с юмруци с надеждата да се измъкнат оттук.

Ала изход нямаше.

Преша

Снежен човек

Брадуел шофира, приведен напред, за да не притиска птиците, пърхащи на гърба му. Обича да гледа ръцете му на волана, зачервени и издрани. Той завърта копчетата за отоплението, но напразно. Включва чистачките, за да отстрани пепелта и ситния снежец от предното стъкло. Работи само едната. Мята се по стъклото като прекършена опашка. Финън, който кротува на седалката между тях, повдига ръчица и започва да я движи в ритъм с чистачката, сякаш ù маха в отговор. Преша проверява как е сгушения в джоба ù Фридъл.

Потрива с ръка главата на куклата, след което се обръща към Брадуел и зърва белега на лицето му.

– Откъде са тези белези?

Той вдига ръка и докосва бузата си.

– Групита – отвръща кратко. – Хванаха ме неподготвен, едва не ме убиха. Но дядо ти свърши добра работа.

– Ще ми се да бе закърпил мен – казва тя.

– Теб ли? – учудва се Брадуел и поглежда главата на куклата. – О.

– Ами твоите птици? – пита тя. – Не ти ли се е искало някой да ги махне като с магическа пръчка?

– Не.

– Никога ли? Нито веднъж? Никога не си искал да се отървеш от тях?

Той поклаща глава.

– Само хората, които загинаха мигновено, и онези, които умираха бавно от изгаряния, зарази и отравяне, се отърваха от всичко това. А птиците означават, че съм жив. Така че нямам нищо против тях.

– Не ти вярвам.

– Не си длъжна.

– Може би при теб е различно, защото не ги виждаш. – Замисля се за момент, след което пита: – Виждал ли си ги някога?

– Не се случва често да се събличам пред огледало.

– Поне знаеш ли какъв вид са?

Той поклаща глава.

– Водни птици – отвръща Брадуел. – Рибарки, мисля. Но не съм сигурен.

Тя си отдъхва. Брадуел също не е наясно с основни неща за себе си. Непознати са не само един за друг, но и за самите себе си.

– Това ми харесва – казва тя.

– Кое ти харесва?

– Това, че има нещо, което не знаеш. Трябва да го правиш по-често.

– Да не искаш да кажеш, че съм всезнайко?

– Ако беше всезнайко, трябваше да знаеш, че си такъв.

– Което е доказателство, че не съм.

Той свива по една алея недалеч от стария ù дом. Преша обичаше да излиза на лов за вехтории, да разменя продукти на черните пазари и изобщо всичко, което би могло да я изкара от задната стаичка на бръснарницата, където живееше с дядо си. Ала откритите пространства вече не я съблазняват. Карат я да се чувства разголена. Всичко ù се струва измамно. Момичето, което някога бродеше по тези улици, вече не е същото.

От алеята завиват по една улица. Бръснарницата е право напред. За първи път се връща тук след смъртта на майка си. Стъписана е от липсата на промяна тук – животът ù се бе променил из основи. Една простичка мисъл я изважда от равновесие: дядо ù го няма, а тя още е тук. Чувства се виновна, че е жива.

Минават край взривената фасада на бръснарницата. Отпред има снежен човек, целия в сажди и всевъзможни отломки – парчета метал, стъкло, камъчета. Снегът е започнал да се топи и човечето се е килнло настрани.

– Спри за момент – обажда се тя.

– Какво има?

Свива ръката си на фуния и се взира през изтърбушената фасада на бръснарницата – старата реклама е разкривена, огледалата и столовете, с изключение на един, са изпочупени.

Спомня си натрапчив сън от детството: брои телеграфни стълбове. Ала вместо „едно, две, три“, тя броеше: „Коляното сърби. Слънцето го няма.“ Но защо пък я сърби коляното? И защо слънцето го няма? Може да е сънувала затуленото от пепелта слънце след Детонациите. Някои стълбове горят, други са паднали на земята с изпокъсани жици; тя знае, че не бива да ги докосва. Но един човек ги докосва и мигом пада вдървен. В съня си вижда обезглавен труп. Има и куче без крака. А също и обгоряла овца без руно. Всъщност вече не прилича на овца.

– Последния път, като бях тук, намерих камбанката, която ти подарих – казва тя. – Защо я използваш като преспапие?

– За да пази неща, които са важни за мен. Искаш да я използвам, нали?

Погледът ù е прикован върху топящия се снежен човек.

– Неща, които са толкова важни, че ги пазиш в тайна – подхвърля тя, играейки си с копчето на разваленото радио.

– Какво имаш предвид?

– Артър Уолронд, Уилъкс, мъртвия кадет. – Поглежда го косо.

– Просто статия, на която се натъкнах, но още не знам какво означава. – Въздъхва. – Сега може ли продължим? Ел Капитан ни очаква.

Тя поглежда снежния човек – безформено тяло от сняг, метал, стъкло и камъчета – едното му око се е плъзнало по лицето му.

– И той е като нас – казва Брадуел.

Все още се взира в топящата се фигура. Умее да вижда красотата дори в най-дребните неща в този мрачен свят.

– Кара ме да си мисля за дома.

– Не разбирам от изкуство – казва Брадуел, – но ми се струва, че понякога предназначението му е тъкмо такова.

В този миг Преша вижда, че нещо пълзи по снежния човек.

– Какво е това?

– Паяк – отвръща Брадуел.

Втори паяк – метален и тлъст – се стрелва пред пикапа.

– Още един – казва тя.

– И още – добавя Брадуел, сочейки два паяка, които пъплят по разбития тротоар, а после и трети, полазил на една дренажна тръба.

Той включва рязко на скорост и колата се изстрелва.

– Това ли е имал предвид Ел Капитан? Паяци роботи?

Виждат и други, които пълзят по перваза на разрушен магазин.

– Всички са еднакви, явно са направени скоро – отбелязва Преша. – Сигурно идват от Купола. Няма друго обяснение. – Колата минава през дупка и тя се хваща за седалката.

– Досещаш се какво правят, нали? – казва мрачно Брадуел.

На Преша ù прилошава. Веднага разпознава черния метал и механичните стави на краката им.

– Мъртвото момче в моргата.

– Едно от тия неща е взривило крака му.

– Ел Капитан можеше да ни каже повече за паяците – отбелязва Преша.

– Вероятно не е знаел на какво са способни. – Той я поглежда. – Доволна ли си, че дойде?

Предпочита да е тук, отколкото в щаб-квартирата. Трябва отново да започне да излиза. Да докаже, че не е толкова крехка – може би най-вече на себе си.

Брадуел спира на един коловоз и паркира колата. Ел Капитан стои до срутена тухлена стена, а Хелмут е впил кльощавите си ръце в раменете му.

Преша и Брдуел излизат от колата. Оглеждат се за паяци.

Улицата е съвсем пуста, като изключим едно групи – двамина едри мъже и една жена, застанала до Ел Капитан. Мястото ù се струва познато – навесите и покритите с мушама колиби, задименият въздух, прехвърчащата пепел. Мирише като у дома – онзи тръпчив вкус на сяра, полепващ по гърлото. Мирише на детството ù и тя тъгува за него; човек изпитва носталгия дори по отровеното си, нещастно детство.

– Защо, по дяволите, Преша е тук? – избухва Ел Капитан.

– Преша – изрича Хелмут с усмивка.

– Здравей, Хелмут – казва Преша, след което се обръща към Ел Капитан: – Благодаря, че ни осведоми за паяците. Май ще трябва да ни дадеш повече информация другия път.

– Моля? Да не очакваше бал с маски? – отвръща Ел Капитан, съзнавайки, че се държи грубо. Преша знае, че той се опитва да стане по-добър, но никак не е лесно. – Съжалявам.

– Бал с маски! – повтаря възторжено Хелмут.

– Те са опасни, Кап – обажда се Брадуел. – Знаеше ли това?

– Опасни ли?

– Момчето, което откриха в гората – казва Брадуел. – Помниш ли в какво състояние бе кракът му? Металните скоби, забити в плътта му? Може да е убит от прототип, малка експериментална машинка.

Хелмут се навежда напред, изучавайки лицето на брат си, вероятно да прецени дали го е страх.

– Само че има и друг проблем. – Ел Капитал драсва клечка кибрит и я хвърля в една метална кофа, пълна с дрехи. – Погрижете се да изгорят докрай – подхвърля на групито. После се отправя към отвора на дренажната тръба. – Без резки движения. Озъртайте се за паяци. Още не са стигнали дотук, но са близо.

Щом влиза в отводнителната тръба, Преша си спомня мястото. В една дъждовна нощ дядо ù я доведе тук и ù каза да се скрие, щом излезе през задния панел в шкафовете. Трябваше да се скрие тук в нощта, когато отиваше към квартирата на Брадуел и когато срещна Партридж – или по-скоро бе отведена при него. Ако бе намерила убежище в тръбата, може би щеше да си остане момиче, което кръстосва града на лов за вехтории. Дали дядо ù щеше да е още жив?

– Добре ли си? – прошепва Брадуел. Май си личи, че не е на себе си.

– Добре съм – отвръща тя и излиза от вцепенението си.

– Момичето е от оцелелите – обяснява Ел Капитан. – Отведена е в Купола, там е пречистена и после е върната обратно. Носи послание.

– Пречистена ли? – прошепва Преша. – Това е невъзможно.

– Но е истина – отвръща Ел Капитан.

– Истина! – повтаря Хелмут с блеснали очи.

По гърба на Преша плъзват тръпки. „Възможно ли е да те пречистят?“

Скоро от мрака изплуват две млади жени на възрастта на Преша и едно момиче, облегнало гръб на стената. Ел Капитан представя жената с набръчканата кожа на лицето – Маргит. Другата е приятелка на Маргит и е сляпа. Ел Капитан не я назовава по име.

– Поклонници на Купола – процежда той с погнуса.

– А пред какво да се прекланяме? – обажда се в своя защита сляпата.

Брадуел мрази поклонниците на Купола.

– Куполът е ваш враг, а не божество – отвръща ядосано.

– Щом чуеш новото послание – казва Маргит, – ще си вземеш думите назад.

Брадуел отваря уста, ала Преша го стисва за ръката.

– Остави. – Приближава се до момичето, за което бяха говорили – с бледа кожа, проницателен поглед и тъмночервена коса.

– Казва се Уилда – добавя Ел Капитан. – Изгорихме дрехите, в случай че има скрити подслушвателни устройства.

Уилда носи стара размъкната рокля с провиснало деколте и навити до лактите ръкави. Партридж и Лайда са единствените Чисти, които Преша е виждала. Заради крехката си възраст момичето изглежда много по-чисто и уязвимо. Обзема я желание да я закриля – момичето я гледа с дълбоко отчаяние.

– Значи тя е Чиста и в същото време не е? – пита Преша.

– Все едно, носи ново послание от Купола – отвръща Ел Капитан.

– Истината! – обажда се Маргит.

Уилда държи дървена лодчица.

– Какво е това? – пита Преша.

– Истината! – надава вик Хелмут.

– Това е лодка. Хелмут я издялка от парче дърво. И я подари на момичето.

Преша се вглежда в лодката.

– Хубава е – казва на момичето. – Чудесна работа, Хелмут. Не знаех, че си толкова сръчен.

Той обръща смутено глава.

Ел Капитан се навежда напред, изгубил равновесие под тежестта на Хелмут.

– Хайде, повтори. Нека и те да чуят.

Хелмут тръсва глава. Не желае да го чува отново.

Момичето се озърта.

– Искаме да върнете сина ни – изрича тя със свити устни, сякаш не може да ги отвори повече.

Преша кима, окуражавайки Уилда да продължи.

– Това момиче е доказателство, че може да спасим всеки от вас – изрича тя, след което стисва устни и свежда брадичка към гърдите си. Преша недоумява как е възможно толкова красиво лице да излъчва такова страдание. Страните на Уилда се зачервяват и изопват. Устните ù изглеждат твърди като камък. Въпреки това промълвява: – Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници... – Тя стисва отчаяно очи и тръсва глава. Не иска да каже нищо повече, ала думите напират на гърлото ù и устните ù сами се раздвижват: – Един по един. – Вдига ръка, но се възпира и горчиво заплаква.

– Всичко е наред – казва Преша, след което се обръща към Ел Капитан и Маргит. – Кажете ù, че може да спре.

– Спри! – изрича Хелмут, разтривайки уши.

– Не може да спре – обажда се Ел Капитан. – Не е програмирана така.

Уилда се взира в Преша умолително, но въпреки това описва на гърдите си кръст, пресечен с окръжност.

– Новото послание – изрича уморено Ел Капитан.

– Но какво искат да кажат с това, че могат да спасят всички? – Преша никога не е била като това момиче – без белези, отпечатъци и сраствания. Лишена е от тази привилегия. Пречистили са момичето. Дали и тя би могла да си върне чистотата? Възможно ли е някога отново да зърне ръката си – такава, каквато трябва да бъде? Възможно ли е белегът с форма на полумесец да бъде изтрит от лицето ù? Ами птиците на Брадуел? Ами ако Ел Капитан и Хелмут отново да станат отделни индивиди?

– Заложници, Преша! – прекъсва мислите ù Брадуел. – Те са готови да убиват хора.

Разкайва се задето първата ù мисъл бе да възвърне чистотата си, но ù става неприятно от забележката на Брадуел. Той се подпира на тръбата и поклаща глава.

– Те ще ни спасят – обажда се Маргит. – Заложниците ще станат като нови.

– Нови – прошепва Хелмут на Преша. – Нови!

– Куполът не отвлича хора, за да ги прави нови и лъскави! – възразява Брадуел.

– Паяците – сеща се Преша. – Ето как хората ще бъдат убивани. Затова са тук.

– Ако им върнем сина, ще ни пречистят! – намесва се сляпата жена.

– Партридж – прошепва Ел Капитан.

Момичето става, олюлява се и се отправя към изхода.

– Уилда! – опитва да я спре Преша.

Маргит настига момичето и го сграбчва за лакътя.

– Никъде няма да ходиш – казва тя. – Трябва да им кажеш да ни спасят!

– Пусни я! – повишава глас Преша. – Не виждаш ли, че я плашиш?

Маргит пуска лакътя на Уилда. Тя свива ръка пред гърдите си, започва да я разтрива.

– Искаме да върнете сина ни! – кресва момичето. Но този път думите не звучат като послание, а като заплаха.

Сляпата жена се олюлява, сякаш е пияна.

– Можем отново да станем Чисти! Пише го в Първата библия. Бог ни изпрати единствения си син. И сега трябва да си го върнем!

– Спрете най-сетне да боготворите враговете си! – обажда се Брадуел. – Знаеш ли защо си ослепяла? Заради тях. Всичко е заради тях!

– Какви доказателства имаш? – изсъсква сляпата жена. – Моето доказателство е Куполът! И това момиче! Това Чисто момиче!

– Чисто момиче – обажда се Хелмут с надежда. Може би Хелмут вярва, че Куполът може да спаси и него? Да го отдели от брат му и да го пречисти. Преша също иска да повярва, че могат да я пречистят, да стане нова и лъскава, както каза Брадуел. – Чисто момиче!

– Млъкни, Хелмут! – прогърмява гласът на Ел Капитан. Всички започват да си крещят, думите им отскачат от стените на тръбата – дори Хелмут се развиква на брат си.

– Млъкни! Млъкни! Млъкни!

Уилда стиска очи и също крещи:

– Това момиче е доказателство, че можем да ви спасим! Ако не изпълните молбата ни, ще убием заложниците. – Впива пръст до болка в гърдите си и описва кръст, пресечен с окръжност. Настъпва тишина.

Уилда отваря очи. Преша пристъпва към нея и коленичи. Момичето забелязва главата на куклата. Обгръща я заедно с ръката на Преша и започва да я люлее, утешавайки самата себе си.

– Искаме да върнете сина ни. Това момиче е доказателството. – Накрая се отпуска в скута на Преша.

Преша започва да я люлее.

– Тихо, всичко ще се оправи. – Преша бе научила наизуст първото послание, написано на листчетата, които вид летателен апарат бе разпръснал. И започва да декламира: „Братя и сестри, знаем, че сте тук. Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир. Засега ще бдим отдалече с чувство на милосърдие.“

Момичето кимва. Сега вече говорят на един и същи език.

– Какво става? – обажда се сляпата жена.

– Тихо – отвръща Маргит. – Не говори.

– Кръстът – обръща се Преша с тих глас към другите. – Пресечен от кръг по средата. Същият като този, който бе отпечатан в края на първото послание. – Тя поглежда Брадуел. – Двете послания много си приличат.

– И как точно? – пита Брадуел.

– Не знам. Но са еднакви по дължина и по форма. Разбираш ли?

– Двайсет и девет – казва Ел Капитан.

– Двайсет и девет какво? – пита Брадуел.

– Думи. Всяко послание съдържа точно двайсет и девет думи – обяснява Ел Капитан.

– Всичко ще е наред – Преша продължава да шепне на Уилда, разтривайки тясното ù гръбче.

– Наред, наред – гука Хелмут.

Прегърнало куклата, момичето прошепва:

– Искаме да върнете сина ни.

– Да, знам – отвръща Преша. – Ние ще се погрижим за теб.

Ел Капитан

Паяци

Брадуел вдига момичето, което все още държи главата на куклата и ръката на Преша. Сляпата жена сипе проклятия и яростно го дращи.

– Тя е наша! Пусни я!

– Дръпни се! – кресва Преша и отблъсква сляпата жена. Двамата с Брадуел отнасят бързо момичето.

В същото време Маргит крещи на Ел Капитан:

– Искаме да станем Чисти! Ти познаваш сина им! Знам, че е така! Предай го! Ако не го предадеш, ние сами ще го заловим!

– Не ме заплашвай! – отвръща Ел Капитан.

– Това не е заплаха! – вика Маргит.

– Нима Посланието не докосна сърцето ти? – обажда се сляпата жена.

– Не намесвай сърцето ми! – казва Ел Капитан.

– Моето сърце! – обажда се Хлемут.

– Предай сина им! – настоява Маргит.

Тогава сляпата жена започва неистово да крещи:

– Чисти! Можем да бъдем Чисти!

– Чисти! Чисти! – подема Хелмут, сякаш това е птичи зов.

Маргит сграбчва Хелмут за ризата и дръпва с все сила. Ел Капитан грабва пушката и се прицелва в нея.

– Не ме предизвиквай. Обикновено стрелям, без много да мисля. Вразуми и приятелката си.

– Ако трябва, ще умрем за новото послание!

– Убий ни! – кресва сляпата жена.

– Това ли искате? – отвръща Ел Капитан и запъва ударника на пушката. Двете притихват. Сляпата жена познава добре този звук. Хелмут се свива на гърба на Ел Капитан, прилепил лице до тила му.

Маргит сграбчва приятелката си за ръката.

– Джазелия, ангелите ще бдят над всяка нейна стъпка! Имай вяра!

Откъм изхода отеква гласът на Брадуел:

– Паяците! Вече са тук!

Ел Капитани и двете жени се втурват навън. Навред гъмжи от паяци. От групитата няма и помен. Изгорените дрехи все още тлеят. Притиснал Уилда към гърдите си, Брадуел хуква заедно с Преша към колата. Издяланата от Хелмут лодка изхвръква от ръката на момичето и тупва в прахоляка. Невъзможно е да се върнат за нея. Вратата се затръшва, докато паяци трополят по капака на колата.

Един паяк пропълзява до Ел Капитан. Той стреля по него, но пропуска.

Сляпата жена надава писък.

– Тези същества са изпратени от Купола – казва Маргит. – Куполът е добър! – С ъгълчето на окото си зърва паяк, който пълзи бързо по един камък. Тя посяга към него.

– Недей! – кресва Ел Капитан.

Ала твърде късно. Паякът е свива и скача върху нея. Шиповете на краката му се забиват в ръката ù. Очите ù се разширяват, а една миниатюрна червена лампа, закрепена на топчестото му телце, започва да примигва. Разнася се пиукане – продължително и едва доловимо несекващо пиукане. Ръкавът се напоява с кръв. Лицето ù побледнява.

– То избра мен! – В гласа ù звучат радост и болка.

Друг паяк се промъква до крака на сляпата жена. Ел Капитан стреля по него и пак пропуска.

– Бягай! – кресва той. – Или ще те застрелям! Бягай, бягай, бягай!

– Бягай – повтаря Хелмут.

Сляпата жена дръпва Маргит и двете побягват. Ел Капитан се втурва обезумял към колата. На задната седалка Преша държи в скута си момичето, което не отделя поглед от очите на куклата; вероятно е в шок.

– Влизай! – изкрещява Брадуел от предната седалка. Включва двигателя.

Тогава Ел Капитан съзира падналата в прахоляка лодка. Ще успее, сигурен е в това.

– Хелмут, трябва да взема проклетата лодка. Тази красива проклета лодка си я направил ти!

– Влизай! – повтаря Хелмут, хвърляйки се с цялата си тежест към вратата.

Един паяк полазва по ботуша на Ел Капитан. Той подскача. Стреля. От удара на куршума се вдига прашен гейзер. В мига, в който сграбчва дръжката на предната врата, млад мъж се спуска към него с писъци. Един метален паяк е забил щипци в бедрото му; крачолът на панталона му е почернял от кръвта. „С теб е свършено“ – мисли си Ел Капитан. А може би с всички тях е свършено. Армията му още не е готова. А и няма да бъде. Куполът е изпратил паяците да ги избият.

Ел Капитан решава да остави мъжа. Какво друго да стори? Преша обаче изскача от колата и се спуска към човека.

– Остави го – извисява глас Ел Капитан. – Навсякъде гъмжи от паяци! – После подхвърля на Брадуел да остане с момичето и се втурва към Преша.

– Не можем да му помогнем – казва ù Ел Капитан. – Трябва да се махаме оттук.

– Можем да му помогнем! – Тя прокарва внимателно пръсти по гърба на паяка, на който блести червен дигитален часовник: 00:00:06... 00:00:05. – Отброява времето назад!

– Назад! – крещи Хелмут, сякаш издава команда. – Назад, назад!

Ел Капитан сграбчва Преша през кръста и побягва. Хелмут се залавя за врата му. Паякът издава последно дълго пиукане. Ел Капитан се хвърля на земята.

Паякът, вкопчил се здраво за крака на мъжа, избухва.

Ушите му звънтят. Пред очите му е пълен мрак. Усеща раменете си, сякаш се е блъснал в стена. Не може да си поеме дъх. Хелмут стене.

Преша слага ръце на гърдите му.

– Ел Капитан? Чуваш ли ме? – Гласът ù звучи слаб и далечен.

– Да – отвръща пресипнало Ел Капитан, докато лицето ù – прекрасното ù лице – изплува пред очите му. Тя се пресяга над рамото му и проверява как е Хелмут.

Опитва се да ги издърпа. Ел Капитан скача светкавично и за миг отново му причернява. Преша иска да го подкрепи, ала той я отблъсква.

– Добре съм.

Тя се втурва към колата, хвърляйки поглед назад, за да се увери, че той също идва. Ел Капитан се старае да не изостава, въпреки че краката му са натежали като олово.

– Не гледай! – чува той Браудел, който крещи на момичето. – Не гледай!

Заровил лице в гърба на Ел Капитан, Хелмут подема:

– Не гледай! Недей! – Но Ел Капитан поглежда експлодиралия мъж – тялото му е овъглено, дрехите още горят, а във въздуха се извива струйка дим.

За да запази равновесие, Ел Капитан опира ръце на капака на колата. Само за миг притиска чело към студеното стъкло на прозореца.

– Побързай, Кап! – кресва Брадуел.

– Побързай – повтаря Хелмут.

Нещо се стрелва по ботуша на Ел Капитан. Зърва едва доловимо движение под крачола си – паяк. Смъква пушката от рамо и започва да налага прасеца си с приклада, ала паякът пронизва кожата му и се впива в мускула. Прилошава му, но става. Кръвта се процежда в ботуша му. „Не гледай – казва си той. – Не гледай.“ Другите са в пикапа и не спират да го викат. Явно не виждат долната част на тялото му. Той навива крачола и в най-плътната част на мускула, точно над ръба на ботуша, зърва паяка робот. На заобленото му черно гръбче има таймер, отброяващ оставащото време. 07:13:49… 07:13:48… 07:13:47. Остатъкът от живота му, а и от този на Хелмут, измерен в часове, минути, секунди.

– По дяволите! – ругае Ел Капитан.

– Боже – казва умоляващо Хелмут. – Боже, боже, боже!

Преша

Беседка

Градът сякаш се е сдобил с кожа – изопната черна обвивка, която скърца при всяко движение и покрива всичко наоколо – порутените сгради, рушащите се стени, шперплатовите покриви на грубо скованите навеси. Преша затваря очи, но звукът отеква като мигащите клепачи на хиляди кукли.

Брадуел кара, вперил поглед напред, а под колата се разнася пукане от смачканите паяци. За щастие не избухват; може би са програмирани да експлодират, когато са впити в човешка плът – нещо, което правят безпогрешно. Оцелелите се олюляват и молят за помощ. Някои бягат и се катерят, където сварят. Други мачкат тварите с тухли. А трети просто се предават, полазени от дузина паяци, впили шипове в телата им като тлъсти черни кърлежи.

Уилда седи сгушена на задната седалка между Преша, Ел Капитан и Хелмут. Както изглежда, Финън изнася светлинно шоу пред момичето, сякаш да отвлече вниманието му от прозореца. Преша я предупреждава, че понякога той хапе и скубе. И наистина, след малко Финън одрасква ръката на момичето, но не грубо, така че оставя само бледа следа. Уилда не възразява и продължава да гледа светлинното шоу.

– Куполът издирва Партридж. Искаме да върнете сина ни... Какво ще правим, по дяволите? – казва Ел Капитан.

– Партридж не може да се предаде – отвръща Преша. – Това означава смъртна присъда.

– Нали е син на Уилъкс – обажда се Браудел. – Това има своите предимства.

– Каква е другата възможност? – пита Ел Капитан. – Да остави всички да умрат?

– Трябва да го намерим – казва Преша.

– Преди да са го пипнали поклонниците на Купола – отбелязва Ел Капитан. – Казаха, че искат да го предадат, но те не са в ред. Не е изключено да го предадат, като изгорят тялото му и разпилеят праха при първия порив на вятъра!

– Майките чуват всичко. Те имат очи и уши навсякъде – намесва се Брадуел. Паяците пукат под колата като натрошени кости. – Ще разберат, че го търсим още преди да сме се появили.

– Добре – отвръща Ел Капитан, който все още е блед от експлозията.

– Благодаря ти, че ме измъкна оттам – обажда се Преша.

– Няма защо. Хич не го мисли.

– Хич не го мисли – прошепва Хелмут.

Уилда вдига поглед към Преша.

– Искаме да върнете сина ни – изрича тя.

Преша се досеща, че момичето е изморено. Потупва рамото си и казва:

– Облегни се на мен.

Момичето отпуска глава на рамото ù и протяга ръце. Преша ù позволява да гушне главата на куклата и детето затваря очи. Спомня си приспивната песен, която майка ù обичаше да пее – лицето на майка ù изплува в съзнанието ù. Кървавата мъгла. Замисля се за експлозията, от която Ел Капитан току-що я бе спасил. Защо не стори същото за майка си? Сигурно е можела да направи нещо. Преша се навежда към Уилда и запява песента, която бе чула в претъпканото и мразовито преддверие на щаб-квартирата на ОСР:

Момичета призрачни, сенки прозрачни, момичета призрачни.

Кой ще ги избави от света ужасен? От света жесток?

Реката е широка, течението зове, извива се, зове.

Нагазват във водата, която ще ги изцери и раните ще заличи.

Смъртта всяко петънце от кожата им ще изтрие

и тя ще заблести.

От дядо си знаеше, че като малка е посещавала девическо училище, облечена с плисирана пола на карета и бяла блузка със заоблена якичка като на Питър Пан. Преша знае кой е Питър Пан – едно момче, което никога не пораства. Такова ли е било нейното детство? Или дядо ù е откраднал това детство от някого друг? В песента се разказва за момичета в пансион, които оцеляват след Детонациите и отиват край реката, пеейки химна на училището. Някои от момичетата ослепяват, защото лежат на тревата с поглед, зареян в облаците, когато небето пламва от Детонациите – или поне така се говори. Всички се събират на брега на реката. Някои нагазват навътре. Водата е топла заради Детонациите, но облекчава болката от изгарянията. Кожата им става като пергамент, бели се от ръцете им, къдри се като дантелена якичка на шиите им. Хората ги разпознават по ученическите униформи – или по онова, което е останало от тях.

Маршируват слепешката с песен жална,

гласове печални, песен жална.

Слушаме смирено, докато ушите ни не почнат на звънтят,

ушите ни пищят, ушите ни звънтят.

По-нататък песента разказва, че хората искат да ги спасят, ала момичетата отказват да бъдат спасени. Желаят да посрещнат смъртта заедно и го правят с песен на уста.

Светец им трябва и спасител, спасител и светец,

спасител и светец.

На този бряг ще дебнат и ще се скитат вечно,

ще дебнат и ще се скитат вечно.

В някои варианти на песента момичетата се сливат с дърветата, които и досега растат край реката. Според други се превръщат в пясъчни създания, скитащи по брега, и поглъщат всеки, който дръзне да се доближи. А в трети момичетата се срастват с животни и се превръщат в лисици или водни птици. Но във всички варианти никой не успява да ги върне.

Момичета призрачни, сенки прозрачни,

момичета призрачни.

Кой ще ги избави от света ужасен? От света жесток?

Реката е широка, течението зове, извива се, зове.

На възрастта на Уилда Преша често се замисляше за призрачните момичета, обитаващи речния бряг с окъсани униформи и дантелени якички от люспеща се кожа – толкова чудновата особеност, че не се съмняваше в реалността ù. Замисля се дали не знае някоя по-весела история, която да разкаже на Уилда, но момичето диша дълбоко. Клепачите потрепват в съня ù. Преша се пита как ли изглеждат сънищата ù. Дали е била в Купола? Какво е видяла там? Устните ù се извиват в мимолетна усмивка, която бързо се стопява. Ръцете ù, обгърнали здраво главата на куклата, се отпускат. Преша слага ръка върху нейната и долавя лека вибрация. Не е от друсането на пикапа по пътя, а от някакво трептене в самата нея.

Сеща се за Уилъкс, който трепери в резултат от дългогодишно стимулиране на мозъка. А това, надява се тя, в най-скоро време ще доведе до смъртта му. Замисля се за бункера, където бе попитала майка си защо не я е имунизирала срещу кодиране на мозъка, защо не са разтворили в питейната вода създаденото от нея лекарство. Майка ù бе обяснила, че дозата за възрастен може да убие дете. Освен това е имала възможност да имунизира Партридж срещу една-единствена форма на мозъчно стимулиране и тя е избрала поведенческото кодиране. Защото е искала да съхрани свободната воля на сина си. Но защо не е дала нищо на Преша? Ами защото е била прекалено малка. Било е твърде рисковано.

Но какво са сторили с Уилда, за да я пречистят? Дали пък лекът не е някоя нова болест като ускорената клетъчна дегенерация на Уилъкс? Дали не разрушава организма ù? Дали това треперене не е първият симптом?

След час Брадуел паркира пикапа на един хълм между две разрушени къщи в покрайнините на Разтопените земи. Пред тях се откриват бетонни основи, прорязани от циментови изкопи за плувни басейни – кръгли, овални, извити като бъбрек – обгорени метални скелети на автомобили и разтопена пластмаса – някогашни люлки и пързалки. Мрежата от дъговидни улици плъзва като ветрило в пущинака на Мъртвите полета.

Брадуел излиза от колата и крачи насам-натам. Ел Капитан и Хелмут също слизат и присядат на капака. Преша остава при Уилда, която още спи, свила ръце до гърдите си, и потреперва лекичко. Ала неочаквано момичето се раздвижва, става рязко и казва: