Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 25 страниц)

Но както изглежда, Финън, знае какво се иска от него. Той се придвижва с бръмчене до средата на камерата. От вътрешността му се разгъва дълга, тънка ръчица, на чийто край е закрепена фина стъклена леща почти колкото главата на куклата. Финън я задържа неподвижно. Тогава слънчевата светлина прониква през лещата.

Преша затаява дъх. През палтото си усеща студенината на камъка. Не смее да откъсне очи от Финън.

Отначало не забелязва нищо особено. Само напуканата втвърдена пръст по пода на камерата.

Ала тогава съзира цветовете – появява се сияеща диаграма. Чува глас. Край входа на пещерата отекват стъпки. Светлината примигва за секунда-две – някакво тяло преминава през нея. Преша задържа дъха си. Махай се – мисли си тя. – Върви си.

Светлината отново застива на пода, където се очертават три преплетени спирали с ширина около една стъпка. Преша пропълзява до мястото и докосва спиралите. Натиска твърдата земя и тогава отново долавя гласа, долитащ през дългия проход, но не успява да различи думите. Хрумва ù да се скрие в една от нишите на кръста, но точно сега няма време за това.

– Финън, какво да правя? – Сега е единственият ù шанс. Започва да копае яростно с нокти мястото, къде се сплитат трите спирали. Светлината потрепва отново от движението навън, ала в този миг Преша напипва остри ръбове. Нови три спирали, преплетени една в друга. Продължава да копае, докато изведнъж съзира формите им, издълбани в камъка.

– Финън, какво е това? Какви са тези форми?

Финън не отговаря. Сякаш е насочил всичките си усилия в поглъщането на светлината.

Щом трите спирали се разкриват напълно, тя спира да копае. В този момент дочува шум от приближаващи стъпки. Тя казва на Финън да се изключи. Той прибира лещата. Камерата потъва в мрак. Преша се скрива в едната ниша, вдигнала Финън високо над главата си.

– Кой е там? – разнася се мъжки глас. – Кой е?

Мъжът, нисък и набит, спира на крачка от нея, дишайки тежко. Носи бяла риза – толкова искрящо бяла, че Преша се замисля дали някога е виждала нещо толкова поразително. За част от секундата я връхлита надеждата, че това може да е баща ù – Хидеки Иманака – и тя се вцепенява. Но си дава сметка, че шансовете са невъобразимо малки.

Поема си въздух. Изпъва гръб, вдига нагоре Финън и го стоварва – силно и рязко – върху тила на мъжа. Той полита напред, задържайки се с ръка за каменната стена. После се пресяга и докосва потеклата от раната кръв, която мокри гъстата му сива коса, после втренчва поглед в ръката си. Въпреки че по тялото му няма следи от сраствания, мъжът определено не е Чист. Едната страна на лицето му е осеяна с белези от изгаряния, но иначе кожата му има странен златист оттенък.

– Кой? – успява да продума той. Свлича се по стената – ризата му се надипля по гърба – и рухва точно върху трите спирали.

Преша се ослушва за гласове и стъпки. Не чува нищо обезпокоително. Оставя Финън на земята. Ръката ù трепери. Има чувството, че и сърцето ù трепери.

Опитва се да избута мъжа настрани от спиралите. Оказва се по-тежък, отколкото е предполагала. Тогава сяда на земята и се опитва да го изтласка с крака, напрягайки всички сили. Мъжът се отмества леко. Тя напъва още веднъж и го избутва още малко. Ръкавът на ризата му е изцапан с пръст. Преша продължава да бута, докато спиралите се показват.

– Финън – казва тя, останала без дъх. – Ти си ключът.

Финън отвръща с кратко пиукане. Приближава се с бръмчене до тройната спирала. Тънка пластина се отделя от гърдите му. Отвътре се появява метална спирала, закрепена на дълга роботизирана ръка. Преша разчиства пръстта от пода. Финън пъхва металната спирала в прореза на централната спирала и тя потъва леко на мястото си с прищракване. С рязко движение Финън я натиска надолу – издълбаните в скалата спирали се завъртат на няколко сантиметра и се сплитат. Преша дръпва крайчеца на едната. Тя се вдига – оказва се прикрепена с панти за заровена под земята кутия. Всъщност трите спирали са капакът на кутията.

Финън осветява с прожектора си вътрешността на кутията; изработена е от метал – студен и влажен. На дъното ù Преша зърва белезникав квадратен предмет. Взима го – оказва се хартиен плик. Върху него е написана една-единствена дума: Сигнус.

Преша го притиска към гърдите си, после разкъсва плика. Вътре открива откъснат от тетрадка лист на сини редове. А върху него с разкривен почерк са изписани цифри и букви, разделени от скоби, плюсове и минуси. Формула.

Или по-точно, формулата.

Мъжът простенва. Тя сгъва набързо листа, пъха го обратно в плика и го прибира в джоба си.

Финън се приближава към мъжа.

– Недей! – прошепва хрипливо Преша.

Но Финън не я послушва. Пресяга се и изтръгва няколко окървавени косъма от главата на мъжа, за да изследва ДНК-то му, както бе сторил с Брадуел, Преша и Партридж.

Преша пристъпва към неподвижното тяло на мъжа. Лицето му е червеникаво. Миглите – тъмни. Бялата му риза е шита на ръка. Вместо копчета отпред има връзки, разхлабени на врата от усилията на Преша да го изтласка. Тя вижда, че той диша.

Финън издава остро пиукане. Преша коленичи до мъжа и забелязва шест квадратчета, врязани в гърдите му – две от тях все още пулсират.

– Един от седморката – прошепва тя.

– Бъртранд Кели – обявява Финън.

Преша докосва ризата му. Бъртранд Кели – един от хората, познавали добре родителите ù. Член на седморката.

Единият пулс е на Гош. Но къде ли е тя?

А другият е на Хидеки Иманака.

Тя втренчва поглед в пулсиращите квадратчета. Баща ù е още жив. А пулсът е единствената ù връзка с него.

Бъртранд Келми простенва отново. В този момент в прохода отекват гласове, примесени със звук, напомнящ рев на животно.

Преша грабва бързо Финън и се изправя на крака. В крайна сметка няма никаква представа на чия страна е Кели. Той отваря очи и се втренчва в укрепения таван. Ето, че забелязва Преша. Тя отново вдига Финън над главата си, но някак нерешително.

– Почакай. Успокой се – казва мъжът, опира се на един лакът и вдига отбранително ръка.

– Ти ли си Бъртранд Кели? – пита го тя.

– Кой се интересува? – Той примигва и разтрива очи.

– Къде е Хидеки Иманака?

– Иманака ли? – възкликва той, сякаш не е чувал това име от години. – Откъде познаваш Иманака?

Гласовете се приближават. От коридора се разнася тропот на стъпки.

– Къде е той? – кресва Преша.

– Защо питаш? – пита той.

– Защото това е баща ми – отвръща тя. Баща ми. Баща ми. Тези думи звучат чуждо, изречени от нея. – Той е мой баща – казва тя и въпреки че гърдите ù се свиват, не заплаква.

Бъртранд Кели се взира в лицето ù.

– Еми Бриджит Иманака – прошепва той името, дадено ù по рождение, но заличено от Детонациите – името, принадлежало на момичето, което никога няма да бъде. – Наистина ли си ти?

Той протяга ръка към нея, но Преша отстъпва назад. Това, че е жив, може да означава, че е сключил специална сделка с Уилъкс. В този момент формулата се намира в джоба ù. А мускалите са пристегнати на кръста ù. Ако Кели се окаже замесен с Уилъкс и я залови, тогава Уилъкс ще има достъп до всичко, от което се нуждае.

Стиснала Финън, тя поема надолу по коридора, но пътят ù е отрязан от мъж и жена – и двамата млади и силни. Мъжът я сграбчва за китката, където е главата на куклата. Ръката му е груба и мазолеста. Той поглежда куклата и ахва от изненада.

Жената също изглежда смаяна.

– Коя си ти? – казва тя, но с такъв тон, сякаш я пита: Какво си ти? Доколкото успява да ги разгледа, никой от двамата няма сраствания по тялото и все пак на сутрешната светлина различава белези от изгаряния по лицата им, които са със същия златист оттенък.

– Пусни ме! – кресва Преша.

– Кели? – обажда се жената. – Добре ли си?

Преша извива китката си, опитвайки се да се отскубне. Кожата ù е студена и потна. Мускулите ù са напрегнати. Драскотините по тялото ù са болезнени.

– Пусни я! – извисява глас Бъртранд Кели. – Пусни я!

Мъжът се взира за миг в лицето на Преша и я пуска. Тя се шмугва между двамата, втурва се към светлината в дъното на тунела, блъскайки се в каменните стени от двете ù страни.

Чува отново приглушеня тропот и онзи странен рев. Опира се на камъка и излиза навън. Посреща свежия въздух, слънцето и новия ден.

Най-неочаквано пред себе си зърва кон.

Конят е истинско чудо – дори само, че е тук. Широк гръден кош, черна грива, дълги, стройни крака и изящни глезени. Тъмен белег минава по дължина през тялото му, иначе покрито с мека като кадифе козина. Ушите му потрепват и се въртят. От устата му излизат облачета пара.

Конят е оседлан, но не е завързан. Преша отива до него и слага длан на гърдите му, които са топли. Издигат се и спадат.

Долавя гласовете от вътрешността на камерата. Дали не идват?

Никога не бе яздила кон. Дядо ù бе ù разказал, че на един от рождените ù дни е имало пони, но това беше лъжа за един живот, който никога не е бил неин. Спомня си преплетените коне на килнатата въртележка.

Конят е чудо, предназначено за нея.

Със здравата си ръка хваща дръжката на седлото и, стиснала Финън с другата, се изтласква нагоре. Изненадана е от височината на коня, от неговата царственост. После поема юздите и смушква животното с обувки.

– Давай – казва тя.

Конят прави няколко крачки.

Преша го смушква отново, този път по-настоятелно. Навежда се напред и прошепва:

– Тръгвай! Моля те, тръгвай!

Гласовете вече отекват съвсем ясно.

Тя изритва лекичко коня и надава вик:

– Давай!

В мига, в който мъжът и жената, подкрепящи Бъртранд Кели от двете страни, изникват на входа на пещерата, конят се спуска в галоп. Преша притиска колене към тялото му и, опряла Финън до гърдите си, се опитва да запази равновесие. Привежда се почти до гривата на коня. С развети коси и насълзени очи тя подканя животното:

– Давай, давай, не спирай!

Партридж

Лайда Мерц

Камерите се включват отново. Партридж и Аралийн седят един до друг на леглото му. Откакто бе зърнал окото на куклата – стъклената очна ябълка, пластмасовите мигли, наслоените с пепел клепачи – бе видял и други ярки, живи образи.

Една овца с възлести, усукани рога.

Пропукано стъкло и карта зад него.

Мъж, който носи на гърба си друг, слаб като вейка, мъж.

И накрая Лайда Мерц. Сигурен е, че е тя, но с обръсната глава, почерняло от прахоляка лице. Държи дълго копие, превита под напора на мощна пясъчна буря; сякаш двамата наистина са били в Небраска, в опустошена от огъня прерия. Така ли изглежда Лайда сега, когато е навън?

Всеки образ се появява след внезапно припламване, като игра на светлината – ослепителен блясък, а от него изниква детайл. Като че ли е в тъмна стая; навън бушува буря и първата светкавица осветява за миг предмета, върху който е приковал поглед.

– Вземи го – казва Айралийн и пъха в ръката му глобуса – той бръмчи монотонно; червена лампичка примигва като маяк. Преди камерите да се включат, Партридж ù разказа как в съзнанието му се мяркат всевъзможни откъслечни образи без определен контекст и връзка помежду си. Но щом камерите заработиха отново, тя го предупреди да не казва нищо повече.

А сега и това. Червената лампичка означава съобщение от баща му. Беше му казал, че скоро ще го приемат отново в медицинския център, за да възстановят синаптичните връзки в мозъка му. Но това е претекст. Всъщност баща му иска да го убие.

– Пусни го – подканя го Айралийн, стараейки се да звучи бодро. – Да чуем съобщението.

Той поглежда камерите. Пита се дали човекът, който ги наблюдава, не си мисли, че Айралийн ги е изключила, за да останат насаме. Всъщност косата ù е доста разрошена.

Птица с метален клюн, задвижван от панта.

Черен автомобил, обвит в облак от прах.

Лицето на баща му, което изглежда бледо и лъскаво, сякаш е покрито с изкуствена кожа.

Спомените нахлуват вкупом, внезапно, в ярка светлина. После светкавично изчезват. Спомня си кодиращите сеанси и странните образи, които го връхлитаха, но сега те са като мигновени атаки. Всичко му се струва някак чуждо – освен Лайда Мерц, но нея помни каквато е била в девическата академия, а не въоръжена и потънала в прахоляк. При все това Партридж иска да възроди тъкмо този образ. Лайда с обръсната глава и с копие в ръка. Мисълта за нея не му дава мира. Дали я обича? За нея ли копнее? Лайда Мерц? Може би трябва да се върне и да я спаси. Ала това не е образът на човек, който се нуждае от спасяване.

– Пусни го – повтаря Айралийн и му дава прости инструкции как да го направи.

Той натиска червения бутон. Гласът на баща му изпълва стаята: „Трябва да дойдеш в медицинския център точно в седем сутринта. Има добри новини за теб, Партридж. Лекарите са сигурни, че ще могат бързо да поправят щетите. Процедурата е елементарна. Ще бъдеш упоен и всичко ще мине леко и безболезнено. Ще бъда до теб, когато се събудиш. Сине, очаквам с нетърпение тази среща.“

– Ето, видя ли? – казва Айралийн. – Това е чудесна новина, нали?

Партридж кимва. Насилва се да покаже поне малко ентусиазъм. Дори усмивка би свършила работа. Но и това му се струва пряко сили.

– Изморен съм – отвръща той. Ще му се таблетката да не е у него и изобщо да не знае за нея.

– Стана късно. Ще те оставя да си починеш – казва Айралийн.

– Не искам да спя. – Бои се от спомените, които ще изплуват в съня му. Ако имаше власт на сънищата си, би пожелал само образа на Лайда Мерц. Ала той знае, че не може да си играе толкова лесно с подсъзнанието.

– Опитай се да поспиш. Утре ще е голям ден. Трябва да си отпочинал. – Айралийн става. Пъха ръка във въображаем джоб и казва: – Изпращам ти куп сладки сънища!

Той протяга ръка и тя сякаш напълва шепата му със сладки сънища, но жестът означава само едно: „Хапчето е в джоба ти. Убий баща си и сложи край на всичко това. Използвай го.“

Ел Капитан

Увивни растения

Ел Капитан се лута в мрака около летателния апарат. Препъва се, пада и крещи името на Брадуел сякаш от часове. Ала отговор няма. Брадуел като че е потънал вдън земя и единственият звук, който долавя, е шумоленето на листата, а след изгрев слънце – чуруликането на птиците.

Главата му пулсира. Два пъти дори повръща. На бледата утринна светлина най-сетне може да огледа земята за следи. Застанал на ръце и колене, се взира с надеждата да зърне отпечатък от ботуш. Хелмут му тежи повече отвсякога – дори когато бе момче, покрито с белези от Детонациите, само за минути изнемогваше с него на гърба си. Образите пред очите му се размазват, стават двойни.

Той примигва и присвива очи. Дава си сметка защо е още навън и продължава да търси Брадуел. Защо не се е отказал. Не иска да посрещне Преша с новината, че е мъртъв. Знае, че това ще разбие сърцето ù. Беше ги мернал в подлеза, бе видял начина, по който тя го гледаше. Дори тя да не се влюби в него, той я обича прекалено много, за да не ù спести още една загуба. Представя си лицето ù, когато ù съобщава новината. Сърцето му се къса само при мисълта за това. Трябва да продължи да търси.

– Хелмут – казва той. – Кажи ми какво виждаш.

– Какво виждаш – повтаря Хелмут.

– Нямаме време за глупости, Хелмут! – сопва се Ел Капитан. – Имам нужда от теб.

– Имам нужда от теб – казва и Хелмут.

И двамата се нуждаят един от друг. Винаги е било така и така ще бъде. Може би трябва да е благодарен. Не всеки се чувства необходим и в същото време има потребност от някого – сега и завинаги. Най-добре да забрави за Преша. Не биваше да храни надежди, че между тях двамата може да има нещо.

Пълзи към дърветата. По земята пробягват неуловимите сенки на птици. Накъде отгоре се разнася дрезгав грак. „Ами ако Брадуел е мъртъв?“ – помисля си той. Тогава ще трябва да каже на Преша, ще трябва да я утеши. Не бива да мисли за това, но образът сам изплува в съзнанието му – Преша, положила глава на рамото му. А той гали косите ù.

– Не – прошепва той на глас. – Спри.

– Спри – казва Хелмут, сякаш прочел мислите му.

– Прав си, Хелмут – отвръща Ел Капитан, но адреналинът му се качва. Сякаш тялото копнее за смъртта на Брадуел, а съвестта му е безсилна да се намеси. Продължава да пълзи. Единият му лакът поддава и той пада. – Отваряй си очите на четири – нарежда Ел Капитан. – Не спирай да се оглеждаш.

Хелмут обгръща шията на брат си.

– Спирай да се оглеждаш.

Ел Капитан замръзва на място. Впива поглед в обраслата с бръшлян кална земя и вижда изцапано с кръв восъчно листенце. Откъсва го и разглежд почти засъхналата кръв.

– Къде е той, по дяволите?

– Къде е той по дяволите? – Хелмут сочи дърветата отвъд полето.

В този миг Ел Капитан забелязва следите от обувки по пръстта и стъпкания бръшлян. Ето и тялото на Брадуел, цялото в бръшлян. Лицето му е безизразно – дали не е заспал? Или е мъртъв?

Ел Капитан едва става и понечва да се затича, ала гората изведнъж се килва настрана. Той поглежда към небето, за да се ориентира. Птиците литват от дърветата и се пръсват из въздуха. Разперила криле, една от тях се стрелва надолу като фойерверк. Май зрението му играе номера? Ел Капитан се стоварва тежко на рамото си.

– Брадуел! – надава той вик. – Брадуел!

Дишайки тежко, застава на колене. Изправя се и, олюлявайки се, поема напред. Вижда отново Брадуел. Зрението му все така прескача.

Докато се приближава към него, забелязва, че ръцете и краката му са омотани с бръшлян. Клонки пристягат гърдите и гърлото му. Господи, кой ли е направил това? И как? Бодилите на бръшляна са се впили в плътта му. Кръвта му е изтичала бавно, но сигурно. Лицето му е пбледо. А очите – затворени. Пушката му, също увита с бръшлян, е на няколко стъпки от него. Може би не е имал нож.

Ел Капитан коленичи. Докосва лицето на Брадуел. Челото му е студено. Светкавична мисъл пронизва съзнанието му: той го уби. Представи си, че е издъхнал, и ето – сега наистина е мъртъв. Вината е негова.

– Не исках това – казва на Хелмут.

– Исках това! – отвръща Хелмут.

Гласът на Хелмут е толкова гневен и силен, че Ел Капитан се сепва.

– Добре, де, добре – отговаря той, възвърнал самообладанието си. Провира ръка под бръшляна, опитвайки да напипа пулса на Брадуел.

Отначало не го усеща. После притиска по-силно пръсти на шията му и долавя бавно и слабо туптене. Жив е!

– Хайде, Брадуел! – Той повдига скованото, отпуснато тяло на Брадуел, цялото увито в бръшлян. Тогава Брадуел се закашля и отваря очи.

– Кап, Хелмут – прошепва той. – Братлета.

– Точно така – отвръща Ел Капитан. – Ние сме тук. – Понечва да откачи ножа от колана си, но го няма. Къде е? Дали не е останал на летателния апарат? Или се е откачил, когато падна? Дали Хелмут го е взел, докато е бил в безсъзнание? – Хелмут, трябва ми нож. Трябва ми проклетия нож.

– Моят нож – отвръща Хелмут. – Моят проклет нож. – Той изважда джобното си ножче и го подава на Ел Капитан.

– Точно така. – Радва се, че е дал нож на Хелмут, че му се е доверил. Иска му се да погледне брат си в очите. Но това не е лесна работа. – Благодаря ти, Хелмут – казва той. Има предвид: „Благодаря ти за всичко“ – не само за ножа, но и че извади паяка от крака му, че се грижи за него на кораба и че е негов брат – винаги на разположение.

– Благодаря ти – отвръща Хелмут, а Ел Капитан е сигурен, че тази благодарност, както и неговата, означава много.

Взима ножа и започва да реже бръшляновите клонки – най-напред тези около шията на Брадуел. Ала в мига, в който ги отрязва, те бързо порасват отново. Впиват бодлите си в тялото на Брадуел и мигновено се увиват на същото място. Брадуел е толкова отмалял, че едва примигва. Погледът му изглежда далечен. Дъхът му е накъсан.

Замаян и изтощен, Ел Капитан продължава да реже, но, изглежда, причинява повече вреда, отколкото полза – всеки нов бодил се забива в плътта му и потича кръв. Накрая пуска безпомощен ножа на земята. Вдига Брадуел и обгръща с ръка гърдите му, обвити в броня от бръшлян. Вижда птиците на гърба му, които се борят с яката хватка на жилавите клонки.

– Няма да те оставим сам – казва на Брадуел. – Дошли сме тук заедно.

В този миг зърва една клонка, която се увива около китката му и се стяга като белезница, а бодилите се забиват в кожата му. Ел Капитан не реагира – и без друго няма сили да се съпротивлява.

– Оставаме с теб – казва той.

Брадуел примигва. После затваря очи и отпуска брадичка на гърдите си.

Докато бръшлянът обвива ръката му и започва да се оплита около краката, Ел Капитан осъзнава, че двамата с Брадуел ще бъдат вовеки свързани с бодли, бръшлян и кръв. С преплетени тела. Като истински братя. Поглежда към дърветата отвъд полето, зад които се вижда летателният апарат, обърнат на една страна. Усеща главата си натежала. Отпуска се на рамото на Брадуел, Хелмут се обляга на него, а бръшлянът се вие все по-бързо и по-бързо, сякаш плетат мрежа от бодлива тел. Представя си как Преша ще ги забележи отдалече. Ще помисли, че са живи, седнали един до друг като трима братя, които си говорят – може би за нея. Защото тя ги свързва.

Бодлите се забиват в плътта му като зъби, причиняват му остра, мъчителна болка. Бръшлянът е жив и е месояден. Тримата ще бъдат изядени.

Ако умрат, преди Преша да се е върнала, тя поне ще знае, че са издъхнали заедно.

Хелмут се съпротивлява, като че ли чак сега разбира, че това е краят.

– Ще останем тук – казва той. – Ще останем.

– Не можем да си тръгнем – отвръща Ел Капитан.

– Да си тръгнем! – кресва Хелмут.

– Не, Хелмут – Ел Капитан е сигурен, че няма да успеят, и добавя: – Ще умрем тук.

– Не – отвръща Хелмут.

– Това е краят – казва Ел Капитан.

– Не! – вика Хелмут с пресекнал дъх.

В този миг Ел Капитан зърва петънце на хоризонта. Към тях препуска някой. За миг му хрумва, че това е Смъртта. Не препускаше ли тя с все сили към умиращите, за да изтръгне душите им? Баба му все му разказваше приказки за Смъртта. Баба му, която оставяше цветя между страниците на книгите.

– Смъртта идва – казва Ел Капитан – да изтръгне душите ни.

– Душите ни? – Хелмут трепери.

Ел Капитан затваря очи.

– Да изтръгне душите ни – прошепва той, сякаш това е последната му заповед. – Да изтръгне душите ни!

Пред очите му се спуска мрак. Но се чува глас – ясен и мелодичен, сякаш е ангелски. Това е брат му. Запява, както някога пееше за майка им, с онзи прекрасен глас, който я караше да заплаче. Може би Хелмут наистина е ангел. Може би винаги е бил такъв.

Лайда

Гащеризон

Водата я облива и тя идва на себе си. Отначало е студена, може би за да я събуди. Лайда е в бяла тясна душ-кабина с множество дюзи, насочени към нея. Вижда сребриста брава. Пресяга се да я хване, но се подхлъзва. Гола е. Има издутина на стомаха. Не е очебийна, но докато е била в безсъзнание, сигурно са ù правили изследвания. Усеща, че ръката ù е натъртена. Дали знаят, че е бременна?

От дюзите впръскват пяна с острата миризма на академичния плувен басейн – на спирт и парливи химикали. Започва да кашля, да се дави. Очите ù пламват.

Водата става гореща. Кабината се изпълва с пара.

Щом дюзите пресъхват, тя отново се пресяга към дръжката на вратата. Заключена е, както предполага. На една от стените се отваря чекмедже. Вътре има бял гащеризон и шал от рехабилитационния център. Отново е там, откъдето бе тръгнала.

Тя взима дрехите и се облича. Когато закопчава гащеризона, си представя как коремът ù постепенно се издува, става твърд и закръглен. Как ли ще изглежда дете, заченато навън, сред нещастниците? Може би вече е една от тях. Служителите в Купола няма да позволят да роди детето си тук.

Дръжката се завърта. Вратата се отваря.

Излез навън – чува се глас.

Ала няма „навън“. Щом напуска малкото затворено пространство, Лайда се озовава в друго затворено пространство. Не се долавя полъх. Въздухът е стерилен и статичен. Куполът е истинската пустош. Спомня си, че бе разказала на Партридж за снежните сфери – отново е затворена, но този път я няма дори вихрушката от мокър изкуствен сняг.

Преша

Обещай ми

Преша свиква бързо с ездата – с препускащия кон, с тропота на копитата му, с пръхтенето. Когато Финън ù казва накъде трябва да поеме, тя дръпва юздите, за да промени посоката и конят откликва незабавно. Сякаш е била родена да го язди. С формулата в джоба и двата оцелели мускала, пристегнати на кръста ù, Преша се чувства силна и неуязвима.

Първо зърва летателния апарат. На ярката дневна светлина изглежда ужасно – преобърнат на една страна, сякаш резервоарите му всеки миг ще се разпаднат. Изведнъж осъзнава, че няма значение дали формулата и мускалите са у нея, ако не успеят да вдигнат машината във въздуха. А в такъв случай ще останат тук завинаги.

Уплашена, оглежда полето, възвишението от едната му страна и отвъдния му край, опасан с дървета.

След миг зърва нещо, което ù прилича на триглаво групи, обрасло в зеленина. Дръпва юздите и конят забавя крачка. Не е никакво групи. Преша различава ясно бледите лица – Брадуел, Ел Капитан и Хелмут. Смушва коня и се понася в галоп към тях.

Щом приближава, забелязва, че само Брадуел е пребледнял и безжизнен. Ел Капитан и Хелмут я гледат, но някак отнесено, сякаш изобщо не я виждат. Кръвта по марлята около главата на Ел Капитан е засъхнала и почерняла. Преша дръпва рязко юздите. Конят спира; тя скача от седлото. Оставя Финън на земята и се спуска към тях.

– Какво се е случило? Какво е това?

– Души – прошепва Ел Капитан.

– Души – повтаря Хелмут.

Тя съзира ножа на земята и го взима. Понечва да среже клонките, но Ел Капитан извиква:

– Недей. Става по-зле. Веднага израстват отново.

– Какво искаш да кажеш?

Но той само поклаща глава.

– Недей.

Тя коленичи и поема главата на Брадуел.

– Брадуел! – вика го тя и усеща на ръката си едва доловимия топъл дъх. – Той е жив.

– Сега сме едно цяло – казва Ел Капитан. – Ще умрем заедно.

– Няма – отвръща тя и поглежда бръшляна, осукан на безкрайни спирали около телата им. – Растението има корен. Ако успея да стигна до него...

– Изтръгва душите ни – изрича Ел Капитан.

– Душите ни – повтаря Хелмут.

Тя оглежда бръшляна, търсейки мястото, където клонките се събират. Опипва една филиза с надеждата да усети пулс, някаква енергия, която да проследи. Хваща друга и най-сетне долавя по-силно пулсиране. Проследява го по бръшляна, който опасва гърдите на Брадуел и се спуска по хълбока и крака му. Преша следва извивките на клонката, усещайки постоянна вибрация, като че ли тя е жива и някъде – може би дълбоко в земята – има истинско туптящо сърце. Стига до края ù, който се впива в глезена на Брадуел и се вие по тока на обувката му. Грабва отново ножа. С главата на куклата приклещва клонката към земята и я срязва. Тя се отдръпва в земята, съскайки като змия.

Бодлите се отскубват, станали изведнъж крехки и сухи. Преша изтръгва сноп филизи от гърдите на Брадуел, а после и още един, който се спуска от рамото на Ел Капитан и опасва ръката му.

Щом усеща ръката си свободна, той започва да къса филизите от себе си и от Хелмут, но тогава Брадуел се свлича на земята. В този миг Преша вижда кръвта. Цялото му тяло е с хиляди малки прорези. Коленичи до него и го обръща на една страна. Птиците на гърба му са безжизнени. Ако те умрат, дали и той ще умре?

Тя обгръща лицето му с длани.

– Брадуел! – вика го тя. – Брадуел!

Ала той дори не помръдва.

– Кап – казва тя.

Ел Капитан поклаща глава.

– Не ме карай да изричам онези думи.

– Онези думи – повтаря Хелмут.

– Не, той няма да умре! – възкликва Преша. – Няма да му позволя. – Тя го сграбчва за ризата, цялата на дупчици и прогизнала от кръвта. – Брадуел! Тук съм! Това съм аз, Преша! – Гласът ù пресеква. – Коляното сърби! – Започва да крещи думите, които мълвеше като дете, докато прекосяваше реката от трупове, думите, които двамата с него си шептяха, убедени, че ще премръзнат до смърт в прегръдките си. – Слънцето го няма!

Отваря очи едва-едва. Свива устни и прошепва:

– Взе ли я?

– Да, взех я. – Ръцете ù треперят. Има твърде много кръв. Ризата отпред е прогизнала. Тя открива дупчица и разкъсва ризата. В средата на гърдите му бодлите, сякаш наръбени като зъби, са издълбали рана като от нож.

– Ще се оправиш – изрича тя през сълзи. – Ще видиш, че ще се оправиш.

– Преша – отвръща Брадуел. – Няма да успея. Но ти ще се справиш. Ти можеш да ги спасиш.

– Не! – възразява тя. – Ел Капитан, кажи му че всичко ще е наред!

Ел Капитан поклаща глава. Изправя се едва и се хваща за едно дръвче, за да се задържи на крака.

– Не мога. – Пресяга се към друго дърво. А после поема с несигурни крачки към коня, застанал в изящна стойка насред полето. Иска да ги остави насаме, дава си сметка Преша. И също да ù напомни, че сега е моментът да си кажат всичко, дори сбогом.

Обзема я гняв. Няма да се сбогува с него, защото това не е краят. Докосва лицето на Брадуел и заплаква с горещи сълзи. Разтърсват я толкова силни ридания, че едва успява да проговори.

– Ще се оправиш. Не може да умреш.

– Това не зависи от теб – отвръща той.

Тя се превива, усещайки как мускалите се впиват в стомаха ù, и изведнъж се сеща за увеселителния парк и за звяра, чиято ръка бе излекувана, бе станала силна и мускулеста. Все още има две спринцовки. Веществото в тях стимулира клетките да се самовъзпроизвеждат. Защо да не излекуват и раните на Брадуел?

– Мога да те спася! – Тя вдига пуловера си и развива ивицата плат, с която са пристегнати мускалите. Взима ги и казва: – Ето, виж.

Той поклаща глава.

– Преша, искам да умра какъвто съм.

Тя също поклаща глава.

– Лекарството може да е опасно, но сега е моментът да пое-мем риска.

– Вече съм Чист. Ти също. Остави ме да умра така. – Той вдига ръка и докосва лицето ù. – Обещай ми.

Тя кимва. Готова е да се съгласи с всичко, което Брадуел поиска. Само да остане с нея.

– Добре – отвръща тя, сякаш се кани да води преговори. – Просто ми обещай да стоиш буден. Не заспивай.

Той поклаща глава.

– Ще ти липсвам – казва той.

– Чуй ме, Брадуел. Не можеш да си отидеш.

Но той затваря очи. Лицето му изглежда спокойно, умиротворено.

– Не, не, не – шепне тя. Преди време не успя да спаси майка си и Седж. Тогава просто не можеше да стори нищо. Сега може. Вглежда се в лицето на Брадуел, плъзва поглед по прекрасния двоен белег през едната му буза. Току-що му обеща да го остави да умре Чист. Наистина му обеща.

Обзема я отчаяние. Никога няма да върне момента, в който Брадуел все още може да бъде спасен. Оставя спринцовките на земята, след което сваля якето му и разкъсва ризата отзад, откривайки окървавения му гръб и безжизнените птици, които завинаги ще останат приковани към него. Телата на две от тях са вкочанени, а очите им са като стъклени. Третата обаче потрепва с крила, примигвайки насреща ù.

Преша взима едната спринцовка. Ръцете ù треперят и едва успява да отстрани капачката на иглата. Натиска лекичко буталото, колкото от върха на иглата да се отрони капчица от гъстата златиста течност.