Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 25 страниц)

– Нямаме късмет.

– Има мозъчно сътресение – отбелязва Преша. – Не можем да го оставим тук.

– Но не можем и да зарежем мисията – възразява Брадуел. – До изгрева на слънцето остават само пет часа.

– Готови за кацане – изрича Хелмут.

Очите на Ел Капитан потрепват.

– Кап? – обажда се Преша. – Добре ли си? – Докосва бузата му с главата на куклата.

Той примигва. Погледът му се плъзва настрани, после се заковава върху лицето ù. Опитва се да прошепне нещо, ала гласът му е пресипнал.

Преша се навежда към него.

– Какво има, Кап?

Той вдига ръце и обхваща нежно лицето ù.

– Преша – прошепва той и я целува. Целува я по устните само за миг – леко и нежно.

Преша е смаяна. Не знае какво да каже. Затаила е дъх. Очите ù са широко отворени. Тогава си спомня любовната песен, която го чу да пее в стаята си, а също и разговора на язовирната стена, когато тримата спореха за думата романтика.

Преша продължава да притиска одеялото към раната.

– Кап – подхваща тя. – Но ти... – „...ме целуна.“ Ел Капитан я беше целунал. Сигурно е някаква грешка.

Тогава той прошепва:

– Обичам те Преша Белс.

В тези думи няма съмнение.

Той затваря очи. И отново потъва в мрак.

Хелмут се обръща към нея и казва:

– Преша? – сякаш иска да разбере дали тя също обича Ел Капитан.

Идва ù да се разплаче. Сеща се за любовната песен. За нея ли е била? Разтърсена е до дъното на душата си. Откога е влюбен, пита се тя, откога крие в себе си тази тайна? Вече разбира погледа, който ù беше отправил на моста, докато тя се бе притиснала към Брадуел.

Брадуел става и се запътва към кабината.

– Не знаех – казва той.

– Какво имаш предвид? – Обзема я паника. Дали не говори за нея и Ел Капитан? Дали подозира, че между тях двамата е имало нещо? – Няма какво да знаеш.

Брадуел удря с юмрук по стената. Преша чува остро пропукване. Летателният апарат се олюлява за миг. Дали не ревнува? Или пък е ядосан просто защото не е знаел – макар че тя няма нищо за криене.

– В момента не разсъждаваме трезво! – казва тя. – Никой от нас не разсъждава трезво! Той не говореше сериозно. Той...

– Говореше сериозно – отвръща Брадуел. – Трябваше да се досетя. Отдавна чакам да изрека тези думи. Но се появява той и ги казва вместо мен!

– Ударил си е главата! – извиква Преша, но замълчава, обмисляйки признанието на Брадуел. – Искал си да изречеш тези думи?

Той се приближава сковано към нея. Поема си въздух.

– Да.

– Да – казва и Хелмут, сякаш е знаел през цялото време.

Тя се взира в Хелмут за първи път от доста време. Иска ù се да го попита дали не е знаел за чувствата на брат си. Хелмут знае много повече, отколкото показва. Той предъвква неспокойно долната си устна.

– Какво ще правим сега? – обръща се Преша към Брадуел. – Единият от нас трябва да продължи. А другият трябва да остане тук.

Брадуел не отговаря.

Тя повдига леко одеялото. Кръвоизливът е отслабнал. Раната е подута, но поне кръвта вече спира.

– Хелмут – казва тя. – Сложи ръката си на мястото на моята. – Подава му сухия край на одеялото и притиска ръката му. – Натискай равномерно.

– Равномерно – повтаря той.

Тя става и минава край Брадуел. От мястото, където спира, вижда само гърба му, движението на птиците под ризата му. Той оглежда ръцете си, сигурно се е порязал. На стената се вижда вдлъбнатина с мрежа от пукнатини. Преша взима раница с провизии – храна и вода. После се връща в кабината.

– Аз ще продължа – казва тя. – А ти ще останеш тук.

Той се обръща, клатейки отрицателно глава.

– Не, не и не. Това няма да стане.

Тя тиква провизиите в ръцете му.

– Ще стане.

– Изключено е да тръгнеш сама.

– Забравяш, че в известен смисъл съм тук, водена от егоистични подбуди.

– Преша, невъзможно е да откриеш баща си.

– Ако тръгнеш вместо мен и го намериш, него самия или пък някаква следа – нищожна следа за съществуването му, никога няма да ти го простя. Това пътуване е лично мое.

– Не, Преша, не е само твое. Уолронд е оставил това послание за родителите ми, преди да се самоубие и преди аз да ги намеря застреляни в леглата им.

– Ти си ги намерил? – изрича Преша със свито гърло.

Той поглежда към Хлемут, който продължава да притиска одеялото към главата на брат си.

– Брадуел – прошепва тя.

– Беше сутрин. Слязох долу за закуска. В кухнята нямаше никого. Тръгнах из къщата, викайки имената им. Накрая се затичах... отворих вратата на спалнята. Бяха там.

– Толкова съжалявам...

– Отначало не разбрах, че са мъртви. Кръвта изобщо не приличаше не кръв. Беше засъхнала. Но когато се приближих и докоснах ръката на мама, тя беше студена и скована. Кожата ù бе започнала да посинява.

– Защо не ми каза?

– Мислех, че съм го превъзмогнал.

– Такова нещо не може да се превъзмогне.

– Значи аз също съм егоист. Предприех това пътуване, защото родителите ми са мъртви. Уилъкс поръча на някого да ги убие. Не съм дошъл на разходка. Нито пък да се боря на страната на доброто.

– Брадуел – прошепва тя. – Аз съм тази, която ще продължи. А ти ще останеш тук, защото баща ми може да е още жив. – Звучи жестоко, но е истина.

Финън напуска кабината с бръмчене.

– Не мога да остана тук заедно с Кап, след като той те целуна и след онова, което ти каза!

Обвинява ли я? Дали не смята, че е подвела Ел Капитан или че е имала връзка и с двамата? Тя се обръща и се отправя към изхода.

– Чакай! – обажда се Брадуел. – Спри! Не можеш да...

Използвайки седалките като стълба, тя успява да се изкатери до вратата. После завърта колелото, което служи като заключващ механизъм, и я отваря.

– Наистина си решила да го направиш.

– Подай ми Финън. Ще имам нужда от него, за да намеря мястото. – Тя се надига на лакти, промушва се през отвора и сяда на ръба на корпуса. Навън е тъмно въпреки светлината, която струи от вратата, от кабината и страничните люкове.

Брадуел прокарва ръка през косата си потрива белега на лицето си.

– Тогава тръгвам без Финън. Това ли искаш?

Брадуел въздъхва. После вдига Финън и ù го подава през вратата на кабината. От кутията се включва тесен лъч светлина, който пробягва по земята и дърветата в далечината.

Преша се плъзга по корпуса на гондолата и скача на земята.

Брадуел се изкатерва нагоре след нея. Тя се обръща – поглежда разрошената му коса, мускулестите рамене и тъмните, влажни очи. Какво ли си мисли за нея? За тях двамата? Самият той е като непроницаема черна кутия.

Тя все още усеща целувката на Ел Капитан на устните си. Беше я изненадала може би най-вече с нежността си. Ел Капитан не е от хората, на които са присъщи нежни жестове. Истината е, че тя също го обича, но по друг, по-различен начин. Двамата са преживели заедно толкова много неща. Когато остана съвсем сама, той ù протегна ръка за помощ. Спаси живота ù. Сигурна е, че дори е успяла да го промени. Отношенията им не са нито прости, нито пък лесни. И как иначе? Когато го срещна за първи път, тя се страхуваше, че може да я застреля.

Брадуел я гледа изпитателно.

Тя се ослушва за миг, опитвайки се да отгатне какво я чака навън. Само че наоколо е тихо и това ù се струва още по-страшно.

– Изпитвам го точно сега.

– Кое?

Чувство за лекота и лудешкото биене на сърцето, сякаш пропада все по-надолу и по-надолу.

– Не проумявам смисъла на всичко, през което сме преминали заедно, не съм сигурна какво означава. Знам само... – Тя изтрива една сълза, отронила се на бузата ù. – Знам, че един ден ще ми липсват дори най-тежките, най-страшните моменти. Ти също ще ми липсваш – добавя тя, вдигнала очи към него – ще ми липсва и този миг.

Той я поглежда така, сякаш иска да запомни завинаги лицето ù.

– Ще стигна дотам – казва тя.

– Предпочитам да се върнеш.

Партридж

Небраска

Дневната програма на Партридж и Айралийн е строго разграфена: пикник край соевите полета, посещение на планетариума, индивидуални уроци по танци в школата на Мърт и Де Вит, където учат ча-ча, румба и фокстрот. Де Вит брои на глас на фона на ритмичната музика.

– Брадички горе! Брадички горе! – обажда се Мърт, а Бекли стои наблизо със самодоволна усмивка.

Учтивите разговори са задължителни. Понякога Партридж се вбесява сякаш без причина. Баща му иска да го направи водач, а ето как си пилее времето!

Но най-лошото е, че нищо не зависи от него. Случи ли се да помоли да се види с приятели или да потърси Гласингс и да се извини, че Бекли бе извадил оръжие срещу него, Айралийн неизменно му отговаря, че все още е твърде слаб.

– Можеш да имаш контакти единствено с хора, които са напълно здрави.

Понякога се пита дали безсъзнанието не е за предпочитане пред това да се влачи от една глупава среща на друга. На всичкото отгоре в съзнанието му не проблясва дори искрица на пробудил се спомен. Единственото, което не му дава мира, са думите на Айралийн в аквариума: „Но ние нямаме време, Партридж. Нямаме никакво време.“

След един урок по танци, докато Айралийн сменя обувките си, той я пита какво е имала предвид.

– Партридж, дори не помня да съм казвала такова нещо. Нали ме познаваш? Понякога говоря глупости!

– Не, не те познавам – отвръща той. – Тъкмо в това е проблемът.

Стресната, тя вдига поглед към него, после се разсмива, но смехът ù звучи така, сякаш ще премине в плач.

– Айралийн, съжалявам. Не исках да те засегна.

– Да ме засегнеш? За какво говориш?

След целувката в аквариума Айралийн е станала още по-затворена в себе си. А може би просто чака търпеливо той да се влюби в нея отново. И Партридж наистина се опитва. Бог му е свидетел, че е така. Все пак що за идиот трябва да си, за да кажеш на момиче, че вече не го обичаш само защото си ударил главата си? Не може да ù причини това.

Въпреки всичко Партридж се чувства манипулиран и безсилен. По-късно, докато се придвижват с моторизираната количка, той казва на Бекли, че иска да види баща си. Неведнъж е отправял тази молба, ала Бекли всеки път намира извинение. Сега обаче Партридж добавя:

– Нека отгатна, Бекли. Този път не мога да се видя с баща си заради претрупаната му програма, заради дълъг работен обяд с останалите ръководители или пък заради презентация, за която трябва да се подготви.

Бекли мълчи. Айралийн го потупва по коляното.

– Сигурна съм, че скоро ще пожелае да се видите! – Чувства се засегнат от липсата на внимание от страна на баща му.

Всъщност не е засегнат. А подозрителен.

Както и изтощен. Главата го боли. Понякога, когато хората го питат нещо, се улавя, че се опитва да чете по устните им, защото не ги чува добре; сякаш се намира в аквариума на белугите и се взира през дебелото стъкло.

– Моля? Съжалявам. Какво казахте?

Изнемогва. Спомня си чувството след Детонациите, когато майка му бе починала. Сновеше насам-натам с отмалели крака. Благословени, благословени – постоянно чуваше тази дума. Благословени сме, че сме вътре. Да, но едва ли си виновен, че много други са навън. Да бъдеш благословен, е извън твоя контрол. Всъщност виновни нямаше – да си благословен или не, до този момент бе индивидуално качество, скрито дълбоко в душата. Но в действителност бе ясно кой е благословен и кой не. Имаше списък.

Това ще рече, че чувството за вина бе недопустимо. Вина за какво? За божията любов? За неговата благословия?

Партридж трябва да е щастлив. Всъщност това важеше за всички. В противен случай все едно хвърляха на вятъра божията благословия. Но колкото и да се стараеше, скръбта му – неизречена и неизразима – ставаше все по-задушаваща. Усещаше я физически. Ала няма за какво да скърби. Животът му е дори по-хубав отпреди, доколкото си спомня. Една вечер, зареял поглед към сцената на плажа, признава на Айралийн колко зле се чувства в прекрасния си нов живот.

– Сякаш съм натъпкан в тяло, което не е мое.

– В чуждо тяло ли? Но това е ужасно! – Айралийн се втренчва в него. Партридж не може да свикне с навика ù да приема нещата буквално.

– Не, не в чуждо тяло. А все едно по случайност съм взел сакото на някое от момчетата от академията, което не ми е по мярка.

– Просто имаш много за наваксване. Проблемът е, че все още живееш в миналото, а трябва да извървиш пътя към бъдещето.

– Хм.

– Не е вярно, че бъдещето не ти е по мярка. Просто ти трябва време, за да го опознаеш, това е всичко. Нима си недоволен? – Това му напомня за благословените и неблагословените, за нещастниците, които водят жалко съществуване. Какъв е техният живот? Представя си мириса на пръст и на пепел. Ала представата е толкова реална, че му се струва почти като спомен…

Когато академията затваря врати за коледната ваканция, Партридж предлага да се разходят там.

– Хайде! – настоява той. – Не може ли да направим поне едно от нещата, които искам?

– Добре! – съгласява се Айралийн. – Щом това ще те направи щастлив!

Вратите на общежитията са заключени, ала Бекли им разрешава да се промъкнат вътре през един отворен прозорец на приземния етаж.

Партридж показва на Айралийн стаята си, сега съвсем празна. Разказва ù за Хейстингс, този стар досадник, който обичаше да казва: „Няма да го приема лично“, макар да ставаше точно обратното. Хейстингс му липсва.

– Беше висок и тромав като върлина. Искаше просто да се забавлява, да си чеше езика. За това живееше.

Айралийн се разхожда из стаята; после се хвърля на едно от двуетажните легла.

– Това ли беше твоето?

– Не – отвръща той и посочва стълбата.

Айралийн се усмихва, качва се по стълбата и ляга на голия матрак, мушвайки ръце под тила си.

– За какво мечтаеше тук горе?

Мечатеше за момичета като Айралийн, които идват и се качват по стълбата към леглото му… В този миг чува щракването на вентилационната система. Температурата се регулира, дори когато в стаята няма никого. Партридж се приближава до прозореца.

– За какво мечтаех ли? – Представя си момичетата, които правят сутрешна гимнастика на поляната. Едно от тях обръща глава. Поглежда към него. Но коя е тя? Как се казва? Майка ù не работи ли в рехабилитационния център? Същото това момиче не пее ли в хора? – Мерц – изрича той.

– Какво каза? – пита неспокойно Айралийн.

– Нищо – отвръща той. – Просто се опитвах да си спомня едно име и изведнъж то изникна в съзнанието ми. Случвало ти се е, нали?

Тя кимва.

– Но не мога да си представя Хейстингс в редиците на Специалните сили. – Отива до огледалото, пред което Хейстингс все оправяше косата си. Спомням си как стоеше тук, облечен с костюм. Вечерта преди танците.

– Какво по-точно?

– Хейстингс се ядосваше, че още не съм готов. – Той вдига поглед към Айралийн. – Нали спомена, че там сме се запознали?

– Покани ме един приятел. Знаеш, че не всички учат в академията.

– Да, знам – отвръща нежно той. Не би искал отново да я засегне. Академията е привилегия за децата на хората от елита. – А аз нямах ли среща там? Нямаше ли някой с мен?

Айралийн го поглежда с тъга. Изглежда така, сякаш всеки миг ще заплаче. Ето какъв е проблемът. Човек никога не знае какво може да я разстрои.

Бекли изсвирва отдолу. Партридж поглежда през прозореца. Бекли му махва да слизат.

– Този Бекли е като квачка – отбелязва Партридж.

Айралий се спуска до средата на стълбата, след което му казва:

– Хвани ме!

Партридж се приближава към нея. Тя протяга ръце и го прегръща. Той я задържа за миг, после я оставя на пода, ала тя не го пуска. Това е прегръдка, с която се сбогуваш с някого, когото никога вече няма да видиш.

– Айралийн? – прошепва той. – Добре ли си?

– Трябва да останем насаме. Знам как да се отървем от него – прошепва тя. – Стига да поискам, мога да се отърва от всеки. Имам план.

По-късно същата вечер Партридж и Айралийн се връщат в спалнята му. Той се пита какво ще стане. За последен път се бяха целунали в аквариума. Целувката не събуди у него никакви спомени, нито пък беше страстна, но може да опита отново. Айралийн е толкова красива. В известен смисъл дори е влюбен в нея.

Но в мига, в който се замисля за това, го обзема изтощение. Честно казано, би предпочел да се мушне сам в леглото и да затвори очи, оставяйки този ден избледнее в съзнанието му. Ще му се да каже: „Искам да се прибера у дома.“ Защо е тази носталгия?

Но Айралийн изглежда някак напрегната и нетърпелива. Това е единственото място, където могат да се отърват от Бекли. Вярно, че има камери, които следят всяко тяхно движение, и все пак никога досега не е оставал насаме с момиче. Всички срещи в академията минаваха под зоркия поглед на някоя стара възпитателка. Няма нищо против камерите, но му напомнят мрънкащ учител по висша математика, което разваля цялата атмосфера.

Айралийн отваря портативния глобус. Въвежда парола и между пръстите ù се вижда как глобусът засиява. Стаята започва да се променя. Завесите, които се полюшват от изкуствения океански бриз, стават бледожълти на сини цветя. Леглото е старомодно – с четири колони и юрган на кръпки, сгънат в долната му част; появява се и стар гардероб, килнат на една страна, а също и една разнебитена нощна масичка.

– Какво стана с къщата на плажа? – пита Партридж.

– Обещах ти да те върна на това място.

– Наистина ли? Какво е то?

– Стара фермерска къща. Някъде в Небраска, струва ми се.

– Искал съм да се върна в Небраска? – учудва се Партридж. Не намира смисъл в това. – Сигурна ли си, че съм имал предвид точно тази стая? Дали не съм се пошегувал? Кога те накарах да ми обещаеш?

Тя скръства ръце на гърдите си, сякаш ù е студено.

– Какво значение има? – Изглежда напрегната. Приближава се към него, докосва ризата му и прокарва пръсти по вътрешната страна на яката. – Мисля, че трябва да останем насаме. – Оглежда четирите камери.

Той се отдръпва, но задържа ръката ù за миг.

– Не съм сигурен дали го искам.

– Имаш ли ми доверие? – пита го тя.

В този въпрос има скрит подтекст. В гласа ù се долавя нещо, което го кара да обмисли внимателно отговора си. Той се взира дълбоко в очите ù – ясни и наситено зелени. Айралийн не прилича на никое от момичетата, които познава. Не че е общувал кой знае колко с момичета – в това число и с майка си. И все пак тя не прилича на другите. Мила е, скромна, но и твърда като стомана. Способна е на много повече, отколкото показва, и все пак е сигурен, че има добро сърце.

– Да – отговаря той. – Вярвам ти.

Айралийн се заема отново с малкия глобус. Натиска клавишите като обезумяла. Стаята непрекъснато се променя. Светлините примигват. Накрая се оказват обратно във фермерската къща, но осветлението е по-приглушено, камерите издават глухо пращене, а глобусът сякаш пъхти.

– Претоварих системата. Нямаш много време. Това място говори ли ти нещо? – пита го тя.

– Не.

– Помисли добре.

– Дадено – казва той и оглежда помещението. – Колкото и да мисля... нищо. Стаята нищо не ми говори.

Тя въздъхва и казва:

– Трябва да намериш онова, което си скрил тук!

– Скрил съм нещо?

– Сигурна съм, че скри нещо, което да намериш след време. Защо иначе ще искаш да се върнеш тук?

– Няма логика в това.

Тя отмята кувертюрата на леглото, после коленичи и надниква отдолу.

– Мислиш ли, че ми е лесно? Почти цял живот чакам да се появи възможност и ти да се влюбиш в мен. Само че не мога да го направя, не и по този начин. – Вече разплакана, тя става, хвърля възглавниците от леглото и прокарва ръце по перваза.

Той се приближава към нея и слага ръце на раменете ù.

– Айралийн, успокой се. Нека да поговорим.

Тя преглъща и примигва, за да проясни очите си от сълзите.

– Последната вечер, преди да изтрият паметта ти... скри тук нещо, което да ти помогне да откриеш истината.

– Изтрили са паметта ми? – Партридж усеща, че му прилошава. – Но нали каза, че...

– Не, нямаше инцидент.

Партридж се замисля за целувката им. После отново оглежда стаята.

– Ние с теб бяхме ли...

Тя поклаща глава.

– Не, никога не си бил влюбен в мен.

Той потрива кожата на тила си; усеща пластмасовата отливка. После вдига ръка пред очите си.

– Тогава какво е станало с кутрето ми?

– Партридж – започва тя, – ако си искал да скриеш нещо тук, къде би го оставил?

– Нямало е как да знам, че трябва да търся нещо, нали така? – Чувства се объркан, но и ядосан. – Значи си ме лъгала през цялото време!

– Но сега ти казвам истината. Налага се да помислиш! Няма време!

Той се разхожда из стаята като замаян.

– Вече не знам кое е истина и кое... – Той поглежда Айралийн. – Какво имаше предвид като каза, че цял живот чакаш да се влюбя в теб?

Айралин обгръща с ръце колоната на леглото. Разплаква се.

Партридж отива при нея.

– Кажи ми какво става.

– За мен няма надежда – отвръща тя. – Но ти все още имаш шанс, Партридж. Имаш шанс да спреш всичко това.

– Какво да спра?

– Той ще те убие.

– Кой ще ме убие?

– Баща ти.

– Откъде ти хрумна? Та той дори започна да ме харесва...

Тя сграбчва Партридж за ризата.

– Ти можеш да го спреш – казва му тя. – Давам ти този шанс. Трябва да го приемеш.

– Айралийн...

Тя отстъпва назад. Обляга се на стената.

– Партридж, отказвам се от всичко заради теб.

– Но защо?

Поглежда го и се усмихва през сълзи.

– С теб – започва тя – се чувствах толкова щастлива, както никога досега. Винаги съм искала да разбера какво е усещането. Да бъдеш щастлив. И ти ми помогна да го изпитам.

– Айралийн. – Има толкова много неща, за които иска да я попита.

Тя плъзга гръб по стената и сяда на пода. Роклята ù се надипля около нея. После свива колене към гърдите си и закрива очи.

– Трябва да го намериш – изрича тя с приглушен и пресипнал глас. – Нямаш много време.

Преша

Насекоми

Отначало Преша пое тичешком, но бе невъзможно да поддържа темпото. Реши да тича само по надолнища, когато инерцията я улесняваше. Наоколо е тъмно. Затъкнала е Финън под мищница. От него струи лъч светлина – обхожда чепатите дървета и отскача обратно на пътя пред нея. Земята е обрасла с бръшлян, който покрива скалите, стволовете на дърветата и горските просеки. Неочаквано тя се подхлъзва, загубва равновесие, но успява да се хване за един клон. После хуква отново напред, промушва се под клоните и прескача изровените в земята коловози и стърчащите коренища. Знае, че времето не е на нейна страна. Калта обаче засмуква обувките ù и я забавя.

Сама е вече почти цял ден; спира само веднъж, за да поспи няколко часа под една естествена каменна тераса. Финън ù помага да се ориентира, като показва светлинното изображение на карта на старите пътища и земния релеф. Освен това непрекъснато отброява часовете до зимното слънцестоене. Седем часа и четирийсет и две минути. Има шанс да успее, но Преша се старае да не мисли за крайната цел, съсредоточавайки вниманието си върху пътя крачка по крачка.

Брадуел, Ел Капитан и Хелмут ù липсват. Целувката на Ел Капитан не излиза от главата ù. Обичам те, Преша Белс. Спомня си Брадуел, който я изпраща с поглед. Колкото повече мисли за тях, толкова повече се убеждава, че трябва да е тук, сама.

Няколко пъти зърва птици – може би прилепи. Изглеждат някак съсухрени и само се стрелват насам-натам вместо да кръжат във въздуха. През храстите пробягват дребни гризачи. Деформирани същества – хибриди с обгоряла кожа, обезобразени с всевъзможни сраствания. Това не я изненадва. Но въздухът по тези места е по-чист и светът ù се струва по-голям, тъй като вижда по-обширна част от заобикалящата я околност. Растителността тук също се възстановява по-бързо.

Крачолът на панталона ù се закача за бодлива вейка и тя пада в калта. Успява да омекоти удара с лакът, но от силния тласък Финън се забива в ребрата ù, изкарвайки въздуха ù.

Тя измъква крака си, разкъсвайки крачола. Усеща лека болка. Напипва драскотина и вижда, че пръстите ù са изцапани с кръв.

– Добре ли си? – пита Финън, примигвайки с лампички.

– Проклет трън – изтърсва тя.

Става, усещайки как драскотината пулсира, и грабва Финън. Хуква напред, но тук земята е още по-хлъзгава.

Има чувството, че пръстта под краката ù се движи, сякаш бръшлянът е оживял. Продължава напред възможно най-бързо, ала изведнъж усеща, че нещо се увива около глезена ù. Пада отново. Една пълзяща клонка се усуква около ръката ù. Опитва да я измъкне, но бодлите на клонката се забиват в кожата ù. От раните потича кръв. Друга пълзяща клонка пленява крака ù.

– Финън!

Нова вейка плъзва по рамото ù, извива се зад тила и се насочва към устата. Тя тръсва глава и яростно размахва ръце, разкъсвайки част от филизите. От земята изскачат жилави като канап клонки с тънки къдрави мустачета. Двамата с Финън са приковани към земята. Преша не може да помръдне от мястото си. Обзема я паника.

– Финън! Не мога да се освободя! – Само очите ù пробягват като обезумели. Не иска да умре по този начин. Просто ще изгние в земята. А Брадуел, Ел Капитан и Хелмут ще очакват завръщането ù, без да знаят какво се е случило.

Финън тихо бръмчи и въздухът се изпълва с борова миризма.

– Имаш ли нож? – извисява глас Преша.

Финън отвръща с кратко пиукане.

Усеща как започва да реже клонките. Отсича една от тях и тя се свлича на спирала от крака ù.

Финън пристъпва към клонката около здравата ù ръка и я прерязва. Тогава Преша изважда ножа от пояса си и двамата се хващат за работа. В този миг усеща как още една клонка се увива около глезена ù, впивайки се в кожата на обувката ù. Преша се обръща и я разсича.

Успява да застане на колене. Но тогава една клонка изсвистява като камшик и се вкопчва в китката ù, точно там, където главата на куклата се слива с кожата ù. Представя си как клонката удушава куклата и за миг се вцепенява. Бързо се окопитва и прокарва ножа в пролуката между главата на куклата и клонката. Накрая Финън я измъква от ужасната хватка, приковала я на земята, и тя скача на крака.

Съскайки, бръшлянът се отдръпва надалече.

Грабва Финън и с все сили се втурва напред. Светлината на прожектора подскача по пътя пред тях, докато най-сетне тя зърва края на гората. Спуска се натам с цялата бързина, на която е способна. Отминава и последните дървета, но продължава да бяга, докато се озовава сред поле.

Пред нея се простира обширна ливада, а в далечината стърчат останките на сграда с полуразрушени стени. Бръшлянът е плъзнал по постройката, поглъщайки останките от нея.

Останала без въздух, тя пуска Финън на земята и опира ръце на коленете си, опитвайки се да си поеме дъх.

– Изгубихме много време – казва тя. – Колко ни остава?

– Пет часа и дванайсет минути.

– Все още можем да успеем – отвръща тя, но се чувства отмаляла. Дрехите ù са надупчени и изцапани с кръвта, процеждаща се от разранената ù кожа. Усеща набодените места като болезнени синини. – Трябва ми само минутка – казва тя.

Тялото ù трепери; главата ù бучи, сякаш е пълна с пчели. Зрението ù се замъглява. Примигва няколко пъти и се втренчва в малка туфа детелини с восъчни листенца. Завърта Финън, така че да ги освети с прожектора. Полепналата по тях пепел е толкова фина, толкова ефирна, че зеленото на листенцата прозира през нея. По тях пъплят насекоми, потропвайки с деликатните си крачка. Приличат на миниатюрни кърлежи, но са с яркочервени твърди обвивкии и щипци, с помощта на които отстраняват пепелта.

– Дали не чистят растенията от пепелта? – пита тя Финън. Но тогава забелязва, че насекомите всъщност изяждат пепелта. Имат аеродинамична форма и изглеждат целеустремени. Телата им са симетрични и са напълно еднакви. – Ами ако са развъдени с тази цел? – Тя сяда на земята, усещайки, че ù прилошава.

Финън издава кратко пиукане.

– Ако това е вярно, значи има оцелели ирландци. Те са някъде тук и са наистина умни.

Ел Капитан

Братя

Усеща, че на устните му има нещо, което го натиска силно и настойчиво. Блъска го с ръка. По лицето му покапват пръски студена вода. Чува дрънченето на метал в метал.

Отваря очи. Лежи на една страна.

Главата му. Протяга ръка и напипва меката превръзка на тила си. Болката е остра и пронизваща – дали някой не е забил брадва в черепа му?

Долавя неспокойното дишане на Хлемут – леко и учестено. Не е сам. Никога не е сам.

Намират се в летателния апарат.

Апаратът е на земята.

Лежат в конусовидния нос на кабината. Втренчва замъглените си очи в тревата и бръшляна, притиснати като хербарий между земята и широкия прозорец. Сеща се за старите книги на баба си; взимаш някоя от тях и отвътре изпада лилаво цветче – сплескано и изсъхнало – като малък подарък, като тайно любовно писъмце.

Беше целунал Преша.

Надига се. Вглежда се в грубите си, мазолести ръце. С тези ръце бе държал лицето ù. Устните му бяха докоснали нейните. Защо я беше целунал? Божичко. Защо, по дяволите, го бе направил?

– Хелмут – обажда се той с пресипнал глас. – Къде е тя?

– Къде е тя – казва Хелмут.

– Престани! – кресва му той. – Сега не е време за глупости, Хелмут. – Опитва се да стане.

– Престани! – кресва Хелмут и дърпа брат си обратно. – Престани!

Ел Капитан оглежда кабината. Хелмут се е опитал да го храни. Метална чаша, пакети сушено месо. Ножът на Хелмут.

Чувства се замаян. Плъзва ръка по стъклото. Коленете му омекват и той отново се озовава на пода. Дори не е в състояние да стои прав. Лицето му пламва от срам. Брадуел беше там, когато целуна Преша. Сигурен е в това. Какво ли си мисли тя за него?

Заминала е. Не че би могла да остане. Все пак времето тече неумолимо. Трябвало е да замине. Ами Брадуел, дали и той е тръгнал с нея?

– Зарязаха ни тук да умрем – обажда се Ел Капитан. – По дяволите, Хелмут. Ти ли се грижиш за мен?

– Да се грижиш за мен – казва Хелмут.

Дава си сметка, че е много по-важно дали са стигнали до Нюгрейндж, дали са открили формулата, ала вместо това се пита какво ли говорят зад гърба му. Може дори да му се присмиват. Разбира се, тя едва ли е искала да я целуне. Та той е сраснал със собствения си брат, същински изрод.

Той знае защо я целуна. Беше горд от себе си заради управлението на летателния апарат и още по-горд заради аварийното кацане. А в мига, в който зърна лицето ù, се зарадва, че е жива. Той я обича. Каза го на глас. Сигурен е в това. Вече няма връщане назад.

– Може би ще умрем тук, Хелмут. Може би така ще е най-добре.

Хелмут се извива настрани. Рови из някаква торба.

– Най-добре – казва той.

– Радвам се, че татко се разочарова от мен навреме и не можа да ни види в този вид. Разбираш ли, Хелмут? Разбираш ли какво имам предвид? Радвам се, че ни напусна и не можа да види в какви изроди сме се превърнали. Ние сме изроди, Хелмут. Виж ни само.

Усеща как Хелмут плъзва ръка под брадичката му, карайки го да стане. Ел Капитан се надига едва-едва. Не му достигат сили. Превива гръб, облягайки се на Хелмут, който държи лъжица и малка консерва с ориз. Той протяга ръце и поднася лъжицата към устата на брат си.

– Виж ни само.

Още малко и ще заплаче. След всички тези години Хелмут все пак ще се погрижи за него. Нямат си никого друг.

– Виж ни само – обажда се отново Хелмут.– Кап.

Това не е дословно повторение. Не е просто ехо. Той каза нещо. Ел Капитан не помни кога за последен път е чул брат си да произнася името му – може би преди Детонациите? Поглежда през рамо. Втренчва се в лицето му. Сякаш не го е виждал от години. Хелмут вече не е дете. Лицето му е деформирано, но възмъжало. Очите му са хлътнали и в този миг се наливат със сълзи.