Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 23
Нови помощници

След като си тръгна и последният пациент – жена, която безуспешно се опитваше да откаже роета – лечителката Никея влезе в стаята за прегледи. Сония беше изцелила жената, но това не сложи край на копнежа й по опиата.

– Трябва да ви кажа нещо – рече Никея.

– Така ли? – Сония вдигна глава от записките си. – И какво е то?

– Нещо – отвърна Никея. Тя се усмихна и очите й се ококориха многозначително.

Сърцето на Сония някак си успя да подскочи и веднага след това да се свие. Ако Сери просто беше изпратил съобщение, Никея щеше да й го предаде. Многозначителният поглед означаваше, че е пристигнало нещо повече от съобщение и Сония заподозря, че „нещото“ е самият Сери.

Той знаеше, че тя не обича да идва при нея в болницата. Значи имаше сериозна причина да го направи.

Тя се надигна от стола, излезе от стаята и последва Никея по коридора. Двете влязоха в онази част от болницата, която не бе отворена за пациентите. В коридора стояха двама лечители, които разговаряха шепнешком, доближили главите си. Те гледаха към вратата на склада, но при появата на Сония веднага се обърнаха към нея.

– Черна магьоснице Сония – промърмориха те и бързо се отдалечиха.

Никея поведе Сония към вратата, която беше предизвикала такъв интерес и я отвори. На ниската стълба между рафтовете, пълни с бинтове и други болнични запаси, седеше познатата фигура. Той се изправи. Сония въздъхна, влезе вътре и затвори вратата зад гърба си.

– Сери – каза тя. – Добри новини или лоши?

Той се усмихна накриво.

– Добре съм, благодаря, че попита. А ти как си?

Тя скръсти ръце.

– Чудесно.

– Изглеждаш ми малко раздразнена.

– Посред нощ е, а незнайно защо имаме толкова пациенти, колкото идват през деня, опитите ми да изцеля пристрастяването към роета са безуспешни, в града броди магьосник-отстъпник и вместо да кажа на Гилдията за него, аз рискувам и малкото свобода, с която разполагам, като работя с Крадец, който настоява да се срещаме на обществени места, а синът ми все още е изгубен някъде в Сачака. И очакваш да съм в добро настроение?

Сери се намръщи.

– Може би не трябва. Значи… още няма новини от Лоркин?

– Не – тя отново въздъхна. – Сери, знам, че не би дошъл тук, без да имаш добра причина за това. Просто не очаквай от мен да го приемам спокойно. Какви новини ми носиш?

Той седна отново.

– Какво ще кажеш още един Крадец да ни помогне в търсенето на отстъпничката?

Сония го погледна изненадано.

– Познавам ли го?

– Едва ли. Той е един от новите. Наследникът на Фарин. Казва се Скелин.

– Сигурно предлага доста неща, щом си го приел.

Сери кимна.

– Така е. Той е един от най-могъщите Крадци в града. Интересува се особено силно от Ловеца на Крадци. Преди известно време ме помоли да го държа в течение, ако открия нещо. Той знае, че отстъпничката може да не е Ловеца, но смята, че си заслужава да я проследим.

– Той какво получава от това?

Сери се усмихна.

– Иска да се срещнете. Като че ли Фарин му е разказал разни истории и той копнее да се срещне с легендата.

Сония изсумтя грубо.

– Стига да няма същите идеи като Фарин – колко полезна мога да му бъда?

– Сигурен съм, че има, но едва ли очаква от теб да ги подкрепиш.

– Той има ли по-големи възможности от твоите в откриването на отстъпничката?

Сери стана сериозен.

– Тя е направила услуга на един продавач на роет, който имаше магазин в моя район, докато не го затворих. Скелин контролира по-голямата част от търговията, затова се надявам, че ще успее да проследи…

– Крадецът, с когото ще работим, е основният източник на роет? – прекъсна го Сония.

Сери кимна и сбърчи отвратено нос.

– Да.

Тя му обърна гръб.

– О, това е просто чудесно.

– Ще приемеш ли помощта му?

Сония се обърна към него. Погледът му беше твърд и предизвикателен. Но какво й беше казал? „… имаше магазин в моя район, докато не го затворих“. Може би и на него не му харесва какво причинява роетът на хората. Но нямаше друг избор, освен да работи с хора като Скелин. „Той е един от най-могъщите Крадци в града“. Ако отстъпничката работи за продавач на роет, значи имаше смисъл в това двамата със Сери да я проследят чрез контактите на Крадеца, който го внася. В този миг й хрумна нещо друго. Може би отстъпничката беше пристрастена към опиата и продавачът използваше това, за да я кара насила да използва магията си в помощ на престъпните му деяния.

Сония потърка слепоочията си. „Вече съм нарушила толкова закони и ограничения. Иронията тук е, че това няма да влоши нещата, поне що се отнася до Гилдията. Но за мен няма да е добре“.

– Добре, приемам го. Стига той да разбира, че срещата с легендата няма да включва нищо друго освен приятен разговор за кратък период от време – и щом ти смяташ, че участието му е необходимо, то аз нямам нищо против.

Сери кимна.

– Наистина смятам, че имаме нужда от него. И ще се постарая да разбере, че не може да те наеме.

Денил и Ачати слязоха от каретата и се огледаха. Пътят, по който се бяха придвижвали на север, се срещаше с друг, по-оживен, който водеше от изток на запад. Покрай него бълбукаше поток. Заобикаляха ги хълмове, сред гъстата растителност прозираха големи камъни.

– Ще чакаме тук – каза Ачати.

– И дълго ли, според вас? – попита Денил.

– Час, може би два.

Ачати беше уредил да се срещнат тук с група местни магьосници, които щяха да осигурят магическа подкрепа. Те щяха да водят със себе си следотърсач. Ачати беше обяснил, че ако стигнат до планината и се наложи да слязат от пътя, опасността от нападение на Изменниците щеше значително да нарасне.

Сачаканецът се обърна към робите си и им нареди да донесат храна за него и Денил, както и за самите тях. Докато двамата младежи изпълняваха нарежданията му, Денил си помисли, не за пръв път, че Ачати се отнася добре с робите си. Изглеждаше дори като че ли ги обича.

Докато похапваха малките, плоски питки, които бяха получили в последното имение, Денил отново огледа хълмовете. Погледът му бе привлечен от оголените скали. Намръщи се, когато забеляза, че някои приличат повече на купчини камъни. На места не прилепваха твърде добре, за да бъдат просто творение на природата.

– Онова там руини ли са? – попита той, обръщайки се към Ачати.

Мъжът погледна към мястото, което му сочеше Денил и кимна.

– Сигурно. Има доста в този район.

– Колко са стари?

Ачати сви рамене.

– Много.

– Имате ли нещо против да ги огледам?

– Разбира се, че не – Ачати се усмихна. – Ще ви дам сигнал, когато пристигнат останалите.

Денил дояде питката си, прекоси пътя и се заизкачва по хълма. Той се оказа по-стръмен, отколкото изглеждаше и когато магьосникът стигна първата купчина камъни, се беше задъхал здраво. Огледа я и реши, че е част от стена. Известно време обикаля наоколо и откри още части, край които спираше, за да си поеме дъх. Когато най-накрая се съвзе напълно, реши да провери и се заизкачва към върха.

Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-гъста и висока ставаше растителността. Ръкавът му се закачи в един храст и успя да се разпори, след което Денил се постара първо да отъпква добре храстите. Изсушаването на дрехите с магия и дори почистването на някои петна беше лесна работа, но той не можеше да се справи със зашиването на разкъсаните места. Сигурно имаше начин да съедини отново фините нишки, но за това щеше да е необходимо много време и концентрация.

С изненада установи, че останките от стените прозират през един гъст, бодлив храсталак. Денил бързо се обгърна с магически щит, за да може да мине през тях. На върха имаше равен терен, обграден от ниски стени, остатъци от някогашната сграда, но освен разронените камъни не се виждаше нищо друго.

„Тук няма да науча нищо повече – реши той. – Не и без да разкопая наоколо“. Погледна надолу към полето, забелязвайки планината в далечината. На запад се бяха появили тъмни облаци, които намекваха, че скоро ще има прекъсване в поредицата слънчеви, сухи дни, на които се бяха наслаждавали след отпътуването от Арвис. Денил не можеше да прецени след колко време ще ги настигне дъждът. Той тръгна да слиза обратно към пътя.

Малко по-надолу растителността се разделяше и пред него се разкри гледка към каретата и пътя. Ачати седеше на стълбичката, по която се слизаше от каретата. Към него се приближи красивият роб на име Варн, коленичи пред магьосника и протегна ръцете си с дланите нагоре. Нещо в ръката на Ачати проблесна на слънчевата светлина.

Нож.

Сърцето на Денил подскочи и застина. Ачати вдигна богато украсената кама, която обикновено почиваше в канията си на кръста му и леко докосна с нея китките на роба. После я прибра на мястото й и сграбчи с двете си ръце китките на младежа. Денил наблюдаваше с разтуптяно сърце. След миг Ачати освободи слугата си.

„Предполагам, че Варн е основният източник на Ачати – помисли си Денил. Изведнъж осъзна, че не чувства страх. – По-скоро съм развълнуван. Току-що станах свидетел на древния ритуал на черната магия“.

Магията беше преминала от роб в господар. И никой не беше загинал. Всичко изглеждаше изключително спокойно и изпълнено с достойнство.

Младият мъж не се изправи, а се приближи до господаря си. Вместо да наведе глава, както правеше обикновено, той погледна към Ачати. Денил ги наблюдаваше, очарован от изражението му.

„Ако разстоянието не ме кара да бъркам, бих казал, че това е обожание – той се усмихна на себе си. – Предполагам, че е много лесно да обичаш господар, който се държи добре с теб“.

Тогава робът се усмихна и се приближи твърде близо до Ачати. Магьосникът притисна длан към бузата му и поклати глава. После се наведе напред и целуна Варн по устните. Робът се отдалечи, без да спре да се усмихва.

Денил осъзна няколко неща наведнъж. Първо, че сега двамата мъже най-вероятно щяха да се огледат дали някой не ги е видял. Той се извърна настрани, за да не видят, че ги наблюдава и продължи да слиза по склона. Второ, че робът не само обича господаря си – той обичаше мъжа. И трето, че начинът, по който Ачати бе погалил бузата на младежа, показваше, че Варн е нещо повече от роб за удоволствия.

„Така ли стават нещата тук? – зачуди се той. – А как ли е при мъжете с еднакво положение?“.

Но той нямаше време да обмисли добре това. Когато излезе от гъстата растителност, се спря да погледне към пътя, който водеше на запад и видя петима мъже и карета, които не се намираха твърде далеч от тях. Скоро щяха да стигнат кръстопътя. Денил забърза надолу по хълма и се спря край пътя, махвайки с ръка на Ачати. Сачаканецът бавно се изправи и отиде при него.

– Тъкмо навреме, посланик Денил – каза той и погледна с присвити очи към фигурите в далечината. – Намерихте ли нещо горе?

– Много бодливи растения – отвърна мрачно Денил. – Боя се, че приятелите ви ще се запознаят с един опърпан киралиец.

Ачати погледна към разпраната мантия на Денил.

– А, да. Сачаканската растителност е също тъй раздразнителна като народа ни. Ще накарам Варн да я зашие.

Денил кимна с благодарност.

– Благодаря ви. А сега очаква ли се от мен да кажа нещо специално или да приветствам новите ни спътници?

Ачати поклати глава.

– Когато се съмнявате в нещо, оставете на мен да говоря.

Каруцата беше голяма и се придвижваше бавно. Тя бе натоварена с бали фураж, овързани с много въжета. Теглеха я четири горана – първите големи животни, които Лоркин бе виждал в Сачака. Каруцарят беше нисък, мълчалив роб, който заемаше единствената седалка в колата.

Останалите трима пътници се возеха, седнали между балите. Те бяха натрупани така, че оформяха покрив над главите им, а няколко отвора позволяваха достъпа на въздух. В единия край бяха подредени три малки сандъка, в които Лоркин предположи, че се намират храната и припасите за пътуването им до планината. Чари и Тивара седяха от двете му страни, което означаваше, че той трябва да обърне гръб на Чара, за да погледне Тивара и обратното.

Чари го смушка с лакът.

– По-удобно е ходенето, нали?

– Определено. Твоя ли беше идеята?

Тя махна презрително с ръка.

– Не, правим го от векове. Трябва да има някакъв начин да местим робите наоколо.

Той се намръщи.

– А няма ли всеки Изменник, който види каруцата, да заподозре, че вътре пътува някой роб?

Чари сви рамене.

– Да, но няма да се приближат до нас, освен ако нямат добра причина за това. Особено през деня. Робите не спират каруците от другите имения. Не е тяхна работа. Ако някой ашаки ги забележи, това ще му направи впечатление и ще тръгне да разследва – тя се намръщи. – Като ви крия така, ще попреча на сблъсъци, подобни на този с Раша. Имам властта да се противопоставя на Изменници като нея – не се притеснявай, не всички желаем смъртта ти – но това само ще ни забави. Ако останалите Изменници заподозрат, че си тук, ще предположат с право, че това не е станало без знанието на останалите. Подобно нещо не може да се уреди на своя глава.

– Да не забравяме и хората, които търсят Лоркин – додаде Тивара. – Посланик Денил и представителят на краля ашаки Ачати.

– Тези двамата ли? – Чари махна презрително с ръка. – Уредихме да ги изпратят в друга посока още следващия път, когато спрат в някое имение – тя се усмихна. – Могат да минат покрай нас и изобщо да не разберат, че сте тук – тя погледна към балите над главите им. – Макар че в горещите дни става доста задушно. Добре, че снощи се изкъпахте, а?

Лоркин кимна и огледа тялото си. Последната боя се беше отмила от кожата му. Той потупа чистата робска дреха.

– Благодаря и за новите дрехи.

Тя го погледна и се намръщи.

– Скоро ще те отървем от тях и ще ти дадем прилично облекло.

– Не вярвах, че някога ще го кажа, но ми липсва мантията ми – оплака се той.

– А преди защо не я харесваше?

– Защото всички магьосници ги носят. Понякога досажда. Единствената промяна е когато новаците завършат Университета – освен ако не станат Висши магьосници, а и при тях промяната е само в различния цвят на шарфа.

– А новаците са ученици, нали? Колко време са такива?

– Всички новопостъпили в Гилдията първо са ученици. Прекарват около пет години в Университета, преди да го завършат.

– И какви магии учите в Университета?

– Първо учим най-различни неща – каза й той. – Както и магия, разбира се, но и много немагически науки, като история и стратегия. Повечето от нас се оказват по-добри в определена дисциплина и накрая избираме една от трите основни дисциплини: Лечителство, Воински умения и Алхимия.

– Ти коя избра?

– Алхимията. Алхимиците се разпознават по лилавите мантии. Лечителите носят зелени, а воините – червени.

Чари се намръщи.

– Какво правят алхимиците?

– Всичко останало, с което не се занимават лечителите и воините – обясни Лоркин. – Основно включва магия, но понякога – не. Посланик Денил, магьосникът, с когото пристигнах тук и на който би трябвало да помагам, е историк, което въобще не включва магия.

– Можеш ли да избереш две дисциплини? Да бъдеш алхимик и воин – или алхимик и лечител? Или…

– Това вече ни е известно, Чари – прекъсна я Тивара.

Лоркин се обърна към нея. Тя го погледна извинително.

– По време на нашето обучение научаваме много неща за Гилдията и за културата на останалите народи – каза му тя.

– Да, но аз не внимавах особено – отвърна Чари. – Много по-интересно е, когато го чуваш от устата на истински киралийски магьосник.

Лоркин се обърна към нея и срещна любопитния й поглед.

– Та какво казваше? – подтикна го тя.

Той поклати глава.

– Не, не може да избираме повече от една дисциплина, но всички получаваме основно образование и по трите.

– Значи можеш да изцеляваш?

– Да, но не с уменията и познанията на напълно обучен лечител.

Чари отвори уста да зададе нов въпрос, но Тивара я отряза, преди да успее да каже нещо.

– Ти също можеш да задаваш въпроси – каза тя на Лоркин. – Чари може и да не успее да отговори на всичките, но ако й позволиш, вероятно ще те разпитва през целия път до планината.

Той я погледна изненадано. През целия път от Арвис тя отговаряше на въпросите му с голяма неохота. Тивара улови погледа му, сви устни и погледна към Чари. Той се обърна към другата жена. Чари гледаше развеселено Тивара.

– Добре тогава – каза тя, поглеждайки към Лоркин. – Какво искаш да знаеш?

Макар че имаше стотици неща, които искаше да научи за Изменниците и тяхното тайно убежище, а и Чари изглеждаше много по-склонна да отговаря на въпросите му, той подозираше, че потайността на Тивара скоро ще им попречи изобщо да разговарят. Имаше ли нещо, за което би могъл спокойно да попита, когато голяма част от информацията за тях бе тайна?

„Определено трябва да попитам как успяват да блокират разчитането на съзнанието. Макар да подозирам, че процесът е подобен на създаването на кръвен камък“. Изведнъж той си спомни за хранилищния камък, за който се споменаваше в архивите.

Можеше ли да попита за него? И без това не знаеше къде да го намери или как да си направи такъв, така че едва ли със споменаването му щеше да даде някакво оръжие в ръцете на Изменниците.

– Нали ви казах, че посланик Денил е историк? – попита той.

Чари кимна.

– Той пише история на магията. И двамата направихме някои проучвания тук, в Сачака. Денил се интересува повече от запълването на пропуските в историята ни как е била създадена пустошта или как е бил унищожен и отново построен Имардин. Аз се интересувам повече как е действала древната магия.

Той замълча, очаквайки реакцията им. Чари го наблюдаваше напрегнато, а Тивара го погледна с вдигнати вежди, което той прие за проява на интерес и лека изненада.

– Когато си водих записки, в един от архивите открих да се споменава за някакъв предмет, наречен хранилищен камък – продължи той, – който е бил съхраняван в Арвис след Сачаканската война. Очевидно е представлявал нещо с голяма сила. Бил е изгубен няколко години след войната – вероятно откраднат от киралийски магьосник. Знаете ли нещо за това?

Чари погледна към Тивара, която сви рамене и поклати глава.

– Не знам нищо за това, но все пак имам малко познания за хранилищните камъни – каза му Чари. – От името им може да се разбере, че са камъни, които съхраняват сила. Което би било много полезно. Но се срещат много рядко. Толкова рядко, че всеки камък си имал име и историята му е била записвана като на хората. Всички, за които сме чували, са били унищожени отдавна. Минали са може би хиляда години, дори и повече, от съществуването на последния от тях. Ако този хранилищен камък е съществувал след Сачаканската война, значи това са последните сведения за този вид артефакти. И ти си чул за тях едва сега?

Той кимна. Тя го погледна замислено.

– Тогава значи или крадецът го е скрил много успешно, или е бил счупен. Нали каза, че Имардин е бил разрушен и построен наново?

– Да.

– Смятало се е, че счупването на хранилищния камък е много опасно. То освобождава цялата сила, съхранена в него, по неконтролиран начин. Може би това е унищожило Имардин.

Лоркин замръзна.

– Предполагам, че е възможно – той се замисли. „Винаги съм се съмнявал, че Лудият ученик е притежавал толкова сила, че да причини разрушения, но ако е имал в себе си хранилищен камък?“

– Бихме могли да попитаме пазителите на архиви в Убежището – каза Чари. – За старите хранилищни камъни. Съмнява ме, че знаят нещо за историята на Имардин.

– Кралица Зарала може и да знае – каза Тивара.

Чари повдигна вежди.

– Сигурно, ако го пусне в града, ще поиска да се срещне с него.

– Ще поиска – Тивара го погледна със странно самодоволство.

– Със сигурност.

Чари се засмя и се обърна към Лоркин.

– Сигурен ли си, че искаш да дойдеш в Убежището?

– Разбира се.

– Тивара ти е казала, че се управлява от жени, нали? Мъжете не могат да командват там. Дори магьосници като теб.

Той сви рамене.

– Нямам желание да командвам когото и да било.

Тя се усмихна.

– Значи си разумен мъж. Винаги съм мислела, че киралийците са арогантни и нечестни. Предполагам, че не всички сте еднакви. Тивара нямаше да те вземе със себе си, ако не беше така. И е толкова мило, че измина целия този път и рискува живота си заради Тивара.

– Ами тя ми спаси живота.

– Вярно е – Чари се протегна и леко го потупа по ръката. – Почтен и привлекателен. Смятам, че ще се представиш добре. Щом се срещнат с теб, хората ми ще променят мнението си за Киралия.

– Да и за нула време ще започнем да си разменяме подаръци и рецепти – промърмори сухо Тивара.

Лоркин се обърна към нея. Тя срещна за кратко погледа му и намръщена извърна глава. „Нещо не й харесва – помисли си той. Сърцето му прескочи. – Дали не смята, че Чари ще ни предаде?“.

– Разкажи ми повече за Гилдията – обади се Чари зад гърба му.

Тивара завъртя очи и въздъхна. Притесненията му в миг бяха заменени от облекчение и развеселеност. Тя просто се дразнеше от поведението на Чари. „Добре, поне се надявам да е това. Ще ми се да можех да поговоря с нея“. Двамата не бяха оставали насаме, откакто Чари ги беше намерила.

Изпита леко раздразнение. „Иска ми се да поговоря с толкова много хора. С майка и Денил, като за начало“. Той се сети за кръвния камък, който все още беше скрит в подвързията на бележника му. Досега не бе имал възможността да го използва, без да го разкрие пред Тивара. А сега, когато и Чари беше с тях, въобще нямаше да му се отдаде удобен случай. Може би трябваше да разкрие пред Тивара притежанието му. „Но той е единствената ми връзка с Гилдията. Ако реша да рискувам, по-добре да изчакам, докато рискът стане неизбежен. А ако се окаже, че трябва да договарям някакъв съюз или търговско споразумение между Гилдията и Изменниците, ще трябва да имам начин за комуникация“.

Междувременно може да положи усилия да установи добри отношения между страната му и Изменниците. Той се обърна към Чари и се усмихна.

– Повече за Гилдията? Какво искаш да знаеш?