Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 4
Нови отговорности

Дърветата и храстите в градината охлаждаха летния вятър и сякаш като въздишка го превръщаха в приятен бриз. Лоркин и Декър седяха на една от пейките, разпръснати тук-там за отдих на магьосниците в градинските „стаи“, оградени от големи декоративни дървета пачи. Махмурлукът на Лоркин бе започнал да отшумява и той се облегна назад и затвори очи. Чуруликането на птичките се смеси със стъпките и гласовете в далечината – и подигравателните писъци и възражения, които се разнесоха някъде зад гърба му.

Декър погледна натам едновременно с него. Зад гърбовете им се издигаше стена от храсти и дървета, затова и двамата се изправиха, за да надникнат над зеленината. От другата страна четири момчета бяха заобиколили пето и тормозеха жертвата си.

– Глу-пав се-ляк! – пееха те. – Ня-ма дом. Все ре-ве. Все смър-ди.

– Хей! – викна им Декър. – Престанете или ще ви пратя всичките да помагате в болниците!

Лоркин се намръщи. Майка му въобще не харесваше идеята на лейди Винара да наказва учениците, като ги изпраща да помагат в болниците. Тя казваше, че по този начин те намразват работата и никога няма да я смятат за нещо благородно. Но от доброволци винаги имаше нужда, затова просто не й стигаше куражът да възрази. Никои от онези, които всъщност бяха изпратени при нея за наказание, после избираха да се обучават в лечителство, защото работата с нея ги беше вдъхновила, но всичките им съученици тайно им се присмиваха.

Учениците промърмориха някакви извинения и се разбягаха във всички посоки. Когато Лоркин и Декър отново седнаха на пейката, на входа на градинската стая се появиха двама магьосници.

– А! Стори ми се, че чух гласа ти – каза Риатър, а разтревоженият израз веднага изчезна от лицето на Пърлър, щом разпозна приятеля на брат си. – Имате ли нещо против да се присъединим към вас?

– Съвсем не – отвърна Декър и с жест ги покани на отсрещната пейка.

Лоркин ги огледа внимателно, чудейки се каква ли е причината за намръщената физиономия на Пърлър. Риатър изглеждаше ужасно доволен, че ги е срещнал.

– Пърлър получи няколко лоши новини тази сутрин – каза Риатър и се обърна към брат си. – Кажи им.

Пърлър го погледна.

– За теб не са лоши, надявам се – брат му сви рамене и не отвърна нищо, затова магьосникът въздъхна и се обърна към Декър. – Лорд Марон подаде оставка. Оказва се, че ще му е нужно доста повече време, за да оправи семейните проблеми. Затова аз няма да се връщам в Сачака.

– Няма ли да помагаш на новия посланик? – попита Лоркин.

Пърлър сви рамене.

– Бих могъл, ако поискам. Но… – той погледна брат си. – И аз трябва да се погрижа за някои семейни дела.

Риатър потрепна.

– И кой ще го замени? – зачуди се Декър.

– Някой спомена, че лорд Денил се е кандидатирал – Риатър се ухили. – Може би иска да провери как са местните…

– Риатър! – прекъсна го Пърлър.

– Какво? Всички знаят, че той е момък.

– Което не означава, че трябва да си правиш груби шеги с него. Порасни и поумней! – той завъртя очи. – Освен това лорд Денил не би пожелал да отиде. Той е твърде зает с проучванията за книгата си.

Сърцето на Лоркин подскочи.

– Снощи той ми каза, че проучванията му вървят много тегаво. Може би… може би се надява да ги продължи там.

Риатър стрелна брат си с поглед.

– Това ще те накара ли да промениш намеренията си? Ох! – той разтърка рамото си след силния удар на Пърлър. – Заболя ме.

– Това беше целта – Пърлър се замисли. – Интересно дали някой ще се кандидатира за негов помощник. Повечето хора са склонни да не обръщат внимание на наклонностите на лорд Денил, но малцина биха рискували да бъдат одумвани, ако се предложат за негови помощници.

Лоркин сви рамене.

– Аз бих отишъл.

Останалите впериха погледи в него. Лоркин огледа шокираните им лица и се разсмя.

– Не, не съм момък. Но винаги съм се разбирал с лорд Денил, а и проучванията му са интересни – и полезни. С гордост бих участвал в тях. – За негова голяма изненада те продължаваха да го гледат разтревожено. С изключение на Пърлър, отбеляза той.

– Но… Сачака – каза Риатър.

– Дали това е мъдър избор? – попита Декър.

Лоркин ги погледна.

– Пърлър е оцелял. Защо да не успея и аз?

– Защото преди няколко години родителите ти са убили няколко сачаканци – посочи Декър с тон, който намекваше, че Лоркин е глупак. – Това няма да им хареса.

Лоркин протегна ръце, обхващайки с жеста си цялата Гилдия.

– Всички магьосници са участвали в битката, както и някои ученици. Има ли значение какво са направили родителите ми?

Декър отвори уста, но от нея не излезе нито звук и той я затвори отново. После погледна към Пърлър, който се засмя.

– Не търси подкрепа от мен по този въпрос – каза по-възрастният магьосник. – Произходът на Лоркин може да предизвика интереса на сачаканците, но стига той да не парадира много с него, едва ли ще се намира в по-голяма опасност от мен – погледна към младежа. – И все пак нека оставим Висшите магове да решават. Може би крият нещо, което ще ти попречи да отпътуваш.

Лоркин се обърна и изгледа триумфиращо Декър. Приятелят му се намръщи и поклати глава.

– Не кандидатствай само за да ме опровергаеш.

Лоркин се засмя.

– Бих ли го направил?

– Сигурно – Декър се усмихна накриво. – Или просто за да ме ядосаш. Като ти знам семейството, нищо чудно ти да се окажеш човекът, който ще убеди сачаканците да се откажат от робството и да се присъединят към Обединените земи и само след няколко години ще се наложи да преподавам Военни изкуства на сачакански ученици.

Лоркин прикри раздразнението си и се насили да се усмихне. „И ето го пак. Същото очакване, че ще извърша нещо важно. Но това никога няма да стане, ако продължавам да се мотая из Гилдията, без да правя нищо“.

– Това е добре, като за начало – каза той. – Нещо друго?

Декър изсумтя грубо и отмести поглед встрани.

– Ако изобретиш вино, което не причинява махмурлук, ще ти простя всичко.

Сония и Ротан влязоха в Университета и тръгнаха по коридора. Той ги отведе право до огромната, висока три етажа стая, която се намираше в средата на сградата и беше известна като Голямата зала. Покривът й бе покрит със стъклени панели, които пропускаха слънчева светлина. Вътре в залата се издигаше една по-стара, по-семпла сграда – Заседателната зала. Тя бе първият дом на Гилдията и когато около нея бяха издигнали много по-мащабната сграда на Университета, вътрешните стени на старата постройка бяха премахнати и тя бе превърната в залата, където се провеждаха редовните съвети и изслушванията.

Днес се осъществяваше открито изслушване, което бе задължително единствено за Висшите магове, а всички останали магьосници можеха да присъстват по желание. Сония бе едновременно поласкана и слисана от огромната тълпа, която чакаше в дъното на залата. „Радвам се, че толкова много хора проявяват интерес, но се съмнявам, че мнозинството подкрепя молбата“.

Висшите магове се въртяха около страничния вход на Заседателната зала. Върховният повелител Болкан стоеше със скръстени ръце и гледаше намръщено мъжа, който му говореше нещо. Бялата му мантия подчертаваше височината и широките му рамене, но освен това издайнически разкриваше мекотата и тлъстините на мястото на някогашните мускули. Тя предположи, че задълженията му на Върховен повелител отнемаха от времето му за практикуване на Воинските умения. Не че магьосническите битки можеха да поддържат един маг в добра физическа форма.

Мъжът, на когото се мръщеше, беше Разпоредителят Оусън. Сония не можеше да погледне към синята му мантия, без да си спомни за предшественика му с вина и тъга. Разпоредител Лорлън бе загинал по време на ичанското нашествие. Макар Оусън бе способен колкото Лорлън, на него му липсваше топлотата на предшественика му. Освен това така и не можа да прости на Сония за това, че бе овладяла черната магия и бе придружила Акарин в изгнанието му.

Други трима магьосници чакаха търпеливо, наблюдавайки останалите и забелязаха появата на Сония и Ротан. През изминалите двайсет години тя бе започнала да харесва лорд Пийкин, Повелител на алхимиците. Той бе либерален и изобретателен, а с годините се бе разкрил като състрадателен човек, със саркастично чувство за хумор. Лейди Винара бе оцеляла през войната и изглеждаше решена да остане на поста Повелител на лечителите още много години, въпреки напредването на възрастта й. Косата й вече бе напълно бяла, цялата й кожа бе покрита с бръчици, но очите й блестяха все така остри и будни.

При вида на Повелителя на воините Сония усети как в гърдите й се заражда горчиво безпокойство. Лорд Гарел се беше справял без големи скандали и провали, и винаги се бе държал учтиво с нея, но тя не можеше да забрави, че той бе позволил на ученика си Регин да я тормози през първите й години в Университета и дори го беше окуражавал. Може би щеше да му прости цялата тази история, ако не се беше замесил с прочистването на копторите от киралийските Домове, не беше участвал в безмилостни политически манипулации и не бе натрупал богатство от нечисти сделки с Крадците, както мълвяха слуховете.

„Как мога да го съдя, когато самата аз имах Крадец в стаята ми сутринта? Но Сери е нещо различно. Поне се надявам да е. Дано има поне някакви принципи – граници, които не би преминал. Освен това аз не съм замесена по никакъв начин в делата му. Просто съм негова приятелка“.

До тримата Повелители стояха други трима магьосници. Двама от тях бяха деканите лорд Телано и лорд Ерейк, а третият беше Директорът Джерик. Той въобще не се беше променил. Беше си все същият сърдит, кисел мъж, но вече се беше прегърбил, а бръчките правеха лицето му да изглежда вечно смръщено, дори когато даряваше околните с някоя от редките си усмивки. През последните години Сония бе посещавала кабинета му няколко пъти – Лоркин често се оказваше жертва или извършител на разни ученически номерца, които бяха излезли извън контрол. „Обзалагам се, че когато Лоркин и приятелите му са завършили, той е въздъхнал с облекчение“.

Ротан, като Декан на алхимичните науки, възнамеряваше да се присъедини към колегите си. Винаги й се струваше забавно как Висшите магове търсят взаимната си компания. Но щом зърна забързалата се към тях фигура, която носеше същата черна мантия като нея, тя не почувства желание да стори същото.

Черен магьосник Калън.

След като Гилдията избра нови Върховни магове на местата на загиналите по време на ичанското нашествие, последваха продължителни дебати по въпроса за черната магия… и за Сония. Магьосниците знаеха, че не могат да си позволят да изгубят това познание, в случай, че сачаканците отново се опитат да завладеят Киралия, но се страхуваха, че онези, на които позволят да овладеят черната магия, могат сами да се опитат да завземат контрола над страната.

Все пак това се бе случвало в миналото, когато Тагин – Лудият ученик, я беше овладял и едва не бе унищожил Гилдията. Тогава магьосниците бяха решили, че трябва да забранят напълно черната магия, за да попречат на нови злоупотреби със силата.

За нещастие това бе оставило Гилдията и Обединените земи уязвими за нападения.

Настоящата реши да позволи само на двама магьосници да овладеят черната магия. Те трябваше да се наблюдават взаимно за всякакви прояви на нечисти амбиции. Прислужниците им биваха разпитвани редовно и периодично съзнанията им се преравяха за някакви признаци, че магьосниците, на които служат, увеличават енергията си.

Сония нямаше друг избор, освен да приеме това положение. Нямаше начин наученото за черната магия да бъде изтрито от ума й. Тя се запозна с неколцина от кандидатите за нейни пазачи и Висшите магове поискаха мнението й. Сония нито хареса, нито намрази Калън, когото дотогава не беше срещала, защото преди нашествието той бе заемал поста Посланик на Гилдията в Лан. Но Висшите магове откриха в него нещо, което им допадна и тя скоро разбра, че това е пълното му и непоколебимо посвещаване при следването на определената задача.

За нещастие неговата цел сега бе тя. Макар никога да не се държеше грубо, той я наблюдаваше непоколебимо и неуморно. Сигурно щеше да се почувства поласкана, ако не беше толкова дразнещо – и абсолютно ненужно. „Това беше добро решение. Когато вече няма да ме има, някой ще трябва да ме замести. Да се надяваме, че изборът на Гилдията ще е мъдър, а ако не е – може би предпазливостта на Калън ще я спаси“.

Сония внимателно наблюдаваше приближаващия се Калън. Той отвърна на погледа й с безизразно лице. Тя не изпълняваше задълженията си да го наблюдава толкова ревностно, колкото той. Никак не беше лесно, при положение, че имаше син, когото да отглежда и болници, които да управлява. Но всеки път, когато се намираше близо до Калън, тя създаваше впечатлението, че внимателно го наблюдава, с надеждата, че това ще успокои групата от магьосници, според които той също се нуждаеше от шпионаж, като някогашната изгнаница от копторите, твърде рано получила важния пост, който едва ли заслужаваше.

Гласовете наоколо утихнаха и това отново привлече вниманието й към Разпоредителя Оусън.

– Директорът на учениците е в Елийн и съветниците на краля също няма да присъстват – обяви той. – И тъй като всички останали са тук, по-добре да започваме.

Той влезе в Заседателната зала и се запъти към мястото си, следван от Висшите магове. Креслата им бяха разположени амфитеатрално в дъното на залата, като най-отгоре се намираха местата на онези с най-високо положение.

Сония се изкачи до креслото си, което се намираше до мястото на Върховния повелител Болкан и се загледа към вратата в другия край, през която започнаха да влизат магьосниците. Две малки групи се събраха от двете страни на площадката пред Висшите магове. В едната бяха магьосниците, подали молбата, а в другата – техните опоненти. Останалите магове насядаха в креслата си.

Щом всички се настаниха, Оусън даде начало на Изслушването.

– Призовавам лорд Пендъл – водач на просителите – да изложи същността на молбата.

Привлекателен млад мъж, чийто баща притежаваше голяма фабрика за обработка на метали, пристъпи напред.

– Когато преди двайсет години на мъжете и жените от нисшите съсловия в Имардин бе позволено да влизат в Гилдията, бяха утвърдени много мъдри и практични правила – започна Пендъл, четейки от лист хартия, който стискаше в ръка. – Но тази неочаквана и необходима промяна в законите на Гилдията включваше и някои точки, които с времето се оказаха излишни.

Гласът на младия мъж звучеше силно и ясно, и Сония кимна одобрително. Просителите си бяха избрали добър говорител.

– Едно от тези правила гласи, че учениците и магьосниците не трябва да общуват с престъпници и хора с лоша репутация – продължи Пендъл. – Въпреки случаите, в които ученици бяха заслужено прогонени от Гилдията заради връзки със съмнителни личности или клики от града, много по-често се е случвало прилагането на тези правила да води до несправедливи присъди. Случаите от последните години доказаха, че общото разбиране на термина „лоша репутация“ включва всички с нисш произход. Това несправедливо разделяше бащи и майки от децата им, което причини ненужни мъка и възмущение – Пендъл замълча и огледа залата. – Този закон заклеймява Гилдията като лицемерна институция, тъй като нито един от магьосниците с висш произход не е бил наказван за неговото нарушаване, въпреки че те често посещават комарджийниците, казанджийниците и бордеите.

Той погледна към Висшите магове и се усмихна нервно.

– Въпреки това ние не настояваме магьосниците и учениците от висшите съсловия да бъдат ограничавани и наблюдавани по-строго. Просто молим съществуващият закон да бъде отменен, за да могат онези от нас, които произхождат от нисшите съсловия, да посещават безнаказано семействата и приятелите си – той се поклони. – Благодаря ви, че изслушахте молбата ни.

Оусън кимна, след което се обърна към другата малка група магьосници.

– Призовавам лорд Регин, говорител на опонентите.

Когато мъжът пристъпи напред, Сония почувства как в нея се надига старата неприязън. Заедно с това я връхлетяха и спомените за тормоза, възпрепятстването на заниманията й в училище, клеветите, че е крадла, след като в чантата й бе открит чужд химикал и за злобните слухове, че отношенията между нея и Ротан въобще не отговарят на тези между ученичка и наставник.

Тези спомени породиха у нея гняв, но се възродиха още спомени, които дори сега я караха да потръпва. Спомени за преследване по коридорите на Университета, за това как бе притисната до стената от група ученици, които я измъчваха и унижаваха, и я бяха оставили магически и физически изтощена.

Водачът на тази група, който бе планирал всичко в ранните й ученически години, бе Регин. Дори след като го беше предизвикала и победила в честен двубой на Арената, (макар че той бе рискувал смело живота си по време на ичанското нашествие и й се беше извинил за всичко, което й бе причинил) тя не можеше да го гледа, без да почувства ехото от унижението и страха, който някога бе изпитвала. И всички тези емоции я изпълваха с гняв и неприязън.

„Трябва да го преодолея – помисли си тя. – Но не съм сигурна дали ще успея. Както и не съм сигурна дали някога ще престана да изпитвам самодоволство всеки път, когато някой магьосник от Домовете бъде представен, без да се обявява семейното му име и титла.“

Когато в Гилдията започнаха да приемат кандидати и извън Домовете, бе решено по време на различните церемонии да не се споменават Семействата и Домовете. От магьосниците се очакваше да жертват живота си за Обединените земи, затова всички трябваше да бъдат еднакво уважавани. Тъй като имардинците, които бяха родени извън Домовете, нямаха семейни имена, скоро този навик бе напълно изоставен.

Дори Регин да се чувстваше засегнат от пропускането на семейството и Дома му, той не го показа по никакъв начин. Нито пък се притесни от вниманието на всички. Дори изглеждаше леко отегчен. Той не носеше никакви записки, а просто огледа стаята и заговори.

– Преди да се замислим дали този закон трябва да бъде променян или премахван, трябва да се запитаме защо изобщо беше създаден. Не за да попречи на добрите хора да посещават семействата си, нито дори да проваля безобидните вечерни развлечения, а за да възпрепятства магьосниците от всякакъв произход да бъдат въвличани в разни престъпни действия. Този закон е както спирачка, така и ръководен принцип за поведение. Ако го премахнем, ще изгубим ценната за магьосниците мотивация да се противопоставят на онези, които искат да ги изкушат или подкупят.

Докато Регин продължаваше да говори, Сония го гледаше замислено. Тя си спомни младия ученик, който рискува живота си, приемайки да стане примамка за ичаните по време на нашествието. След победата той се отнасяше към нея с уважение и понякога дори се изказваше в нейна защита.

„Според Ротан той се е променил – помисли си тя. – Но въпреки това не мога да се доверя на Регин, след като знам какъв беше като ученик. Сигурна съм, че ако узнае, че съм се срещала с Крадеца, който се е спускал в подземията на Гилдията, той пръв ще докладва, че съм нарушила закона“.

– Висшите магове трябва да решат дали въпросната личност е престъпник или с лоша репутация, затова е необходимо да оставим нещата такива, каквито са – продължаваше Регин. – Вместо да премахваме закона, трябва да разследваме по-пълно и безпристрастно действията на всички ученици и магьосници.

„Неприятното е, че е прав – помисли си тя. – С премахването на този закон ще ни стане още по-трудно да попречим на магьосниците да се замесват с престъпниците. Но Гилдията е твърде непоследователна в прилагането му, за да има голяма полза от него. Като спирачка е абсолютно безполезен, защото богатите ученици знаят, че спрямо тях той никога няма да бъде приложен. Ако премахнем закона, повече няма да хабим време и усилия за онези ученици, чиито майки са уличници и може би ще обърнем повече внимание на магьосниците, чиито богати семейства си имат взимане-даване с Крадците“.

Регин привърши речта си и се поклони. Докато се връщаше при групичката си, Разпоредителят Оусън пристъпи напред.

– Това е въпрос, който трябва да бъде обсъден допълнително – каза той на събралите се магьосници. – Освен това не е ясно дали решението трябва да бъде взето от Висшите магове или чрез гласуване от всички. Затова ще отложа окончателното ми становище, докато не преценя кое е по-добре и да дам възможност на всички, които имат някакви съображения по въпроса, да се срещнат с мен – той се поклони. – Обявявам това Изслушване за приключено.

Сония успя да слезе на площадката едва след няколко минути, защото лейди Винара реши да я разпитва за наличностите на лекарства в болниците. Когато най-накрая успя да се откъсне от нея, тя откри, че Ротан я чака наблизо. Щом магьосникът пристъпи към нея, сърцето й се сви. Отдавна не бе виждала това изражение на лицето му, но веднага го разпозна – виждаше го винаги, когато Лоркин се забърква в нещо.

– Сега пък какво е направил? – промърмори тя и се огледа, за да се убеди, че никой не я е чул. Залата беше почти празна. Бяха останали само Оусън и помощникът му.

– Току-що научих, че лорд Денил е кандидатствал за поста Посланик на Гилдията в Сачака – каза й Ротан.

„Аха, значи е това“. Изпълни я облекчение.

– Наистина неочакван ход. Но не съм изненадана. Той вече е бил посланик. Успя ли да завърши книгата си или я е зарязал?

Ротан поклати глава.

– Подозирам, че не е нито едно от двете. Сигурно иска да отиде там, за да проучи някои нови следи.

– Разбира се. Чудя се дали… – гласът й секна, когато осъзна, че изражението на Ротан не се е променило. – Какво има?

Лицето му се изкриви.

– Лоркин е предложил да замине като негов помощник.

Сония замръзна.

Лоркин?

В Сачака!

Лоркин е предложил да отиде в Сачака!

Сония се усети, че е зяпнала Ротан с отворена уста и бързо я затвори. Сърцето й блъскаше в гърдите. Почувства гадене. Мъжът я улови за ръката и я изведе от Заседателната зала, по-далеч от магьосниците, които се въртяха в коридора и обсъждаха молбата. Тя дори не усети присъствието им.

Сачаканците и Лоркин. Те ще го убият. Не – няма да посмеят. Но семейството е длъжно да отмъсти за смъртта. Дори да е смърт на прокуден. И ако не накаже убиеца, то наследниците му…

Изпълни я решителност. Сачаканците нямаше да наранят сина й. Защото тя нямаше да позволи на Лоркин да извърши нещо толкова опасно и глупаво.

– Оусън никога няма да се съгласи – чу се да казва тя.

– Защо? Той не може да му откаже заради родителите му.

– Ще се обърна към Висшите магове. Те знаят, че той ще бъде по-застрашен от всеки друг магьосник – което означава, че там ще представлява пречка. Денил не може непрекъснато да го пази. А и сачаканците може да откажат да общуват с него, щом разберат кой е бащата на помощника му.

Ротан кимна.

– Все добри аргументи. Но пък е възможно, ако си замълчиш, Лоркин да обмисли всички недостатъци на това решение и да се откаже. Подозирам, че колкото по-упорито се опитваш да го спреш, толкова повече ще затвърждаваш решението му.

– Ще поема риска, че няма да се вразуми – тя го погледна. – Ти как би се почувствал, ако му позволиш да замине и нещо лошо му се случи?

Ротан се поколеба и се намръщи.

– Добре. В такъв случай ни чака доста работа.

Тя изпита дълбока симпатия към него и се усмихна.

– Благодаря ти, Ротан.

Денил огледа трапезарията и въздъхна с облекчение. Едно от предимствата да изостави жилището си в Гилдията и да се премести в къща във Вътрешния кръг бе наличието на огромна площ. Макар че харчеше голяма част от доходите си за наем, изобилието от стаи си заслужаваше. Не само разполагаше с голям кабинет и подредена с вкус трапезария, имаше също лична библиотека и стаи за гости. Не му гостуваха често – от време на време идваше по някой учен, който се интересуваше от историята на Денил. От друга страна, киралийските и елийнски приятели на Тайенд, непрекъснато висяха тук.

„Как ли изглеждат сачаканските къщи? – зачуди се той. – Трябва да проуча, преди да замина. Ако замина“.

Разпоредителят Оусън му бе казал, че не вижда причина Денил да не получи поста на посланик в Сачака, тъй като има нужната квалификация, а и никой друг не е проявил интерес.

„Но това местенце ще ми липсва. Сигурен съм, че понякога ще ми се прииска да грабна някоя книга от библиотеката, да поръчам любимото си ястие на добрия стар Йерак или…“

Пред стаята се разнесоха стъпки и той вдигна глава. След кратка пауза през вратата надникна Тайенд. Той присви очи.

– Кой си ти и къде е истинският лорд Денил?

Денил се намръщи и поклати глава.

– За какво говориш?

– Видях бюрото ти – ученият влезе в стаята и погледна приятеля си с подигравателна подозрителност. – Подредено е.

– Аха – Денил се засмя. – Веднага ще ти обясня. Седни. Йерак чака, а аз съм твърде гладен, за да говоря за каквото и да било.

Когато Тайенд седна, Денил леко побутна с магия звънчето за вечеря.

– Днес си ходил в Гилдията? – попита Тайенд.

– Да.

– Нови книги?

– Не, имах среща с Разпоредителя Оусън.

– Така ли? За какво?

Вратата на кухнята се отвори, спасявайки Денил от отговора. В стаята нахлуха прислужници, които носеха димящи купи и подноси с храна. Денил и Тайенд напълниха чиниите си и започнаха да се хранят.

– А ти с какво се занимава днес? – попита Денил между хапките.

Ученият сви рамене и му разказа историята, която бе научил от друг напуснал родината си елийнец, за някакви видни трафиканти на роет, които решили да изпробват стоката си и били открити голи и изпаднали в делириум на брега на реката.

– И какво искаше да ти каже Разпоредителят Оусън? – попита Тайенд, когато изпразниха чиниите си.

Денил се поколеба, после си пое дълбоко дъх. „Не мога да отлагам повече“. Той погледна Тайенд със сериозно изражение на лицето.

– Каза ми, че тъй като няма други кандидати за поста Посланик на Гилдията в Сачака е много вероятно аз да го получа.

Тайенд примигна и зяпна изненадано.

– Посланик? – повтори той. – Сачака? Не говориш сериозно.

– Напротив.

Тайенд отмести поглед и очите му проблеснаха въодушевено.

– Никога не съм бил в Сачака! И дори няма да се наложи да пътуваме по море!

Денил поклати глава.

– Ти няма да идваш, Тайенд.

– Няма ли? – Тайенд се обърна и впери поглед в него. – Разбира се, че ще дойда!

– Ще ми се да мога да те взема, но… – Денил разпери ръце. – Всички посетители в Сачака трябва да бъдат одобрени или от Гилдията или от техния крал.

– Значи ще помоля моя крал.

Денил отново поклати глава.

– Не, Тайенд. Аз… предпочитам да не го правиш. Първо, това е опасна страна и макар магьосниците и повечето търговци да се завръщат живи и здрави, никой не знае как ще реагират сачаканците на някой благородник-немагьосник, който се осмелява да влезе в тяхната територия.

– Значи ще разберем.

– Освен това трябва да се спазва и благоприличие. Доколкото успях да разбера, сачаканците нито приемат момците, нито ги наказват със смърт. Но ни смятат за нисши и често отказват да общуват с хора, които са далеч под тях в социалната йерархия. Това няма да ми помогне нито за поста, нито в търсенето на исторически архиви.

– Ако сме дискретни, те няма да разберат – каза Тайенд. След това се намръщи и погледна Денил. – Затова го правиш, нали? Нови проучвания!

– Разбира се. Да не би да смяташ, че изведнъж ми се е приискало отново да бъда посланик или да живея в Сачака?

Тайенд се изправи и закрачи из стаята.

– Сега разбирам всичко – той се спря. – За какъв срок се дава този пост?

– Две години, но ако е необходимо, мога да се върна и по-рано. Както и да посещавам родината.

Тайенд отново закрачи из стаята, потупвайки с пръст брадичката си. Внезапно се намръщи.

– Кой ще ти бъде помощник?

– Лорд Лоркин прояви интерес.

Раменете на Тайенд се отпуснаха.

– Какво облекчение. Той не те е съблазнил, за да ме напуснеш.

– Откъде си толкова сигурен?

– О, синът на Сония има доста добра репутация сред дамите – откакто работата с онова момиче се развали. Може би все пак е преувеличена, както обикновено. Но не са малко онези, които биха предпочели да го разберат от първа ръка.

Денил усети как го жегва любопитство.

– Така ли? И защо не са?

– Очевидно младежът подбира.

Денил се облегна назад.

– Това означава ли, че в Сачака ще трябва да го държа под око?

Ученият го погледна лукаво.

– Аз бих могъл да го наглеждам. Така ще можеш спокойно да се занимаваш с проучванията си.

– Не, Тайенд!

По лицето на учения преминаха гняв и раздразнение, той си пое дълбоко дъх и рязко го изпусна.

– По-добре размисли – каза той. – И знай, че ако не го направиш, аз ще… – той се поколеба, после изпъна рамене. – Когато след две години се върнеш в Киралия, може да не ме намериш тук.

Денил погледна любовника си, без да знае как да реагира. Сърцето му се бе свило при заплахата, но нещо го накара да замълчи. Може би причината бе, че Тайенд не се бе опитал да го спре. Просто искаше да се впусне в поредното приключение.

Ученият го погледна с широко отворени очи. После поклати глава, обърна се и бързо излезе от стаята.