Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 22
Среща

След като прекараха нощта в дома на възрастния ашаки, Ачати и Денил продължиха на северозапад, като се спряха в имението на братовчеда на Ачати, ашаки Тануча. Макар да не беше кой знае колко по-млад от предишния им домакин; Тануча очевидно бе далеч по-богат и общителен. Много по-младата му жена се появи само на вечерята, защото беше заета с грижите за седемте им деца, пет, от които – момчета.

– Седем! Знам, че разсъждавам от гледната точна на градски човек, но ми се струва твърде безотговорно – каза тихо Ачати на Денил, когато след вечерята се оттеглиха в стаите за гости. – Наследникът може да бъде само един, а за останалите трябва да намери занимание. Дъщерите ще се омъжат за колкото се може по-изгодни партии, разбира се. Но синовете… – той въздъхна. – Безземни, зависещи изцяло от брат си… Такива ще бъдат и техните синове – ако въобще успеят да си намерят жени – той поклати глава. – Ето как са се появили ичаните.

– Разбунтували са се срещу братята си?

– Срещу цялата страна. По-добре ще е по-малките синове да не се обучават в магия, но твърде рядко се случва родител, който обича детето си, да скрие това познание от него, защото тогава малкият син ще има твърде ниско обществено положение.

– В Киралия младите синове почти винаги стават магьосници – каза му Денил. – От магьосниците не се очаква да се замесват в политиката, затова за наследник обикновено се избира онзи, който има най-голямо политическо влияние.

Ачати кимна замислено.

– Вашият начин като че ли ми допада повече. Така влияние получават и големият, и малките синове.

Следващия ден прекараха в обиколки из имението на Тануча, а вечерта – в ядене и разговори. След това Ачати и Денил си бъбриха до късно през нощта. На другия ден спаха до късно, после разгледаха библиотеката на Тануча, която бе разочароващо малка и неподдържана. Макар почивката да бе добре дошла, Денил не се чувстваше отпочинал. Когато втората вечер се оттеглиха в стаите за гости, той попита Ачати кога смятат да продължат.

– Това зависи от Изменниците, нали? – отвърна Ачати, облягайки се върху възглавниците в средната стая.

– Нали не смятате да чакаме да ни предоставят Лоркин и Тивара? – попита Денил, настанявайки се на една от табуретките. Така и не можа да свикне да лежи на пода, както правеха сачаканците.

– Защо не? Ако продължим да се движим, те няма да знаят къде да ни намерят. Накрая може да се окаже, че се движим в погрешната посока и се отдалечаваме от тях.

Денил се намръщи.

– Не съм сигурен защо, но някак си не мога да си представя как тези Изменници се появяват пред вратата на Танучи, повели окованите Лоркин и Тивара. Едва ли ще ни се разкрият толкова лесно.

– Тогава как ще го направят, според вас?

Денил се замисли.

– На тяхно място… щях да ни отведа при Лоркин и Тивара. Щях да оставям улики или насоки – както вече направиха те – така че накрая пътищата ни да се пресекат.

– Напоследък оставяли ли са някакви следи или насоки?

– Не – призна Денил. – Но също така не са ни казвали да стоим настрани.

Ачати се засмя.

– Започвате много да ми харесвате, посланик Денил. Имате уникален ум – той се обърна към един от робите си, привлекателен младеж, който обслужваше личните му нужди, докато ролята на другия роб като че ли бе да върши тежката работа и да кара каретата. – Донеси ни малко вода, Варн.

Робът взе стомната и бързо се отдалечи.

– Разбира се те могат и да се опитват да ни измамят, като ни казват, че искат ние да намерим Лоркин – заяви Денил.

– А ако е така, къде смятате, че трябва да отидем?

Денил поклати глава и въздъхна.

– Не знам. Ако Изменниците искат Лоркин и момичето да ни се изплъзнат, къде щяха да ги отведат?

– В планинското си убежище.

– И накъде ще се запътят двамата?

– Към планината.

– Да предположим, че се движат пред нас – Денил погледна към Ачаки. – Аз бих тръгнал в тази посока.

Ачати кимна и вдигна предупредително вежди.

– Ние не знаем къде се намира убежището им – напомни той на Денил. – Знаем само, че се намира в планината.

– Не съм го забравил. Някога използвали ли сте следотърсачи?

– Понякога. Когато трябва да преследваме някой доказан Изменник.

– И защо търсенето търпи неуспех?

– Следотърсачът винаги спира – Ачати сви рамене. – Изменниците не са глупаци. Те знаят как да заличат следите си. Което не е особено трудно, когато земята е предимно гола скала и човек умее да левитира.

Денил се намръщи и поклати глава.

– Ако Изменниците искат от нас да спрем търсенето или да променим посоката, те щяха да ни уведомят по някакъв начин.

– Цялото пътуване и всички насоки, които следваме, могат да се окажат просто уловка – посочи Ачати. – Чиято цел е да ангажира вниманието ни и да ни отведе в погрешната посока.

– В такъв случай няма значение, ако продължим да вървим напред. Те и без това вече са ни направили на глупаци. Но ако случайно не са и ние сме на правилния път, тогава съм готов да поема риска да сглупя още малко, като продължа да се придвижвам към планината. Заслужава си, ако така ще намерим Лоркин.

Ачати го погледна замислено и кимна. Робът се върна и му подаде стомната.

– В такъв случай тръгваме. Утре сутрин добре ли е? – той доля бокала си, но не отпи, а зачака отговора на Денил.

Магьосникът го погледна и забеляза неохотата му. „Не трябва да го притискам твърде“ – помисли си той и кимна.

– Разбира се. Но най-добре ще е да тръгнем рано сутринта.

Ачати въздъхна, кимна и пресуши бокала.

– Ще изпратя роб да съобщи на Тануча, че потегляме и да поиска малко припаси за пътуването ни. Край планината няма много имения, а и не са чак толкова благоденстващи. Освен това ще ни трябва и магическа подкрепа. Ще се свържа с краля и ще го помоля да ни изпрати в помощ няколко от местните магьосници – той се изправи с пъшкане. – Не ме чакайте. Лягайте си. Това ще отнеме известно време.

„Магическа подкрепа. Връзка с краля – Денил се изпълни с мрачни предчувствия. – Той наистина смята, че тези Изменници са опасни“.

– Ашаки Ачати? – каза Денил.

Мъжът се обърна и го погледна.

– Да?

Денил се усмихна.

– Благодаря ви.

Лицето на Ачати се разведри и в очите му проблесна топлота.

– Мисля, че киралийската представа за добри маниери започва да ми допада – след това той се обърна и се скри в стаята си.

Лоркин отвори очи. Небето бе обсипано с оранжеви облаци. Той се намръщи. Беше сънувал нещо, но не можеше да си спомни какво. Нещо го беше разбудило. Човъркаше го неприятното, дезориентиращо усещане за безпокойство. Че се е събудил преждевременно.

Усети как нещо се размърда до него и сърцето му внезапно заби силно. Когато повдигна главата си, видя, че Тивара е заспала. Облегната на разрушената стена, тя бе отпуснала ръката си върху един изпъкнал камък, свивайки инстинктивно десния си крак, за да не се обърне настрани. Коляното й се опираше в ръката му.

Кожата й бе приятно топла – за разлика от студената земя, върху която лежеше и хладния въздух в настъпващата нощ. Макар в Сачака да бе топло през деня, вечерите й бяха изненадващо студени.

„Какво да правя? Ако помръдна, тя ще се събуди. Но от нея се очаква да стои на пост, а и без това е почти време да тръгваме“. Жената определено имаше нужда от сън. Досега бе поемала дългите смени, оставайки през нощта, въпреки възраженията му, че може да му се довери и да сподели бремето. Не се осмеляваше да й каже, че може да изцели умората й. Щеше да е проява на безчувственост от негова страна, предвид обещанието, което баща му бе дал на Изменниците, а след това не бе изпълнил.

Студеният въздух му подсказа, че тя е свалила и магическата бариера, която ги защитаваше, затова той издигна своята и затопли въздуха във вътрешността. Наблюдаваше я без да помръдва, за да не я разбуди. Тъмните кръгове под очите й и набърченото й чело го притесняваха. Но сега, когато можеше да се вгледа необезпокоявано в лицето й… той се възхити на женствената крива на брадичката й, екзотичната издължена форма на очите, извивката на устните й…

Които потрепнаха и Лоркин бързо отмести поглед.

Той усети как едновременно със събуждането си тя бързо издигна бариера, осъзнавайки, че неволно я е свалила. Лоркин прибра собствената си около тялото. Тя си пое дълбоко дъх и се прозя, а той огледа руините, сред които се криеха. Макар Тивара да бе идвала тук и преди, тя не знаеше нищо за историята им. Намираха се върху един скалист хълм, близо до мястото, където пътят, който бяха следвали дотук, пресичаше някакъв друг. Слънцето бе изгряло малко след като бяха пристигнали, така че той успя да разгледа планината, която доскоро представляваше само една неясна, неравна линия в далечината. Под тях се простираше предимно обработваема земя, осеяна от малки плантации с плодни дървета или гори с дивеч, пресечена от ниски стени.

– На какво разстояние се намираме? – попита той.

– Още три или четири нощи ходене, за да стигнем до подножието и още няколко, за да се изкачим в планината.

Лоркин огледа заобикалящия ги терен в търсене на признаци на живот.

– Имаш ли нещо против да огледам наоколо? – попита той, когато Тивара се изправи и се протегна.

Тя погледна към небето, което вече бе придобило наситено ален цвят, но все още не бе станало достатъчно тъмно, за да продължат пътуването си.

– Отивай. Само гледай да не приближаваш пътя.

– Добре.

Бяха се подслонили до стените на порутена стая. Той се надигна и тръгна към един от отворите, с намерението да огледа добре външната част на сградата.

В отвора се появи някаква жена.

Той се сепна и се спря. Беше облечена като робиня, но поведението й въобще не напомняше на слуга. Тя му се усмихваше, но усмивката изобщо не беше приятелска. Пристъпи към него с присвити очи. Той инстинктивно подсили бариерата си.

Инстинктът не го беше подвел. Носът на жената се набърчи от усилието й и бариерата му затрепери от силата на енергията й. Въздухът около тях заблещука. Той отстъпи назад.

Жената го гледаше студено и напрегнато. Лоркин не се и съмняваше, че тя иска да го убие. Сърцето му заби силно от страх. Изпита непреодолимо желание да побегне. „В което има смисъл – помисли си той. – Тя сигурно е Изменница, което означава, че е черна магьосница, следователно е по-силна от мен“.

Но още преди да завърши мисълта си, до него се появи Тивара. Погледът на жената се прехвърли върху нея. Заля го вълна от облекчение. Тивара направи крачка пред него и той почувства как бариерата й покрива неговата. Макар ударите да бяха спрели, той продължи да поддържа силен щит, в случай, че нейният не издържи.

– Престани, Раша! – каза Тивара.

– Само ако и ти спреш – отвърна жената.

– Заклеваш ли се, че няма да нападнеш нито мен, нито Лоркин?

– Кълна се, че няма да нападам теб. Но той… – погледът на жената се прехвърли върху него. – Трябва да умре.

Лоркин потрепери. Но освен това забеляза, че жената бе спряла да нанася удари по Тивара.

– Кралицата нареди да не бива убиван.

– Тя няма право да ни забранява да си отмъстим – изсъска Раша.

– Ишира умря първа.

Очите на жената проблеснаха гневно.

– Първа или последна, има ли значение?

– Тя ми беше другарка. Смяташ ли, че не ми е липсва? Смяташ ли, че не съм тъгувала по нея?

– Ти не знаеш какво е да загубиш дете! – извика жената.

– Да – отвърна Тивара с остър глас. – Но взимам пример от кралицата как да живея със загубата си, а не от онези, които са готови да убият нечие дете заради грешките или престъпленията на родителите му.

Раша погледна Тивара, лицето й бе изкривено от омраза.

– Не всеки може да прости толкова лесно. Не и за нещо такова. Не и ако убиеш някой от собствените си хора – очите на жената проблеснаха. – Само си хабиш силата, като го защитаваш. Остави ми го.

– А щом го убиеш, какво ще правиш с мен? – Лоркин забеляза, че гласът на Тивара звучи невероятно спокойно. Но тя изглеждаше напрегната, сякаш всеки момент очаква нова атака. „Опитва се да я принуди да говори. Поне се надявам да е така. Възможно е да се опитва да спазари живота ми за своя“.

– Ти ще се върнеш в убежището с мен. Всички Изменници трябва да разберат, че кралицата предпочита някой от собствените й хора да умре, вместо сина на мъжа, убил дъщеря й.

– Всъщност кралицата предпочита хората й да се подчиняват на заповедите й. Така никой няма да бъде убит – разнесе се силен глас. – Това си е много смислена заповед и е добра за всички.

Раша отстъпи настрани и същевременно се обърна. На входа стоеше друга жена, облечена като робиня, която се бе облегнала на стената в умишлено безгрижна поза.

– Чари – каза Тивара с облекчение и топлота в гласа.

Новодошлата се усмихна весело, после влезе в сградата със стъпката на млада киралийка, която се появява с целия си блясък на някой бал или прием.

– Нося нови заповеди от кралицата – каза им тя. – Лорд Лоркин не трябва да бъде нараняван. Тивара трябва да бъде отведена в Убежището и да бъде изправена на съд за убийството на Рива – тя се обърна към Раша. – И тъй като съм по-висшестояща от теб, на мен се полага изпълнението на тази задача. А ти по-добре бягай у дома, преди господарят ти да е усетил, че липсваш и да прати подире ти групичка надзиратели с камшици.

Раша впери поглед в Чари, после изсъска нещо и се измъкна през отвора в стената. Ясно се чуха звуците от пращене на клони, когато тя се промъкна през бодливите храсти, с които бе обрасъл хълмът.

Чари се обърна и погледна Тивара.

– Много си загазила.

Тивара се усмихна.

– Благодаря, че се намеси. Откъде знаеше къде сме?

Младата жена сви рамене.

– Не знаех. Вярно, че се оглеждах за вас, но не очаквах, че ще го доведеш тук. Това е най-очебийното скривалище в цялата област. Къде ти беше умът?

Тивара сви рамене.

– Не знам – тя разтри лицето си и умората изведнъж й пролича. – Толкова добре се справяхме… Реших, че хората ще предположат, че няма да поемем към Убежището.

Чари поклати глава.

– Добре, че наглеждах и Раша. Тя е главен наблюдател в съседното имение и доста се поизпоти, докато ви открие. Когато научих, че е събрала група и тръгва след вас, аз се измъкнах и я последвах.

– Група? – Тивара се намръщи. – А къде са останалите?

– За ваше щастие тя им каза да изчакат, за да тръгне напред и да повали новия ти приятел – Чари погледна Лоркин и се усмихна. – Аз обаче отидох при тях и им казах да се прибират.

„Аз съм по-висшестояща – спомни си Лоркин думите й. – Тя очевидно е доста влиятелна Изменница. И щом имат рангове, значи не са толкова равностойни, както твърди Тивара“.

– Добре… благодаря ти за това – Тивара се поколеба. – А ти какво смяташ да ни правиш?

Чари не отговори. Тя наведе глава, сви устни и се приближи. Спря се на няколко стъпки от тях и погледна изпитателно Тивара.

– Вярно ли е?

– Да.

Чари кимна и въздъхна.

– Рива беше размирничка. Ако някой би могъл да те предизвика, то това би била тя.

Тивара поклати глава.

– Ако имаше друг начин…

– Добре, хубаво е, че не отричаш. Какви са ти плановете?

– Да се прибера и да реша проблема.

Погледът на Чари се отмести към Лоркин и тя го огледа от глава до пети.

– Ами той?

Лоркин реши да не обръща внимание на това, че го обсъждат така, сякаш не присъства и учтиво наведе глава.

– За мен е чест да се запознаем, Чари от Изменниците.

Жената се ухили и пристъпи към него.

– Харесва ми. И за мен е чест, Лоркин от Гилдията.

– Той предложи да се върне с мен, за да говори в моя защита пред съда. – Гласът на Тивара беше тих.

Чари повдигна вежди.

– И ти си съгласен да дойдеш с нея? – попита го тя.

– Да.

Изражението й бе едновременно преценяващо и одобрително.

– Ти си смел мъж. Ще ни дадеш ли онова, което баща ти ни обеща?

– Ще го обсъдим, когато стигнем там – отвърна Тивара, преди Лоркин да успее да отговори.

Младата жена се засмя.

– Непременно. Това, разбира се, не трябваше да се случва – каза му тя. – Ти трябваше да се върнеш в Арвис. А ние със сигурност нямахме намерение да те водим в тайния ни дом. Трябва да получа разрешение за това.

– Колко време ще отнеме? – попита той.

Чари се замисли.

– Шест или седем дни. Може да скъсим срока, ако се срещнем с Говорителката Савара при колибите на щавачите – тя погледна към Тивара. – Савара беше наставничка на Тивара – както и моя – и е една от водачките ни. Ако все още искаш да дойдеш в Убежището, ще трябва да я убедиш да те заведе.

– И как да го направя?

Чари сви рамене.

– С обичайния си чар и ентусиазъм – каза му Тивара. – Но не давай никакви обещания. Хората ми ще ги приемат с подозрение, ако въобще им повярват. Трябва само да споменеш, че си склонен на отстъпки, заради предателството на баща си, но без да посочваш какви точно.

Той кимна.

– Мога да го направя.

Тивара се усмихна.

– С нетърпение очаквам да видя как.

– Както и аз – каза Чари. После погледна към обувките му. – Как си чувстваш краката?

– Добре употребени.

– Искаш ли да се повозиш в каруца? Утре изпращаме товар с храна към едно от външните имения. Сигурна съм, че ще намерим място за още двама роби.

Лоркин погледна към Тивара.

– Можем ли да й се доверим?

Тя кимна.

– Чари е моя стара приятелка. Обучавали сме се заедно.

Той се усмихна на Чари и наведе глава.

– Тогава приемам. Всъщност предложението е твърде добро, за да го откажа.

– Тогава недей – Чари се усмихна широко. – В моето имение мога да ви предложа доста по-удобни легла от пръстта в старата съборетина. Освен това – тя се наведе към Лоркин и го подуши – и баня.

Лоркин погледна към Тивара. Тя се мръщеше.

– Какво има? – попита той.

Тя поклати глава.

– Нищо – после въздъхна и погледна към Чари. – Сигурна ли си, че Лоркин ще е в безопасност в имението ти?

Младата жена се ухили.

– Господарят ми е симпатичен стар пияница. Аз взимам всички решения, включително кои роби да купи. Там няма нито един роб, който да не съм одобрила, а няколко пъти, когато Говорителката Сники се опита да вмъкне свои момичета, аз им намирах други места.

Тивара поклати глава.

– Ако някой ден решиш да поискаш място на Масата, здраво ще плашиш всички.

– Можеш да се обзаложиш – Чари се ухили. – Така че е по-добре да си на моята страна. И ще получиш шанса да се изкъпеш. Хайде! Да се прибираме, преди господарят ми да усети, че ме няма.

– Тя нямаше да поиска да се видите, освен ако няма добра причина за това – каза Гол, докато бързаше след Сери.

– И смяташ, че това ще ме накара да се чувствам по-добре? – отвърна му язвително Сери.

– Ами… казвам само, че е разумно момиче.

– Предпочитам да не е разумно момиче, без добра причина да ме види – Сери се намръщи. – В противен случай има голяма вероятност да се е случило нещо лошо.

Гол въздъхна и не каза нищо повече. Сери се промъкваше между сандъците и щайгите с гниеща храна в уличката. „Поне знам, че Аний е още жива“ – помисли си той. От време на време Гол правеше неуспешни опити да я открие, от което Сери оставаше много доволен – и се опитваше да убеди себе си, че причината е в умението й да се укрива добре, а не защото трупът й така и не е бил открит, и разпознат.

В края на уличката той се спря и почука на една врата. След кратка пауза тя се отвори навътре и някакъв мъж с белязано лице ги въведе. От един страничен вход се появи позната жена, която ги поздрави.

– Дония – каза Сери и се усмихна накриво. – Как върви работата?

– Както винаги – отвърна тя и ъгълчето на устата й се изкриви в усмивка. – Радвам се да те видя отново. Подредила съм стаите както ти харесва. Тя те чака горе.

– Благодаря.

Двамата с Гол се изкачиха по стълбите. Тревогите го бяха изнервили и той не спираше да наднича пред вратите и зад ъглите в търсене на засада. Макар Сери да не смяташе, че Дония ще го предаде доброволно, той никога не омаловажаваше вероятността някой да си спомни, че са били приятели в младежките му години и да заложи капан в пивницата й. Или да го шпионира. Той винаги караше Дония да опразва стаите над и под мястото, където щеше да проведе срещите си, така че да не може да се подслушва.

Когато стигна до вратата на същата стая, където се беше срещнал с Аний и предишния път, той развеселено забеляза, че тя е заела същата позиция, която си бе избрал той по време на предишната среща. Със сериозно изражение на лицето той последва Гол в стаята. Едрият мъж се огледа, после затвори вратата. Сери се впери в лицето на дъщеря си.

Под очите й имаше тъмни кръгове и тя изглеждаше още по-слаба, но погледът й бе остър и решителен.

– Аний – каза той. – Радвам се да видя, че не си попаднала в беда.

Ъгълчетата на устните й потрепнаха.

– И аз се радвам да те видя жив. Успя ли да откриеш убиеца на братята ми?

Жегна го познатата болка.

– И да, и не.

– И какво означава това?

Сери потисна въздишката си. Майка й също не харесваше уклончивите отговори.

– Преследвам един човек, но не мога да бъда сигурен, че е той, докато не го заловя.

Тя сви устни и кимна.

– Защо си позволил да отворят казанджийници в Северния квартал?

Той примигна изненадано.

– Не съм.

– Не знаеш ли за тях? – тя повдигна вежди и се обърна към Гол.

– Той не знае?

– Не – Сери погледна към Гол. – Но вече знаем.

– Ще ги затвориш ли?

– Разбира се.

Тя се намръщи.

– Но няма да го направиш сам, нали? Имам предвид лично.

Той сви рамене.

– Сигурно не. Защо питаш?

– Отвориха една до мястото, където бях отседнала. Затова вече не живея там. Много неприятни хора. Чух ги да разговарят с предишния собственик. Стените са доста тънки, така че не беше трудно да ги чуя – тя присви очи. – Те казаха на мъжа, че ще вземат къщата му и магазина. Казаха, че ако се оплаче на някого, ще направят разни гадни неща на него и на семейството му. Имаше една жена със странен акцент – досега не съм чувала такъв. Тя каза нещо и след това ботушарят изкрещя. След като си тръгнаха, жена му се прибра и аз го чух да й разказва какво се е случило. Каза, че ще го наранят с магия.

– Аний се взря напрегнато в Сери. – Смяташ ли, че това е възможно или те просто са го излъгали?

Сери отвърна на погледа й. „Ако това е отстъпничката… ако това е Ловецът на Крадци… дали се опитва да се докопа до Скелин, като работи с неговите продавачи на роет?“

– Странен акцент – повтори той.

– Да.

– Успя ли да я огледаш?

– Не. Но в града от години се носят слухове за магьосник-отстъпник. И в това, че са чужденци има смисъл. Магьосниците от държавите, които не влизат в Обединените земи, не са длъжни да идват в Гилдията – тя замълча, след което сви рамене. – Разбира се, може и да се е преструвала.

Сери кимна одобрително.

– Постъпила си правилно, като си се махнала. Намери ли си друго скривалище?

Тя се намръщи.

– Не. Имах няколко места, но по една или друга причина никое от тях вече не е подходящо – Аний го погледна. – Като те гледам, добре се оправяш.

– Не съм сигурен до каква степен е благодарение на стореното от мен или е резултат от чист късмет – призна си той.

– И все пак с парите и връзките си сигурно имаш по-добри възможности от мен.

Сери сви рамене.

– Вярно, че помагат.

– Нали? Добре, какво ще кажеш да отседна при теб? Защото криенето не ми носи пари, а аз използвах всичко спестено – както и връзките ми.

Когато Сери отвори уста да възрази, тя скочи на крака.

– И не ми казвай, че далеч от теб ще съм в безопасност. Само ти и Гол знаете, че сме роднини, а аз нямам намерение да се хваля пред всички. И няма да живея с теб като твоя дъщеря – тя се изпъна и постави ръце на хълбоците си. – Ще бъда твоя телохранителка.

Гол се задави от изненада.

– Аний… – започна Сери.

– Признай си, че имаш нужда. Гол остарява, става по-бавен. Имаш нужда от някой по-млад. Някой, на когото можеш да вярваш като на него.

Давенето на Гол премина в ломотене.

– Младостта и доверието не са единственото в един телохранител – посочи Сери.

Тя се усмихна и скръсти ръце.

– Мислиш, че не мога да се бия? Мога. Дори съм се обучавала. Мога да ти покажа.

Сери преглътна скептичната забележка, която се канеше да подхвърли. „Тя ми е дъщеря. От години не сме говорили толкова много. Няма да спечеля нищо, ако я прогоня. Освен това… тя може и да е наследила част от талантите ми“.

– Добре де – каза той. – Какво ще кажеш да ми покажеш колко стар и бавен е Гол?

Сери едва не се изсмя на глас, когато видя физиономията на телохранителя си. Нараненото му и смаяно изражение бързо се смени с предпазливост, когато Аний се обърна към него и се приведе. В едната й ръка проблесна метал. Сери не беше видял кога е извадила ножа си. Забеляза начина, по който го държеше и кимна одобрително.

„Това ще бъде интересно“.

– Не го убивай наистина – каза й той.

Гол се беше съвзел от изненадата и се приближаваше към Аний с предпазливите, добре балансирани стъпки, които Сери познаваше толкова добре. Той бавно извади ножа си. Едрият мъж може и да не беше от най-бързите в краката, но бе стабилен като стена и знаеше как да използва теглото и слабостите на съперника си. Или съперничката.

Аний също се приближаваше, но Сери забеляза с удоволствие, че момичето не бърза. Тя обаче бе тръгнала да заобикаля Гол, което не беше добре. Един телохранител трябва да стои между нападателя и човека, когото би трябвало да защитава. „Ще трябва да я науча на това“.

Сери се усети какво мисли и се намръщи.

„Трябва ли? Ако изобщо я задържа край себе си, камо ли да я поставя в позиция, в която със сигурност ще бъде нападната. По-добре да й дам пари и да я отпратя“.

Но Сери някак си усещаше, че тя въобще няма да остане доволна. Независимо дали щеше да я остави при себе си или да я отпрати, тя ще иска да направи нещо. „Освен това няма къде да се скрие. Как да я отпратя?“

Момичето беше упорито. Ако я върнеше обратно в града – особено ако й даде пари – тя ще си намери място, където да се скрие. „Или ще реши, че й е омръзнало да се покрива и ще зареже всякаква предпазливост“.

Бързо движение привлече вниманието му към битката. Аний беше нападнала Гол. Отново с движение, което не бе най-доброто за телохранител. Гол отби чисто ножа й и използва засилката й да я прихване и със завъртане да я просне на пода. Тя възкликна от възмущение и болка, докато той изви ръката й зад гърба и притисна лицето й в прахта.

Сери се приближи до тях, измъкна ножа от ръката й и отстъпи назад.

– Пусни я да стане.

Гол я освободи и отстъпи назад. Срещна погледна на Сери и кимна.

– Бърза е, но има някои лоши навици. Ще трябва да я обучим наново.

Сери се намръщи. „Той вече е решил, че ще я задържа“.

Аний се изправи, погледна с присвити очи Гол, но не каза нищо.

Стрелна с поглед Сери и отново наведе поглед към пода.

– Ще се науча – каза тя.

– Много ще имаш за учене – отвърна Сери.

– Значи ще ме вземеш за телохранител?

Той се поколеба, преди да отговори.

– Ще си помисля, щом се обучиш както трябва и ако реша, че си достатъчно добра. И в двата случая вече работиш за мен, а това означава, че трябва да правиш каквото ти казвам. Без да спориш. Ще изпълняваш заповедите ми, дори да нямат смисъл.

Тя кимна.

– Ясно.

Той се приближи до нея и й върна ножа.

– И Гол не е стар. Горе-долу колкото мен е.

Аний повдигна вежди.

– И ако според теб това означава, че не е стар, значи наистина имаш нужда от нов телохранител.