Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 1
Старият и новият

Сред потока словотворци, който извира от Новия град, изпъква поетът Реуин. Най-прочутото му и най-често цитирано произведение се нарича „Градска песен“. Ако се спрете за миг и се вслушате в него, ще откриете всичко онова, което се чува нощем в Имардин – една безкрайна приглушена и отвлечена комбинация от звуци. Гласове. Пеене. Смях. Стон. Издихание. Писък.

В мрака на Новия квартал на Имардин един мъж си припомни поемата. Той се спря и се заслуша, но вместо да се потопи в песента на града, мъжът се съсредоточи върху един далечен дисонантен тон. Звук, който просто не принадлежеше на това място. Звук, който повече не се повтори. Мъжът тихо изсумтя и отново пое по улицата.

След няколко крачки от сенките изскочи някаква фигура. Човекът се навеси застрашително над него и в ръката му проблесна острие.

– Дай парите! – разнесе се груб глас, изпълнен с решителност. Мъжът не отвърна нищо и остана неподвижно на мястото си. Отстрани може би изглеждаше вцепенен от страх. Отстрани може би изглеждаше дълбоко замислен. Но когато отново се раздвижи, го направи с неестествена бързина. Едно прищракване, едно изплющяване на ръкав и крадецът изпъшка, и се свлече на колене. Ножът му издрънча на земята. Мъжът го потупа по рамото.

– Извинявай. Неподходящата нощ, неподходящата мишена и не разполагам с време да ти обяснявам защо.

Когато крадецът се строполи по лице върху калдъръма, мъжът го прескочи и продължи напред. После се спря и погледна през рамо към другата страна на улицата.

– Хей, Гол! Нали трябваше да ме пазиш?

От сенките изникна друга едра фигура и бързо се приближи до мъжа.

– Като гледам, май нямаш нужда от това, Сери. С годините ставам все по-бавен. Скоро ще трябва да плащам на теб да ме пазиш.

Сери се намръщи.

– Слухът и зрението ти са все така остри, нали?

Гол потрепна.

– Колкото твоите – отвърна начумерено той.

– Много си прав – въздъхна Сери. – Може би е време да се оттегля. Но един Крадец никога не се оттегля.

– Освен ако реши да не бъде повече Крадец.

– Освен ако не се превърне в труп – поправи го Сери.

– Но ти не си обикновен Крадец. Предполагам, че за теб правилата не важат. Ти не се издигна по обичайния начин, така че защо да приключваш по обичайния начин?

– Ще ми се всички да мислеха като теб.

– И на мен. Градът щеше да бъде много по-приятно място.

– Когато всички мислят като теб? Ха!

– Поне за мен ще е по-приятно.

Сери се засмя и тръгна отново. Гол го последва на няколко крачки разстояние. „Той прикрива страха си добре – помисли си Сери. – Винаги го е правил. Но сигурно си мисли, че може и двамата да не преживеем нощта. Твърде много от останалите вече не са между живите“.

През последните няколко години бяха измрели повече от половината Крадци – водачите на подземните престъпни групи в Имардин. Отидоха си по различен начин, повечето от неестествена смърт. Намушкани, отровени, блъснати от високи сгради, изпепелени в огън, удавени или затиснати от срутени тунели. Някои твърдяха, че за всичко това е виновен един-единствен човек, самотен отмъстител, наричан Ловеца на Крадци. Останалите смятаха, че за това са виновни самите Крадци, които се опитваха да разрешат стари спорове.

Гол разправяше, че се правят залози не върху това кой ще бъде следващият, а как ще си отиде. Естествено, че на мястото на старите Крадци идваха млади, понякога по мирен път, понякога след бърз, кървав сблъсък. Това можеше да се очаква. Но дори тези смели новаци не бяха имунизирани срещу убийствата. Вероятността те да бъдат следващата жертва бе същата като при старите Крадци.

Между убийствата нямаше очевидна връзка. Между Крадците имаше много търкания, но нито едно не можеше да се приеме като причина за всичките тези убийства. И макар опитите за покушения срещу тях да не бяха нещо необичайно, големият брой трупове беше новост. Както и фактът, че убиецът на убийците нито се хвалеше с успехите си, нито някой го беше виждал в действие.

„Навремето щяхме да свикаме среща. Да обсъдим стратегиите. Да работим заедно. Но откакто Крадците си сътрудничеха и работеха заедно, измина толкова много време, че май сме забравили как да го правим“.

Той беше прозрял приближаващите промени още в дните след нашествието на ичаните, но не можа да предусети колко бързо ще се случи всичко. Веднага след като беше сложен край на Прочистването – ежегодното прогонване на всички бездомни от града в копторите – бедняшките квартали бяха обявени за част от града и старите граници станаха излишни. Сдруженията между Крадците се разпаднаха и се появиха нови съперничества. Крадците, които бяха работили заедно за спасението на града по време на нашествието, се обърнаха един срещу друг, за да запазят териториите си, да компенсират загубите си и да се възползват от новите възможности.

Сери подмина четирима млади безделници, които се бяха облегнали на стените край ъгъла, където уличката се вливаше в по-широка улица. Те го изгледаха и забелязаха малкия медальон на палтото му, който го определяше като човек на Крадците. Единият от тях му кимна с уважение. Сери му кимна в отговор и се спря на изхода от уличката, изчаквайки появата на Гол. Още преди години телохранителят му беше решил, че много по-добре ще забележи потенциалната заплаха, ако върви няколко крачки назад – а и Сери сам можеше да се справи с повечето неприятни срещи.

Докато чакаше, Крадецът погледна към червената линия, нарисувана напреки на уличката и се усмихна развеселено. След като обяви копторите за част от града, кралят с променлив успех се беше опитвал да поеме контрола над тях. Подобренията в някои части доведоха до повишаване на наемите, което, заедно с унищожаването на порутените и опасни къщи, ограничаваше все повече територията, обитавана от бедните. Те копаеха жилища в земята и ги защитаваха с безжалостна решителност, като заклещени в ъгъла животни. Наричаха кварталите си „Черните улици“ и „Укреплението“. Появиха се граничните линии, някои очертани, други подразбиращи се според репутацията си – през тяхне смееше да премине нито един стражник, освен ако не е придружаван от няколко свои другари, и дори тогава не беше сигурно, че няма да ги нападнат. Единствено присъствието на магьосник можеше да гарантира тяхната безопасност.

Когато телохранителят му се приближи, Сери се обърна и двамата тръгнаха заедно по по-широката улица. Подмина ги една карета, осветена от два полюляващи се фенера. Дежурната охрана, която я придружаваше в колона по двама, също носеше фенери.

Новата улица минаваше през един от опасните квартали на града, известен като „Пущинака“. Първоначално Сери се чудеше защо кралят въобще си беше направил труда да я строи. За всички, които минаваха по нея, съществуваше опасността да бъдат ограбени от обитателите, които живееха от двете й страни, и дори да отнесат някой удар с нож. Но улицата беше широка и почти не предоставяше място за прикритие на крадците, а проходите под нея, които някога представляваха част от подземната мрежа, известна като Пътят на Крадците, бяха запълнени по време на строителните работи. Много от старите, претъпкани къщи, които някога се издигаха от двете й страни, бяха съборени и заменени от големи, надеждни сгради, собственост на търговци.

Разделянето на Пущинака на две прекъсна множество жизненоважни връзки. Макар Сери да бе уверен, че се полагат огромни усилия за прокопаването на нови проходи, половината от местното население бе принудено да се изсели в новите бедняшки квартали, а новата улица раздели на две останалите. Пущинакът, чиито посетители някога идваха тук в търсене на някоя комарджийница или евтина курва, без да се притесняват, че може да бъдат ограбени или убити, беше обречен.

Както винаги Сери се чувстваше некомфортно на открито. Срещата с крадеца го бе изпълнила с безпокойство.

– Смяташ ли, че са го изпратили, за да ме изпробва? – обърна се той към Гол.

Телохранителят му не отговори веднага. Продължителното мълчание подсказа на Сери, че мъжът обмисля много внимателно въпроса му.

– Едва ли. По-скоро човечецът е станал жертва на фатално стечение на обстоятелствата.

Сери кимна. „Така е. Но времената се промениха. Градът се промени. Понякога ми се струва, че живея в различна страна. Или поне както съм си представял живота в друга страна, тъй като никога не съм напускал Имардин. Непознат. С различни правила. Опасностите се крият там, където никога не си очаквал. Не мога да се отърся от параноята. Та нали все пак съм на път да се срещна с най-опасния Крадец в Имардин“.

– Ей, ти там! – разнесе се нечий глас. Към тях забързаха двама стражници, единият от които носеше фенер. Сери прецени на око разстоянието до другата страна на пътя, после въздъхна и се спря.

– Аз ли? – попита той, обръщайки се към стражниците. Гол мълчеше.

По-високият от стражниците се спря на крачка по-близо до Сери от набития му другар. Той мълчаливо огледа Гол и Сери, като най-накрая погледът му се спря върху по-ниския Крадец.

– Кажете си името и адреса – нареди той.

– Сери от улица „Река“, Северен квартал – отвърна Сери.

– И двамата ли?

– Да. Гол е мой прислужник. И телохранител.

Стражникът кимна, хвърляйки бърз поглед към Гол.

– Къде отивате?

– На среща с краля.

Острото поемане на дъх от мълчаливия стражник му спечели сърдит поглед от другаря му. Сери ги наблюдаваше, развеселен от неуспешния опит и на двамата да скрият изненадата и страха си. Беше му казано да отговаря по този начин и колкото и абсурдно да бе това твърдение, стражниците като че ли му повярваха. Или по-скоро приеха паролата.

По-исокият стражник се изпъна.

– Вървете тогава. И… безопасен път.

Сери се обърна и продължи да върви по улицата, следван от Гол. Зачуди се дали отговорът му им е подсказал с кого точно има среща, или просто означаваше, че човекът, произнесъл тази фраза, не трябва да бъде задържан или забавян. И в двата случая Сери се съмняваше, че двамата с Гол се бяха натъкнали на единствения корумпиран стражник. Винаги бе имало такива, които с готовност сътрудничеха на Крадците, но сега корупцията се беше просмукала навсякъде. В Стражата имаше почтени, морални хора, които се стремяха да разкрият и накажат нарушителите сред редиците си, но това бе изгубена кауза.

„Всички са въвлечени в някакви битки. Стражата се бори с корупцията, Домовете враждуват помежду си, богатите и бедните ученици и магьосници в Гилдията непрекъснато се дърлят, Обединените земи не могат да се споразумеят какво да правят със Сачака, а Крадците воюват помежду си. Всичко това щеше да се стори много забавно на Фарин“.

Но Фарин беше мъртъв. За разлика от останалите Крадци той бе починал пет години по-рано от съвсем обикновена белодробна инфекция по време на дългата зима. Двамата със Сери не бяха разговаряли от доста дълго време преди това. Мъжът, когото Фарин подготвяше за свой наследник, бе поел юздите на престъпната му империя без спорове и кръвопролития. Мъжът, известен като Скелин.

С когото Сери трябваше да се срещне тази вечер.

Докато Крадецът се придвижваше през по-малката част от разделения Пущинак, без да обръща внимание на подвикванията на уличниците, той прехвърляше през ума си всичко, което знаеше за Скелин. Фарин бе взел под свое крило майката на своя наследник, още когато Скелин бе малко момче, но никой не знаеше дали жената бе негова съпруга или любовница, или просто работеше за него. Старият Крадец ги бе държал в тайна и близко до себе си – така, както повечето крадци постъпваха със семействата си. Скелин се бе доказал като талантлив мъж. Бе поел по-голямата част от подземните начинания на Фарин, бе започнал доста свои дейности и рядко работеше на загуба. Имаше репутацията наумен и безкомпромисен мъж. Според Сери, Фарин едва ли одобряваше абсолютната безскрупулност на Скелин. Но през годините историите се променяха, така че нямаше как да знае доколко заслужена е репутацията на мъжа.

Сери не знаеше да има животно, което да се нарича „скелин“. Наследникът на Фарин бе първият Крадец, който прекъсваше традицията да се използват животински псевдоними. Това, разбира се, не означаваше задължително, че „Скелин“ е истинското му име. Хората, които смятаха, че е, му се възхищаваха за смелостта да го разкрие. На останалите не им пукаше.

След като свиха по друга улица, двамата се озоваха в по-чистата част на града. Всъщност беше чиста само на пръв поглед. Зад вратите на солидните, добре поддържани къщи, живееха по-богатите уличници, прекупвачи на крадени вещи, контрабандисти и наемни убийци. Крадците бързо разбраха, че Стражата – която бе разставена нарядко из района – не си правеше труда да рови, ако фасадата изглежда порядъчно. А самите стражници, също като някои богати мъже и жени от Домовете, които имаха съмнителни работни отношения, бързо се научиха да отвличат вниманието на реформаторите на града от неуспехите им в борбата с този проблем, като правеха щедри дарения за благотворителните им проекти.

Тези проекти включваха и болниците, управлявани от Сония, която все още бе считана за героиня от бедните, макар богатите да наблягаха единствено на усилията и саможертвата на Акарин по време на ичанското нашествие. Сери често се чудеше дали тя е наясно, че голяма част от парите, дарени за нейната кауза, идват от корумпирани източници. А и ако знаеше, дали това изобщо я притесняваше?

Когато стигнаха до кръстовището, посочено в инструкциите, двамата с Гол забавиха ход. Пред очите им се разкри странна гледка.

На мястото на някогашната къща сега се простираше зелена поляна, напръскана с ярки цветове. Старите основи и напуканите стени бяха обрасли с растения с най-различна големина. Сери се засмя, когато най-накрая си припомни, че бе чувал името „Слънчевата къща“ и преди. Сградата бе унищожена по времето на ичанското нашествие и собственикът й не бе успял да намери нужните средства, за да я възстанови наново. Той се бе нанесъл в мазето под руините и бе прекарал остатъка от живота си, превръщайки целия имот в градина и насърчавайки всички местни да влизат и да й се наслаждават.

Това бе наистина странно място за среща на Крадци, но Сери можеше да оцени предимствата му. Теренът не бе твърде открит – никой не можеше да се приближи или да подслушва, без да бъде незабелязан – и беше достатъчно посещаван, за да осигури необходимите свидетели при евентуално сбиване или нападение, което би обезкуражило всякакви прояви на коварство и насилие.

Според инструкциите трябваше да чакат до статуята. Когато Сери и Гол влязоха в градината, те видяха насред руините една каменна статуя, поставена върху пиедестал. Тя бе изсечена от черен камък, прорязан от сиви и бели жилки. Представляваше фигура на мъж с наметало, обърнат с лице на изток, но вперил поглед на север. Когато се приближи, Сери откри нещо познато в нея.

„Това трябва да е Акарин – сепна се той. – Обърнат към Гилдията, но гледащ към Сачака“. Той пристъпи напред и се вгледа в лицето. „Но не си прилича много“.

Гол изсумтя предупредително и Сери машинално насочи вниманието си към обграждащия го терен. Към тях вървеше някакъв мъж, следван на няколко крачки от друг.

„Това ли е Скелин? Определено е чужденец“. Ала мъжът не приличаше на нито една от познатите раси. Лицето му беше издължено и слабо, скулите и брадичката му бяха заострени и щръкнали. Неочаквано чувствената му уста беше твърде голяма за това лице. Но очите и косо разположените вежди изглеждаха точно на мястото си – почти красиви. Кожата му беше по-тъмна от характерния за Елийн и Сачака тен и имаше червеникав оттенък, за разлика от синьо-черните лонмарци. Косата му беше далеч по-тъмночервена от ярките глави на елийнците.

„Изглежда така, сякаш е паднал във варел с боя и все още не е успял да я измие докрай – помисли си развеселено Сери. – Бих казал, че е около двайсет и пет годишен“.

– Добре дошъл в дома ми, Сери от Северния квартал – каза мъжът без следа от чуждестранен акцент. – Аз съм Скелин. Скелин Крадеца или Скелин Гадния чужденец, в зависимост от това с кого разговаряш и колко е пиян.

Сери не беше съвсем сигурен как да отговори на това.

– Ти как предпочиташ да те наричам?

Усмивката на Скелин се разшири.

– Скелин ще свърши работа. Не си падам много по титлите – погледът му се прехвърли върху Гол.

– Телохранителят ми – обясни Сери.

Скелин кимна на Гол и отново се обърна към Сери.

– Може ли да разговаряме насаме?

– Разбира се – отвърна Сери. Той кимна на Гол, който се оттегли настрани. Спътникът на Скелин също се отдалечи.

Крадецът отиде до една от ниските стени и седна на един камък.

– Жалко, че Крадците в този град вече не се срещат и не работят заедно – каза Скелин. – Както едно време – той погледна към Сери. – Ти си познавал старите традиции и някога си следвал старите правила. Липсват ли ти?

Сери сви рамене.

– Нещата се променят непрекъснато. Човек губи нещо, а печели друго.

Скелин повдигна едната от елегантните си вежди.

– Печалбата надвишава ли загубата?

– При някои повече, отколкото при други. Аз не спечелих твърде от раздялата, но пък все още имам няколко договорки с някои от останалите Крадци.

– Радвам се да го чуя. Смяташ ли, че ние двамата можем да се споразумеем?

– Подобна възможност винаги съществува – усмихна се Сери. – Зависи от условията.

Скелин кимна.

– Разбира се – той се поколеба и лицето му придоби сериозно изражение. – Бих искал да ти предложа две неща. Първото вече го предложих на няколко други Крадци и те приеха.

Сери усети прилив на интерес. „Всичките? Но пък той не каза колко са тези няколко.“

– Чувал ли си за Ловеца на Крадци? – попита Скелин.

– Че кой не е?

– Според мен той наистина съществува.

– Един-единствен човек е убил всички Крадци? – Сери повдигна вежда, без да крие недоверчивостта си.

– Да – отвърна твърдо Скелин, издържайки на погледа му. – Ако поразпиташ наоколо – имам предвид хората, които са видели нещо – ще разбереш, че убийствата си приличат.

„Трябва да накарам Гол пак да попрегледа наоколо“ – помисли си Сери. Изведнъж му хрумна нещо. „Дано Скелин не мисли, че след като съм помогнал на Върховния повелител Акарин да намери сачаканските шпиони по време на ичанското нашествие, значи мога да намеря и този Ловец на Крадци. Шпионите се намираха лесно, стига човек да знае какво търси. Ловецът на Крадци е нещо друго“.

– И така… какво смяташ да правиш с него?

– Искам съгласието ти да ми казваш всичко, което чуеш за Ловеца на Крадци. Наясно съм, че мнозина от Крадците не общуват помежду си, затова предлагам да служа като приемник на информацията за Ловеца. Може би ако всички работим заедно, ще успея да ни отърва от този тип. Или поне ще мога да ви предупреждавам навреме, ако някой предстои да бъде нападнат.

Сери се усмихна.

– Последните ти думи не прозвучаха особено оптимистично.

Скелин сви рамене.

– Да, винаги съществува възможността някой Крадец да си замълчи за предупреждението, ако знае, че Ловецът на Крадци се кани да премахне негов съперник. Но не забравяй, че всеки премахнат Крадец намалява източниците ни на информация, които биха могли да ни помогнат да се отървем от Ловеца и да гарантираме собствената ни безопасност.

– Заместниците се появяват достатъчно бързо.

Скелин се намръщи.

– А те може да не знаят толкова, колкото предшествениците им.

– Не се притеснявай! – Сери поклати глава. – Точно сега няма човек, когото да мразя до такава степен, че да му причиня това.

Мъжът се усмихна.

– Значи се договорихме?

Сери се замисли. Макар да не му допадаше работата, с която се занимаваше Скелин, би било глупаво да отхвърли подобно предложение. Единствената информация, която искаше човекът, бе свързана с Ловеца на Крадци и нищо друго. Освен това тук нямаше нищо задължаващо – ако Сери не можеше да предаде информацията, за да не застраши собствените си дела, никой нямаше да каже, че е нарушил обещанието си.

– Да – отвърна той. – Договорихме се.

– Сключихме едното споразумение – каза Скелин с широка усмивка. – Сега да видим дали ще мога да удвоя това постижение – той потри ръце. – Сигурно знаеш каква е основната стока, която внасям и търгувам.

Без да се старае да прикрива отвращението си. Сери кимна.

– Роет. Или рот, както го наричан някои. Не ме вълнува. Пък и чувам, че си сложил изцяло ръце върху него.

Скелин кимна.

– Така е. Когато Фарин умря, той ми завеща ограничена територия. Трябваше да се наложа, да затегна контрола. Опитах да търгувам с няколко неща. Доставката на роет бе нова и неизпробвана. Изненадах се колко бързо свикнаха с него киралийците. Оказа се много печеливш и то не само за мен. Домовете си докараха доста добри доходи от наемите за казанджиите – Скелин се поколеба. – Ти също можеш да печелиш от това малко производство, Сери от Северния квартал.

– Наричай ме просто Сери – крадецът наложи сериозно изражение на лицето си. – Поласкан съм, но хората, които живеят в Северният квартал, са твърде бедни, за да си позволят да плащат за роет. Той е само за богатите.

– Но благодарение на теб Северният квартал процъфтява, а с увеличаването на производството му роетът става все по-евтин.

Сери успя да прикрие циничната си усмивка, породена от лаекателството.

– Не съвсем. Ако бъде вкаран прибързано, просто няма да бъде приет добре! „А ако успея да се намеся, никакъв роет няма да влезе в квартала“. Той беше виждал влиянието му върху мъжете и жените, изпаднали в екстаз след приемането му – те забравяха да ядат и да пият или да хранят децата си, а само бързаха да им дават доза от наркотика, за да сложат край на оплакванията им. „Но не съм чак толкова глупав да мисля, че мога завинаги да го държа далеч оттук. Ако не започна аз да го разпространявам, някой друг ще се заеме. А аз трябва да намеря начин да го направя, без да причинявам твърде много вреди“.

– Един ден ще настъпи моментът да вкараме роета в Северния квартал – каза Сери. – И когато му дойде времето, аз ще знам към кого да се обърна.

– Не чакай твърде много, Сери – предупреди го Скелин. – Роетът е популярен, защото е нов и моден, но накрая ще стане като с бола – просто поредният градски порок, който всеки може да си отглежда и приготвя. Надявам се, че дотогава ще успея да науча някой занаят, за да се издържам – той замълча и погледна встрани. – Някой от старите, почтени занаяти на Крадците. Дори може да се хвана с нещо законно.

Скелин се обърна към Сери и се усмихна, но в очите му проблесна тъга и неудовлетворение. „Може би пред мен стои почтен човек – помисли си Сери. – Щом не е очаквал, че роетът ще се разпространи толкова бързо, може би не е очаквал, че ще нанесе такава вреда… но това не може да ме убеди да се замеся в разпространението му“.

Усмивката на Скелин посърна и бе заменена от намръщено изражение.

– Навън има хора, които са готови да заемат мястото ти, Сери. Роетът може да се окаже най-добрата ти защита срещу тях, също както се оказа за мен.

– Винаги ще има хора, които ще искат да ме няма – каза Сери. – Ще си ида, когато съм готов.

Другият Крадец го погледна развеселено.

– Наистина ли вярваш, че ще ти бъде позволено да избереш времето и мястото?

– Да.

– И наследника ти?

– Да.

Скелин се засмя.

– Харесва ми увереността ти. Фарин също беше сигурен. И позна поне наполовина: той избра наследника си.

– Фарин беше умен мъж.

– Разказа ми много неща за теб – в очите на Скелин проблесна любопитство. – Как си станал Крадец не по обичайния начин. Че прочутият Върховен повелител Акарин го е уредил.

Сери устоя на желанието си да погледне към статуята.

– Всички Крадци печелят влияние, като правят услуги на могъщи хора. Аз просто извадих късмета да услужа на един от най-могъщите.

Скелин повдигна вежди.

– Той научи ли те на магия?

От устата на Сери се откъсна рязък смях.

– Де да беше така!

– Но ти си отраснал с Черната магьосница Сония и си спечелил мястото си с помощта на бившия Върховен повелител. Не може да не си понаучил нещо.

– Магията не действа така – обясни му Сери. – „Но той сигурно го знае“. Трябва да имаш талант и да те научат как да я контролираш и използваш. Не можеш да я усвоиш само като наблюдаваш отстрани.

Скелин опря показалец на брадичката си и погледна замислено Сери.

– Но ти все още имаш връзки в Гилдията, нали?

Сери поклати глава.

– От години не съм се виждал със Сония.

– Колко жалко, след всичко, което си направил – което са направили Крадците – за да им помогнат – Скелин се усмихна накриво. – Боя се, че репутацията ти на приятел на магьосниците вече почти се е изпарила, Сери.

– Случват се такива неща с репутациите. Почти винаги.

Скелин кимна.

– Така си е. Хубаво, добре си поговорихме, аз направих своите предложения. Сключихме поне едното споразумение. Надявам се, че след време ще договорим и останалото – той се изправи. – Благодаря ти, че прие да се срещнеш с мен, Сери от Северния квартал.

– Благодаря ти за поканата. Успех в залавянето на Ловеца на Крадци.

Скелин се усмихна, кимна учтиво, после се обърна и тръгна бързо обратно по пътя, откъдето се беше появил. Сери го изпрати с поглед, после се обърна към статуята. Наистина хич не си приличаше.

– Как мина? – промърмори Гол, когато Сери се приближи до него.

– Както очаквах – отвърна Сери. – С изключение…

– С изключение? – повтори Гол, когато Сери не довърши.

– Договорихме се да обменяме информация за Ловеца на Крадци.

– Значи наистина съществува?

– Така смята Скелин – Сери сви рамене. Двамата прекосиха пътя и тръгнаха обратно към Пущинака. – Но това не беше най-странното нещо.

– Нима?

– Той ме попита дали Акарин ме е учил на магия.

Гол се спря.

– Всъщност не е чак толкова странно. Фарин все пак скри Сония, преди да я предаде на Гилдията, с надеждата, че тя ще му помага с магия. Скелин сигурно е научил за това.

– Значи смяташ, че иска да си има домашен магьосник?

– Разбира се. Макар че едва ли ще иска да наеме теб, тъй като си Крадец. Може би смята, че може да те използва, за да иска услуги от Гилдията.

– Казах му, че не съм виждал Сония от години – Сери се засмя. – Следващия път като я видя, може да я питам дали иска да помогне на един от приятелите ми Крадци, само за да й видя физиономията.

В уличката пред тях се появи някаква фигура и забърза към тях. Сери бързо огледа наоколо за възможни изходи и укрития.

– Трябва да й кажеш, че Скелин разпитва наоколо – посъветва го Гол. – Той може да се опита да наеме някой друг. Може и да се получи. Не всички магьосници са неподкупни като Сония – Гол забави крачка. – Това е… Това е Хер.

Облекчението, че не ги приближава поредният нападател, беше заменено от загриженост. Хер охраняваше главното скривалище на Сери. Предпочиташе го пред обикалянето на улиците, защото изпитваше панически страх от откритите пространства. Пазачът ги видя. Когато стигна до тях, той дишаше тежко. Нещо на лицето му се белна на светлината и Сери усети как сърцето му се свлече в петите. Превръзка.

– Какво има? – попита Сери с променен глас.

– Из-винявай – рече запъхтяно Хер. – Лоши новини! – той си пое дълбоко дъх; после издиша рязко и поклати глава. – Не знам как да ти го кажа.

– Казвай! – нареди му Сери.

– Мъртви са. Всичките. Селия. Момчетата. Така и не видях кой е. Пропуснахте. Не знам как. Ключалките са здрави. Когато влязох… – докато Хер продължаваше да бърбори; да се извинява и да обяснява, ушите на Сери забучаха. Умът му се опита да открие някакво друго обяснение за случващото се. „Сигурно греши. Ударил си е главата и бълнува. Сънувал го е“.

Но после се насили да приеме истината. Онова, от което се беше страхувал най-много – което от години пораждаше кошмари – се беше случило.

Някой бе успял да преодолее ключалките, охраната и защитите, и да избие семейството му.