Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 27
Капанът щраква

Докато излизаше от стаята след Скелин, Сония и Регин, Сери си напомни да й се извини за непоносимо дългата нощ, веднага щом останат насаме. Може би защото я познаваше толкова добре, той бе усетил колко неудобно се бе почувствала тя при въпросите на Скелин за ичанското нашествие.

„Макар че бих очаквал от човек, който е проявил достатъчно акъл да стане толкова могъщ Крадец за толкова кратко време, да се усети, че тя едва ли ще иска да говори за битката, в която е загинал човекът, когото е обичала“.

Сери бе изпълнен с благодарност към Регин, който бе поел инициативата и бе спасил Сония от разказването на историята. Иронията не му беше убягнала. Едва ли някога му беше хрумвало, че някой ден ще благодари точно на Регин за това, че е проявил съчувствие.

В края на дългия коридор имаше стълби, по които се изкачиха на горния етаж на старата сграда. Скелин ги поведе през една затворена врата. Той хвана дръжката и погледна към Сония и Регин.

– Готови ли сте?

Двамата магьосници кимнаха.

Скелин отвори вратата и влезе вътре, след което бързо отстъпи встрани, сякаш не искаше да застава между магьосниците и техните жертви. Сери последва Сония и Регин в стаята, която беше пълна с щайги и осветена от фенери, разположени край стените. Четирима души се обърнаха да видят новодошлите. Тримата бяха мъже, а четвъртата – жена с наметало и вдигната качулка, която закриваше цялото й лице, с изключение на тъмната кожа на брадичката й. Двама от мъжете не изглеждаха загрижени или изненадани от нахлуването. Третият мъж отмести поглед от Скелин към магьосниците и се втренчи в мантиите им. Той изглеждаше стреснат и уплашен.

Но реакцията на жената бе най-театрална. Тя отстъпи назад и вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар. Въздухът слабо завибрира. Сония и Регин се спогледаха многозначително. „Това е някаква магическа атака!“ – предположи Сери. Магьосниците насочиха вниманието си към жената. Тя извика изненадано и притисна ръце към тялото си.

„Това дали беше неволно движение? – помисли си Сери. – Изглежда сякаш нещо невидимо се е увило около нея“.

Магьосниците се поколебаха, сякаш чакаха нещо, но нищо не се случи. Сония отново погледна към Регин, после се приближи до жената.

– Как се казваш? – попита тя.

– Ф-форли – отвърна жената с треперещ глас.

– Знаеш ли, Форли, че всички магьосници в Обединените земи трябва да са членове на Гилдията на магьосниците?

Жената преглътна звучно и кимна.

– Ти член ли си? – попита Сония. В гласа й не се усещаше обвинение, а само любопитство.

Жената примигна, после завъртя глава към Скелин.

– Аз… не исках.

Сония се усмихна и макар това да бе успокояваща усмивка, в нея се усещаше и мъничко тъга.

– Сега трябва да те отведем в Гилдията. Там няма да те наранят, но ти си нарушила закона. Ще решат какво да правят с теб. Ако ни съдействаш, това ще е добре за теб в дългосрочен план. Ще дойдеш ли мирно с нас?

Форли кимна. Сония й подаде ръка. Силата, която двамата с Регин бяха оказали върху нея, за да държат ръцете й прилепнали към тялото, бе премахната и раменете й се отпуснаха. Тя колебливо протегна ръка и хвана ръката на Сония. Двете отидоха при Регин. Всички в стаята въздъхнаха с облекчение. Сери отбеляза, че Скелин изглежда доволен. Сония и Регин изглеждаха, строги, но също излъчваха облекчение. Форли…

Сери се намръщи, отиде до жената и свали качулката й. Щом видя лицето й, той се смрази.

– Това не е тя. Това не е отстъпничката.

Настъпи миг мълчание, след което Скелин се изкашля.

– Разбира се, че е. Тя използва магия, нали?

Той погледна към Сония и Регин.

– Да – потвърди Регин.

– Значи има две отстъпнички? – каза Сери. – Когато я видях може и да бе сумрачно, но Форли изобщо не прилича на жената, която видях да прави магия.

– Тя има тъмна кожа и е на точната възраст. Ти си я видял отгоре. Как може да си сигурен?

– Формата на лицето й не е същата – и кожата на жената бе по-светла. В нея имаше лонмарска кръв, предположи той. Имаше и типичната за лонмарците фигура. Но жената, която беше видял в заложната къща, имаше съвсем различно телосложение. – И е твърде висока! – и твърде покорна, за да е убийцата на семейството му.

– Това не ми го каза преди – отбеляза Скелин.

Сери го погледна.

– Сигурно не съм сметнал за необходимо да навлизам в подробности, щом в града има само една жена, която използва магия.

– Щеше да ми е от полза да го знам – Скелин се намръщи за миг, след което въздъхна и сви рамене. – Добре де, пак ще свърши работа. Ти ще можеш да разпознаеш другата.

Сери погледна към Сония и видя, че тя клати слисано глава. Той си спомни колко притеснена бе да не открият как се разхожда из града без разрешение. Щом изправи тази отстъпничка пред Гилдията, те щяха да разберат, че е нарушила забраните им.

– Това ще представлява ли проблем за теб? – попита той.

– Ще се погрижим да не представлява – отвърна твърдо Регин. – Но може да се окаже проблем за теб. Щом се разчуе, че сме заловили тази ж… – той погледна жената и се поправи. – Форли, другата отстъпничка ще започне да действа по-предпазливо и няма да е лесно да я открием.

– Не че досега ни е било лесно – додаде Скелин.

Регин погледна Крадеца.

– Ще ни помогнете ли и за нея?

– Разбира се – усмихна се Скелин.

Когато погледът на магьосника се премести към Сери, той се поклони.

– Както винаги.

– Тогава ще чакаме следващото ви съобщение – рече Сония. – Междувременно трябва да се върнем в Гилдията колкото се може по-бързо – погледът й се отмести встрани. Проследявайки го, Сери установи, че първите лъчи на зората бяха започнали да се промъкват в стаята.

– Да. Вървете! – каза Скелин. Той махна презрително с ръка на тримата мъже, които все още стояха край щайгите и ги гледаха със смаяни изражения на лицата. – Продължавайте работата си! – каза им той. – Позволете ми да ви придружа – изрече, обръщайки се към магьосниците. – Оттук.

Форли не каза нищо, докато вървеше с похитителите си. Те слязоха обратно по стълбите, минаха по широкия коридор и се върнаха в стаята, където бяха прекарали по-голямата част от нощта. Магьосниците облякоха палтата си и излязоха на улицата. Скелин им пожела всичко добро и каза, че ще се свърже с тях веднага, щом има какво да им съобщи. Когато стигнаха до края на пътя, Сери спря.

– Хайде, успех и така нататък – каза той на Сония. – Ще държа връзка.

Тя се усмихна.

– Благодаря за помощта, Сери.

Той сви рамене, после се обърна и забърза към мястото, където го чакаше Гол, прикрит в сянката на една врата, която се намираше точно срещу сградата на старата кланица.

– Кой беше това? – попита едрият мъж, като пристъпи напред да посрещне Сери.

– Черната магьосница Сония и лорд Регин.

– Нямам предвид тях – Гол завъртя очи. – Жената.

– Отстъпничката.

– Не, не е тя.

– Не нашата, а друга.

– Шегуваш ли се?

Сери поклати глава.

– Ще ми се. Изглежда, преследването на нашата отстъпничка продължава. Ще ти обясня по-късно. Да си вървим. Нощта беше доста дълга.

– Така си е – промърмори Гол. Той се обърна назад. Сери проследи погледа му и видя, че Регин и Сония все още стоят до двуколката им.

– Странна работа. Сония бързаше да се прибере – каза Сери.

– Цялата работа ми се стори странна още от самото начало – оплака се Гол.

„Прав е – помисли си Сери. – И няма нищо по-странно от самата Форли. Как погледна към Скелин, когато Сония й зададе въпрос… сякаш очакваше инструкции“.

Не бъркаше. Нещо не беше наред. Но нали бяха заловили магьосник-отстъпник? Може би не точно онзи, когото подозираше за избиването на семейството си, но поне бяха намалили с един отстъпниците, които можеха да бъдат наети от безскрупулни типове като самия него. Животът в престъпния свят на града беше достатъчно опасен и без наоколо да се мотаят продажни магьосници.

„Макар че нямаше да е зле да имам някой под ръка на повикване. Това щеше много да улесни търсенето на убиеца на семейството ми“.

Той бе сигурен и за още нещо. Залавянето на другата отстъпничка нямаше да бъде толкова лесно.

Лоркин седна на сухия път и зачака. Някъде долу няколко сачакански магьосници и техните роби, един туземец от племето Дюна и един киралийски посланик, се приближаваха към него. Някъде горе чакаха Тивара и Чари. А навсякъде около тях се бяха разположили Изменници, готови да задействат капана, който бяха подготвили.

Той беше сам.

Въпреки увереността на Говорителката Савара, знаеше, че онова, което бяха планирали, е опасно. Тя не искаше да му каже как планират да отделят Денил от спътниците му. Не му отговори и на въпроса дали смятат да убият някого. Той предположи, че това няма да се случи, защото се стараеха по всякакъв начин да не дават поводи на сачаканците да навлязат на тяхна територия, а отмъщението за смъртта на един ашаки щеше да доведе точно до това.

Савара му беше казала, че той няма да разполага с много време. Щом атаките разбереха, че Денил е отведен умишлено далеч от тях, веднага щяха да тръгнат да го търсят. И ако Лоркин бе все още с него, щяха да го заловят.

Лоркин въздъхна и огледа голия, скалист пейзаж. От седмици не беше оставал сам. Щеше да му бъде приятно, ако обстоятелствата не бяха такива. Но той бе сигурен, че го наблюдават.

„Ако не беше така, щях да се опитам да се свържа с майка ми“.

Кръвният пръстен представляваше притеснителен товар. Нямаше да се изненада, ако Изменниците го претърсят преди или веднага след пристигането му в Убежището. Макар да не се отнасяха към него като към заплаха, той не можеше да очаква да му вярват безрезервно.

„И когато го направят, ще открият пръстена на майка. Личи си, че в подвързията на бележника ми е пъхнато нещо. Веднага ще проверят. Ще го намерят и ще ми го отнемат, за да не мога да й съобщя къде се намирам. Мога ли да им вярвам, че ще го запазят?“

Той не бе подготвен да поеме този риск. Досега бе измислил само две решения – да го скрие някъде или да го даде на Денил. И се беше спрял на второто.

„Чакай малко… това означава, че мога да го използвам точно сега. Няма значение дали някой ще ме види и ще разбере какво правя. Денил ще го вземе и ще го отнесе със себе си“.

Лоркин се изненада от облекчението, което изпита при тази мисъл, но не и от внезапната неохота, която последва. Въпреки че искаше просто да обясни на майка си какво възнамерява да направи и да я увери, че всичко е наред, тя щеше да направи всичко възможно да го разубеди.

Все пак бе длъжен да опита. И не разполагаше с много време.

Лоркин бръкна в дрехите си и извади бележника. Порови из подвързията и измъкна пръстена. Пое си дълбоко дъх и го сложи на пръста си.

– Майко?

– Лоркин!

В съзнанието му като приглушена музика проникнаха вълни от облекчение и тревога.

– Добре ли си? – попита тя.

– Дя. Нямам много време за обяснения.

– Добре… давай тогава.

– Някой се опита да ме убие, но бях спасен от една жена, която е член на група, наричаща се Изменниците. Трябваше да напуснем Арвис, защото имаше голяма вероятност отново да се опитат да ме убият. Сега пътуваме към тайния им град. Отивам с нея, но има голяма вероятност повече да не ми позволят да го напусна, за да не разкрия местоположението му.

– Трябва ли да отиваш?

– Да. Тя не трябваше да убива моя убиец. Ако не говоря в нейна защита, може да я екзекутират като убийца.

– Тя те е спасила и сега ти искаш да спасиш нея – Сония се поколеба. – Така е справедливо, но заслужава ли си да бъдеш затворен за това?

– Мисля, че мога да променя мисленето им. Но може да отнеме време. Гилдията не знае нищо за тях. Искам да науча колкото се може повече. Те притежават магия, каквато никога не сме виждали.

– Магията, заради която отиде в Сачака?

– Може би. Няма как да знам, докато не отида там.

Тя помълча известно време.

– Не мога да те спра… Дано си прав, че ще успееш да ги убедиш да те пуснат. В противен случай ще се наложи сама да идвам да те измъквам.

– Първо ми дай няколко години.

– Години!

– Разбира се. Не може да промениш цяло общество за една нощ. Но ще се опитам да го направя по-скоро.

– Добре… не забравяй от време на време да си слагаш пръстена.

– А, това вече е проблем. Подозирам, че ще ме претърсят. Ако намерят кръвния пръстен, ще ми го вземат. Те са решени да запазят в тайна местоположението на града им и като се има предвид какво представлява останалата част от Сакача, не мога да ги обвиня. Смятам да го предам на Денил.

– Още ли не си говорил с него?

– Не. Но скоро ще се срещнем. Трябва да го откажа да ме преследва, защото Изменниците ще го убият. Дали не можеш да накараш Оусън да го спре?

– Сега не мога. В града съм.

Лоркин долови някакво движение.

– Трябва да вървя.

– Успех, Аоркин. Внимавай. Обичам те.

– И аз те обичам.

Той пъхна пръстена в джоба си и се изправи. Движението, което бе доловил, бе на една от Изменниците, която бавно се придвижваше по ръба на клисурата. Вниманието й като че ли бе съсредоточено в нещо, което се намираше под нея. Сърцето на Лоркин подскочи.

„Дано Денил поддържа силен щит“.

Унх се движеше пред тях, стрелкаше се в различни посоки и отново се връщаше на същото място. Той поклати глава, обърна се и махна на Денил. Незнайно защо туземецът бе решил да говори само с него, ако имаше да съобщи нещо.

– Следите спират тук – каза мъжът и посочи земята. Той погледна нагоре към скалната стени, която бе надвиснала над тях. – Да опитаме ли там?

Денил вдигна глава и прецени разстоянието. Стената не беше кой знае колко висока. Създаде диск от сила под краката им. Хвана мъжа малко над лактите и туземецът направи същото. Двамата го бяха правили много пъти днес, дали за да се изкачат на някой хребет или стена, или за да се спуснат от ръба на клисура.

Отблизо туземецът миришеше на пот и подправки, комбинация, която не беше много приятна, но не го и отвращаваше. Денил се концентрира и издигна диска нагоре.

Двамата профучаха покрай скалната стена и се приземиха отгоре й. По ръба минаваше тесен перваз. Денил ги спусна в средата му. Над главите им, на фона на синьото небе, се очертаваха планинските върхове.

– Щом магьосниците могат да правят така, защо просто не прелетят над планините и не намерят града на Изменниците? – попита Унх.

Денил го погледна изненадано. Досега мъжът не бе задавал въпроси за способностите му.

– Левитацията изисква концентрация – отвърна той. – Колкото по-далеч от земята се намира човек, толкова по-голяма концентрация е нужна. Не съм сигурен защо. Но колкото по-високо се издигаме, толкова по-лесно се дезориентираме и накрая падаме.

Мъжът сви устни и кимна.

– Разбирам.

Той се извърна и започна да претърсва земята. Миг по-късно изсумтя със задоволство. Наведе се над пропастта, поглеждайки към сачаканците, които го гледаха озадачено.

– Следата продължава тук – извика той и тръгна по хребета.

Денил изчака, наблюдавайки как Сачаканците издигат един по един робите си върху скалното лице.

– Продължаваме да навлизаме в планината – каза член на ашаките и се огледа. – Някой стигал ли е дотук досега?

– Кой знае? – отвърна друг. – От векове се опитваме да ги намерим. Все някой е стигал.

– Съмнява ме, че сме се доближили до тях – обади се трети. – Иначе досега да са се опитали да ни спрат.

Ачати се засмя и изтупа прахта от дрехите си.

– Няма да поемат риска да наранят нашия киралийски приятел. Те не се притесняват да ни нападнат, но няма да посмеят да убият магьосник от Гилдията, защото така ще подтикнат съседите да ни помогнат да отървем Сачака от проблема с Изменниците.

– Тогава по-добре да стоим близо до посланика – каза първият ашаки. После снижи гласа си. – Макар не толкова близо, че да се налага да търпим вонята на следотърсача.

Останалите се засмяха. Денил погледна над главите им и видя, че Унх стои на стотина крачки от тях и му маха. Беше повече от очевидно, че туземецът предпочита неговата помощ пред тази на сачаканците. „Не го обвинявам. Макар че трябва да призная, че не мирише особено добре. Но пък се обзалагам, че това се отнася и за мен, след като дни наред съм бродил из планината без баня или смяна на дрехите“.

Той стигна при Унх и двамата продължиха напред. Скоро се наложи да се спуснат от другата страна на хребета, после да изкачат останалите две стени. И всеки път Унх успяваше да открие следата. Времето течеше и скоро слънцето се спусна ниско над хоризонта. Двамата стигнаха до тясна клисура. На входа й Унх се поколеба, после махна с ръка на Денил да тръгне редом с него.

– Вдигни магическата бариера – каза му той. – И я дръж силна.

Денил последва съвета на мъжа. Той усети как косъмчетата по гърба му настръхват, докато двамата с туземеца бавно вървят по средата на клисурата. Той се обърна назад и видя, че сачаканците ги следват с намръщени лица и хвърлят подозрителни погледи към стените на клисурата. След неколкостотин крачки стените започнаха да се раздалечават и дъното на клисурата се разшири.

Пред очите им се разкри малка долина. Унх въздъхна и промърмори нещо.

В този миг въздухът се изпълни с трясък и пукот. Звукът се бе разнесъл зад гърбовете им. Денил и Унх се обърнаха рязко и инстинктивно вдигнаха ръце, за да се предпазят от камъните, които се посипаха върху магическата им бариера. Те отстъпиха назад. Клисурата бе обвита в прашна мъгла.

Тя постепенно слегна и разкри огромна купчина камъни.

„Къде са сачаканците? Под нея ли са погребани?“ Денил пристъпи напред, но една ръка го спря. Той се обърна към Унх, но мъжът не гледаше него. Той се бе обърнал към долината. Проследявайки погледа му, Денил забеляза самотна фигура, която вървеше към тях.

Сърцето му прескочи един удар.

„Лоркин!“

– Всичко ще бъде наред – каза младият магьосник. – Щитовете им са силни. Скоро ще се измъкнат и ще се опитат да стигнат до теб, така че не мога да остана дълго – той се усмихна и спря на няколко крачки от Денил. – Трябва да поговорим.

– Определено – съгласи се Денил.

Лоркин изглеждаше добре. Дори беше хванал малко тен. Носеше робски дрехи, но изглежда се чувстваше удобно в тях. Може би защото вече бе прекарал няколко дни с тях.

– Да поседнем – каза Лоркин. Той отиде до един широк камък и се настани. Денил намери друг. Унх остана прав. Туземецът наблюдаваше Лоркин с предпазливо, многозначително изражение.

Внезапно всички звуци в клисурата утихнаха. Денил предположи, че Лоркин е създал бариера, която да заглуши разговора им. „Да го заглуши от Унх или и от Изменниците?“

– Сигурно имаш много въпроси – каза Лоркин. – Ще се постарая да им отговоря.

Денил кимна. Откъде да започне? Как се обърка всичко?

– Кой уби робинята в стаята ти?

Лоркин се усмихна накриво.

– Жената, с която пътувам. Тя ми спаси живота.

– Тивара?

– Да. Мъртвата в стаята ми се опита да ме убие. Тивара каза, че другите ще се опитат да довършат започнатото дело и ми предложи да ме отведе на безопасно място.

– Кой иска да те убие и защо?

Лоркин се намръщи.

– Малко е сложно за обяснение. Не мога да ти кажа кой, но мога да ти кажа защо. Заради баща ми. Но не защото е убил някакъв ичани, а заради нещо друго, което е направил. По-скоро не е направил. Спомняш ли си, че някой му е помогнал да избяга от Сачака, като го е научил на черна магия?

Денил кимна.

– Този човек е бил Изменник. Баща ми се съгласил да им даде нещо в замяна и не изпълнил обещанието си. Всъщност не е имал правото да го даде, но подозирам, че отчаяно е искал да се върне у дома и е щял да се съгласи на всичко – Лоркин сви рамене. – Трябва да оправя този проблем с Изменниците. И… има разни други неща.

Трябва да им разкажа какво се случи с Рива – робинята, която Тивара уби – или Тивара ще бъде обвинена в убийство и екзекутирана. Така че трябва да спреш да ме преследваш.

– Защо ли очаквах да чуя точно това? – рече Денил и въздъхна.

– Ако не спреш, ще те убият – Денил никога не бе виждал лицето му толкова сериозно. – А те не искат. Според мен не искат да убиват и сачаканците… всъщност с удоволствие биха ги унищожили, но не сега и не на това място. Знаят много добре, че с изтрепването на повече хора, за да скрият града си ще тръгнат да ги търсят още по-ожесточено.

Денил кимна.

– Значи искаш двамата с Унх да се престорим, че сме изгубили следата.

– Да. Или каквото там е необходимо, за да се сложи край на търсенето.

„След случилото се сигурно няма да ми е много трудно да убедя сачаканците да се откажат – помисли си Денил, поглеждайки към купчината камъни в клисурата. – Ами Унх? Предполагам, че ще изпълни заповедите ми. Но може би истината ще свърши повече работа. Ако реша, че няма нужда да търсим Лоркин повече, дали атаките ще продължат търсенето?“

Тогава Денил си спомни за скъпоценните камъни. Той погледна напрегнато Лоркин.

– Не го правиш само заради баща си и тази жена, нали?

Младият магьосник примигна и се усмихна.

– Не. Искам да науча повече за Изменниците. Те нямат роби и обществото им е устроено по съвсем различен начин от останалата част на Сачака. Мисля, че практикуват форми на магия, за които не сме чували – или не сме виждали от хиляди години. Мисля, че те са добри хора, с които може да установим приятелски отношения. Мисля… мисля, че трябва да повлияем върху добрата им страна, защото един ден може да си имаме работа с тях, вместо с хората, които днес управляват Арвис.

Денил изруга.

– Ако се стигне до война, не взимай страна! – предупреди го той. – Ако изгубят, няма да си защитен от последиците.

– Не очаквам да бъда – Лоркин сви рамене. – Осъзнавам какви проблеми може да създаде това на Гилдията. Засега е най-добре всички да се държат така, сякаш съм я напуснал. Не съм сигурен колко време ще остана тук – той се намръщи. – Има голяма вероятност да не ме пуснат, за да не разкажа на останалите къде се намира града им. Между другото, обясних всичко това на майка.

– О! Добре! – Денил подтисна въздишката си на облекчение. – Осъзнаваш ли какъв ужас изпитвах, че трябва да й разкажа за изчезването ти?

– Да – Лоркин се засмя. – Съжалявам за това – лицето му придоби сериозно изражение и той се намръщи. После наведе поглед и разтвори пръстите на едната си ръка. На дланта му лежеше кръвен пръстен. Той го подаде на Денил с очевидна неохота. – Вземи го. Не смея да го нося повече с мен. Ако го намерят, това няма да ми помогне в опитите ми да спечеля доверието им, а не искам да попада в други ръце.

Денил взе пръстена.

– На Сония ли е?

– Да – някакво движение привлече погледите им. Над купчината камъни се вдигна прах. Погледът на Лоркин проблесна и той се изправи. – Трябва да вървя.

В този момент Унх се обърна и ги погледна. Денил отново си спомни за пещерата със скъпоценните камъни.

– Приятелят ми тук – той е от племето Дюна, между другото, разказа ми нещо интересно онзи ден. Хората му имат познанието да създават камъни като онези в Пещерата на абсолютното наказание.

В очите на Лоркин проблесна интерес.

– Освен това ми каза – продължи Денил, – че Изменниците са откраднали това познание от народа му. Не е зле да го имаш предвид. Новите ти приятели сигурно имат някои не особено приятни черти.

Младият магьосник се усмихна.

– Че кой ги няма? Но ще го имам предвид. Това е интересна информация. Много интересна! – той присви очи за миг, после погледна към Денил и го хвана за ръката. – Довиждане, посланик! Надявам се новият ти помощник да се окаже по-полезен от мен!

Денил стисна ръката му. В този миг звуците отново се появиха и той подскочи стреснато. Лоркин се отдалечи, като се спря да каже нещо на туземеца. Денил се изправи, отиде при Унх и двамата изпратиха с погледи отдалечаващия се магьосник.

– Какво ти каза той? – попита Денил, когато Лоркин се изгуби от погледа му.

– Каза: „Ти си единственият, който е в опасност“ – отвърна Унх. – Има предвид, че Изменниците се страхуват, че може да ви отведа в града им.

– Не и без помощта на магьосник, може би.

Туземецът го погледна и се усмихна.

– Не.

– Значи трябва колкото се може по-бързо да те махнем оттук. Какво ще кажеш да се прехвърлим с левитация над тази купчина камъни и да видим дали някой от сачаканските ни спътници е успял да се измъкне.

– Добра идея – съгласи се туземецът.

Когато най-после се разделиха със Скелин, Сония искаше едновременно да изкрещи от яд и да заликува от облекчение.

„Досега Денил би трябвало не само да е открил Лоркин – помисли си тя, – но сигурно се е провела и битка, погребали са мъртвите и са отпразнували победата. Оусън сигурно е спрял да се чуди къде съм, установил е, че изобщо не съм ходила в болницата и е наредил на Калън да започне да се подсилва за предстоящото ми търсене.“

И всичко това за нищо. Е, не съвсем за нищо. Все пак бяха намерили една отстъпничка. Само че не онази, която търсеха.

Поне се бе отървала от Скелин и най-накрая се прибираше в Гилдията.

Но тогава се случи нещо, което изпепели цялото й желание да побърза да научи новините. В главата й прозвуча гласът на Лоркин. И тя долови отсенки от чувствата му.

Усещането бе много поучително. Беше забравила колко ефективен може да е кръвният пръстен при прехвърлянето на съзнанието на приносителя му. За съвсем кратко време тя не само успя да научи, че Лоркин е жив, а и че не се страхува за живота си и е изпълнен с надежда. Макар да не бе съвсем сигурен как ще се отнасят към него хората, при които се намира, той ги уважаваше и смяташе, че са добронамерени към него. Беше лапнал по жената, която го бе спасила, но това не бе единствената причина да се чувства задължен към нея.

„О, Лоркин. Защо винаги трябва да е замесена жена?“.

Важното бе, че е в безопасност, предвид ситуацията, в която се намираше. Тя би предпочела да си бъде вкъщи и не й харесваше вероятността тези Изменници да не му позволят да напусне града им, но той бе решил да поеме този риск и тя не можеше да направи нищо, за да му попречи.

„Поне се намира далеч от хората, които са се опитали да го убият.“

Тя се качи в двуколката в много по-добро настроение. Но преди да успеят да се отдалечат, Форли започна да пъшка и се хвана за главата и стомаха. Един бърз преглед показа на Сония, че жената се влияе изключително силно от поклащането на двуколката и бяха принудени да кажат на кочияша да намали скоростта.

Тя се чудеше дали Лоркин и Денил вече са се срещнали. И дали Оусън вече я търси, за да й предаде добрите новини.

Двуколката забави още повече ход. Навън се разнесоха викове и кочияшът започна да вика в отговор. Колата спря и Сония и Регин се спогледаха намръщено. Форли започна да скимти от страх.

Всички подскочиха стреснато, когато някой започна да думка по вратата.

– Черна магьоснице Сония – извика някой. Млада жена, предположи Сония. – Покажи се. Хванала си погрешната жена.

Сония премести задното покривало на двуколката и го повдигна. Улицата беше празна, с изключение на неколцината души, които се виждаха в далечината. Чукането се повтори.

– Работя за Сери – каза жената. – Аз…

– Знаем, че това е друга отстъпница – извика Сония. – Сери ни каза.

Появи се слаба млада жена, която погледна намръщено Сония.

– Тогава… не си… не знаеш… – момичето спря и си пое дълбоко дъх. – Значи ще оставиш другата на свобода?

Сония я погледна втренчено.

– Не и ако зависи от мен.

– Добре… Знам къде се намира истинската отстъпничка. Наблюдавах ви от покрива на една от съседните сгради и случайно я видях да прави същото. Мисля, че все още е там.

Регин промърмори една ругатня. Сония се обърна и го погледна.

– Вървете – каза той. – Аз ще заведа Форли в болницата и ще се върна.

– Но… – „Ами ако жената вече си е тръгнала? Отсъствието ми от болницата може и да е останало незабелязано. Ако не е, тогава ще мога да тръгна след нея. Но ако изляза от двуколката и някой ме види…“

– По-добре вървете вие – каза тя на Регин. – Ако ме разпознаят, Гилдията ще ми забрани да…

– Вие трябва да я заловите. – Регин я погледна напрегнато и лицето му неочаквано пламна от гняв. – Хората трябва да ви видят как го правите. Трябва да си спомнят, че сте нещо повече от една лечителка. Че ограничаването в тази област е истинска загуба – той посочи с ръка улицата. – Вървете! Преди да се е измъкнала.

Сония се взря в него, после отметна платнището и скочи на пътя. Палтото й се разтвори и очите на младата жена се разшириха, когато видя черната мантия. Сония се усети и бързо се закопча.

– Как се казваш?

– Аний – момичето се изпъна. – Последвай ме! – то се затича право към старата кланица.

– Каза ли на Сери? – попита Сония.

Момичето поклати глава.

– Не можах да го намеря.

Двете навлязоха в лабиринта от улички, притичвайки от сянка в сянка. Сония почувства как сърцето й започна да бушува в странна смесица от отдавна забравено вълнение и нещо далеч по-първично. „Аз съм като ловец, който гони плячката си“ – помисли си тя. Но после се сети какво е усещането да бъде гонена и изплашена, преследвана от могъщи магьосници и това бързо я отрезви. „И все пак тази жена не е необучено дете. Защо ни е наблюдавала? Знаела ли е за капана на Скелин? Сигурно. Как е научила за това? Тя ли е изпратила Форли вместо себе си?“

Когато се приближиха до кланицата, Аний сви в една странична уличка. В другия й край се виждаше оживен път.

– Видях я на покрива на тази сграда – каза момичето. – Има едно местенце от другата страна, откъдето ще можете да се изкачите…

Аний се накани да свие в една малка, затънтена алея, но изведнъж се спря и отстъпи назад.

– Ето я! – изсъска тя и посочи с пръст. Сония погледна нагоре, улови някакво движение и настръхна. После побърза да издигне защитна бариера около тях. Жената бавно левитираше в страничната алея и скоро се изгуби в сенките.

– Можеш ли да я заловиш тук? – попита Аний.

Внезапно се разнесе звук от бързо приближаващи се стъпки.

– Има само един начин да разберем – отвърна Сония и погледна към Аний. – Връщай се обратно. Когато Регин се върне, веднага ми го доведи. Може да имам нужда от помощ.

Аний кимна и се приготви да побегне. Сония отвори щита си, за да пусне момичето навън. Когато се обърна, жената тъкмо се беше появила от страничната алея.

Сония пристъпи напред и издигна бариера, за да й препречи пътя. По тъмното лице на жената се изписаха изненада, объркване и уплаха. Тя присви странните си, косо разположени очи. Нанесе силен удар върху бариерата на Сония. Това не беше пробен удар – беше го нанесла с цялата си сила, по-голяма от очакваното. Миг по-късно последва втори удар. Бариерата потрепери и падна, преди Сония да успее да я подсили.

Жената изскочи от задънената алея и побягна към пътя. Сония хукна след нея, като не спираше да издига бариери, за да я възпре, но жената ги събаряше със силни удари. Миг по-късно отстъпничката се озова сред хората, които се движеха по пътя.

Сония стигна до изхода на улицата. Видя как спира и се обръща, за да я погледне. Около нея беше пълно с народ. Когато забеляза характерната червеникаво-кафява кожа, Сония разбра защо Сери бе толкова сигурен, че Форли не е жената, която бе видял. В съзнанието й проблесна лицето на Скелин и Сония настръхна. Същата червеникава тъмна кожа. Същите странни очи. „Тази жена е от същата раса!“