Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 24
Точните съюзници

Слънчевата къща отговаряше на името си. Градината и руините се къпеха в слънчеви лъчи, а по-ярките цветя грееха сред морето от зеленина. Скелин чакаше Сери под същия навес, където се бяха срещнали предишния път, а наблизо стоеше телохранителят му.

Гол спря на същото разстояние от навеса като другия мъж. Сери продължи напред, устоявайки на порива да се обърне и да погледне зад гърба си, но не към своя приятел и телохранител. Както винаги, той бе наредил на някои от хората си да ги последват и наблюдават отдалеч, готови да се притекат на помощ при нужда или да предупредят за приближаваща опасност. Наричаше ги „сенчестата стража“. Само че този път сред познатите лица имаше и едно ново.

Аний. Тя учеше бързо. Беше гъвкава и пъргава, понякога твърде безразсъдна. Но се оказа, че поемаше рискове повече от незнание, отколкото от глупост и приемаше инструкциите на Гол с ентусиазъм и схватливост. Нареждайки й да го следва и да наблюдава бе най-безопасният начин да я накара да се чувства така, сякаш върши работата, която бе поискала, без да рискува да разкрие самоличността й или да я постави в реална опасност.

Но улиците, през които бяха минали, не бяха от най-безопасните и той не спираше да се притеснява, че някой глупав главорез ще опита да й направи нещо и това ще доведе до бой.

Когато Сери стигна до навеса, Скелин се изправи да го посрещне.

– Какво имаш да ми казваш, приятел? – попита го Крадецът.

– Няколко новини, които научих онзи ден.

Разказът на продавача на роет и чуждестранната му помощница накара Скелин да се намръщи. Сери излъга за източника на информация, заявявайки, че една миячка е дочула разговора. По-добре беше да не замесва Аний в това.

– Хм – беше единственото, което каза Скелин. Той изглеждаше недоволен. Може би дори ядосан.

– Освен това съобщих на приятелката ми, че искаш да я видиш – додаде Сери. – Тя прие.

Погледът на Скелин просветна и той изпъна рамене.

– Така ли? – той потри ръце и се усмихна. – Добре, очаквам го с нетърпение. А що се отнася до лошите ти новини… Ще проверя – той въздъхна. – Не изглежда добре, нали? Първо я виждат на моя територия, а сега работи за един от моите продавачи на роет.

– Освен ако не са нечии други продавачи на роет.

Устните на другия Крадец се разтегнаха в крива усмивка.

– Което ги прави още по-лоши новини. Ще те уведомя какво съм разкрил – в гласа му се промъкна твърда, почти заплашителна нотка. „Това може да се очаква от човек с неговата власт и богатство“ – помисли си Сери и кимна с глава. Двамата се сбогуваха учтиво, разделиха се и поеха в различни посоки. „След всичките усилия, които вложих, за да стигна дотук, тези срещи винаги ми се струват твърде кратки. Но мисълта да седя и да си бъбря със Скелин също не ми допада. Не знам защо. Може би защото непрекъснато очаквам отново да се опита да ме накара да продавам роет за него“.

Гол се присъедини към Сери и двамата тръгнаха към града. „Слънчевата къща“ беше вече на няколко пресечки, когато от една врата се появи някаква фигура и тръгна към тях. Сери се напрегна, но се отпусна, когато разпозна Аний, ала после отново се стегна, осъзнавайки, че тя е нарушила заповедите му. Момичето не биваше да се приближава до него, докато не се приберат обратно в убежището.

„Може би иска да ме предупреди за нещо“.

Аний му кимна учтиво със сериозно изражение на лицето, след което тръгна редом с него.

– И така – рече тя с нисък глас. – Имаш ли добра причина да работиш заедно с Краля на роета?

Сери я погледна развеселено.

– Кой го нарича така?

– Половината град.

– Коя половина?

– Нисшата.

– Аз съм от нисшата половина, как така не съм го чул?

Тя сви рамене.

– Стар си и изоставаш с новините. И така. Имаш ли добра причина?

– Да.

Двамата продължиха да вървят известно време мълчаливо.

– Защото аз ненавиждам този мъж – каза внезапно тя.

– Така ли? И защо?

– Защото тук нямаше роет, докато той не се появи.

Сери се намръщи кисело.

– Ако не беше той, някой друг щеше да го внесе.

Тя се намръщи.

– Ти защо не го продаваш?

– Имам си принципи. Доста елементарни, но това може да се очаква. Аз съм Крадец.

– Има огромна разлика между онова, което правиш ти, и онова, което прави той.

– Ти нямаш представа какво правя аз.

– Така е – тя се намръщи. – И не бързам да разбера. Но… ти защо не продаваш роет?

Той сви рамене.

– Роетът прави хората ненадеждни. Загубят ли интерес към работата, те спират да взимат заеми. Не могат ли да работят, спират да си плащат заемите. Ако се разорят, не могат да си купуват разни неща. А ако умрат, вече не стават за нищо. Роетът не е добър за търговията – освен ако стоката не е самият той. Ако беше като бола, веднага щях да се наредя на опашката да го продавам.

Аний кимна и въздъхна.

– Определено прави хората ненадеждни. Имаше… имах един приятел. Работехме заедно, щяхме да… правим разни неща заедно. Той ми помогна, когато ти ми каза, че трябва да се скрия. Но парите взеха да свършват много по-бързо от очакваното. Знаех, че приятелят ми взима роет, само за да се отпусне и да заспи. Когато запасите му свършиха, той излезе да вземе още. Отидох до съседа, да поговоря с жена му, така че не бях вкъщи, когато приятелят ми се е върнал. С двама главорези. Чух ги да разговарят. Моят тъй наречен „приятел“ възнамеряваше да ме продаде.

Сери изруга.

– Той знаеше ли, че се криеш?

– Да.

– Значи и главорезите са разбрали.

– Сигурно.

Сери погледна към Гол.

– Сигурно са искали да продадат Аний на някой, който да може да я използва срещу теб – каза едрият мъж. – Приятелят й се е интересувал единствено от бързите пари.

– Значи в града има двама главорези, които знаят твърде много – рече Сери и се обърна към Аний. – Искаш ли бившият ти приятел да бъде убит?

Тя го погледна остро.

– Не.

Той се усмихна.

– Имаш ли нещо против да убия главорезите?

Очите й се разшириха, но тя бързо ги присви.

– Не.

– Добре, защото щях да ги убия, независимо дали ти харесва или не. Но ми се ще да съм сигурен, че съм убил правилните хора, а това ще стане по-лесно, ако ми ги посочиш.

Тя кимна с глава. Те свиха в една по-широка улица, която беше пълна с превозни средства, хора и шум. Той снижи глас.

– Просто за твоя информация, причината за днешната ни среща беше да намерим човека, от когото се криеш.

Аний спря да оглежда улицата и се втренчи в него.

– Предполагам, че това е добра причина да разговаряш с Краля на роета. Мога ли да гледам, докато убиваш убиеца?

– Не.

– Защо?

– Защото няма да я убия. Съмнява ме, че ще успея, дори да опитам.

– Жена ли е? Защо да не я убиеш? – тя го погледна смутено.

Той се засмя.

– Не се тревожи. Ще ти обясня, когато му дойде времето.

„Обзалагам се, че на Регин му се иска да е тук“ – помисли си Сония, докато водеха младата лечителка към площадката в Заседателната зала. Жената не работеше в болницата, затова черната магьосница не я познаваше много добре. Аейди Винара й беше обяснила, че лечителката произхожда от не чак толкова влиятелен Дом – най-младата дъщеря бе изпратена в Гилдията за престиж и за да изцелява безплатно семейството.

Лечителката бе чута да казва как е правила магия за някакъв контрабандист и когато научиха за това, Висшите магове я призоваха на Изслушване. Според слуховете контрабандистът й беше братовчед. За пръв път някой беше обвинен в нарушаване на новия закон, който забраняваше на магьосниците да работят за престъпници.

„Ще ми бъде интересно да видя как Висшите магове ще се справят с това. Регин ще очаква с нетърпение решението им. Предчувствам, че ще ме посети довечера, за да разбере подробностите“.

Тя осъзна, че мисълта за това въобще не я притесняваше. Макар да не можеше да се отпусне напълно в негово присъствие, той като че ли изглеждаше наистина загрижен за новия закон и за това как ще се отрази на благоденствието на магьосниците. И, естествено, той много искаше да залови отстъпничката. Но не мрънкаше непрекъснато за това, както биха направили някои магьосници и никога не досаждаше.

„Защото е мъж, който предпочита да действа, вместо да се оплаква от нещо“.

Тя застина на място от изненада. Нима току-що бе открила в характера на Регин нещо, достойно за възхищение? Едва ли.

Все още нямаше новини за отстъпничката. Повечето нощи Сония работеше все в онази болница в Северния квартал, защото знаеше, че така куриерът на Сери щеше да я намери по-лесно. Но откакто я бе посетил лично, за да й съобщи, че ще приеме помощта на друг Крадец, той не бе изпращал нито едно съобщение.

Разпоредителят Оусън се обърна към Висшите магове.

– Лейди Тали е обвинена в нарушаване на новия закон, който забранява на магьосниците да работят за престъпници или да печелят от престъпна дейност – каза им той. – Сега трябва да решим дали това е истина и ако е така, как трябва да бъде наказана – той се обърна и погледна към двамата магьосници, които стояха встрани. – Лорд Джоуън ще говори като свидетел.

Единият от двамата – възрастен лечител, пристъпи напред. Той се мръщеше и по начина, по който се опитваше да не поглежда към лейди Тали, ставаше ясно, че му е неудобно да говори против нея.

– Моля, кажете ни какво сте чули – каза Оусън.

Мъжът кимна.

– Преди няколко вечери, докато взимах някои лекове и билки от склада, чух гласове в задната част на помещението. Един от гласовете принадлежеше на лейди Тали. Чухя да казва, доста ясно, че в някои от сандъците има незаконни неща. Това привлече вниманието ми и аз се спрях да послушам. Тя продължи да говори, че не иска да узнава какво има вътре. След това ги премести, изцели някакъв мъж и се прибра у дома – той се намръщи още повече. – А онзи глупак си мислеше, че нещо толкова голямо и тежко може да бъде преместено от един човек.

– Какво направихте след това? – попита Оусън.

Лицето на Джоуън се изкриви в гримаса.

– Излязох от стаята и отидох да работя. Трябваше ми време да обмисля как да постъпя. Няколко часа по-късно реших да отида при лейди Винара и да й разкажа какво съм чул.

– Това ли е всичко, което сте чули?

– Да.

– Значи това е всичко засега – докато мъжът се връщаше на мястото си, Оусън се обърна към младата лечителка. – Лейди Тали, моля, излезте напред.

Тя се подчини. Устните й бяха толкова здраво стиснати, че оформяха тънка линия, а между веждите й се бе образувала дълбока бръчка.

– Моля, обяснете ни какво е чул лорд Джоуън.

Тали си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, преди да заговори.

– Уловил е същината – каза тя. – Наистина преместих сандък, който може би беше пълен с незаконни стоки – макар да не бях съвсем сигурна в това. Когато лорд Джоуън ме е чул, аз се притеснявах дали съм нарушила по някакъв начин някой закон и питах приятелката си какво мисли за това.

– Как така се озовахте в ситуация, която да поставя под въпрос законността на действията ви?

Тя сведе поглед към пода.

– Подмамиха ме. Е, не точно… но нямаше как да откажа – тя се поколеба и поклати глава. – Искам да кажа, че някой, когото ми се ще да не бях познавала, ме отведе на онова място, където се намираха сандъците, като ми каза, че там има ранен човек, който се нуждае от помощта ми. Всъщност той не лъжеше. Един от сандъците беше паднал върху някакъв мъж и беше счупил бедрената му кост. Аз повдигнах сандъка от него, за да го изцеля. Щом го направих, те ме отведоха у дома.

Сония изпита съчувствие към младата жена. Очевидно е нямало как да остави ранен мъж просто ей така. Разбира се, преди всичко изобщо не е трябвало да отива там с контрабандиста, но той не я беше молил за никаква престъпна дейност. „Но докато лечителството не е престъпна дейност, преместването на сандък с незаконни стоки може да бъде счетено за такова“.

– Значи единственото, което сте направили, е да преместите един сандък и да изцелите един мъж? – попита Оусън.

– Да.

– И не знаете, дали стоките в сандъка наистина са били незаконни.

Тя се намръщи и поклати глава.

– Не.

– Платиха ли ви за помощта ви?

– Той се опита да ми даде нещо, но аз отказах да го взема.

– Само това ли ще ни кажете?

Тя се поколеба, после погледна колебливо към лейди Винара.

– Така или иначе изцелих мъжа. И преместих сандъка от него. Не можех да го оставя да лежи така.

Оусън кимна и се обърна към Висшите магове.

– Имате ли някакви въпроси към лейди Тали и лорд Джоуън?

– Аз имам един към лейди Тали. Този мъж искал ли е и друг път услуги от вас? – попита лорд Гарел.

– Не.

– Тогава каква е връзката ви с него?

Тали погледна към Оусън и прехапа устни.

– Той е вършил услуги за семейството ми, макар това да се случи преди години, преди някой да разбере, че се занимава с нещо незаконно.

– Можете ли да отведете някого на мястото, където са съхранявани тези стоки?

– Не. Той покри прозорците на каретата. Когато пристигнахме, колата се намираше в голяма стая. Дори да знаех къде се намира, стоките едва ли ще са все още там.

При тези думи Сония се усмихна. Младата лечителка сигурно беше права. Но така жената бе разкрила, че знае повече за контрабандата, отколкото би трябвало да е известно на един магьосник от Дом.

Нямаше повече въпроси, затова Оусън изпрати лорд Джоуън и лейди Тали извън залата. Когато излязоха, лорд Телано въздъхна.

– Това е смешно – каза той. – Тя просто е изпълнила задълженията си на лечител. Не бива да бъде наказана за това.

– Не са й платили – додаде Гарел. – Не е спечелила нищо от това. Не виждам нищо нередно тук.

– Законът забранява участието в престъпна дейност и получаването на облага от това – посочи Винара. – Но съм съгласна с вас. Преместването на един сандък едва ли може да се нарече участие в престъпление.

– И въпреки това трябва да продължим да възпираме магьосниците от контактите с такива хора – рече лорд Пийкин.

– Което, както установихме наскоро, се постига трудно и очевидно е нечестно спрямо някои членове на Гилдията – напомни му Гарел.

– Тя нарушила ли е закона? – попита Оусън.

Никой от магьосниците не отговори. Неколцина поклатиха глави.

– Никой смята ли, че трябва да бъде наказана?

Реакцията беше същата. Оусън кимна.

– В такъв случай, освен ако някой не е съгласен с мен, аз ще обявя, че тя не е нарушила закона. Освен това ще заявя ясно, че лорд Доуън е постъпил правилно, когато е докладвал за чутото и всеки трябва да бъде окуражаван да постъпва така. Не искаме никой да приема днешното решение като прецедент, че винаги ще си затваряме очите за съмнителните услуги, оказани на съмнителни личности.

– Смятате ли, че лейди Тали ще се съгласи да разпознае този мъж и да потвърди дейностите му пред Стражата? – попита Ротан, поглеждайки към лейди Винара.

– Предполагам, че няма да го направи с охота – отвърна Винара. – Щом има достатъчно влияние, за да я накара да отиде с него до склада му, значи може да й попречи да го докладва. Ще я попитам, но само ако Стражата наистина има нужда от помощта й.

– Ако се съгласи и успеете да я убедите, това ще обезкуражи престъпниците да се възползват от магьосниците – каза Оусън. Той извика обратно младата магьосница и й съобщи решението си. Тя изглеждаше облекчена.

„А може би и малко раздразнена, че са я накарали да премине през това“ – установи Сония. Оусън обяви срещата за приключена и Висшите магове започнаха да излизат. Когато Сония слезе на площадката, тя видя Ротан, който я чакаше.

– Какво мислиш? – промърмори тихо той.

– Мисля, че новият закон няма да постигне нищо за спиране на контактите между магьосници и престъпници – отвърна тя.

– Но досега никога не е бил докладван някой с нейното положение, дори да беше сторил нещо наистина нередно.

– Така е, но щом магьосниците осъзнаят ограниченията на новия закон, нищо няма да им попречи да продължат да си карат както преди. Никой не може да ме убеди, че има подобрение, докато не се намали тормозът върху магьосниците с нисш произход.

– Смяташ ли, че щеше да помогне на ранения мъж, ако не искаше да угоди на човека, който я е помолил?

Сония обмисли въпроса му.

– Да, макар и с неохота.

Той се засмя.

– Е, дори това показва подобрение в сравнение с миналото. Благодарение на твоите болници вече не се счита за приемливо да се отказва лечение, защото пациентът не може да си го позволи.

Тя го погледна изненадано.

– Нима нещата са се променили толкова много? Винара едва ли е спряла да таксува пациентите, които ходят в Лечебницата.

– Не – той се усмихна. – По-скоро става въпрос за промяна в отношението. Вече не е, да го наречем лечителско, да се пренебрегва човек в нужда, с който си се сблъскал. Става въпрос ако е ранен или умира – не ако има махмурлук или зимна кашлица. Като че ли настоящият идеал за лечител включва някой, който има ума на Винара и твоето състрадание.

Тя го погледна невярващо и смутено.

Той се засмя.

– Ще се радвам в края на жизнения си път да разбера, че съм променил нещата към по-добро, но въпреки всичките си усилия, едва ли ще го постигна. Но като гледам как се смущаваш от думите ми, се чудя дали трябва да съм благодарен за това.

– Ти промени нещата, Ротан – възрази тя. – Никога нямаше да стана магьосница, ако не беше ти. И какви са тия приказки за края на жизнения ти път? Ще минат още години – десетилетия – преди да започнеш да мислиш за надгробен камък, който да заслепи всички останали.

Той се намръщи.

– Най-обикновен ще свърши работа.

– Това е добре, защото дотогава едва ли ще е останало някакво злато в обединените земи, освен онова по магьосническите надгробни камъни. А сега стига повече приказки за смъртта. Регин със сигурност крачи нервно пред вратата ми, нетърпелив да узнае решението ни и аз бих искала да приключа с този малък разпит по-бързичко, за да мога да поспя малко преди нощната смяна.

Всеки ден от двете страни на каретата на Ачати яздеха по девет мъже – четиримата сачакански магьосници, робите-източници на сила и един от сивокожите туземци от племето Дюна, който бе нает като следотърсач.

Денил беше наясно, че тези могъщи мъже са напуснали удобните си домове и се бяха включили в преследването единствено заради предположението, че Лоркин и Тивара са се отправили към планините и че Изменниците ще продължат да ги водят към залавянето на двамата. Ако това предположение се окажеше погрешно… Денил щеше да е в неудобно положение.

Ако четиримата магьосници се съмняваха в мотивите на Денил, те го скриваха добре. Заедно с Ачати обсъдиха плановете си по начин, който включваше Денил, но и ясно демонстрираха, че не той ги ръководи. Магьосникът реши да приеме безропотно държането им, да търси съвета им за всичко и да изпълнява техните планове, но винаги показваше ясно, че е решен да открие помощника си и трудно ще се убеди в противното.

Някой попита туземеца Унх дали смята, че Лоркин и Тивара са се запътили към дома на Изменниците. Мъжът кимна и посочи с пръст към планината.

Туземецът говореше рядко и изразяваше мислите си с много малко думи. Той носеше само платнена пола, притегната с колан, върху който висяха мънички муски, странни фигурки и малък нож в дървена ножница. Нощем спеше навън и макар да приемаше храната, която му носеха робите, никога не разговаряше с тях, нито им даваше заповеди.

„Чудя се дали всичките му хора са такива“.

– За какво си мислите?

Денил примигна и погледна към Ачати. Сачаканецът го гледаше замислено от отсрещната седалка в каретата.

– За Унх. Той притежава толкова малко и изглежда има нужда от толкова малко неща. Но въпреки това не се държи като бедняк или просяк. Той излъчва… достойнство.

– Племето Дюна живее по този начин от хиляди години – каза Ачати. – Те са номади, непрекъснато пътуват. Предполагам, че така са се научили да носят в себе си само най-необходимото.

– Защо пътуват толкова много?

– Земята им непрекъснато се променя. Отварят се процепи, от които бълват отровни пари, от близките вулкани изтича разтопен черен камък или се сипе гореща пепел. На всеки неколкостотин години хората ми се опитват да завземат земите им чрез сила или чрез построяването на градове и претенциите на заселниците. В първия случай Дюна се скриват в опасните сенки на вулканите, а във втория просто започват да търгуват със заселниците и чакат. Скоро става ясно, че реколтата не се развива добре и животните умират бързо и всеки път моите хора изоставят селата й се връщат в Сачака. Дюна се връщат към стария си начин на живот и… – в този миг каретата зави, Ачати млъкна и погледна през прозореца. – Като че ли пристигнахме.

Поеха покрай дълги бели стени и минаха през двете крила на портата. Щом каретата спря, робът на Ачати отвори вратата. Денил излезе след спътника си и огледа двора на имението и проснатите по очи върху прашната земя роби. Останалите магьосници, робите им и туземецът Дюна слязоха от конете, а Ачати излезе напред, за да поговори с надзирателя на робите.

„Чудя се колко ли от тези роби са Изменници“ – помисли си Денил. Във всяко имение, където бяха отсядали, сачаканците разчитаха съзнанията на робите с позволението на собствениците. Мнозина вярваха, че някои от именията, управлявани от роби и ашаки, всъщност бяха контролирани от Изменниците и представляваха тайни тренировъчни бази за шпиони.

Това имение се управляваше от ашаки. Помощниците на Денил бяха решили, че то е най-безопасното в района. Но дори и при това положение мисълта, че то може да се намира на място, контролирано от Изменници, караше Денил да настръхва от възбуда и страх. Ако всички роби бяха Изменници, това означаваше ли, че са и магьосници? В такъв случай броят им бе по-голям от на гостите. Но дори всички да са шпиони и черни магьосници, те трябваше да имат наистина сериозна причина, за да нападнат група гостуващи атаки. Неизбежното отмъщение щеше да ги принуди да изоставят имението.

Надзирателят на робите ги отведе в Господарската стая. Собственикът ашаки, възрастен мъж, който накуцваше, ги посрещна топло. Когато му обясниха защо са тук и че искат да разчетат съзнанията на робите му, той неохотно се съгласи.

– Възможно е сред робите ми да има изменници – призна той. – Като се има предвид колко близо се намираме до планината. Но те като че ли имат начин да прикриват мислите си – той сви рамене, показвайки им, че се е отказал да се бори с тях.

Час по-късно всички слуги, с изключение на неколцина полски работници, бяха подложени на разчитане на съзнанието. После ашаките се оттеглиха в стаите за гости, където се излегнаха на меките възглавници и споделиха какво са научили, като първо отпратиха робите, които бяха изпратени да ги обслужат.

– Снощи е имало посещение от млада робиня от друго имение – каза един от ашаките. – Тя поискала храна за четирима души.

Останалите кимнаха.

– Един от полевите работници видял сама жена да идва и да си тръгва. Тя отнесла храна при една натоварена каруца.

– Снощи чухме за тази каруца – каза Ачати. – Същата ли е? Не е ли необичайно да пътува по този път?

– Не е необичайно по-процъфтяващите имения да продават храна на по-неплодородните, които се намират в подножията на планината.

– Те са в каруцата – обади се чужд глас.

Всички се обърнаха и видяха Унх да стои на прага. Денил отбеляза, че той изглежда не на място в затвореното помещение. „Като растение, за което знам, че ще умре без слънце“.

– Един роб ми каза – каза мъжът. После се обърна и излезе навън.

Ашаките се спогледаха замислено. Денил отбеляза, че никой от тях не оспори твърдението на Унх. „Защо му е на туземеца да лъже? На него му плащат да намери Лоркин и Тивара“.

Ачати се обърна към Денил.

– Прав бяхте, посланик. Изменниците наистина искат да ги намерим и най-накрая ни дадоха посоката.