Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 29
Отговори и нови въпроси

Сония седна в креслото си и зачака Висшите магове да се успокоят. Беше се опитала да попречи на призоваването на Сери пред Гилдията, но след като се разбра, че външни хора са помогнали на нея и Регин да открият отстъпничките, обичаят на Гилдията да проучва всички гледни точки в дадена ситуация направи призоваването им неизбежно. Тя представи Сери като стар приятел, а не като Крадец. Неколцина щяха да направят връзка с Крадеца на име Сери, който бе помогнал на нея и Акарин по време на ичанското нашествие, но повечето бяха забравили тази част от историята. Онези, които предпочитаха да пренебрегнат участието й в поражението на нашествениците, не бяха обърнали внимание на имената на помощниците й, а тя се надяваше, че малцината, които бяха проявили интерес, щяха да разберат причините й да не привлича толкова внимание към стария си приятел.

Само Калън, който и без това се вълнуваше прекадено много от нейната персона, можеше да направи връзката. Но той поне бе дискретен. Нямаше да го обяви пред цялата Гилдия. Щеше да се посъветва с останалите Висши магове.

Подразни я това, че привикването на Сери не бе доказало нищо повече от онова, което вече знаеха. Жената очевидно бе отстъпничка. Бе използвала магия пред стотици хора, включително алхимика и лечителката, които бяха помогнали на Сония да я залови. Освен това я бе използвала и в неуспешния си опит да се противопостави на магьосниците, които я бяха отвели във временния й затвор в Купола.

Но Гилдията и най-вероятно кралят се притесняваха да не обидят чуждата страна. Особено когато не бяха сигурни коя точно е тя.

В началото на съвета един от съветниците на краля бе донесъл карта и им показа някои от най-отдалечените земи. Жената продължи да мълчи и отказа да отговори на въпроса откъде идва. Съветникът направи няколко предположения предвид физическата й характеристика. И да беше прав, тя не го показа по никакъв начин.

– Нямаме друг изход – каза Върховният повелител Болкан с твърда нотка в гласа. – Трябва да разчетем съзнанието й.

Разпоредителят Оусън кимна.

– Призовавам Черен магьосник Калън и Черна магьосница Сония да се спуснат до площадката. Черният магьосник Калън ще разчете съзнанието на безименната отстъпничка, а Черната магьосница Сония ще разчете съзнанието на Форли.

Макар да го очакваше, Сония изпита леко разочарование. Нямаше как да накара Калън да потърси в съзнанието на чуждоземната жена отговорите на някои определени въпроси. Като например дали жената е убила семейството на. Сери.

Тя последва Калън до площадката, без да сваля поглед от Форли. Жената беше пребледняла и я гледаше с широко отворени очи.

– Ще ти кажа всичко – избъбри Форли. – Няма нужда да ми четеш мислите.

– Глупава жена – разнесе се глас със странен акцент. – Не знаеш ли, че не могат да ти прочетат мислите, ако не им позволиш?

Сония се обърна към чужденката и осъзна, че всички магьосници са направили същото. Погледът на жената бродеше по лицата им и изражението й бавно се променяше, когато виждаше съжалението и присмеха по лицата им. Когато Калън се спря пред нея, в очите й се появиха съмнение и страх.

Той протегна ръце към главата й, като същевременно я обездвижи с магия.

Сония не искаше да гледа мъките й, затова се обърна към Форли, която потрепна.

– Аз не съм магьосница – каза жената, поглеждайки от Сония към Върховните магове. – Накараха ме да излъжа. Те казаха… че ще убият дъщеря ми и децата й, ако ви кажа. – Форли си пое треперливо дъх и избухна в сълзи.

Сония постави ръка на рамото й.

– Знаеш ли къде се намират?

– Така… мисля.

– Те все още не знаят, че вече си ни казала. Ще доведем децата преди да разберат.

– Б-благодаря.

– Но се боя, че трябва да проверя дали ми казваш истината. Обещавам ти, че няма да боли. Всъщност няма да усетиш нищо. Дори няма да разбереш, че съм вътре. А аз ще се постарая да приключа бързо.

Форли впери поглед в Сония и кимна.

Магьосницата притисна нежно длани към слепоочията на жената и проникна в съзнанието й. Веднага я заляха вълни от страх и тревога. Тя внимателно се понесе из мислите на Форли за дъщеря й и двете й внучета и за мъжете, които ги бяха отвели. Сония разпозна мъжа, който бе изнудвал Форли – това бе търговецът на роет, който бе с нея при залавянето й.

Сония си спомни за магическата сила, която бе почувствала откъм Форли. Сигурно някой друг я бе изпратил. Може би истинската отстъпничка, която ги бе наблюдавала през прозореца.

– Кой използва магия, когато ви намерихме?

– Не знам.

– Къде са дъщеря ти и децата сега?

В съзнанието на Сония проблеснаха лабиринт от улички и временни убежища, сред които изпъкна една определена къща. Семейството на Форли се намираше в един от останалите бедняшки квартали в града.

– Ще ги намерим, Форли. Ще накажем хората, които ти причиниха това.

Сония отвори очи и свали ръцете си. По лицето на Форли можеше да се прочете надежда и решителност.

– Благодаря ти – прошепна тя.

Сония се обърна към Висшите магове и им разказа какво е научила.

– Препоръчвам един или няколко от нас да отидат с Форли да освободят децата й колкото се може по-скоро.

Последваха одобрителни кимания. Вниманието им бе привлечено от звуците, които издаваше чужденката. Калън бе притиснал ръце към слепоочията й и лицето й изразяваше изненада и ужас.

Всички наблюдаваха мълчаливо и когато Калън най-после отпусна ръцете си, Сония чу всеобща въздишка на облекчение. Магьосникът отстъпи назад и се обърна към Висшите магове.

– Името й е Лоранда – обяви той. – Тя идва от Игра, земя отвъд голямата северна пустиня. Странно място, където магията е забранена и се наказва със смърт. Но магьосници са и онези, които издирват и наказват магьосниците. Те отнемат децата на екзекутираните, за да поддържат броя си – той поклати удивено глава пред това лицемерие и жестокост.

– Лоранда научила магията като млада и била принудена да напусне страната си заедно с новородения си син. Те успели да прекосят пустинята при Лонмар, след това преминали през Елийн до Киралия. Тук са били приети от един Крадец, който ги защитавал в замяна на магическите й умения. Този Крадец накрая осиновил момчето и го направил свой наследник. Посветил го в престъпния свят, а майка му го обучила на магически умения – Калън погледна към Сония и се намръщи. – Името на сина е Скелин, един от Крадците, които Черната магьосница Сония и лорд Регин споменаха като свои помощници при залавянето на отстъпничката. Той, естествено, не е искал да открият майка му, затова уредил Форли да заеме мястото й. Дори използвал собствената си магия, за да изглежда така, сякаш Форли ги напада – той погледна към Висшите магове. – Откакто е дошъл на власт, Скелин изпращал майка си да избива конкурентите му Крадци. Чрез убийства и съюзи той възнамерявал да се издигне до крал на подземния свят.

Сърцето на Сония подскочи. „Тази жена е Ловецът на Крадци!“

Калън се поколеба и смръщи чело.

– Освен това внася роет, който му помага да обвързва хората към себе си. Не само бедните, но и богатите. И магьосниците. Изглежда, смята, че щом привикнем към опиата, ще може лесно да ни манипулира.

Сред магьосниците се надигна мърморене и те започнаха да обсъждат чутото. Сония долови презрителни коментари за заблудата на Скелин, но настръхна при споменаването на роета. Сети се за каменоделеца Берин, чието пристрастяване не бе успяла да изцели. Щом пристрастяването към роета не можеше да бъде изцелено и Скелин го знаеше, то планът му можеше и да е успял.

– Какво си ти? – попита чужденката, вперила поглед в Калън. Очите й се плъзнаха към Сония. – И ти?

Сония отвърна на въпроса й с лека усмивка. Скелин и майка му бяха магьосници, но очевидно не бяха черни магьосници. „Поне за това можем да сме благодарни. Можем да предположим, че Игра не е населена с черни магьосници. Достатъчни са ни притесненията със Сачака“.

Разпоредителят Оусън се обърна към залата и вдигна ръце. Гласовете утихнаха и настъпи тишина.

– Сега знаем истината. Едната от пленничките ни е невинна, другата е убийца и отстъпничка. В града има още един отстъпник, когото трябва да заловим. Лоранда ще бъде затворена. Форли е свободна. Някои неща трябва да бъдат свършени веднага, затова слагам край на този съвет.

Залата се изпълни с шума от стотици изправящи се магьосници, които разговаряха помежду си. Оусън отиде бързо при Сония.

– Вземете Форли и бързо намерете децата – нареди тихо той. – Преди Лоранда да се сети да предупреди Скелин за предателството й.

Сония го погледна изненадано и кимна. „Разбира се. Достатъчно е да се свърже мисловно с него и да му разкаже какво се случи тук“.

– Ще взема лорд Регин, ако е възможно.

Той кимна.

– Щом бъдат спасени, ще изпратя Калън след Скелин.

Сърцето й се стопли от благодарност. Поведението на Оусън беше студено към нея, но не беше човек, неспособен на състрадание към останалите. Когато той се отдалечи, Сония се огледа и откри Регин да стои до едно от стълбищата и да я наблюдава. Тя му махна.

– Това уместно ли е?

Гласът на Калън се чу през разговорите и тропота от стъпките на Висшите магове. Тя се обърна и видя, че той гледа намръщено Оусън.

– Ако успеете да съберете подкрепата на Висшите магове против това решение, аз съм готов да изпратя някой друг.

Калън погледна към магьосниците, които излизаха от залата, след това към Сония и присви устни.

– Вие решавате това, не аз – каза той.

Когато Регин се приближи, Сония се усмихваше, наслаждавайки се на триумфа си. Щом Оусън й вярваше достатъчно, за да я изпрати в града, може би останалите от Гилдията щяха да й простят за това, че бе нарушила правилата толкова много пъти през последните седмици.

– Искате ли да ми помогнете в новата ми задача? – попита тя Регин.

Магьосникът повдигна вежди и дори успя да се усмихне.

– Винаги!

Тя улови Форли под ръка.

– Да идем да намерим семейството ти.

Лоркин не бе съвсем сигурен колко време бе минало, откакто го бяха затворили в тази стая. Тя нямаше прозорци и той не можеше да използва слънчевата светлина за ориентир. Докато беше с Тивара, бе пътувал през нощта, а беше спал през деня, което се промени при пътуването с Чари, и сега не можеше да съди за часовете само по това кога му се доспива. Нито пък можеше да използва глада си, защото се хранеше когато имаше възможност, а не в определени часове.

Храната му се поднасяше според някакъв модел и той започна да го използва, за да брои дните. Семплото ядене от сладка зърнеста каша и плод бе последвано няколко часа по-късно от по-обилна храна, съставена от месо и зеленчуци. След поредния интервал му носеха по-лека храна от плоски хлебчета и чаша топло мляко. Храната беше обикновена, но му се струваше прекрасна след отмъкнатите остатъци, с които се хранеше, докато пътуваше с Тивара.

Бяха му казали, че ще остане тук до процеса на Тивара. Досега бяха минали два дни и половина, предполагаше той. Развличаше се, като четеше бележника си и записваше наблюденията си върху всичко, което бе научил досега за Изменниците. Освен това вписваше въпросите, на които щеше да търси отговори, когато бъде свободен да го направи. Всеки път, когато му носеха храна, Лоркин успяваше да зърне Изменницата, която охраняваше вратата му. Винаги бе жена, но не винаги една и съща. Нямаха ли мъже-магьосници? Или никой от тях не беше проявил желание да го охранява? Или просто не вярваха на един мъж да охранява друг мъж?

Той прекарваше и много време в сън. Макар да бе успял да изцели напълно изтощението и болките, винаги бе по-добре да позволи на тялото само да възстанови енергията и здравето си.

Светлината идваше от вграден в тавана скъпоценен камък. Той успя да го разгледа, като стъпи на леглото си. Но не можеше да го проучва дълго, заради силната светлина. Допря ръката си до него и установи, че не излъчва топлина. Повърхността му бе шлифована също като камъните, използвани в бижутата.

Дали това бе естествената му форма или бе обработван от човешка ръка? Щеше ли да свети вечно или постепенно можеше да угасва?

Въпросите без отговори равномерно се натрупваха в главата и бележника му. Той се чудеше как да научи законите на Убежището, както му бе предложила Риая. Трябваше ли да помоли някой да го научи? Какво щеше да се случи, ако почука по вратата, за да привлече вниманието на пазачката и да я помоли да му стане учителка?

От доста време си мислеше това. Но преди да събере смелост да опита, той чу гласове отвън. Седна с лице към вратата точно когато тя се отвори.

Влезе една жена, която не беше виждал досега и го огледа от глава до пети.

– Лорд Лоркин – каза тя. – Елате с мен.

Той отбеляза, че атмосферата в града е различна. Наоколо се виждаха повече хора и много от тях като че ли чакала нещо. Когато го видяха, го разглеждаха с любопитство, но очакването, което витаеше във въздуха, определено се отнасяше до нещо друго.

„Процесът на Тивара? – зачуди се той. – Защо иначе ще ме изкарват от стаята?“

Предположението му се оказа вярно, когато отидоха в същата стая, където се бе изправил пред Масата на Говорителките. Около нея седяха същите седем жени, но този път украсеният със скъпоценни камъни стол бе зает. В него седеше стара жена и го наблюдаваше замислено. Стаята беше пълна с народ. Стъпаловидните седалки бяха заети, а наоколо стояха изправени мъже и жени. Срещу входа се намираше друга, по-малка врата, която не бе забелязал досега. На прага й стояха Тивара и две друти жени. В стаята витаеше усещането, че тази среща продължава от доста време. Искаше му се да може да разбере колко добре върви.

– Не се покланяш на кралица Зарала – промърмори в ухото му водачката му. – Притискаш длан към гърдите си и я гледаш докато не ти кимне. А сега застани пред Масата и отговаряй на въпросите им.

Лоркин направи каквото му беше казано. Кралицата се усмихна и му кимна, след като той притисна ръка към сърцето си. После вниманието й се насочи към Риая.

– Лорд Лоркин, бивш помощник на Посланика на Гилдията в Сачака, Денил – каза Ръководителката на Масата и гласът й отекна в залата. – Вие дойдохте в Убежището, за да говорите в защита на Тивара на този процес. Времето настъпи. Разкажете ни как се срещнахте с Тивара.

– Тя беше робиня в Дома на Гилдията.

– Където срещнахте и Рива.

– Видях Рива едва в нощта на смъртта й.

Риая кимна.

– Как се озова Рива във вашата стая онази нощ?

Лоркин прехапа устни.

– Вмъкнала се е, докато спях.

– И какво направи?

– Събуди ме – той отблъсна нежеланието си да опише точно какво се е случило. – Тя се вмъкна в леглото ми и… ъъъ… беше много по-мила с мен отколкото се изискваше.

Върху устните на Риая се появи лека усмивка.

– Значи нямате навика да вкарвате робините в леглото си?

– Не.

– Но не я отпратихте?

– Не.

– Какво се случи след това?

– В стаята се появи светлина. Видях как Тивара намушка Рива.

– И после?

– Тивара обясни, че Рива е възнамерявала да ме убие – той усети как лицето му пламва. – С някакъв вид магия, който не бях чувал дотогава. Тя каза, че ако остана в Дома на Гилдията, ще има и други опити да ме убият.

– Повярвахте ли й?

– Да.

– Защо?

– Другата робиня – Рива – каза нещо. – Той се опита да си спомни точно думите й. – Тя каза: „Той трябва да умре“. Очевидно ставаше дума за мен.

Риая повдигна вежди. Тя погледна към шестте жени и кралицата, след което се обърна към Лоркин.

– След това какво се случи?

– Напуснахме сградата и отидохме в едно имение – в помещенията на робите. Те много ни помогнаха. Но в следващото имение, където отидохме, робите ни бяха подготвили капан. Опитаха се да ни упоят. След това вече не вярвахме на никого – докато не се появи Чари.

Риая кимна и се обърна към Масата.

– Някакви въпроси към лорд Лоркин?

Първата жена кимна. Лоркин си припомни името й от първата среща. „Ивали, мисля.“ Тя погледна Лоркин право в очите.

– Някога лягал ли си с Тивара?

– Не.

Сред публиката се разнесе мърморене. Лоркин забеляза, че то прозвуча като протест. Ивали отвори уста, за да зададе друг въпрос, но размисли и погледна към останалите.

– Тивара уби ли някой друг, докато пътувахте заедно? – попита Лана.

– Доколкото знам, не.

– Защо не тръгнахте към Киралия? – попита Шая.

– Тивара каза, че това ще е най-предсказуемото решение, което убийците ни очакват.

– Какво дадохте на посланик Денил, след като го убедихте да спре да ви преследва? – попита Савара.

Лоркин я погледна изненадано, но не заради внезапната смяна на темата. Щом го беше видяла, защо не го беше попитала досега? Изражението на лицето й бе неразгадаемо. Той реши, че е най-добре да каже истината.

– Кръвния пръстен на майка ми. Знаех, че най-вероятно ще ми го отнемете, щом стигнем тук, а едва ли щеше да й хареса да попадне в чужди ръце.

В стаята се разнесе ниско мърморене, което бързо утихна.

– Използвахте ли го, след като Тивара уби Рива?

„Тивара не знаеше, че го нося със себе си… поне така си мисля“ – той устоя на желанието си да я погледне.

– Имате ли други кръвни пръстени?

– Не.

Савара кимна, за да покаже, че няма повече въпроси.

– Ще се подложите ли на разчитане на съзнанието, за да потвърдите истинността на думите си? – попита Калия.

Всички в стаята се умълчаха.

– Не – отвърна Лоркин.

Последваха възклицания и мърморене. Той срещна погледа на Калия и го издържа. „За колко глупав ме смята? Ако позволя на някой да влезе в главата ми, той веднага ще тръгне да търси тайната на Лечителството, а аз ще трябва да забравя всички надежди за напускането на това място“.

– Благодаря ви, лорд Лоркин. Моля, застанете до изхода.

По навик той кимна с уважение, след това се обърна и кимна на шестте жени и кралицата, в случай, че жестът му бъде приет като нежелана проява на благоразположение към Ръководителката. Лоркин забеляза, че до вратата стои пазачката, която го бе довела, отиде и застана до нея. Тя го погледна замислено и кимна.

– Добре се справи – промърмори тя.

– Благодаря – отвърна той. После погледна към Тивара. Тя се мръщеше, но щом срещна погледа му се усмихна измъчено.

– Сега започват обсъжданията – обяви Риая.

Жените около масата започнаха да разговарят, а залата се изпълни с шум. Лоркин се опита да долови разговора на Говорителките, но шумът му пречеше да чуе нещо повече от откъслечни фрази. Около масата със сигурност бе издигната магическа бариера, която да ги отдели от шума. Затова той започна да разглежда събраните в залата хора с надеждата да научи колкото се може повече, преди да го върнат в килията му без прозорци.

Той забеляза, че по стълбите са насядали много двойки, но всички останали бяха жени. Край стените обаче се бяха събрали предимно мъже, облечени в семпли дрехи. Някои от Изменниците носеха практични панталони и туники, а други предпочитаха дълги ризи от фино платно, пристегнати в кръста с колан. Той с изненада установи, че ризите се носят и от мъже, и от жени.

Никой не носеше ярки цветове. Лоркин предположи, че вносът на бои в града е затруднен, а при ограниченото пространство за отглеждане на култури бе отдадено предпочитание на растенията за храна.

Макар да се опитваше да фокусира вниманието си върху публиката, той не се сдържаше и от време на време хвърляше по някой поглед към Тивара. И всеки път установяваше, че тя го гледа. Но повече не му се усмихна. Изглеждаше замислена. И притеснена.

Най-накрая гласът на Риая се издигна над всеобщата глъч.

– Приключихме обсъжданията – обяви тя.

Стаята утихна. Риая погледна към жените около масата и се обърна към Тивара.

– Ти предложи да позволиш на Говорителката Халана да разчете съзнанието ти. Ние обсъдихме всички възможности, разрешени от закона, но не открихме друг начин да проверим твърденията ти. Моля, пристъпи напред и свали менталния си щит.

Откъм публиката се разнесоха шепот и мърморене. Лоркин си спомни откъс от разговора на Чари и Тивара по време на пътуването им. Тивара бе казала, че ще позволи на Изменниците да разчетат съзнанието й, а Чари се беше уплашила. „Не можеш да го направиш – бе изсъскала тя. – Ти обеща…“

„Какво е обещала? На кого?“ Лоркин гледаше как жената, която бе спасила живота му, излезе напред с вдигната глава и застана пред предводителките си. Главата му се замая от прилива на чувства. „Толкова е горда. И красива“. После го връхлетяха познатите съмнения. „Ще ми се да знаех дали Чари е права за отношението на Тивара към мен. Ако греши, не ми се иска да се правя на глупак, опитвайки се да я спечеля. Но ако е права… ако Тивара ме харесва… но наистина отблъсква от себе си онези, които й се възхищават… ще ми стигне ли решителността да я убедя?“

С цялата си душа вярваше, че ще успее.

Тивара спря пред масата и протегна лявата си ръка. Тя се поколеба и се намръщи. Лоркин примигна изненадано и ужасено, когато забеляза, че от дланта й капе кръв. Жената разтърка палеца си и стисна нещо, което бе твърде малко, за да успее да го види. После го пусна на масата. „Прав бях – помисли би той. – Менталният щит е подобен на кръвния камък“.

На лицата на предводителките бе изписано мрачно съчувствие. Той видя как Халана се изправи и протегна ръце към Тивара, която леко се наведе напред. Възрастната жена допря длани до слепоочията й и затвори очи.

Последва продължително мълчание, докато всички ги наблюдаваха с очакване. Когато Халана най-после отдръпна ръцете си, тя не каза нищо. Просто седна на мястото си. Тивара взе менталния си щит и се отдалечи от масата.

– Какво научи? – попита Риая.

– Всичко, което ни каза Тивара, е истина – рече Халана.

В залата се разнесе всеобща въздишка. Риая постави ръце на масата.

– Тогава е време да гласуваме – тя погледна към Тивара, след което се обърна към публиката. – Решихме, че не е било необходимо Тивара да убива Рива. Трябвало е да я отблъсне от Лоркин или да ги раздели по някакъв друг начин. Но освен това признаваме, че не е имала време за колебания, когато я е хванала в процеса на извършване на престъплението. Тивара е действала така с цел да бъдат изпълнени нарежданията на кралицата и за да предотврати възникването на ситуация, която би застрашила Убежището и хората ни в Сачака – тя се поколеба и погледна към Говорителките. – Трябва ли Тивара да бъде екзекутирана за убийството на Рива?