Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 26
Дългата нощ

Унх забеляза пръв пръснатите край пътя стръкове слама, които според него можеше да са се изсипали от каруцата при спирането й тук. Местните ашаки нямаха желание да разследват, нетърпеливи да последват превозното средство, но Ачати подкрепи туземеца, като шеговито им напомни, че Унх не е бил нает само за да има кого да пренебрегват.

Туземецът откри следите на трима души с робски обувки – мъж и две жени – които се отдалечаваха от пътя.

– Видях този отпечатък на последното място – каза им Унх, сочейки леката вдлъбнатина в песъчливата почва. – Формата е по-продълговата и тънка от на сачаканските крака и има дупка на петата.

В началото всички бяха силно впечатлени от Унх, но часове по-късно, положителното им мнение се изпари. След като намериха следите, те изпратиха каретата и конете в следващото имение заедно с кочияша на Ачати и продължиха пеша. Когато стигнаха до колибите, те проследиха едната от трите ясни дири, които тръгваха оттам. Действаха бързо, защото слънцето се спускаше към хоризонта, а това усложняваше работата на следотърсача. Дългите сенки, а след това и здрачът го затрудняваха в откриването на фините детайли в отпечатъците и останалите следи, по които се водеше. Сачаканците предпочитаха да не създават светлинни кълба, тъй като щяха да се виждат отдалеч в тази оголена местност. Но никой не се притесняваше от този факт, тъй като следата се виждаше ясно и беше лесно да се следва.

Когато зърна фигурите в далечината, Денил се изпълни с триумфално ликуване. Но чувството не продължи дълго. То бързо премина в страх, щом осъзна, че Лоркин не е сред тях. Заваляха ругатни. Преследваните Изменници се намираха твърде далеч, за да бъдат заловени и разпитани, тъй като това щеше да отнеме много време, затова Денил и сачаканските му помощници побързаха да се върнат при колибите. Когато стигнаха там, нощта беше паднала и създаването на светлинни кълба за следотърсача вече нямаше как да бъде избегнато. На всичкото отгоре те трябваше да се движат плътно край него и на няколко пъти се оказа, че са стъпкали знаците, които той търсеше. Това значително затрудни процеса по откриването на следите, затова, когато няколко часа по-късно Унх напълно изгуби дирите им, Ачати реши, че трябва да си направят лагер за през нощта и да продължат при изгрев слънце.

Робите стовариха багажа си с очевидно облекчение. Ашаките започнаха да пъшкат и да се оплакват, и слугите им разтриха краката и петите им. В началото Денил се изненада, но след това си спомни, че сачаканците не владеят лечителството. Докато той изцеляваше пришките и болките в тялото си, те нямаха друг избор, освен да страдат.

„Не съм осъзнавал какво предимство е това за нас. Може да се окаже, че е значително, ако страните ни се окажат въвлечени във война, както и срещу някой друг враг. Ако се наложи да се изминат значителни разстояния, за да се срещнем с враговете си, сачаканците ще бъдат единствените, които ще понесат последствията от това усилие“.

Туземецът от племето Дюна рязко се изправи и обяви, че ще се опита отново да потърси следата. Ачати погледна към останалите и заяви, че някой трябва да тръгне с него, за да го пази с бариера. Денил се изправи.

– Аз ще отида. Освен ако нямате нужда от мен тук.

Магьосникът поклати глава.

– Вървете! Подсилете добре щита си и не се отдалечавайте много. Изменниците може би ни наблюдават. Те няма да се осмелят да убият никого, но ако наранят някой от нас, ще ни накарат да се разделим или да забавим ход.

Денил напусна лагера заедно с Унх, създаде светлинно кълбо и го издигна във въздуха над мъжа. Изостана на няколко крачки зад него и се опита да стъпва в следите му, за да не смачка някоя улика. Разстоянието между тях представляваше истинско предизвикателство за поддържането на обща бариера.

Сачаканците бяха разпънали лагера си в една бокаловидна долина между два хребета. Унх се отправи към по-късата половина на единия хребет, като не отместваше поглед от земята. След няколко крачки той клекна и се взря в пръстта, после се обърна към Денил и му махна.

Денил се приближи и погледна към мястото, което му сочеше Унх.

– Виж тук – каза мъжът. – На този камък е било стъпвано, после е бил заровен в пръстта. Посоката, в която върви човек, се определя по вдлъбнатината отпред и малката купчинка отзад.

Сега всичко изглеждаше по-ясно.

– А как разбираш, че е човек, а не животно?

Унх сви рамене.

– Никак. Но ще трябва да е доста голямо животно, а те отдавна са били изтребени.

Той се надигна и се огледа за други следи. Денил го последва, концентриран в поддържането на бариерата, насочването на светлинното кълбо и стъпването в следите на туземеца. Двамата спираха начесто, Унх му сочеше по някое парче плат, увиснало на стърчащите клони, кичури човешка коса и няколко отчетливи отпечатъци в пясъка. После прекара доста време във взиране в земята, а Денил се възползва от възможността да се огледа, опитвайки се да не си представя фигури, които ги дебнат в мрака. Той се огледа на всички страни и потръпна.

– Това пещера ли е? – попита, сочейки една пукнатина в стръмния склон.

Унх се изправи и бавно се доближи до тъмния отвор в скалата. Без да откъсва поглед от земята, той пъхна глава в отвора и отново я извади.

– Никой не е минавал оттук – каза той. После докосна едната стена на отвора. – Това се е получило не много отдавна.

Той му махна с ръка и Денил бързо се приближи. Двамата надникнаха в тъмното. Денил извлече малко магия и създаде още едно светлинно кълбо, което изпрати във вътрешността на пещерата. В началото й имаше струпани камъни, които се спускаха надолу и се изравняваха. Стените на входящия тунел продължаваха още малко навътре и изчезваха в мрака.

– Вътре е по-просторно. Искаш ли да погледнем? – попита Унх.

Денил се обърна към лагера, който се виждаше недалеч, после кимна. Унх се ухили, за разлика от обичайното си отчуждено изражение. Денил потрепери от нетърпение, което не се различаваше особено от тръпката, която бе изпитал преди години, докато проучваше Обединените земи заедно с Тайенд.

Унх махна с ръка към прохода.

– След теб!

Денил се засмя. Разбира се. Неговият шанс да оцелее при среща с някое диво животно или Изменници бе далеч по-голям.

Подът бе покрит с чакъл и той се спусна, плъзгайки се надолу. Огледа се, но видя само тъмнина и намеци за стени. Изчака Унх да се спусне при него, след което засили светлината на кълбото и рязко се наведе, когато над главата му блесна обсипан със скъпоценни камъни таван. В помещението отекна глас и той осъзна, че това е собственото му уплашено възклицание.

Не последва дъжд от безмилостни удари. Той дишаше тежко, а сърцето му се блъскаше в гърдите.

– И преди си виждал нещо такова – установи Унх. Той гледаше Денил с интерес.

Денил се о бърна към него.

– Да – нямаше смисъл да отрича. Реакцията му бе очевидна.

– Това не е опасно.

Мъжът говореше с увереност и авторитет. Сега бе ред на Денил да погледне спътника си с интерес.

– Знаеш ли какво е това?

Унх кимна и се огледа с многозначително и доволно изражение.

– Да. Тези камъни нямат сила. Те не са били отгледани да имат сила. Те са природни. Безопасни.

– Значи… камъните на мястото, където съм бил, са създадени да бъдат опасни?

– Да. От хората. Къде е онова място?

– В Елийн. Под руините на един древен град.

Унх отново кимна.

– Тук, в планината, някога са битували хора. Те са познавали тайните на камъните. Но вече ги няма. Всяко нещо си има край – туземецът поклати глава. – Не всяко – поправи се той. – Няколко тайни са запазени от Дюна.

– Ти знаеш как да направиш скъпоценни камъни, които съдържат магия?

– Не аз. Някой от хората ми. Доверени хора – лицето му помръкна. – И Изменниците. Преди много години те дойдоха и сключихме договор. Но го нарушиха и откраднаха тайните ни. Затова помагам на сачаканците, въпреки всичко, което са причинили на хората ми. Дюна не са простили на Изменниците.

– А те знаят ли как да направят пещери като онази в Елийн? – попита Денил. Ако тази информация му бе известна, той никога нямаше да влезе в пещерата като някое дете, което разследва за забавление.

– Не – отвърна Унх. – Никой не знае как. Дори Дюна забравят някои неща.

– Най-добре е да остане забравено.

– Да – Унх се ухили. – Харесваш ми, киралиецо.

Денил примигна изненадано.

– Благодаря ти. И аз те харесвам.

Мъжът се извърна настрани.

– По-добре да се връщаме в лагера. Намерих следата.

Излизането от пещерата беше доста по-трудно от влизането, защото камъните се плъзгаха изпод краката им, но туземецът се измъкна, забивайки пръстите на долните си крайници в пукнатините на голата скала от едната страна на отвора. Денил създаде малък магически диск под краката си и използва левитация, за да излезе навън. На Унх това очевидно му се стори много забавно.

Двамата се върнаха обратно много по-бързо, тъй като Унх Не трябваше да се спира и да оглежда земята. Денил откри с облекчение, че магьосниците са изпратили робите си да спят и се бяха изпънали на земята край тях. Те пиеха някакво алкохолно питие от украсени чаши, които всеки един носеше със себе си. Денил прие да опита огнената течност, като слушаше с половин ухо разговора им за сина на някакъв ашаки, който нямал никакви търговски умения и щял да разори семейството си.

Той не спираше да си припомня страха, който го бе пронизал при вида на обсипаните със скъпоценни камъни стени. „Изобщо не си помислих каква ли е стойността им, дори и след като се успокоих. Хм! Същото стана и предишния път. Но там пък бях доста зает…“

В съзнанието му проблесна споменът как се събужда с напълно изцедени сили. За Тайенд и осъзнаването, че цял живот се е криел от самия себе си. Че е момък. Че обича Тайенд.

Стана му тъжно. „Жалко, че се променихме толкова много. Вместо да израстваме заедно, като онази романтична идея за дърветата с преплетени стъбла, ние оплетохме ужасно коренищата си в съревнованието си за вода и почва“.

Той тихо изсумтя. Подобни сантиментални образи бяха по-подходящи за приятелите поети на Тайенд. Погледна към сачаканците и Унх. Тези мисли щяха да им се сторят глупави, макар и по доста по-различни причини.

„Дали Изменниците знаят за тази пещера? Унх каза, че отворът се е появил наскоро. Съмнява ме, че сачаканците знаят. Доколкото си спомням, основната търговия на Дюна е със скъпоценни камъни. Чудя се дали Унх възнамерява да се върне тук с приятели и да ги събере, преди Изменниците да са ги открили“.

След това си спомни какво му беше казал Унх. Че Дюна знаят как да правят скъпоценни камъни с магически свойства. Трудно можеше да си представи, че хора като тях имат достъп до толкова рядко познание и въпреки това живеят скромен, номадски живот.

„Може да не е чак толкова скромен!“

И защо Изменниците, които владеят тази сила, никога не бяха напуснали скрития си град? Очевидно камъните имаха своите ограничения. Може би трябваше да бъдат вкопани в повърхността, в пещера, на големи купчини, за да се превърнат в ефективно оръжие.

„В архивите за хранилищния камък не се казва, че трябва да бъде застопорен върху нещо. В противен случай преместването му ще е безсмислено. И защо ще си правят труда да преследват крадеца?“.

Лоркин ще бъде ужасно заинтригуван, когато разбере за новите му открития. Но Лоркин се намираше при Изменниците…

… а те разполагаха с познанието за магическите скъпоценни камъни.

Денил затаи дъх.

Внезапно осъзна нещо, което щеше да му създаде големи проблеми с хората, с които пътуваше, със сачаканския крал, с Гилдията и не на последно място с майката на Лоркин.

Внезапно той разбра, че е напълно възможно Лоркин да не иска да бъде намерен.

Скоро след разсъмване Савара ги накара да спрат на високия, оголен хребет. През нощта пътят бе станал много по-стръмен и неравен и всички Изменници в групата бяха използвали мънички слаби светлинни кълба, които кръжаха ниско над земята. След като разстави стражи и изпрати разузнавачи, тя каза на останалите в групата да се настанят точно под хребета и да се опитат да поспят.

– Преследвачите ни са на няколко часа зад нас – каза тя. – Те също ще трябва да спрат, за да починат, а и не са свикнали да се придвижват по груб терен като нас. Ще продължим напред при залез слънце.

Останалите Изменници носеха малки торби, същите като онези, които имаха Лоркин, Тивара и Чари. Едва сега той разбра какво представляват навитите парчета пълна тъкан. Те ги развиха, за да ги използват като дюшеци. Лоркин предположи, че са някакъв вид одеяла. В носенето на дюшече вместо одеало имаше смисъл – магьосниците можеха да затоплят въздуха, но нямаше как да направят земята по-мека.

„Със сигурност не и тук“ – помисли си той, докато се изтягаше до Чари и Тивара. Целият район беше каменист, тук-там по някое криво дърво. Той чу стъпки, видя приближаващата се Савара и бързо се изправи.

– Обмислих предложението ти и се посъветвах с кралицата – каза му тя. „Несъмнено чрез кръвен камък“, помисли си той. – Ако все още искаш да ни придружиш до Убежището, тя ще ти позволи да влезеш. Но не тя решава дали ще ти бъде разрешено да си тръгнеш. Това се прави с гласуване, като най-вероятно ще бъдеш принуден да останеш. Много Изменници се страхуват, че ако те пуснем да си идеш, ти ще разкриеш местоположението на града.

Лоркин кимна.

– Разбирам.

– Помисли си добре – каза тя. – Но трябва да знам решението ти преди да тръгнем довечера.

Тя се отдалечи и седна в сянката на една голяма скала. „Стои на стража“ – реши Лоркин. Той отново легна, макар да знаеше, че няма да може да заспи, след като трябва да вземе толкова важно решение.

– Ако решиш да се прибереш, никой няма да те осъди за това – разнесе се глас наблизо.

Лоркин се обърна на другата страна и видя, че Чари го наблюдава, подложила под глава свитата си ръка като възглавница.

– Тази, другата фракция, която изпрати човек да ме убие – те ще опитат ли отново, ако дойда в Убежището? – попита той.

– Не – отвърна без колебание тя. – Преди много време едната от четирите ни кралици решила, че в Убежището няма да бъдат извършвани такива неща като убийствата. Подозирам, че някои от хората ни са решили, че щом извън града ни това може да е добър политически инструмент, той може да се използва и вътре в него. В Убежището убийството винаги е убийство, освен ако не е екзекуция, която е наказание за убийство.

Лоркин кимна. „И точно това очаква Тивара“.

– Има ли вероятност някой Изменник да поиска да разчете съзнанието ми?

– Всички ще поискат да надникнат в главата ти. Но няма да им бъде позволено, освен ако сам не го пожелаеш. Принудителното разчитане на мисли също е сериозно престъпление. То би ни доближило твърде много до ашаките.

– Значи ако откажа, сигурно ще искат да разберат дали имам добри намерения, преди да ме допуснат в града.

– Ще умират от желание да го направят. Но законите са си закони. Някои от тях са малко шантави. Например, че кралицата може да реши дали някой чужденец може да влезе в града, но не и дали може да си тръгне.

– Щом няма да мога да си тръгна, какво ще се очаква от мен?

– Да спазваш законите ни, разбира се. – Тя сви рамене. – Което включва работа. Не можеш да очакваш да те храним и да ти осигурим постеля, без да ни помагаш по някакъв начин.

– Така е справедливо.

Чари се усмихна.

– Други въпроси?

– Не – Лоркин се излегна по гръб. – Все още не.

Откакто се бе присъединил към Говорителката Савара и спътниците й и бе разбрал, че може би ще се наложи да остане завинаги в Убежището, той бе прекарал много време в размишления. Междувременно си беше направил списък на причините защо трябва и не трябва да отива там. Списъкът „не трябва“ бе доста къс:

„Дойдох в Сачака да помагам на Денйл, а не да се впускам в разни приключения – дори те да доведат до намирането на потенциален съюзник на Гилдията“.

Той нямаше властта да преговаря за сключването на съюз. Но бе напълно достатъчно да наведе Изменниците на мисълта за преговори и след това да уреди среща с гилдийски магьосник, който да има тази власт. Като Денил, например.

„На майка няма да й хареса“.

Но решението си беше негово. Въпреки това при мисълта за нея го изпълни копнеж и чувство за вина. Не му хареса мисълта, че повече нямаше да я види. Нито да поговори с нея. Все още не бе имал възможността да използва кръвния пръстен, без да го разкрие на останалите. Ако влезе в Убежището, щяха ли да го претърсят? Ако Изменниците намерят пръстена, щяха ли да го отнемат? Щом не му вярваха до такава степен, че да му позволят да напусне града, те едва ли щяха да го оставят да използва магически предмет, позволяващ му да предаде всичко, което знае, на Гилдията.

Той започна да си мисли, че скоро трябва да го използва, дори само за да успокои майка си. А след това да намери някое място, където да го скрие.

„Запазването на пръстена е друга причина да не отида в Убежището. Макар да е нищожна. И може лесно да бъде отхвърлена“.

А причините да отиде бяха много повече. Първата бе Тивара. Той дори не се сещаше да я изостави. Ако не говори от нейно име пред съда, тя може би щеше да бъде екзекутирана. Тя бе спасила живота му и щеше да загине заради това. И вината щеше да е изцяло негова.

„Дори да знаех, че всичко ще бъде наред, мисълта да не я видя повече… – гърдите му се стегнаха и сърцето му заби ускорено. Той се намръщи. – Освен това не е само задължението ми да я спася. Аз я харесвам. Много. Не бих могъл да я изоставя, дори тя да не изпитва същите чувства към мен“.

Той се замисли за думите на Чари: „Не всеки мъж е подходящ за нашата Тивара. Не се тревожи за това“. Жената смяташе, че Тивара го намира за привлекателен. Но тя въобще не го показваше. Тя изглеждаше решена да го отблъсне, мръщеше се, когато той разговаряше с нея и се опитваше да го убеди да се върне у дома. И всеки път Чари го уверяваше, че Тивара чувства вина за това, че не му е казала по-рано каква е цената за влизане в Убежището и че не иска той да жертва свободата си заради нея.

„Но ако я оставя да ме убеди да се прибера у дома, тя не само ще е спасила живота ми, а и вероятно ще жертва нейния заради мен. Не мога да го позволя!“

Тивара не бе единствената причина да иска да отиде в Убежището. Да дойде чак дотук, да се сближи с тези Изменници и да не се опита да уреди преговори между тях и Гилдията щеше да е голям пропуск. Той се съмняваше, че непознати често получават възможността да влязат в града и да направят такова предложение. Дори Изменниците да отхвърлят идеята, той поне щеше да е успял да я насади в съзнанията им.

Но колко реалистична бе надеждата, че едно толкова потайно общество ще се съгласи един ден да търгува с Гилдията?

„Ами ако искат да научат Лечителските умения, ще се наложи да го направят“.

Възможно бе Изменниците да решат, че е по-безопасно да откажат Лечителството и да останат скрити от света, който ги бе затворил в капана на Убежището. Но рискът си заслужаваше. Той трябваше да признае, че се чувства задължен да изкупи вината от предателството на баща си. Макар че никога нямаше да им даде познанието за Лечителството без разрешението на Гилдията, той можеше да се погрижи да получи благословията им. Смяташе, че поне това дължи на Изменниците.

„Ако всичко върви по план, ние ще получим нещо в замяна. Може би ще е само способността да блокираме разчитането на съзнания, но аз имам усещането, че те могат да ни предложат много повече. Сигурен съм, че това блокиране се постига посредством някакъв специален скъпоценен камък, подобен на кръвния. Това ще ни предложи за изследване една изцяло нова област от магията.“

Гилдията в никакъв случай нямаше да се съгласи да търгува с Изменниците, докато те държат Лоркин. В края на краищата, ако наистина искаха Лечителски умения, щеше да се наложи да го пуснат. Междувременно Чари беше споменала някакви архиви. Ако са били укривани в продължение на няколко векове, в тях сигурно имаше историческа информация, която Денил не бе откривал досега. Архивите можеха да помогнат за преоткриването на древната магия. Която Гидията би могла да използва за своя защита.

„Ако такава магия наистина съществува, може да бъде използвана за защита и аз може би ще успея да предам тази информация на Гилдията“.

Лоркин въздъхна. Може би гледаше твърде оптимистично на нещата, като смяташе, че един ден Изменниците ще се съюзят с Гилдията и Обединените земи, а той ще си върне свободата. Може би просто се самозалъгваше.

Но все пак Изменниците бяха много по-добри хора от онези, които управляваха останалата част на Сачака. Те ненавиждаха робството, например. Смятаха всички за равни – мъже и жени, магьосници и немагьосници.

Освен това имаха изключително влияние в страната чрез шпионите си. Трябваше да признае, че вероятността един ден да вземат властта в Сачака изглеждаше изключително привлекателна. Той не се и съмняваше, че първото нещо, което щяха да направят, бе да забранят робството. Но се съмняваше, че ще се откажат от черната магия. И все пак това щеше да е голяма стъпка към превръщането на Сачака в една от Обединените земи.

„Как да се откажа и да се върна в Арвис, след всичко, което видях тук? Робите, ужасната йерархия, основана върху наследството и черната магия. Обществото на Изменниците не може да е по-лошо от това“.

Имаше толкова много причини да отиде в Убежището. И толкова малко да се върне в Арвис.

Не бе осъзнал, че се е изправил, докато не установи, че стои на краката си. Решителността и непоколебимостта му подействаха наистина ободряващо. Той се промъкна между дремещите жени и отиде до мястото, където Савара седеше облегната на стената със затворени очи.

– Ще дойда в Убежището – каза й той, досещайки се, че жената не спи.

Очите й се отвориха и се впиха в неговите. Тя го гледаше със смущаващо интелигентния си поглед. Лоркин се усети, че мисли за това колко красива ще да е била като млада.

– Добре – каза тя.

– Но ще трябва да ме оставите да се оправя с посланик Денил – додаде той. – Той няма да се откаже. Ако се срещнете с майка ми, ще разберете защо. Накрая или той ще намери Убежището, или ще се наложи да го убиете. Аз доста го харесвам и ще се радвам, ако не се стигне до фатален край. А ако го направите, това сигурно ще доведе до последствия, които няма да са от полза за Изменниците.

– И как ще го убедите да спре да ви преследва?

Той се усмихна мрачно.

– Знам какво да му кажа. Но ще трябва да разговаряме насаме.

– Съмнявам се, че ашаките ще ви пуснат да се върнете.

– Ще трябва да го примамим по-далеч от тях.

Тя се намръщи и се замисли.

– Мисля, че може да го уредим.

– Благодаря ви.

– Сега поспете. Ще трябва да ги оставим да се доближат до нас, а междувременно можем да си починем добре.

Той се върна обратно при дюшека си и установи, че Тивара е седнала и го гледа.

– Какво? – попита той.

– Не се заблуждавай, че между нас има нещо повече, отколкото в действителност – каза тя с тих глас.

Лоркин я зяпна и усети как в него започнаха да се надигат съмнения. Тя отвърна на погледа му, после рязко се обърна и легна с гръб към него. Той седна на дюшека си, разяждан от притеснения.

„Може би това все пак е едностранно“.

– Не се тревожи – прошепна Чари. – Тя винаги прави така. Колкото повече харесва някого, толкова повече го отблъсква от себе си.

– Млъквай, Чари! – изсъска Тивара.

Лоркин лежеше на твърдата земя с ясното съзнание, че сънят няма да дойде. Това щеше да е един много дълъг ден. И той започна да се чуди дали животът в град, пълен с такива жени, няма своите значителни недостатъци.

Докато Регин разказваше за последния етап от ичанското нашествие, Сония отново наруга Сери и се опита да не слуша. След като излязоха от Гилдията, тя и лечителят, който бе донесъл съобщението, отпътуваха с каретата към болницата.

„Оттогава минаха толкова много часове, сякаш всичко се е случило вчера“.

Тя си спомни, че бяха позакъснели. Един от лечителите, който бе постъпил отскоро в болницата, я бе забавил с въпросите си за протокола. Сония му каза, че може да попита всеки лечител в болницата, както и някои от помощниците, но той като че ли не им се доверяваше. Когато Сония най-накрая успя да се измъкне, Регин вече я чакаше.

Той пристигна в покрита кола, която използваше за превоза на хранителни припаси до семейния им дом. Тя се чувстваше съвсем не на място в задната част на старата двуколка, където двамата бяха седнали върху празните щайги. Но това бе добра идея. Ако бяха пристигнали с карета на Гилдията, щяха да привлекат много внимание.

Той бе донесъл и няколко протрити стари палта, които да облекат над мантиите си. Тя му бе изключително признателна за това и дори се чувстваше леко засрамена, задето не се е сетила, че трябва да се маскират.

„Добре де, толкова неща са ми на главата. Повече, отколкото знае Регин. И макар че Сери е наясно с отвличането на Лоркин, аз така и не успях да му съобщя, че Денил всеки момент може да го открие“.

Когато пристигнаха на мястото, към тях се приближи един мъж и ги оповести, че домакинът им ги чака – просто трябва да почукат на последната врата вляво. Те влязоха в старата касапница, чийто собственик беше принуден да се премести на друго място, когато кварталът стана твърде богат и претенциозен. Сега използваха сградата за склад.

„Когато пристигнахме, слънцето залязваше. Аз се притеснявах, че сме закъснели. Не трябваше да бързам толкова“.

Въведоха ги в изненадващо добре обзаведена стая. Един необичайно изглеждащ мъж се надигна от скъпото си кресло и им се поклони. Той бе тъмен като лонмарец, но кожата му имаше отличителен червеникав оттенък, а странните му удължени очи й напомниха за рисунките на опасните хищници, които бродеха в планините.

Той обаче говореше без акцент. Представи се като Скелин и им предложи питие. Те отказаха. Тя предположи, че Регин също като нея няма намерение да омайва сетивата си преди възможния сблъсък на магьосници.

„Може би трябваше да изпия онова питие“.

Скелин очевидно бе въодушевен от срещата. Когато най-накрая спря да се възторгва от присъствието на истински магьосници – и самата прочута Черна магьосница Сония – той им разказа своята история. Заедно с майка му напуснали родната им страна – земя, която се намира далеч на север – когато той бил още дете. Крадецът Фарин го бе отгледал като свой наследник. Той си спомняше малко за родната си земя и се смяташе за киралиец.

Сония започна да го харесва, макар да не бе забравила, че той е вносител на роет. Сери пристигна последен и Скелин изведнъж стана сериозен. Той им обясни капана си. Беше научил, че отстъпничката работи за един продавач на роет, който си купува доставките от работник в тази сграда. Днес е трябвало да дойдат да вземат още, но никога не казвали точен час. Понякога идвали в късния следобед, понякога късно вечерта. Скелин бе оставил хора, които веднага да му съобщят, щом двамата се появят. Трябваше само да чакат.

„И ето че чакаме – помисли си тя. – Часове наред. А аз просто искам да се върна при Оусън и да разбера дали Денил е намерил Лоркин“.

Вместо това двамата с Регин трябваше да разказват истории за Гилдията. Скелин знаеше как тя е станала магьосница, но не и как Регин е бил приет в Гилдията. Макар историята му да не беше необичайна или вълнуваща, тя очевидно заинтригува Скелин. Той искаше да разбере как е организирано обучението им в Университета. За правилата там. За дисциплините и какво включват те.

Не им стана особено приятно, когато ги помоли да му разкажат за ичанското нашествие.

– Сигурно имате невероятни истории – каза Крадецът и се ухили. – Аз не съм бил тук, разбира се. С майка ми все още не сме били пристигнали в страната.

Регин я бе спасил от припомнянето на най-болезнения период в живота й, като се зае да разказва случилото се. Тя се зачуди дали той се е усетил колко трудно щеше да й бъде. Почувства още по-голяма благодарност към него.

„Тази вечер трябва да му благодаря за три неща – помисли си тя. – За двуколката, за палтата и за това, че ме спаси от споделянето на някои неприятни спомени. По-добре…“

Мислите й бяха прекъснати от почукване по вратата. Скелин отвърна и на прага се появи един слаб мъж с черни дрехи.

– Тук са – каза той и бързо излезе.

Сония облекчено въздъхна колкото се може по-тихо. Всички се изправиха.

Скелин ги изгледа.

– Ако искате, оставете палтата си тук. Никой, освен мен и отстъпничката, няма да ви види – той се усмихна. – С нетърпение очаквам да видя прочутите ви сили в действие. Последвайте ме!

Те се измъкнаха през друга врата и се озоваха в дълъг коридор. През прозореца в дъното се промъкваше слаба светлина.

„Почти е съмнало. Били сме тук цяла нощ! – изпълниха я лоши предчувствия. – Дали Денил е намерил вече Лоркин? Ами ако Оусън е изпратил някой да ме търси и е открил, че ме няма? А дори и да не е пратил, приятелите ми в болницата трудно ще попречат на новия лечител да ме търси, за да ми задава още въпроси. Някой сигурно вече е забелязал отсъствието ми“.

Но това нямаше да има значение. Когато двамата с Регин се върнеха в Гилдията заедно с отстъпничката, повече нямаше да се налага да прикрива излизането си от болницата. Ако Ротан беше прав, това вече нямаше да интересува никого. Вниманието на всички щеше да бъде привлечено от откритието, че в града живее магьосник, който не само не е член на Гилдията, а и работи за престъпник.

Но ако беше сбъркал – и двамата щяха да преживеят големи неприятности.