Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 11
Интересна информация

Застанал сам в новото убежище. Сери се заслуша в безмълвието. Когато беше така тихо, когато Гол излизаше по работа, Сери можеше да затвори очи и да остави спомените да изплуват на повърхността. Първо се разнасяха гласовете и смехът на децата му. Акки, по-големият, дразнеше Харин. После се чуваше нежният, гълчащ ги глас на Селия.

Ако имаше късмет, успяваше да ги види усмихнати и жизнени. В противен случай – пред очите му се появяваха телата им и той се проклинаше за глупостта си да ги погледне, макар да знаеше, че образите им ще го измъчват до края на живота му. „Но аз трябваше да ги видя. Да се сбогувам с тях. И ако не ги бях видял, всяка сутрин щях да се будя с усещането, че те са все още тук, живи и ме чакат“.

Рязък, звънтящ шум прекъсна мислите му, но докато се раздвижваше, той си помисли, че е за добро. Не трябваше да позволява на мъката да го откъсне от задачата му, защото така никога нямаше да получи възможност да отмъсти за тях.

Звукът представляваше сигнал, че някой приближава убежището. „Ами ако това най-накрая е Ловецът на Крадци?“ Сери се надигна от стола и бавно закрачи из стаята. Първият звън беше утихнал, но го замени нов звук. Всяко стъпало на стълбището, водещо от пивоварната надолу до убежището, беше оборудвано с механизъм, който изпращаше отекващо ехо от тропота във всички стаи отдолу. Сери броеше потропванията и усещаше как пулсът му се ускорява в ритъма им.

Той погледна към ламперията, зад която се криеше най-близкият път за бягство. „Мина повече от седмица. Не е твърде много. Ако исках да убия Крадец, щях да планирам много внимателно нещата. Щях да проуча жертвата си внимателно, колкото се може по-дълго. Щях да я оставя да се настани в новото убежище и да свикне с него, щях да дам време на пазачите да се отпуснат, да си позволят да мързелуват – той се намръщи. – Но на мен не ми се иска да прекарам седмици тук в очакване. Ако това не е Ловеца на Крадци… може би трябва да намерим начин да го накараме да си мисли, че не разполага с много време…“

Настъпи кратко мълчание, след което се разнесе познато звънене и Сери бавно изпусна дъха си, който неусетно беше задържал. Това бе сигналът на Гол.

Сери отиде до отсрещната стена и избута встрани един от хартиените паравани, които имитираха прозорци и бяха монтирани на стените, за да уталожат потискащото усещане под земята. Зад него в плитка ниша се виждаше вентилационна решетка. Тя бе монтирана на тънка ос. Серия отвори и натисна ръчката, която се намираше зад нея. После надникна през затъмненото стъкло, за да провери дали приближаващият се човек наистина е Гол.

Когато силеутът се появи в коридора зад стъклото, Сери разпозна движенията, фигурата и лицето на приятеля си. Едрият мъж отиде до края и зачака. Сери върна решетката на мястото й и отново вдигна ръчката.

Миг по-късно вратата на убежището се отвори и Гол влезе в стаята. Едрият мъж повдигна вежди.

– Имаше ли посетители, докато бях навън?

Сери сви рамене.

– Никакви. Сигурно вече не съм толкова известен като едно време.

– Винаги съм казвал, че човек е по-добре да има малко добри приятели, вместо много лоши.

– Хората като мен нямат голям избор – Сери отиде до един от шкафовете и го отвори. – Вино?

– Толкова рано?

– В противен случай ще се побъркам.

– Хубаво, налей!

Сери извади бутилка и две чаши от шкафа и ги отнесе до малката маса, поставена между луксозните кресла в средата на стаята. Гол се настани срещу него, взе бутилката и се зае да я отваря.

– Днес научих няколко добри новини – каза той.

– Така ли?

– Чух, че имаш ново убежище, което е по-безопасно от убежищата на всички останали Крадци в града.

Тапата на бутилката изхвръкна и Гол напълни чашите.

– Така ли?

– Да. Също и че не си чак толкова умен, колкото си мислиш. Човек може да се промъкне тук, ако знае как – Гол подаде едната чаша на Сери.

Поемайки я, Сери се престори на загрижен.

– Какъв ужас. Трябва да се погрижа да оправя това. Все някога – той отпи от чашата. Виното беше остро, с богат аромат. Сери знаеше, че е от най-добрите вина, но това никак не го развълнува. Така и не бе успял да развие вкус към напитката и предпочиташе халба топъл бол. Но в някои компании си заслужаваше да се покаже като разбирач на виното, а и добрата реколта винаги се оказваше печеливша инвестиция.

Той остави чашата на масата и въздъхна.

– Мисля, че знам как се е чувствала Сония навремето, затворена в убежището на Фарин. Макар че аз не се опитвам да контролирам магията си и не подпалвам мебели.

– Да, но и сега пак става въпрос за магия – Гол отпи от виното и го погледна замислено. – Снощи се замислих за този Ловец на Крадци. Според теб дали е добър в магията?

Сери сви рамене.

– Достатъчно добър е, че да отключи ключалката – той се намръщи. – Сигурно умее да я контролира, тъй като я използва от години, ако са верни слуховете. Иначе досега хиляди пъти да го е убила.

– Значи някой трябва да го е научил?

– Да.

– В такъв случай или в града има отстъпник, или го е научил някой магьосник от Гилдията – Гол примигна, досещайки се нещо. – Може Сенфел да го е направил преди да умре.

– Според мен Сенфел не би се доверил на никого до такава степен.

Очите на Гол се разшириха.

– Някога хрумвало ли ти е, че Ловеца на Крадци може да е някой гилдийски магьосник, който се опитва да се отърве от всички Крадци?

– Разбира се – Сери усети студени тръпки по гърба си. В продължение на години покойният Върховен повелител беше преследвал шпионите на сачаканските черни магьосници из града без знанието на Гилдията. На фона на това един отмъстителен магьосник, който се опитва да затрие водачите на престъпния свят, не звучеше никак невероятно.

„Добре, ще го разгадаем, когато Ловецът падне в капана ми“.

– Ще ми се да не продължава много дълго – каза Сери и въздъхна. Той се сети за по-ранните си размисли – може би ще успее да убеди Ловеца на Крадци, че не разполага с много време. „Може да пусна слух, че се каня да напусна Имардин“.

Но този слух можеше и да откаже Ловеца на Крадци. Той сигурно бе подготвен да чака дълго време, тъй като убиваше Крадци от доста години. „Аз съм от типа примамки, които трябва да проявяват търпеливост. Никой няма да тръгне да напада Крадец, ако не се подготви сериозно предварително“.

Дали няма някаква друга примамка, която да провокира Ловеца на Крадци в по-дръзки действия? Което да бъде оставено някъде незащитено, без да изглежда подозрително?

Какво би изкушило един владеещ магията отмъстител? Отговорът връхлетя Сери, предизвиквайки прилив на въодушевление.

„Магическо познание! – Сери се надигна в стола си. – Ако нашият ловец е магьосник-отстъпник, той сигурно е научил как да използва магията извън Гилдията. Дори някога да е бил в нея, той сигурно копнее за изобилието на знания, което се съхранява в нея. А ако все още е неин член, той е длъжен да разследва и премахне всяко магическо познание, което е попаднало в чужди ръце“.

– Какво има? – попита Гол и бързо се огледа. – Да не се е задействал някой от капаните?

– Не – успокои го Сери. – Но според мен това вече няма значение. Измислих един по-добър и по-бърз начин да примамим нашия обект – той започна да обяснява, наблюдавайки как изражението на Гол се променя от изненада към въодушевление и тревога. – Изглеждаш ми разочарован – отбеляза Сери.

Гол сви рамене и посочи с жест стаята.

– В такъв случай това вече няма да ни трябва. Толкова работа и пари хвърлихме по тази стая. И направихме толкова много пропуски, така че едва ли ще можеш да я ползваш отново. Колко жалко.

Сери се огледа замислено.

– Да, май е така. Може би когато всичко свърши и хората забравят за него, ще поправим всички пропуски. Но засега не е подходящо за местоположение на новата ни примамка. Трябва ни нещо не толкова подсигурено, за да нападне по-скоро.

– В такъв случай няма да е зле да ти купя няколко книги за магия – каза Гол, оставяйки чашата си на масата.

– Няма да намериш толкова лесно. Ако ставаше така, нямаше да има смисъл да се опитваме да ги използваме като примамка.

Гол се усмихна.

– О, никога не съм казвал, че ще са истински. Ще направим малко фалшификати.

– Това ще отнеме време. Може би ни трябва само слух, че тези книги се намират някъде.

– Смяташ ли, че Ловецът на Крадци ще рискува да разкрият, че е магьосник, само заради някакъв си слух за магически книги? Само ще провери дали познава някой, който ги е виждал.

– Добре, поръчай някой фалшификат – намръщи се Сери. – Само… не им позволявай да се бавят колкото истинските преписвани на книги, защото в такъв случай ще е по-добре просто да си стоя тук и да чакам Ловеца на Крадци да дойде да ме търси.

Денил подаде чинията си на роба и устоя на импулса да потърка доволно корема си. Странният маниер, по който се поднасяше храната в Сачака, започваше да му допада. На гостите се предлагаха големи блюда с подбрана храна, от които те можеха да избират каквото им се иска и колкото им се иска. В началото той се чувстваше задължен да опитва всяко ястие, но после забеляза, че останалите не правят така – дори проявяват някаква придирчивост в избора си, което, както изглежда, изобщо не притесняваше домакина.

Той забеляза, че храната никога не се обсъжда. Което бе истинско облекчение за него, защото някои ястия бяха с толкова люти подправки или неочаквано горчиви или солени, че той не можеше да изяде онова, което си беше взел. Сачаканците като че ли не сервираха десерти, макар че ако имаха гости през деня, те се стараеха на масата винаги да има ядки, сладки плодове или захарни изделия в купички.

Домакинът на Денил за тази вечер беше внушителен сачаканец на име ашаки Итоки. Той знаеше, че мъжът е един от най-могъщите в Сачака и братовчед на сачаканския крал. Изглежда, ашаки Ачати, мъжът, който бе посрещнал Денил, когато за пръв път пристигнаха в Дома на Гилдията, беше получил задачата да представи Денил на подходящите хора в правилния ред. Макар да не му го беше казал в лицето, беше намекнал няколко пъти.

– С какво да се забавляваме сега? – попита Итоки, поглеждайки от Денил към Ачати. – Баните ми са достатъчно големи, за да обслужат всички гости, а робите ми са майстори в изкуството на масажа.

– Посланик Денил може би ще прояви интерес към онези древни карти, които колекционирате – предложи Ачати.

Денил се изпълни с надежда. Старите карти винаги бяха привличали интереса му, а и в тях можеше да се съдържа информация, която да подпомогне проучването му.

– Не бих искал да отегчавам моя гост – рече неуверено Итоки.

– Нали си спомняте как по-рано ви споменах, че Посланик Денил е историк. Сигурен съм, че ще прояви голям интерес към тях.

Итоки погледна обнадеждено Денил. Той му кимна окуражително.

– Така е.

Мъжът се усмихна широко и потри ръце.

– О, ще останете впечатлен, убеден съм в това. Най-добрите карти, рисувани някога – той се изправи, последван от Ачати и Денил. – Ще ви отведа в библиотеката.

Тръгнаха по криволичещите бели коридори към група стаи, подобни на онези в Дома на Гилдията и другите, в които двамата с Лоркин бяха отсядали по пътя към Арвис. Интересно бе да види, че и друга сачаканска къща следва този модел. Дали всичките бяха еднакви? От колко ли време сачаканците строяха домовете си по този начин?

В централната зала имаше няколко табуретки и голяма купчина възглавници в средата, а покрай стените бяха подредени няколко скрина. През множеството врати, които извеждаха от залата, се виждаха още няколко стаи. Итоки отиде до един от шкафовете и извади ключ от вътрешния джоб на сакото си. Отключи и го отвори.

Вътре имаше няколко метални тръби. Итоки прекара с благовение пръстите си по тях, после избра една и я извади. Отиде до възглавничките, избута няколко встрани, за да разчисти място на пода и седна с пъшкане върху една табуретка.

– Ако се настаните тук и тук – рече той, сочейки им местата, – ще можем да ги затиснем за ъглите и ще използваме някой предмет за четвъртия – Ачати премести табуретка на указаното място, а Денил се настани до другото. Двамата наблюдаваха седнали как Итоки маха капачката на тръбата и вади отвътре пожълтяла хартия, навита на руло.

– Това, разбира се, не е оригиналът – каза мъжът. – Копие е, но въпреки това е над четиристотин годишно и е доста крехко – той положи рулото на пода и започна да го развива. Денил автоматично хвана най-близкия до него ъгъл и му попречи да се навие отново. Ачати направи същото. Итоки погледна една от табуретките, която се понесе във въздуха и се спусна над четвъртия ъгъл, затискайки го с едно от крачетата си.

Пред очите им се разкри вихрушка от линии. Над тях се виеха сини реки, а покрай няколко се виждаха пътища, които следваха всеки завой. Картата бе покрита с мънички рисунки на къщи, полета и ниските, разделящи именията, стени. „Контурни линии на четиристотингодишна карта? Гилдията е започнала да използва контурни линии едва преди двеста години. Но… това е копие“.

– Колко стара е оригиналната карта? – попита той.

– Над седемстотин години – отвърна Итоки с нотка на гордост. – Предавани са в семейството ми още от Сачаканската война.

– Имате ли оригиналите?

– Да – Итоки се ухили. – Но те са на парчета и са твърде крехки.

Денил отново погледна към картата.

– Каква е тази карта?

– На район в западна Сачака, близо до планините. Нека ви покажа останалите. – Итоки се надигна отново и взе други две тръби от скрина. Следващата карта, която разгъна, бе на някакво крайбрежие, с нарисувани малки лодки във водата и предупредителни надписи край скали и рифове. Последва я друга провинциална карта.

– Това е… беше… югът – каза им Итоки.

„Където сега лежи пустошта – помисли си Денил. – Той не го обяви. Не е необходимо“. Полетата и именията намекваха за плодородна, зелена земя там, където сега властваха пясъкът и прахът. Тримата оглеждаха известно време картите, докато, по знак на Ачати, Итоки не започна да ги навива внимателно и да ги прибира в тръбите им.

– В кои области на историята са интересите ви? – попита той Денил.

Магьосникът сви рамене.

– В почти всички. Макар че за мен колкото е по-старо, толкова по-добре и естествено, всяка връзка с магията ме интересува.

– Разбира се. Това включва ли и историята на Гилдията, или тя вече е описана?

– И да, и не. В нея съществуват някои пропуски, които се опитвам да запълня.

– Съмнява ме, че бих могъл да ви помогна в това, макар да разполагам с някои архиви от времето, когато Киралия е управлявала Сачака – Итоки стана и отиде до скрина, за да прибере тръбите с картите, заключи го, после им махна с ръка и тръгна към една от страничните стаи. Денил и Ачати го последваха. Високите, тежки скринове покрай стените стояха като стражи на пост, безмълвни и неподвижни. Итоки се приближи до един от тях и отвори вратите. „Които не са заключени – отбеляза Денил. – Онова, което се държи тук, очевидно не е ценно“.

Разнесе се позната миризма на стара хартия и подвързии. Вътре имаше няколко книги с липсващи или скъсани страници, оръфани рула хартия и кожени папки, пълни с хартия. Итоки ги прегледа внимателно, след което измъкна сноп листи и една книга.

– Това са писма и архиви на гилдийски магьосник, който е живял в Сачака през годините на окупацията. Спасих ги от едно старо имение до пустошта, което бе конфискувано от краля, след като не се появи законен наследник.

Той подаде книгата на Денил. Магьосникът я отвори и внимателно прелисти първите няколко крехки архаични страници. Както в повечето стари архиви на киралийските магьосници, тук също имаше счетоводни списъци и глави от дневници. Усещайки погледите на двамата мъже, той започна да преглежда съдържанието им.

„… предложи да купи къщата ни. Аз, естествено, отказах. Сградата принадлежи на семейството ми повече от два века. Въпреки че сумата беше изкушаваща. Обясних, че ако не притежаваме Дом в Имардин, ще изгубим правото да се обръщат към нас с лорд и лейди. Той каза, че тук, в Сачака, притежанието на земя е също толкова важно за властта и влиянието“.

Денил се намръщи. „Това е било написано след войната, но тук става въпрос за сграда, която е поне двестагодишна и е все още здрава. Това е доказателство, че Имардин не е бил сринат по време на войната, както твърдят историческите книги“. Сърцето му подскочи. Той погледна към двамата сачаканци. Очевидно нямаше да може да прочете цялата книга и да си води бележки, докато те го чакат.

– Имате ли нещо против да препиша този откъс? – попита той.

Итоки поклати глава.

– Изобщо. Намерихте ли нещо интересно?

– Да – Денил извади бележника си и увитото парче пресован въглен, които винаги носеше в мантията си. – То потвърждава нещо, което отдавна подозирам.

– Което е? – попита Ачати.

Денил помълча, докато запише откъса, след което вдигна поглед.

– Че Имардин не е бил унищожен по време на Сачаканската война.

Итоки повдигна вежди.

– Никога не съм чувал нещо такова. Според нашите историци последната битка се е провела пред портите и нашите армии са били победени.

Денил се поколеба.

– Армии? Имало е повече от една?

– Да. Тръгнали са заедно към последния сблъсък. Трябва да попитате Господаря Кирота за пълната история, но аз мога да ви покажа няколко карти, нарисувани след войната, които показват трите пътя на армиите. Ала те не са чак толкова стари, нито са свързани с магията.

– Не, но въпреки това ми се струват интересни.

Когато мъжът взе книгата от Денил и я върна заедно със снопчето листи в скрина, магьосникът усети човъркащото го разочарование. Само за няколко минути в библиотеката на този човек той бе успял да открие потвърждение за нещо, което го измъчваше от години. Какво ли още би могъл да научи?

Но вече беше станало късно и той не можеше да се натрапва на домакина си. А и ашаки Ачати сигурно искаше да се прибере у дома. „Може би ще се върна някой друг път. Но няма да е скоро, защото първо трябва да посетя всички други влиятелни сачаканци, които искат да се запознаят с новия Посланик на Гилдията в Сачака, а не трябва да показвам предпочитания на един от тях пред останалите. Проклета да е тукашната политика!“

Щеше да направи всичко възможно, за да си уреди второ посещение. Междувременно щеше да се възползва от всички възможности, които се изпречеха на пътя му. Когато ашаки Итоки тръгна да излиза от стаята, за да им покаже военните карти, Денил преглътна нетърпеливо и го последва.

Лечителката Никея срещна Сония на входа на болницата.

– Поръчах стая за нас, Черна магьоснице Сония – каза тя, усмихна се и поведе Сония. – Малка е, но ще побере всички ни.

– Всички?

Никея погледна през рамо.

– Да. Неколцина от лечителите, с които с разговарях имат доста интересни истории, които решихме, че трябва да чуете първа.

Сония се усмихна накриво зад гърба на младата жена. „През повечето време чувствам облекчение, когато се намирам край хора, които не се страхуват от мен, но това си има и своите недостатъци. Ще ми се Никея да ме беше попитала първо. Не искам твърде много хора да знаят, че съм задавала въпроси за контактите на богати магьосници с престъпници“.

Стаята, в която я въведе младата лечителка, представляваше тесен склад, в който имаше притеснително малко запаси. Край стените бяха наредени няколко стола. Никея не влезе, а изчака докато в коридора не се появи някакъв друг лечител и го извика.

– Лечителю Геджен, ще съберете ли останалите?

Той кимна и бързо се отдалечи. След няколко минути се върна с други жени. Сония отбеляза, че две от тях са помощнички. Всички влязоха в стаята и седнаха, след което Никея покани Сония и затвори вратата зад гърба й.

Едно светлинно кълбо изпълни стаичката с ярка светлина. Всички, с изключение на Никея, гледаха Сония, изпълнени с очакване.

– Добре – каза Никея. – Кой иска да бъде пръв?

След кратко колебание една от помощничките се прокашля. Името й беше Ирала, мълчалива жена на средна възраст. Способна, макар и понякога да се държеше твърде студено с пациентите.

– Аз ще говоря – предложи тя и погледна към Сония. – Време е Гилдията да престане да се прави, че този проблем не съществува.

– Какъв проблем точно? – попита Сония.

– Роетът. И онези, които го продават. Той е навсякъде. В Домовете говорят, че се разпростира от копторите като чума, но там пък казват, че е разпространяван от Домовете за контрол над бедните и намаляване на броя им. Всъщност никой не знае откъде идва. Чувала съм слухове и истории, в които се казва, че онези, които го продават, са богати и могъщи като Домовете, но корените им са пуснати в подземния свят.

– И аз съм чувал много пъти, че Крадците го използват, за да превземат града – додаде Геджен. – Един човек ми каза, че е бил внесен от чуждоземци, за да ни отслаби, преди те да нахлуят в Киралия. Подозират Елийн – останалите се засмяха. Очевидно никой от тях не го вярваше.

– Някой от вас чувал ли е за пристрастени към роета магьосници и ученици? Които не могат да спрат да го приемат?

Другата помощничка и една от лечителките кимнаха.

– Един… мой роднина – каза тя и помръдна извинително с рамене. – Той ме накара да се закълна, че няма да кажа на никого, затова няма да спомена името му. Спомена, че колкото и да се е опитва да го спре, нуждата никога не си отивала. Аз му казах, че трябва просто да спре да го приема достатъчно дълго време, за да може тялото му да се излекува както трябва, но той не го прави.

Сония затаи дъх.

– Знаеш ли от кого си купува роет?

– Не, той не ми каза от страх, че ще се опитам да спра по някакъв начин доставките му – жената се намръщи. – И каза, че доставчикът му е приятел. Ако трябвало да търси друг продавач, той сигурно щял да му иска повече пари.

Сония кимна и погледна към останалите.

– Някой от вас чувал ли е за ученици или магьосници, които имат връзки с престъпници, независимо дали става въпрос за продавачи на роет или не? Нямам предвид посещаването на домовете за удоволствия. Говоря за търговия с тях, обмяна на магия срещу пари или услуги?

– Аз съм чувала – обади се другата лечителка. Тя беше на около трийсет години и съпругът й немагьосник се грижеше за семейството им, докато тя работеше в болницата – практично споразумение, което като че ли само лечителите смятаха, че е в реда на нещата. – Години назад, преди да се омъжа за Торкин, един приятел, когото познавах от университета, спря да се среща с нас – имам предвид групичката ми приятели от училище. Предпочиташе компанията на немагьосниците от града, с които се срещаше в една от онези къщи за удоволствия. Той ни каза, че не го интересуват нещата, които се предлагат там, а само уговорките, които има със собствениците. Ставало въпрос за някакъв внос на стоки. Никога не ни каза какви. Сега дори не живее в Гилдията. Премести се в една от градските къщи и прекарва цялото си време с новите си приятели.

– Смятате ли, че това е някаква незаконна търговия?

Тя кимна.

– Но нямам никакви доказателства.

– Той пристрастен ли е към роета?

Лечителката поклати глава.

– Твърде е умен за това.

Сония се намръщи. Новините бяха лоши и щяха да представляват интерес за Регин, но това не доказваше, че роетът се използва за примамване на магьосниците към престъпни действия.

– Така, отдавна не е тайна, че някои от учениците, които идват от Домовете, си имат взимане-даване с Крадците – каза другата жена. Името й бе Силия и тя бе силна и умела лечителка.

– Но това слухове ли са или има и доказателства? – попита Сония.

– Никога няма доказателства – Силия сви рамене. – Но младите ученици винаги се хвалят с това. Често го правят, за да се измъкнат от проблеми с другите, но ако започнете да задавате повече въпроси, най-вече изпъкват слуховете.

Останалите закимаха с глави.

– В тези слухове има много истина – съгласи се Геджен. – Просто е трудно да се разграничи истината от измислицата.

– Значи… Смятате ли, че законът, който забранява контактите на ученици и магьосници с престъпници, оказва някакво влияние върху учениците от висшите съсловия?

– И да, и не – отвърна Геджен. – Несъмнено пречи на някои да поемат рискове, но глупаците или онези, чиито семейства вече са замесени в престъпленията, не могат да бъдат разубедени – останалите закимаха утвърдително, а някои дори се заусмихваха многозначително.

– А ако законът бъде отменен, дали изкушените ще се увеличат?

Петимата се спогледаха.

– Вероятно – отвърна Силия и сви рамене. – Тъй като Крадците са замесени във всичко и са достатъчно богати и могъщи, за да предложат изкусително заплащане.

– Като например заплащане в роет – додаде Прала.

– Според мен добър е всеки закон, който намалява броя ученици и магьосници, занимаващи се с комар, пиене и роет – каза Геджен. Останалите захъмкаха одобрително.

– Но в този си вид законът е нечестен и неефективен – додаде Силия. – Не трябва да бъде отхвърлян, а променен.

Докато петима започнаха да обсъждат как да стане това, като някои от тях спореха доста разгорещено, Сония внезапно осъзна нещо. „Всички те са си мислили за това. И са го обсъждали. Дали и другите магьосници са го обмисляли толкова задълбочено? Всички ли са го дискутирали? – сърцето й прескочи един удар. – Мога ли да разбера по тях как би преминало гласуването, ако бъде предложено на цялата Гилдия?“

Тя се заслуша внимателно в обсъжданията и докато магьосниците говореха, започна да обмисля следващите въпроси, които възнамеряваше да им зададе. Тази сбирка щеше да се окаже много по-полезна, отколкото Сония бе предполагала или планирала.