Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 14
Неочаквани съюзници

– С кого ще се срещна тази вечер? – попита Денил ашаки Ачани, докато каретата се отдалечаваше от Дома на Гилдията.

Сачаканският магьосник се усмихна.

– Тактиката ви да не досаждате с искания, за да бъдете приет от краля проработи. Той ви кани в двореца.

Денил примигна изненадано, след което се опита да си спомни всичко, което му беше разказал лорд Марон за сачаканския крал и дворцовия протокол. Според бившия посланик кралят често отказваше аудиенции, затова нямаше смисъл Денил да се опитва да бъде приет от него, освен ако нямаше някакъв важен въпрос за обсъждане.

– Не знаех, че се налага да досаждам. Трябвали да му се извиня за това?

Ачати се засмя.

– Само ако го смятате за необходимо. Тъй като аз съм посредникът между Дома на Гилдията и краля, от мен се иска да ви съветвам как и кога да молите зааудиенция. Трябваше да ви кажа, че се налага да изчакате, докато той ви покани. И тъй като досега не сте направили нито една грешка, нямаше нужда да повдигам въпроса.

– Значи не съм направил грешка, че не съм молил за аудиенция?

– Да. Макар че накрая липсата на интерес щеше да го обиди.

Денил кимна.

– Когато бях Втори посланик на Гилдията в Елийн, бях поканен само веднъж, за да се представя на краля. Срещата бе уредена от Първия посланик. След това аудиенции се даваха само ако трябва да бъдат обсъдени важни въпроси, за които се грижеше Първият посланик.

– Интересно. Значи в Елийн имате двама посланици?

– Да. Работата е твърде много за сам човек. Задълженията ни обхващаха в еднаква степен както въпросите, свързани с Гилдията и магията, така и всички останали проблеми.

– Работата ви тук е дори още по-малко свързана с магията и магьосниците – посочи Ачати. – Нито набирате нови ученици, нито поддържате връзка с вече завършили магьосници. Проблемите са предимно търговски.

Денил кимна.

– Наистина е съвсем различно, но досега ми беше много приятно. Очаквам, че след като се срещна с всички важни личности, повече няма да ме канят на вечерни приеми.

Ачати повдигна вежди.

– О, престана ли да ви съпровождам навсякъде, ще се превърнете в още по-търсена компания. Търсенето на развлечения за друг сачаканец е доста изморително и политически рисково упражнение. Вие сте едновременно екзотичен и не се обиждате лесно, което ви прави приятен гост – той махна към прозореца на каретата. – Погледнете навън, докато завиваме зад ъгъла.

Каретата забави ход и стената, покрай която се движеха, свърши. Пред погледа на Денил се разкри широк път. Появиха се дълги цветни лехи, заслонени под огромни дървета. Там, където свършваше градината, се издигаше огромна сграда. Белите й стени се къдреха край централния свод като внимателно подредени завеси. Над тях се издигаха тесни куполи, които блестяха на слънчевата светлина. Денил затаи дъх пред красотата на гледката.

– Това ли е дворецът? Прекрасен е – каза той и се наведе напред, за да не изпусне сградата от поглед, докато каретата завива по пътя. Но скоро можеше да виждат само белите стени на именията, покрай които се движеха. Той се обърна отново към ашаки Ачати и видя, че мъжът се усмихва одобрително.

– Палатът е на повече от хиляда години – каза с гордост сачаканецът. – Части от него бяха достроявани през годините, разбира се. Стените бяха удвоени, за да могат защитниците да се крият в тях и да нанасят удари по нашествениците през отвърстията и наблюдателниците. – Той сви рамене. – Не че някога са били използвани с тази цел. Когато армията на Киралия стигна дотук, войниците ни вече бяха победени и последният император се предаде без съпротива.

Денил кимна. Поне това беше научил в часовете по история в Университета и проучванията му го бяха потвърдили.

– Третият крал позлати куполите – продължи Ачати, поклащайки глава. – Това бе лекомислено глезене в онези гладни години, но те изглеждаха толкова красиво, че никой не ги премахна и от време на време кралят се грижи да ги почистват и ремонтират.

Каретата забави ход и зави. Денил отново погледна нетърпеливо през прозореца към двореца, който се появи пред тях. Щом двамата с Ачати слязоха от колата, те се спряха, за да погледнат за миг възхитителната сграда, преди да тръгнат към централния вход.

Стражите от двете му страни стояха като замръзнали, вперили погледи в далечината. Денил си спомни, че те не бяха роби, а наемници от най-нисшите прослойки в сачаканските семейства. „Охрана от роби едва ли ще е особено ефективна. Стражи, които се хвърлят по лице на земята всеки път, когато някоя важна личност мине наблизо, едва ли ще реагират достатъчно бързо, за да защитят каквото и да било, от когото и да било“.

Двамата минаха през отворената двукрила врата и тръгнаха по широк коридор, който нямаше никакви странични разклонения. В края му се намираше голяма зала, пълна с колони. Подът и стените й бяха от полиран камък. Стъпките им отекваха в тишината. В дъното на залата се намираше голям каменен трон, върху който беше застанал възрастен мъж с най-пищно украсените дрехи, които Денил бе виждал, откакто стъпи в Сачака.

„Като че ли не му е особено удобно – отбеляза той. – Изглежда сякаш е готов, при първия удобен случай, да се махне от трона“.

Залата беше пълна с мъже, които стояха на групички от по двама или трима. Те наблюдаваха мълчаливо приближаващите се Ачати и Денил. Когато стигнаха на около двайсетина крачки от краля, Ачати спря и погледна към Денил.

Погледът беше сигнал. Ачати се поклони дълбоко. Денил падна на едно коляно.

Лорд Марон му беше обяснил, че според сачаканците техният крал заслужава жест, който всеки отделен човек, особено чужденец, смята за най-висша проява на уважение. Така че традиционните киралийски и елийнски поклони пред краля бяха най-подходящите, въпреки факта, че сачаканците не коленичеха пред краля си.

– Станете, посланик Денил! – разнесе се старчески глас. – Добре дошли на вас и на добрия ми приятел ашаки Ачати.

Денил бе доволен, че контактът му с пода не продължи дълго.

Камъкът бе студен. Той погледна към краля и с изненада установи, че мъжът е станал от трона и върви към тях.

– За мен е чест да се срещна с вас, крал Амакира! – отвърна той.

– А за мен е истинско удоволствие най-после да видя новия Посланик на Гилдията – очите на стареца бяха тъмни и неразгадаеми, но бръчките около тях се сгъстиха от искрената му усмивка. – Искате ли да разгледате двореца?

– Разбира се, Ваше величество – отвърна Денил.

– Тогава елате с мен, ще ви разведа.

Ашаки Ачати махна с ръка, давайки знак на Денил, че трябва да тръгне с краля, докато той ги следва на няколко крачки към един от страничните изходи от залата. Покрай нея минаваше широк коридор, който свиваше в друга посока. Докато кралят повтаряше онова, което Денил вече беше чул от Ачати за възрастта на сградата, той ги поведе през други, още по криволичещи коридори и стаи със странни форми. Скоро Денил съвсем се обърка. „Чудя се каква ли е ползата от тези извити стени. Като че ли коридорът от фоайето и приемната зала са единствените правоъгълни помещения в сградата?“

– Казаха ми, че се интересувате от история – каза кралят и погледна Денил, повдигайки едната си вежда.

– Да. Пиша история на магията, Ваше величество.

– Книга! И аз бих искал да напиша книга някой ден. Колко близо сте до завършването й?

Денил сви рамене.

– Не знам. В историята на Киралия има някои пропуски, които бих искал да попълня, преди да я издам.

– Какви пропуски?

– Според историята, която ни преподаваха в Университета на Гилдията, Имардин е бил изравнен със земята по време на Сачаканската война, но аз не намерих доказателства за това. Всъщност в колекцията на ашаки Итоки открих доказателства точно за обратното.

– Разбира се, че не е бил разрушен! – възкликна кралят и се усмихна. – Ние изгубихме последната битка!

Денил разпери ръце.

– Тогава сигурно е бил унищожен по време на битката.

– В нашите архиви не се споменава такова нещо. Макар че… малцина сачаканци са оцелели в последната битка, а още по-малко са успели да се върнат у дома, така че повечето информация е била събрана от киралийците, които са ни завладели. Възможно е да са поукрасили действителността – кралят сви рамене. – Откъде, мислите, са се появили тези идеи за разрушаването на града?

– От картите и сградите – отвърна Денил. – Няма сгради, които да са по-стари от четиристотин години, а малкото карти, които са ни останали от преди Сачаканската война, показват съвсем различен план на града.

– Значи трябва да търсите събития от преди четиристотин години – заключи кралят. – Водила ли се е по това време някаква битка в града? Или може би е имало някакво бедствие като наводнение или пожар?

Денил кимна.

– Имало е, но малцина магьосници смятат, че е било толкова ужасно, че да е изравнило града със земята. Много архиви от това време са били унищожени – той се поколеба, с надеждата кралят да не попита защо. Събитието, за което споменаваше, бе историята на Тагин, Лудия ученик, причината Гилдията да забрани черната магия. Денил нямаше никакво желание да напомня на сачаканския крал, че повечето магьосници от Гилдията не владеят черната магия.

– Щом това бедствие е съсипало града, тогава сигурно е унищожило и архивите му.

Денил кимна.

– Но самата Гилдия не е била унищожена. На много места открих да се споменава библиотеката й. По всичко личи, че е била отлично заредена.

– Може би всички книги са били преместени.

Денил се намръщи. „Възможно е Тагин да е пренесъл съдържанието на библиотеката на Гилдията в двореца. Той е бил само ученик, така че в обучението му е имало пропуски, които е искал да попълни. Предполагам, че книгите са били унищожени умишлено. Но ако това е станало по време на смъртта му, значи по-голямата част от работата вече е била свършена“.

– Изненадан съм, че киралийската история е толкова объркана. Но ние също имаме големи пропуски в нашата. Елате с мен! – кралят въведе Денил и Ачати в малка кръгла стая. Стените и подът й бяха изработени от полиран камък, както и таванът. Имаше само един вход. В средата й се издигаше висока до кръста колона.

– Някога тук се е намирало нещо важно – каза кралят и прокара пръсти по плоския връх на колоната. – Нямаме представа какво е било, но знаем две неща – било е нещо ужасно могъщо, политическо или магическо и Гилдията го е откраднала.

Денил погледна първо краля, а след това обратно към колоната. „Хранилищният камък от записките на Лоркин?“ Лицето на краля беше сериозно и той внимателно наблюдаваше Денил.

– Срещал съм бележки за някакъв артефакт, който е бил отнесен от този дворец – каза му магьосникът. – Но не бях чувал нищо за него преди да дойда в Сачака. В архива се споменава, че предметът е откраднат от пребиваващ в страната гилдиец.

Кралят сви рамене.

– Така се говори в дворцовия фолклор. В архивите ни се споменава единствено, че нещо, наречено „хранилищен камък“, е било откраднато от гилдийски магьосник – той плесна по колоната с дланите на двете си ръце. – Скоро след това се появила пустошта. Някои вярват, че кражбата на талисмана е премахнала магическата защита над земята ни, която е гарантирала плодородността и продуктивността й.

– Това е нова и много интересна идея – каза Денил. „Лоркин ще се зарадва да я чуе“. – Научих, че са били правени опити за облагородяване на пустошта, но са били неуспешни.

Кралят повдигна вежди.

– О, да. Мнозина са опитвали – всички са се провалили. Дори да знаем как да подменим откраднатата защита, подозирам, че задачата няма да е по силите на неколцина магьосници. Ще са ни нужни хиляди – той се усмихна мрачно. – А Сачака вече не разполага с хиляди магьосници. Дори и да ги имахме, опитът да ги обединим ще е като да се опитаме да спрем изгрева на слънцето или отлива на океана.

Денил кимна.

– Но талисманът е бил само един, нали? Понякога е необходим един човек и малко знания, за да се извършат велики неща.

Кралят се усмихна накриво.

– Да. А понякога са достатъчни само един мъж и малко знания, за да се нанесат огромни щети – той отстъпи от колоната и посочи с жест вратата. – Вие не ми изглеждате такъв човек, посланик Денил.

– Радвам се, че мислите така – отвърна Денил.

Кралят се засмя.

– Аз също. Хайде. Време е да ви покажа библиотеката.

От мястото си в Заседателната зала Сония наблюдаваше как помещението се пълни с магьосници. Оформяха се няколко лилави, червени и зелени групички, което бе изключително явление. Обикновено магьосниците от домовете предпочитаха да сядат до членовете на семействата си и съюзниците си, вместо с колеги от същата дисциплина, което водеше до смесица от цветове. Но магьосниците извън Домовете бяха склонни да се сприятеляват с колегите си и това доведе до големи струпвания на еднакви мантии в публиката.

Когато и последните заеха местата си, тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. „Как ли ще гласуват днес? Дали ще действат, подтикнати от страх, че селяците ще се разбунтуват срещу Гилдията, ако законът е твърде ограничителен? Или от страх, че престъпните групи ще се сдобият с твърде голямо влияние върху магьосниците и учениците? Или ще поискат отмяна на закона, за да могат да се наслаждават свободно на домовете за удоволствия и другите заведения, управлявани от Крадците? Или за да продължат да се възползват от собствените си незаконни занимания, без да се страхуват от разкриване?“.

Разнесе се звън на гонг. Сония погледна надолу и видя как Оусън крачи бързо към подиума. Гласовете веднага започнаха да утихват и когато настъпи тишина, се разнесе гласът на Разпоредителя.

– Днес сме се събрали, за да решим дали да уважим молбата на лорд Пендъл и другарите му за отмяна на закона, който гласи: „Учениците и магьосниците не трябва да общуват с престъпници и хора с лоша репутация“. Според мен това решение трябва да се вземе чрез гласуване от цялата Гилдия. Ще помоля страната, която моли за отмяна на закона, да изрази своята позиция и аргументи, като се започне с лорд Пендъл.

Лорд Пендъл стоеше встрани и сега пристъпи напред. Той се обърна с лице към магьосниците и заговори.

Сония го слушаше внимателно. Не й беше лесно да го убеди да предложи компромисен вариант на Гилдията и дори сега не беше съвсем сигурна, че той ще го направи. Магьосникът започна изложението си като посочи слабостите на закона и как е прилаган нечестно. След това разгледа аргументите на противниците на отмяната му. В заключение той обрисува картината на една обединена Гилдия.

Сония се намръщи. „Той ще завърши изложението си, без дори да спомене, че е възможен компромис“.

– Ако ще има закон, който да попречи на магьосници и ученици да се замесват в незаконни занимания – а аз смятам, че такъв трябва да има – то той трябва да бъде оформен така, че да постига целта си. Защото от случаите, които ви представих, става ясно, че настоящият не е такъв. Той е неефективен и трябва да бъде отменен.

„Може да се каже, че посланието е включено, макар и твърде завоалирано – помисли си Сония. – Сега да видим дали Регин ще спази своята част от споразумението“.

След като лорд Пендъл се поклони на публиката и отстъпи встрани, Разпоредителят Оусън отново излезе отпред.

– Призовавам лорд Регин, от страна на противниците на отмяната на закона.

Регин бързо излезе отпред. Дори да бе разочарован от опита на Пендъл за предлагането на компромис, той не го показа. Обърна се с лице към залата и заговори.

Тъй като бе наясно с покварата, която се ширеше сред учениците от висшите съсловия, Сония не можа да не се възхити на начина, по който Регин успяваше да избегне прякото споменаване на нарушители и жертви. Но все пак не се уплаши да заяви, че подобна поквара съществува и Сония чу само няколко слаби възражения от събралите се магьосници. „Иска ми се да можех да му представя доказателство за дълготрайния ефект на роета върху магьосниците. Това може би щеше да ни помогне да убедим всички, че законът трябва да бъде променен, а не отменен“.

Регин завършваше изложението си и сърцето на Сония прескочи един удар. Той не бе предложил компромис! Но в заключителните му думи тя откри намек, че в този си вид законът не е ефективен. Лека промяна в позицията му, но не по-силна или слаба от Пендъловата.

„Дали го е очаквал или промени речта си в движение? А може би е подготвил различни изложения за различните възможности? – тя поклати глава. – Радвам се, че аз не съм там долу, на неговото място“.

– Имате десет минути за обсъждане – рече Оусън. Гонгът звънна за втори път и залата веднага се изпълни с гласове. Сония се обърна, за да наблюдава и слуша дискусията на Висшите магове.

Всички мълчаха, разколебани и нерешителни. После Върховният повелител Болкан въздъхна.

– И двете страни си имат своите основания – заяви той. – Някой от вас има ли пристрастия към техните позиции?

– Аз подкрепям запазването на закона – каза лейди Винара. – Моментът не е подходящ за разпускане на контрола върху магьосниците. Градът е по-покварен от всякога и след като слабостите и силата ни вече не са еднакви за всички, ще ни бъде трудно да се предпазим от това.

Сония едва не се усмихна. „Слабостите и силата. Колко остроумен начин да се посочи, че имаме различен произход, без да се изтъква, че единият е по-добър от другия“.

– Но на всички ни е ясно, че законът е нечестен и в най-лошия случай ни заплашва бунт или най-малкото загуба на толкова необходимите ни таланти – възрази лорд Пийкин.

– Единственият проблем е прилагането на закона – отвърна Винара.

– Съмнява ме, че селяците ще приемат обещанието ни за безпристрастност – посочи лорд Ерейк. – Трябва ни нещо по-силно. Истинска промяна.