Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 12
Открития

Лоркин вървеше след роба по коридора на дома на ашаки Итоки. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. Въпреки всичко, което му беше казал приятелят му Пърлър, той все още не бе съвсем сигурен как да се държи с един ашаки. Магията и собствеността на земя им даваше най-високия статус в сачаканското общество след краля. Магьосник, който не притежаваше земя, но бе наследник на ашаки, се намираше на едно стъпало надолу в социалната стълбица После идваше магьосникът, който не бе ничий наследник, следван от свободния немагьосник, като доходите, търговските сделки и браковете и на двамата зависеха от ашаките.

Ако сачаканците с нисък статус получат важен пост – както в случая на Кирота, който заемаше поста Господар на войната – те можеха да се движат сред мъжете с повече власт и сила. Денил не притежаваше земя, но ролята му на посланик го издигаше до статус, който позволяваше на ашаките да общуват с него. Лоркин, от друга страна, беше просто обикновен помощник, който не можеше да се сравнява дори с техните обезнаследени сачакански магьосници, защото не владееше черната магия. Пърлър го беше предупредил, че някои сачаканци принизяват ролята на помощника до тази на слуга и щяха да се отнасят към него с по-малко уважение и от свободните немагьосници.

„Ашаки Итоки е един от най-могъщите мъже в Сачака. Нямам представа как трябва да се държа с него. И на всичкото отгоре все още не мога да свикна с мисълта, че тези мъже са черни магьосници, които притежават неизмерима сила и сигурно могат да ме изпепелят, ако случайно ги обидя“.

Робът стигна края на коридора, направи няколко крачки напред в стаята и се хвърли по очи на пода. Стомахът на Лоркин се сви на топка и по гърба му полазиха стъпки. „Никога няма да свикна с това. А най-лошото е като го правят пред мен“.

Той надигна глава и видя едрия мъж, чиито натруфени, пищно украсени дрехи прилепваха плътно към широката му талия. Когато робът му съобщи името на Лоркин, мъжът леко се усмихна.

– Добре дошли, лорд Лоркин. Чакат ви доста дела, затова няма да ви задържам дълго. Робинята ми ще ви отведе в библиотеката и ще направи всичко възможно да задоволи всичките ви нужди.

Лоркин леко наклони глава.

– Благодаря ви, ашаки Итоки.

– Укка, отведи лорд Лоркин в библиотеката – нареди сачаканецът. Мъжът скочи на крака, кимна на Лоркин с наведени очи и тръгна към вратата. Лоркин отново се поклони на Итоки и излезе след роба от стаята.

Освободен от присъствието на ашаки, Лоркин усети как го изпълва облекчение. Нямаше да се отпусне напълно, докато не напуснеше къщата на мъжа. Може би дори докато не се върнеше в Дома на Гилдията. „Но аз не съм пристигнал в Сачака, за да се чувствам удобно или в безопасност. Дошъл съм да помогна на Денил в проучването му“.

Робът зави към група стаи, подобни на онези, които Лоркин ползваше в Дома на Гилдията и влезе в едно от страничните помещения. Спря пред един скрин.

– Господарят ми каза, че архивите, които искате да видите, са тук – каза той и посочи с пръст скрина. След това се оттегли до стената край вратата и застана с гръб към нея, точно както постъпваха робите в Дома на Гилдията, когато нямаха задачи или ги освободяха от задълженията им.

„Готов да ми служи, ако е нужно. И сигурно за да ме наблюдава и да е сигурен, че няма да прегледам нещо, което не ми е позволено. Нито пък да открадна нещо“.

Лоркин отвори двукрилата врата и огледа купчините документи, поставени в кожени папки, книгите и навитите на рула пергаменти. Намери книгата, която му беше описал Денил, взе я и извади бележника от мантията си. Огледа се и осъзна, че няма стол, на който да седне и маса, върху която да работи. Той се обърна към роба.

– Има ли стол, където да седна?

Робът се поколеба и кимна. „Проклятие, пак го направих. Не бива да забравям, че трябва да оформям молбите си като заповеди, а не като въпроси“.

– Донеси ми го – каза той, преглъщайки думата „моля“, която обикновено добавяше, но както свободните сачаканци, така и робите като че ли я намираха за странна и смешна.

Мъжът отиде в голямата стая и донесе една от обикновените табуретки, които предпочитаха сачаканците. „Странно, че хората, в чиито ръце са съсредоточени властта и богатството на тази страна, предпочитат толкова прости мебели. Очаквах да се разполагат в столове, които са големи и богато украсени като самите тях“.

В главната стая не се виждаше нищо, което да прилича на маса, затова Лоркин извади една от по-големите книги в шкафа. После седна, разположи я на коленете си и постави тефтерчето си върху нея. След това започна да чете.

След първите няколко странници от книгата с архиви започнаха да го мъчат съмнения. Очевидно нямаше да успее да препише цялото съдържание. Денил не му беше посочил точно определен пасаж, а му каза да запише всичко, което му се струваше важно. Чувстваше се поласкан, че магьосникът му е доверил тази работа – или просто не е имало на кого другиго да я остави? Но това не улесняваше задачата му.

На всичкото отгоре книгата не се оказа особено богат източник на информация, както се беше надявал Лоркин. Част от нея представляваше счетоводни записи, а останалото бе дневник – така обикновено изглеждаха повечето архиви на притежаващите земя магьосници от онези години. Той не можеше да си позволи да не прочете всичко, нито да се разсейва, защото можеше да пропусне нещо. Но списъците с домакински покупки и описанията на търговските споразумения въобще не можеха да се нарекат увлекателно четиво.

Той отбелязваше всяко споменаване на магията и имената на посетителите в дома на магьосника. Когато завърши, остави книгата настрани и започна да чете купчината писма. Те бяха стари, но в добро състояние, написани на малки квадратни листи хартия, които не бяха прегъвани, така че нямаше как да се разпаднат на парчета. Магьосникът ги беше получавал от приятел в Имардин. Лоркин не можеше да каже, дали този приятел е магьосник или не, тъй като знаеше, че по онова време титлата „лорд“ се бе използвала само от земевладелците и техните наследници. В повечето писма приятелят настояваше за слагане на край на робството в Сачака, което той и останалите в Имардин очакваха с нетърпение.

„Съдейки по всичко, този въпрос е трябвало да бъде разрешен спешно – помисли си Лоркин. – Но пък не много отдавна самите киралийци са били роби“.

След като завърши писмата, той прегледа пергаментите, които се оказаха счетоводни сметки. В папките имаше още писма, този път от сестрата на магьосника. Тя като че ли се интересуваше повече от това как се изхранват освободените роби и Лоркин установи, че му допадат съчувствените й, но практични предложения.

„Ще ми се да можех да прочета отговорите му. Иска ми се да разбера как е отвърнал на въпросите й за плановете на Гилдията за Сачака. Може би това ще ни подскаже защо Киралия се е отказала от контрола над страната, която е завладяла“.

Робът се появи с храна и питие. Лоркин се нахрани бързо и отново се потопи в проучването. Когато най-накрая прочете всичко в шкафа, той осъзна, че са минали няколко часа. Погледна към бележника си и усети смътно разочарование. „Не съм убеден, че съм намерил кой знае колко полезна информация, но може би Денил ще открие нещо, което ми е убегнало“.

Когато се протегна да затвори вратите на шкафа, той осъзна, че все още държи книгата, която бе използвал за подпорка на бележника. Когато я отвори, той установи, че това е поредният архив. Той като че ли продължаваше оттам, откъдето свършваше предишният, но само една трета от страниците му бяха изписани. Лоркин се зачете в последното вписване. Кожата му веднага настръхна. Текстът бе кратък и написан набързо.

„Ужасни новини. Хранилищния камък го няма. Лорд Нарвелан също е изчезнал и много от нас предполагат, че той е крадецът. Глупакът знае колко е важен за контрола ни върху сачаканците. Трябва веднага да се присъединят към издирването му“.

Следващите празни страници породиха безброй въпроси и догадки. Защо магьосникът не бе подновил архива? Дали е загинал? Дали не се е сблъскал с този лорд Нарвелан и е изчезнал?

И какъв е този „хранилищен камък“, който е толкова важен за контрола на Гилдията над Сачака? Дали са го намерили? Ако не са, това ли е причината Киралия да върне Сачака на народа й?

И ако никога не е бил открит, какво ли се е случило с него?

Дали не съществува някакъв магически предмет, който да е толкова могъщ, че да държи в подчинение една страна – страховитата империя на черните магьосници? Лоркин бързо седна на табуретката и започна да преписва текста.

„Прав съм. Наистина има някаква древна магия, която може да ни помогне да защитим Киралия. Тя е изгубена от седемстотин години и аз ще я открия“.

Гол се беше справил добре. Магазинът бе от типа, в който се купуваха и продаваха вещите на длъжници и попаднали в безизходица хора. Освен това се намираше в такава част на града, където Сери едва ли щеше да бъде разпознат. На стената в единия му край бяха облегнали хартиени паравани с всякакви размери и форми. Палта и наметала висяха по закачалките, а на земята под тях бяха подредени чифтове обувки. Рафтовете зад гърба на стола на собственика бяха претъпкани с грънци, стъклени съдини, метални и каменни домакински съдове и предмети. И една тежка декоративна желязна решетка предпазваше таблите с бижута – макар повечето от тях да изглеждаха груби или фалшиви.

Други няколко рафта съдържаха книги с всякакви размери. Някои подвързани с хартия и отвсякъде стърчаха конци. Други имаха кожени подвързии и изглеждаха износени и окъсани, но сред тях се забелязваха и няколко чисто нови.

– Значи книги за магията, а? – каза собственикът на заложната къща и се засмя. – От време на време ми попадат и такива. О, тук няма да ги намериш, млади човече.

Сери се обърна и видя, че мъжът го гледа. Усмивката на собственика угасна за миг, щом той осъзна грешката си.

– Гилдията ги взима? – попита Сери.

Мъжът поклати глава.

– Не. Стражата минава от време на време на проверка, но аз не съм чак толкова глупав, че да ги изложа тук. А и те много бързо заминават. Идват и си отиват. Редовните ми клиенти знаят, че трябва да действат бързо, след като ги уведомя, че нещо се е появило, ако искат да се сдобият с него.

– Ако нямате нищо против да ви питам, как се сдобивате с тях?

Мъжът сви рамене.

– Повечето идват от учениците. Онези, които са оттук. Незнайно защо те не могат да изпращат пари на семействата си, затова крадат книги и ми ги продават, а аз предавам парите на техните хора.

– Срещу такса – завърши Сери.

Мъжът поклати глава.

– О, печеля достатъчно от продажбите им. Аз се грижа добре за моите ученици, защото има много други, при които могат да отидат, ако не са доволни – той се намръщи. – Разбира се, някои от тях се опитват да ме накарат да предам парите на продавачи на роет. Но при мен такива не минават. Гадни хора са това! Не искам да имам нищо общо с тях.

– Нито пък аз – отвърна Сери. – Как разбираш дали една книга е истинска или фалшива?

Мъжът се изпъна.

– От опит. И известно време работех в Гилдията като млад.

– Наистина ли? Работил си за Гилдията? – Сери се наведе към мъжа. – Защо те изритаха?

Мъжът скръсти ръце.

– Да съм казвал, че са ме изритали?

Сери го погледна твърдо.

– Значи просто така си зарязал работата?

Продавачът се поколеба и сви рамене.

– Не ми хареса непрекъснато да ми нареждат какво да правя. Както обичаше да казва покойната ми съпруга, това не е за всекиго. „Закупчика Макин“ ми подхожда най-добре. По-добре да съм Макин, който сам си изкарва парите, отколкото Макин, който слугува на някого – изкиска се той.

– Така си е – отвърна Сери. – И аз не бих го изтърпял. И така… кога смяташ, че ще получиш нови книжки? И какво бих могъл да си взема?

Очите на Макин проблеснаха от удоволствие.

– Ще дойдат, когато дойдат. Понякога се чака дни, понякога седмици. Ще се опитам да накарам учениците ми да откраднат каквото търсиш, но не винаги е възможно – или пък отнема повечко време. Цената зависи от трудността, а и трябва да те предупредя, че понякога един от моите… хм… по-влиятелни клиенти проявява интерес и изкупува всичко, независимо кой го е поръчал – мъжът потри ръце. – Та ти какво търсиш точно?

– Нещо… необичайно. Рядко. По определен предмет. Не ме интересува какъв, стига да не е книга за начинаещи.

Мъжът кимна.

– Ще видя какво мога да направя. Обади ми се след няколко дни и ще ти кажа какво имат или могат да намерят моите момчета – той му се усмихна. – Винаги е хубаво да имаш нови клиенти.

Сери кимна.

– Винаги – той леко наведе главата си настрани. – Предполагам, че няма да ми кажеш кои са другите ти клиенти. Просто да знам срещу кого се изправям.

Мъжът поклати глава.

– Ако го правех, нямаше да остана дълго време на тая работа.

– Да, сигурно е така – Сери се обърна към вратата, но после се обърна със замислено изражение. – Ще ми се да те питам, просто от любопитство, колко трябва да ти предложи човек, за да рискуваш?

– Толкова ми се иска да живея, че дори не смея да помисля за това.

Сери повдигна вежди.

– Значи имаш много влиятелни клиенти.

Мъжът се усмихна.

– С нетърпение очаквам сделките ни.

Сери му обърна гръб, сдържайки смеха си. Гол забърза напред, за да му отвори вратата и двамата излязоха на улицата.

Беше почти залез слънце и хората по улицата вървяха бързо и целеустремено, като очевидно бързаха да стигнат до крайната си цел по светло. След като се отдалечиха на няколко крачки от магазина, Сери прекоси пътя и се скри в сенките на отсрещната сграда. Там се спря и погледна назад.

– Какво си мислиш? – попита Гол. – На лицето ти пак се е изписало онова изражение.

– Мисля си, че Макин и магазинът му може би са идеалното място за нашия капан.

– Значи трябва да уредим в ръцете му да попадне нещо специално и да видим кой ще го вземе или ще изчакаме да се появи нещо истинско?

– Съмнява ме, че ако му попаднат истински книги, ще каже първо на нас. Операцията трябва да е изцяло под наш контрол, а ако ние уредим доставката на фалшификатите, ще имаме време да подготвим плана. Макар че… трябва да дадем повод на мишената ни да използва магия. Чудя се… той каза, че не ги излага в магазина. Сигурно са в някой сейф?

– Ще разбера. Много по-лесно ще ни бъде, ако сме сигурни, че Макин няма да продаде книгите на някой друг. Да се надяваме, че това ще принуди Ловеца да проникне в дома му, за да ги вземе.

– И да използва магия – Сери кимна. – Трябва ни безопасно място, откъдето да го наблюдаваме. И да сме сигурни, че ще успеем да се измъкнем, ако нещо се обърка или Макин разбере какво става.

Гол кимна.

– Ще се погрижа.

Вече беше късно, когато Денил най-после влезе в стаята си в Дома на Гилдията. Беше прекарал вечерта на гости на възрастен ашаки, който бе настоял да му разкаже за търговските постижения на всичките си предшественици и възторжено описваше успеха им в съсипването на конкуренцията.

Погледна към съседната стая, която той и предишните посланици бяха използвали като кабинет, видя нещо ново на бюрото си и напрегна поглед, за да го види по-добре. Там лежеше бележник. Денил влезе в стаята и го взе. Когато го разгърна, разпозна почерка на Лоркин и цялата умора, която се беше натрупала през последните няколко часа, излетя за миг.

Предишният посланик бе закупил или поръчал да направят за кабинета обикновен стол с облегалка. Денил седна с въздишка на облекчение и започна да чете. Първият пасаж, който бе преписал Лоркин, бе от книгата, която Денил бе прелистил. Забеляза, че нямаше много записки и го жилна безпокойство, когато осъзна, че младият мъж не бе преписал текста за къщата в Имардин. Денил не я беше споменал, любопитен дали Лоркин ще я забележи.

„Но това не е ясна следа. Лоркин несъмнено ще забележи различни неща. Макар да не обърне внимание на всичко, което съм усетил аз, той може да открие неща, които ще пропусна“.

Изпращането на Лоркин вместо Денил бе идеалното решение на проблема за повторното посещение в домовете на влиятелните сачаканци. Нищо не можеше да се сравни с това да извършва сам проучването си, но изпращайки Лоркин, той щеше да се сдобие с някакви материали за проучване и оценка, докато не се окаже с достатъчно свободно време, за да продължи сам проучването.

Докато прочиташе, той почувства как вълнението му постепенно се топи. Тук нямаше много полезна информация. Внезапно почеркът на Лоркин стана по-смел и заострен, една от думите бе подчертана на всички места. Денил прочете и препрочете преписания текст и предположенията на Лоркин и настроението му отново се приповдигна.

„Лоркин е прав. Този «хранилищен камък» очевидно е важен.

Макар да смята, че става въпрос за магически предмет, напълно е възможно това да е нещо с политическа стойност – предмет, който показва, че притежателят му е важен, нещо като кралската лента или съкровището на някой религиозен лидер“.

Името Нарвелан му беше познато, но не можеше да си спомни откъде. Денил потърка челото си и усети, че главата го понаболява и е жаден. Ястията бяха изключително солени, а единственото предложено питие беше вино. Той погледна през вратата към съседната стая и видя, че до стената стои един роб.

– Донеси ми малко вода – извика той.

Младият мъж бързо се отдалечи. Денил се върна към записките на Лоркин и започна да ги препрочита, опитвайки се да си спомни къде е чувал името Нарвелан. Когато чу стъпките на връщащия се роб, той вдигна глава. Вместо предишния млад мъж, пред него стоеше момче, което държеше кана и чаша.

Денил се поколеба, после ги взе, чудейки се защо е обслужван от друг роб. Момчето наведе глава, избягвайки погледа му. За пръв път Денил се зачуди кой разпределя задачите на робите. Сигурно надзирателят, който се беше представил още първия ден. Лорд Марон му беше обяснил, че всъщност робите принадлежат на краля, но са дадени „назаем“ на Дома на Гилдията. Така, докато бяха в Сачака, посланикът и помощникът му не нарушаваха закона на Киралия, който забраняваше поробването на други хора – закон, чиято задача бе да попречи на киралийците да харесат този статут и да се опитат да го наложат в страната си.

Момчето прехапа устни и пристъпи към Денил.

– Господарят иска ли компания в леглото? – попита то.

Денил усети как вътрешностите му се смръзват и го заля вълна от ужас.

– Не – отвърна той бързо и твърдо, и след това добави. – Можеш да си вървиш.

Момчето си тръгна, а походката му не показваше нито облекчение, нито разочарование. Денил потрепери. „Тъкмо свикнах с присъствието на робите навсякъде…“ Но може би не трябваше да свиква много. Може би бе по-добре да не забравя варварската същност на сачаканците.

Но защо момче? Никоя от робините не се бе държала толкова прямо. Едва ли шпионите на сачаканския крал щяха да ровят из миналото му и да изкарат на бял свят не чак толкова тайните му предпочитания към мъжете. „Но това не означава, че ще вкарам в леглото си дете. Или роб, който няма право на избор“. Последната мисъл го отблъсна, но първата направо го отврати. „Дали Лоркин е получил подобно предложение?“ Въпросът го разтревожи, но той си спомни какво се изписваше на лицето на Лоркин всеки път, когато някой роб се проснеше на пода пред него. „И да е получил, според мен няма да го приеме. И все пак трябва да го наблюдавам“.

Но не и тази вечер. Вече беше късно и Лоркин сигурно отдавна беше заспал. Денил също трябваше да си легне. На следващата вечер трябваше да посети поредния ашаки, същото го очакваше и по-следващата вечер, а списъкът с търговски и дипломатически въпроси, които трябваше да разрешава през деня, също започна да нараства.

И въпреки това когато най-после си легна, той сънува как се кара с Тайенд, който по някакъв начин се бе превърнал в сачакански ашаки – заради някакви поразително красиви роби, които бяха негова собственост. „Прави като местните – каза му Тайенд. – Ние очакваме същото от тях, когато дойдат в Киралия. И не забравяй, че аз не съм първият гилдийски магьосник, който притежава роби“. Спомни си го на сутринта.