Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 6
Изслушването

Когато Денил влезе в Голямата зала, той забеляза, че пред Заседателната зала се бе събрала голяма тълпа. За щастие Оусън бе решил, че на Изслушването за изпращането на Лоркин в Сачака можеха да присъстват единствено Висшите магове, самият Лоркин и досегашните посланици в Сачака. Докато гледаше любопитните лица в тълпата, Денил се зачуди защо тези магьосници си бяха направили труда да дойдат, щом знаеха, че няма да бъдат допуснати вътре. Какво се надяваха да видят? Нима искаха да разберат решението веднага, след като бъде взето? Нима това щеше да им повлияе по някакъв начин?

От това дали щяха да позволят на Лоркин да отиде до Сачака, можеха да се правят изводи дали останалите магьосници щяха да получат възможност да посетят страната. „Не, едва ли това е причината. Винаги е имало по няколко кандидати за тамошните постове – Денил забеляза едно познато лице в тълпата. – Регин! Той пък какво ще спечели от това дали Лоркин ще замине или ще остане? – магьосникът се намръщи. – Може би ще получи някакво удовлетворение, ако възражението на Сония се отхвърли. Но откакто завършиха Университета, той не е показвал нито следа от враждебност или неодобрение към нея. Ако таи в себе си някакво негодувание, то значи го прикрива добре“.

Останалите в тълпата може би просто искаха да видят реакцията на Сония в случай, че се провали в опита си да попречи на сина си да отиде в Сачака. Слухът, че един от Черните магьосници на Гилдията е в конфликт със сина на бившия Върховен повелител, сигурно бе породил доста клюки. Денил почти съжали, че е изоставил навика си да посещава събиранията на Гилдията във Вечерната зала. Ако не го беше направил, сега щеше да знае какво е привлякло тази тълпа тук и какво се надяват или се страхуват да научат.

Когато Денил се приближи до вратата на Заседателната зала, през един страничен вход се появи друг магьосник. „Черен магьосник Калън. Чудя се… дали тълпата не се притеснява, че Сония ще си изпусне нервите и ще използва черната магия, ако не успее да попречи на Лоркин да замине за Сачака?“

Ако наистина вярват, че може да го направи, досега да са се покрили някъде. Денил знаеше, че лично той никога не би предпочел да се намира близо до черен магьосник, който е на път да си изпусне нервите. Но те сигурно смятаха, че Калън ще е способен да я спре и сблъсъкът ще бъде повече развлекателен, отколкото опасен.

Щом влезе в Заседателната зала, Денил забеляза, че повечето Висши магове вече седят по местата си. Лоркин също чакаше, застанал встрани. Денил се приближи до младия мъж, който го посрещна с предпазлива усмивка.

– Нервен ли сте?

Лоркин се усмихна криво.

– Малко.

– Как мина вечерята с майка ви?

– Не много добре – усмивката на Лоркин изчезна и той въздъхна. – Мразя да се карам с нея. Но мразя и това, че трябва винаги да се караме, за да постигам онова, което искам да правя.

– Винаги? – повтори Денил.

Лоркин се намръщи и извърна поглед.

– Е, сигурно не съвсем. Но всъщност го правим често. Снощи, например. Точно когато намерих нещо важно, в което искам да участвам.

– Наистина ли отиването в Сачака означава толкова много за вас? – попита Денил, без да крие изненадата си.

– Разбира се – Лоркин вдигна глава и срещна погледна на Денил. – Според вас защо искам да отида? Дано не мислите, че е защото искам да предизвикам майка си.

– Не – Денил сви рамене. – Мислех, че искате да се впуснете в приключение. Да се махнете от отегчителната, ограничаваща Гилдия – той се усмихна. – Нямах представа, че наистина смятате работата за важна.

– Смятам я – увери го Лоркин. – И поддържането на добри отношения със Сачака, и проучването на историята на магията. Макар при второто да съм повече заинтересован от онова, което бихме могли да направим с откритията ни.

Денил го погледна замислено. Беше се надявал, че младият магьосник ще е най-малкото полезен, а в най-добрия случай интересен придружител. Сега установи, че е доволен да узнае, че помощникът му се интересува както от проучванията му, така и от посланическите задължения, но същевременно бе обезпокоен, че може би няма да успее да прехвърли част от задълженията си на Лоркин, когато пожелае да се позанимава със собствените си интереси.

Залата се изпълни с приглушено мърморене и Денил се огледа, за да види какво го е причинило. В стаята бе влязла Сония, но се беше спряла да разговаря (Я виж ти!) с лорд Регин. Тя го погледна озадачена, но кимна с глава и се извърна. Вместо да се изкачи по стъпалата към обичайното си място, тя остана на площадката, пред Денил и Лоркин, а Регин излезе. Сония изглеждаше спокойна и като че ли дори развеселена. Останалите Висши магове вече бяха пристигнали.

„Несъмнено е пресметнала пристигането си така, че да е една от последните, за да спести на сина си неудобството от присъствието й като негов противник“.

Оусън закрачи бавно напред-назад, показвайки готовността си да започне веднага, щом магьосниците утихнат.

– Възнамерявам да започна това изслушване, стига да не ми посочите някаква причина за отлагането му – каза Оусън. После замълча за миг и след като не последваха никакви възражения, кимна. – Първо ще изложа причините за днешната среща – започна той. – Лорд Лоркин кандидатства за поста помощник на Посланика на Гилдията в Сачака, който бе спечелен от лорд Денил. Черната магьосница Сония изрази протест срещу утвърждаването на лорд Лоркин на съответния пост – той се обърна към Сония. – Какви са причините ви за протеста?

– Че Лоркин, син на бившия Върховен повелител Акарин и моя милост, ще бъде застрашен от отмъщението на семейството на Карико и Дакова, първият от които убих по време на ичанското нашествие, а вторият е бил убит от Акарин преди много години. Както и от отмъщението на семействата на останалите ичани, убити по време на нашествието. Дори в момента да не търсят отмъщение, изпращането му в Сачака може да бъде тълкувано като обида. И в двата случая присъствието му може да застраши мира между двете държави.

Оусън се обърна към Лоркин и Денил.

– А вие, лорд Лоркин, какво ще отговорите на това?

– Аз ще оставя Висшите магове да преценят доколко рискът наистина е толкова голям, както твърди май… Черната магьосница Сония и ще се съобразя с тяхното решение – отвърна Лоркин.

Устните на Оусън се разтегнаха в лека усмивка на одобрение. Той отмести поглед към лорд Денил.

– А вие какво ще кажете, Посланик Денил?

Денил сви рамене.

– Аз се доверявам на наблюденията и заключенията на бившите посланици в Сачака. Според тях присъствието на лорд Лоркин в страната няма да представлява спънка за работата ми и няма да застраши живота и благосъстоянието му. Оценявам и приемам помощта му.

– Тогава призовавам лорд Станин и лорд Марон да изкажат мнението си по въпроса.

Разпоредителят се извърна, а Денил усети погледа на Сония върху себе си. „Тя въобще не е доволна, че окуражавам Лоркин, но аз я познавам твърде добре, за да се плаша от погледите й“. Той се обърна към нея и очите им се срещнаха. По гръбнака му полазиха предателски тръпки. По лицето й нямаше и намек от злонамереност или обвинение. То не издаваше нищо, но въпреки това излъчваше такова напрежение, че Денил се почувства така, сякаш тя съблича кожата от главата му и прочита скритите вътре мисли. Той отмести поглед. „Добре де. Може би погледите й наистина ме смущават“.

Дори още преди да стане ученичка – много преди да се превърне в черна магьосница – тя пораждаше в него безпокойство. Това си беше напълно в реда на нещата, като се имаше предвид, че още като хлапе в копторите бе успяла да го намушка с нож в крака. Щом още тогава, преди да се научи да използва силата си, бе способна на такива неща, нищо чудно, че сега го плашеше.

Дори не му се мислеше какво би могла да му причини, ако с Лоркин се случи нещо в Сачака, затова той насочи вниманието си към бившите посланици, които вече говореха. Върховните магове им задаваха въпроси и отговорите показваха че, макар според тях никой киралиец да не е напълно в безопасност в Сачака, никой не смяташе, че Лоркин ще бъде по-застрашен от който и да е друг магьосник. Ако Лоркин чувстваше някакво притеснение, той просто трябваше да избягва да говори за родителите си. Но тъй като щеше да изпълнява подчинена роля, която обикновено се даваше на някой роб, малко вероятно бе сачаканците изобщо да му обърнат внимание.

След това бе призован един търговец, който споделяше позицията на Сония. Той разказа, че през ранните си посещения в страната е бил свидетел на вендети между сачаканските семейства, които са продължавали десетилетия. Висшите магове разпитаха подробно и него.

Най-накрая Оусън помоли всички, с изключение на Висшите магове, да напуснат залата, за да могат да обсъдят решението си. Денил чу как Лоркин въздъхна с облекчение, когато Сония бързо се обърна и излезе с объркано изражение на лицето. Когато Денил се озова в препълнената Голяма зала, той се огледа за нея, но тя бе изчезнала.

Сония бързаше по коридорите на Университета и с приближаването й до класните стаи гласовете на събралите се пред Заседателната зала магьосници постепенно се губеха и бяха заменени от по-пискливите гласове на учениците. Утрешните занятия бяха приключили и всички отиваха към Столовата за обяд.

Когато излезе в коридора, готова да си проправи път през тълпата ученици, гласовете рязко секнаха. Тя се огледай осъзна, че всички я гледат. Децата в средата на коридора отстъпиха бързо в страни и изведнъж, като един, всички си спомниха правилата на поведението и се поклониха.

Тя скри усмивката си, с надеждата, че лекото изчервяване от смущението й няма да си личи твърде много. „Знам точно как се чувстват и какво мислят“. В съзнанието й проблесна споменът за високия, намръщен мъж в черна мантия, който вървеше бързо по коридора на Университета, всявайки същата паника и мъничко страх сред съучениците й. „Когато се върна назад се чудя колко сме се страхували от Акарин, сякаш някак сме знаели, че той е по-силен, отколкото би трябвало“. При спомена за него сърцето й се сви, но въпреки това тя не го прогони.

Краката й я отведоха до предпоследната стая, в която седеше единствено магьосникът с червена мантия, който някога бе бродил из тези коридори, за да я тормози.

– Лорд Регин – каза тя. – Не знам с колко време разполагам. Коя е спешната новина, която искате да ми съобщите?

Той я погледна и кимна учтиво.

– Благодаря ви, че дойдохте, Черна магьоснице Сония – каза той. – Ще премина веднага към въпроса. Получих съобщение от един човек, на когото мога да се доверя, че последователите на Пендъл възнамеряват да подготвят някаква засада, чиято цел е да разкрие престъпните връзки на някои богати ученици.

Сония въздъхна.

– Глупаци. Това няма да подпомогне каузата им. Мислех Пендъл за по-умен човек.

– Не съм сигурен, че той изобщо знае за това. Проблемът е, че ако аз му го кажа, той няма да е склонен да ми повярва, а ако го направи, аз може по невнимание да разкрия информатора си.

– Искате да поговоря с него? – предположи Сония.

– Да. Но… – Регин се намръщи. – Информаторът ми не е сигурен за точното време. Страхувам се, че може да е твърде скоро. Може би дори още днес. Те споменаха нещо за възползване от това, че вниманието на Гилдията е отвлечено. Днес не съм виждал нито един от онези, които подозирам, че са замесени.

Тя го погледна.

– Трябва да се върна на Изслушването, лорд Регин.

– Разбира се. Но… – той се намръщи. – Ако поговорите с него при първа възможност, мисля… мисля, че ще се вслуша в думите ви.

– Ще го направя – каза му тя. – Но сега по-добре да се връщам в залата. Не трябва да чакам Разпоредителя Оусън да чака.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, но погледът му продължи да е напрегнат. Сония се обърна и бързо излезе от стаята в коридора, където останалите ученици отново замръзнаха по местата си и не успяха да се съвземат навреме, за да се поклонят, когато тя минаваше покрай тях. Щом се скри от погледите ми, тя се затича, като забавяше ход единствено при влизането си в друг коридор, за да не се сблъска с някого. Най-накрая се появи в Голямата зала. За нейно облекчение Денил и Лоркин стояха пред Заседателната зала и все още чакаха да бъдат извикани вътре.

Последва мъчително чакане. Сония не искаше да засили неудобството на сина си, като се присъедини към него и Денил. Нито пък бе уместно да разговаря с бившите посланици и търговеца, които се бяха събрали в групичка. Никой от тълпата като че ли нямаше желание да се приближи до нея, а и тя не видя нито един познат, който да приеме компанията й. Пендъл не беше сред магьосниците. Значи просто щеше да стои сама и да чака.

След няколко тягостни минути вратата на Заседателната зала се отвори. Сония с облекчение видя как Оусън махва с ръка на Лоркин и Денил да влязат. После погледна към нея и й кимна. За пръв път лицето му не изглеждаше студено и резервирано. В очите му като че ли проблесна съчувствие.

„Ох, ох. Това означава ли, че са отхвърлили протеста ми?“.

Стомахът й се сви. След това пулсът й се ускори. Докато вървеше покрай тълпата към залата, тя се опита да запази безстрастно изражение на лицето. Щом се озова вътре, тя не се сдържа и огледа лицата на Висшите магове. Набръчканото лице на Винара изглеждаше виновно. Пийкин се мръщеше неуверено, но Гарел изглеждаше самодоволен. Стомахът й се сви още повече.

Когато вдигна глава, тя срещна погледа на Болкан. Лицето му бе абсолютно безизразно. Но Калън… Калън изглеждаше раздразнен. Изпълни я надежда.

После погледна към Ротан и сърцето й спря. Той знаеше, че тя умее да го чете като разтворена книга, затова не се опитваше да крие нищо. В очите му бликаше извинение и той клатеше глава.

– Черна магьоснице Сония, Висшите магове обмислиха внимателно възражението ви. Те не откриха сериозни доказателства, че лорд Лоркин ще се намира в сериозна опасност, ако влезе в Сачака, стига да остане под защитата на лорд Денил и Дома на Гилдията и да избягва да споменава ненужно кои са родителите му. Приемате ли решението ни?

Тя погледна към Оусън, пое си дълбоко дъх, опита се да прикрие бушуващите в гърдите й чувства и кимна.

– Да.

– Тогава слагам край на това Изслушване.

В първия момент Лоркин не можа да повярва, след което внезапно му се прииска да нададе едно силно „Юху!“. Но това нямаше да е уместно в строгия интериор на Заседателната зала и нямаше и да е честно спрямо майка му. Както винаги, тя почти не разкриваше мислите или чувствата си. Нямаше представа как успява да го постигне. Чрез дългогодишна практика? Лоркин се надяваше, че един ден ще наследи тази й способност. Но въпреки това той успя да забележи леки намеци, които останалите пропускаха. Едва забележимото отпускане на раменете й. Колебанието, преди да отговори на последния въпрос на Оусън. Когато се приближи до него, той видя колко са разширени зениците й. Но от гняв или от страх?

– Не се притеснявай за Лоркин – каза й тихо Денил. – Аз ще се погрижа нищо да не му се случи. Обещавам ти.

Тя го погледна и присви очи.

– Ще те държа отговорен, ако не спазиш обещанието си.

Денил видимо потрепна.

– Знам.

– А ти – рече тя и впи очи в Лоркин. – По-добре внимавай! Ако някой сачаканец те убие, докато спиш, ще те намеря и ще те накарам да признаеш, че си сбъркал.

Лек намек за усмивка изви ъгълчетата на устните й.

– Ще го запомня – отвърна той. – Да не бъда убит.

Усмивката избледня и Сония мълчаливо се взря в него. После се обърна рязко към Денил.

– Кога отпътувате? – попита тя.

– Колкото се може по-скоро, за съжаление – отвърна той с извинителен тон. – Гилдията би предпочела някой да замине за Сачака и да бъде обучен от лорд Марон, преди да поеме поста му, но Марон трябваше спешно да се върне в Киралия. Очевидно ако оставим Дома на Гилдията празен за твърде дълго време, те ще му намерят друго приложение и ние ще трябва да живеем в провинцията.

Тя повдигна вежди.

– Колко дълго е „твърде дълго“?

– Не знаем. Никога не са ни казвали.

Тя тихо изсумтя.

– Значи всичко виси на косъм. Доволна съм, че отивате вие, а не аз. Не че бих могла, дори и да исках – тя се извърна и погледна към Висшите магове, които бяха наставали от местата си и вървяха към изхода. Оусън се обърна и се вторачи в тях.

– По-добре да вървим – каза Денил.

– Да – съгласи се Сония. Тя се намръщи и лицето й отново придоби разсеяно изражение. – Трябва да се погрижа за един спешен въпрос – тя ги погледна и успя да се усмихне леко. – Нали няма да тръгнете, без да се сбогувате?

Без да изчака отговора им, тя забърза към вратата. Денил и Лоркин я последваха, макар и с по-бавна крачка. Лоркин гледаше как майка му изчезва през изхода на Заседателната зала.

– Нямам никакво намерение да умирам в Сачака – каза той. – Всъщност смятам, доколкото е възможно, да избягвам да им се навирам в очите. Та нали ако тук достигне и най-малкият намек за проява на глупост, тя веднага ще дойде да ме върне обратно.

– Всъщност не може – отвърна Денил.

Лоркин се обърна и погледна намръщено високия магьосник.

– Забрави ли, че е черна магьосница? Забранено й е да напуска града. Ако наруши това условие, ще бъде прогонена от Обединените земи.

Лоркин усети как страхът лекичко се промъква в сърцето му. „Значи ако попадна в беда, тя няма да може да дойде да ме спаси. Добре тогава, значи трябва да внимавам да не попадам в неприятности. Или по-скоро да бъда готов сам да се измъкна“. Той залепи широка усмивка на лицето си и се обърна към Денил.

– Всъщност майка ми не ми трябва там. Ако нещо се случи, знам, че ти ще ме спасиш.

Денил повдигна вежди.

– Хубаво е да знам, че имаш такава вяра в мен.

– О, нищо подобно – отвърна Лоркин и се ухили. – Просто съм сигурен, че се страхуваш повече от нея, отколкото от сачаканците.

Високият магьосник поклати глава и въздъхна.

– Къде ми е бил акълът? Как от всички помощници на света можах да избера тъкмо онзи с най-страховитата майка и размирна кръв? Обречен съм!