Текст книги "Мисията на посланика"
Автор книги: Труди Канаван
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 27 страниц)
– Винаги си ме разчитала с такава лекота – каза той.
– Не, просто се преструвам. Кого искаш да убия? – очите й проблеснаха нетърпеливо. – Кой те е ядосал напоследък?
– Търся информация.
Раменете й увиснаха разочаровано.
– Защо, защо, защо? Винаги искат информация! – тя разпери ръце. – Дори и да поискат пълен пакет, те бързо се отказват от страх още преди да успея да си наточа камите! – тя поклати глава, после го погледна с надежда. – Информацията ще доведе ли до пълен пакет?
„Толкова много харесва работата си – помисли си Сери. – Винаги е било така. Точно това я прави толкова вълнуваща“.
– Може и да доведе, но в този случай предпочитам сам да свърша работата.
Терина нацупи устни.
– Типично – после се усмихна и махна с ръка. – Но не мога да ти се сърдя, щом е толкова лично. Какво искаш да знаеш?
Сери си пое дълбоко дъх и се подготви да посрещне болката, която щеше да го връхлети с думите, които се канеше да изрече.
– Някой проникна в убежището ми и уби жена ми и синовете ми – каза тихо той, за да не го чуе никой от съседните кабини. – Ако не знаеш кой е със сигурност, всякакви слухове и клюки ще свършат работа.
Жената примигна и впери поглед в него.
– О! – беше всичко, която можа да каже. После го изгледа замислено. Слуховете за убийците рядко се разпростираха извън редиците им. Всички предполагаха, че информацията може да бъде купена, но ако това доведеше до смъртта на друг убиец или до загубата на клиент, продавачът на информация щеше да бъде наказан жестоко. – Нали знаеш колко ще струва това?
– Разбира се… зависи от това дали имаш информацията, от която се нуждая.
Тя кимна, после клекна, за да се изравнят очите им и го погледна сериозно.
– Само за теб, Сери. Кога се случи?
– Преди девет дни.
Тя се намръщи и погледът й се зарея в далечината.
– Не съм чувала нищо такова. Повечето убийци да са се похвалили досега. Проникването в убежище на Крадец си е впечатляващо постижение. Не се е опитал да те убие там, което доказва, че е умен. Кажи ми как го е направил.
Сери описа неразбитите ключалки, измамените пазачи, но не спомена за предположението на ключаря, че е използвана магия.
– Предполагам, че ако са им платили достатъчно, ще си държат езика зад зъбите. Това струва скъпо. Значи клиентът е богат или дълго време е пестил. Или това, или сами са го направили, или е бил някой близък твой човек, който знае пътя, но ти сигурно вече си го проверил. Или… – тя го стрелна с поглед. – Или е бил Ловецът на Крадци.
Сери се намръщи.
– Но защо ще чака да изляза и тогава да избие семейството ми?
– Може да не е знаел, че си излязъл. Може да не е знаел, че имаш жена и деца. Аз не съм казвала на никого, че си се оженил, нищо, че е само защото не ти повярвах. А ако си ги скрил достатъчно добре… – тя сви рамене. – Нахълтал е, видял ги е, трябвало е да ги убие, защото иначе са щели да го посочат.
– Само да можех да съм сигурен в това! – Сери въздъхна.
– Всеки убиец оставя своя отпечатък. Знаци. Навици. Умения. Можеш да ги различиш по тях, ако имаш достатъчно убийства, за да направиш сравнения – тя въздъхна и се изправи. – Бих ти казала някои неща за Ловеца на Крадци, но ги пазим само за себе си, в случай, че някой от нас е убиецът.
Сери кимна. Щом Терина кажеше, че няма да му даде повече информация – нищо не можеше да се изкопчи от нея.
Тя го погледна и поклати глава.
– Съжалявам, че не можах да ти помогна. Нищо не направих, освен да те уплаша с някой, за когото вече знаеш и за когото не мога да ти кажа нищо полезно – тя отмести поглед и се намръщи. – Не мога да ти искам много за това.
Сери отвори уста, за да почне да я увещава да приеме възнаграждение заради това, че си е изгубила времето с него, но тя внезапно го погледна.
– А, мога да ти кажа още нещо, макар че никой не го приема насериозно.
– Да?
– Хората смятат, че Ловецът на Крадци използва магия.
Сери замръзна и я зяпна.
– И защо смятат така?
– В началото си мислех, че заради уменията му са решили, че просто трябва да използва магия. Но веднъж се разговорих с охранителя в една пивница, който работеше за един от очистените Крадци и той ми каза, че видял лъч светлина и неща, които летят из въздуха. Естествено, всички твърдят, че говори тези неща заради удара в главата, но… Той беше толкова сигурен, а и не е от тъпите.
– Колко интересно – каза Сери. „Може да е просто слух и фантазия. Ако не бях видял с очите си доказателството на ключаря, нямаше да повярвам“. Но като го добави към останалите слухове за магия, която се появява там, където не трябва, той започна да се чуди каква част от тази история бе вярна.
Ако бе истина, тогава означаваше, че или някой магьосник от Гилдията се бе замесил в неща, с които не би трябвало да се занимава, или в града имаше магьосник-отстъпник. И в двата случая той може би бе замесен в убийството на семейството му.
Внезапно си помисли за нескритото желание на Скелин да си има собствен магьосник. „Ако Ловецът на Крадци е отстъпник, той няма да има проблем да се добере до Скелин. Хмм, дали да не го предупредя? Но той вече сигурно е чул слуховете за магията… Ах! Може би затова ме попита за нея. Знаел е, че в миналото съм имал връзки с Гилдията и ме проверяваше дали съм ги запазил. Което би могло да означава, че подозира, че аз съм наел Ловеца на Крадци“.
В този миг му хрумна друго предположение.
„Дали някой Крадец не е стигнал до това предположение и е изпратил убиец да ме премахне, без да осъзнава, че човекът, който е наел, е същият убиец-магьосник, от когото всички се страхуват толкова много? – той се намръщи. – Поне знам, че няма как да е Скелин, тъй като не може едновременно да поиска да се срещне с мен и да изпрати убиец в дома ми“.
Сери поклати глава. Възможностите изглеждаха безкрайни. Но ето че отново се споменаваше за магия. Тя бе използвана за отключването на ключалките в убежището му и се смяташе, че го е направил Ловецът на Крадци. Съвпадение? Може би. Но това бе единствената му следа, затова нямаше да е зле да я проучи.
Всеки път, когато Сония влизаше в кабинета на Разпоредителя, в главата й нахлуваха спомени. Макар Оусън да бе променил подредбата и стаята непрекъснато бе осветена от ярка светлина, тя все още помнеше как бе изглеждала, докато Лорлън беше жив. И винаги се чудеше, дали Оусън знае за входа към тайните проходи под Университета.
„Лорлън не го знаеше. Съмнява ме, че Оусън има информация за него“.
– Кажете ми как така се озовахте в „Безименния“? – попита Оусън двамата млади магьосници, които стояха отляво до бюрото му.
Всички се обърнаха и погледнаха Риатър и Шеран. Сония осъзна изненадано, че двамата, намерени в бордея, бяха приятелите на Лоркин. Те се спогледаха, после наведоха глави.
– Дадоха ни лист хартия – отвърна Риатър. – Той съдържаше упътване към най-добрата нова игрална къща в града. За първите петдесет клиенти щяло да има безплатни награди.
Освен това се намираше във Вътрешния кръг, затова решихме, че е безопасно – додаде Шеран.
– Къде е този лист хартия сега? – попита Оусън.
Лорд Вонъл, единият от двамата по-възрастни магьосници, които стояха от дясната му страна, пристъпи напред и му подаде малък бял лист. Докато го четеше, Оусън се мръщеше, после опипа дебелината на хартията и я обърна, за да огледа гърба й.
– Добро качество. Ще я дам за проучване на алхимиците в печатницата, да видим те какво ще ни кажат за източника й.
– Поднесете я към светлината – предложи Вонъл.
Оусън го направи и присви очи.
– Това част от знака на Гилдията ли е?
– Така мисля.
– Хмм! – Оусън свали хартията и отново погледна към Вонъл. – А вие как научихте за „Безименния“?
– Един ученик ми донесе това – отвърна Вонъл и кимна към хартията.
– И?
– Помолих Карин да ме придружи до мястото, за да видим що за заведение е тази „игрална къща“ и дали някои членове на Гилдията са се възползвали от предложението.
– И какво открихте при пристигането си?
– Комар, пиене, казани с роет и леки жени – отвърна Карин. – Лорд Риатър губеше много на някаква нова игра, лорд Шеран бе почти припаднал от роета. Тези двамата плюс още дванайсет ученици се възползваха напълно от всички предложени услуги.
Оусън вдигна парчето хартия.
– Които са описани тук.
– Да.
Разпоредителят огледа листа, остави го настрани и погледна Регин и Сония.
– А вие какво общо имате с това, лорд Регин и Черна магьоснице Сония?
– Аз бях уведомен от загрижен ученик, който чул, че се гласят някакви неприятности, макар да не знаеше точно какви – отвърна Регин. – Тъй като знаех, че Черна магьосница Сония се интересува от дебата за закона срещу връзките на магьосници с престъпници, аз й казах какво съм чул, с надеждата тя да има повече информация. Оказа се, че няма.
– Но при първия удобен случай започнах да я събирам – додаде Сония. – И научих адреса. Поисках разрешение да напусна Гилдията, за да разследвам, но по това време няколко ученици и магьосници вече са били примамени в игралната къща.
– Защо не уредихте някой друг да отиде? – попита Оусън.
Сония почувства леко раздразнение. Защо да не напусне земите на Гилдията, щом просто се опитваше да попречи на няколко ученици и магьосници да паднат в капана? Но много магьосници, включително и Оусън, все още смятаха, че движението й в града трябва да бъде ограничено като наказание, че преди толкова много години бе овладяла черната магия и бе предала Гилдията.
– Решихме, че колкото по-малко хора знаят за това място, толкова по-добре – отвърна Регин. – Само вие, лорд Вонъл и лорд Карин.
Тя почувства благодарност, пропита от шеговита ирония, че точно Регин я защитава.
Оусън отново погледна към списъка с ученици.
– Вече е късно за това. Стражата трябва да затвори игралната къща, за да не представлява изкушение за никого. Остава само да определим наказанията – той се обърна към Риатър и Шеран, които се свиха и очите им зашариха навсякъде из стаята, освен към другите магьосници. – Вие, също както останалите магьосници, трябва да давате пример за въздържание и примерно поведение на онези, които все още се учат. Освен това сте длъжни да представяте Гилдията като почтена и заслужаваща доверие организация. Но всъщност от завършването ви не е минало много време, а и в първите си години като магьосници мнозина продължават с ученическите си забавления. Ще дам и на двама ви втори шанс да се поправите.
Младите мъже очевидно изпитаха огромно облекчение. „Ако имаха нещастието да произлизат от някоя нисша класа, резултатът щеше да е съвсем различен“ – помисли си мрачно Сония.
– Учениците – Оусън потупа по листа – трябва да бъдат наказани според правилата на Университета. Ще се обърна по този въпрос към университетския Разпоредител.
„О, страхотно – помисли си Сония. – Като си знам късмета, накрая ще се озоват в болниците, където всички изкушения, които ги доведоха дотук, ще се намират само на няколко крачки от тях. Те ще се измъкнат при първа възможност и аз ще бъда виновна за това“.
– Постъпили сте правилно – каза Оусън, кимайки на Вонъл и Карин. – Изпратих писмо на Стражата, с благодарности за бързите им действия – той погледна към Регин. – В бъдеще ще трябва да работим заедно, за да предотвратим повтарянето на подобни сценарии. Свободни сте.
Сония се обърна и тръгна към вратата, отвори я с малко магия и излезе в коридора. Регин я последна и двамата се спряха едновременно отвън и изчакаха появата на двамата млади магьосници. Сония пристъпи напред и им препречи пътя. Риатър и Шеран я изгледаха слисано.
Тя им се усмихна съчувствено.
– Значи сте отишли там само заради роета. Какво толкова има в него? Толкова ли ви привлича, че сте готови да се оставите в ръцете на очевидни престъпници?
Риатър сви рамене.
– Той те кара да се чувстваш добре. Забравяш грижите.
Сония кимна, но беше забелязала как на лицето на Шеран се изписа копнеж, докато Риатър изглеждаше просто примирен. Тя се наведе напред и сниши гласа си до шепот:
– Лоркин някога…?
Шеран я погледна и бързо наведе поглед.
– Веднъж. Не му хареса.
Сония се изправи. Той може и да лъжеше от страх, че ако отговори по друг начин, тя щеше да обвини него. „Но пък в такъв случай щеше да ми каже, че Лоркин никога не го е опитвал. Мисля, че ми казва истината“.
– Двамата извадихте голям късмет, че Разпоредителят Оусън реши да прояви снизхождение. Аз не бих го изпробвала отново.
Двамата кимнаха бързо. Тя им махна с ръка да си вървят и те бързо се отдалечиха.
– Лоркин е твърде умен, за да се замеси с роета – промърмори Регин. – И същата тази разумност ще го държи далеч от проблеми в Сачака – той въздъхна. – Иска ми се само собствените ми дъщери да бяха поне наполовина толкова зрели.
Тя го погледна, изненадана и развеселена. Лоркин не бе по-зрял от повечето млади магьосници на неговата възраст. Но съдейки по клюките, които бе чула за дъщерите на Регин, те бяха две наистина наивни млади жени.
– Още ли ви създават проблеми?
Той се намръщи.
– Приличат на майка си, макар в съперничеството им да има достатъчно жестокост, което ми напомня на самия мен, когато бях на тяхната възраст – той поклати глава. – Достатъчно болезнено е да си спомняш за младежката си арогантност и без да я откриваш в наследниците си.
Сония се засмя и тръгна по коридора.
– Надявам се никога да не преживея това. Но предвид всичко, което съм извършила в младостта си, бих казала, че Лоркин има да измине дълъг път, преди да се опозори до такава степен.
Глава 8
Пътни знаци
След като два дни се лашка в каретата по все по-неравни пътища, Лоркин се чувстваше сякаш всичките му кости са се разместили на нови, изключително неудобни места. Не спираше да лекува болежките в тялото си и да уталожва главоболията си, но най-силно го тормозеше скуката. Часовете, прекарани в неудобни пози, го изморяваха и го лишаваха от всякакво желание за разговор и на всичкото отгоре той установи, че заради тръскането на каретата по пътищата дори опитите да почете малко го караха да се чувства зле.
Очевидно удоволствието от пътуването нямаше да бъде открито в самото пътуване, а по-скоро при пристигането, макар да подозираше, че когато пристигнат в Арвис, той ще изпита по-скоро облекчение, отколкото вълнение.
Лорд Денил – или Посланик Денил, както трябваше да го нарича вече – търпеше пътуването с някакво странно щастливо примирение, което даваше на Лоркин поне някаква надежда, че всичко, което преживява, си заслужава. Иначе пътуването по суша въобще не можеше да се сравни с дискомфорта на морските пътешествия или ожулените от седлата задни части, с които Денил се беше сблъскал при пътешествията си двайсет години по-рано.
Лоркин знаеше, че тогавашният Разпоредител бе заповядал на Денил да тръгне по стъпките на Акарин в търсене на древното магическо познание. Историите, които му бе разказал магьосникът, бяха толкова увлекателни, че на Лоркин му се прииска да посети Гробницата на белите сълзи и руините на Армдже.
„Но сега отивам там, където нито баща ми, нито Денил са стъпвали досега – в столицата на Сачака“.
И това щеше да е една съвсем различна Сачака от онази, в която се бе озовал баща му. Нямаше да има ичани, които да искат да го поробят. Съдейки по думите на Пърлър, властните мъже и жени в столицата, особено патриарсите на ашаките, щяха с неохота да забелязват присъствието на помощника на посланика.
И въпреки това тежестта на пръстена в джоба му го успокояваше. Беше го открил в сандъка си тази сутрин. Лежеше в малка кутийка, заровена дълбоко под принадлежностите му. Вътре нямаше никаква бележка с обяснение, но той разпозна обикновената златна халка и гладкия червен скъпоценен камък, вграден в нея. Майка му бе пъхнала тайно кръвния камък в сандъка му или защото нямаше позволение да му го даде, или защото не искаше да поеме риска да се сблъска с отказа му.
Всеки ден от пътуването им започваше с изброяването по няколко пъти на всички членове на най-могъщите сачакански фамилии и припомнянето на ключовите характеристики на съюзите, като двамата се поправяха взаимно и си помагаха да ги запомнят. Минаха през всичко, което знаеха за сачаканското общество и обсъждаха евентуалните пропуски в информацията си. Лоркин забеляза признаци на нервност и несигурност у спътника си. Чувстваше се почти равен на по-възрастния магьосник, но знаеше, че всичко ще се промени, щом пристигнат в столицата и всеки влезе в ролята си.
Ритъмът на поклащащата се карета се промени и Лоркин погледна навън. През прозореца се виждаше единствено заобикалящата ги тъма, но глухото потропване на копита по пътя се беше забавило. Денил се изпъна и се усмихна.
– Или има препятствие на пътя, или е време да ни пуснат от клетката ни за през нощта – промърмори той.
Скоро каретата спря, залюля се леко върху пружините си и застина. През левия прозорец Лоркин видя някаква сграда, осветена от слабата светлина на фенер. Кочияшът издаде непонятен звук, който Денил незнайно защо интерпретира като подкана да излизат. Магьосникът отвори вратата и изскочи навън.
Лоркин го последва, вдъхна свежия нощен въздух и почувства как главата му започва да се прояснява. Той се огледа. Бяха пристигнали в мъничко селце, което представляваше само няколко струпани край пътя колиби. Сигурно съществуваше единствено, за да обслужва пътниците. Най-голяма сграда, край която бяха спрели, се оказа страноприемница. До входа стоеше нисък здравеняк, който им махна с ръка и се поклони.
– Добре дошли, милорди, в „Подслона на Фергън“ – каза мъжът. – Аз съм Фондин. Ако отведете конете отзад, конярите ми ще се погрижат за тях. Имаме чиста постеля, вкусна храна и обслужване с усмивка.
Денил изглеждаше изненадан и развеселен, но не каза нищо и влезе в къщата. Лоркин се запита дали не е защото думите на мъжа могат да бъдат тълкувани, че постелята е обслужвана с усмивка. „Сигурно затова. Тези крайпътни страноприемници определено имат такава репутация“.
Денил представи себе си и спътника си и помоли да бъде поднесена храна на тях и на кочияша. Собственикът ги отведе до две места в голямата стая за гости. В нея имаше само още една група посетители. Съдейки по вида им, бяха търговци. Разговаряха тихо и хвърлиха само няколко любопитни погледи към Лоркин и Денил.
Скоро пристигна и храната. Появи се млада жена, която носеше поднос, отрупан от чинии с месо, ароматни питки, задушени зеленчуци и малки, вероятно местни, плодове. Тя им се усмихна учтиво, но при вида на Лоркин очите й грейнаха. Когато се върна с две допълнителни чаши бол, тя му хвърли престорено свенлив поглед, подавайки му неговата. След което се отдалечи, поклащайки съблазнително бедра. Хвърли му поглед през рамо и се усмихна, когато видя, че я гледа.
– Чудя се дали Сония очаква от мен да пазя целомъдрието ти, докато сме далеч от Гилдията? – рече Денил.
Лоркин се засмя и се обърна към магьосника. Денил пълнеше чинията си с храна от подноса и не го погледна.
– Целомъдрие ли?
– Ами да, смятам, че щом си е твое, ти трябва да си го пазиш. Но като по-възрастен и по-мъдър спътник точно в този момент изпитвам неочакван стремеж да те спася от изкушението, в името на здравето и портфейла ти.
– Загрижеността ти е приета – отвърна Лоркин и се усмихна. – Трябва ли в замяна да предложа същата услуга?
Денил го погледна и за миг на лицето му се изписа сериозно и предпазливо изражение. После се усмихна.
– Разбира се. Ще се наглеждаме взаимно – той се изсмя тихо. – Макар че задачата ти ще бъде далеч по-лесна от моята.
Земята завибрира по начин, който изпълни съзнанието на Сери със спомени. Някога щеше да бъде принуден да използва канализацията, за да премине под тази част от Външната стена. Маршрутът беше неприятен и понякога опасен. Стражата бе открила, че тя се използва за незаконен достъп в града и започна периодично да я наводнява. Крадците се споразумяха да разставят наблюдателни постове, които да подават сигнал, когато наводнението започва, и така успяха да решат проблема. Системата се бе доказала като надеждна и той я бе използвал преди години, за да отведе Сония в Гилдията, преди тя да стане магьосница.
Но сега каналите бяха разпределени между Крадците, през чиято територия преминаваха, а много от тях му бяха врагове. Струваше му цяло състояние, за да получи достъп до там, а и наблюдателите вече не бяха толкова благонадеждни. Носеха се слухове, че точно така е бил убит удавеният Крадец. Наблюдателят в горната част на канала бе премахнат от Ловеца на Крадци и така бяха загинали не само Крадецът, но и наблюдателите надолу по канала.
„След като прекратиха Прочистването нуждата от каналите вече не е толкова голяма – помисли си Сери. – Полезни се само при ужасно голяма необходимост да се пътува незабележимо“.
Тъй като той също не използваше Пътя на крадците за продължителни преходи, денем се придвижваше из улиците на Имардин, също като останалите му жители. Беше по-безопасно, въпреки риска от обирджии или нападение от банди. Едрата фигура на Гол прогонваше първите, а статусът на Сери го предпазваше от вторите.
„Сигурно вече не трябва да разчитам толкова много на това. Както и че горкият Гол ще успее да сплаши евентуалните ми нападатели. Някой ден нещо няма да проработи и двамата ще се окажем в беда. Но ще трябва да приема този риск, ако не искам да се движа навсякъде, заобиколен от тълпа стражници“.
Сери мина под една от новите арки, изсечени в старата стена и следван от Гол, тръгна към онази част от копторите, където бе живял някога.
– Какво научи от разказа на Тим, Гол?
Едрият мъж се намръщи.
– Нищо ново не ни каза. Няма нова информация, а само старите слухове.
– Да. Но поне в тях няма промяна. Всички смятат, че става въпрос за един и същ човек. И всички имат еднаква представа за уменията му.
– Но всички са я получили по различни начини – посочи Гол.
– Да. Предмети, които летят във въздуха, където не им е мястото. Странни обгаряния. Сенчести фигури, които не могат да бъдат намушкани. Проблясващи светлини. Невидими стени. Ти в какво вярваш, Гол?
– Че винаги е по-добре да си свръхпредпазлив, отколкото мъртъв.
Сери се развесели. Той се спря и се обърна с лице към телохранителя си.
– Значи ще се държим така, сякаш Ловеца на Крадци наистина съществува, владее магията и се е прицелил в мен.
Гол се намръщи и се огледа, за да види дали някой не е чул думите на Сери.
– Не чули какво ти казах за предпазливостта? – рече той с раздразнение в гласа.
– Чух – Сери въздъхна. – Но има ли значение, ако някой ни чуе? Ако врагът ми е магьосник, аз съм обречен.
Големият мъж се намръщи още повече.
– Ами Гилдията? Те ще искат да знаят, ако… за това. Можеш да кажеш на… старата си приятелка.
– Бих могъл. Но ако не мога да й представя никакви доказателства, тя няма да може да направи нищо. Трябва да сме сигурни.
– Тогава да му заложим капан.
Сери погледна изненадано Гол и поклати глава.
– И как смяташ, че ще успеем да задържим нашия затворник вътре?
– Няма да го залавяме – Гол сви рамене. – Трябва ни само потвърждение какъв е в действителност. Ще го примамим някъде, ще го накараме да използва силите си, а ние ще наблюдаваме. Даже ще е още по-добре да не усети, че е капан.
Сери отново тръгна напред, обмисляйки идеята. Никак не беше зле.
– Да. Нали не искаме да го ядосаме… А ако първия път не усети, че е влязъл в капана, бихме могли да го направим отново – като сега приятелката ми ще бъде с нас, за да го види.
– Този път го схвана – рече Гол с театрална въздишка. – Понякога си като кон с капаци…
– И естествено, примамката трябва да съм аз – каза Сери.
Гласът на Гол изгуби подигравателната си нотка.
– Не, няма. По-точно ще бъдеш, но всъщност няма да си там. Примамката ще представлява слух, че ще бъдеш там.
– Ще трябва да звучи доста убедително – каза му Сери.
– Ще се постараем.
Двамата продължиха да вървят мълчаливо. Сери се усети, че несъзнателно е започнал да планира детайлите. „И къде ще бъде най-добре да примамим Ловеца на Крадци? Трябва да е на някое място, където хората ще очакват да бъда. Терина каза, че той е нападнал убежището ми, защото най-умната стъпка е да ме убие там, където се чувствам в безопасност. Значи трябва да си приготвя ново убежище и да се погрижа няколко души да се раздрънкат за него. Ще споменем, че е много по-сигурно от старото ми убежище. Трябва да наглася шпионки на няколко удобни места и да подсигуря път за бягство. Освен това трябва да го направя така, че да принудя Ловеца на Крадци да използва магическите си сили“.
За пръв път от седмици Сери почувства как над тъгата и задушаващата болка се надига лека вълна от въодушевление и очакване. Дори капанът да не успее да му помогне да отмъсти за семейството си, планирането и подготвянето му щяха да го отвлекат от мислите за тях. Той трябваше да действа, а не просто да седи и да се самосъжалява, разстроен от липсата на следи към убиеца.
Стръмният криволичещ път, който водеше към Прохода, напомни на Денил за пътуването му заедно с Тайенд до Лрмдже. Което не беше изненадващо, тъй като върховете, които се издигаха пред тях, принадлежаха към същата планинска верига, която разделяше Сачака от Обединените земи. Тук гората също оредяваше и отстъпваше пред каменисти склонове и закърняла растителност.
Каретата се придвижваше бавно, теглена от конете. В погледа на Лоркин, който гледаше през прозореца с мрачно изражение на лицето, вече ясно се четеше отегчение. Макар пладне да не бе настъпило още, разговорите вече им бяха омръзнали и мълчанието правеше тътренето по пътя още по-непоносимо.
Изведнъж, без предупреждение, каретата рязко зави и увеличи скоростта си по последвалия равен път. Навлязоха между две гладки скални стени. Лоркин се изпъна, отвори прозореца и надникна навън.
– Пристигнахме – каза той.
Денил усети как кожата му настръхва от вълнение. Той се усмихна с облекчение и Лоркин му се ухили в отговор. Двамата седяха в напрегнато очакване, съсредоточени върху движенията на каретата, подминаващите ги скали и звука на потрепващи копита, докато кочияшът не извика нещо и каретата бавно спря. На прозореца до Лоркин се появи лице. Мъжът, облечен с червена мантия, разгледа двамата пасажери и учтиво кимна.
– Добре дошли в Крепостта, посланик Денил и лорд Лоркин. Аз съм наблюдателят Ортън. Ще останете ли за през нощта или ще продължите направо към Сачака?
– За нещастие не можем да си позволим забавяне, защото Разпоредителят Оусън очаква с нетърпение да се установим в Сачака – отвърна Денил.
Мъжът се усмихна съчувствено.
– Тогава ви каня да се разтъпчете малко и да поразгледате, докато сменим конете ви с нови.
– Ще приемем с удоволствие.
Лоркин отключи вратата и слезе след Денил от каретата. Щом стъпи на земята, той се огледа и тихичко ахна.
– Ах, да. Впечатляваща постройка – каза Ортън, проследявайки погледа на Лоркин.
Денил погледна нагоре и усети как го побиват тръпки. Над него надвисна фасадата на Крепостта, която се простираше от единия до другия край на тясната клисура. Тя бе чиста и гладка, с изключение на големите пукнатини, запълнени с камъни, които показваха къде са извършвани ремонти.
– Това ли са следите от ичанското нашествие? – попита Лоркин.
– Да, макар отвътре да беше много по-зле – отвърна Ортън. Той тръгна напред, повеждайки ги към подобния на пещера вход. Очите на Денил привикнаха с мрака за няколко минути и едва след това той успя да различи стените на ширналия се пред тях тунел, осветен от фенери. Леки разлики в цвета показваха къде стените са били запълвани с нови камъни. На места все още се виждаха цепнатини, които продължаваха няколко етажа нагоре.
– Първоначалните капани подменени ли са? – попита Денил.
– Някой от тях, да – Ортън сви рамене. – Повечето представляваха обикновени бариери, предназначени да забавят и да изразходят силата на противника. Сега на тяхно място сме монтирали по-сложни системи за защита. Хитроумни капани, които биха могли да уловят нашественика, ако щитът му е свален. Илюзии, които ще изтощят силата му. Но нищо не би могло да възпре задълго група могъщи сачакански магьосници, затова влагаме много време и енергия в създаването на пътища и начини за бягство от Крепостта. Точно поради липсата на маршрути за бягство по време на Нашествието имаше толкова безсмислена смърт. А тук сме издигнали малък паметник в чест на онези, които загинаха, защитавайки смело Прохода.
В стената между два фенера беше изсечен списък с имена. Когато зърна познатото име, Денил се почувства едновременно развеселен и обезпокоен. „Доколкото си спомням, сачаканците са извлекли Фергън от скривалището му. Това едва ли би могло да се нарече смела защита на Прохода. Но останалите… те загинаха, без да знаят срещу какво се изправят, защото Гилдията не повярва на предупреждението на Акарин. Тя не можа да осъзнае заплахата, която той й описа, защото бе забравила на какво са способни магьосниците, които владеят черната магия“.
Известно време те постояха смълчани, после в тунела отекна тропотът на копита и скърцането на колела. Денил се обърна и видя, че кочияшът води за юздите новите коне, които вече бяха впрегнати в каретата.
– Трябва да видите Крепостта и откъм Сачака – каза му Ортън и продължи да върви напред.
Денил и Лоркин го последваха. Скърцането на каретата отекваше силно в затвореното пространство, така че никой от тях не проговори, докато не излязоха от тунела. От двете им страни отново се издигаха каменните стени на клисурата. Отдалечиха се от Крепостта, но все още нямаха изглед към Сачака. Когато Ортън се обърна и погледна нагоре, Лоркин и Денил направиха същото. Между стените на клисурата се простираше втора гладка стена, обсипана с множество малки прозорчета. Край едната й стена лежаха два огромни каменни блока, които очевидно някога са били част от голям квадрат.
– Едно време това беше нещо като врата – каза им Ортън. – Спускаха я пред отвора, за да блокира достъпа до тунела – той сви рамене. – Чудя се защо магьосниците, построили крепостта, които също са били черни магьосници, са смятали, че нещо такова ще успее да възпре нашествениците.
– Всяка похабена от врага частица енергия може да означава спасен живот – каза Лоркин.
Ортън погледна към младия мъж и кимна.
– Може би.
Каретата излезе от тунела и кочияшът накара конете да спрат край тях. Ортън се обърна към Денил.
– Дадохме ви отпочинали коне, плюс храна и вода за три дни – ще ви стигнат, за да прекосите пустошта. В каретата има продукти и за вас, а аз помолих готвача да ви приготви нещо вкусно за следващото ви спиране. Не е кой знае какво, но може да се окаже последната киралийска храна за доста дълго време.
– Благодаря ви, наблюдателю Ортън.
Мъжът се усмихна.
