Текст книги "Мисията на посланика"
Автор книги: Труди Канаван
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 27 страниц)
– Не – Денил извърна поглед встрани. „Няма да мога да го отлагам още дълго време. Ачати ще започне да се чуди защо се бавят толкова“. – Което ми напомня, че трябва да проверя как се развиват нещата.
– Ще ви оставя с работата ви – Ачати се изправи. – Късно е и трябва да си почина. На сутринта ще ми съобщите отговора им.
– Така и ще направя.
Когато вратата на сачаканеца се затвори, Денил бръкна в мантията си и извади кръвния пръстен на Разпоредителя Оусън. Погледна го и прехвърли в съзнанието си всички начини, по които би могъл да поднесе лошите новини, след което избра онзи, който му се стори най-удачен.
После си сложи пръстена.
Когато Сония отвори вратата, тя се изненада при вида на Разпоредителя Оусън, застанал пред нея с вдигната ръка, готов да почука. Стреснатият поглед в очите му се скри и той се изпъна.
– Черна магьоснице Сония – каза той. – Трябва да говоря с вас.
– Добре, че ви хванахме, преди да сте тръгнала за болницата – обади се друг глас.
Тя се обърна и видя, че до Разпоредителя стои Ротан. Внезапно стомахът й се сви и сърцето й се разтуптя лудо. „Ето го отново онова изражение. Нещо се е случило с Лоркин…“
– Влезте – каза тя, отстъпи встрани и нетърпеливо им махна да влязат.
Оусън влезе бързо, следван от Ротан. Тя затвори вратата и се обърна с очакване към Разпоредителя. Той я погледна мрачно.
– Трябва да ви уведомя, че вашият син е… – Оусън се поколеба и се намръщи. – Не съм сигурен как да го нарека. Очевидно Лоркин е бил отвлечен.
Коленете на Сония омекнаха и тя леко залитна. Ротан пристъпи напред да я подхване, но тя го спря с ръка. Пое си дълбоко дъх и отново се обърна към Оусън.
– Отвлечен? – повтори тя.
– Да. От млада магьосница, която се е преструвала на робиня. Посланик Денил смята, че има голяма вероятност синът ви да я е последвал по собствена воля, но не е сигурен в това.
– Аха – изпълни я предателско облекчение. „Жени. Защо всички проблеми на Лоркин са свързани с жени?“ Тя почувства как сърцето й постепенно влиза в обичайния си ритъм. – Значи тук става въпрос по-скоро за непристойно поведение, отколкото за надвиснала сигурна смърт?
– Надяваме се да е така. Но нещата са по-сложни от това. Очевидно не само ние имаме подземен свят, тайно и не съвсем законно общество и е възможно тяхното да е замесено.
– Престъпници?
Оусън поклати глава.
– Посланик Денил ги описа като бунтовници. Наричат се Изменниците. Твърди се, че всички са жени – Оусън повдигна вежди, намеквайки, че според него не е така. – Освен това са магьосници – черни магьосници. Жената, отвлякла Лоркин, е една от тях. Същата вечер е убила друга робиня и е отнела силата й. Денил не е сигурен дали похитителката е Изменница и робинята просто й се е изпречила на пътя или мъртвата жена е Изменница, а похитителката не е. И в двата случая Изменниците са дали знак, че искат тя и Лоркин да бъдат намерени и очевидно имат достатъчно влияние, за да бъде изпълнено искането им.
Сония замълча, докато обмисляше чутото.
– Кога е бил отвлечен Лоркин?
– Преди три нощи.
Сърцето на Сония спря.
– Три нощи! Защо не ми е било съобщено веднага!
– Съобщихме ви веднага – Оусън се усмихна накриво. – Когато се опитах да внуша на новия посланик, че трябва да се свързва с мен само в най-краен случай, той е приел думите ми твърде насериозно. Очаквал е да намери Лоркин бързо и едва тази вечер ми съобщи за случилото се.
– Ще го убия – промърмори тя, докато крачеше напред-назад из стаята. – Ако тази жена е черна магьосница? А те имат ли други там? Как ще я принуди Денил да върне Лоркин?
– Помага му представител на сачаканския крал.
– Ами ако тя не иска да бъде намерена? Кой знае какво би направила, за да оцелее? Да заплаши, че ще убие Лоркин? – Сония спря, останала без дъх. Тя почувства, че дробовете й не изтласкват толкова въздух, колкото си поема. Главата й се завъртя. Сграбчи облегалката на стола и се застави да диша бавно. Когато съзнанието й се проясни, тя се обърна към Оусън. – Трябва да отида там. Искам да съм там, когато го намерят!
Досега Оусън я бе гледал открито, със съчувствие. Сега изведнъж се затвори в себе си и лицето му се вкамени.
– Знаете, че не можете да го направите – каза той.
Сония го погледна с присвити очи, усещайки яростта, която се зараждаше в нея.
– Кой ще се осмели да ме спре?
– Гилдията трябва да разполага непрекъснато с двама черни магьосници – напомни й той. – Кралят никога няма да ви позволи да напуснете Имардин, камо ли Киралия.
– Това е моят син! – изкрещя тя.
– Освен това на сачаканския крал може да не му хареса, че сме ви изпратили – или че сме ви позволили да влезете в страната му. Тази политически опасна ситуация може да се влоши още повече, ако го приеме като намек, че хората му не могат сами да се справят.
– А ако наистина не мо…
– Лоркин не е глупак, Сония – прекъсна я тихо Ротан. – Както и Денил.
Тя го погледна, опитвайки се да потисне болката и гнева от това, че той се изправя срещу нея. „Но ако Ротан наистина смята, че не трябва да отивам…“
– Според мен Лоркин не би тръгнал с тази жена, ако не е имал добра причина да го направи.
– А ако всъщност е нямал избор? – възрази тя.
– Тогава ще трябва да се доверим на Денил. Знаеш, че той щеше да ни съобщи веднага, ако ситуацията е твърде сериозна. Ако Лоркин е заложник, то ти няма да можеш да направиш за него нищо повече от Денил. Той има опит в преговорите. Разполага с помощта на сачаканците – гласът му стана по-груб. – Ако се намесиш, ще влошиш положението, и то не само за Лоркин, а и за Киралия и Сачака.
Тя изведнъж се почувства слаба и изцедена. Безпомощна. „Каква полза от всичката ми сила, щом не мога да я използвам, за да спася собствения си син?“
„А може би той няма нужда да бъде спасяван?“ – обади се слабичко гласче някъде в съзнанието й.
Оусън въздъхна.
– Опасявам се, че трябва да ви забраня да отпътувате за Сачака, Черна магьоснице Сония. Както и да говорите за това с други хора освен самия мен, краля, Върховния повелител Болкан и лорд Ротан.
– Дори и със семейството на Акарин?
Той поклати глава.
– Дори с тях. Като майка на Лоркин вие имате правото да научите какво се е случило и аз ще ви информирам периодично за развитието на ситуацията. Довечера с Върховния повелител Болкан ще обсъдим начините, по които бихме могли да помогнем на лорд Денил, включително евентуалното изпращане на човек в Сачака. Ако вземем решение, ще ви съобщя подробностите.
„Постарай се да го направиш“ – помисли си Сония.
– Очаквам от вас редовно да ме информирате за развитието – рече твърдо тя.
Той я изгледа замислено.
– Лека нощ, Черна магьоснице Сония.
Тя го изпрати до вратата и я отвори с магия. Преди да излезе в коридора, той й кимна учтиво. След това си тръгна и Сония затвори вратата под звука на бързо отдалечаващите се стъпки.
След това се обърна към Ротан.
– Заминавам – каза му тя и отиде в спалнята. Върху шкафа с дрехи лежеше малък куфар. Издигна го с магия и бавно го спусна на пода.
– Втори път няма да те приемат обратно – обади се Ротан, който стоеше на прага.
Тя отиде до шкафа и го отвори. Беше пълен с черни мантии.
– Не ме интересува. Ще намеря Лоркин и двамата ще тръгнем на пътешествие. Загубата е тяхна, не моя.
– Нямам предвид Гилдията, а страната. Обединените земи.
– Знам. Но освен тях има и други държави, нали знаеш.
– Да. Но докато Гилдията може да обучи друг черен магьосник, който да те замести, ти няма да можеш да намериш заместител на Гилдията. Теб може и да не те интересува, но задавала ли си си въпроса как ще го приеме Лоркин?
Тя продължаваше да гледа мантиите. Те не бяха подходящото облекло за магьосник, който възнамерява да отхвърли оковите на Гилдията. Сония не беше сигурна как би трябвало да се облече разбунтуваният магьосник, който бяга от страната, знаеше само, че мантиите със сигурност не са подходящото облекло. Но не разполагаше с други дрехи.
„Не мога да повярвам, че в този момент се тревожа за най-подходящото облекло!“
– Трябва да намериш отстъпничката, Сония.
– Регин може да я намери.
– Сери не му вярва.
– Не го обвинявам – промърмори тя. – Сери ще трябва да се примири.
Ротан въздъхна.
– Сония! – гласът му прозвуча по бащински твърдо.
Тя скръсти ръце и се втренчи в него с най-страшния си поглед, който казваше „не ми се меси, аз съм се сблъсквала с много по-страшни ситуации от теб и съм печелила“ и който караше учениците да се вцепеняват, а магьосниците да преглъщат нервно.
И, както винаги, Ротан не се впечатли.
– Знаеш, че не можеш да отидеш – каза й той. – Знаеш, че е по-вероятно да влошиш положението на Лоркин и че след като всичко приключи, той ще има нужда да се върне в сигурната, безопасна Гилдия – където е и майка му.
Без да сваля очи от лицето му, тя изруга.
– Защо трябва винаги да си прав, Ротан?
Той сви рамене.
– Аз съм по-възрастен и по-умен от теб. А сега двамата трябва да седнем и да измислим някой по-прикрит и не чак толкова унищожителен план. Като за начало ти предлагам да изпратиш някой в Сачака, който да действа от твое име.
Той се усмихна.
– Имам няколко предложения. Нека да поседнем и ще ти ги кажа.
Глава 21
Всяка помощ е добре дошла
Поточето изобщо не изглеждаше чисто, дори на слабата светлина от настъпващата зора. В плиткия канал лениво криволичеше тънка струйка вода, оградена със зеленикава слуз, от която се разнасяше воня на мухъл и гниеща растителност. Тивара като че ли не се притесняваше от това. Тя клекна и гребна в шепата си.
Лоркин наблюдаваше как я поглежда за миг и бързо я преглъща.
– Ще се разболееш – каза той.
Тя го погледна.
– Не се притеснявай, първо я оголвам.
– Оголваш я?
– Отнемам енергията на живота в нея. Остават разни песъчинки, но това е просто неприятно, не е опасно. Така става много по-бързо и по-ефективно от онова, което правиш ти, защото аз отнемам енергия, а не я хабя. Ще пиеш ли? Не е сигурно кога пак ще попаднем на вода.
Лоркин погледна към ръцете й, които се бяха замърсили от водата.
– Мислех си, че магията може да бъде извличана единствено чрез кръвта.
Тя се усмихна и загреба още вода.
– Знаеш ли, че хората и повечето животни притежават защитен магически слой, който покрива кожата? – За да преминеш през него, първо трябва да го разрушиш и най-лесният начин е като порежеш кожата. Това напълно естествено води до кръвотечение, затова хората смятат, че кръвта е изключително важна. Всъщност не е – докато говореше, гласът й подрезгавя. Отдавна не бяха намирали вода. Тя замълча и погледна към водата в шепата й, изпия и отново се обърна към него. – Във водата има всякакви дребни форми на живот – могат да се усетят дори и да не се виждат – и всъщност те те разболяват. Но при тях като че ли го няма този защитен слой, затова енергията им се извлича с лекота. Но на тези слаби източници не може да се разчита – тя погледна надолу. – Растенията имат по-слаба защита от животните. Тяхната сила може да се извлича, без да се налага порязване, макар че става бавно и количеството енергия е толкова малко, че не си заслужава – тя отново гребна шепа вода.
Лоркин въздъхна и седна на земята. Той извлече малко магия, събра с нея вода колкото една чаша и я задържа в невидимото кълбо от енергия. Течността беше мътна и противна. Той я подгря с магия, докато заври.
В часовете по Лечителски умения, където се бе научил как да пречиства вода, му бяха казали, че е най-добре да я остави да поври няколко минути. Но скоро Тивара спря да пие и го загледа с очакване, очевидно нетърпелива да продължат напред. Той спря да нагрява водата и я изстуди до температура, подходяща за пиене. Песъчинките се бяха утаили на дъното и той можа да загребе от по-чистата вода на повърхността. След няколко глътки бе готов и двамата се изправиха. Пред клоните на заобикалящите ги дърветата проникваха първите слънчеви лъчи. Той не бе осъзнал, че зората е толкова близо.
– Сега накъде? – попита Лоркин.
– В гората. Реших, че ще ти допадне да поспиш малко над земята.
Той се намръщи. Макар че през последните няколко дни бяха спали в дупка, той бе започнал да свиква с мисълта, че от погребването му жив го дели само една магическа бариера.
– Определено.
– Да вървим тогава.
Двамата слязоха от пътя. Тивара тръгна между дърветата, следвана от Лоркин. Той се препъваше в камънаците, опитвайки се да избегне клоните, които отскачаха към него, след като Тивара ги бе отместила от пътя си, като едва не загуби равновесие върху неравната земя. Трябваше изцяло да се съсредоточи върху придвижването си, за да не падне. Тивара се отдалечаваше все повече, докато не забеляза, че той изостава и спря, за да го изчака.
– Някога вървял ли си през гора? – попита го тя.
– Да. Има една в земите на Гилдията, но в нея има пътеки.
– Досега напускал ли си Имардин?
– Не.
– Защо?
„Защото майка ми не ми позволява да напускам града.“ Но той не можеше да й го каже, без да обясни защо, а му беше забранено да разкрива, че само неколцина киралийци владеят черната магия и на нея не се гледа с добро око.
– Не ми се е налагало.
Тя поклати недоверчиво глава, после се обърна и продължи да върви през гората. Този път като че ли подбираше пътя си и придвижването им стана много по-лесно. Тогава той осъзна, че всъщност вървят по пътека. Много тясна пътека, но очевидно някой беше минавал достатъчно често оттук, за да отъпче растителността.
– Била ли си друг път тук? – попита той.
– Не.
– Значи не знаеш къде отива тази пътека?
– Това е животинска пътека.
– Аха – той погледна надолу и сърцето му прескочи. – Тогава защо има отпечатъци от обувки?
Тивара спря и погледна към мястото, което й сочеше.
– Гората принадлежи на ашаки – притежава тази земя. Има роби, които секат дърва или ловуват животните, които я обитават – тя се намръщи и се огледа. – Мисля, че не бива да навлизаме по-навътре. Трябва да се разделим – но да останем достатъчно близо един до друг, за да можеш да ме виждаш и чуваш. Потърси си някое място с гъста растителност. Или вдлъбнатина в земята, която бихме могли да покрием. Ако откриеш нещо, свирни.
Той тръгна през гората вдясно от пътеката. След като обикаля известно време, откри едно място, където някога се бе издигало огромно дърво. От него бе останал само един голям пън. Корените му се бяха разпрострели наоколо като покровителствено разперени ръце, а земята бе обрасла с гъсти, ниски храсти. Лоркин предположи, че на мястото на корените сигурно се е образувала кухина, и навлезе в храсталака. Откри дупка, с дълбочина до кръста.
„Гъста растителност и вдлъбнатина – помисли си със задоволство той. – Идеално е!“.
Той се обърна, за да потърси Тивара и видя как върви на двайсетина крачки от него. Подсвирна й и когато тя се обърна, й махна с ръка. Тя тръгна към него, проправяйки си път през храстите. Когато стигна до дупката, я огледа с интерес. Подуши въздуха.
– Мирише на влага. Ти си първи.
Лоркин извлече малко магия, създаде бариера във формата на диск и стъпи върху него. Спусна се бавно в дупката. Почвата под бариерата бе мека и хлътна под диска, когато стигна дъното. Лоркин премахна бариерата и почувства как продължава да потъва. Почвата не беше само мека, а и просмукана с вода. Обувките му се напълниха с кална течност. Единият му крак достигна твърда земя, но другият продължи да затъва. Той опря ръце в стените и се опита да стъпи настрани, за да възстанови равновесието си. Но калта не го пускаше. Лоркин залитна назад и се пльосна в лепкавата, вонлива кал.
В гората отекна смехът на Тивара.
Лоркин погледна към нея и й се усмихна печално. „Има заразителен смях – помисли си той. Сякаш не се смее често, но направи ли го – се наслаждава с цялото си сърце“. Той я изчака да спре и потупа с длан калта до себе си.
– Слез долу. Влажно е, но е много по-меко от ония дупки в земята – каза й той.
Тивара се посмя още малко, поклати глава и отвори уста, за да му отговори, но нещо привлече вниманието й. Тя погледна нагоре и тихо изруга.
– Ти! – разнесе се нечий глас. – Ела тук.
Тя не погледна към Лоркин, но процеди през зъби:
– Ашаки. Видя ме! Скрий се добре! Не мърдай оттук!
След това се отдалечи и се изгуби между храстите. Лоркин се измъкна от калта и приклекна. Ослуша се внимателно и чу дрънкането на юзда някъде зад гърба си. Зад падналото дърво.
Той се приближи до масивното коренище, надигна се и погледна през него. Един сачаканец стоеше до коня си и гледаше надолу към нещо. Дрехите му не бяха украсени, като на ашаките, но бяха добре ушити и удобни за езда.
Тогава Лоркин видя камата на пояса му и устата му пресъхна.
– Ставай! – каза ашаки.
Тивара се надигна от земята. Лоркин потисна желанието си да се втурне към нея. „Тя е магьосница. Черна магьосница. Може да се грижи за себе си. И сигурно ще й бъде по-лесно, ако не се налага едновременно с това да се грижи за мен“.
– Какво правиш тук? – попита мъжът.
Отговорът й беше тих и смирен.
– Къде е шишето ти с вода? Припасите?
– Оставих ги някъде и сега не мога да ги намеря.
Мъжът я погледна замислено.
– Приближи се! – каза най-накрая той.
Тя пристъпи към него с отпуснати рамене. Лоркин изтръпна, когато видя как мъжът притисна длани от двете страни на главата й. „Трябва да спра това. Той ще разбере кои сме. Но защо ли тя му позволява да разчете съзнанието й? Можеше веднага, щом разбере намеренията му, да му се опълчи!“
Минута по-късно мъжът я пусна.
– По всичко личи, че наистина си толкова глупава, както казваш. Ела с мен. Ще те отведа до пътя!
Мъжът се обърна да се качи на коня си, а Тивара погледна към Лоркин и му се усмихна. Победното й изражение прогони всичките му тревоги. Той я наблюдаваше как тръгва покорно след мъжа. Когато се изгубиха от погледа му, той се обърна и седна върху един от по-дебелите корени.
„Стой тук и се скрий, каза тя. Предполагам, че ще се върне, след като магьосникът я отведе до пътя и си тръгне“. Той погледна към слънцето, което сипеше лъчи през клоните на дърветата и реши, че ако тя не се върне след около час, ще тръгне да я търси.
Часът му се стори ужасно дълъг. Минутите се влачеха. Слънчевите лъчи пълзяха по растителността болезнено бавно. Когато калта изсъхна, той я изчопли и изтупа от кожата и дрехите си. Пробва да престане да си представя какво би й се случило, ако магьосникът открие коя е. Опита се да не се тревожи, че ще разбере за неговото присъствие и ще се върне…
– Добре, че можеш да изпълняваш заповеди – разнесе се глас зад него.
Той се обърна рязко и я видя да стои върху пъна и да му се усмихва. Сърцето му се разтуптя, докато я гледаше как стъпва върху тънък пласт въздух и бавно се спуска пред него.
– Как го направи? – попита той.
Тя се намръщи и погледна към блещукащия магически диск, който едва се различаваше под краката й.
– По същия начин като теб.
– Не говоря за левитацията. Как му попречи да разчете съзнанието ти.
– А, това ли – тя завъртя очи. – Не помниш ли като ти разказах, че можем да накараме разчитащите съзнанието да виждат онова, което искаме ние?
Той си спомни за първото място, където се бяха скрили и за другите робини.
– А, да, помня. Нещо като кръвния камък?
Тя се усмихна.
– Може би. Може би не.
„Кръвният камък – сърцето на Лоркин подскочи. – Можех да използвам пръстена на майка, докато я нямаше, но напълно забравих за него!“ Толкова се беше притеснил за Тивара. Той тихо изруга.
– Какво има? – попита тя.
Лоркин поклати глава.
– Ами ако беше забелязал мен? Ако беше решил да разчете моето съзнание?
– Щях да го спра – тя сви рамене. – Най-добре е да се избягват сблъсъците, но не винаги е възможно.
– Щеше да се биеш с него? Това нямаше ли да привлече вниманието към нас?
– Може би – тя посочи с жест околността. – Но ние сме се скрили добре. Щях да се опитам да го довърша максимално бързо.
– Щеше да го убиеш?
– Разбира се. Иначе щеше тръгне след нас.
– А когато открият тялото му, някой друг ще тръгне след нас. Нямаше ли да е по-добре, ако аз също можех да скрия мислите си?
Тя се засмя.
– Дори да бях подготвена да дам на Изменниците още една причина да са ми ядосани, дори да смятах, че няма да успеем да се доберем до Убежището, без да ти разкрия тази тайна, пак нямаше да го направя. Просто не разполагам с време и нужните материали.
Той усети как сърцето му подскочи.
– Значи наистина е като кръвния камък, така ли?
Тя отново завъртя очи.
– Лягай и заспивай, Лоркин!
Той погледна калта, след което се обърна към нея с недоверие в очите.
– Само се шегувах, когато ти казах, че е по-мека постеля.
Тя въздъхна и махна с ръка.
– Отстъпи назад.
Той се подчини, седна отново върху корена и досещайки се какво възнамерява да направи тя, вдигна краката и подгизналите си обувки над калта. Скоро въздухът над кишата започна да се замъглява. Известно време двамата останаха обвити в гореща пара, след което въздухът се проясни и той видя, че под краката му има напукана, изсъхнала почва. Тивара слезе от магическия диск и тупна с крак.
– По-добре поспи, докато можеш – каза му тя. – Ще те събудя след няколко часа, за да поемеш поста. Не вярвам, че нашият домакин ще се върне скоро, но очевидно обича да язди из имота си. По-добре да бъдем нащрек.
Лоркин въздъхна, легна на твърдата земя и се опита да последва съвета й.
Над градината на „Слънчевата къща“ започна да ръси приятен есенен дъждец, но малкият каменен навес, под който седяха Сери и Скелин, ги пазеше сухи. Наблизо стоеше Гол, който прогонваше с примигване дъждовните капки от очите си и наблюдаваше телохранителя на Скелин, стоящ от другата страна на навеса. Четиримата бяха сами – всички местни предпочитаха да стоят вкъщи в това мрачно време, а собственикът на земята си мърмореше нещо под носа в другия край на градината.
Когато Сери приключи краткото си описание на онова, което бяха видели двамата с Гол от покрива на заложната къща, Скелин го погледна замислено.
– Жена, а? Успя ли да я огледаш добре?
Сери сви рамене.
– Беше тъмно и двамата гледахме отгоре, но предполагам, че бих могъл да я разпозная. Има тъмна кожа и коса. Горе-долу толкова висока… – Сери вдигна ръка, за да покаже.
– След като вече знаеш, че владее магията, как смяташ да я заловиш?
– О, аз трябва само да я намеря – Сери сви рамене. – Гилдията трябва да залови магьосниците-отстъпници. Което ме устройва, защото ако тя е Ловеца на Крадци, никой от нас двамата няма да може да я спре.
Очите на Скелин проблеснаха с интерес.
– Ти работиш за Гилдията!
– Помагам на Гилдията. Ако работех за тях, щях да очаквам да ми платят.
– Не ти плащат? – Скелин поклати глава и лицето му придоби сериозно изражение. – Предполагам, че си има своите ползи. Когато чух за семейството ти, предположих, че ще искаш да си отмъстиш. Търсенето на убиеца се превърна в търсене на Ловеца на Крадци и най-накрая – в търсене на магьосник-отстъпник.
– Наистина бяха няколко неспокойни седмици – отвърна Сери.
– Надявам се, че ще ми простиш намека за това, че си кривнал от пътя.
Сери кимна.
– Все още може да се окаже, че тримата могат да се окажат един човек. Предполагам, че щом я заловим, ще разберем.
– Ако успеете да измъкнете истината от нея.
Сери отвори уста, за да напомни на Скелин, че черните магьосници могат да разчитат съзнания против волята на хората, но размисли. Нямаше нужда да издава информация, докато не стане наложително.
– Искаш ли да ни помогнеш да я намерим?
Другият крадец сви устни замислено и кимна.
– Разбира се. Ако се окаже, че е просто магьосница-отстъпничка, поне ще си създам приятели в Гилдията. А ако се окаже, че е Ловецът на Крадци, ще е от полза за всички ни – той потърка доволно ръце. – И така, кажи ми, къде я видя за последен път?
– Видяхме една жена, която приличаше на нея, да излиза от заложната къща, затова пратих Гол да я следи – докато Сери описваше сутерена, който бе използвала жената и подземния тунел, който започваше оттам, Скелин се намръщи.
– Не знаех, че тук има проходи – каза той. – Очакваше се при новото застрояване да ги разрушат. Но предполагам, че щом владее магията, с лекота може да си построи нови.
– Аз не съм в течение с границите. На чия територия се намират те?
Скелин се намръщи.
– Всъщност на моя – той срещна изненадания поглед на Сери и се усмихна накриво. – Ти знаеш ли какво се случва на всеки ъгъл в твоята?
Сери поклати глава.
– Сигурно не. Но аз нямам много райони, които да са презастроени до такава степен. Един от другите продавачи каза, че жената е била забелязвана на близкия пазар да си купува билки.
– Ще проверя – каза Скелин. – И ще видя дали някоя от връзките ми е чувала за отговаряща на описанието жена, която се върти наоколо. Струва ми се, че е от хората, които не обичат да общуват много. Което, разбира се, винаги ги кара да изпъкват. Ако чуя нещо, веднага ще ти съобщя. Можем да й заложим капан и да повикаме приятелите ти от Гилдията.
Сери кимна.
– А аз ще ти съобщя, ако успея да я проследя.
– Направи го – отвърна Скелин и се усмихна. – Не ми се иска да пропусна шанса за среща с няколко магьосници от Гилдията – той повдигна вежди. – Сред тях ще бъде и прочутата ти приятелка от детинство, нали?
– Може би. Но ако искаш да се срещнеш със Сония, достатъчно е да посетиш някоя от болниците.
– Ще трябва да се преструвам на болен – Скелин сви рамене. – И предполагам, че няма да й хареса това, че заемам мястото на някой, който наистина има нужда от помощта й.
– Да. Сигурно. Значи ти никога не се разболяваш?
– Никога.
– Късметлия.
Скелин се ухили.
– Приятно ми беше отново да разговарям с теб, Сери от Северния квартал. Надявам се отново да се видим и аз да имам добри новини за теб.
Сери кимна.
– Очаквам го с нетърпение. Безопасно пътуване.
– И на теб.
Крадецът се обърна към телохранителя си и двамата се отдалечиха с бърза крачка. Сери излезе изпод навеса, вдигна яката си, за да се предпази от дъжда и тръгна към Гол. Едрият мъж го посрещна мълчаливо и двамата тръгнаха заедно към дома. Когато „Слънчевата къща“ остана далеч назад, той го попита как е минала срещата. Сери му разказа с подробности.
– Не знаех, че територията на Скелин се простира чак дотук – прекъсна го Гол.
– Нито пък аз – отвърна Сери. – Мина доста време от последния път, когато разучавахме границите.
– Мога да ги проуча отново.
– Надявах се, че ще кажеш така.
Гол се изсмя.
– Естествено.
„Защо не използва пръстена?“
Сония се надигна от стола си и отиде до прозореца. Бутна встрани паравана, огледа сградите на Гилдията и въздъхна. Може би Лоркин не бе открил кръвния пръстен сред вещите си. Може би той все още се намираше в Дома на Гилдията в Арвис, заровен дълбоко в пътния му сандък. Тази мисъл я притесни. След като Денил и Лоркин ги нямаше в сградата, беше ли възможно някой любопитен роб да го открие? Ако попадне в чужди ръце… тя потрепери. Един от сачаканските ичани, които бяха нахлули в Киралия преди двайсет години, беше заловил Ротан и бе направил от кръвта му камък, който по-късно използва, за да изпраща образи на всичките му жертви. Ако похитителят на Лоркин намери пръстена и го използва, за да й изпраща образи на измъчвания й син…
Сърцето й застина. „Мисля, че няма да го понеса. Ще приема всичките им искания, независимо какви са те. Ротан е прав. Ако отида там, само ще влоша положението. Надявам се единствено, че ако намерят пръстена, ще осъзнаят, че създателят му се намира твърде далеч, за да бъде ефективно използван като инструмент за убеждение“.
Тя се отдалечи от прозореца и закрачи из стаята. Смяната й в болницата започваше след няколко часа. След като й бяха предложили да прикрият отсъствието й, ако се наложи да излезе в града, лечителите там бяха станали доста по-смели. Дори бяха започнали да й досаждат със загрижеността си, ако се появи по-рано за смяна или си тръгнеше по-късно я засипваха с въпроси дали е успяла да се наспи добре.
„Но ако Сери намери отстъпничката, ще се свърже по-бързо и по-лесно с мен, ако се намирам в болницата. Толкова ми се иска да се обади. Преследването на тази жена ще ангажира ума ми до такава степен, че поне за малко ще спре безполезните ми притеснения за Лоркин“.
И Сония отново усети как стомахът й се свива при мисълта за това какво би могло да се случи на сина й. Тя се опита да насочи мислите си към нещо друго. „Отстъпничката. Мисли за отстъпничката“.
Бяха минали само няколко дни от проваления им опит да заловят жената, но на нея й се струваше толкова отдавна. Тя се замисли за входа към прохода, който бяха открили в сутерена. Ако жената имаше достъп до Пътя на Крадците, това означаваше ли, че е свързана с някой Крадец? Някога можеше и да стане, но старите правила и ограничения вече не бяха в сила в имардинския подземен свят.
Притесняваше я и една друга възможност. Щом тази жена имаше достъп до Пътя на Крадците, знаеше ли и за тунелите под Гилдията?
Мислите й бяха прекъснати от почукване по вратата. Сония се надигна и бързо отиде до нея. Може би беше Ротан. Може би носеше новини за Лоркин. Дори да беше някой друг, пак щеше да я поразсее от непрекъснатите тревоги. Леко магическо побутване отключи вратата и я отвори навътре.
На прага стоеше Регин. Той се поклони учтиво.
– Черна магьоснице Сония – каза той.
– Лорд Регин – тя се надяваше, че лицето й не изразяваше разочарованието, което я изпълни.
– Имате ли някакви новини? – попита той, снижавайки гласа си.
– Не.
Той кимна и погледна встрани. Направи й впечатление неочакваната му загриженост за Лоркин и тя се почувства виновна за враждебността, която бе изпитала към него. Отвори уста, за да му благодари, но той продължи да говори, без да забележи намерението й.
– Направих проучвания, които породиха някои идеи – каза той, след което сви рамене и я погледна. – Сигурно не са кой знае какво и може би няма да отговарят на плановете на приятеля ви, но си помислих, че може би трябва да ги споделя с вас.
„Плановете на приятеля ми?“ Внезапно Сония разбра. Той не говореше за Лоркин, а за Сери и преследването на отстъпничката. Тя поклати глава. „Но разбира се, той дори не знае за Лоркин. Каква съм глупачка…“
– Не? – Регин отстъпи назад, забелязвайки поклащането на главата й. – Мога да се върна друг път, когато ще ви бъде удобно.
– Да, заповядайте. Бих искала да чуя идеите ви – каза му тя, отстъпвайки встрани и го покани с жест в гостната. После му посочи едното кресло, канейки го да седне и затвори вратата с магия.
– Суми? – предложи му Сония.
Той кимна.
– Благодаря – проследи с поглед как се приближава до скрина, където държи подноса с прибори за приготвянето на суми. – Мислех, че не харесвате суми.
– Така е, но започвам да му свиквам. Раката ми действа твърде възбуждащо напоследък. Разкажете ми за идеите си.
