Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 3
Безопасни сгради, опасни дестинации

Бюрото му винаги е толкова разхвърляно – каза Тайенд на Лоркин.

Денил погледна намръщено учения, Тайенд се ухили и няколкото бръчици, които прорязваха челото му, се изгладиха. „Никой не би предположил, че той е на повече от четиридесет години – помисли си Денил. – Аз се превръщам в съсухрен скелет, а Тайенд…“ Тайенд изглеждаше по-добре от всякога, отбеляза той. Леко беше наддал, но му отиваше.

– Само изглежда разхвърляно – каза Денил, и то не за пръв път. – Аз знам точно кое къде се намира.

Тайенд се засмя.

– Сигурен съм, че това е просто тактика, за да е сигурен, че никой няма да може да открадне проучванията и идеите му – той се ухили на Лоркин. – Хайде, не му позволявай да те отегчи до смърт. Ако усещаш, че мозъкът ти започва да ври, ела да поговориш с мен и двамата ще си отворим бутилка вино.

Лоркин се усмихна и кимна.

– Ще го направя.

Ученият му махна с ръка и излезе с жизнерадостна стъпка от стаята.

Денил устоя на порива да завърти очи, въздъхна и се обърна към сина на Сония. Младият мъж разглеждаше колебливо купчините с документи и книги върху бюрото на Денил.

– В хаоса има ред – увери го магьосникът. – Започва се отзад. Първата купчина съдържа всичко, което е свързано с най-ранните архиви за магията. Пълна е с описания на места като Гробницата на белите сълзи и тонове предположения за какво са използвани йероглифите, които предполагат използване на магия – Денил взе скиците, които Тайенд бе направил преди двайсет години, по време на посещението им в Гробницата. Той посочи към йероглифа на мъж, коленичил пред жена, която докосваше вдигнатите му длани. – Този йероглиф означава „висша магия“.

– Черна магия?

– Вероятно. Но може да означава и лечителска магия – Денил порови в купчината и измъкна друга скица, този път на полумесец и длан.

– Какво е това? – попита Лоркин.

– Символ, който открихме в руините на град Армдже. Той представлява кралското семейство на този град, също както инколът символизира киралийските домове. Смята се, че Армдже е бил изоставен преди около две хиляди години.

– И върху какво е бил изписан този символ?

– Беше изсечен над трегера на една къща и ние го видяхме още веднъж върху нещо, което според мен беше кръвен пръстен – Денил се усмихна, припомняйки си дем Ладейри, ексцентричният благородник и колекционер, в чийто стар замък близо до Армдже бяха отседнали двамата с Тайенд. Но усмивката му постепенно избледня при спомена за подземната зала, наречена „Пещерата на абсолютното наказание“. Странните кристални стени го бяха нападнали с магия и щяха да го убият, ако Тайенд не го беше извлякъл навън след падането на щита му.

Бившият Върховен повелител Акарин беше помолил Денил да запази Пещерата в тайна, за да попречи на други магьосници да попаднат в капана й. След ичанското нашествие Денил разказа за Пещерата на новия Върховен повелител, Болкан и водачът на Гилдията му нареди да запише всичко, което знае, но да продължи да го пази в тайна. Когато книгата бъдеше завършена, Болкан щеше да прецени дали да позволи на останалите да научат за това място.

„Дали Болкан е изпратил някой да го проучи? Не мога да си представя, че един Воин ще устои на изкушението да разбере как функционира Пещерата. Особено когато има такъв Огромен потенциал като отбранително оръжие“.

– Значи преди две хиляди години са знаели как да правят кръвни пръстени?

Денил погледна Лоркин и кимна.

– И кой знае какво още. Но това познание е изгубено – той посочи към втората, по-малка купчина. – Тук е всичко, което свързвам с времето преди сачаканската империя да покори Киралия и Елийн, преди повече от хиляда години. Малкото архиви, с които разполагаме от онова време, са копия и в тях се споменава, че е имало само двама или трима магьосници, и то с ограничени умения и сила.

– Значи хората, които са знаели как да направят кръвни пръстени и са владеели някаква висша магия, са измрели, без да успеят да предадат познанията си…

– … дали защото не са вярвали на никого достатъчно, за да го обучат, или така и не са открили някакви надарени ученици.

Лоркин гледаше замислено – и със сигурност не беше отегчен, забеляза с облекчение Денил. Погледът на младия магьосник се прехвърли върху третата купчина.

– Трите века сачаканско владичество – каза му Денил. – Събрах два пъти повече информация от това, с което разполагахме за този период, макар да не беше трудно, защото всъщност нямахме кой знае какво.

– Времена, когато киралийците са били роби – каза Лоркин с мрачно изражение на лицето.

– И робовладелци – напомни му Денил. – Според мен сачаканците са донесли висшата магия в Киралия.

Лоркин го погледна невярващо.

– Едва ли са тръгнали да учат враговете си на черна магия!

– Защо не? След покоряването й, Киралия се е превърнала в част от Империята. Сачаканците не са избили всички благородници, а само онези, които не са се заклели във вярност на Империята. Сигурно е имало междурасови бракове и наследници със смесена кръв. Триста години си е доста време. Киралийците биха могли да са жители на Сачака.

– Но въпреки това са се борили да си върнат земята и да се отърват от робството.

– Да – Денил потупа с длан по купчината. – И това е ясно отразено в много документи и писма отпреди и след решението на императора да върне независимостта на Киралия и Елийн. Двете страни отхвърлили робството, макар че са срещнали някаква съпротива.

Лоркин погледна към купчината от книги, документи и записки.

– В Университета ни учат съвсем друго.

Денил се засмя.

– Така е. А историята, която са ви преподавали, далеч не е толкова орязана, колкото онази, която учих аз като ученик – той потупа с ръка по следващата купчина. – Моето поколение не знаеше, че киралийските магьосници някога са практикували черната магия, като са черпели сила от чираците си в замяна на обучението им. Беше ни особено трудно да приемем тази истина.

Младият магьосник погледна четвъртата купчина от книги с предпазливо любопитство.

– Това ли са книгите, които баща ми е открил под Гилдията?

– Никои от тях са копия на онова, което е изровил. Цялата опасна информация за черната магия е заличена.

– А как смятате да напишете историческа книга за онова време, без да включите информация за черната магия?

Денил сви рамене.

– Щом вътре липсват някакви специфични инструкции, значи няма опасност някой да се научи от написаното как да практикува черната магия.

– Но… Майка ми казва, че черната магия се научава чрез контакт със съзнанието на черен магьосник. Значи не може да се научи от книгите?

– Според нас не може, но не искаме да поемаме такъв риск.

Лоркин кимна със замислено изражение на лицето.

– Значи… следва Сачаканската война? Доста голяма купчина с книги.

– Да – Денил погледна към огромния куп с книги и архиви до купчината за „независимостта“. – Обявих, че търся архиви от онова време и оттогава ме засипва постоянен поток от дневници, разкази и архиви от всички Обединени земи – най-отгоре на купчината лежеше малка книга, която бе открил двайсет години по-рано в Голямата библиотека. Тя първа го бе накарала да се замисли дали гилдийската версия на историята не е погрешна.

– Сигурно добре сте покрили този период.

– Не съвсем – отвърна Денил. – Повечето архиви са от други страни, не от Киралия. Все още има много пропуски. Знаем, че киралийските магьосници са изтласкали сачаканските нашественици и са спечелили войната, а след това са завладели Сачака и известно време са я управлявали. Знаем, че пустошта, която отслабила страната, е била създадена няколко години след края на войната. Но не знаем как са успели да държат сачаканските магьосници под контрол или как са създали пустошта! – „И какво е онова съкровище, което елийнците твърдят, че са заели или предали на Киралия, и което по-късно е било изгубено, заедно с всичките му тайни?“ Денил усети познатото, странно, приятно чувство на неудовлетвореност. Все още имаше толкова загадки за изследване и тази бе една от най-интригуващите.

– Защо нямате архиви от Киралия?

Денил въздъхна.

– Възможно е да са били унищожени, когато Гилдията е забранила черната магия. Или може би са били изгубени по време на войната. Толкова много от историята е била объркана. Например нас ни учат, че по време на Сачаканската война, Имардин е бил изравнен със земята, но сега аз имам карти от преди и след войната, които показват подобно разположение на улиците. Но няколко години по-късно вече имаме съвсем различно разположение на улиците – това, което познаваме и днес.

– Значи… или картите не са датирани както трябва, или нещо е сринало града по-късно. Случило ли се е нещо драматично след Сачаканската война?

Денил кимна и взе една книга от съседната, много по-малка купчинка. Лоркин я разпозна и изхъмка.

– Архивът на Гилдията – очите му се разшириха, щом осъзна за какво става въпрос. – Лудият ученик го е направил!

Лоркин взе книгата и прегледа последните страници.

– „Всичко свърши – прочете той. – Когато Алик ми разказа новините, не можах да повярвам, но преди час се изкачих по стълбището на Наблюдателницата и видях истината със собствените си очи. Вярно е. Тагин е мъртъв. Само той би могъл да извърши подобно опустошение в последните си мигове“. Силата му се е освободила и е унищожила града.

Денил въздъхна, поклати глава, взе книгата от Лоркин и я постави обратно върху купчината.

– Случило се е точно след победата на Тагин над Гилдията. Не може да му е останала толкова много сила. Била е недостатъчна да унищожи града.

– Може би го подценявате, точно както го е подценила някога Гилдията.

Младият магьосник повдигна вежди в очакване. Денил едва не се усмихна пред предизвикателството. Лоркин бе интелигентен ученик, готов да постави под въпрос всички твърдения на учителите си.

– Може и така да е – Денил погледна към малката купчина книги и документи. – Гилдията… добре, като че ли са искали не само да заличат всичкото познание за черната магия, но и срама, че някакъв си ученик едва не ги е унищожил. Ако не е бил Гилкен, нямаше да разполагаме дори с книгите, открити от Акарин, за да разберем какво точно се е случило.

Гилкен бе запазил и заровил информацията за черната магия от страх, че Гилдията може да се нуждае от нея някой ден, за да защити страната. „Мирът продължи петстотин години – достатъчно, за да забравим за скритото, за това, че някога сме практикували черна магия и че отвъд планините нашият древен враг Сачака все още я практикува. Ако Акарин не беше открил скривалището – и не беше усвоил черната магия – сега щяхме да сме мъртви или поробени“.

– Последната купчина – каза Лоркин. Денил видя, че младежът гледа дебела, подвързана с кожа тетрадка на ръба на масата.

– Да – Денил я взе. – В нея записвах разказите на онези, които са били свидетели на ичанското нашествие.

– Включително на майка ми?

– Разбира се.

Лоркин кимна и се усмихна накриво.

– Това сигурно е онази част от историята ни, която не се нуждае от допълнителни проучвания.

– Да – съгласи се Денил.

Погледът на младия магьосник премина по купчините от книги, документи и архиви.

– Бих искал да прочета всичко. И… може ли да ви помагам при проучванията?

Денил го погледна изненадано. Никога нямаше да предположи, че синът на Сония се интересува от история. Може би младежът се бе отегчил и търсеше нещо, с което да ангажира ума си. Може би щеше да изгуби бързо интерес, особено след като разбере, че Денил е проверил всички източници на информация. Почти не съществуваше възможност някой от тях да запълни празнините в историята.

„Ако изгуби интерес, няма да навреди на никого. Не виждам защо да не му позволя да опита“.

Едно чуждо око, един различен поглед върху събитията би могъл да доведе до нови открития. А и щеше да е добре да има още някой в Киралия, който да е запознат с работата на Денил, в случай, че той реши да тръгне в търсене на нови източници на информация.

„Което рано или късно ще се случи“.

След ичанското нашествие Сачака и Киралия се наблюдаваха внимателно. За щастие и двете страни бяха склонни да избягват бъдещи конфликти. Всяка бе изпратила посланик и помощник-посланик в другата. Но на останалите магьосници не им беше позволено да прекосяват границата. Денил беше молил всички посланици в Сачака през годините да му помогнат в търсене на материали за книгата му. Те му бяха изпращали всякаква информация, но тъй като не знаеха какво да търсят, изпратеното съдържаше само изкусителни намеци за нецензурирани архиви с различна гледна точка към историческите събития.

На всеки няколко години позицията на посланика се овакантяваше, но Денил не се кандидатираше за нея. Причината отчасти бе, че се страхуваше. Мисълта да влезе в страната на черните магьосници го ужасяваше. Той вече приемаше за даденост, че е един от най-могъщите хора в своето общество. В Сачака той не само щеше да е слаб и уязвим, но и всички разказваха, че сачаканските висши магове се отнасят с магьосниците, които не владеят черната магия, с отвращение, недоверие и присмех.

Но въпреки това те постепенно свикваха с тази мисъл. Напоследък повече уважаваха посланиците на Гилдията. Дори бяха протестирали, когато последният Посланик се прибра в Киралия, заради проблеми със семейните финанси. Бяха започнали да го харесват. Така се беше отворило място за нов посланик и Денил установи, че му е трудно да устои на изкушението. Вече беше имал подобен пост в Елийн, затова бе уверен, че Висшите магове ще го предпочетат пред останалите кандидати. Ако нещата не се получат, винаги можеше да се прибере по-рано – и нямаше да е първият, който го е направил. В Сачака би могъл да потърси архиви, които да запълнят пропуските в неговата история на магията и сигурно щеше да открие и допълнителни неща.

– Лорд Денил?

Денил погледна към Лоркин и се усмихна.

– Ще се радвам колега магьосник да ми помага в проучванията ми. Кога искате да започнете?

– Удобно ли ще бъде утре? – Лоркин погледна към масата. – Предполагам, че ме чака доста четене.

– Разбира се, че е удобно – отвърна Денил. – Макар че… трябва да попитаме Тайенд дали е планирал нещо. Хайде да поговорим с него… и да вземем с нас тази бутилка вино.

Докато вървеше заедно с младия магьосник към стаята за гости, където Тайенд обикновено отдъхваше вечер, Денил отново се замисли за Сачака.

„Източниците ми пресъхнаха. Не мога да се сетя къде още да търся липсващите късове от историята ми. Това е отлична възможност и мисля, че имам куража да се вкопча в нея“.

Но другата причина да стои далеч от Сачака досега бе, че това означава да остави Тайенд в Киралия. Ученият трябваше да поиска разрешение от елийнския крал да замине за Сачака и едва ли щеше да го получи. Отчасти защото Тайенд не бе твърде популярен в двора, откакто се премести в Киралия, за да заживее с Денил. Отчасти, защото беше „момък“ – мъж, който предпочита мъжете пред жените. Сачаканското общество не бе толкова толерантно към „момците“ като елийнското. То приличаше повече на киралийското – подобни неща се криеха и се пренебрегваха. Елийнският крал нямаше да рискува да обиди една страна, която лесно можеше да го победи, като изпрати сред жителите й човек, когото нямаше да одобрят.

„Ами аз? Защо смятам, че киралийският крал или Гилдията няма да ме отхвърли по същата причина?“

Всъщност Тайенд не беше толкова добър в прикриването на същността си колкото Денил. Скоро след като се засели в Имардин, ученият се огради с група приятели. Той бе приятно изненадан да открие, че в киралийските Домове, също както сред елита на Елийн, има достатъчно момци и те приеха с ентусиазъм елийнската традиция в организирането на приеми. Наричаха себе си „Тайният клуб“. И все пак този клуб не бе особено таен. Мнозина в киралийското общество знаеха за него и много от тях бяха изразили неодобрението си.

Денил знаеше, че притесненията му са породени от дългите години, в които криеше истинската си природа. „Може би съм страхливец, а може и да съм свръх предпазлив, но предпочитам да запазя личния си живот… лично за мен. Тайенд просто не ми позволи да го направя. Така и не ме попита как предпочитам да живея или дали не ме притеснява това, че цяла Киралия знае какви сме“.

Но в негодуванието му се криеше още нещо. През годините Тайенд обръщаше все повече внимание на приятелите си. Макар в групичката да имаше неколцина, чиято компания допадаше на Денил, повечето бяха разглезени богаташки синчета. И понякога Тайенд приличаше повече на тях, отколкото на младия мъж, с когото Денил бе пътувал преди години.

Магьосникът въздъхна. Сега не искаше да пътува с човека, в който се беше превърнал Тайенд. Страхуваше се, че ако бъде принуден да живее с него в някоя друга страна, това ще ги раздели завинаги. Освен това не спираше да се чуди дали ако прекарат известно време далеч един от друг, това няма да ги накара отново да търсят компанията си.

„Но ако няколко седмична или месечна раздяла ни се отрази добре, как ли ще се чувстваме след две години?“

Когато влезе в стаята за гости и видя, че Тайенд вече е отворил бутилка вино и я е пресушил до половината, той поклати глава.

Ако наистина възнамеряваше да запълни пропуските в историята на магията – делото на живота му – не трябваше просто да си седи тук и да чака някой да му изпрати точния архив или документ. Трябваше сам да тръгне да търси отговорите, дори това да означава да рискува живота си или да остави Тайенд в Киралия. „В едно нещо съм сигурен. Каквито и недостатъци да има Тайенд, аз го обичам достатъчно, за да не искам да рискувам живота му. Той ще поиска да дойде с мен и аз ще му откажа“.

И Тайенд нямаше да остане доволен. Никак.

Тя въобще не беше пораснала от последния път, когато Сери я беше видял. Тъмната й коса беше подстригана зле – неравно, и едва докосваше раменете й. Бретонът й бе зализан на една страна и падаше върху правата й (сякаш отрязана с бръснач) вежда. А очите й… тези очи, от които му омекваха коленете още от първия ден, в който я видя. Огромни, тъмни и изразителни.

Но в момента, докато се пазареше с един клиент, единственото, което се четеше в тях, беше безмилостна, непоколебима решителност. Сери не чуваше думите им, но увереността и предизвикателното й поведение го изпълниха с глупава гордост.

„Аний. Моята дъщеря – помисли си той. – Единствената ми дъщеря. А сега и единственото ми живо дете…“

Пред очите му се появи картината с обезобразените тела на момчетата му и нещо в него се пречупи. Той я прогони, но шокът и страхът продължиха да го терзаят. Заради дъщеря си и за свое добро той не можеше да позволи на мъката да го разсейва. Защото някой го наблюдаваше и дебнеше момента на слабост, за да нанесе отново своя удар.

– Какво да правя. Гол? – промърмори той. Намираха се в една частна стая на последния етаж в пивницата, която гледаше към пазара и сергията на дъщеря му.

Телохранителят му се размърда, понечи да погледне през прозореца, но се спря. Обърна се колебливо към Сери.

– Не знам. Струва ми се, че и да говориш с нея, и да не говориш – все е опасно.

– Значи само си губя времето да го мисля.

– Да. Доколко вярваш на Дония?

Сери се замисли над въпроса на Гол. Собственичката на пивницата, която предлагаше различни странични „услуги“, беше стара приятелка от детинство. Сери й помогна да отвори заведението, когато пет години по-рано бе починал съпругът й – старото приятелче на Сери, Херин. Хората му пречеха на бандите да я изнудват за пари срещу защита. Дори да нямаха толкова здрава връзка помежду си и дори да не му беше благодарна за цялата помощ, тя му дължеше пари и познаваше достатъчно добре Крадците, за да знае, че никой не може да ги предава, без да си понесе последствията.

– Повече… отколкото на който и да е друг.

Гол се изсмя рязко.

– Което не е кой знае какво.

– Не, но вече й казах да наглежда Аний, макар да не знае защо. Досега не ме е подвеждала.

– Тогава няма ли да й се стори странно, ако поискаш да ти доведе момичето за разговор на четири очи?

– Странно, не… но ще й бъде любопитно – Сери въздъхна. – Хайде да приключваме с това.

Гол се изпъна.

– Ще ида да подреждам разни неща навън и ще се погрижа никой да не подслушва.

Сери го изгледа и кимна. Телохранителят му тръгна към вратата, а Крадецът погледна пред прозореца и видя, че предишният клиент е заменен от друг. Аний гледаше мъжа, който прокара пръст по острието на един от ножовете й, за да провери остротата му.

– И се погрижи докато е тук, някой да наблюдава сергията й.

– Разбира се.

След няколко минути четирима мъже излязоха от пивницата и се приближиха до сергията на Аний. Сери забеляза, че останалите търговци се преструват, че не им обръщат внимание. Единият от мъжете каза нещо на Аний. Тя поклати глава и го погледна. Когато той се пресегна към ръката й, тя отстъпи назад, със светкавична скорост измъкна отнякъде нож и го насочи към него. Той вдигна помирително ръце.

Последва дълъг разговор. Аний бавно свали оръжието, но нито го прибра, нито свали поглед от мъжа. На няколко пъти стрелна с очи пивницата. Най-накрая вирна брадичка и докато той отстъпваше от сергията й, се плъзна покрай него и се затича към пивницата, прибирайки ножа си.

Сери издиша бавно дъха си, който бе задържал доста дълго време и осъзна, че стомахът му се е свил, а сърцето му бие твърде бързо. Внезапно му се прииска да се беше наспал предишната нощ. Искаше му се да е в най-добра форма. Да не допуска никакви грешки. Да не пропусне момента за единствената среща с дъщеря си, която смяташе, че може да си позволи. Не беше говорил с нея от години, когато тя бе още дете. Сега беше млада жена. Младежите сигурно се бореха за вниманието и постелята й…

„Не трябва да мисля твърде много за това“ – каза си той.

После чу приближаващи се гласове и стъпки от стъпалата пред стаята му. Сери си пое дълбоко дъх и се обърна към вратата. Настъпи миг тишина, после познат мъжки глас каза нещо и стъпките продължиха.

Когато тя се появи на вратата, Сери се запита дали да не й се усмихне, но знаеше, че няма да успее да открие достатъчно веселие в себе си, за да изглежда убедително. Вместо това предпочете да отвърне на погледна й със сърдечна сериозност, или поне така се надяваше.

Аний примигна, очите й се разшириха, след това се намръщи и влезе бързо в стаята.

– Ти! – каза тя. – Трябваше да се досетя, че си ти.

Очите й горяха гневно и обвинително. Тя се спря на няколко крачки от него. Сери не потрепна под тежестта на погледа й, макар да усети познатата вина.

– Да. Аз съм – отвърна той. – Седни. Трябва да поговорим.

– Само че аз не искам да говоря с теб! – обяви тя и се обърна да си върви.

– Сякаш имаш някакъв избор.

Аний се спря и погледна към него през рамо с присвити очи. После застана с лице и скръсти ръце на гърдите си.

– Какво искаш? – попита тя и въздъхна преувеличено драматично.

Това го развесели. Мнозина бащи с деца на нейната възраст се сблъскваха с навъсеното им примирение, гарнирано с црезрение. Но причина за нейното поведение не беше уважението към бащинския му авторитет, а най-вече фактът, че е Крадец.

– Да те предупредя. Животът ти е… в доста по-голяма опасност от обичайното. Има голяма вероятност съвсем скоро някой да се опита да те убие.

Изражението на лицето й не се промени.

– Така ли? И защо?

Той сви рамене.

– Поради нещастния факт, че си ми дъщеря.

– Е, досега съм успяла да оцелея.

– Това е нещо различно. Много по… щуро.

Тя завъртя очи.

– Вече никой не използва тази дума.

– Тогава значи аз съм никой – той се намръщи. – Сериозно говоря, Аний! Смяташ ли, че бих рискувал животите ни, за да се срещна с теб, ако не бях сигурен, че иначе ще стане по-зле?

Презрението и гневът се изпариха от лицето й, но на него не остана никакво изражение, което Сери да може да разчете. После тя погледна встрани.

– Защо си толкова сигурен?

Той си пое дълбоко дъх и бавно го издиша. „Защото жена ми и синовете ми са мъртви“. При тази мисъл го прониза болка. „Не съм сигурен, че мога да го произнеса на глас.“ Сери огледа стаята и отново въздъхна дълбоко.

– Защото от тази нощ ти си единственото ми живо дете – каза й той.

Очите й бавно се разшириха, докато осъзнаваше смисъла на думите му. Тя преглътна и затвори очи. За миг остана съвсем неподвижна, с дълбока бръчка между веждите си, после отвори очи и отново впери поглед в него.

– Каза ли на Сония?

Въпросът й го накара да се намръщи. Защо го беше попитала точно това? Майка й винаги бе изпитвала ревност към Сония, може би защото усещаше, че някога е бил влюбен в това момиче от копторите, което се бе превърнало в магьосница. Не можеше Аний да е наследила ревността на Веста. Или може би дъщеря му знаеше повече от необходимото за продължаващата тайна връзка на Сери с Гилдията?

Как да отговори на въпроса й? Трябваше ли въобще да отговаря? Той се запита дали да не смени темата, но установи, че му е интересно да разбере как дъщеря му ще реагира на истината.

– Да – отвърна той и сви рамене. – Заедно с малко допълнителна информация.

Аний кимна и не каза нищо, запазвайки за себе си причината да му зададе този въпрос. Тя въздъхна и прехвърли тежестта си на другия крак.