Текст книги "Мисията на посланика"
Автор книги: Труди Канаван
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 27 страниц)
– Храна!
Двамата излязоха напред, за да посрещнат момчето. Очите му се разшириха и то бързо наведе глава, докато им подаваше две питки с размера на юмрук, току-що извадени от фурната и две халби. Треперещите ръце на момчето караха течността в тях да се плиска. Тивара взе храната и подаде на Лоркин дела му. Веднага щом се освободи от товара си, момчето се обърна, изтича към вратата и бързо се скри зад нея.
– Той беше ужасно уплашен – промърмори Лоркин.
– Да – съгласи се Тивара. – А не трябва да е така – тя се върна обратно при каруцата. – Освен това не ни донесе одеяла. Ела с мен! – Тивара заобиколи каруцата и тръгна към склада. Лоркин я последва, като внимаваше да не разлее течността от халбата. Стаята беше осветена от един фенер, който хвърляше странни сенки върху стените. Щом влязоха вътре, Тивара взе питката и халбата от ръцете му и ги остави заедно с нейните до една кофа, която миришеше силно на урина.
– Не можем да ги изядем – каза му тя, докато оглеждаше стаята. – Може да са натъпкани с опиати.
– С опиати? – той погледна към храната. – Те знаят ли кои сме?
– Вероятно. А! Добре. Ела тук.
– Но как са успели новините да стигнат толкова бързо дотук? – попита той, докато вървеше след нея към стената в дъното.
По погледа й си личеше, че тя определено смята въпроса за идиотски.
– Киралийците не използват ли кръвни пръстени?
– Да, но…
– Дори да не използвате, сигурно знаеш, че на кон се стига по-бързо, отколкото с каруца.
– Ами, да…
Тя завъртя очи, после се извърна и се пъхна зад купчина сандъци, в които имаше глинени гърнета, запечатани с восък. Лоркин я последва и видя малка врата, която бе закована с дъски. Тивара погледна към фенера, после към сандъците с буркани. Отстъпи назад и впери поглед в тях. Те се раздвижиха и бавно се плъзнаха напред, закривайки изгледа откъм вратата. След това робинята се обърна към дъските, които блокираха вратата и започна да ги вади една по една.
– Угаси лампата – нареди тя, без да отмества очи от вратата.
Лоркин погледна към фенера, извлече малко от магията си, оформи я в малка бариера и спря достъпа на въздух. Фенерът угасна и в стаята падна мрак. Лоркин усети свеж полъх и се обърна към тъмносиния правоъгълник, прорязан от оранжеви облаци на мястото, където се намираше вратата. Той пристъпи към нея, но небето изчезна изведнъж. Тивара рязко затвори вратата и го спря с ръка.
– Чакай малко – промърмори тя. – Скрий се някъде.
Откъм входа на главния склад се разнесоха звуци. В помещението проблесна светлина, която постепенно започна да се приближава. След това в стаята влязоха надзирателят и момчето, следвани от една жена. Двамата впериха погледи в недокоснатите халби и питки, а после огледаха склада.
– Няма ги – каза момчето.
– Едва ли са отишли далеч – рече жената. – Да започнем ли претърсване?
– Не – отвърна надзирателят. – Твърде е опасно. Ако наистина са онези, за които ги смяташ, само господарят може да се справи с тях, а той не е в града.
Жената изглеждаше така, сякаш бе готова да спори, но вместо това кимна сдържано и излезе от помещението. Надзирателят отново огледа стаята. За миг изглеждаше така, сякаш възнамерява да я претърси, но после поклати глава и тръгна към вратата.
Веднага щом излезе, Лоркин отново почувства полъха. Тивара го хвана за ръката и го издърпа през вратата. След това стисна здраво и двете му ръце и стомахът му се сви, когато почувства как двамата бавно започват да се издигат във въздуха.
„Левитация – помисли си той и погледна надолу под краката си, където би трябвало да се намира невидимата сила. – От години не ми се е налагало да я използвам“.
Двамата стъпиха на покрива на склада. Тивара приклекна и започна да се промъква бавно и тихо, като се стараеше да се придържа по-далеч от козирката, за да не я видят хората в двора. Лоркин я последва, като потрепваше при всяко изскърцване на дъските. Обувките на робите бяха много по-тихи от магьосническите ботуши и прилепваха изненадващо добре към плочите. Когато стигнаха до края на покрива, те използваха отново левитация, за да се прехвърлят на покрива на съседната сграда, после на следващата, докато най-накрая не намериха добро скривалище в сянката на един голям комин. Под тях се разнасяше силен стържещ звук, който щеше да заглуши всички шумове, които издаваха.
„Може би сега е моментът да й задам някои въпроси“.
– Когато се стъмни напълно, ще се върнем на пътя – каза му Тивара.
– А ако срещнем някого?
– Никой няма да се вглежда в нас. Роби на пътя – това не е необичайна гледка, дори през нощта, но ако тръгнем напряко през полето, ще се превърнем в нарушители. Полските работници няма да ни доближат, но ще ни докладват на господаря си. Дори да успеем да се измъкнем, преди да тръгне да ни търси, някой, който следи внимателно докладите, ще разбере в каква посока сме се запътили – тя въздъхна. – Надявах се да успеем да се отдалечим повече от града, преди да се случи това.
– Очакваше ли го?
– Да.
– Връзките ти в безопасност ли са?
– Да.
– Значи… те са тук, както и хората, които се опитаха да ме убият?
– Да – тя поклати глава. – Но… всичко е много по-сложно.
Той я погледна в очакване, но тя не каза нищо повече, а само се загледа в полето. „Очевидно не иска да говори за това. Но не може само да намеква, че има и друго, освен това което ми разказа, а да не очаква от мен да проявя любопитство“.
– Защо е по-сложно? – попита той и се намръщи изненадано на твърдата нотка в гласа си.
Тя го погледна. Очите й едва се виждаха в мрака.
– Не трябваше… но може би вече няма смисъл да пазя всичко в тайна – тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. – Вече не можем да вярваме на всички роби, дори на онези, които са Изменници. Ние, Изменниците… не винаги сме съгласни един с друг. Някои от нас се разделят на групи според възгледите и философията си.
– На фракции?
– Да, предполагам, че можем да ги наречем и така. Фракцията, към която принадлежа аз, вярва, че ти си потенциален съюзник и не трябва да бъдеш убиван. Останалите… не смятат така.
Лоркин затаи дъх. „Хората й ме искат мъртъв!“. Стомахът му се сви, но той прогони страха. „Не, само някои от тях“.
– Моята фракция има по-голямо влияние сред хората ни – каза му тя. – Ние твърдим, че убийството ти ще доведе до война между Киралия и Сачака. Че трябва да убиваме само, когато е неизбежно. Сачаканците смятат, че детето трябва да бъде обвинявано за действията на родителите си, а ние – не. Но… – тя се поколеба за миг, след което продължи с по-тих глас. – Но аз направих нещо, което може да промени баланса – тя отново си пое дъх й продължи да говори, но този път гласът й леко потрепваше. – Жената, която убих, за да те спася – Рива – не беше убийца, изпратена от някое сачаканско семейство. Тя беше Изменница! От другата фракция.
– Излъгала си ме – каза Лоркин.
– Да. Дори да разполагах с достатъчно време в Дома на Гилдията, за да ти обясня всичко, ти нямаше да тръгнеш с мен и сигурно сега щеше да си мъртъв.
Лоркин се намръщи. „За какво ли още ме е излъгала?“ Но ако всичко останало бе истина, особено частта за Изменниците, той разбираше много добре мотивите й. „Нямаше да тръгна с нея. Щях да съм твърде объркан“.
– Когато хората ми разберат, че съм я убила, останалите фракции ще спечелят подкрепа – продължи Тивара. – И съдейки по това как се развиха нещата тук, бих казала, че новините вече са ни изпреварили. Никой от останалите фракции няма да ни помогне и дори ще се опитат да помогнат на останалите. Даже може да се опитат да ни убият. И двамата.
– А Изменниците от твоята фракция?
– Те няма да се опитат да ни убият, но може би няма и да ни помагат, за да не бъдат обвинени, че помагат на убийца. Накрая новините ще стигнат и до Убежището и тогава водачите ни ще отменят всички нареждания на ръководителите на групи в именията. Ще бъдат разпратени официални нареждания.
Главата на Лоркин се замая от всичката тази нова информация. В Сачака имаше хора – цяло общество – които решаваха дали трябва да бъде убит или не. Той поклати глава. „И какво имаше предвид тя под «детето трябва да бъде обвинявано за действията на родителите си»? С какво ли са ги разгневили родителите ми?“ Той имаше твърде много въпроси, а двамата с Тивара можеха да бъдат разкрити всеки момент. По-добре беше да се придържа към по-належащите проблеми. Като например до каква степен е застрашен от тези Изменници.
– Щом вашата фракция е най-влиятелната, защо Рива се опита да ме убие?
Тивара се изсмя с горчивина.
– Тя не се подчини на заповедите. Не се подчини на мен.
– И тъй като никой не го знае, те си мислят, че си я убила?
Колебание.
– Да, но дори да разберат, защо съм я убила… Изменниците не убиват Изменници. Това е много по-сериозно престъпление от неподчинението. Дори от собствената ми фракция ще искат да ме накажат за това.
– Те ще те убият?
– Аз… не знам – гласът й прозвуча толкова неуверено, дори уплашено, че той изведнъж изпита желание да я прегърне и да я увери, че всичко ще бъде наред. Но думите могат да бъдат измамни. Той нямаше представа какво ще се случи, къде ще отидат и дори къде се намира. Тя го беше отвела далеч от всичко, което познаваше. Това беше нейният свят. Тя даваше идеите. Независимо дали му харесваше, той имаше нужда тя да го води.
– Ако някой може да ни измъкне оттук, това си ти – каза й той. – Какво следва? Да се върнем в Арвис? Да идем в Киралия?
– Нито едното от двете. Изменници има в почти всяко домакинство в Сачака. А след като моите хора са разбрали какво съм сторила, в Прохода също ще има наблюдатели-Изменници – Лоркин чу лекото потропване на пръстите й върху нещо. – Не можем да избягаме. Нужно е да стигнем до моите хора – до моята фракция. Така ще получа възможността да им обясня всичко, а ти ще си в безопасност. Независимо какво ще се случи с мен, теб ще те защитят – тя тихо се засмя. – Единственото, което трябва да направя, е да те преведа успешно през по-голямата част от Сачака до планините, без да бъдем открити от останалите фракции. Или от киралийците и сачаканците, които ще започнат да те издирват.
– В планините, а?
– Да. И тъй като вече се стъмни, мисля, че е време да тръгваме. Ще се спуснем по стената и ще се промъкнем покрай нея, докато не стигнем до другата стена, която се простира покрай пътя. Готов ли си?
Лоркин кимна, но се усмихна печално, щом се усети, че тя не може да го види.
– Да – рече той. – Готов съм.
Младата жена в стаята за прегледи имаше тъмни сенки под очите. В скута й се гърчеше малко бебе с изкривено личице, което се дереше с цяло гърло.
– Не знам какво му става – призна жената. – Всичко опитах.
– Дай да видя – предложи Сония.
Майката й подаде бебето. Черната магьосница го сложи в скута си и го опипа внимателно с пръсти и с магия. За нейно облекчение не откри признаци нито на наранявания, нито на някаква болест. Но пък почувства едно съвсем обичайно нарушение.
– Нищо му няма – успокои тя момичето. – Просто е гладен.
– Вече? – ръката на момичето се вдигна към гърдата й. – Като че ли не произвеждам достатъчно…
Внезапно вратата се отвори и в стаята се вмъкна лечителката Никея.
– Простете, че ви прекъсвам – каза тя, поглеждайки извинително към младата жена. След това се обърна към Сония. – Пристигна куриер за вас. Твърди, че е спешно.
Сърцето на Сония подскочи. Дали това не беше Сери? Тя се изправи и подаде бебето на майка му.
– Покани го. Би ли отвела тази млада жена при Адрия? – Сония се обърна към майката и се усмихна. – Адрия е специалист в проблемите с недостатъчното кърма и храните заместители. Ще ми се да я познавах, когато моят син се роди. Тя ще ти помогне.
Младата жена кимна и двете с Никея излязоха от стаята. Вратата се затвори зад тях и Сония се загледа в нея в очакване на Сери. Но когато тя най-после се отвори, в стаята влезе един едър мъж. Той й изглеждаше познат и само след миг тя си спомни кой е.
– Гол, нали? – попита тя.
– Да, милейди! – отвърна той.
Сония се усмихна. От доста време никой не я беше наричал „милейди“. Всички се обръщаха към нея с „Черна магьоснице“.
– Какви новини ми носиш?
– Намерихме я – каза едрият мъж и очите му проблеснаха от вълнение. – Проследих я до мястото, където живее и сега Сери я наглежда, докато не дойдете да я вземете.
Сърцето и отново подскочи, но този път стомахът й се сви. „Няма да я взема. Ще повикам Ротан. И Регин“. Не можеше ли просто да пропусне Регин? „Не, ако отстъпничката е силна, тя ще надвие Ротан. Може би дори ще го убие. По-добре срещу нея да се изправят двама магьосници. Ох, толкова ми се иска да ида с него! Но след като разкрих пред Регин, че съм укрила от Гилдията информация за отстъпничката, то нека и той да си изцапа ръцете“.
– С колко време разполагаме? – попита тя.
Гол сви рамене.
– Не знам, но ако извадим късмет, тя ще си легне.
– Трябва да повикам помощ. В тази ситуация е по-добре да разполагаме с двама магьосници – тя взе лист хартия, надраска бързо думите „Северен квартал“ и „Сега?“ сгъна го и написа върху него името на Регин. След това приготви същото послание и до Ротан.
– Дай ги на лечителната Никея – онази, която те доведе тук.
Гол взе съобщенията и се измъкна от стаята.
Когато вратата се отвори отново, Сония очакваше да види завръщащия се Гол. Вместо това пред нея се изправи лечителната Никея. Младата жена се приближи до нея, срещна погледа й и наведе глава. Сония усети как кожата й настръхва. „Сега ще ме попита за какво става въпрос. Може би е разпознала Гол или е открила, че работи за Крадец. Едва ли ще ме смъмри, но Никея не е от хората, които премълчават неодобрението си“.
– Ъъъ… аз исках да кажа… – започна младата жена, потривайки ръце с нетипична за нея нервност.
– Да? – подтикна я Сония.
– Каквото и да правите, надявам се да е за добро! – Никея се изпъна. – Ако имате нужда от някой, който… „да ви прикрие следите“, както казват, можете да разчитате на мен. Както и на някои от другите лечители. Ако се налага да излезете, ние ще казваме на всички, че сте била тук.
Сония осъзна, че е зяпнала от изненада и бързо затвори устата си.
– И колко мислят като теб? – едва успя да попита.
– Четирима. Силия, Геджен, Кория и аз.
Развеселена, Сония прикри усмивката си.
– И вече сте го обсъдили?
Никея издържа погледа й.
– Да. Не сме сигурни какво става, ако въобще става нещо. Но всички смятаме, че сигурно е важно и сме готови да помогнем.
Сония усети как лицето й пламва.
– Благодаря ти, Никея.
Момичето сви рамене и отстъпи към вратата.
– Естествено, всички искаме да разберем какво става, стига да искате да го споделите – тя докосна дръжката и погледна с надежда магьосницата.
Сония се засмя.
– При първа възможност ще го направя.
Никея се ухили.
– Ще пусна следващия пациент.
– Благодаря ти. Отново.
Щом вратата се затвори зад лечителката, Сония се усмихна широко. „Очевидно не всички в Гилдията смятат, че съм се превърнала в някаква луда, владееща черната магия убийца“. Доверчивостта на лечителите беше трогателна. Може би все пак щеше да рискува и щеше да излезе от болницата. Щеше да е по-безопасно за Ротан и Регин. Макар засега да нямаше никакви намеци, че отстъпничката е черна магьосница, нещата щяха да станат много грозни, ако се окажеше, че е.
Освен това Сония трябваше да признае, че мисълта отново да се промъква из града заедно със Сери я изпълваше с носталгия и вълнение. Не беше честно цялото забавление да се падне на Ротан и Регин, а тя само да седи и да чака новините.
Глава 19
Игра на криеница
Както беше предупредил Гол, районът в града, където живееше отстъпничката, беше изненадващо порядъчен, не от онези, където всеки би могъл да се мотае необезпокояван. Тя бе наела сутерена в къщата на един обущар, където се намираше и работилницата му. Всички къщи на улицата имаха магазини на приземния етаж и помещение за търговеца на втория.
Сери беше изпратил част от хората си да обиколят местните магазини и да проверят дали не може да се наблюдава жената от тях. Един докладва, че чул някакъв продавач да казва, че съседът му е на посещение при семейството на съпругата си в Елийн и след разбиването на няколко ключалки Сери вече седеше в гостната на липсващия търговец, разположен в удобно кресло до прозореца, който гледаше към улицата и наблюдаваше падането на нощта и обикалящите фенерджии, грижещи се за нощното осветление на улицата.
Беше поставил хора да наблюдават задния вход на дома на обущаря. В сутерена се влизаше не само през магазина, който се намираше над него, но и през окопаната в земята задна врата. Наблюдателите редовно му съобщаваха, че не е излизала.
Само че Гол се бавеше повече от очакваното. „Дали не съм разбрал погрешно посланието на Сония? Тя каза, че ще се заеме с «проблема», а аз да изпращам всичката информация в болницата. Добре, така и направих“.
На долния етаж се отвори врата и той се напрегна. По стъпалата се разнесоха стъпките на двама или трима души. Неговите хора ли бяха или се връщаха търговецът и семейството му? Сери бързо стана и се шмугна зад вратата, откъдето би могъл тайничко да се измъкне, ако се наложи. За всеки случай пъхна ръка под палтото си, където криеше впечатляващия си на вид нож.
– Сери? – чу се познат глас.
Гол. Сери въздъхна облекчено и излезе иззад вратата. До стълбището стояха телохранителят му и двама души, облечени с дълги наметала. Сери разпозна Сония и огледа с присвити очи мъжа, който стоеше до нея. В чертите му имаше нещо познато. Когато тримата излязоха на светло, в главата му се избистри старият спомен.
– Регин? – каза той. – Или може би вече трябва да е лорд Регин?
– Да – отвърна мъжът.
– Винаги е било така, Сери – напомни му Сония. – Само че винаги се е смятало за малко прибързано към учениците да се използват обръщенията „лорд“ и „лейди“. Лорд Регин и лорд Ротан пожелаха да ми помогнат при залавянето на отстъпничката, което щеше да се окаже жизненоважно, ако не можех да се измъкна незабелязана от болницата.
– Ако имаме късмет, няма да се налага да се измъкваш повече – каза й Сери. – Значи и лорд Ротан ще дойде?
Тя поклати глава.
– Няма смисъл, щом аз съм тук.
Сери наблюдаваше Регин. „Доколкото си спомням, като ученичка Сония не харесваше този мъж. Той правеше живота й труден“. Но когато се беше срещнал с него по време на ичанското нашествие, младият мъж се беше предложил за примамка, която да привлече сачаканския магьосник в капана на Сония и Акарин. Това беше много смела постъпка. Ако не бяха подбрали подходящия момент – а доколкото Сери си спомняше, нещата без малко да тръгнат натам – Регин щеше да се прости със силата и с живота си.
Ако не го познаваше, Сери никога нямаше да предположи, че този мъж е бил онзи злобен и пакостлив ученик, от който се беше оплаквала Сония. Лицето на лорд Регин непрекъснато изглеждаше сериозно. Макар фигурата му да принадлежеше на човек, който е живял заможно, бръчките между веждите и около устата намекваха за тревоги и примирение със съдбата. „Но очите му разкриват интелект – отбеляза Крадецът. – Обзалагам се, че и сега е не по-малко опасен, отколкото е бил като ученик. Ала въпреки това Сония му вярва дотолкова, че да го покани да участва в това.“ Сери погледна към нея и долови предпазливостта й, когато поглеждаше към помощника си. „А може би просто няма избор. По-добре да я разпитам за него веднага, щом ни се удаде да поговорим насаме“.
– Къде е нашата отстъпничка? – попита Сония.
Сери се приближи до прозореца.
– В сутерена на обущаря, който се намира от другата страна на улицата.
Тя надникна навън.
– Колко входа има?
– Два. И двата се наблюдават.
– Значи трябва да се разделим на две групи. По един магьосник във всяка.
Сери кимна утвърдително.
– Аз ще тръгна с теб към предната врата. Гол ще отведе Регин отзад. Ще се срещнем в сутерена, където ще си свършиш работата – той погледна към останалите. Те кимнаха. – Някакви въпроси? – хората се спогледаха и поклатиха глави. – Тогава да тръгваме.
Те поеха обратно по стълбището. Сери им обясни и показа няколко сигнала, които двамата с Гол щяха да използват като предупреждение или като сигнал за отстъпление. Малко по-късно се озоваха на улицата. Нощта се беше спуснала над града. Уличните фенери хвърляха кръгове светлина върху земята. Гол поведе Регин към задния вход. Сери и Сония им дадоха малко преднина, за да могат да заемат местата си, след което прекосиха улицата.
Изкачиха стъпалата и се озоваха пред вратата. Сери извади шишенце с масло и бързо смаза пантите. После измъкна комплект шперцове от палтото си. Сония мълчеше, застанала в сенките, докато той отключваше вратата. „Предполагам, че би могла да го направи с магия – сигурно по-бързо от мен. Защо не я помолих? Да не би да се фукам?“.
Ключалката тихо щракна. Сери бавно завъртя дръжката и се напрегна, когато езичето се освободи. Той отвори вратата и въздъхна с облекчение, когато само леко изстърга по пода. Сония влезе вътре и го изчака да затвори.
В работилницата беше тъмно и след като очите му привикнаха с мрака, той започна да различава рафтовете с обувки и работната маса. Срещу входа се виждаше тясно стълбище, което се спускаше надолу и друго, което се изкачваше нагоре. Според шпионите му, обущарят спеше на втория етаж. „И сега ще бъде разбуден грубо“.
Сония се приближи до стълбището и погледна надолу. Поклати глава и махна с ръка на Сери. Когато той се приближи до нея, тя го сграбчи за ръката и го придърпа към себе си. Крадецът я зяпна изненадано и осъзна, че на фона на слабата светлина тя прилича на онази млада жена, на хсоято преди толкова много години бе помагал да се крие от Гилдията. На лицето й бе изписано същото напрегнато, разтревожено изражение. Тогава Сери усети как се издига във въздуха и всички мисли за миналото излитат от главата му. Той погледна надолу. Макар да усещаше нещо под краката си, той не виждаше нищо. Каквото и да имаше там, то носеше двамата със Сония надолу по стълбището.
„Така няма опасност да ни издаде някое изскърцване“.
Когато стигнаха до подземния етаж, пред тях се появи оскъдно обзаведена стая. Над главата на Сония се появи блестящо кълбо, което изпълни помещението със заслепяваща светлина. Сери потърси леглото, намери го и застина от разочарование. В него нямаше никой.
Вратата се отвори, двамата се обърнаха рязко и въздъхнаха с облекчение, когато в стаята влязоха Гол и Регин. И двамата се намръщиха, щом установиха, че отстъпничката не се вижда никъде.
– Претърсете – каза Сония. – Но внимавайте!
Всеки си избра по една стена, прегледаха мебелите, провериха под леглото, отвориха шкафовете.
– Тази стая не е била използвана – отбеляза Регин. – Дрехите в този шкаф са прашни.
Сери кимна и побутна един леген, пълен с мръсни чаши, купи и прибори.
– А тези съдове са мръсни от толкова много време, че са хванали мухъл.
– Аха! – възкликна тихо Гол. Всички се обърнаха към него и видяха, че сочи стената. Част от тухлите се бяха отместили под ъгъл, след като той ги бе натиснал в единия край. Зад тях се виждаше тъмно пространство. Сери отиде до него и подуши въздуха.
– Пътят на Крадците – каза той. – Или част от него.
Сония се засмя.
– Значи всъщност не са били два изхода. Изненадана съм, че не си проверил за подземните входове.
Сери сви рамене.
– Това е нова улица. Когато кралят разруши старите, той се постара да унищожи и Пътя.
– Очевидно в този случай не се е задълбочавал – рече тя. Приближи се до отвора и прокара ръка по зидарията. – Всъщност може и да е. Това е ново – почти няма прах и паяжини. Да видим ли докъде води?
– Ако искаш да проучваш, давай – каза й Сери. – Но това не е моя територия. Не мога да влизам без разрешение. Ако го направя – той сви рамене, – Ловецът на Крадци може да си спести лова на един Крадец.
– Този проход доказва ли, че нашият отстъпник работи за някой от местните Крадци? – попита Регин.
Сония погледна към Сери.
– Ако тя е Ловеца на Крадци, едва ли. Но ако не е, значи има умения, които всеки Крадец би намерил за безкрайно полезни.
„С други думи, според нея това доказва, че жената не е Ловеца на Крадци“ – помисли си Сери.
Регин погледна в тунела с напрегнато изражение на лицето. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще влезе вътре, но отстъпи назад и се изпъна.
– Подозирам, че отдавна си е отишла. Според теб как трябва да постъпим сега, Сери? – попита той.
Сери го погледна изненадано. Не се случваше често магьосник да иска мнението му.
– И аз смятам, че едва ли ще я намерите в тунелите – той протегна ръка и върна тухлите на мястото им. – Ако не забележи, че сме влизали в стаята й, може да продължи да я използва за достъп до проходите. Трябва да оставим всичко така, както го намерихме. Аз ще оставя наблюдатели и ще ви съобщя, ако се върне.
– А ако забележи? – попита Регин.
– Тогава ни остава само да се надяваме, че с малко повече късмет ще я открием отново.
Регин кимна и погледна към Сония. Тя сви рамене.
– Няма какво повече да правим тук. Ако някой може да я намери отново, то това е Сери.
Сери се изпълни със задоволство, но то бързо бе заменено от тревога, че Сония може и да греши. Той бе засякъл случайно отстъпничката. Може би нямаше да е толкова лесно да я намери отново. Четиримата напуснаха бързо стаята, като се постараха да оставят всичко както си е било, след което излязоха по пътя, от който бяха дошли. Сония заключи външната врата с магия. Щом отново се озоваха на улицата, те се спогледаха, но не казаха нищо. Двамата магьосници им махнаха за довиждане и се отдалечиха. Сери и Гол се върнаха в празната къща на търговеца.
– Голямо разочарование – каза Гол.
– Да – съгласи се Сери.
– Смяташ ли, че отстъпничката ще се върне?
– Не. Не може да не е оставила нещо, което да й подскаже, че някой е навестявал убежището й.
– Какво ще правим сега?
– Ще наблюдаваме и ще се надяваме, че греша – той огледа стаята. – И ще разберем кога се очаква завръщането на собственика на това местенце. Нали не искаме да изплашим до смърт него и семейството му, когато открият Крадец в къщата си.
Надзирателят изглеждаше леко изненадан от появата на Денил и ашаки Ачати, затова се хвърли със закъснение на земята пред краката им. Изненадата му не бе породена от това, че е посетен от могъщи сачакански и киралийски магьосници. В имението очакваха да се появят те или някой друг.
– Пристигнахте по-бързо, отколкото смятахме – каза едрият мъж, когато Ачати му обясни, че търсят една избягала робиня и киралиец, облечен като роб.
– Виждали ли сте хората, които ви описах? – попита Ачати.
– Да. Преди две нощи. Единият от робите си помисли, че това са хората, за които бяхме предупредени и когато отидохме да ги разпитаме, те бяха избягали.
– Търсихте ли ги?
– Не – мъжът наведе глава. – Бяхме предупредени, че те са магьосници и че само магьосници могат да ги заловят.
– Кой ви предупреди?
– Господарят, по вестител.
– Кога пристигна вестителят?
– Един ден преди да пристигнат те двамата.
Ачати погледна към Денил и повдигна недоверчиво вежди. „Значи ако ашаки Тикако не е изпратил куриера, кой тогава го е направил? – Денил усети как сърцето му прескочи един удар. – Изменниците. Сигурно имат много добра организация, щом са успели толкова бързо да изпратят вестител до имение в провинцията“.
– Преди колко време изпратихте вестител, който да предупреди господаря ви за пристигането им тук?
– Преди две нощи – веднага, след като изчезнаха.
Ачати се обърна към Денил.
– Ако вече е тръгнал насам, ще пристигне чак след ден, дори да е предпочел да язди кон, вместо да използва карета. Боя се, че трябва да го изчакаме. Нямам право да ровя в съзнанията на чуждите роби.
– А имате ли право да ги разпитвате? – попита Денил.
Магьосникът се намръщи.
– Няма обичай или закон, които да ми попречат. Или пък на вас.
– Тогава нека ги разпитаме.
Ачати се усмихна.
– Да го направим по вашия начин? Защо не? – той се засмя. – Ако нямате нищо против, бих искал да ви наблюдавам и да се уча от нас. Не знам какви въпроси да задам, които да прилъжат роба да разкрие повече, отколкото би искал да разбера.
– Всъщност няма никакво прилъгване – увери го Денил. – Кого искате да разпитам пръв?
– Този мъж и всички други, които са видели Лоркин и Тивара. А най-вече робът, който ги е забелязал и си е помислил, че това са хората, за които са били предупредени. – Денил извади бележника си и погледна надзирателя. – Трябва ми само една стая – нищо луксозно, където да мога да ги разпитвам сам, без да чуват останалите.
Мъжът смутено отмести поглед от Денил към Ачати.
– Уреди го – нареди сачаканецът. Когато надзирателят се отдалечи с бърза крачка, сачаканският магьосник се обърна към Денил и му се усмихна накриво. – Наистина трябва се научите да изразявате молбите си под формата на заповеди, посланик Денил.
– Вие имате по-голяма власт тук – отвърна Денил. – А аз съм просто един чужденец. Ще е много грубо от моя страна да предположа, че мога да се разпореждам тук.
Ачати го погледна замислено и сви рамене.
– Може би сте прав.
Надзирателят се върна и ги поведе навътре в сградата до една малка стая, която миришеше на зърно. Подът бе покрит със фин слой брашно, по който личаха следи от метла. Прашинките танцуваха във въздуха, уловени в слънчевите лъчи, които струяха през високия прозорец. Под него бяха поставени два стола.
– Определено не е луксозно – рече насмешливо Ачати.
– Къде предлагате да ги разпитаме? – попита Денил.
Ачати въздъхна.
– Предполагам, че ще бъде твърде арогантно от наша страна, ако поискаме да ги разпитаме в Господарската стая, а стаите за гости ще им покажат твърде ясно, че не ние командваме тук. Не, предполагам, че мястото е подходящо – той отиде до един от столовете и седна.
Денил се настани до него и извика на надзирателя да влезе. Мъжът им разказа как двамата роби пристигнали с празна каруца. Мъжът очевидно бил нов, но не толкова мускулест, колкото роб доставчик, а жената пътувала с него, за да му показва пътя. Докато те товарели каруцата, една от кухненските робини изказала предположението, че това може да са хората, за които били предупредени да внимават. Тя предложила да поставят упойващи вещества в храната им, защото заспали ще представляват по-малка опасност. Щом чу за това, Денил трябваше да положи усилия, за да скрие тревогата си. За щастие Лоркин и Тивара не бяха паднали в капана. Бяха успели да се измъкнат.
След това той повика жената, която бе заподозряла, че двамата не са онези, за които се представят. Когато тя влезе в стаята, Денил веднага забеляза острия й поглед, макар че тя да го погледна само веднъж, преди да наведе глава и да се просне на земята. Той й каза да се изправи, но тя повече не надигна глава.
