Текст книги "Мисията на посланика"

Глава 9
В търсене на истината

Също като много други ученици, дошли от по-бедните части на града, Норин беше нисък на ръст. Но докато вървеше между двамата воини, които го съпровождаха до Заседателната зала, той изглеждаше още по-дребен. Когато момчето погледна към редиците насядали магьосници, които бяха вперили погледи в него, Сония почувства как сърцето й се свива от съчувствие при вида на пребледнялото му лице. После то сведе поглед.

„Жестоко е да го изправят пред цялата Гилдия – помисли си тя. – Изслушване само в присъствието на Висшите магове щеше да е достатъчно сплашващо и унизително. Но някой иска да го накаже за назидание на другите“.

Според правилата на Гилдията всеки ученик, който пропусне занятие в Университета или напусне земите на Гилдията без разрешение, се смяташе за потенциален отстъпник и трябваше да бъде изправен пред събралите се магьосници, за да обясни поведението си, макар наказанието да беше определяно единствено от Висшите магове.

„Ако не беше открит точно преди деня на Съвета, може би щяха да му спестят това. Но е много по-лесно да се прилепи едно Изслушване след края на обсъжданията, отколкото да се организира отделно. Подозирам, че ако Оусън бе принуден да се заеме със задачата да събере цялата Гилдия за това Изслушване, той щеше да намери вратичка в правилата и да свика само Висшите магове“.

Придружителите спряха отпред, Норин застана до тях и се поклони на Висшите магове. Разпоредителят Оусън се обърна към тях – и по-точно към Сония. За части от секундата погледите им се срещнаха, след което той извърна очи.

Останалите забелязаха очите му и самата Сония се оказа обект на спекулативни погледи от Върховния повелител Болкан, лейди Винара и директора Джерик. Тя устоя на порива да свие рамене, показвайки им, че няма представа защо Оусън е избрал точно този момент да я погледне, но вместо това избра да не им обръща внимание и да се съсредоточи върху ученика.

Разпоредителят се приближи до Норин, който се изгърби, но не го погледна.

– Ученико Норин – каза Оусън, – ти си отсъствал от Гилдията и Университета цели два месеца. Пренебрегнал си всички искания за завръщането ти, принуждавайки ни да те задържим. Ти познаваш законите, които ограничават придвижването на учениците и местата, където могат да живеят. Защо ги наруши?

Норин повдигна рамене, пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. После се изпъна и погледна Разпоредителя.

– Не искам да бъда магьосник – каза той. – Щеше ми се да искам, но се налага да се грижа за семейството си – той млъкна и отново заби поглед в земята. Сония не виждаше лицето на Оусън, но позата му издаваше търпеливо очакване.

– Семейството ти? – рече подканящо той.

Норин се огледа и се изчерви.

– Малките ми братя и сестри. Майка ми не може да се грижи за тях. Тя е болна.

– И никой друг не може да поеме тази отговорност? – попита Оусън.

– Не. Сестра ми – единствената, която беше по-голяма от мен – умря миналата година. Останалите са много малки. Не съм използвал магия – додаде бързо той. – Знам, че не трябва, щом отказвам да бъда магьосник.

– Щом не искаш да бъдеш магьосник – ако искаш да напуснеш Гилдията – то тогава силите ти трябва да бъдат блокирани – каза му Оусън.

Ученикът примигна и погледна Разпоредителя с такава надежда в очите, че Сония усети стягане в гърдите.

– Можете ли да го направите? – попита Норис с едва чут глас. – Тогава ще мога да се грижа за семейството си и никой няма да има нищо против? – той се намръщи. – Това не струва скъпо, нали?

Оусън не отвърна нищо, само поклати глава.

– Не струва нищо, само пропуснатите от теб възможности. Не можеш ли да изчакаш още няколко години? За семейството ти няма ли да е по-добре, ако си магьосник?

Лицето на Норин помръкна.

– Не. Не мога да ги виждам. Не мога да им давам пари. Не мога да прогоня болестта на майка. А останалите са твърде малки, за да се грижат за себе си.

Оусън се обърна към Висшите магове.

– Предлагам да обсъдим този случай.

Сония кимна заедно с останалите. Разпоредителят даде знак на придружителите да изведат момчето от залата. Щом вратите се затвориха, лейди Винара въздъхна шумно и се обърна към останалите.

– Майката на момчето е уличница. Не е болна, а е пристрастена към роета.

– Така е – обади се и директорът Джерик. – Но Норин не е възприел лошите навици на майка си. Той е чувствителен млад мъж, прилежен и с добри маниери, силен. Жалко, ако го загубим.

– Той е твърде млад, за да знае от какво се отказва – додаде лорд Гарел. – Ще съжалява, че е жертвал магията заради семейството си.

– Но ще съжалява повече, ако жертва семейството си заради магията – не се сдържа Сония.

Всички се обърнаха към нея. През последните двайсет години тя нямаше навика да участва в обсъжданията на Висшите магове. В началото – защото беше твърде млада и неопитна в политиката на Гилдията, а по-късно – защото й стана ясно, че мястото й сред тях й беше дадено не от уважение, а от неохотно признание на силата й и заради помощта й в защитата на страната.

„Но въпреки това всеки път, щом заговоря, като че ли привличам повече внимание от очакваното“.

– Вие имате много общо с Норин, Черна магьоснице Сония – заговори Оусън. – В това, че не искахте да се присъедините към Гилдията – макар и не по семейни причини, разбира се – додаде той. – Как смятате, че ще успеем да го убедим да остане?

Сония потисна желанието си да завърти очи.

– Той иска да посещава семейството си и да му помага. Ако му позволите това, аз съм сигурна, че той с удоволствие ще остане с нас.

Висшите магове размениха погледи. Тя погледна към Ротан. Той се намръщи, подсказвайки й, че Висшите магове едва ли ще се съгласят.

– Но това би означавало, че парите на Гилдията ще отиват у една уличница, която несъмнено ще задоволява пристрастеността си – посочи Гарел.

– Всяка нощ за заплащането на услугите на уличници отиват толкова гилдийски пари, колкото ще стигнат на семейството на Норин за една година – отвърна Сония и потрепна от хапливостта в гласа си.

Магьосниците отново се умълчаха. „И това също се случва всеки път, когато се осмеля да кажа нещо“ – помисли си тя и забеляза, че лейди Винара беше покрила устата си с ръка.

– Норин ще се погрижи парите, които дава на майка си, да не отиват за роет – каза им Сония, опитвайки се да звучи по-отстъпчиво. – Очевидно целта му не е да я убие – изведнъж почувства прилив на вдъхновение. – Ако се съгласи да остане, изпратете го да работи в болниците – като наказание, ако трябва. Аз ще уредя семейството му да го посещава. Така той ще може да ги вижда и да изпълнява наказанието си за нарушаване на закона.

Всички закимаха одобрително.

– Отлично решение – каза лорд Оусън. – Може би ще успеете и да убедите майка му да се откаже от опиата – той я погледна очаквателно. Сония не каза нищо, просто издържа равнодушно на погледа му. „Не съм чак толкова глупава, че да давам обещания, когато стане въпрос за роет“.

Оусън отмести погледа си и се обърна към останалите.

– Някой да има възражения или други предложения?

Висшите магове поклатиха глави. Оусън извика Норин и придружителите му. Когато чу предложението на Сония, той я погледна с открита признателност. „Това ми прилича твърде много на преклонение – помисли си тя. – По-добре да го накарам да работи здраво, за да не започне да ме идеализира – всъщност по-важното е да не си помисли, че е постигнал това с нарушаване на правилата“.

След като Оусън обяви Съвета и Изслушването за приключени, Сония се изправи и заслиза по стълбите. Тогава лейди Винара пристъпи напред и й препречи пътя.

– Радвам се, че най-после заговорихте открито – каза възрастната лечителка. – Трябва да го правите по-често.

Сония примигна изненадано и установи, че не й хрумва никакъв отговор, освен обичайните баналности. Усмивката на Винара избледня и лицето й придоби сериозно изражение. Тя погледна надолу към мястото, където бе стоял Норин.

– Този случай ясно показва нуждата да се вземе бързо решение за това дали да се промени или отхвърли правилото за контактите с престъпници и лица с лоша репутация – тя снижи гласа си. – Аз подкрепям прецизирането му. То може да бъде лесно интерпретирано в ущърб на работата на моите лечители.

Сония кимна и успя да изобрази усмивка.

– На моите още повече. Според вас кога Разпоредителят ще ни свика, за да вземем решение?

Винара се намръщи.

– Все още не е решил дали е по-подходящо да гласуваме само ние или цялата Гилдия. Първият случай може да бъде сметнат за несправедлив, тъй като вие сте единственият Висш маг, който може да бъде приет като представител на магьосниците и учениците с нисш произход. Но ако предложим гласуването на цялата Гилдия…

– Може би няма да има особена разлика – завърши Сония. – А някои изказани на висок глас мнения със сигурност ще засегнат много хора.

Винара сви рамене.

– О, според мен това няма как да бъде избегнато. Но ще предизвика голям шум и допълнителна работа, а според Оусън проблемът не го заслужава.

– Добре тогава – усмихна се мрачно Сония и пристъпи напред. – Може пък случаят с Норин да го убеди в обратното.

Лоркин гледаше полетата, които се простираха покрай пътя, чудейки се дали ще успее бързо да свикне с цялата тази зеленина. В продължение на три дни пътуваха през пустошта и той имаше усещането, че сухият прах се беше просмукал във всяка пора на кожата му и във всяка кухина на дробовете му. Никога досега не беше копнял толкова силно за баня.

През нощта се редуваха да стоят на пост за появата на ичани и спяха в каретата. Но пустошта се смяташе за най-опасната част от пътуването им – затова и бяха толкова предпазливи – но след нашествието повече не се беше случвало някой от прокудените сачакански магьосници да напада хора от Гилдията. Предишният посланик бе виждал фигури в далечината, които наблюдават отдалеч, но без да се приближават.

Лоркин се съмняваше, че ще успеят да удържат дълго на евентуално нападение на ичани, но според предишния посланик бе достатъчно да изглеждат подготвени, за да ги възпрат от всякакви действия. Ичаните, които обитаваха пустошта и планините, знаеха, че Гилдията е успяла да убие Карико и бандата му, но не знаеха по какъв начин е станало това, така че предпочитаха да стоят надалеч от посетителите в мантии.

На втория ден пясъчна буря принуди Денил да седне до кочияша и да защити с бариера коня и каретата. На третия ден пясъците бяха сменени от туфички трева и закърнели храсти. Постепенно растителността се сгъсти и от нея започнаха да надничат животни. По-нататък се появиха и първите засети площи, които постепенно ставаха все по-тучни, докато накрая започнаха да изглеждат примамливо нормални и провинциални – стига човек да не започне да се взира твърде напрегнато към хоризонта на югозапад.

От време на време на стотина крачки от пътя се забелязваха бели сгради и стени. Това бяха именията на могъщата земеделска каста на Сачака ашаките. Едва след като отминаха първото от тях, Лоркин осъзна, че руините, покрай които бе преминавала каретата в пустошта, някога бяха изглеждали по този начин.

Вечерта пътниците отседнаха при един ашахи. Лоркин не бе съвсем сигурен дали нервното вълнение от очакването на първата му среща със сачаканец се дължеше на въодушевление или на страх. Денил се беше срещнал със сачаканския посланик в Имардин, но тогава Лоркин все още не бе утвърден като негов помощник и не беше поканен на срещата.

„Иска ми се да побързаме и да стигнем по-скоро, но дали това се дължи на глада и желанието за пълноценен сън в удобно легло?“.

Каретата забави ход и сви от главния път. Сърцето на Лоркин затуптя по-бързо. Той се наведе към прозореца и видя белите сгради в края на тесния път, по който се движеше каретата. Стените бяха гладки и заоблени, без никакви остри ръбове. Когато се приближиха още повече, той успя да види през издигащата се пред тях арка няколко слаби фигури, които се движеха из вътрешния двор. Една от тях спря до арката, после се обърна и махна на останалите, преди да се изгуби от погледа им.

Когато минаха през прохода под свода, те се озоваха в почти празен двор. Които и да бяха онези хора, те се бяха покрили някъде. Когато каретата спря, през тясната вратата излезе един мъж и се просна по лице на земята.

Очевидно той беше роб. Лоркин погледна към Денил, който се усмихна мрачно и отвори вратата на каретата. Когато посланикът скочи на земята, мъжът не помръдна. Лоркин също излезе навън и погледна към кочияша. Мъжът се мръщеше неодобрително.

„Добре, казаха ни, че трябва да очакваме подобно нещо. Ала това въобще не улеснява нещата. Освен това не е ли малко грубо? Но пък тук правят всичко по различен начин. Господарят на дома не излиза да посрещне гостите си. Той ги приветства едва след като влязат в къщата“.

– Отведи ни при господаря си – нареди Денил. Тонът му не бе нито заповеден, нито звучеше като молба. Лоркин реши, че това е добър компромис и реши да постъпва по същия начин, когато се обръщаше към някой роб.

Проснатият по очи мъж се изправи и без да се оглежда или да каже нещо, влезе обратно в сградата. Денил и Лоркин го последваха и се озоваха в коридор. Вътрешните стени бяха същите като външните, макар и малко по-гладки. Лоркин се взря отблизо и видя, че по повърхността има отпечатъци от пръсти. Стената беше покрита с някаква замазка. Той се зачуди дали под нея има солиден камък или тухли, или беше направена просто от някакъв сорт лепило, положено на няколко пласта.

Когато стигнаха до края на коридора, робът отстъпи встрани и се хвърли на пода. Денил и Лоркин влязоха в една голяма зала, чиито бели стени бяха украсени с гоблени и дърворезби. В един от трите стола седеше мъж, който се изправи и им се усмихна.

– Добре дошли. Аз съм ашаки Тарико. Вие сигурно сте посланик Денил и лорд Лоркин.

– Да – отвърна Денил. – За нас е чест да се срещнем с вас и ви благодарим, че ни поканихте да отседнем в дома ви.

Мъжът беше с една глава по-нисък от Денил, но едрата му фигура оставяше впечатление за сила. Кожата му имаше типичния за сачаканците кафяв цвят – по-светъл от този на лонмарците, но по-тъмен от златистокафявото на Елийн. По бръчките около устата и очите му, Лоркин реши, че мъжът е между четирийсет и петдесет годишен. Той бе облечен с късо сако, покрито с цветна бродерия, върху обикновена риза и панталони със същия цвят като сакото, но не толкова богато украсени.

– Елате да поседнем – покани ги ашаки Тарико, посочвайки им столовете. – Изпратих наблюдатели на пътя, за да ме предупредят когато приближите, така че храната да бъде готова за пристигането ви. – Сачаканецът се обърна към проснатия по очи роб. – Съобщи в кухнята, че гостите ни са тук – нареди му той.

Мъжът скочи на крака и бързо се отдалечи. Докато Лоркин вървеше след Денил към столовете, той зърна проблясъка от нещо метално на кръста на Тарико и се взря в него. На колана му висеше една изкусно украсена кания, над която стърчеше дръжката на нож. Беше много красива, обсипана със скъпоценни камъни и обшита със злато.

Изведнъж го полазиха студени тръпки.

„Това е нож на черен магьосник. Ашаки Тарико е черен магьосник“. Заля го вълна от страх, която му подейства учудващо ободряващо, но после бързо изчезна, оставяйки зад себе си само разочароващ цинизъм. „Да, и майка ти също е такава!“ – помисли си той и внезапно осъзна, че животът в страната на черните магьосници въобще няма да е толкова вълнуващ и необикновен, както си беше въобразявал.

Мислите му бяха прекъснати от върволица мъже и жени, чието единствено облекло беше парче плат, увито около слабините им, и които бяха завързани един за друт с въже около кръста. Те носеха или подноси с храна, или кани и бокали. Екзотични аромати подразниха обонянието му и той почувства как стомахът му закъркори в отговор. Всеки роб приближаваше ашаки Тарико, навеждаше глава и коленичеше, поднасяйки товара си пред него. Първият носеше приборите, с които щяха да се хранят домакинът и гостите му – чиния и нож с вилообразен връх. После им бяха поднесени бокалите и напълнени с вино. Най-накрая се изредиха ястията, като господарят на дома избра пръв, последван от Денил и накрая Лоркин. Тарико освобождаваше всеки роб с едно тихо: „Върви си!“

„Пръв е господарят на къщата – припомни си на ум Лоркин. – Магьосниците преди немагьосниците, ашаки преди безземните свободни мъже, възрастните преди младите, мъжете преди жените“. Само ако жената беше магьосница и глава на семейството, тя щеше да бъде обслужена преди мъжете. „А и без това жените често се хранят отделно от мъжете. Чудя се дали ашаки Тарико има съпруга“.

Храната изобилстваше от подправки, някой от които толкова люти, че на всяка хапка той трябваше да спира и да разхлажда устата си с вино. Опитваше се да издържи колкото се може по-дълго, с надеждата, че по-бързо ще свикне с лютивината и защото не искаше да се напие – не и в първата му нощ като гост в дома на сачакански черен магьосник.

Докато Денил и домакинът им обсъждаха пътуването през пустошта, времето, храната и виното, Лоркин наблюдаваше робите. Последните, които предложиха подносите си, бяха чакали най-дълго, но ръцете им не потрепваха. Струваше му се странно да гледа всички тези мълчаливи хора в стаята, на които разговарящите Тарико и Денил не обръщаха никакво внимание.

„Те са собственост на Тарико – напомни си Лоркин. – Те работят и се размножават като добитък“. Той се опита да си представи подобен живот и потрепери. Едва след като последната храна им бе предложена и сетният роб бе освободен, Лоркин можа да се съсредоточи върху разговора.

– Как ви се отразява животът толкова близо до пустошта? – попита Денил.

Тарико сви рамене.

– Ако вятърът дойде оттам, той изсмуква влагата от всичко. Ако продължи да духа дълго, може да съсипе реколтата. След това всичко – и вътре, и навън – остава покрито с тънък слой пясък – той погледна навън, над стените, към пустошта. – Пустинята се разраства по малко всяка година. Някой ден, може би след хиляда години, пясъците ще се срещнат с онези на север и цяла Сачака ще се превърне в пепел.

– Освен ако не бъде предпазена – каза Денил. – Някой опитвал ли се е да облагороди земята, отнета от пустошта?

– Мнозина – „Разбира се, че сме се опитвали“, сякаш казваше изражението на Тарико. – Понякога успешно, но никога за постоянно. Онези, които са проучвали пустошта, твърдят, че земята е оголена от плодородния си слой и без него водата не може да се задържа и растенията няма как да се развъждат.

В очите на Денил проблесна интерес.

– Значи нямате представа как да го направите?

– Не – Тарико въздъхна. – Веднъж на всеки няколко години в северната пустиня вали и за няколко дни всичко позеленява. Почвата е подхранвана от пепелта на вулканите. Единствено липсата на дъжд я прави пустинна. Тук имаме много дъжд, но нищо не расте.

– Гледката сигурно е чудна – промърмори Лоркин. – Имам предвид цъфтящата северна пустиня.

Тарико му се усмихна.

– Така е. Племената Дюна идват на юг, за да ожънат пустинните растения и да продадат изсушените листа, плодове и семена в Арвис.

Ако имате късмет, престоят ви тук може да съвпадне с това събитие и тогава ще имате възможността да се насладите на някои наистина редки подправки и лакомства.

– Надявам се – каза Лоркин. – Макар да не мога да си представя нещо по-екзотично и вкусно от храната, която току-що опитахме.

Сачаканецът се засмя, доволен от ласкателството.

– Винаги съм казвал, че добрите готвачи сред робите винаги заслужават допълнителните разходи. Както и добрите дресьори на коне.

Лоркин едва се сдържа да не потрепне при това небрежно подмятане за търговията с хора и беше доволен, че Тарико не спомена нищо повече за това. След като обсъдиха местната кухня, при което Тарико им препоръча кои ястия да опитат и кои да избягват, земевладелецът се протегна в стола си.

– Сигурно сте изморени и след като вече ви нахраних, повече няма да ви задържам далеч от банята и леглото.

Когато домакинът им се изправи, Денил изглеждаше разочарован, но за голямо облекчение на Лоркин не възрази. Разнесе се звън на гонг и в стаята бързо влязоха две млади жени, които се проснаха на пода.

– Отведете гостите ни в стаите им – нареди той. След това се усмихна на Денил и Лоркин. – Отдъхнете добре, посланик Денил и лорд Лоркин. Ще се видим на сутринта.

Сери повдигна капачето, прилепи око към шпионката и погледна към стаята от другата страна. Тя беше тясна, но много дълга, така че предлагаше доста пространство. Формата й не му допадаше, но можеше да бъде разделена на по-малки стаи с няколко изхода за бягство, разположени по дължината й.

В стаята работеха група мъже. Те покриваха тухлените стени с ламперия, изграждаха рамката на разделящите стени и покриваха пода с плочки. Двама оправяха камината, разчистваха някакво запушване. Веднага щом приключеха и разчистеха бъркотията, щеше да започне работата по обзавеждането и новото убежище на Сери (и капан за Ловеца на Крадци) щеше да се превърне в луксозно помещение.

– Сигурен ли си, че искаш същия ключар? – попита Гол.

Сери се обърна и видя осветеното от малко кръгче светлина око на телохранителя си, който надничаше през съседната шпионка.

– Защо да не го искам?

– Каза, че според теб Дерн не те е предал, а ако никой няма да те предаде, тогава Ловецът на Крадци никога няма да попадне в капана ни.

Сери залепи отново око на шпионката и се загледа в работещите мъже.

– Не искам хората да си мислят, че обвинявам него.

– Въпреки това ключалката ми се струва съмнителна. Защо Дерн е вградил в нея нещо, което да му показва кога е използвана магия, щом вероятността да бъде използвана е минимална?

– Може би според него все пак има такава вероятност. Та аз съм Крадец. А от няколко години насам някой избива Крадците.

– Тогава сигурно има някаква причина да заподозре, че те са избивани с помощта на магия.

– Може и да има. Може да е чул слуховете за Ловеца на Крадци. Но според мен Дерн винаги е работил съвестно до степен на абсурдност и мисля, че точно затова е направил ключалката по този начин, а не защото знае нещо за Ловеца на Крадци и методите му.

Гол въздъхна.

– Ами… да, наистина понякога оставя такова впечатление. Но макар да изглеждаше доволен, че си му дал още работа, той ми се стори и леко нервен. Суетлив. Не спираше да повтаря, че ако Ловецът на Крадци и Отстъпника съществуват наистина, какъв апокалипсис ще настане, ако и останалите легенди се окажат верни? Като онази за гигантския равис, който изяжда живи всички, дето се спускат в канализацията или пък се появява на Пътя на Крадците и отмъква хора оттам.

– Нормално е да се чуди – Сери поклати глава. – Винаги съм смятал, че Отстъпника е мит. От двайсет години хората не спират да говорят, че в града се крие магьосник, макар че Сенфел отново се върна в Гилдията, след като го оправдаха и умря на преклонна възраст… Преди колко време? Девет или десет години?

– Сенфел вкара тази мисъл в главите на хората – както и Сония. Сега всяко странно явление, което може да е свързано с магия, се смята за доказателство, че наоколо броди отстъпник.

– Може и да са прави – Сери се намръщи. – Но това е само още една причина защо трябва да сме сигурни, преди да съобщим на Сония.

Гол изгрухтя утвърдително.

– Смяташ ли, че трябва да кажем на Скелин какво правим?

– На Скелин ли? – за миг Сери се зачуди защо, но после се сети за договорката си с другия Крадец. – Няма как да сме сигурни, че човекът, за когото поставяме капан, е Ловецът на Крадци. Ако намерим доказателства, че е така, тогава ще кажем на Скелин. В противен случай… – Сери сви рамене. – Той никога не ме е молил да му казвам, ако съм попаднал на отстъпник.

Известно време двамата гледаха мълчаливо шпионките, след което Сери пусна капачето на мястото му. Работниците знаеха за изходите за бягство, които строяха, но не и за онези, които вече съществуваха. Не знаеха и за шпионките, през които ги наблюдаваха Сери и Гол.

– Да вървим.

Светлата дупка пред окото на Гол изчезна. Сери бавно се отдалечи, опипвайки стената с ръка.

„Чудя се кой от наетите работници ще издаде местонахождението на новото ми убежище“. Макар Сери винаги да се бе отнасял добре с работниците си и да им плащаше солидно и навреме, той никога не беше напълно сигурен във верността им или способността им да пазят тайни. Беше събрал всякаква информация за тях – дали имат семейство и дали го обичат, имат ли дългове, за кого са работили в миналото, кой е работил за тях и дали има хора, особено стражници, с които предпочитат да не се срещат.

„Не и този път. Гол започна да събира информация, но не разполагаме с много време, което не е проблем – за да проработи капанът, някой трябваше да издаде съществуването му. – Но ако не взема някакви предпазни мерки, Ловеца може да стане подозрителен“.

Коридорът направи завой, после още един.

– Вече можеш да запалиш фенера – промърмори Сери.

Последва кратко мълчание, после се разнесе слабо изщракване и тунелът се окъпа в светлина.

– Нали знаеш, че всеки от работниците може да бъде Ловецът?

Сери погледна през рамо към приятеля си.

– Едва ли.

Гол сви рамене.

– Дори Ловецът трябва да се храни и да има място, където да спи. Сигурно работи нещо.

– Освен ако не е богат – посочи Сери, продължавайки да върви напред.

– Освен ако не е богат – съгласи се Гол.

На времето със сигурност щяха да се обзаложат, че Ловецът е богат. Само богаташите се обучаваха в използването на магия. Но в днешно време Гилдията приемаше хора от всички съсловия. И ако Ловецът не може да си позволи да подкупва, той винаги може да ги изнудва или заплашва – и сигурно щеше да е много по-ефективно, ако използва магия.

„Ще ми се да можех да питам Сония дали има изчезнали магьосници или ученици. Но не искам отново да рискувам среща с нея, преди да съм намерил доказателство, че в града има отстъпник“.

А междувременно трябваше да се погрижи да намери това доказателство, без да бъде убит.