Текст книги "Мисията на посланика"
Автор книги: Труди Канаван
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 27 страниц)
Тя се усмихна мрачно.
– Може да бъде забравено много лесно, когато те нашибат с камшик, просто защото някой е имал лош ден. Повярвай ми. Знам.
Сония вървеше по коридора към жилищните помещения на магьосниците и се прозяваше. Когато се прибра, слънцето вече надничаше над хълмовете зад Гилдията и хвърляше бледи отблясъци върху небето. А сега се беше скрило зад града, предавайки го на мрака, светлините на фенерите или магическите кълба, на които можеха да се насладят само малцината щастливци.
Нощните смени в болниците бяха най-недолюбваните, затова тя ги поемаше при всеки удобен случай. Въпреки късните часове, винаги имаше много пациенти – някои от лечителите се шегуваха, че нощните пациенти са най-интересните. Вярно, че самата тя бе лекувала няколко наистина уникални наранявания в нощните си смени. Сония подозираше, че делата на повечето нощни посетители със сигурност щяха да скандализират по-голямата част от магьосниците от Гилдията и техните семейства.
Мислите й непрекъснато се връщаха към новините, които й бе съобщил Сери. Тя чувстваше необяснима вина за това, че бе отказала да му помогне в търсенето на магьосницата-отстъпничка. Но не виждаше как би могла да го направи, освен ако не действаше в пълна тайна – ала и тогава, щом откриеше отстъпничката и я изправеше пред Гилдията, истината щеше да бъде разкрита. Измамата й щеше да доведе единствено до засилване на недоверието и неодобрението. Което може би щеше да се окаже достатъчно, за да й забранят да работи в болниците. И въпреки това, когато се прибра в Гилдията, тя не отиде веднага при Разпоредителя Оусън.
Вместо това реши първо да се наспи, както й беше предложил Сери. И сега, след като бе напълно разбудена и сънят не й беше донесъл желаната увереност, тя реши да го обсъди с Ротан. Все пак той бе човекът, който я бе търсил и намерил тогава, когато самата тя бе отстъпничка, криеща се от Гилдията.
Когато стигна до вратата му, тя почука. Отвътре се чу познатият глас. Входът се отвори и Ротан се усмихна, щом я видя.
– Сония. Влез! – той отвори по-широко врата и я пусна. – Седни. Искаш ли рака?
Тя огледа гостната му и се обърна с лице към него.
– Снощи Сери дойде да ме види. Открил е нова отстъпничка в града. Жената напълно контролирала силата си. Аз не мога да се разправям с нея, разбира се, но… смяташ ли, че Гилдията отново ще обърка нещата?
Ротан я гледаше изненадано, после погледна над рамото й.
– Готов съм да заложа семейното богатство, че ще объркат нещата дори още повече – разнесе се познат глас.
Сония затаи дъх. Тя наложи равнодушно изражение на лицето си и се обърна към мъжа, който излизаше от някогашната й стая, стиснал в ръка една от многобройните книги, които Ротан съхраняваше там.
– Двамата с Регин обсъждахме някои проблеми с учениците – каза Ротан с нотка на извинение в гласа.
Сония погледна към Регин. „Проклет да е. Това означава, че веднага ще трябва да кажа всичко на Висшите магове. Да се надяваме, че те ще ми простят, че първо съм се обърнала за съвет към Ротан“.
– Нови проблеми? – попита го тя.
– О, винаги има някакви проблеми – отвърна Регин, свивайки рамене.
– Що се отнася до тази отстъпничка… Аз съм съгласен с Регин – додаде Ротан. – Макар да не съм чак толкова песимистично настроен. Върховният повелител Болкан и Разпоредителят Оусън ще проявят повече изтънченост в методите на търсене, но те нямат проницателността, опита и ресурсите, с които разполагаме двамата с теб.
Сония го погледна.
– Как мога да проследя отстъпничката, когато нямам право да се движа из града без разрешение?
Ротан се усмихна.
– Не искай разрешение.
– Но те ще разберат, че съм душила наоколо или че не съм докладвала на Висшите магове, или дори, че съм говорила с Крадец и това само ще докаже, че всички онези хора, които твърдят, че не може да ми се вярва, са прави.
– Ако им доведеш отстъпничката, важните хора ще си затворят очите – каза Регин.
Тя скръсти ръце.
– Нямам намерение да рискувам работата на болниците само защото мога да направя нещо, което другите не могат.
– Лейди Винара и лечителите никога няма да позволят да затворят болниците – увери я Регин.
– Но могат да ми попречат да работя там – възрази Сония.
– Едва ли. Дори хулителите ти трябва да признаят, че това ще е чиста загуба на талант.
Тя го погледна за миг, след което извърна глава. Той се държеше твърде любезно, което подпали подозрения. Дали не се опитваше да я накара да се впусне в тайно преследване на отстъпничката, само за дая издаде по-късно? „Но с това няма да спечели нищо, освен жалкото удоволствие да наблюдава падението ми“.
– Когато дойде моментът да обясним какво сме правили, аз ще им кажа, че съм те съветвал и съм ти помагал – каза Ротан и погледна към Регин. – Убеден съм, че лорд Регин с удоволствие ще постъпи по същия начин.
– Разбира се. Ако желаете ще го направя писмено и ще се подпиша – в гласа на Регин се долавяше лек сарказъм. „Той знае, че аз все още не му вярвам“, помисли си тя и неочаквано изпита лека вина. При съвместната им работа, той не бе показал нито капчица непочтеност или опити за манипулация.
– Хората ще продължат да ти налагат ограничения, докато им позволяваш да го правят – каза й Ротан. – Досега не си им дала никакъв повод да не ти вярват. Това е, това е…
– Абсурдно – завърши Регин. – Не виждам Калън да иска позволение да обикаля града, нито пък вие изпращате лакеите си да следят всяка негова стъпка.
– Защото нямам лакеи – отвърна Сония. – Нито разполагам с време, за го правя сама.
– А ако имахте, щяхте ли да го направите? – попита Регин.
Тя го погледна с присвити очи.
– Вероятно.
Той повдигна вежди.
– Смятате ли го за опасен?
– Не – тя се намръщи и погледна през прозореца. – Не опасен. Но един ден неговата… неговата усърдност може да нанесе повече вреди от ползите.
– Както сега, например – каза Ротан. – Той те е усмирил и ограничил до такава степен, че да не можеш да вършиш онова, в което си най-добра – да намериш тази отстъпничка и да я изправиш пред Гилдията.
Сония гледаше през прозореца. Пред очите й се издигаше Университетът, а зад него се простираше градът, в който се намираше жената, използваща магия – най-вероятно за да убива.
– Нима да е като преди. Сери каза, че тя е възрастна, значи години наред е практикувала магията. Освен това той подозира, че тя е Ловецът на Крадци.
– В такъв случай трябва да я намерим още по-бързо – каза Регин. – Преди да се е прехвърлила от убийствата на престъпници към всеки, който й се изпречи на пътя.
Сония се сети за семейството на Сери и потрепери. „Може вече да го е направила“. Тя се извърна от прозореца и погледна към Регин и Ротан.
– Но ако открито се противопоставя на ограниченията ми, ще привлека вниманието и неодобрението на всички, преди да съм я намерила.
Ротан се усмихна.
– В такъв случай вината за това, че трябва да работим в тайна, не е само наша. Все пак няма нужда от ненужни рискове. Щом откриеш нещо, прати послания и на двама ни. В такъв случай, ако не можеш да се измъкнеш, единият от нас ще отиде да разследва.
Сония погледна към Регин, който кимна. Заля я вълна от облекчение. Това беше добър компромис. Но не идеалният. Скриването на информацията от Висшите магове щеше да й донесе начумерени погледи, но поне щеше да избегне риска да объркат всичко. Ала това означаваше, че Ротан и Регин също щяха да се сблъскат с неодобрението на Гилдията, когато се разбере, че и те са укрили информация.
„Да се надяваме, че Регин е прав и всичко ще ни се размине, когато установят, че в ръцете им е попаднала една заловена отстъпничка“.
– По-добре да си тръгвам – каза Регин. Той наведе главата си към Сония. – Ще бъдат готов да окажа помощ при първо поискване – после кимна на Ротан, който му върна жеста и Регин излезе от стаята.
Щом останаха сами, Сония седна и въздъхна. „Поне знам, че преследването ще се води от правилните хора – помисли си тя. – И без това имам толкова много поводи за притеснения, след като Лоркин замина за Сачака, а болниците са пълни с пристрастени към роета“.
– Изглеждаш ми уморена – каза Ротан и отиде до масичката, за да приготви суми и рака.
– Бях нощна смяна.
– Напоследък прекарваш много време в болниците.
Тя сви рамене.
– Така имам с какво да се занимавам. – После се изсмя рязко. – А сега ще съм дори още по-заета, след като ще трябва да събирам информация за отстъпничката за теб и Регин.
– Болниците могат и сами да се грижат за себе си – каза й той. После се приближи до нея и й подаде чаша с димяща рака. – А ние ще се грижим за теб.
Тя го погледна и повдигна изненадано вежди.
– Ти и Регин?
Той кимна.
– Нали ти казах: той се е превърнал в един здравомислещ млад мъж.
– Млад мъж? – Сония се изсмя. – Само в сравнение с теб, стари приятелю. Той е само с година-две по-млад от мен и има две пораснали дъщери.
– И така да е – отвърна през смях Ротан. – Онзи ученик, когото разби на Арената, ужасно много се е променил.
Сония погледна встрани.
– Трябваше да го направи, нали? Иначе щеше да стане много по-лошо – тя го погледна изпитателно. – Според теб може ли да му се доверим?
Той отвърна на погледа й със сериозно изражение на лицето.
– Така мисля. Той винаги е ценял почтеността на Дома му и семейството, както и на цялата Гилдия. Тя бе източникът на младежката му арогантност, а сега, като възрастен, го мотивира. Притеснява го това, че беззаконието се промъква навсякъде. Това е един от начините да оправи нещата. Има достатъчно здрав разум, за да разбере, че най-добрият начин за нас е да действаме заедно, тайно. Гилдията може и да не обърка нещата при залавянето на отстъпничката, но вероятността да го направи е голяма. Не можем да рискуваме.
– Сигурно си прав – Сония се намръщи. – И дано да не бъркаш за Регин, защото ако той иска да ми вгорчи живота, сега е най-подходящото време да го направи.
Обществената баня „Черното ведро“ не беше толкова чиста, колкото би предпочел Сери. Вътре миришеше на мухъл и евтин парфюм, който трябваше да скрие миризмата, а по халатите, които получиха двамата с Гол, имаше доста интересни петна и шевове. Но помещението бе единственото място, което им даваше добър изглед към заложната къща, затова трябваше да го проучат.
Отведоха ги в съблекалнята и ги оставиха там. Тя се намираше на първия етаж, а прозорците бяха закрити с евтини неукрасени паравани, които скриваха клиентите от минаващите по улицата хора. След като облякоха халатите, Гол се изниза от съблекалнята, за да проучи съседните стаи, а Сери премести един стол до прозореца. Бутна леко паравана встрани и доволно се усмихна, когато пред погледа му се появи заложната къща.
Вратата отново се отвори, но това бе връщащият се Гол.
– Какво мислиш?
– В съседните стаи няма никой, но не мога да гарантирам за стълбището. Можем да разговаряме, но тихо – после се намръщи. – Доста е занемарено.
– И обслужването не струва – съгласи се Сери. – Сигурно е заради липсата на персонал – той посочи прозореца. – Но гледката е добра.
Гол се приближи и надникна.
– Определено.
– Ще трябва да се редуваме. Единият наблюдава, докато другият се къпе.
Едрият мъж се намръщи.
– Дано водата не е толкова зле, колкото мирише тук! – той придърпа един стол и седна. – Нашата приятелка спомена ли как смята да свърши работата?
Сери поклати глава. Посланието на Сония беше шифровано и казваше само, че тя ще се заеме с проблема, към който бе привлякъл вниманието й, благодареше му за информацията и му казваше да изпраща в болницата всякви новини. „Очевидно го е шифровала в случай, че писмото бъде заловено. Щом казва, че сама ще се заеме с проблема, значи едва ли е казала на Гилдията. Те не биха я оставили да се заеме сама с жената“.
На вратата се почука. Сери бързо плъзна паравана на мястото му пред прозореца.
– Влез! – извика той.
Вратата отвори същата слаба млада жена, която ги бе довела в съблекалнята. Тя не смееше да ги погледне в очите.
– Банята е почти готова. Топла ли искате да бъде водата или гореща?
– Гореща – отвърна Сери.
– Искате ли да я ароматизирам? Имаме…
– Не – прекъсна я твърдо Гол.
– Имате ли малко сол? – попита Сери. Беше чувал, че солената баня е добра за схванати мускули, а той все още се чувстваше леко вдървен от тренировката, която бе провел сутринта. Освен това солта прочистваше застоялата вода.
– Имаме – тя каза цена, която накара Гол да повдигне вежди.
– Ще вземем – каза й Сери.
Момичето кимна учтиво и излезе от стаята. Сери се обърна към прозореца, дръпна отново паравана и погледна навън. Улицата беше доста оживена.
– Трябва ли да убедим Макин Закупчика да ни помогне? – попита Гол. – И без това го е страх от нея, така че едва ли ще предизвика подозрението й, ако се държи нервно.
– Той е от хората, които сътрудничат на онези, от които най-много го е страх – отвърна Сери. – Ако знае, че тя владее магията, той ще се страхува повече от нея, отколкото от нас.
– Тя го изгони от стаята, преди да отвори сейфа. Склонен съм да вярвам, че той не знае за магията й.
– Да, но…
Гол изсъска. Сери го погледна и установи, че приятелят му гледа през прозореца.
– Какво?
– Това тя ли е? Пред магазина на Макин?
Сери бързо се обърна към прозореца. Пред заложната къща стоеше приведена жена. Косата й бе прошарена. За миг Сери си помисли, че Гол се е объркал – дори бе готов да го подиграе за това – но тогава жената се обърна, за да огледа улицата. Крадецът изтръпна, разпознавайки лицето й.
Той се обърна към Гол. Приятелят му го гледаше. Двамата едновременно наведоха глави, оглеждайки парцаливите халати, в които се бяха увили.
– Аз ще ида – каза Гол. – Ти наблюдавай! – той скочи до купчината дрехи, които беше съблякъл и бързо започна да се облича. Сери се обърна отново към прозореца и проследи с поглед жената, която влезе в магазина.
Дарите на сърцето му отекваха в ушите. Той почувства как мускулите му бавно се напрягат.
– Още ли е там?
– Да – отвърна Сери. – Каквото и да правиш, не й позволявай да разбере, че я следиш. Ако трябва, дори плати на някого…
– Знам, знам – отвърна нетърпеливо Гол. Сери го чу да отваря вратата. В същото време видя, че и вратата на заложната къща се отваря и жената излиза навън.
– Тръгва си – каза той.
Гол не отговори. Сери се обърна и видя, че едрият мъж е изчезнал и вратата се полюшва, широко отворена. Той погледна отново към улицата и успя да зърне жената точно преди да се изгуби от погледа му. Миг по-късно се появи и Гол. Сери въздъхна с облекчение, когато видя, че телохранителят му се отправя с уверени крачки в същата посока.
„Внимавай, стари приятелю!“ – помисли си Сери.
– Ъъъ… извинявай за забавянето.
Той се обърна и видя, че на вратата стои момичето. Очите й се стрелнаха към паравана на прозореца, а след това се наведоха към пода. Сери дръпна паравана и слезе от стола.
– Банята готова ли е?
– Да.
– Добре. Приятелят ми трябваше да си тръгне. Води ме. Раменете й се отпуснаха при мисълта, че е изгубила един клиент, след което тя му махна да я последва и го изведе от стаята.
Глава 18
Изменницата
Робът проплака. Глава му бе стисната между големите длани на ашаки Тикако и Денил не се сдържа и потрепна. Макар съзнанието му никога да не беше прочитано от черен магьосник, по реакцията на роба можеше да се съди, че преживяването изобщо не е приятно.
Тикако изпъшка ядосано и раздразнено, и отблъсна роба настрани. Мъжът падна върху едното си рамо и побърза да изпълзи на четири крака от стаята, след като господарят му изкрещя да си върви. Останалите роби, които бяха коленичили наблизо и очакваха да бъдат разпитани, се свиха още повече, когато ашаки Тикако насочи вниманието си към тях.
Не бяха останали много роби. Досега Денил беше преброил около осемдесет. Никой от тях не беше дал някаква полезна информация за Лоркин и Тивара. Те дори не можеха да потвърдят, че Тивара е разговаряла с някого в имението.
Господарят посочи с пръст. Една млада жена неохотно се приближи със зачервени от дългото стоене върху грубия каменен под колене. Тикако я хвана за главата, още преди да е коленичила пред него. Жената сбръчи вежди й Денил не можа да не затаи дъх с надеждата, че точно тя пази тайната за местонахождението на Лоркин, макар това със сигурност да означаваше, че робинята ще бъде убита за укриването на информацията.
Сред продължителна пауза Тикако впери поглед в нея и с нечленоразделен гневен рев я отхвърли от себе си. Жената се стовари върху една от големите керамични вази, които бяха подредени край стената и по пода се разпиляха красиви цъфнали растения. Робинята бавно се надигна до седнало положение, примигна и очите й се изцъклиха.
Денил преглътна поредното проклятие. „Колко са брутални тези хора. Иска им се да се мислят за толкова благородни с всичките им ритуали и йерархията, но под повърхността са точно толкова жестоки, колкото ги описва историята“. Денил знаеше, че след днешния ден няма да му е лесно да забрави защо всички се страхуват толкова много от сачаканците, макар домакините му винаги да се държаха почтително и възпитано. Жестокостта им не бе породена от силата, която притежаваха, а от готовността им да я използват, за да се налагат над по-слабите от тях.
Жената не се изправи на крака. Никой от останалите роби не отиде да й помогне. Когато ашаки Тикако извика поредния роб, Денил бавно се отдалечи от ашаки Ачати и се приближи до нея. Тя примигна от изненада, но бързо отмести поглед, когато той приклекна до нея.
– Дай да видя – каза той. Тя покорно наведе глава и той огледа тила й. Имаше кръв и мястото бе започнало да отича. Той постави длан върху раната и се съсредоточи, изпращайки лечителска магия към нея. Очите й се разшириха и проблеснаха.
– По-добре ли си? – попита той, когато приключи.
Робинята кимна и се наведе към него.
– Онези, които търсите, си тръгнаха – каза му тя шепнешком. – Той е облечен като роб сега, а кожата му е потъмнена, за да прилича на нашата. Заминаха с каруца до имението на господаря в западната провинция.
– Искаш да кажеш… – започна Денил, но тя леко тръсна глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си и се отдръпна от него.
– Не си хабете силите, посланик! – Денил вдигна поглед и видя, че ашаки Тикако го гледа злобно ухилен. – Няма да ми струва много да я заменя.
Денил се изправи.
– Спестяването на пари е най-малкото, което мога да направя в замяна на изгубеното време и положените от вас усилия при разпитването на робите.
– От което, признавам, нямаше голям успех – Тикако въздъхна и погледна към останалите петима роби. Той леко махна с ръка, а гневът му бе преминал в примирение.
Когато господарят започна да чете съзнанията им, Денил се върна при ашаки Ачати. Мъжът го погледна въпросително. Денил леко поклати глава. Не можеше да каже на Ачати какво е научил в такава близост до Тикако. Ако сачаканецът разбереше, че робинята му е успяла да скрие нещо при прочитането на съзнанието й, той щеше да бъде унизен. Слугинята щеше да бъде разпитана наново и най-вероятно убита. А това едва ли бе приятен начин да й се отблагодари за получената информация.
„Въпреки че е напълно възможно това да е примамка – Денил се намръщи. – Защо не го каза на господаря си още първия път? Ако не иска той да разбира, защо го каза на мен? Дали господарят й работи с жената, която е отвлякла Лоркин?“
Каквато и да бе причината, очевидно сачаканският метод за разчитане на съзнанието не бе толкова ефективен, колкото смятаха. Атаки Тикако отпрати и последния роб и се обърна към Денил и Ачати. Той се извини, че се е провалил в издирването на Лоркин. Но в гласа му се долавяха отбранителни нотки. Той се чувстваше оправдан. Никой от робите му не беше укривал бегълци. Никой не бе излъгал за нищо.
„А може би са знаели, а той се е престорил, че не намира нищо, за да защити честта и гордостта си – или участието си в отвличането“.
Но Ачати като че ли изглеждаше доволен. Той благодари на Тикако и му каза, че помощта му ще бъде възнаградена. След това двамата с Денил тръгнаха към каретата, сбогуваха се с домакина си и се качиха вътре. Робите на Ачати изглеждаха доволни, че се махат оттук. Когато колата премина през портите на имението на Тикако, Ачати се обърна към Денил с набърчено от тревога чело.
– Трябва да призная, че не знам къде да отидем сега. Аз…
– На запад – каза му Денил. – Лоркин е преоблечен като роб и двамата с Тивара се намират в една каруца, която пътува към имението на ашаки Тикако в провинцията.
Ачати го зяпна изненадано, после се усмихна.
– Робинята. Тя ли ви го каза?
– Да.
– Колкото и да са необичайни вашите методи, очевидно са ефективни – усмивката на мъжа изчезна. – Хм… Това означава… че е възможно да се потвърди едно от най-лошите ми предположения.
– Че ашаки Тикако го е прочел в съзнанието на робинята си, но не ни е казал, защото е замесен в отвличането на Лоркин, или че сачаканските методи за разчитане на съзнанието не са толкова ефективни, колкото трябва да бъдат?
Ачати сви рамене.
– Първото е малко вероятно. Тикако е роднина на краля и е един от най-верните му поддръжници. Второто отдавна ни е известно. Трябва време и концентрация, за да бъде разчетено изцяло едно съзнание – той се намръщи. – Но умът работи така, че онова, което трябва да бъде скрито, винаги се появява в мислите по време на разчитането. Тикако трябва да е видял тази информация. Фактът, че това момиче е успяло да я скрие, намеква за способности, които тя не би трябвало да притежава. Способности, които притежават само членовете на една особена група бунтовници.
– Бунтовници?
– Те наричат себе си Изменниците. Използват робини като шпиони и за извършване на покушения и отвличания. Някои хора – предимно жени – вярват, че те представляват общество, създадено само от жени, защото приемат най-вече жени в трудно и лошо положение. Подозирам, че това е слух, който да подтиква жертвите им към сътрудничество, а истинската причина да отвличат жени, е да ги продават в робство тук или в някоя друга страна.
Тръпки полазиха по гърба на Денил.
– В такъв случай какво искат от Лоркин?
– Не съм сигурен. Понякога се бъркат в политиката. Обикновено чрез подкупи или изнудване, но понякога извършват покушения. Според мен единствената им полза от отвличането на Лоркин е, че ще разгневят краля – той се намръщи със замислено изражение на лицето. – Освен ако не искат да предизвикат война между двете ни държави.
– Ако намеренията им бяха такива, те щяха да убият Лоркин.
Ачати срещна погледа му с мрачно изражение на лицето.
– Може би все пак възнамеряват да го направят.
– В такъв случай трябва да ги намерим бързо. Имали много пътища, които водят към имението на Тикако на запад?
Сачаканецът не отговори. На лицето му се изписа недоумение.
– Но защо изобщо ни го каза? – попита той.
– Кой?
– Робинята. Ако е Изменница, защо ви каза как да намерите Лоркин? Дали не се опитва да ни извади от релси?
– Може би Изменниците нямат нищо общо с това и просто не искат да бъдат обвинявани за отвличането на Лоркин.
Ачати се намръщи още повече.
– Това е единствената ни следа. Лъжлива или не, ние нямаме друга алтернатива, освен да тръгнем по нея.
По пътя до провинциалното имение на Тикако имаше непрекъснато движение, което принуди Лоркин да последва съвета на Тивара и да не говори, за да не привлича внимание киралийският му акцент. Той не можеше да я попита къде отиват, нито да се опита да научи повече за нейните хора или за тези, които се бяха опитали да го убият. Кожата го сърбеше от боята, с която го бяха намазали. Всеки път, когато се чешеше, Тивара му се мръщеше неодобрително и леко го ритваше по глезена, когато той забравяше къде се намира и се зазяпваше директно в преминаващите хора – дори в робите. Това изключително много го дразнеше и превръщаше бавното тътрене на каруцата, теглена от древната кранта, в почти непоносимо преживяване.
От време на време той я стрелваше с поглед, забелязвайки напрежението в тялото й и нервното дъвчене на долната й устна. Не можеше да не се възхити на почти безупречната й кафява кожа. За пръв път я виждаше навън, на дневна светлина, а не в отблясъците на домашните фенери или магическото кълбо. Кожата й сияеше от здраве и той се улови, че се чуди дали при допир ще е също толкова топла, каквато бе кожата на Рива. След тази мисъл неизбежно го връхлетя споменът за трупа върху леглото му, за изцъклените й очи и той бързо отмести поглед.
„Опасно е да изпитвам привличане към жена като Тивара – помисли си той. – Но по някаква причина загадъчността, която витае около нея и силата й я правят още по-изкусителна. Но сега не е моментът да си губя ума по някоя жена. Съществува реалната опасност накрая да изгубя не само ума си“.
На третия ден от пътуването им тя най-накрая измърмори, че приближават крайната си цел. Слънцето се носеше над хоризонта. Той почувства облекчение, че повече няма да спят в каруцата, но то бързо се изпари, когато Тивара му каза какво е следващото нещо, което трябва да направи. Щяха да влязат в друго имение, където трябваше да се преструва на роб. Щяха да се нахранят и да преспят там, но тя щеше да разбере какво следва едва след като се свържеше с хората си.
Това щеше да е по-рисковано изпитание от маскировката му.
Жената му нареди да не казва нищо повече от необходимото, да не вдигна поглед от земята, да се подчинява без колебание и да се придържа колкото се може повече към сенките.
После тя кимна към един отвор в стената пред тях и му каза да подкара каруцата натам. Беше малко странно домашна робиня да придружава роба, който извършва доставките, затова те си бяха измислили оправданието, че тя му показва пътя и го учи как да кара каруцата, защото е нямало други свободни роби. Уроците му бяха приятни, въпреки невъзможността да й задава много въпроси от страх, че могат да бъдат чути.
Те минаха успешно през отвора, макар ръбът на каруцата да се отърка в едната стена. Лоркин погледна към сградата. Край тях се суетяха фигури – всичките на роби, съдейки по дрехите и маниерите им. Когато каруцата се приближи се спряха за миг да ги огледат и продължиха да си вършат работата.
– Оттам – посочи му Тивара един сводест вход. Той насочи каруцата към малък вътрешен двор. От една врата се появи едър роб, който носеше на главата си лентата на надзирател на робите и махна на Лоркин да спре.
Каруцата спря. Усещайки погледа на надзирателя, Лоркин не вдигна очи от земята. Появиха се още двама роби и отидоха до коня.
– Не съм те виждал досега – отбеляза мъжът.
Тивара кимна.
– Аз съм Вара. Това е Орк. Той е нов.
– Малко е слабичък за доставчик.
– Като поработи, ще натрупа мускули.
Мъжът кимна.
– А ти защо си тук?
– Трябваше да му показвам пътя – гласът й прозвуча самодоволно. – Нямаше други свободни.
– Хм! – надзирателят махна с ръка и й обърна гръб. – Господарят иска каруцата да бъде напълнена веднага, за да можете да тръгнете на разсъмване. Няма да получим храна, докато не свършим.
Тивара погледна към Лоркин и сви рамене.
– Да вървим, Орк.
Двамата скочиха от каруцата. Единия от робите хвана поводите, а другият започна да сваля сбруята. Лоркин последва Тивара в една голяма стая. Въздухът бе наситен с тежката, сладникава миризма на риберова вълна.
– Това е товарът – надзирателят посочи купчината увита в омаслени парцали вълна, която изглеждаше два пъти по-голяма, отколкото би могла да понесе каруцата. Той погледна към Лоркин и Тивара. – Нали знаете как да натоварите каруцата?
– Гледала съм много пъти – отвърна Тивара. Тя започна да описва реда и подредбата.
Мъжът кимна и изгрухтя одобрително.
– Схванала си същността. Като се върна, ще проверя. Ако не е както трябва – той се намръщи многозначително на Лоркин, – ще трябва да разтоварите и да подредите наново, дори ако това ще значи да чакате до утре за храна.
– Ясно – каза Тивара. Тя погледна към Лоркин. – Време е да научиш нещо ново.
Лоркин беше доволен, че надзирателят на робите не се върти наоколо да ги наблюдава, но пък влизаха и излизаха много други роби, които се спираха да погледат него и Тивара. За щастие тя като че ли знаеше всичко за товаренето на каруци и му показа как да ги подреди правилно. Но вързопите бяха много, а той бе спал твърде малко през последните няколко нощи. Макар да бе изцелявал умората всеки път, когато започваше да пречи, тя очевидно се беше натрупала.
Всички вързопи бяха еднакви, но с напредването на работата му се струваха все по-тежки. Той трябваше да подхвърли последните няколко на Тивара, която се опитваше да запази равновесие върху купчината в каруцата. Изведнъж чу стъпки зад гърба си, подскочи изненадано и хвърли накриво вързопа. Тивара не успя да го подхване, той падна и отскочи от ръба на каруцата. Лоркин отстъпи назад да го улови, но стъпи върху нещо.
– Глупак! – разнесе се познат глас. Една ръка се появи отникъде и така го цапардоса по главата, че ушите му зазвъняха. Той притисна ръка към челото си и запълзя настрани. Досети се, че за един роб ще е по-естествено да остане на земята, вместо да се изправи, затова се прегърби и зачака.
– Недей да ми стоиш там и да се цупиш. Взимай го и си довърши работата – нареди надзирателят на робите.
Лоркин се изправи и превит на две, избягвайки да среща погледа на мъжа, изтича при последния вързоп и го взе. После погледна нагоре към Тивара. Тя се мръщеше разтревожено, но протегна ръце, за да му покаже, че е готова. Той подхвърли вързопа и въздъхна с облекчение, когато тя го улови и го постави на мястото му.
Надзирателят, който очевидно бе простил на Лоркин за това, че го беше настъпил, затисна въжетата с ръце и им помогна да пристегнат добре балите към каруцата. След като приключиха, той кимна одобрително.
– Ще ви пратя момчето от кухнята с храна и одеяла. Ще спите в склада. И се пригответе да тръгнете рано.
След което се обърна и излезе. Лоркин го изпрати с поглед и улови някакво движение с крайчеца на окото си. Устоя на изкушението да се обърне и да погледне. Късното следобедно слънце вече не осветяваше вътрешното дворче и сенките под верандите бяха почти непрогледни. Лоркин се престори, че оглежда дланите на ръцете си, надникна над тях и зърна женска фигура, която стоеше на портата. Тя наблюдаваше него и Тивара с присвити очи.
– Орк – повика го Тивара. Той се обърна към нея. Тя стоеше до каруцата. – Ела ми помогни да изпънем това.
Той се приближи до нея. Робинята поправяше един от вързопите, който изглеждаше идеално прилепнал към мястото си.
– Обичайната ми връзка я няма – промърмори тя. – Не видях друга врата в склада. Засега ще останем тук.
– Една жена ни наблюдава – каза й той. – Видя ли я?
Тивара се намръщи и поклати глава. Звук от приближаващи се стъпки я накара да надникне иззад каруцата, след което тя се усмихна широко.
