Текст книги "Мисията на посланика"
Автор книги: Труди Канаван
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 27 страниц)
Разказът й съвпадаше с този на надзирателя, включително със съдържанието на посланието, което ги предупреждаваше за двамата опасни магьосници, които се преструват на роби.
– Какво те накара да си помислиш, че това са хората, за които са те предупредили? – попита я Денил.
– Отговаряха на описанието. Висок мъж с бледа кожа и по-ниска сачаканка.
„Бледа кожа? – Денил се намръщи. – Надзирателят не спомена кожата на Лоркин, а и тя е трябвало да изглежда достатъчно необичайно, за да й обърне внимание. Чакай малко… жената, която излекувах в дома на Тикако не каза ли, че кожата му е била боядисана?“
Изтрила ли се беше или тази жена просто му подхвърляше информацията, която си мислеше, че иска?
– Висок, нисък, мъж, жена – нищо от тези описания не може да ги отличи от останалите роби. Какво те накара да си помислиш, че те са различни?
Очите на жената, сведени към пода, проблеснаха.
– Начинът, по който се движеха и говореха. Сякаш не са свикнали да изпълняват заповеди.
Значи не е бледата кожа. Денил се поколеба и започна да си записва отговорите й, докато обмисляше какъв да бъде следващият му въпрос. Може би трябва да бъде по-директен.
– Една робиня, с която разговарях преди няколко дни, смяташе, че жената е Изменница и че те възнамеряват да убият мъжа, когото е отвлякла. Смяташ ли, че наистина искат да го убият?
Жената изглеждаше вцепенена, когато му отговори.
– Не.
– Чувала ли си за Изменниците?
– Да. Всички роби са чували.
– Защо смяташ, че Изменниците едва ли ще убият онзи мъж?
– Защото ако го искаха мъртъв, вече да са го убили, а нямаше да го отвличат.
– Какво смяташ, че ще правят с него?
Тя поклати глава.
– Аз съм само една робиня. Не знам.
– А според другите роби какво ще го правят Изменниците?
Тя се поколеба и леко повдигна брадичката си, преди отново да забие поглед в пода, сякаш се опитваше да устои на желанието си да го погледне.
– Чух някои да казват – отвърна бавно тя, – че жената е убийца. Че Изменниците искат вие да ги намерите.
Денил усети студени тръпки. Тивара беше убила робинята. Ами ако всъщност тя бе Изменницата, а не Тивара?
– Кой каза това? – попита той.
– Аз… не помня.
– Има ли някои роби, които са по-склонни да говорят такива неща от останалите?
Тя се поколеба и поклати глава.
– Всички роби разпространяват клюки.
След още няколко въпроса Денил разбра, че няма какво повече да научи от нея. Жената беше казала всичко, което искаше и ако укриваше някаква информация, той нямаше да успее да я измъкне доброволно от нея, затова побърза да я отпрати.
„Обзалагам се, че знае още нещо. Освен това спомена за бледата кожа на Лоркин. Искаше да ме убеди, че той е бил тук. В което има смисъл, ако се окаже вярно, че Изменниците искат аз да намеря Тивара и Лоркин“.
Но можеше да се окаже и примамка. Ала робинята, на която бе помогнал в дома на Тикако, му бе казала истината. Тивара и Лоркин наистина бяха дошли в провинциалното имение.
Ами ако Изменниците наистина очакваха от него да ги намери? „В такъв случай ще се погрижат ние да ги открием. Макар че не мога да си представя как Тивара ще се остави да я заловим без бой. А и трябва да сме подготвени за възможна реакция от страна на Лоркин. Възможно е тя да го е убедила да тръгне с нея – може дори да го е съблазнила – и той да не иска да бъде спасяван“.
Искаше му се да вярва, че Лоркин е по-благоразумен, но беше чул слуховете в Гилдията, че младият мъж има слабост към красиви и умни жени. Това, че бе син на Черната магьосница Сония и покойния Върховен повелител Акарин не означаваше, че е наследил мъдростта на родителите си. Това качество се придобиваше само с опит, с правенето на избори и допускането на грешки, и с изваждането на поуки от последствията им.
„Просто се надявам, че това не е сериозна грешка и че последствията ще са от типа, от който се взима поука, а не от другите, които ще ме принудят да остана до края на живота си в Сачака, треперейки от страх какво може да ми причини Сония, ако някой ден се върна в Гилдията“.
Лоркин подозираше, че появата на двама роби край пътя посред нощ щеше да предизвика подозрения, но малцината, с които се разминаха, дори не ги погледнаха. Покрай тях мина една карета и Тивара изсъска, че вътре сигурно има магьосник или ашаки, но единственото, което направи, бе да избута Лоркин от пътя и да му напомни да гледа в земята.
– Ако някой пита, изпратени сме да работим в имението на ашаки Катика – каза му тя. – И двамата сме домашни роби. Пътуваме през нощта, защото той ни иска на разположение утре вечерта, което означава, че трябва да вървим през нощта и през деня.
– Ашаки Катика е известен с това, че тормози робите си по този начин?
– Всички сачакански магьосници са такива.
– Не може да няма поне един или двама добри магьосници.
– Има такива, които се отнасят с робите си по-добре от другите, но робството в същността си е жестоко, така че не бих нарекла никой от тях добър. Ако бяха добри, щяха да освободят робите си и да плащат на онези, които искат да останат и да работят за тях – тя го погледна. – Както правят киралийците.
– Не всички киралийци се отнасят добре с прислугата – каза й Лоркин.
– Но поне тези прислужници могат да напуснат и да си намерят ново място за работа.
– Така е, но не е толкова лесно, колкото звучи. Местата за прислужници са много търсени и този, който напусне, трудно може да си намери работа другаде. Домакинствата предпочитат да си наемат прислужници от едно и също семейство, вместо такива, които не познават. Разбира се, един прислужник винаги може да си потърси друга работа, в търговията например, но там ще трябва да се конкурира със семейства, които от поколения са се занимавали с това.
– Значи според теб робството е по-добро?
– Не. Със сигурност не. Само казвам, че алтернативата не е по-лесна. Как се отнасят Изменниците със своите прислужници?
– Ние всички сме прислужници; Както всички сме Изменници – обясни Тивара. – Думата не е равностойна на „ашаки“ или „лорд“. Така се наричат всички хора.
– Но не е раса?
– Не. Ние сме сачаканци, макар да не се наричаме често така.
– Значи дори магьосниците вършат слугинската работа? Чистят и готвят?
– Да и не – лицето й се изкриви. – В началото започна така. Всички заедно вършехме цялата работа. Един Изменник мие мръсните чинии, а след това отива и гласува по важни въпроси, като например какви култури да се засадят. Но не се получи. Бяха взети няколко лоши решения заради хора, които не бяха достатъчно умни или образовани, за да разберат последиците от лошия избор. Проведохме няколко изпитания, за да разберем какви са способностите на различните хора и да ги развием, така че всеки да се заеме със задача, която отговаря на неговите умения. И макар това да не означава всички да правим едно и също, пак е по-добро от робството, щом успяваме да поддържаме домовете си и да изхранваме семействата си, никой не е каран насила да върши някаква работа, нито му се пречи да упражнява таланта си само заради класовата му принадлежност.
– Звучи ми чудесно – отбеляза Лоркин.
Тя сви рамене.
– През повечето време се получава, но както всяка организация и тази не е идеалната. Има такива магьосници, които предпочитат да прекарват времето си по-скоро в оплакване и манипулиране на останалите, отколкото да хабят магията си в обработване на земята или затопляне на посевите.
– Повечето гилдийци ще ги подкрепят. Но ние работим за хората и по други начини. Поддържаме пристанището. Строим мостове и други сгради. Защитаваме страната. Лекуваме болните в…
Погледът, който му хвърли Тивара, го накара да млъкне. В началото бе кръвнишки, после премина в тревожно мръщене и накрая тя извърна глава.
– Какво има? – попита той.
– Никой идва – каза тя и се взря в тъмния път, който лежеше пред тях. – Всеки, който срещнем, може да бъде Изменник. Не бива да разговаряме. Някой може да ни чуе и да разбере кои сме.
Приближаващата се фигура се оказа друг роб. От този момент Тивара спря да разговаря и всеки път, когато той повдигаше някоя тема, тя му казваше да замълчи. Развидели се и тя започна да оглежда околните райони, както бе направила предишната сутрин, като накрая слезе от пътя и отиде до групичка хилави дървета, които едва успяваха да прикрият ограждащата полето стена.
Предишния ден двамата се криеха в разни гъсти, бодливи храсти, но дърветата нямаше да могат да им осигурят толкова добро укритие. Тивара погледна към земята. Лоркин почувства някаква вибрация, после се разнесе странен звук, последван от нещо, което наподобяваше думкане и пукване. Зад стената се надигна облак прах и въздухът се изпълни с миризмата на мокра пръст.
Пред краката им се отвори яма.
– Влизай – каза Тивара и му посочи ямата.
– Вътре ли? – Лоркин клекна и се вторачи в мрака. – Да не искаш да ме заровиш жив?
– Не, глупав киралиецо! – сопна му се тя. – Опитвам се да ни скрия. Влизай вътре, преди да ни е видял някой.
Той опря ръце отстрани на ямата и спусна крака вътре. Те не достигнаха пода. Представата за свободно падане в мрака въобще не му допадаше, затова той създаде малко светлинно кълбо и го спусна вътре. То освети подземна кухина, чийто под не се намираше много под краката му. Лоркин скочи с приклякане, за да не удари главата си в „тавана“, след което се придвижи навътре.
Кухината, която бе разположена под стената, имаше формата на сфера. През два отвора се виждаха ярки кръгове синьо небе – един, през който беше влязъл и друг, сигурно за пръстта. Несъмнено вътрешността на кухината бе укрепена с магия от Тивара.
Тя скочи вътре, плъзна се към него и седна на земята. Пространството беше твърде тясно за двама души и краката й се притиснаха в неговите. Лоркин се надяваше, че интересът, който се бе възбудил от това докосване, не си пролича по някакъв начин. Погледът й срещна неговия, очите й проблеснаха, но тя бързо извърна глава.
– Извинявай, че така ти се сопнах. Сигурно не ти е лесно да ми се довериш.
Той се усмихна мрачно. „Проблемът е, че искам да й се доверя. Всъщност трябва да се съмнявам във всяка нейна постъпка, особено след всичко, което ми разказа снощи. А всеки път когато успявам да я предразположа да говори, нещо се случва и тя отново млъква“. Тивара го гледаше извинително. „Може би трябва да опитам отново“.
– Всичко е наред. Но това не е първият път, когато те дразня. Какво толкова казах, че да те ядосам? – попита той.
Очите й се разшириха и тя присви неохотно устни. Той реши, че няма да получи отговор, но жената поклати глава.
– Някой ден ще ти обясня – тя се намръщи и наведе поглед към коленете си. – Преди много години хората ми забелязали, че един от ичаните, които бродят в пустошта, има странен роб. Мъж с бледа кожа, може би киралиец – тя го стрелна с поглед, после отново извърна глава. – Баща ти.
Лоркин почувства хладни тръпки. Макар да бе чувал тази история и преди, майка му винаги говореше с неохота за тази част от живота на баща му.
– Те го наблюдавали дълго време и накрая разбрали, че робът е магьосник от Гилдията – продължи Тивара. – Това било твърде необичайно, защото, както вече знаеш, сачаканците не държат роби, които владеят магията. Ако някой роб развие силата си по естествен път, те го убиват. Поробването на чуждестранен магьосник – особено гилдиец – е нещо необичайно и опасно. Но и сачаканецът не бил обикновен ичани. Той бил хитър и амбициозен.
Докато хората ми наблюдавали, те осъзнали, че баща ти не владее висшата магия. Един ден дъщерята на водача на моите хора се разболяла и скоро станало ясно, че ще умре. Водачът ни бил чувал за уменията на Гилдията в лечението с магия. Много пъти сме се опитвали да открием тайната му, но без успех. Затова водачът ни изпратил една от нас да се срещне с баща ти и да му направи предложение – лицето на Тивара помръкна. – Трябвало е да го научи на висшата магия, в замяна на лечителската магия.
Жената го погледна. Лоркин отвърна на погледа й. Майка му никога не беше споменавала, че баща му се е съгласил на подобна размяна.
– И? – подтикна я той.
– Той се съгласил.
– Той не може – не би могъл да направи нещо такова! – изтърси Лоркин.
Тивара се намръщи.
– Защо не?
– Това е… само Висшите магове могат да вземат такова решение. И то само след одобрението на краля. Да се предаде подобно ценно познание в ръцете на чужда раса… на хора, които не влизат в Обединените земи… твърде е рисковано. И трябва да бъде предложено нещо в замяна.
– Висшата магия – напомни му тя.
– Която те никога не биха приели. Тя е… – той се сепна. Разкритието, че черната магия е забранена щеше да покаже най-голямата слабост на Гилдията. – Не е имал право да вземе такова решение.
Устните на Тивара се изкривиха неодобрително.
– Но въпреки това той приел предложението – рече тя. – Съгласил се да дойде в убежището ни и да ни научи на лечителската магия, което, според него, не можело да стане за един миг, както се получава при висшата магия. Така той овладял висшата магия и я използвал, за да убие господаря си. След това изчезнал, върнал се в Имардин, нарушавайки обещанието си. Дъщерята на водача ни умряла.
Лоркин установи, че не може да издържи обвинителния й поглед. Той наведе глава, загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му.
– Разбирам, защо хората ти са му ядосани – рече той с неуверен глас.
Тя си пое дълбоко дъх и погледна настрани.
– Не всичките. Една от нас замина за Имардин по-късно, когато стана ясно, че братът на някогашния господар на баща ти се готви да завладее Киралия. Тя откри, че от известно време този ичани изпраща шпиони в Имардин и че баща ти ги избива тайно. Възможно е баща ти да се е върнал у дома, защото е открил заплахата, която представлява братът на господаря му.
– Или е предположил, че ще проявите разбиране, че той трябва първо да поиска разрешение от Гилдията, за да ви научи на лечителската магия, след което да се върне.
Тя го погледна.
– Ти вярваш ли в това?
Лоркин поклати глава.
– Не. Той не би могъл да им разкаже за вас, без да разкрие, че… – „че е научил черната магия“, помисли си той. – Че е бил роб тук.
– Значи е нарушил обещанието си от гордост? – гласът й прозвуча неодобрително, макар не толкова, колкото бе очаквал. Може би тя разбираше защо баща му не е желаел да го разкрие пред останалите.
– Едва ли това е била единствената причина – каза Лоркин. – Когато е станало нужно, той е разкрил истината. Или, както се оказва, част от нея – додаде той.
– Добре – рече тя, свивайки рамене. – Каквато и да е била причината, той не спазил обещанието си. Някои от хората ми – фракцията, за която споменах първата вечер – искат да те накажат за това – Лоркин я погледна ужасено и тя му се усмихна накриво. – Затова изпратиха Рива да те убие, въпреки нарежданията на водача ни. Но повечето от нас държат на принципа, че сме по-добри от варварските ни сачакански братовчеди. Ние не наказваме децата за престъпленията на родителите им.
Лоркин въздъхна с облекчение.
– Радвам се да го чуя.
Тя се усмихна.
– Вместо това им даваме възможност да поправят щетите.
– Но какво бих могъл да направя? Аз съм просто помощник на Посланика. Дори не владея висшата магия.
Лицето й придоби сериозно изражение.
– Можеш да ни научих на лечителство.
Двамата се спогледаха мълчаливо. След миг тя отмести поглед встрани.
– Но както вече посочи, ти нямаш правото да ни предадеш това познание.
Лоркин поклати глава.
– Има ли нещо друго, което бих могъл да направя? – попита той с извинителна нотка в гласа.
Тя се намръщи и се замисли, забила поглед в пясъка.
– Не. Положението не е добро. Досега успявахме да попречим на останалите фракции да се сдобият с популярност, като налагахме идеята, че ти ще можеш да ни дадеш онова, което ни бе обещано от баща ти. Когато хората ми разберат, че няма да ги научиш на лечителска магия, те ще бъдат много разочаровани. И ядосани – тя наведе глава. – Може би ще е по-добре да не те водя там. Може би трябва да те върна обратно.
– Няма ли да съм ти нужен, за да ти помогна да докажеш, че Рива се е опитала да ме убие въпреки заповедите? – попита той.
– Това би ми помогнало.
– А ако дойда с теб в Убежището и се изправя в твоя защита, това няма ли да ме издигне в очите на твоите хора?
Тя се намръщи и го погледна.
– Да, но…
Докато Лоркин обмисляше думите й, той изпитваше смесени емоции. „Надявах се да видя дома й и да науча повече за хората й – както и да разбера какво знаят за камъните с магически качества. Какво ли ще се случи с нея, ако не отида? Тя уби една от своите, за да ме спаси. Макар че Рива не се е подчинила на заповедите, те може пак да накажат Тивара. Може дори да я екзекутират. Не ми се струва правилно да избягам у дома, когато тя може да умре заради това, че е спасила живота ми. А и шансовете ми да се прибера – сам или с помощта на Денил – не са чак толкова големи с всичките тези владеещи черната магия Изменници, които са пръснати из цяла Сачака“.
– Тогава ще дойда с теб в Убежището.
Очите й се разшириха и тя се вторачи в него.
– Сигурен ли си?
Той сви рамене.
– Аз съм помощник на Посланика. Може да не съм действащ посланик, но ролята ми е да му помагам в установяването и поддържането на приятелски отношения между Киралия и Сачака. Ако се окаже, че срещаме неуспехи в установяването на приятелски отношения с част от Сачака, то мое задължение е да се погрижа тази част да не бъде пренебрегвана.
Тя го гледаше със зяпнала уста, но той не беше сигурен дали е от изненада, недоверие или защото звучи като пълен идиот.
– И тъй като предшественикът ми е оставил толкова лошо впечатление у хората ви, за мен е още по-важно да подобря имиджа на Киралия и Гилдията – продължи той. Изведнъж почувства прилив на вдъхновение. – И да обсъдя възможността за преговори и обмяна на магическо познание, като този път включа съответните страни и процеси.
Тивара рязко затвори уста и тя го погледна с такова напрежение, че на него му остана само да й отвърне с глуповата, изпълнена с надежда усмивка. След това тя отметна глава назад и се разсмя. Звукът отекна в ямата и тя затисна устата си с длан.
– Ти си луд – каза тя, когато раменете й спряха да се тресат. – За твое щастие лудостта ти ми допада. Ако наистина си готов да рискуваш живота си, като дойдеш в Убежището, независимо дали го правиш, за да ме защитиш или да се опиташ да убедиш хората ми да ти дадат нещо в замяна на друго, което вече им е било обещано… тогава аз по един твърде егоистичен начин смятам, че не трябва да те разубеждавам.
Той сви рамене.
– Това е най-малкото, което мога да направя, защото ми спаси живота. И защото хората ти са спасили живота на баща ми. Ще ме заведеш ли?
– Да – тя се усмихна мрачно. – И ако ти ми помогнеш, аз ще направя всичко възможно, за да ти помогна, когато стигнем там.
– Ще ти бъда признателен за това.
Тя изглеждаше така, сякаш се канеше да каже още нещо, но просто извърна глава.
– Добре, но първо ще трябва да се придвижим дотам. Пътят е дълъг. По-добре да поспим.
Лоркин я наблюдаваше как се свива на кълбо и подпъхна лъка под главата си, след това легна и той. Беше невъзможно да си намери удобно местенце на неравния под, затова най-накрая той направи същото като нея – сви се на една страна, облегнал гръб в нейния. Усещаше топлината на тялото й. „Не, не си мисли за това, защото няма да можеш да заспиш“.
– Ще угасиш ли светлината? – промърмори тя.
– Не може ли само да я намаля? – мисълта да лежи под земята в пълна тъмнина въобще не му допадаше.
– Щом трябва.
Той намали яркостта на светлинното кълбо, докато то едва замъждука над тях. След това се заслуша в звука на дишането й, в очакване на бавния, дълбок ритъм на съня. Знаеше, че близостта на тялото й нямаше да му позволи толкова лесно да заспи. Но пък беше толкова изморен…
Не след дълго той потъна в странни сънища, в които вървеше по кален път, толкова размекнат, че трябваше да гази по него, докато по-леката и по-гъвкава Тивара едва докосваше повърхността му и се отдалечаваше все повече и повече…
Глава 20
Врагове и съюзници
От другата страна на улицата се спря един мъж и погледна към прозореца. Сери устоя на порива си да скочи от стола и да се скрие. Беше твърде късно, а и реакцията му щеше да покаже, че мястото му не е тук.
– Ох, ох – обади се Гол. – Това е продавачът от отсрещния магазин. Очевидно разбра, че съседът му има неканени гости.
Мъжът наведе глава, изпъна раменете си и бързо прекоси улицата към магазина. Разнесе се силно чукане.
Гол се изправи.
– Ще се отърва от него.
– Не – Сери се изправи и се протегна. – Аз ще се погрижа за него. Стой тук и наблюдавай. Как му беше името?
– Теван.
Гол отново седна на мястото си и промърмори нещо за загубата на време. „Сигурно е прав – помисли си Сери. – Отстъпничката едва ли ще се върне. Но няма да е зле да понаблюдаваме малко, защото ще изглеждаме точно като глупаци, ако наистина се върне. И без това не разполагаме с други следи“.
Той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбището към приземния етаж. Когато тръгна към вратата на магазина, се огледа с интерес. Досега бяха използвали задната врата и той не беше идвал тук. Помещението беше пълно с глинени купи. Сери примигна, взря се в тях и се изсмя. Това бяха тоалетни гърнета, изрисувани и оформени като вази или посуда.
През матираното стъкло на входната врата се виждаше прегърбената фигура на продавача. Мъжът сигурно беше обещал да наглежда магазина и къщата на съседа си и се чувстваше задължен да се изправи срещу нарушителите. Но и сигурно се притесняваше, че после ще съжалява за това.
Входната врата беше заключена. В ключалката й не се виждаше ключ, а и наоколо нямаше някакво подходящо място за криенето му. Налагаше се да отключи с шперцовете. Когато отвори вратата, той се усмихна на мъжа и заговори с типичния акцент на търговец, който се опитва да впечатли богат клиент.
– Магазинът е затворен, съжалявам – Сери се престори, че оглежда внимателно човека. – Но ти знаеш това, нали? Ти си… Теван? Държиш отсрещния магазин, нали?
Търговецът беше средно висок и доста пълен, на средна възраст и сигурно не беше пропускал ядене от доста време – може би никога.
– Кой си ти и какво правиш в дома на Уендел? – попита настоятелно той.
– Аз съм братовчедът на Уендел, Делин и го помолих да остана за една седмица в къщата.
– Уендел няма братовчед. Той няма семейство. Сам ми го каза.
– Втори братовчед, по линия на съпругата му – обясни Сери. – Не ти ли е казал, че ще отседна тук? – той се намръщи озадачено. – Сигурно го е решил в последния момент.
– Не е. А и не би забравил да ми каже нещо такова – Теван присви очи и отстъпи назад. – Ще повикам Стражата. Ако ме лъжеш, по-добре се махай, докато не е станало късно! – мъжът се обърна и бързо се отдалечи.
– Стражниците ще създадат на теб и Уендел повече проблеми от мен – каза Сери, зарязвайки измисления акцент и вкарвайки провлечения изговор на копторите. – Ще се разшетат навсякъде, ще изпочупят сума ти неща, докато търсят доказателства, а после ще кажат, че всичко си си измислил. Дай да се разберем по човешки.
Теван спря и погледна намръщено Сери.
– Къщата ми трябва само за една седмица, може и по-малко – каза му Крадецът. – Уендел няма да познае, че съм бил тук. Ако не беше заминал, дори наем щях да му плащам, но тъй като го няма… – той бръкна в джоба на палтото си, позволявайки на ножа си да проблесне за миг, след което извади фишека златни монети, който криеше там за подобни случаи.
Мъжът се ококори.
– Седмица? – повтори той. Изглеждаше като омагьосан от златото. – Или по-малко. – После погледна Сери в очите. – Наемите тук са високи.
– Твоята къща ще излезе по-евтино.
Теван преглътна. После погледна отново монетите и кимна.
– Колко даваш?
– Половин златица на ден – отвърна Сери. После пъхна фишека обратно в джоба си. – Ще намериш парите до задната врата, след като си тръгна.
Мъжът кимна, стиснал недоверчиво устни. Но въпреки това не посмя да изрази на глас съмненията си. Вместо това погледна към другата страна на пътя.
– Наблюдаваш нещо – каза той. – Или търсиш някого. Мога ли да помогна с нещо?
– Опитваш се да се отървеш колкото се може по-бързо от мен? – попита Сери. В очите на мъжа проблесна смущение. „Не, по-скоро си мисли, че е намерил още един начин да изкара пари“. – Всъщност, ако си видял нещо подозрително наоколо…
Теван се намръщи.
– Една чужденка се появява в много странни часове. Обущарят каза, че е наела сутерена му. Така и не разбрахме с какво си изкарва хляба. Много е стара и грозна за уличница. Всяка сутрин жена ми я вижда на пазара при продавачите на подправки и билки. Мислим, че тя… – той се наведе към Сери и снижи гласа си – отървава млади жени от нежелани положения.
Сърцето на Сери подскочи, но той запази неутрално изражение на лицето си. Теван го погледна с очакване.
– Не представлява интерес за мен – рече Сери, свивайки рамене. – Нещо друго?
Мъжът поклати глава.
– Тая улица се смята за чист, почтен район. Ако става нещо, то е добре прикрито – продавачът се поколеба. – Какво става всъщност?
Сери поклати глава.
– Нищо, което да те интересува.
– Ясно – Теван отново отстъпи назад. – Успех, тогава.
– Лека нощ.
Мъжът кимна, обърна се и тръгна към магазина си. Сери затвори вратата, заключи я и изтича нагоре по стълбището, взимайки по две стъпала наведнъж. На върха се спря да си поеме дъх. Сърцето му се блъскаше в гърдите.
– Какво има? – попита Гол.
– Нищо. Не съм… вече… толкова млад – изпъшка Сери. Той отиде до стола си. – Трябва да излизам по-често. Отстъпницата мяркала ли се е?
– Не.
– Някой обърна ли внимание на разговора ни по съседски?
– Не особено.
– Добре. Някой от нас трябва да отиде на пазара във Волник сутринта. При продавачите на подправки.
– Така ли?
– Очевидно нашата отстъпничка ги посещава редовно.
– Това е територия на Скелин.
Сери изруга. Гол беше прав. Някои от Крадците нямаха нищо против другите да душат наоколо без разрешение в тяхната територия – стига да не се интересуват от техните работи – но на други определено не им беше приятно. Сери беше готов да се обзаложи, че Скелин беше от вторите.
– Едва ли ще ти откаже достъп – каза Гол.
– Да, но за да получа разрешението му, трябва да му обясня какво ще правя там. И тогава той ще разбере, че не съм потърсил помощта му, за да намеря някой, който може да се окаже Ловецът на Крадци.
– Просто му кажи истината – че не си сигурен в това и не си искал да го притесняваш, докато не намериш доказателства.
– Ако реши, че има вероятност да съм прав, той ще поиска да се включи в търсенето – посочи Сери.
– Ще ни дойде добре – отвърна Гол.
Сери въздъхна.
– Да. Но какво ще каже Сония, ако замесим още един Крадец?
Гол го погледна сериозно.
– Едва ли ще се интересува, стига да заловим отстъпника.
– А какво ще си помисли Скелин, когато разбере, че ще работи за Гилдията?
– Няма да има избор – Гол се усмихна. – А съдейки по думите ти, че той се интересува от магьосниците, сигурно ще бъде във възторг от тази възможност.
Сери погледна замислено приятеля си.
– Искаш да потърся помощта на Скелин, така ли?
Гол сви рамене.
– Ако тази жена е Ловецът на Крадци, бих искал бързо да я заловим. Ако изчезне скоро, ти ще си в безопасност.
– Ти също.
Едрият мъж разпери ръце.
– Че какво лошо има в това?
– Хм… – Сери погледна навън и видя, че на улицата се появи първият от фенерджиите. Вече се беше смрачило. – Нищо лошо няма. Щом Скелин разбере, че Ловецът на Крадци може би е магьосник, той ще осъзнае, че няма друг избор, освен да работи с Гилдията. Просто няма да може сам да я залови или убие.
– Значи ще се видиш с него?
Сери въздъхна.
– Може би ще се наложи.
Тъй като Ачати не беше уведомил ашаки Тикако за намерението си да посети провинциалното му имение, защото така щеше да изтъкне унизителният факт, че мъжът не е успял да разчете както трябва съзнанието на робинята си, той не искаше да се натрапва повече, като остане през нощта. Вместо това двамата с Денил продължиха по пътя до съседното имение, собственост на възрастен ашаки и помолиха за храна и постеля в името на краля.
Възрастният човек и съпругата му очевидно не бяха свикнали да имат компания и с неохота приеха ролите на домакин и домакиня. Но обичаят повеляваше да не отказват нищо на представителите на краля. Ачати ги съжали, хапна набързо, каза им, че двамата с Денил са изморени и искат да си легнат рано и домакините с готовност им показаха стаите. Щом се настаниха в помещенията за гости, двамата не си легнаха веднага, а седнаха и обсъдиха наученото.
– Ако Изменниците искат от нас да намерим Лоркин, ние ще го намерим – каза Ачати.
– Смятате ли, че имат чак такова влияние и мощ?
Сачаканецът намръщено кимна.
– За съжаление, да. Изплъзват ни се от векове. Много от предишните крале са се опитвали да ги изкарат наяве или да намерят седалището им, но Изменниците стават все по-добри в онова, което правят. Крал Амакира ми каза, че е по-добре да ги оставим на мира, с надеждата, че ако няма срещу какво да се борят, те ще отслабнат.
Денил се засмя.
– Може и да е прав, но аз се съмнявам.
– Защо?
– Без сблъсъците, които намаляват броя им и отнемат от времето им, те ще създадат семейства. Бойните им умения може да закърнеят, но броят им ще нарасне.
Ачани се намръщи.
– Накрая ще се окажат с твърде много гърла за изхранване. Ще умрат от глад – той се усмихна. – Така че може би кралят все пак е прав.
– Само ако Изменниците продължат да се крият.
– Смятате ли, че ще бъдат принудени да се разкрият? Да дойдат да ни молят за храна?
– Или ще изберат да се разкрият по друг начин. Колко е силна армията ви?
Ачати изсумтя презрително.
– Сигурно е стотици пъти по-голяма и силна от техните. Знаем за убежището им в планините, където земята е сурова и неплодородна. Не биха могли да изхранят население, което да може да се мери по численост с останалата част от страната, така че се съмнявам армията им да е колкото нашата или по-голяма.
Денил кимна утвърдително.
– Поради което те използват хитрости и тайни методи. Чудя се… смятате ли, че биха могли да покорят страната само чрез покушение и манипулиране на подходящите хора?
Изражението на Ачати стана сериозно.
– Не е изключено, но ако е било възможно, досега да са го направили.
– Идеалната възможност може би не се е появила още. Вероятно очакват някой нов и необичаен фактор.
Ачати повдигна вежди.
– Като шанса да отвлекат сина на могъща гилдийска магьосница?
– Смятате ли, че това е достатъчно необичайно?
– Не – той поклати глава и се усмихна. – Опитът за въвличането на Киралия и Сачака във война ще бъде твърде рискован. Ами ако Киралия спечели? Ами ако двете държави се обединят и се изправят заедно срещу Изменниците? Гилдията може да се окаже по-добра в намирането им от нас – той се поколеба. – Което ми напомня… Получихте ли отговор от Гилдията за отвличането на Лоркин?
