Текст книги "Водосрез"
Автор книги: Паоло Бачигалупи
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 28 страниц)
Цената падаше – Мария беше сигурна. Местните фермери все още теглеха вода за капково поливане, понеже получаваха субсидирани цени. Но големите китайски вертикали внезапно бяха спрели да помпят – точно както твърдеше хидрологът – и се подготвяха за жътвата, която се повтаряше само няколко пъти в годината.
А ето я и нея, застанала до помпата и вгледана в числата.
5,95$. 6,05$.
Цената определено падаше.
Мария чакаше, а сърцето ѝ тупкаше все по-бързо. Около нея тълпата започна да забелязва промяната и се примъкна по-наблизо. 6,15$. Местните се затичаха, видели най-накрая какво става. Слухът се разнесе из шатрите на пери-веселяците и извади народа изпод блесналите свещи на олтара на Санта Муерте – трупаха се зяпачи, но Мария вече беше заела челното място.
Държеше бутилките под ръка. Правилно беше отгатнала. Пазарната цена падаше като спускащ се от небесата ангел, за да я целуне по черната коса и да ѝ вдъхне надежда.
Свободно падане.
5,85$.
4,70$.
4,60$.
Мария никога досега не беше виждала по-ниска цена. Започна да пъха банкноти в слота, заключвайки цените още докато падаха. Нямаше значение. След няколко секунди щяха да се включат и големите момчета. Автоматичните системи щяха да доловят спадането и да започнат да помпят. Тя продължи да пъха банкноти. Беше почти все едно си купуваше бъдеще.
Използва всичката си наличност, а цената още падаше.
– Имаш ли пари? – извика на Сара вече без да ѝ пука дали някой знае какво прави. Не я беше грижа. Просто искаше да се възползва от възможността.
– Сериозно ли?
– Ще ти ги върна!
И други се тълпяха да зяпат цената, а след това се юрнаха да разкажат и на другарите си за чудотворния спад. Около другите помпи започваше да се трупа народ.
– Побързай! – от разочарование Мария почти крещеше. Печалбата щеше да е огромна. А тя се намираше тук в идеалния момент.
– А какво ще правим, ако цената не се покачи?
– Ще се качи. Ще се качи!
Сара колебливо ѝ връчи двайсетачка.
– Това ми е наемът.
– Малки банкноти ми трябват. Не големи! Не те пускат да купуваш с големи!
Сара извади още кеш – изрови от сутиена си парите от чукането.
В старите дни, беше казал хидрологът, човек можел просто да пъхне една цяла стотачка в машината и да си тръгне с всичките галони накуп. Но в горния край на системата някой бюрократ с остър молив пресметнал какво става, и сега можеше да се купува само на петдоларови наддавания. Така че Мария тъпчеше петарки, без да отлепя очи от цената, заключвайки галони. Всяко захранване – ново гарантирано количество. 2,44$. Никога не беше виждала такава ниска цена. Пъхаше банкнотите с възможно най-висока скорост.
Машината се задръсти. Противеше се на опитите ѝ да вкара още пари. Наоколо вече се трупаха много хора и на свой ред тъпчеха банкнотите си в помпите, но нейната беше засякла. Мария изруга и удари помпата. Беше купила вода за петдесет долара и с парите на Сара имаха за над осемдесет. А сега какво? Всички други маркучи бяха в употреба.
Мария се предаде и започна да налива. Цената вече се вдигаше. Автоматичните домашни системи на богаташите се събуждаха, хващаха падането на цената и започваха да помпят галони в цистерните. Или може би аркологията „Тайян“ се включваше в играта, ускорявайки покупките при пресмятането, че сега си струва да се насмучеш. Числата премигваха: 2,90$… 3,10$… 4,50$… 4,45$…
5,50$.
6,50$.
7,05$.
7,10$.
Редът – възстановен.
Мария извлачи плискащите се бутилки до червената количка и ги метна в нея. Водата на стойност петдесет долара току-що бе станала сто и двайсет и веднага щом я извлачеше от оазиса…
– Колко взехме?
Мария се боеше да каже, толкова хубаво ѝ беше. Само да успееше да замъкне водата в центъра на града и да я закара до строителната площадка на „Тайян“ – хората там копнееха за студена чаша. И имаха пари. Мястото ѝ беше познато от времето, когато баща ѝ работеше на високото скеле – всичките онези бригади, които излизаха от смяна. И тя щеше да е там и да ги чака. Да им предложи облекчение в жегата. На работниците не им беше позволено да си наливат на строежа, така че, ако искаха да пият вода на работа, или трябваше да идат да се наредят на „приятелска“ помпа и да платят обичайната цена, или можеха да се спрат при Мария и да получат вода, която им е подръка.
– Двеста – каза момичето. – По времето, когато успеем да откараме всичката тази вода, ще е поне двеста.
– За мен колко ще има?
– Деветдесет.
Мария беше наясно, че Сара е впечатлена. Не спря да дърдори през целия път към дома, замислена за дела си и възбудена, че е изкарала тридневната си надница само като се е помъкнала с приятелката си в тъмното.
– Ти си също като моя скъпар – заяви Сара. – Чаткаш я тая работа с водата.
– Не съм такъв играч.
Но дълбоко в себе си Мария се чувстваше поласкана от комплимента.
Скъпарят на Сара виждаше света ясно.
А сега и тя умееше същото.
Глава 4
Антуражът на Кейтрин Кейс от черни „Ескалейд“4646
Модел високопроходим пикап „Кадилак“. – Б.пр.
[Закрыть] хрущеше по строшени стъкла и парчета гипсокартон, оставяйки тебеширени следи.
Предната кола изпълваше огледалото за задно виждане на Анхела – стоманената ѝ решетка му се хилеше. Беше матовочерно чудовище, клекнало под тежестта на бомбоустойчивата броня, огледалните бронирани прозорци и високоефективните батерии. Нямаше лога, които да идентифицират Водната служба на Южна Невада. Черно и анонимно. Въпреки заслепяващия блясък на обедното слънце над Вегас фотоволтаичната кожа на водещия „Ескалейд“ едва-едва блещукаше.
Изотзад наизлязоха още няколко коли и затвориха улицата.
Охранителните отряди на ВСЮН излязоха от колите и се разпръснаха, нахълтваха в прашасалите изоставени къщи и проучваха преките. Наемниците бяха хора на „СюисЕкзек“, въоръжени с M-16-ки, защитни жилетки и непрозрачни очила.
Анхела наклони огледалото и се загледа в патрулите, които като призраци обикаляха обградилите алеята руини. Позна няколко души. Чиселм и Собел. Ортис. Дело на тръгнали на зле патриотични воини. Военни отпадъци, изхвърлени от Министерството по въпросите на ветераните и без обещаните им пенсии. Добре се справяха на новата си въртележка.
Собел се появи на един плосък покрив отпред, проучвайки хоризонта за снайперисти. Анхела си го спомни да лочи бира в един стриптийз клуб дълбоко под казината на „Сайпръс 1“, докато над него се върти едно момиче.
– Получавам пет пъти повече, отколкото в армията! – беше надвикал басовия тътен Собел. – И изобщо не излизам по задачи от страната! Плюс че не ме целят дронове от три мили височина! Казвам ти, Веласкес, това е проклета златна мина! Минаваш на частно и копаеш съкровище!
– Лесна работа ли е? – беше се поинтересувал Анхела.
– Тая щуротия? Мамка му, не. Последният път, когато беше толкова зле… беше май при президента Сапиенса в Мексико сити точно след като се изрепчи едновременно на онези от Синалоа4747
Щат в Мексико, известен с наркокартела, който се отъждествява със същото име. – Б.пр.
[Закрыть] и на Картелните щати и се опита да действа сам.
– И как мина?
Собел забели очи и придърпа момичето в скута си:
– Е, аз се измъкнах жив.
Анхела чакаше търпеливо. Екипите на ВСЮН си знаеха работата. Леден въздух изпълваше теслата, по соларната кожа на колата се стичаше ток. Още една двойка премина покрай затъмнените прозорци на теслата – Ортис и жена, която Анхела не позна, внимателно се промъкваха покрай натрошено на парчета триетажно блокче, разритвайки нахвърляните празни чисторби. Тухлените стени на сградата бяха надраскани с избелени от слънцето обиди и рисунки на Кейтрин Кейс, които демонстрираха къде може да си го завре, ако смята, че ще накара хората да се махнат оттук.
Най-хитрата беше стилизиран ковчег с надпис „Кутия за Кейс“. Останалите не бяха толкова готини.
ПИЙ–КНЯ–ИБ–А ВОД–ЧКА
Надрасканите със спрей обиди и сексуални заплахи прекъсваха под дълбоките драскотини по фасадите, където грабители бяха смъкнали старите охладители и бяха насекли стените, за да измъкнат окабеляването и медните водни тръби. Масовите потреби, превърнати в масов боклук.
За Анхела беше поразително колко сходно изглеждат различните градове, след като са загубили водата си. Нямаше значение дали са в горната част на река Колорадо, или в долната. Все едно дали иде реч за Лас Вегас или Финикс, Тъксън или Гранд Джънкшън, Моуаб или Делта. В крайна сметка всичко беше еднакво: ослепели светофари се люлеят по пълните с търкалящите се топки тръни улици, търговските центрове са притъмнели и са с високо ехо и строшени витрини, голф игрищата са покрити с пясък и са обрасли с мъртви, изсъхнали дървета.
Точно в този момент Карвър Сити се беше запътил към същата ситуация като на руините тук – просто поредната жертва на острия, ясен взор на Кейтрин Кейс и още по-острите ѝ водосрези. Ортиз изникна върху триетажното блокче и надникна надолу към улицата. Зад него се виждаха неравните форми на най-новото начинание на Кейтрин Кейс – „Сайпръс 3“, гордо вирнал глава в задименото синьо на небето – бъдещето, арогантно грейнало над старите руини на Лас Вегас.
Слънчевите панели на аркологията потрепваха, проследяваха светилото и засенчваха стените ѝ, контролираха температурата, докато смучеха топлина и светлина. Зад „Сайпръс 3“ се виждаха сестрите му 1 и 2, а на запад от тях основите на „Сайпръс 4“ си личаха по щръкналите дантелени кули на строителните кранове, живописно увити в банери с 远大集团, провиснали по хълбоците им в червено и златно.
Дори от две мили разстояние Анхела разчиташе ясно китайските йероглифи. Юан Да Джи Туан. Не се справяше кой знае колко добре с китайския, но тези думи му бяха познати. „Широката група“, корава строителна фирма от Чанша. Вършеха всичко необходимо за съпруга на Кейс и групировката му за недвижими имоти.
Китайците знаеха как се правят тия шибантии, така заяви Кейс. Знаеха как да направят едно съвместно сдружение печелившо за всички. Беше лесно да се продават места в новите екземпляри от аркологичната ѝ концепция при вече готови и пуснати в действие три комплекса. Започнатият „Сайпръс 4“ вече беше разпродаден на зелено, а „Сайпръс 5“ беше стигнал дъските на проектантите.
Анхела още си спомняше колко силно го беше впечатлила дамата от агенцията за недвижими имоти, докато обикаляха централните атриуми на „Сайпръс 1“. Бяха заобиколени от водопади и увивни растения, но мацката не спря да чука на таблета си и му показваше схеми, обясняваше му колко са сигурни рециклиращите системи, и описваше как „Сайпръс“ може да кара на собствената си вода до три месеца накуп, без нито един път да се наложи да черпи от Колорадо. Опитваше се да му обясни нещо, което Анхела лично беше помогнал да се роди.
Хората наричаха Кейтрин Кейс убиец, понеже водосрезите ѝ режеха адски безмилостно по Колорадо, но когато вдъхна уханието на евкалипт и орлови нокти в „Сайпръс“, Анхела осъзна, че всички грешат.
Навън имаше само пустиня и смърт. Но вътре, сред джунглата от зеленина и декоративни езерца, кипеше живот и Кейтрин Кейс беше светица, която предлагаше спасение на вярващите в нея, докато ги напътстваше към убежището във вътрешността на технологичните чудеса, които бе съзряла.
Ортис отново подмина теслата на Анхела, надникна вътре и се убеди, че той е самичък в колата. Още няколко войници на „СюисЕкзек“ заеха позиции в началото на улицата.
Най-накрая и личният „Ескалейд“ на Кейс изпълзя в уличката и Кралицата на Колорадо стъпи навън. Стройна и руса, с опъната по бедрата пола. Високите ѝ токове тракаха по строшените стъкла. Тънко кръстче. Болеро в тъмносиньо върху златното сияние на блузата ѝ. Мазки грим правеха очите и големи и тъмни. В пържещата горещина под слънцето тази жена изглеждаше твърде малка и деликатна, за да бъде движещата сила, която превръщаше градовете в облаци прах.
Анхела все още си спомняше как стои пред нея в балистична броня, докато тя обявяваше, че ще среже гърлото на точно това предградие. Едно от първите ѝ завоевания. Все още чуваше гневния ропот на тълпата и помнеше как военните му цайси се бяха озарили с физиономиите на активистите и дъга от оценки на степента на заплаха при разпознаване на обектите, както и алгоритми за търсене на вдигнати огнестрелни оръжия, които да му подскажат, че е време да гризне куршума в името на кралицата си…
Каква шибана задача.
Какво шибано предложение.
– Искаш ли да останеш? – това го попита тя, когато се срещнаха за първи път.
Беше още преди обучението. Преди Анхела да има лична карта или разрешително за живеене в „Сайпръс“. Преди щатската гвардия. Тогава той не беше дори законно човек. Спомняше си горещината и страха зад решетките. Амониевата смрад на използваните прекалено много пъти чисторби. Трийсет души, натъпкани в една затворническа килия. Всичките – джебчии, чекиджии, бандити и престъпници, които не са проявили здравия разум да си вадят хляба така, както Вегас е поискал от тях. А сега Вегас се канеше да ги натъпче в осемнайсетколесни камиони и да ги откара на юг. Който доживееше до границата, оцеляваше. Който се опържеше, беше добре препечен.
Уличните банди му викаха „боклукчийския камион“.
Не бива да ви спипат, homes. Със сигурност ще ви тикнат в боклукчийския камион.
Кейтрин Кейс и тогава носеше скъпи обувки – деликатни сандали с каишки и високи токове, които тракаха по напукания бетон в затвора и остро подчертаваха по-тежките стъпки на гвардейския ѝ ескорт, обут в ботуши. Анхела си спомняше токчетата ѝ заради това, че бяха донесли промяна в рутината на килиите и го бяха накарали да надникне между решетките. Помнеше как зяпаше странната, прилична на кукла жена, и си мислеше, че ако успее да вкопчи пръсти във врата ѝ, всичкото злато и диаманти по нея ще го направят един прилично богат cabron. Помнеше как тя отвърна на огледа му с настоятелни и очаровани сини очи, сякаш той беше животно в зоопарка, а тя го изучаваше. Спомняше си съвършената ѝ концентрация и как му се стори, че е тръгнала да търси нещо, и колко му се щеше да ѝ посегне и да ѝ даде урок.
А след това тя го изненада до дън душа. Сам-сама посегна през решетките да погали влагата по челото му. Просто си пъхна вътре ръката въпреки предупредителното изсъскване на телохранителите си.
– Искаш ли да останеш? – попита и сините ѝ очи бяха спокойни и лишени от страх.
И Анхела кимна, доловил открилата се възможност.
Телохранителите го извадиха от килията и го заведоха в стая без прозорци. Накараха го да чака в горещината, докато онази кукла дойде.
– Чух, че си бил прострелван – започна тя, когато най-сетне седна срещу него.
Анхела я изгледа спокойно и вдигна ризата си – въплъщение на мачовщината – да ѝ покаже неравните белези.
– Няколко пъти.
– Това е добре. Работата, която съм ти намислила, може да включва още.
– Че що да искам да ме гръмнат заради теб?
– По принцип, защото плащам по-добре – тя се усмихна леко. – А и ще ти дам свястна балистична броня. С малко късмет може дори да оцелееш.
– Не се боя да умра.
Анхела се усмихваше, като се сетеше за онзи път. Не се беше страхувал. Нито да умре в боклукчийския камион на Вегас, нито от Кейтрин Кейс. От толкова дълго време гледаше смъртта си в лицето, че тя се беше превърнала в най-добрата му приятелка. Тази скъпарска кукличка беше едното нищо. На гърба си Анхела имаше татуирана Ла Санта Муерте. Беше заложил живота си в ръцете на Кльощавата дама. Смъртта му беше най-добрата мацка. Но попита:
– Защо аз?
– Пасваш на профил, който ще ми върши работа. Агресивен си, но имаш достатъчен контрол върху импулсите. Интелигентен си. Гъвкав си в променящи се обстоятелства. Внимателен си… – тя го погледна в очите. – Не вреди, че освен това си и призрак. Не разполагаме с никакви документи за теб. Имаме няколко пръстови отпечатъка от юношески затвор в Ел Пасо, но онова е място… – тя сви рамене. – Долу, в Мексико, може и да има следи от теб, но тук си призрак. А за мен призраците са полезни.
– И какво трябва да ти свърши един призрак?
Тя се усмихна и при тези му думи:
– Как се справяш с рязането на гърла?
Имаше и други новобранци, но с времето повечето се бяха изпарили. Някои изчезнаха веднага – отпаднаха от тренировъчните лагери на щатската гвардия и полицейските обучения. Други си бяха тръгнали сами. Трети не издържаха на все по-сложните изисквания на Кейс.
Когато тя го нае първоначално, Анхела си беше помислил, че ѝ трябва стрелец. Но тя го беше накарала да се научи как се прави какво ли не – от изчитане на законен договор до залагане на силни експлозиви. Много хора отпаднаха. Анхела процъфтяваше.
И в замяна Кралицата на Колорадо го удостои с рицарска титла. Даде му разрешително за живеене в „Сайпръс 1“. Засипа го с шофьорски книжки и банкови сметки, значки и униформи. Първо влезе в отряд „Камилите“, но имаше и други – и не всичките бяха в нейна власт. Колорадски щатски патрул. Аризонска служба за криминални разследвания. Националната гвардия на Юта. Бюро мелиорации. Полицейски отдел – Финикс. Поземлената служба. ФБР. Самоличности и коли, униформи и значки – идваха и си отиваха в зависимост къде Кралицата имаше нужда от водосрез. Анхела приемаше ролите си с лекотата на хамелеон и променяше цвета си така, че да пасва на всяка нова задача, сменяше самоличностите си с такава лекота, с каквато змията си сваля кожата.
Онзи човек от затворническата килия бе съществувал преди много, много кожи.
Вратата на теслата се отвори и вътре нахлу горещ полъх. Ортис безразлично задържа вратата на шефката си. Кейс се настани на седалката на пътника и прибра вътре елегантните си крака. Кимна на телохранителя. Вратата цъкна и отряза светлината и горещината. Възцари се електрическа прохлада.
– Силна параноя? – попита Анхела във внезапната тишина.
Кейс сви рамене и каза:
– Пак има много заплахи. На финалния етап на Източния тръбопровод сме.
– Мислех, че са го спрели?
– Рейес най-накрая успя да прогони фермерите, които стреляха по бригадите на изкопа. Вече разполагаме с дронове, които патрулират по цялото трасе от двеста и петдесет мили, така че ако някой приближи този тръбопровод, можем да му стоварим на главата преизподнята с все адския огън4848
Игра на думи с имената на ракетите „Хадес“ и „Хелфайър“. – Б.пр.
[Закрыть]. Бреговите хребети4949
Окръг в близост до Сиера Невада, част от Големия басейн. – Б.пр.
[Закрыть] всеки момент ще пресъхнат, както си трябва.
Анхела забелязваше следи от остаряване само когато Кейс се усмихваше. Каквито и холивудски процедури да правеше тя, работеха. Само в ъгълчетата на очите ѝ имаше едва забележими бръчици, нищо друго. Тя постоянно изглеждаше като излязла от списание. Дрехите ѝ винаги бяха идеални. Гримът ѝ, данните ѝ, плановете ѝ – винаги перфектно анализирани и подредени. Кейс обичаше подробностите, всички – без да подбира. Намираше общи черти, напасваше ги заедно и след това ги обръщаше така, че да извлече полза.
– Значи, сега са ти вдигнали мерника – заключи Анхела.
– „Оценка на заплахата“ следи към половин дузина ядра. Ортис твърди, че няколко му се струват вероятни… – тя врътна глава към графитите по стените, заобикалящи колата. – Донякъде всичко това те кара да съжаляваш за едно време, когато всичко, което ми правеха, бяха позиви и фотошоп на лицето ми върху порно.
– И все пак – продължи Анхела – това си е доста охрана заради някакви ядосани фермери.
– Ортис постоянно ми напомня, че един куршум стига. А и след като не могат да свалят дрон, мислят си, че е по-лесно да се пробват с мен.
– Лоша новина за тях.
Кейс се засмя:
– Ако не се опитваха да ми издухат мозъка, може би наистина щях да ги съжаля. Всичките тези… трескави хора, пълни с тяхната… – тя поспря, търсейки правилната дума – вяра. Тяхната вяра – кимна, спряла се на дума, която ѝ харесва. – И сега смятат, че понеже имат вяра, могат да пожелаят светът да стане такъв, какъвто на тях им се иска. Съвсем невинни са, ако се замислиш.
Всички тези момченца и момиченца, които си играят из пустинята с пушките си и се преструват на борци за свобода. Такива невинни малки дечица.
– Малки дечица с огнестрелно оръжие.
– Опитът ми показва, че децата с пушки най-често прострелват себе си… – тя смени темата. – Разкажи ми за Карвър Сити.
– Лесна работа – Анхела сви рамене. – Ю се опита да се върне обратно. Искаше да се самоубие. Но го измъкнах.
– Омекваш.
– Нали точно ти се оплакваш от делата за смърт по небрежност.
– Трябва да се свържем с Ю. Винаги ми е харесвала себеотдайността му. Да видим дали би искал да работи от тази страна на реката.
– Споменах му да си държи очите отворени за оферта, когато го изхвърлих от хеликоптера.
– Изобщо не е трябвало да го пускаш. В момента го дават по всички новини и дърдори за водосрезите на Лас Вегас.
– Сериозно ли? Малко шибано градче като това е отразено по новините?
– Журнотата обичат истории за черни хеликоптери.
– Искаш ли да натисна този-онзи? Да разкарам историята?
– Не – Кейс поклати глава. – Вниманието на журнотата е устойчиво колкото на комар. Утре ще преследват суперторнадо в Чикаго или някой пробив на морската стена в Маями. Ще си кротуваме и всички ще забравят, че се е случило такова нещо. Дори ако след няколко години Карвър Сити спечели дело за щети, той вече няма да съществува като град. Понеже важното е, че диша пясъка и ние им взехме водата.
– Защо тогава не ми изглеждаш доволна? – попита Анхела. – Карвър Сити е свършен. Продължаваме нататък. Да резнем нещо друго, нали така?
– За нещастие, не е толкова просто… – Кейс сбърчи вежди. – Оказа се, че е имал инвеститори, които проверките на Бракстън не са извадили на бял свят. Някакъв проект за екоразвитие наемал водните права на Карвър Сити. Аркология, която да се изхранва от земята. Вертикална ферма, интегрирани жилища, осемдесет и пет процента рециклиране на водата – нещо като версия на „Сайпръс“, но с по-нисък наем. Излиза, че там са инвестирали доста хора.
– Хора, а?
– Хора с връзки – уточни Кейс. – Сенатор от Далечния изток. Няколко щатски представители.
Каза го с такъв тон, че Анхела изненадано се обърна. Да попита:
– Щатски представители ли? Имаш предвид от Невада, така ли? Наши хора?
– Монтоя, Клейг, Туан, Ласал…
Анхела не успя да потисне смеха си:
– Какво, по дяволите, са си мислели?
– Очевидно са смятали, че знаят каква е позицията относно Карвър Сити.
– Проклет да съм! – Анхела поклати глава. – Нищо чудно, че Ю изглеждаше толкова изненадан. Копелето си е мислило, че си е купило застраховки от чисто злато. Държал е наши хора в джоба си. Докато бях долу с него, все повтаряше, че ще разстроя влиятелни хора.
– Напоследък всички се подсигуряват двойно – каза Кейс. – Губернаторът ми се обади веднага след като падна пречиствателната станция на Карвър Сити.
– И той ли е бил замесен?
– Божичко, не. Но търсеше сведения, опитваше се да разбере дали планираме и други удари.
– Къде е инвестирал?
– Кой знае, да му се не види? Твърде хитър е да спомене нещо по телефон, който може да се записва.
– Но още те подкрепя, нали?
– Е, няма да събере гласове, ако Вегас пресъхне. Така че, докато продължавам да му доставям водата, Водната служба на Южна Невада разполага с картбланш. Можем да събираме данъци, да строим…
– … и да режем.
– И да планираме икономическото бъдеще на Невада – завърши Кейс вместо Анхела. – Но все пак всеки път, когато се обърна, се натъквам на някой… задник… който си подсигурява залозите. Знаеш ли, че реално съществуват букмейкъри, които събират залози кой град ще загуби правата си следващия път?
– И какви са залозите?
Шефката му го изгледа саркастично:
– Опитвам се да не проверявам. И бездруго покрай всичките „Сайпръс“ си имам достатъчно съдебни дела за конфликт на интереси.
– Да, но аз бих могъл да изкарам сериозни пари.
– При последната ми проверка не умираше от бедност – Кейс присви очи срещу мъртвото предградие. – Навремето си мислех, че мога да вярвам поне на собствените си хора. Сега или гледам през рамо за някой убиец с пушка, или се разправям с чиновник от пощенската станция, който продава стратегията ни за развитие на водата в замяна на разрешително за живеене в Лос Анджелис. Човек вече не може да има доверие никому.
– Бракстън е изпуснал онези щатски представители, нали така?
– Е, и?
– Просто твърдя, че обикновено не пропуска нищо – Анхела сви рамене. – Или поне нямаше такъв навик.
Кейс го изгледа остро:
– И?
– Просто казвам, че досега не е имал навика да се издънва.
– Христе. И ти ме мислиш за параноичка.
– Както ти каза, и един куршум стига.
– Бракстън не ни е издънил – Кейс изгледа предупредително Анхела. – И нямам нужда главният ми водосрез да враждува с шефа на правния ми отдел.
– Няма проблем – той се ухили и вдигна ръце. – Стига Бракстън да не ми диша във врата, и аз няма да дишам в неговия.
Кейс изсумтя раздразнено.
– Тази работа беше лесна навремето.
– Преди мен е било.
– Не чак толкова отдавна. Едно време нещата стояха така, че ако си успял да се споразумееш за водообменен проект със Сан Диего и джойнтвенчър за обезсолителна станция, изглеждаш като гений. А днес? – Кейтрин поклати глава. – Елис казва, че Калифорния е пуснала гвардията по цялото течение на реката нагоре в Уайоминг и Колорадо. Видял е хеликоптерите им по горното поречие на Грийн Ривър и Ямпа.
Анхела я погледна изненадан:
– Не знаех, че Елис работи толкова нагоре по реката.
– Опитваме се да установим кой притежава старшите права там. В случай че трябва да започнем да правим нови оферти за изкупуване… – Кейс направи гримаса. – И Калифорния вече е там, граби правата за Горния басейн преди нас. Смятахме, че предоговарянето за водните трансфери със Съглашението ще работи в наша полза. Но сега ме плаши до смърт. Играем си на гоненица. Като нищо ще се окаже, че накрая Калифорния просто притежава Колорадо или Уайоминг нацяло. Те ще пъхнат долното течение на реката в сламка, ще си присвоят спестяванията от изпаренията и ще изкупят Горно Колорадо.
– Правилата се променят – кимна Анхела.
– А може и никога да не е имало правила. Може просто всички да караме на привички. Неща, които правим, без дори да знаем защо… – Кейс се засмя. – Знаеш ли, че дъщеря ми още казва Клетвата за вярност? Имам три различни опълчения, пратени да ловят зонъри и тексасци, които пресичат границата ни, а Джеси все още слага длан на гърдите си и казва Клетвата! Да се чудиш и маеш. Всеки отделен щат си има собствени гранични патрули, а детето ми още се нарича американка…
Анхела сви рамене.
– Така и не я схванах тази работа с патриотизма.
– Не – засмя се Кейс, – не би и могъл. Някои от нас обаче вярваха в нея. Сега само размахваме американското знаме, та властите да не ни нападнат, задето набираме опълчения.
– Държави… – Анхела замлъкна, замислен за собственото си детство в Мексико, преди Картелните щати. – Те идват и си отиват.
– А най-често не сме подготвени за идването им – додаде Кейс. – Има теория, че ако не разполагаме с правилните думи в речниците си, дори не можем да видим неща, които са право пред очите ни. Ако не можем точно да опишем реалността си, не сме в състояние да я видим. А не обратното. Така че някой споменава думи като Мексико или Съединени щати и може би това ни пречи дори да видим какво ни е пред носовете. Собствените ни думи ни вадят очите.
– Само дето ти винаги виждаш какво се задава – отвърна Анхела.
– Е, имам чувството, че летя на сляпо… – Тя взе да брои точки на пръстите си: – Снеготопенето в Скалистите планини – там като нищо ще е нула. Това никой не го е планирал… – Един пръст. – Прашни бури и горски пожари, които ужасно се ебават със слънчевите ни батерии. И това никой не го е планирал… – Втори пръст. – Всичкият този прахоляк ускорява снеготопенето, така че дори ако годината е добра, всичко се стапя твърде бързо или пък се изпарява. Това никой не го е планирал… – Трети пръст. – Хидроцентралите – Кейс се засмя. – Те са аут освен през пролетта, понеже не може да се натрупа достатъчно вода в резервоарите… – Пети пръст. – И накрая ето ти я Калифорния с всичките тези претенции за реката.
Тя гледаше отворената си длан, все едно може да отгатне бъдещето по нея.
– В момента Елис е по Гънисън, прави оферти и се боя, че и там е прекалено закъснял. Сякаш не успяваме да хванем влака. Все някой е на крачка пред нас. Някой, който вижда по-ясно нещата. Някой, който разполага с по-добри думи да опише накъде сме тръгнали.
– Сигурна ли си, че не искаш да проуча Бракстън?
– Остави Бракстън на мира. Вече съм му закачила опашка.
Анхела се засмя:
– Знаех си. И ти не го харесваш.
– Не е въпрос на харесване – въпрос на доверие е. И си прав, той нямаше навика да се дъни… – Кейс замълча. – Имам обаче нещо друго, което искам да проучиш. Долу във Финикс.
– Искаш да срежа ЦАП? Този път завинаги?
– Не – тя поклати яростно глава. – Подобно нещо няма да ни се размине втори път. Не и без законови основания. Властите сега го следят с дронове и последното, което ни трябва, е армията да застане на страната на Аризона. Не. Искам да идеш във Финикс и да подушиш наоколо от мое име. Май нещо е тръгнало накриво и не успявам да го видя ясно.
– Какво да…
– Ако знаех какво е, нямаше да те пращам долу. Имам чувството, че не знам пълната история. От Калифорния също се носи тихо бръмчене. Ядосани са от нещо.
– Кой бръмчи?
Тя вдигна вежда срещу нещо:
– Нека държим информацията раздробена на части, става ли? Просто подуши наоколо. Искам още чифт очи долу. Независим чифт очи.
– Кой държи Финикс?
– Гусман.
– Хулио?
– Да.
– Добър е.
– Е, сега е направо умрял от страх и моли да го извадя оттам. Все повтаря, че е загубил хората си. Държи се като Пиленцето при падащото небе5050
Приказката за Пиленцето касае масовата истерия. Листо пада на опашката на Пиленцето и то хуква с викове, че небето пада и всички трябва да се спасяват. Всява паника сред горските животни и накрая Лисугерът ги изяжда. – Б.пр.
[Закрыть].
– Навремето беше добър.
– Може би съм го оставила твърде дълго там, долу. Очакваше се Финикс да побърза и да умре, така че го оставих там. Вместо това градът продължава да се държи за ръба. Нали знаеш, че дори строят там аркология? Част от нея вече е готова и работи.
– Малко е късно за това.
– Пари от китайска слънчева енергия и наркодолари. Очевидно с такава комбинация никога не е късно.
– Водата има навика да тече към парите.
– Е, Картелните щати и китайските енергийни разработчици заедно…
– Това са много пари.
– Почти изглежда, че Финикс отново може да влезе в играта. Преди няколко седмици Хулио ми разправяше, че е напипал нещо голямо, и след това внезапно ситуацията се скофти и той започна да се паникьосва и да моли да се върне от другата страна на реката. Искам да разровиш случилото се и да видиш какво е накарало Хулио толкова да се разтревожи, че да почне да се плаши от собствената си сянка. В момента няма много хора, на които да имам доверие, а това… – Кейс замълча. – Просто ми се струва погрешно. Искам да ми докладваш пряко. Не минавай през каналите на ВСЮН.
– Не искаш губернаторът да ти наднича над рамото?
Кейс въздъхна с отвращение:
– Нали знаеш, едно време наистина се доверявахме на собствените си хора.
Поговориха си още няколко минути за дреболии, но Анхела беше наясно, че Кейс вече е преминала към следващия проблем. Беше получил задача – беше напаснат в нейната мозайка на света и сега неспокойният ѝ ум пристъпи към други данни и следващи проблеми. Минута по-късно тя му пожела късмет и излезе от теслата.
