Текст книги "Водосрез"

Автор книги: Паоло Бачигалупи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 28 страниц)

– Полицейска палка? – предположи Луси.

Кристин схвана същността на мисълта ѝ още при задаването на въпроса – ококорване на очите и бързо наложена безизразност. Потайно погледна към ченгетата, които се въртяха от другата страна на стаята с нов порой от трупове, и изгледа строго Луси, задето е казала на глас онова, което всички си шепнеха – че ченгетата на Финикс са биячи под наем. Промърмори:

– Може да е било и някаква билярдна щека… – и продължи нататък: – Вероятно е бил убиван няколко пъти, а после възкресяван. Адреналинът в кръвоносната система подсказва ревивификация. Очите са премахнати преди настъпването на смъртта. От другите телесни части само дланите и стъпалата са отрязани тогава. Отстраняването на краката и останалите щети са нанесени след смъртта му. Има следи от правени опити за турникет на крайниците и допълнително удължаване на живота.

Луси се насили да диша бавно и да поема информацията заедно с подаването ѝ. Имаше чувството, че стаята се люлее под краката ѝ. Стисна количката, за да запази равновесие. Кристин беше напълно безстрастна, докато описваше етапите на обезобразяването на Джейми. Но за него самия преживяването не е било безстрастно. Навярно е плакал и се е давил, и е пищял, и се е молил със стичащи се по лицето сополи. Сълзи и лиги. Гласът му сигурно е прегракнал от крясъците…

Луси се наведе по-близо, втренчена в обезобразеното му лице.

Беше си отхапал езика.

По зъбите му още имаше кръв.

Тя се изправи, борейки се с напъните за повръщане. Известно време мъчителите трябва да са полагали дяволски усилия, но накрая негодниците са изгубили способността да влияят на Джейми. И това сигурно ги е ядосало, понеже го бяха върнали от местенцето му в рая или ада, за да си пробват още веднъж силите срещу него.

И после още няколко пъти.

Кристин можеше да изброи етапите от разчленяването на Джейми, но с това дори не начеваше да описва ужаса, който е преживял, докато похитителите му са го разрязвали на части. Боже, какъв глупак беше Джейми! Толкова самодоволен и с такива грандиозни кроежи. И всичките му идеи как да се самонаправи богат и да се измъкне с парите…

– Вещите му тук ли са? – попита Луси.

Медичката я изгледа продължително.

– Да. Не е бил обран.

– Може ли да ги видя?

Кристин се поколеба.

– Познаваше го, нали?

Луси кимна:

– Да.

– Личи си – патоложката въздъхна. – Сложи си ръкавици.

Журната я послуша и Кристин я остави да прерови торбата с вещите на Джейми. Окървавените му дрехи. Портфейлът му. Тя го отвори и го разгърна. Намери кредитни карти, няколко юана. Касови бележки и квитанции. Разгледа ги. Имаше няколко от будки за закуски, от онзи тип квитанции, писани на ръка, каквито раздаваха пери-веселяшките продавачи на churro6969
  Churro (исп.) – шприцовани пържени закуски (пръчици от тесто), понякога със сладък пълнеж или с крем. – Б.пр.


[Закрыть]. Джейми винаги се грижеше работните му разходи да се възстановяват, но това беше прекалено. Няколко визитки. „Салт Ривър Проджект“. Бюро по индианските въпроси. Бюро по мелиорациите. Въплъщението на труда му.

Докато разглеждаше кредитните му карти, Луси се натъкна на нащракана на парче анон-карта. Златна, ламинирана, с надраскано като с кръв лого: Апокалипсис сега!

Луси обърна картичката. Беше от онзи тип, при който се съхраняват пари. Пускаш парите в нея посредством „Биткойн“ или друга криптовалута, след това ги използваш без страх, че ще те проследят. Хубав метод, ако не искаш да оставяш финансова следа. Освен това – готин и ако някой друг нарива пари в картата. Лесен и анонимен начин да ти плащат.

Замислено чукна ръба на златното чудо в дланта си. Тази карта я притесняваше. Не подхождаше на Джейми. Той беше по-изискан потребител.

– Кофти начин за умиране – каза някой зад гърба ѝ.

При тази реплика Луси подскочи и напъха бележките и картата обратно в портфейла на Джейми. Зад гърба ѝ стояха двама детективи в цивилно облекло. Латиноамериканци със затъкнати в коланите палци и свалени ципове на якетата, така че да се виждат оръжията и значките им.

Единият беше нисък, с наченки на шкембе, подрязана брадичка и многозначителна усмивчица. Другият беше висок. Сериозен, ъгловат и суров. И двамата гледаха Джейми.

– Дявол го взел – обади се този с брадичката, – изглежда, все едно някой от доста време е точил зъби копелето да страда здравата!

– Мога ли да съм полезна с нещо? – попита остро Кристин.

– Отдел „Криминални разследвания“ – по-високият ѝ показа значката си и се присъедини към партньора си в огледа, като се наведе да проучи отблизо лицето на Джейми. – Бая е страдал. Явно си е отхапал езика… – Окъпа Луси с леден поглед. – Това неговите вещи ли са?

Преди дори да му отговори, той измъкна портфейла на Джейми от ръката ѝ.

– Наоколо е пълно с труповете на койотите убийци – многозначително се обади Кристин.

Сериозното ченге се изправи и каза:

– Не търся стари тела от изкопа. Трябват ми готини, преснички. Като това… – той се вгледа в трупа на Джейми. – Той има ли си име?

– Джеймс Сандерсън – каза Кристин.

– Хъм – ченгето сви рамене. – Не е този, който ми трябва. Търсим някой си на име Восович… – доби замислен вид. – Този тук обаче е направо черешката на тортата.

На Луси не ѝ харесваше начинът, по който се държаха ченгетата, нито как стрелкаха погледи между трупа на Джейми, Кристин и нея.

По-ниското ченге с брадичката имаше следи от нещо като татуировка на змия, която се спускаше по опакото на дланта му. Високият беше с белег на лицето и шията си – блед, неравен хребет от плът, все едно някой го е наръгал с бутилка в гърлото и после я е теглил надолу до гърдите му. Ниският ровеше в портфейла на Джейми, а Кристин ги поведе към друго тяло и дръпна чаршафа от него.

– Този ли е вашият човек? – попита тя.

Луси ги последва с любопитство. Ченгето с усмивчицата и брадичката още държеше нещата на Джейми. Ужасно ѝ се искаше да прегледа отново квитанциите и клубната карта – но забрави за всичко това веднага щом видя другия труп. Двата бяха свързани. Двата трупа бяха като огледални отражения един на друг въпреки различията в понесените мъчения.

– Я виж това – възкликна нисичкият. – Восбургер. Чиуауански апокалипсис, версия 3,0. Ха сега ми кажи, че не сме насред ада!

По-високият изсумтя:

– Определено го е настъпил Съдният ден… – той врътна глава към трупа на Джейми. – И си има близначе.

– Сигурно е просто съвпадение – пошегува се този с брадичката.

– Чувал съм, че имало и такова чудо.

И двамата се усмихнаха, вече втренчили погледи в Луси.

– Познаваш ли този? – попита ченгето с белега. Сочеше към новия труп – онзи, когото бяха нарекли Восович.

Съсипаното тяло на мъртвеца дотолкова напомняше това на Джейми, че връзката не би могла да бъде пропусната и от най-тъпото ченге.

Луси поклати глава:

– Никога не съм го виждала.

Ченгето с белега посочи Джейми:

– А този? Приятел ли ти беше? – Взе портфейла от ръката на партньора си и извади шофьорската книжка отвътре. – Кой е бил Джеймс Сандерсън?

– Излиза, че е бил дребна писарушка във „Финикс Уотър“ – обади се нисичкият. – Или поне така се казва във визитката му.

– Вярно ли е? – обърна се високият към Луси. – С това ли се е занимавал Сандерсън? Вода? Законови вратички?

На Луси не ѝ харесваше как я гледа ченгето. Привидно се държеше безразлично, но въпросът му беше многозначителен. А тъмните му очи я приковаваха.

– Дявол ме взел, ако знам! – тя се престори, че не проявява интерес. – За мен е просто плувец… – и махна с палец към Тимо, който щракаше усърдно снимки. – Работим за „Рио де сангре“. Реших, че трупът може да е достатъчно готин, та да стане за корица.

– Ха. Пък не ми заприлича на лешояд! – белязаното ченге кимна към Джейми и новото тяло. – Виждала ли си напоследък други такива жертви? След мъчения като техните? Плувци може би? Или окачени по надлезите, нещо такова?

Луси сви рамене.

– Нарковците правят такива работи понякога… – тя остави разговора да продължи, като се престори на отегчена, и използва всички способи, които Рей Торес ѝ беше показал за отклоняване на вниманието на ченгетата. – Тимо ей там има цял каталог със снимки, ако искате да погледнете. Сигурно разполага с нещо подобно.

– Обзалагам се, че разполага – ченгето се обърна и подвикна на Кристин, която беше отишла да надзирава продължаващия хаос. – Хей! Този тип тук има ли някакви лични вещи?

– Може и да има – подвикна в отговор Кристин. – Ако ги намерите, ваши са си.

– Ако ги намерите… – изсумтя нисичкият, оглеждайки хаоса. Замъкна се обратно до трупа на Джейми.

Луси се опитваше да види връзката между двете ченгета и дали има начин да измъкне нещо от тях. „Восович“ – беше казало ченгето. Много ѝ се щеше да го накара да ѝ покаже как се пише името, така че да започне да копае. Беше сигурна, че ще ѝ разкаже подробности за смъртта на Джейми. Поне този път убийството нямаше да си остане загадка.

Неканен, в мислите ѝ изплува образът на Рей Торес, размахващ предупредително пръст. „Не пиши за труповете.“

– Имате ли улики? – попита тя ченгетата.

Двамата се спогледаха.

– Лоши типове са го сторили – каза онзи с брадичката. – Наистина лоши типове.

– Мога ли да ви цитирам? – веднага го притисна Луси.

– Разбира се. Непременно! – белязаният я гледаше по начин, от който внезапно я завладя безпокойство. Очите ѝ бяха привлечени към белега, минаващ по врата и челюстта му и изчезващ под ризата – назъбена резка в твърдия махагон на кожата му. Вълниста накъсана плът. Грозно насилие.

– Разкажи ми пак за този човек – каза той, почуквайки количката, на която лежеше Джейми. – Какъв каза, че ти е интересът към него?

– Аз… – Луси се стегна. – Както казах. Просто търся нещо по-кърваво. За вестничоците.

– Аха – кимна той. – За таблоидите.

Луси внезапно изпита неловкото усещане, че го е срещала и преди.

От очите му идва – каза си. Заради наситената бдителност. Тъмни и корави. Очи, които са видели твърде много ужасии и не хранят илюзии. Виждаше нещата по същия начин като нея.

Устата ѝ пресъхна.

Тито понякога споменаваше за хора, които ти ходят по гроба. Ако внимаваш, кълнеше се той, може да усетиш крилата на смъртта да пляскат над главата ти и в този момент трябва да хукнеш към най-близкия олтар на Санта Муерте и да ѝ поднесеш шибано голям дар. Ако си бърз, Кльощавата дама може да ти даде защитата си – стига да те харесва. И ако даровете ти са били подходящи.

Луси се беше изсмяла на това зонърско суеверие. Но сега внезапно повярва в него.

Този човек беше самата смърт.

– Не чух как се казваш – рече той.

Луси преглътна. Не искаше да му казва името си. Копнееше да се слее със стените. Умираше си да избяга.

– Сигурен съм, че си имаш име – притисна я той с усмивка.

Беше наклонил глава и я изучаваше. Като гарван, оглеждащ леш. Очите му я разкостваха на място. Кълвяха кожата и плътта, мускулите и сухожилията. Разпъваха я. Глупава идея беше да дойде да види Джейми, осъзна тя. Глупаво беше дори да си помисли да отразява смъртта на приятеля си.

– Ти не си ченге.

Истината ѝ избоде очите веднага щом я произнесе на глас. Той носеше значка, но не беше ченге.

Тънката му усмивчица потвърди предположението ѝ още докато той казваше:

– Не съм ли? Така ли мислиш?

Тя се зачуди дали това е мъжът, който е измъчвал Джейми. Дали ги е оставил в моргата заедно с другия труп, за да я привлече. Бандитите cholobis понякога използваха такъв номер. Убиваха някого и после чакаха приятелите на жертвата да се съберат, за да утрепят и тях. Хитър номер. Любим на мнозина. Начин да изцедиш още смърт от мишената си, все едно последните капки сок от сух лайм.

Луси отстъпи крачка назад, но ченгето я хвана за ръката. Заби пръсти в кожата ѝ. Придърпа я плътно и сведе ниско глава. Устните му докоснаха ухото ѝ.

– Не мисля, че изобщо ми се представи!

Журната преглътна и се огледа за помощ в моргата. Кристин не се виждаше никъде. Тимо също. Тя откопча пръстите на нападателя си и се насили да го изгледа гневно:

– Надскачаш си задълженията!

– Така ли мислиш?

– Назад, иначе ще ти докарам всичките истински ченгета на главата!

Предположи, че има петдесет на петдесет шанс да убеди присъстващите, че той е измамник. Ако в стаята присъстваше Кристин, щеше да е различно.

Луси отново огледа помещението в търсене на съдебната патоложка – къде се беше запиляла?

Типът с брадичката и татуировката на ръката се домъкна насам.

– Намери ли нещо? – той посегна към колана си и откачи белезниците. – Има ли улики за нас?

Белязаният хвърли поглед на спътника си, после се обърна към Луси.

За нейна изненада взе, че я пусна.

– Не – отвърна. – Нищо и никакво. Просто мацка от окървавената преса, която нищо не знае… – погледна я с блеснало в тъмните очи предупреждение. – Журнотата от кървавата преса все нищо не знаят, нали така?

На Луси ѝ потрябва секунда да се вземе в ръце.

– Ми да – прошепна.

– Хайде, изчезвай – той врътна глава към вратата. – Махай се. Ходи да търсиш леш някъде другаде.

Луси не зачака белязаният да се повтори. Избяга.

Глава 11

Анхела проследи излизането на журната от вестничоците.

Нещо в нея не му харесваше, но не му хареса и начинът, по който Хулио се вторачи в разговора им. При него имаше значителен шанс всеки, когото разпита, да свърши с оскубана перушина. Така че Анхела я пусна да си ходи. А сега съжаляваше за това.

„Размеквам се.“

– Хей! – Хулио го стисна за лакътя. – Имаме си компания, cabrón.

Няколко души си проправяха път през тълпата и се бутаха в парамедиците, пред които размахваха значките си. Щатски ченгета, ако се съди по вида им.

– Познаваш ли ги?

– Калита – Хулио се извърна, без да спира да ги следи. Промърмори: – Ако ми видят задника, ще ме познаят със сигурност. Финикс е твърде малък град за тая гадост.

Анхела ги огледа внимателно. Реши, че наистина съответстват на ролята си. Кейтрин Кейс набираше хората си от затвори и сред най-изпадналите, а Калифорния си имаше свои процедури и харчеше далеч по-огромния си паричен басейн по по-други начини. Двойката, която си проправяше път между количките, беше със спретнатия вид на богати станфордски дипломанти. Без видими татуировки. Идеални прически. Истински бюрократични ракети.

– Сигурен ли си, че са калита? Може да са истински полицаи.

Хулио сръга Анхела нетърпеливо:

– По дяволите, ясно е, че съм сигурен. Имам камери в „Ибис“, тези типове постоянно влизат и излизат от щаба.

– Тази компания спокойно може да служи за посолство на Кали.

Хулио вече оглеждаше изходите.

– Знаех си, че не трябва да се съгласявам да идвам насам заедно с теб.

– Я се успокой, ese. Да видим какво ще направят. Може да позяпаме нещо интересно.

– Върви на майната си с всичките тия щуротии за ese – лицето на Хулио беше изкривено от страх. – Обзалагам се, че тези копелета имат значки, които наистина съществуват. Ако пожелаят, могат истински да ни арестуват. Да се хванат да ни проверят задниците от и до. Това ли искаш?

– Сериозно ли говориш? Могат да правят такива работи?

– Калитата ни изпреварват с много. Тук, долу, си в глутницата с големите кучета, ese – наблегна на обръщението Хулио подигравателно. Дръпна ръкава на Анхела. – Хайде да тръгваме, става ли?

Анхела реши, че другарчето му се е смахнало.

Едно време застаналият до него човек беше готов да остави фермер да си пъхне пушката в устата му и нямаше да мигне. Просто щеше да каже на човечеца с пушкалото, че Вегас му дърпа водното килимче и да си го цунка за сбогом. Грам шибан страх нямаше. Хулио просто щеше да поднесе документите и да чака да му издухат мозъка през тила.

Сега двама калита караха горкото копеле да се кълчи като трепетлика.

– Прави каквото ти отърва на теб – отсече Анхела. – Аз лично мисля да се помотая. Да видя какво са намислили дружките ни.

Хулио се поколеба, очевидно разкъсван между желанието си да избяга и копнежа си да запази уважението на Анхела.

– Твоето погребение си е – промърмори и си тръгна, като пъргаво се промъкваше през тълпата, и се изниза от местопрестъплението.

Анхела продължи да се върти около труповете, от време на време вдигаше по някой чаршаф с преструвката, че се занимава с официална работа, докато държи под око калитата, които обикаляха на свой ред мъртъвците.

Въпреки казаното от Хулио те дяволски силно му напомняха истински ченгета. Разумно предположение беше, че ще се включат и криминалистите, предвид че тексасците бяха натрупани в моргата като дървесни трупи. Дори Аризона трябваше да се загрижи от време на време, ако ще и само за да покаже на туристите, че щатът сериозно се е захванал да става следващият образец за етническо прочистване.

Фотографът от кървавите таблоиди още щракаше снимки, а светкавицата му мигаше като бомба. Анхела гледаше как типът работи с телата – гъвкаво и професионално. Присъствието му напомняше за журналистката, която беше избягала. В нея имаше нещо странно.

Защо я пуснах?

Като все още държеше под око калитата, Анхела пристъпи да застане до фотографа. Той се опитваше да направи снимка на един труп, беше вдигнал чаршафа от количка, докато снимаше с една ръка.

Водосрезът подхвана чаршафа и му помогна.

– Изглежда, бизнесът върви добре!

Фотографът кимна на Анхела с благодарност. Поигра си с настройките на апарата.

– О, човече. Да не повярваш направо! – вгледа се през обектива. – Може ли да го вдигнеш малко по-високо? Благодаря… – защрака. – Искам да хвана венците с липсващите ѝ зъби. Извадили са всичкото злато, но…

Анхела покорно придърпа чаршафа в желаното положение.

– Слушай – рече, – имаше една приятелка тук. Работи за кървавата преса заедно с теб.

– Кой? Луси ли имаш предвид? – фотографът щракна още една поза. Отстъпи и обмисли ъгъла. – Тя не е баш по кървищата. Има даже няколко „Пулицър“.

– Сериозно? – Анхела се ухапа отзад, задето я пусна. – Е, трябваше да се сетя, че е добра. Задаваше умни въпроси, нали знаеш?

– Аха – фотографът кимна, все още съсредоточен върху снимките.

– Щеше ми се да я снабдя с малко допълнителни сведения, но… – Анхела махна към хаоса около тях. – Забравих да ѝ запиша името и телефона с всичката тази дандания наоколо.

– Просто я пусни в Гугъл. Луси Монро – фотографът изреди телефонния номер по памет, без да спира да щрака с апарата. – Може ли да го вдигнеш още малко?

Откъм коридора се надигна нова глъчка. И двамата се обърнаха в очакване на приливна вълна изкопани трупове, но се оказаха семействата им – една камара народ, и то не само тексасци. Местни, както изглеждаше. Цяла дъга различни цветове на кожата. Черни и бели, кафяви и жълтури. Всички – сплотени от загубата си, всички – напиращи покрай ченгетата, които губеха контрол върху положението, в тълпата дърдореха на испански, английски и с даласки акцент и в мига на скръбта езиците им ужасно си приличаха.

– О, човече, това ще е направо черешката на тортата! – възкликна фотографът. Развихри се, както подобава. Анхела се отдръпна до стената, без да изтърва от поглед калитата, които обикаляха добросъвестно.

Луси Монро. Даже няколко „Пулицър“.

Калитата спряха при трупа на Джеймс Сандерсън и се обърнаха към китайката, която ръководеше моргата. Двама спретнати мъжаги, които правеха абсолютно същото нещо, което бяха свършили Анхела и Хулио преди малко.

„Работата става интересна.“

Съдебната лекарка жестикулираше и спореше с калитата. Те ѝ показаха значки и ето че тя се обърна, цялото ѝ поведение се промени, докато оглеждаше хаоса…

Вдигна ръка и им показа Анхела.

„Много благодаря, госпожо!“

Той се ухили, килна към калитата въображаема каубойска шапка и оформи с устни в тяхна посока:

– Твърде бавни!

Разбира се, те се хванаха за пищаците, но дотогава Анхела се беше гмурнал сред тълпата от страдащи семейства.

Докато отстъпваше, привично катурна количка с трупове на два реда и те се изтъркаляха зад гърба му.

Калитата се пльоснаха право в хаоса, а семействата направо откачиха, като видяха милите си роднини захвърлени на земята. Юрнаха се след „ченгетата“ с кръвожадни отмъстителни викове.

Анхела сграбчи най-близкото истинско ченге и му показа значката си:

– Разкарай тези идиоти оттук! Това е местопрестъпление, дявол го взел!

Продължи да се движи и да се плъзга през тълпата, преди калитата да успеят да се измъкнат от побеснелите семейства и охраната.

Добри бяха. Един от тях успя да мине покрай ченгетата.

Анхела продължи да цепи тълпата, като се бореше с прииждащия поток трупове, семейства и парамедици. На минаване дръпна чаршафа от един труп, разголи поредния мъртъв тексасец, след това сви наляво в странична зала.

Калито зави зад ъгъла, плътно по петите на Анхела. Той метна чаршафа от количката върху главата на преследвача си. Онзи писна, но водосрезът го дръпна и заби лакът в носа му. Щом калито вдигна пистолета си, той го сграбчи за ръката и го фрасна в стената. Изби оръжието от хватката му. Обърна жертвата си, хвана я в клинч и тръгна да я влачи по коридора.

Пленникът му продължаваше да се бори и да крещи през приглушаващия го чаршаф.

– Полиция! – викна Анхела на ококорените зяпачи.

Пак удари мъжа и го стисна изотзад през врата. Няколко секунди по-късно пленникът му омекна.

Анхела го обърна и му сложи белезниците заради тълпата зяпачи, после го издърпа по-нататък по коридора и извън хаоса.

Пъхна го под една количка и прерови значките и портфейла му, след това уви чаршафа около него. Върна се в основния коридор в търсене на следи от партньора му.

Другият кали още се занимаваше с ченгетата и семействата, всички се сочеха един друг, вбесени, че нечие хлапе се е разпаднало по време на бъркотията.

Анхела присви глава и се промъкна през стоманените врати навън под жегата и глъчката на ченгетата, линейките и тексаските бежанци. Яркото аризонско слънце напичаше и правеше асфалта на лепило. Анхела си проправи път през пресата донякъде в очакване на преследване, но не забеляза такова.

Намери Хулио на паркинга. Изглеждаше така, все едно ще се опикае от нерви.

– Прав беше – каза му Анхела и му метна портфейла, докато се качваше в пикапа. – Калита са.

Хулио притисна летящата чантичка към гърдите си.

– Chinga tu madre7070
  Chinga tu madre! (исп.) – Мамицата ти да ***! – Б.пр.


[Закрыть]. Нали ти го казах!

– Право на Восович и онзи другия мъртвак се лепнаха.

– Фантастично. Ти си истински Шерлок Холмс – Хулио запали пикапа си и пусна климатика на макс. – А сега може ли да си обираме крушите оттук, а?

– Аха, да се махаме – Анхела си закопча колана. – Смятам, че е време да проверим онази журналистка.

– Мацето от окървавените вестничоци?

– Явно не е само по опляканите с кръвчица вестничета. Истинско журно е. Почти съм сигурен, че знае защо другият мъртвак е накълцан като Вос.

– Водният адвокат?

– Аха. Тъй като на адвоката му липсва език, да видим дали тя ще приказва с нейния, дето си е на място.

– Първо трябва да я намерим.

Анхела се разсмя, докато Хулио се изтегляше от полицейския паркинг.

– Журнотата лесно се намират. Обичат вниманието.

Хулио заобиколи няколкото преспи от прах, избутани настрани от екипите по почистване на улиците. Насочиха се към центъра, а пикапът подскачаше по напукания асфалт на шосето.

– Не са като нас – заяви той.

– Не… – Анхела гледаше как изкорубеният град минава покрай прозореца му. – Журнотата… те все едно имат желание да се самоубият.

Хулио смени лентите и изстреля пикапа покрай двойка на скутер. Праховите маски и каски обхващаха целите им глави и ги превръщаха в същински войници от „Фолаут 9“.

– Там имаше дяволски много трупове – отбеляза Хулио.

– Е, и?

– Май ще взема да заложа малко пари на loteria. Далече са от приключване на разкопките.

– Така ли си прекарваш времето тук, долу?

– Не се подигравай. Печалбите са големи. Криптовалута, така че никой не може да я проследи. Свободни от данъци пари. Е? – Хулио изчака с очаквателно изражение.

– Е какво?

– Е, искаш ли да сме партньори в залога? Трябва да имаше поне стотина трупа в моргата – плюс обичайния мъртвалеж навсякъде из града. Така, де, имаме шанс наистина да нацелим числата.

– Майка ти не те ли е учила, че няма безплатен обяд?

– Мамка му – разсмя се Хулио. – Тук наоколо всичко се плаща от тексасците.