Текст книги "Водосрез"

Автор книги: Паоло Бачигалупи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 28 страниц)

Глава 22

Мария се събуди в ада и видя някакъв мъж да гори в пламъци.

От него бликаше сатанински дим, а наоколо бълваше адски огън точно какъвто бе горял на картините, които майка ѝ рисуваше едно време, когато още се занимаваше с изкуство.

Горящият човек дявол беше коленичил над нея гладен, сякаш се канеше да ѝ изреже сърцето и да го изяде.

„Мъртва съм – осъзна тя. – Умрях. Отидох в ада, задето изоставих Сара.“

А след това дяволът заговори.

– Хей, пийни малко вода!

Видението избледня, заменено от брутален на вид мъж, белязан и облечен с балистично яке. Зад него слънцето прежуряше, обвивайки го в нимб от алена светлина, пламтеше над Финикс и се оцветяваше в кехлибарено там, където грееше през автофилтрите на прозорците на апартамента, които стигаха от пода до тавана.

Мария повърна.

– Полека, момиче – посъветва я мъжът. – Сериозен удар си понесла.

Тя опипа челото си. Над дясното ѝ око растеше огромно, чувствително гъше яйце. Белязаният мъж се наведе по-ниско. Когато Мария се сви, той се дръпна, вдигнал длани.

– Няма да те нараня, ясно? – и повтори на испански. – ¿Me entiendes? ¿Hablas español? ¿Inglés?8383
  ¿Me entiendes? ¿Hablas español? ¿Inglés?… ¿Comprendes? (ucn.) – Разбираш ли ме? Говориш ли испански? Английски?… Схващаш ли? – Б.пр.


[Закрыть] Разбираш ли ме? ¿Comprendes?

– И на английски бива.

– Добре. Хубаво. Дай да ти видя очите.

Мария колебливо се остави да я огледа. Оказа се много нежен за такъв страховит тип. Дланите му, груби и големи, обгърнаха брадичката ѝ. Пръстите му се плъзнаха над синината ѝ, след това по паешки пропълзяха през косата ѝ, натискайки нежно черепа. Надникна в очите ѝ.

Тя не можеше да откъсне очи от белега на мъжа. Минаваше от челюстта му надолу по врата и изчезваше под балистичното яке, гневен, тъмен и неравен ръбец на фона на мургавата му кожа.

Той пусна внимателно главата ѝ и се отдръпна.

– Получила си сътресение. Карай полека. Не търчи многомного. Може да ти се ще да поспиш… – тя вече се унасяше, но той я сръчка. – Недей сега. Сега не можеш да заспиваш. Не още. Трябва да се уверим, че ще се събудиш. Много силно се удари при падането.

– Тоест когато ти ме сграбчи – обвини го Мария.

Белязаният тип се усмихна, но без съжаление:

– Не можех да те оставя да ме наръгаш, нали? Нищо че имам меко сърце за дамите, пак не обичам да ме кълцат… – засмя се лекичко и докосна белязания си врат. – Да знаеш, че не е хич приятно.

Мария сериозно го изгледа.

– Определено щях да те наръгам.

– Заради това, дето е станало с приятелите ти? Да не смяташе, че ще ти се случи същото нещо?

Тя погледна към Майк, проснат до нея с разпилян по килима череп и локва кръв около него. Преглътна. Кимна.

– Тук ли беше, когато го убиха?

– Криех се под леглото.

Белязаният се смълча, видимо стреснат. Мария добави:

– Но оставих да я гръмнат, а аз се скрих. Оставих да я гръмнат!

Мъжът кимна и обмисли новината.

– Извадила си късмет.

– Така ли е станало? – тя още чувстваше как ръката на Сара се изплъзва от хватката ѝ. – Късмет ли е, когато убият твоята… твоята… най-добра приятелка, но не се сетят да търсят допълнително момиче?

– Да – отвърна той с мрачно изражение. – Късмет е, и то адски. Когато Кльощавата дама почука на вратата, винаги е късмет, ако те пропусне.

Каза го с тон на искрен вярващ. Като пери-веселяците в съживителските шатри, дето са наясно с истината и Господа по начин, който хората отвън никога не биха разбрали.

За миг лицето на белязания доби особена мекота, но след това той попита:

– Видя ли кой го стори? – и топлотата изчезна, а той се превърна в поредното ужасяващо чудовище като всички останали, приклекнал на пода с разплискана наоколо кръв.

Мария отклони очи.

– Видях само краката им. Криех се под леглото.

– Имаше ли тук и друга жена? С къса кестенява коса? Англа? На средна възраст, да речем? Да е влязла и да е говорила с тези типове? Или е дошла да говори с твоя човек?

– Не беше мой човек.

– Не те съдя.

Мария поклати глава:

– Те я отнесоха.

– Значи е имало все пак жена?

– Аха – тя поклати глава. – Удариха я. Търсеха нещо на компютъра на Майк.

– Намериха ли това, което търсеха?

Мария се замисли за момент.

– Съмнявам се. Трябваше им парола.

Мъжът направи кисела гримаса, докато отново оглеждаше апартамента. Стана и изтърси една женска чанта. Дръпна нещо с връхчетата на пръстите си и го прибра в джоба си. Хвана Мария да го зяпа.

– Следях жената – обясни. – Сложих ѝ бръмбари в чантата и в колата… – въздъхна. – Не мислех, че ще си влезе преспокойно право в капана.

Той се приближи и отново погледна Майк, проснат с полуразтворен халат.

– „Ибис“ – каза, вдигна визитка и прочете името. – Мъртвец от „Ибис“… – погледна мъжа. – И в какво се е забъркал „Ибис“, Майкъл Ратан?

– Сондираше за вода – обади се Мария.

– Така ли ти каза?

Тя имаше чувството, че белязаният ѝ се подиграва, и това не ѝ хареса.

– Каза, че сондират и фракират за вода и се опитват да отворят нови водоносни хоризонти… – погледна го сърдито и добави: – И каза, че няма да я бъде тая.

Белязаният мрачно се изсмя.

– Е, поне това определено е вярно… – той прибра портфейла на Майк и отново огледа апартамента. Обърна се към Мария. – Имаш ли кой да се погрижи за теб? Място, където можеш да си починеш и да не си товариш главата? Ще се намери ли кой да те наглежда, да се увери, че ще се събудиш?

– Какво ти пука?

Той ѝ се стори изненадан, после се замисли.

– Права си. Не ми пука.

Отново претърси набързо апартамента, после излезе през вратата и остави Мария насаме с кръвта.

Глава 23

Анхела нямаше никакви причини да се загрижва за чукалката и имаше всички основания да си обира крушите оттам.

Каквото и да беше станало в апартамента, то включваше всичките му аларми. Не заради телата и не заради кръвта – беше виждал предостатъчно и от двете. Проблемът беше, че където и да идеше, убийците бяха минали преди него и пречукваха хората, които можеха да му дадат отговори.

„Във Финикс никога не вали освен когато валят трупове.“

А труповете наистина валяха. Тексаски проститутки и висшият ешелон на „Ибис“, и ласвегаски шпиони, и водни адвокати от Финикс, и упорити журналистки. Напомняше му ситуацията долу в Мексико, преди Картелните щати да вземат пълния контрол. Хората мряха право пред ресторантите и магазините за коли, люшкаха се по надлезите и много от тях – също като журната – изчезваха и не се връщаха повече.

„Трябваше да я следя по-отблизо.“

Колкото повече умуваше по въпроса Анхела, толкова повече цялата игра му се струваше нагласена. Каквито и права да беше продавал Джеймс Сандерсън, те летяха като есенни листа по вятъра и нямаше начин да се добере до тях без друга следа.

Анхела излезе от коридора на жилищния квартал и влезе в галерията, гледаща отгоре към един от многото атриуми на „Тайян“.

Аркологията беше построена до голяма степен като посестримите си „Сайпръс“ – лично постижение на Кейтрин Кейс – с дълбоки тунели надолу в студената земя за обмен на въздух и многобройни атриуми за освежаване и преработка на вода, които позволяваха също така на естествената светлина да проникне в жилищните комплекси.

Анхела стигна до пътеката на горния парк, която лениво се виеше надолу по нивата. Зеленина и влага, аромат на цитрус… усещането беше толкова познато, че заподозря дали „Тайян“ не са сключили договор със същите биотектни фирми, които използваше и Вегас.

Беше почти объркващо да знае, че се намира във Финикс, а усеща същите прохлада и комфорт, на които се радваше в собствения си апартамент в „Сайпръс“, и междувременно отвъд поляризираното стъкло пустинята Сонора грее със 120 градуса8484
  120F – приблизително 49°C. – Б.пр.


[Закрыть].

Анхела беше толкова разсеян, че за малко да изпусне калитата.

Просто по стар параноичен навик преся околностите с разсеян поглед и така подбра двойката спретнати господа в костюми, които се мотаеха около дълбоко езеро десет етажа по-надолу.

Можеха да бъдат сбъркани с бизнесмени, дошли тук да изкарват пари от партньорство с шанхайски инвеститори – с изключение на това, че единият беше същият тип, който Анхела свали в моргата.

Същият проклет тип!

Анхела се изтегли назад от перилото и огледа атриума и пътеките за джогъри, които се спускаха надолу през градинските етажи и криволичеха между ресторантите и кафенетата по откритите тераси. Провери балконите на резиденциите над и под себе си.

„Ето там.“

Още двама кали бяха настанени при тераска, която извеждаше от жилищната кула и се насочваше към търговския и бизнес квартал на „Тайян“. Стараеха се да не изглеждат като охрана, но очевидно бяха излезли на лов – и двамата носеха дигитални очила и проучваха подминаващите ги хора. Анхела се почуди дали сред издирваните от тях не е и неговият лицев скан.

Набеляза си още едно кали, облечено в спандекс за тичане и загряващо на пейка в парка.

„Като проклети хлебарки са.“

Ето и още един. Този пък сърбаше лате в едно кафене. Анхела нямаше да го забележи изобщо, ако не бяха телевизионните екрани до кафенето, на които показваха разрушението на язовирна стена в Колорадо, а калито не гледаше натам. Всички посетители бяха като приковани за телевизорите, но той седеше с гръб, така че да може да наблюдава градините.

Анхела полека отстъпи по пътя, от който беше дошъл, като се чудеше колко ли изхода са под наблюдение и дали току-що не се е напъхал в капан.

Каква дяволска каша.

Обърна се и тръгна обратно по коридора в търсене на знаци за авариен изход, като се чудеше дали е обграден.

Пред него проститутката тъкмо излизаше от апартамента на калито.

– Я задръж тази врата! – той се пъхна покрай нея и я дръпна със себе си.

– Какво, по…

– Насам идват едни много лоши типове и ти ще ми помогнеш да мина покрай тях.

Той се озърна из апартамента, докато събличаше балистичното си яке. Прекалено изпъкваше с него. Трябваше му нещо бизнес. Нещо, което се сливаше със…

– А ако не искам? – попита момичето.

– Тогава ще свършиш бая по-зле от мъртвата си дружка. Тези типове не си играят на шикалки.

Момичето се ококори от страх, а на Анхела му стана гадно заради тази постъпка. Виждаше себе си от нейната перспектива. Нашарен с белези бияч с пистолет, който я юрка наоколо и я заплашва с мъчения и смърт, ако не му се подчини. Направо се почувства като непълноценен мъж. Противоположността на Тау Окс, който си играе на герой.

„Това е причината да не си ти героят, pendejo. Ти си Дяволът.“

А сега Дяволът имаше нужда от спасение.

Той влезе в гардероба на Майкъл Ратан и грабна едно сако. Малко му беше широко. Ратан беше по-шкембест. Лекият живот на страдащ калифорнийски изгнаник се отплащаше. Анхела приглади сакото. Щеше да свърши работа.

– Кой идва? – попита момичето.

– Калита. И искам да ми кажеш, ако ги познаеш.

– Ще ги видя ли? – гласът ѝ пресекна от ужас.

Шапки. Ратан определено наистина си е падал по уестърн облеклото. Анхела грабна една каубойска шапка и я нахлупи. Горе-долу му хареса как изглежда. Грабна и колан с тока от сребро и тюркоази, толкова голям, че направо си крещеше цената. Оха, да. Това щеше да свърши работа.

– Готова ли си? – попита Анхела и грабна чантата на Луси от плота. Натъпка балистичното си яке в нея и си пожела вместо това да го носеше. Не обичаше да го стрелят без броня.

„Ако се стигне до престрелка, и без това ще съм мъртъв.“

Китайците щяха да заключат портите и да му се нахвърлят с всичката охрана, която успеят да мобилизират.

Момичето притискаше към себе си малка чантичка и…

Анхела се засмя:

– Книга ли си взимаш?

– Мога да чета, ясно?

Той я измъкна от вкопчените ѝ пръсти. „Кадилачена пустиня“.

– Проклет да съм!

– Той ми я подари – каза момичето в своя защита.

– Да, бе, точно така.

– Наистина!

– Не ми пука! – Анхела пусна книгата в чантата на Луси и я подаде на момичето. – Ще носиш тази. Не мога да я държа.

Имаше чувството, че времето им изтича. Калитата щяха да почукат на вратата всеки момент. Нямаше друго обяснение. Шест калита на мисия в „Тайян“ беше прекалено голямо съвпадение. Несъмнено идваха насам. Момичето свърши с пъхането на вещите си в огромната чанта на Луси.

– Добре, готова съм – каза тя.

Анхела я огледа щателно. Добре пасваше на обстановката с тази прилепнала черна купонджийска рокля. И с нея като нищо щеше да успее да се измъкне. Богат нарк с каубойските си цвъчки и малка тексаска катеричка. Можеше и да стане. Кофти работа, че имаше синина на лицето обаче. От друга страна, това я правеше да изглежда по-реална, кисело си каза Анхела.

– Обаче живееш в много гнусен свят, малката.

– Какво?

– Нищо. Ела.

Тя изглеждаше болезнено нестабилна – или от удара по главата, или от ужаса покрай всичките трупове наоколо. Той ѝ подаде ръка.

– Облегни се на мен.

Тя дори не му се съпротивляваше, когато я залепи за себе си и я поведе през вратата. Притискаше се към него, все едно беше белият ѝ рицар. Момичето определено беше яко загазило, дума да няма.

Пред тях калитата тъкмо завиха иззад ъгъла.

Анхела придърпа мацката още по-плътно. Промърмори:

– Престори се, че ме харесваш. Че си умираш за приятеля си!

Тя се залепи за него. Той сведе глава да надникне в очите ѝ и остави каубойската периферия да го заслони от погледите на калитата.

– Може да идем по клубовете тая нощ, а, muchacha? – рече той и я притисна собственически, докато се разминаваха с калитата. – Ще ми потанцуваш пак, нали?

И въпреки че я усещаше как притреперва от ужас, малката му се усмихна и дори отговори, задъхано и сластно:

– Ами да, Папи! Нали искаш да ме гледаш как танцувам, Папи? Ще ти хареса ли, Папи?

Литургия от изпълнени с кокетство окуражителни слова, излети толкова гладко, че като нищо би могла да е най-щастливото момиче във Финикс. Късметлийска тексаска чукалка, която си е лепнала свой собствен скъпар.

Под всичкия този страх момичето беше яката работа.

Стъпките на калитата заглъхнаха зад гърба им. Анхела насочи Мария към атриума, като си отваряше очите за още негодници. Качиха се на един асансьор, но докато слизаха, той мерна поне двама калита да пазят главния изход. По-агресивни от останалите. Бавеха хората с баджове, надничаха поотделно във всяко лице при преминаването им… Анхела плесна по един от бутоните и успя да спре асансьора на пети етаж.

– Какво става?

– Малък проблем, това е всичко… – той изведе Мария от кабината и започна да говори, за да я разсее. – Имаш ли къде да се прибереш след всичко това?

Тя все още изглеждаше уплашена, но кимна.

– Аха. Имам. Един… тип.

– Готин ли е? – Анхела търсеше други изходи. Калитата бяха завардили всичко.

– Грижи се за мен – каза момичето.

Той ѝ махна да поседнат на пейка в парка. Намираха се точно до малък басейн с декоративни шаранчета, част от пречиствателната система на „Тайян“. Езерцето преливаше през един отточен улук и се спускаше четири етажа по-надолу в обрасло с лилии езерце. Отгоре Анхела виждаше, че водата изтича в изкуствена пещера.

Убеден беше почти напълно, че Кейтрин Кейс е използвала същата биотектска фирма и за своите „Сайпръс“. Водата, до която седяха, щеше да достигне до вътрешностите на „Тайян“, където да я филтрират и да се превърне в питейна.

Анхела се взираше в езерцето и бълбукащия му водопад с все лилиите му и биолуминесцентните риби и изпита завист. Водата щеше да напусне този парк и градинския терен, но той не можеше. Не и с тези калита, затворили всички изходи със своите лъскави значки.

Напразно се оглеждаше за спасително убежище, но нищо не му се наби в очи. Над главите им телевизионните екрани продължаваха да врещят новините за разрушената стена в Колорадо.

– Гледай телевизия – настоя Анхела.

– Защо?

– Защото всички други го правят, а ние трябва да се сливаме с тълпата.

Разрушенията бяха огромни. Бяха паднали насипите „Блу Меса“, също и „Мороу Пойнт“ и „Крайстъл“. Всичко по Гънисън. Същата река, където Елис беше пратен да изкупува права.

Кейс щеше да побеснее.

Момичето се взираше в срутения язовир.

– Кой го е направил?

Същият въпрос, който най-вероятно задаваше Кейтрин Кейс, но с многозначителното допълнение от „защо не съм знаела, че предстои такова нещо“.

Анхела не завиждаше на Елис, ако той изобщо изникнеше отново. Кейс щеше да му набучи главата на кол, задето е пропуснал това чудо.

– Сигурно Калифорния. Ще отричат, но водата е тяхна. Колорадо не я пращаше надолу, както се полага.

– Защо така?

– Фермите съхнат, кравите умират. Стандартни неща.

– Затова Калифорния е взривила стената?

– Така изглежда.

Анхела огледа хората наоколо в опит да измисли начин за измъкване от капана, но не видя помощ в множеството китайски технически таланти и зонърни финансисти, които зяпаха как лайната хвърчат до тавана в Колорадо.

Забеляза калито джогър да продължава с разгрявката. Май никой не гледаше конкретно към Анхела. Или пък със спътничката си бяха достатъчно добре костюмирани, та да не им обръщат внимание. Двамата кали, които беше подминал преди това, отново слизаха надолу – виждаше ги на вратата на стъкления асансьор.

– Направи ми една услуга – помоли Анхела Мария. – Погледни бавно и полечка към спускащия се асансьор. Да познаваш някого от тези двамата вътре? Те ли са убили приятелката ти?

Тя погледна за миг, после обърна отново взор към телевизора.

– Аз… всъщност не ги видях. Само обувките им.

– И тези носят други?

– Да – тя свъси вежди. – Единият тип беше с каубойски ботуши. И джинси. Не с делови костюм.

– Но са били двама души и са отвели жената? – уточни Анхела. – Сигурна ли си? Поне единият носеше ли костюм?

– Не знам. Не мисля. Но повечето време само ги чувах.

– Тя е била жива обаче, когато са я извели?

– Така мисля. Искаха да ѝ задават въпроси.

Анхела отново огледа калитата.

– Сигурна ли си за каубойските ботуши?

– Аха – прозвуча му уверено.

Той разочаровано се облегна на пейката. Никой от шестимата калита, които беше забелязал досега, не носеше обикновени дрехи. За миг се беше надявал, че може да намери улика какво се е случило на Луси. Ако не беше вече мъртва, скоро щеше да бъде. Професионалистите не оставят свидетели.

– Приятел с дамата ли си бил? – попита Мария.

Въпросът хвана Анхела неподготвен.

– Не. Защо?

– Не знам. Рекох си, че може да е твоето момиче или нещо подобно. Струва ми се, че ужасно се притесняваш за нея.

Той поумува по въпроса.

– Тя беше… Бая твърдост има в себе си. Истинска корава дама. Май това ми допадаше у нея – сви рамене. – Разбир’са, беше си журна с наистина високи принципи. И такива простотии обикновено те утрепват накрая.

– Глупаво – съгласи се момичето.

– Аха – въздъхна Анхела. – Ще се изненадаш колко много хора си бъркат приоритетите.

Калитата се събираха на група – цяла купчина – и внезапно до един се заобръщаха в посока на Анхела и взеха да посягат към слушалките си и да говорят с приятелите си.

– Струва ми се, че ни забелязаха – каза водосрезът.

Изправи се бавно, протегна се и разбира се, калитата тръгнаха напред. Спокойно, също като него. Но все пак се размърдаха.

Анхела огледа атриума за последен път, като обърна внимание на преливния басейн там, където водата течеше през ръба и се спускаше надолу. Водопад до ленивото езеро, филтрация, ферми…

Приближи се до наблюдателната ограда. Четири етажа по-надолу имаше лилии и езерца.

Калитата се събираха около ръба. Имаха си значки. Истински полицейски значки, които можеха да издържат проучването на охраната на „Тайян“.

Анхела погледна към Мария:

– Можеш ли да плуваш?

Глава 24

Най-ужасяващото нещо у похитителите ѝ беше деловото им държание.

Ефикасни като роботи, я преведоха жабешката през горещината, пъхнаха я на закрито и я вързаха за стол, без да ѝ дадат възможност да избяга или да се съпротивлява.

Най-накрая смъкнаха торбата от главата ѝ и тя откри, че единият подрежда на кухненски плот лъскави инструменти за мъчения.

Другият беше яхнал наопаки един стол и я гледаше с лека усмивка.

– Е, здрасти, Луси Монро.

Мъжът си беше свалил балистичното яке и го беше окачил на съседния стол. Носеше безръкавна тениска, под която се показваха татусите по ръцете му – дракон, увит по едната, а на другата – икона на Ла Санта Муерте, Лейди Смърт, изобразена с бляскави детайли.

– Харесват ли ти татусите ми? – попита, като видя в каква посока гледа пленничката му.

Луси изпробва въжетата си – добра работа бяха свършили с нея. Глезените ѝ бяха вързани за краката на стола, ръцете – издърпани зад гърба и омотани и на лактите, и на китките. Въжетата се врязваха в кожата ѝ и се затегнаха, когато ги задърпа. Пръстите ѝ изтръпваха от прекъснатото кръвообращение.

Похитителят ѝ наблюдаваше с лека усмивчица, сякаш беше наясно точно какво се опитва да постигне тя.

Татуси. Козя брадичка…

– Познавам те – светна се Люси. – Ти си онзи от моргата. Едното фалшиво ченге… – преглътна. – Работиш за Вегас.

Тя погледна към другия тип, който нареждаше ножовете и клещите. Не беше другият водосрез. Имаше вид по-скоро на прибран от улиците cholobi. Целият в татуси – по лицето и тялото. Плешив, с пронизващи гладни очи.

– Къде ти е приятелчето? – попита тя.

Онзи с брадичката се разсмя:

– Той малко бавничко открива как работи Финикс. Ще купонясваме без него.

Намираха се в кухнята на някаква къща в предградията. С отворен архитектурен план. Плочки салтильо8585
  Ръчно изработвани керамични плочки, кръстени на едноименния град в Мексико, получават се чрез рязане на глина с дървена рамка. Нямат глазура, при поставянето им се полагат различни грундове и лакове. – Б.пр.


[Закрыть]. Зад този тип имаше стъклени плъзгащи се врати, през които се виждаше нажежената като фурна аризонска пустиня, пресечена от линия високи телени огради, увенчани с намотки бодлива тел. Зад оградите пустинните хълмове се издигаха все по-високо, окичени с креозотови храсти и изсъхнали сагуаро, осеяни с лъснали на слънцето чисторби.

– Как се казваш? – поинтересува се Луси.

– Има ли значение?

Нямаше. Всъщност не. Просто репортерският ѝ мозък все още някак си се опитваше да скрои статия, макар че тук свършваше цялата ѝ история.

Другият cholobi постави на плота трион до руло гумени медицински тръбички.

– Имаш ли си татуировки? – попита похитителят ѝ.

Телената ограда зад плъзгащите се врати изглеждаше странно позната. Луси съзря нишка сребро отвъд оградата. Река? Не…

ЦАП.

Гледаше към канала на Централноаризонския проект. Изкуствената река беше на няма и сто фута от тях и влачеше лениво синевата си – което поставяше Луси или на север, или на запад от града, в края на мегаполиса на Финикс.

Което въобще не ѝ помагаше.

Оградата и бодливата тел целяха да попречат на хората да стигнат до откритите води, които течаха по облицования с бетон канал. Когато за първи път беше дошла във Финикс, Луси написа няколко статии за бежанци, режещи телената ограда, само за да бъдат застреляни от опълченията на Финикс. Сега по протежение на оградите имаше табелки, предупреждаващи за високо напрежение, и над тях патрулираха дронове, а хората избягваха тази ничия земя.

Луси се зачуди дали има някакъв начин да използва охраната на ЦАП в своя полза. Дали няма как да накара защитния персонал на Бюрото по мелиорациите да се загрижи за нея. Да привлече вниманието на някой дрон в небето…

– Не? Нито една татуировчица?

Похитителят ѝ изглеждаше искрено заинтересуван.

– Защо? – попита Луси с натежал глас. Прочисти си гърлото. – Някаква причина ли има да питаш?

– Никаква – той отпусна брадичка на облегалката на стола си, присвил тъмните си очи. – Просто си мислех, че сигурно ще трябва да ти отрежа татусите, ако не искам да те идентифицират.

Спътникът му се приближи и му подаде кухненски нож. Брадатият изпробва острието и кимна. Стана от мястото си. Избута настрани стола.

Луси се хвана, че започва да хипервентилира. Искаше да бъде силна и да не се пречупи, но усещаше само как сърцето ѝ ускорява, докато похитителят се приближаваше с ножа. Задърпа въжетата си в опит да се освободи.

Ножът се приближи и тя изпищя. Чист рефлекс. Но щом паниката я заля, вече нямаше спиране. Луси пищеше и се мяташе срещу въжетата, които я държаха неподвижна, и се мъчеше да избяга от приближаващото острие. Пищеше отчаяно, опитвайки се да достигне до някого отвъд стените на къщата, да накара някого – когото и да е – да я чуе и да му пука.

Мъжът поднесе острието към окото ѝ.

Луси се отхвърли назад. Катурна се и се удари в пода, както си беше вързана.

Похитителите ѝ се разсмяха. Наведоха се и я вдигнаха заедно със стола. Поставиха я стабилно на четирите крака.

– Това сигурно болеше – каза брадатият.

Асистентът му я заобиколи и я хвана за раменете. Пръстите му се забиха дълбоко и я задържаха неподвижна. Чуваше дишането му – накъсано и възбудено.

Мъжът с ножа придърпа стола си по-близо до Луси.

– Бих ти запушил устата, но проблемът е, че ми трябват отговори. Така че, ако ще пищиш още, сега е моментът. Тъй, де, ние сме в последното празно предградие на празен път в гъза на шибаната география, но ако ти се пищи, нямам против… – той се наведе към нея. – Всичко е част от бизнеса, нали така?

Тя беше приключила с пищенето. Вече ѝ беше ясно как ще се развият нещата. Опита се да се вземе в ръце за предстоящото, като ѝ се прииска да достигне до бърз изход, но знаеше, че тези мъже няма да ѝ го осигурят. Зачуди се дали може да се хвърли върху острието на мъжа. Може би да се убие по-бързо, отколкото той възнамеряваше…

Никога повече няма да видя Анна.

– И на двама ни предстои работа – тъкмо казваше мъжът с брадичката. – Аз трябва да те понараня, ти – да попищиш. Също както пищя приятелчето ти Джейми… – той се ухили. – Виж, това момче – големи дробове имаше то. Но може и да не тръгваш в тая посока, да знаеш. Може да не умираш с метла в задника. Дори няма нужда да пострадаш много… – той изпробва острието на ножа си. – Стига само да говориш, вместо да пискаш, за всички ни ще мине много лесно.

На Луси ѝ се прииска да може да прати съобщение на Анна и децата ѝ. Да ѝ каже… нещо. Да не се притеснява за нея? Че ги обича? Що за съобщение се предполага да пуснеш, когато знаеш, че ти предстои да те измъчват и убият?

Абсурдно, Луси се сети за Анна и ръчно изработените ѝ картички.

„Никога повече няма да усетя дъжд.“

Проумяваше го все по-ясно и по-ясно. Щеше да свърши на снимка в някой от кървавките вестничета на Тимо. Точно като всички останали, приключили в празните плувни басейни. Просто поредният труп. Просто поредният образ за разцъкване в някой воайорски новинарски сайт.

#Swimmer

#PhoenixDowntheTubes

#BodyLotty

#ReportersWithoutBorders, ако някой успееше да я разпознае…

– Какво точно искаш? – попита Луси. – Ще ти кажа всичко, което пожелаеш. Само не ме наранявай, моля те!

– Добро момиче! – усмихна се мъжът. – Нека започнем с приятелчето ти Джеймс Сандерсън. Той имаше за продан едни водни права.

Луси кимна:

– Да.

– Както стигна до мен слухът, тези права били по-старши и от тези на господ. Като нищо са най-старшите, съществували някога. Стари, ама като от Вехтия завет. Нали и ти така си научила?

– Да.

– Чудесно. Благодаря… – той се усмихна. – Сега да видим… съществуват ли наистина?

– Джейми каза, че ги има.

Похитителят я погледна разочарован:

– Не си ли ги виждала?

Луси поклати глава:

– Не беше толкова откровен.

– Аха. Копеленцето много добре ме изигра и мен. Така, де, ето ме, значи, мисля си, че се кани да ни продаде едни сладки водни права, а накрая оставам с празни ръце, понеже гадинката вече ги е продал на Калифорния… – брадаткото се засмя. – Копелето хубавичко ме поразигра.

– Казах му, че се държи глупаво.

– Знаела си за сделката? – той се усмихна. – Докато му вадех очите, не пропуснах да го уверя, че двойните игри не се отплащат… – мъчителят се спря за момент. – Искаш ли да пийнеш вода? Жадна ли си?

Луси преглътна. Поклати глава. Похитителят ѝ вдигна очи към плешивия cholobi зад нея. – Приятелчето ми зад гърба ти наистина иска да те види как страдаш. Но му казах, че ще се въздържа поне докато ми казваш истината.

– Истината ти казвам.

– Което е хубаво – брадаткото се наведе напред и се вгледа в лицето на пленничката си. – Това е добре.

Ножът висеше свободно между пръстите му и сякаш съвсем случайно се отпусна между краката ѝ, опрян във вътрешната страна на бедрото.

– Та нека ти споделя проблема си – продължи похитителят. – Докато вадех очите на приятелчето ти, той ми каза, че е продал тези права на калитата… – ножът се раздвижи с лениви, ласкави движения. – Хубаво, не го приех особено лично – така, де, знаем, че тези копелета имат пари. Но има нещо странно. Калитата явно също не успяха да намерят правата. Имаха си хора да търчат нагоре-надолу като бесни да търсят същото, което и аз. Приятелчето ти Джейми се закле, че ги е продал на Калифорния, но никой не ги притежава… – брадаткото се усмихна, като продължи да гали бедрото на Луси с ножа. – И ето ти едно съвпадение, което ме накара да се замисля. Виж сега… постоянно се натъквам на теб. Ходиш навсякъде, където и калитата. И си навсякъде, където е бил и бедният Джейми. А това ме кара да си мисля, че си по-навътре в нещата, отколкото казваш.

– Не съм! Нищо не знам. Джейми и на мен ми спомена, че е продал правата. Че просто се ебава с Вегас. Искаше да си го върне на Кейтрин Кейс. Само това знам!

– Момчето беше амбициозно. Трябва да му го призная… – ножът се плъзна нагоре по бедрото на Луси. Притисна се към слабините ѝ. Задържа се там. Обещаваше насилие. Острието потегли нагоре по стомаха ѝ и се пъхна под ризата ѝ. Връхчето я боцна.

– Кажи ми само какво искаш да знаеш! Ще ти го кажа! Няма нужда да ме нараняваш! Ще ти помогна!

– Не се притеснявай. И до това ще стигнем.

С едно движение брадаткото с дракона резна с ножа нагоре, разцепвайки тениската ѝ, и разголи Луси.

– Хубави цици – каза. Обърна се към асистента си. – Дай ми електрическия кабел. Не искам да ме опръска целия с кръв.

– Но аз нищо не знам! – възрази Луси.

– Не се безпокой за това. Всичко е само бизнес.

По времето, когато бяха свършили с бичуването, тялото на Луси беше нашарено цялото с огнени линии и тя трепереше от неконтролируеми спазми на ужас. Гласът ѝ беше пресипнал от пищене.

Мъчителят ѝ обърса чело с усмивка.

– Дявол го взел! Запотих се!

Отиде в кухнята и наля чаша вода от урната. Пи. Върна се с чашата.

– Жадна ли си? Искаш ли една глътка, преди да се хванем пак за работа?

Луси призова цялата си омраза и му се изплю в лицето. Мъчителят ѝ отскочи назад изненадан. Тя затаи дъх в очакване на насилие, но вместо това той се усмихна, което някак си беше по-лошо. Обърса плюнката от лицето си. Огледа мокрите си пръсти, после размаза лигата по собствената ѝ буза. Луси се опита да го ухапе, но той беше твърде бърз и за това, сякаш знаеше точно какво ще опита да направи.

– Няма нищо – каза. – Знам, че трябва да си го изкараш на някого. Ако мине добре и ми кажеш каквото знаеш, може да забравя, че си го направила. Но честно да ти кажа – ако не ти е допаднало бичуването, определено няма да ти хареса какво ще се случи, когато продължа да те обработвам, понеже това беше само загрявката.

– Ама аз нищо не знам – възрази Луси. – Наистина не знам.

Той отпи още една глътка вода и остави чашата на плота до клещите, ножовете и иглите.