Текст книги "Водосрез"
Автор книги: Паоло Бачигалупи
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 28 страниц)
Глава 32
Когато Луси се покатери по стълбата до жилището, откри вратата отключена и стаите – тъмни.
– Ехо?
Бутна вратата по-широко и се опита да различи Анхела. Вътре беше почти непрогледен мрак. През завесите се процеждаше малко светлина от червенокръстките палатки долу на площада, но тя не стигаше. Луси ококори очи, като се опитваше да ги принуди да свикнат, а след това я заля усещането, че вътре има някого, който я причаква. Чака да я сграбчи и да довърши онова, което Хулио беше започнал.
Тя отстъпи колкото се може по-бързо. Някой се окашля зад гърба ѝ. Тя се обърна и за малко да падне от стълбата.
Анхела беше кацнал над нея, скрит в сенките на няколко стъпала по-нагоре. Наблюдаваше.
– Дявол го взел! – възмути се Луси. – Не прави така!
– Шшшшт! – той се спусна да се присъедини към нея.
Щом влязоха вътре, тя го сръчка в рамото:
– Защо, по дяволите, постъпи така?
Анхела като че ли нямаше против. Светна с фенерче, зашари с него в мрака, после включи малкия фенер, окачен над масата. Из стаята закръжиха ярки лъчи. Луси присви очи срещу светлината.
– Защо продължаваш да го правиш? – поиска да знае.
– Просто хвърлях едно око навън.
– За какво?
– Не ми харесва особено усещането за това място – той отиде да надникне през прозореца.
– Не мислех, че си от капризните.
– Не е това. Нещо… – той сви рамене. – Имам чувството, че всеки момент ще пламне горски пожар.
– Шарлийн казва, че в момента има голямо напрежение.
– И аз го усещам.
Личеше му. Не спираше да обикаля, местеше се от прозореца до вратата, надничаше в клаустрофобичната уличка отдолу, след това се връщаше при прозореца за пореден поглед към помпата. За изненада на Луси при последната си обиколка Анхела клекна до прозореца и се изправи с чифт бири. Отвори едната с ръба на другата и ѝ я предложи. Каза:
– Извинявай, че те уплаших.
По тона му Луси прецени, че наистина го мисли, въпреки че не ѝ се извини особено стилно.
Той седна на масата с гримаса. Това ѝ напомни за собствените ѝ белези и болки. Имаше чувството, че са я прекарали през месомелачка.
– Все едно върху мен има нарисувана мишена – оплака се Анхела. – Отдавна не съм се чувствал така. Сякаш всеки момент светът ми рухва в канала.
– Кога е бил последният път?
Той се намръщи с измъчена гримаса:
– Много отдавна. Ама наистина много отдавна.
– За Кейс ли си работил?
– Преди това. Долу, в Мексико. Нарковците преследваха семейството ми… – той сви рамене. – Татко ми беше ченге и някой реши, че представлява проблем. Не знаеше дори какво е направил или кого е подразнил. Може просто да са тръгнали подир грешния човек. Объркали са се кого се предполага да освиткат… – водосрезът отпи от бирата си. – Така че дойдоха и убиха мама и сестрите ми, докато се приближаваха към къщата. Просто ги свалиха. Бях вътре. Видях как ги стрелят и избягах. Изтичах от задната страна, прескочих стената, набодох се с куп стъкла и просто се проснах там в прахоляка. А от другата страна чувах изстрелите. Когато се промъкнах обратно, открих, че баща ми си е дошъл и плаче. Грабна ме веднага, щом ме видя, и каза, че отиваме в Ел Норте.
– Кога е било това?
– Да съм бил на десет, не повече. Още по времето, когато южната граница имаше някакво значение. Хората трябваше да преплуват през Рио Гранде или да драпат през пустинята. Татко като служител на закона… – Анхела замлъкна. – Помня как карахме бързо по магистралата. Легналите полицаи все ни забавяха. Била ли си някога в Мексико? Там легналите полицаи са големи и са наслагани по магистралата, така че да не прехвърчиш просто тъй през някое смотано градченце. Помня, че татко не спираше да псува. Chingado това. Mierda онова. Никога не ругаеше, а сега не спря през целия път. Това беше най-страшната част. Това, че псуваше, но не беше ядосан. Просто изпускаше парата, толкова беше уплашен… – той пак замълча.
Луси осъзна, че не е отпивала от бирата доста време. Беше се стоплила в ръката ѝ. Искаше да си глътне, но се притесняваше да не прекъсне душеизлиянието на Анхела. За пръв път го чуваше да говори толкова много за себе си. Истината беше, че е цялата в очакване – седеше с надеждата да ѝ сподели още нещо.
Анхела добави:
– Вкара ме в багажника, за да прекоси границата. Каза на граничарите, че отива на обучение. Просто прекоси поста с ченгеджийската си кола. Не знам на кого е платил. Как го е сторил. Естествено, като бягаш на север, трябва да избягаш достатъчно далеч. Старецът ми знаеше, че трябва да изчезне, но не разчиташе, че ще го преследват. А картелите са много стриктни в работата си. С това са наясно само хората, които наистина са в течение на работата им.
– Сигурен ли си, че не е бил свързан с нарковете? – попита Луси. – Изглежда ми като да са си създали големи проблеми заради човек, който не е сторил нищо.
– Татко твърдеше, че не е. Но отново истината и лъжите… – Анхела сви рамене и пак простена. Разтри рамото си. – Кой, по дяволите, знае какво трябва да се споделя с десетгодишно хлапе… – засмя се и наклони бирата си. – Онзи калифорниец, той си имаше момиче.
Луси се обърка от смяната на темата.
– Имаш предвид онзи тип от „Ибис“? Ратан?
– Аха. Старият Майк Ратан си беше купил хубава пичка.
– Чух Хулио да приказва, че я е застрелял.
– Не – Анхела поклати глава. – Видял е само едното момиче. А е имало още едно, скрито под леглото. Така те открих. Някаква тийнейджърка, която се продаваше, за да преживее. Свършила накрая в лайната… – той сбърчи вежди. – Трябваше да ѝ дам повече пари… – пак пипна рамото си и простена. – Ама че каша се оказа тази работа.
– Как се чувстваш?
– По-добре от Хулио.
Луси се изсмя мрачно, като си спомни как Анхела влиза през вратата с извадено оръжие и как я залива… какво?
Облекчение.
Вцепеняващо облекчение, че този странен, белязан тип е дошъл да я спаси. Че има кой да спре болката.
Тя се изправи и отиде до него.
– Дай да погледна.
В началото той се дръпна, след това ѝ позволи да му вдигне тениската и да отлепи превръзката. Рамото му беше на каша. Луси огледа апартамента и забеляза празни туби, оставени от предишните обитатели.
– Трябва да донеса вода. Сега се връщам.
Грабна едната туба и тръгна към помпата, като се нареди на опашка като всички други, за да чака реда си. Понечи да използва картата си, след това порови за кеш. Анонимността беше по-добра. Не намери никакви хартиени пари, но изкопа няколко монети юани. Стигаха да напълни тубата. Не сметна добре и получи остатък. Наложи се да го даде на човека, който беше след нея.
Когато се прибра, се изненада, че Анхела я чака търпеливо точно там, където го беше оставила.
– Няма да ми устройваш втора засада?
– Гледах те от прозореца.
Естествено, че я беше следил.
– Не бива да хабим водата – каза Луси. – Не и докато не докопам още кеш.
– Внимателна си – отвърна той със задоволство.
– Човек не живее във Финикс толкова дълго, колкото мен, без да научи едно-друго.
„Само дето похабих малко там при помпата.“
Запита се защо крие този факт от спътника си.
„Какво се опитвам да докажа?“
Изля малко вода върху тениската и обърса раната му. Лампата хвърляше несигурни сенки. Луси издърпа фенерчето от ръката на Анхела и проучи мазалото в раната му.
– Мисля, че извадихме всички шрапнели. Според мен ще се оправиш…
Гласът ѝ пресекна. Той я гледаше с непоносимо тъмни очи. Тя преглътна. Не можеше да отклони поглед.
О!
Усети пръстите му по блузката си, вкопчиха се и я придърпаха към него.
– Ох! – каза Луси отново, но на глас.
„Оха.“
– Какво пък.
Остави се Анхела да я притегли към себе си. Той плъзна ръце по тялото ѝ, притисна я плътно. Беше толкова мощен! Силата и гладът в очите му би трябвало да я ужасят, но Луси се чувстваше в безопасност. Не му попречи да я привлече, да я сложи в скута си. Опита се да бъде нежна, докато се наместваше, и да не му причинява болка в раната.
Обгърна лицето на Анхел в шепи и се втренчи в гладните му очи. Целуна го. Целуна белезите му, бузите му, устните му и през цялото време се взираше в онези ми ти тъмни очи. Невъобразимо силен, той притискаше Луси към себе си. Не би могла да се отдръпне дори ако пожелаеше, но не ѝ пукаше.
„Дори не го познавам.“
Въпреки това отчаяно копнееше да усети дланите му по тялото си.
Той я грабна и я вдигна. Боже, колко беше силен!
– Да не се нараниш! – чу се Луси да шепне между целувките и Анхела просто се разсмя, а тя продължаваше да го изпива с устни и след това паднаха заедно на матраците, целуваха се и се докосваха.
Тя усети дланите му върху гърдите си – как се плъзгат по зърната, как подръпват въпросително тениската ѝ, как я теглят нагоре.
Да.
Луси се пресегна и вдигна дрехата, наясно, че се разголва с всичките си синини и следи от бичуването, с разрезите, които Хулио беше нанесъл върху кожата ѝ, но не ѝ пукаше, не се страхуваше да се покаже на Анхела. Даже се гордееше.
„Погледни ме. Погледни какво понесох. Виж след какво оцелях!“
И двамата бяха белязани. Бяха еднакви.
Луси го гледаше как се бори да си свали дрехите.
– Дай на мен – чу се да шепне.
Смъкна горницата му. Анхела положи ръце на кръста ѝ и задърпа джинсите ѝ, смъкна ги надолу по бедрата, докато Луси трескаво се мъчеше с токата на колана му. Пръстите му се впиха в задника ѝ, Анхел я притисна плътно и след това отново се целуваха до безкрай. Ближеха се. Гризкаха се.
Луси най-сетне разкопча колана на Анхела, кожата се изплъзна през гайките. Смътно осъзнаваше, че пистолетът му пада на пода. Откъде се появи пък той? – мимолетна мисъл, маловажна, докато се бореше с ципа и пъхаше ръка в панталоните с желание да докопа патката му.
Господи, колко го желаеше! Хем я ужасяваше, хем тя не можеше да му се насити. Беше влажна. Дори не я беше докоснал и тя беше влажна! Смъкна джинсите му. И своите. И бельото си.
Прегърнаха се, вече голи. Луси прокара ръце по тялото на Анхела и по гърдите му. Стегнати мускули. Белези. Древни гангстерски татуировки. Посегна отново към парчето му, стисна го, възхищаваше се на твърдостта му, а после той я обърна по гръб и я яхна, целуваше шията ѝ, плъзгаше длани по тялото ѝ, завладяваше я. Целуваше я и я ближеше, премина през надраните ѝ гърди, гризна вдлъбнатинката на гърлото ѝ, изцелува протежението на челюстта ѝ. Луси се изви и притисна тяло към него, искаше да почувства кожата му по своята, потта му да се плъзга по нейната, членът му – твърд върху катеричката ѝ.
Пистолетът на Анхела беше на пода, на инчове от отметнатата ѝ ръка. Просната по гръб, тя го виждаше, забравен на надрания дървен под. Пистолетът, който беше използвал да убие приятеля си – човека, нанесъл синините, по които преминаваха в момента целувките на Анхела. Болеше от допира му, но носеше също и наслада. Болката беше доказателство, че е останала жива, че ударите и синините са карта на оцеляването ѝ, която сега Анхела разчиташе с устни, зъби и език.
Луси го придърпа върху себе си, притисна главата му към изранените си гърди и се потопи в божата. Беше преследвала смъртта цял живот дори когато се преструваше, че я избягва. Колкото и да го отричаше, отчаяно копнееше да попадне във водовъртежа ѝ и сега се беше потопила напълно в него. Беше по-ужасена и жива, отколкото някога е била.
Прокара ръце по мускулестия белязан гръб на водосреза и той плъзна език по корема ѝ. Тя простена.
„Да.“
Копнееше езикът му да продължи надолу, да се вмъкне между бедрата ѝ, да целува, да ближе…
„Там.“
Луси се изви цялата и стегна бедра около главата на Анхела. Той отвърна, като я близна по клитора. Тя се чу да пъшка и да вика, без да ѝ пука дали бежанците я чуват през тънките стени. Беше влажна. Господи, колко беше мокра! Обожаваше езика му…
Анхела изплува от слабините ѝ, плъзна се нагоре по тялото ѝ с усмивка и Луси го придърпа към себе си, целуваше го, нетърпелива да вкуси устните му, да притисне тъмното му белязано лице плътно до своето, да усети наболата брада да дращи по бузите ѝ.
Луси усещаше твърдостта му до бедрото си. Наслада ѝ носеше самият факт колко отчаяно копнее Анхела да я обладае, а след това той я притисна в пода. Тя разтвори крака, стисна го за задника, окуражаваше го, извиваше се, когато той се пъхна в нея и я изпълни. Дъхът ѝ пресекна – „Да. Така. Да!“ – и след това той проникна целият вътре.
Луси още веднъж мярна пистолета на Анхела, забравен на пода. Не можеше да спре да го зяпа, докато се чукаха. Хипнотизирана, пияна от удоволствието да я обладават и от това колко животински жива я прави захвърленият инструмент на смъртта до тях.
За миг животът на Луси сякаш придоби смисъл. Винаги бе имала нужда от това. Да живее на тънкия назъбен ръб между едното и другото. Между живота и смъртта. Така беше скроена поначало. Анна не я разбираше. Семейството ѝ не я разбираше, но докато се чукаше, тя усещаше как целият този прецакан град, който сега наричаше дом, добива смисъл.
Чуваше подсвиркванията на тексаските чукалки, излезли на лов за клиенти, изписукванията на червенокръстките помпи, щом напълнеха водните туби на бежанците. Рева на деца в наблъсканите коптори и виковете на победителите от трупната lotería, когато се събираха около телефоните си с надеждата за голяма печалба. Навсякъде около Луси – живот. Кипи и струи и с все сили се опитва да надмогне пред лицето на всичките ужасии, които имаше да предложи светът.
На този неравен ръб тя гореше от живот.
Притискаше мъжа на име Анхел, за когото беше сигурна, че ще ѝ донесе смъртта, и го придърпваше по-навътре в себе си. С възклицание се опита да се напълни докрай, натискаше се срещу него, изпълваше се с него, преливаше се и въпреки това не ѝ стигаше.
Хвана Анхела за ръцете и ги поднесе към гърлото си.
– Дръж ме! – прошепна.
Пръстите му се свиха около гърлото ѝ.
– Да! – прошепна Луси, щом той стегна мускули. – Точно така!
Гласът ѝ взе да хрипти, когато я стисна още по-здраво.
Беше останала.
Беше дошла във Финикс да види умиращия град, но беше останала да живее. Опитваше се да извлече някакъв смисъл от страданията на това място. Как изглежда свят, който се разпада? Какво означава?
„Нищо.
Нищо не означава.
Просто ми казва колко много искам да живея.“
Луси се чукаше в тъмнината, обкръжена от хора, застанали с лице към пищящия трион на разрухата, и подканваше силните ръце на водосреза да я стискат още по-здраво, докато той се надигаше над нея. Притисна длани към неговите, окуражаваше го, тласкаше го напред. Усещаше мощните му пръсти.
Могъщите ръце, убили безброй хора, сега държаха нейния живот. Сега я контролираха, докато Анхела навлизаше все по-навътре в нея. Сякаш знаеше нуждите ѝ.
– По-стегнато! – прошепна Луси.
„Стегнато.“
Железни пръсти овладяха дъха ѝ. Сърцето ѝ препускаше срещу хватката. Анхела беше смъртта. Вземаше я така, както смъртта взема всичко. Отново се натисна в Луси и тя се изви срещу него, погълната от нуждата. Няма значение – каза си. Беше обкръжена от смъртта. Няма как да ѝ избягаш.
– По-стегнато!
От това имаше нужда. Напълно да изгуби себе си. Да бъде анихилирана. Отчаяно копнееше за това. Копнееше страстно да се почувства жива. Да знае, че е рискувала всичко и все пак живее. Потта ѝ гореше по надраните цици, по ребрата, по корема, докато Анхела блъскаше в нея. Изпълваше я. Използваше я. Тя го искаше. Господи, колко го искаше! Представяше си как я пронизва цялата. Намушква я точно така, с ръце около гърлото ѝ.
– По-стегнато!
Дишаше накъсано. Натискът на пръстите му я поглъщаше. Анхела държеше живота ѝ. Държеше дъха ѝ. Можеше да я убие, ако пожелае.
Вече не беше останало нищо от Луси. Беше изчезнала. Въздухът ѝ свърши. Сърцето ѝ блъскаше в ушите. Пръстите му я стискаха за гърлото и я бяха обладали цялата.
Отнемаха ѝ въздуха и самата нея, тя го оставяше да я вземе.
Това беше вяра. Това беше живот.
– По-стегнато – прошепна тя.
Стегнато.
Глава 33
Усещането на Мария за сигурност и безопасност продължи точно един ден – чак докато Естебан и Като с рев спряха големия си черен пикап пред къщата на Тууми.
Веднага щом Мария ги видя, изтича вътре и заключи вратата, но на Естебан, изглежда, не му пукаше. Двамата с приятелчето му просто отидоха да отворят задната врата на пикапа и бръкнаха в багажника.
С тежко тупване на асфалта рухна Тууми.
Естебан и Като го замъкнаха до предната врата, а Мария ги зяпаше през един прозорец с решетка. От слепоочието на Тууми течеше кръв. Устните му бяха цепнати от побой, едното око – подуто и затворено. Двамата биячи му бяха закопчали ръцете с белезници зад гърба. Замъкнаха го на стъпалата и го хвърлиха на бетона.
– Ехо, Марийче! – подвикна Естебан. – Имаш ли парички за мен?
Мария затаи дъх и се опита да пази тишина. Преструваше се, че те не знаят, че се намира от другата страна на вратата.
– Хайде, де, момиче! Отваряй и кихай кинтите!
„Стой тихо. Просто мирувай и ще си отидат.“
– Знаем, че си там! – чу се издумкване и изпъшкване. – Тъпакът вече ни каза, че си вътре, така че бъди мила с мистър Пупуса и си изкарай твоето culito тук, навън, да се видим!
„Мирувай. Тиха като мишка. Всичко ще се размине…“
Естебан отново се провикна:
– Да не ни мислиш за глупаци? Да не мислиш, че не знаем, че си си продала задника онази вечер?
– Няма нужда да говорите така – чу Мария да се обажда Тууми. – Можем да запазим деловия тон.
– Делови тон ли? Това ли искаш? – Естебан се изсмя. – Добре. Ето ти малко дела.
Мария чу тупване и изсумтяване. Още едно тупване. Тя се промъкна да надникне през видеокамерата към външната страна на къщата.
– Последна възможност, момиче!
Естебан опря оръжие в коляното на жертвата си и дръпна спусъка. Тууми изпищя, когато кракът му експлодира.
– Дявол го взел! – изсмя се бандитът. – Туй сигурно е шибано болезнено!
Обърна се към камерата и се взря в нея, ухилен към Мария през екрана, а Тууми се въргаляше на бетона зад него.
– Каза, че искал да го раздава делово – обясни Естебан. – Ако не излезеш начаса, смятам да бъда делови и с другото му коляно. Да видим как това сакато копеле ще продава пупусите, ако си няма крака.
– Бягай, Мария! – извика Тууми. – Просто бягай. Махай се! Не се безпокой за мен!
Естебан го удари по темето и го усмири. Ухили се отново към монитора:
– Просто искам да ми се плати, маце. Или ми плащаш кеш, или ми плащаш с кръв и въпреки това ще се върна за тексаския ти задник!
Тууми плю кръв.
– Не го прави, Мария!
– Ако искаш приятелят ти да живее, излез веднага. Иначе ще го довърша и после ще вляза и все пак ще те докопам.
– Добре! – викна Мария през вратата. – Парите ти са в мен! Не го наранявай повече!
– Ето това исках да чуя!
– Не го прави! – извика Тууми, но тя вече се беше втурнала към мястото, където криеше малкото количество пари, взети от белязания. Не стигаха, но… тя бутна парите през отвора за пощата. Естебан приклекна и събра банкнотите, като ги броеше.
– Малко си олекнала, маце.
– Само това имам.
– Така ли? – той коленичи до Тууми и ръгна пистолета в устата му. – Много забавно, че го казваш, понеже някой обикаляше наоколо, разпитваше койотите ни как да си купи билет за навън, така че освен ако не планираш да ходиш на север с pupusas вместо пари, смятам, че си имаме проблем.
– Само това имам! – викна Мария през вратата. – Той си ползва собствените си пари. Не вашите!
– Нещата не стават точно така, маце, и ти го знаеш. Завъдила си дългове. Виж, ако си признаеш и платиш, обещавам да оставя мозъка на дружката ти в главата му.
– Недей! – извика Тууми. – Не го прави!
Но Мария беше способна да мисли само за Сара, мъртва на леглото, понеже тя беше избягала. Беше пуснала Сара и тя умря.
Със сълзи в очите се затутка с резетата. Естебан се ухили, когато вратата се отвори. Наслаждаваше се на спектакъла.
– Оставете го на мира – извика Мария. – Вината не е негова.
Лицето на Тууми беше покрито с кръв. Дишаше тежко, а докато си поемаше дъх, от носа му бълбукаха алени мехурчета.
„Не и него. Моля ви, не и него!“
– Нямам никакви пари. Но ще дойда с вас.
За секунда на Мария ѝ се стори, че Естебан все пак ще застреля Тууми, но после той се усмихна и извади пистолета си от устата на мъжа. Махна на Като да се качва в пикапа.
Мария приклекна до Тууми.
– Недей! – прошепна той. – Не тръгвай с тях!
– Не мога… – тя примигна, за да прогони сълзите. – Не мога да ги оставя да те убият заради мен.
– Съжалявам – каза Тууми. – Смятах, че познавам койот, който няма да ме продаде.
– Не е твоя вината – тя си избърса очите.
– Не го прави – повтори той. – Недей…
За ужас на Мария тя виждаше, че Тууми се стяга отново за бой. Щеше да се опита да се бори, въпреки че това ще го убие. Смяташе да пробва да сграбчи Естебан. Момичето се хвърли напред и го прегърна силно. Стискаше го толкова здраво, че той да не може да направи нищо глупаво.
– Не е по твоя вина – прошепна тя и после се изправи.
Навсякъде по блузата си имаше от кръвта на Тууми, но не ѝ пукаше.
– Не бива да го нараняваш – каза на Естебан. – Ще направя каквото искаш. Ще ти печеля както искаш, само не бива да го нараняваш.
– Устройва ме. Ветеринаря иска само теб. Не му пука за човека с pupusas.
На Тууми Мария каза:
– Не се безпокой. Ще се върна веднага щом се разплатя с Ветеринаря.
– Аха. Тя ще се върне – подсмихна се Естебан. – Само да си плати дълга.
Сграбчи тексаската за ръката и я помъкна към пикапа.
Мария погледна през рамо и видя, че Тууми е успял да се надигне до седнало положение, все още стиснал крака си.
– Не бива да го нараняваш! – повтори тя. – Трябва да ми обещаеш.
– Би трябвало да се притесняваш повече за собствените си наранявания, момиче. Ветеринаря ти даде специален пропуск, а ти го прееба. Закъсня с плащането и на всичкото отгоре искаше и да избягаш? – Естебан се разсмя, докато набутваше Мария в пикапа си. – Човекът с pupusas се измъкна относително лесно в сравнение с онова, което е планирал за теб Ветеринаря.
Седнала между двамата мъже на път за съдбата си, Мария си каза, че няма да покаже страх, но когато камионът зави на територията на Ветеринаря и започна да си проправя път през криволиците на предградието, тя усети страхът ѝ да набъбва.
Хиените мярнаха пикапа и го посрещнаха, когато изрева пред портата. Отредените им площи обгръщаха четири или пет имота и щом Като бибипна отпред и го пуснаха зад оградата, зверовете взеха да подават глави от отворени врати и счупени прозорци, заинтригувани и хищни.
В имота на Ветеринаря някои от хората му погледнаха към пристигащия Естебан, но повечето си седяха на сянка под големи шарени чадъри и играеха на карти и домино.
Хиените доприпкаха там, където кошарите им граничеха с човешките терени на Ветеринаря, и притиснаха носове към телта.
Ветеринаря излезе от къщата си, когато Естебан измъкна Мария от камиона. Той връчи парите на шефа си. Ветеринаря претегли пачката и я проучи, после обърна поглед към момичето.
– Това ли са всичките пари, които си изкарала, работейки за мен? Това?
Мария кимна, понеже не си вярваше да заговори.
– Опитах се да ти помогна, както знаеш.
Той чакаше явно с надежда да получи отговор. Мълчанието помежду им се проточи. Хиените обикаляха зад телената мрежа и бодливата тел.
– Трябваше да… – поде Мария.
– Трябваше да се опиташ да избягаш, вместо да се довериш да се погрижа за теб.
Тя млъкна.
Присвитите очи на Ветеринаря се забиха в нея.
– Щях да ти дам възможност да си спечелиш пътя през реката, момиче. Не го ли разбираш? – той я хвана за брадичката. – Исках да ти помогна. Харесвах те… – наклони глава и се намръщи. – Такава умна млада дама. Казах си: „А, онази. Това момиче – то заслужава втора възможност. Ще я взема под крилото си. Ще ѝ дам шанс да печели и след това, когато си го заработи, ще иде на север със спретната пачка в джобовете и винаги ще си спомня как съм ѝ сторил добро“.
– Съжалявам.
– Пак питах Санта Муерте за теб – той махна към олтара си, по който блестяха празни бутилки текила. – Този път не каза да те спасявам. Не обича хора, които не удържат на обещанията си.
Хиените от другата страна на оградата скимтяха и се кикотеха, явно доловили каква възможност предвещава разговорът на господаря им.
– Сара умря – опита се да обясни Мария. – Паникьосах се…
– Не ми пука за Сара – каза Ветеринаря. – Пукаше ми само за теб. На Кльощавата дама ѝ пукаше за теб. А ти не свърши каквото поискахме.
– Сега мога да работя – каза Мария. – Мога да се отплатя.
Ветеринаря я възнагради с доволен поглед.
– Вече сме надскочили парите, смятам аз. Проблемът между нас е отношението, а то струва повече, отколкото простата пачка пари – той се изправи и погледна към Естебан и Като. – Погрижете се за нея.
Те хванаха Мария за ръцете и я замъкнаха към клетките на хиените. Тя се бореше, но гангстерите бяха свикнали хората да се борят за живота си и с лекота я удържаха.
Хиените побесняха – първо една, а после и останалите започнаха да квичат възбудено, изправени на задни крака, и се закикотиха при приближаването на вечерята си. Още няколко изприпкаха от сенките на изоставените къщи, изникваха през отворените прозорци и спринтираха към тримата човеци, докато Естебан и Като влачеха пленничката си през прахоляка.
Мария заби пети в пръстта и се разпищя. Двамата гангстери се разсмяха. Хвърлиха я срещу оградата и хиените се метнаха върху нея, но тя рикошира в мрежата. Запълзя назад, а животните налитаха срещу телта, блъскаха муцуни в нея и търсеха начин да си проправят път.
Естебан и Като заградиха Мария и я избутаха по-близо до зверовете. Примъкваха я все по-близо.
– Харесват ли ти, puta? Ти им допадаш!
Мария не можеше да избяга. Всички хиени бяха при оградата, дузина най-малкото, и Естебан и Като я притискаха все по-близо. Зъби. Лиги. Ивичеста козина. Бурните, резки движения на гладната треска. Хиените притискаха носове в мрежата и се опитваха да я докопат. Гълчавата им беше оглушителна. Естебан сграбчи едната китка на Мария и я стисна здраво.
– Дай да те вкусят!
Тя се разпищя и се опитваше да се измъкне, докато гледаше как гангстерите приближават пръстите ѝ все по-плътно до оградата и зъбите от другата страна.
Не можеше да ги спре. Нито да се измъкне.
Пръстите ѝ докоснаха телта. Тя сви юмрук, но Естебан здравата шибна ръката ѝ в оградата и хиените се вкопчиха в нея.
Мария изпищя, когато пръстите ѝ се откъснаха в устите им.
