Текст книги "Водосрез"

Автор книги: Паоло Бачигалупи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 28 страниц)

– Знаеш ли, бих ти повярвал, само дето, след като ръгнах метла в задника на приятелчето ти Джейми, той ми каза доста повече, отколкото първоначално споделяше. Хората имат навика да скриват разни неща, знаеш ли? На добродушко Джейми му отне известно време да издаде всички подробности. Така че се наложи да поръчкам вътре в него. Доста разочароващо, понеже Калифорния прави нещата, както трябва. Има си всички онези поставени агенти и мрежи, та да не знаеш точно кой прави плащането и кой събира парите, което затруднява и онова, което се каниш да попиташ. Но ако продължиш да ръчкаш, накрая ще научиш всичко… – той кимна на спътника си. – Ако ми губиш още времето, може да оставя Кроп да поръчка в теб само за малко, да видим какво ще изскочи.

– Знам само, че Джейми се опитваше да продава правата на Калифорния. И че планираше да разиграва Вегас. Ходеше на двойни срещи и беше адски доволен от себе си.

– Откъде познаваш Ратан?

– Не го познавам. Просто ми попадна при търсенето. Опитвах се да изчисля кой е убил Джейми.

– И ето ме тук, помагам ти в тази задача – мъчителят на Луси се ухили. – Ще ми докараш ли „Пулицър“ за оригинален репортаж?

Тя не каза нито дума.

– А какво ще речеш да ми помогнеш? – попита той. – Каква е истинската връзка между вас двамата с Ратан?

– Нали ти обясних вече – нямаме такава.

– Знаеш ли, ако Ратан беше тук, жив и тъй нататък – похитителят погледна многозначително към Кроп, – можеше и да ти повярвам. Проблемът е, че взе, та си пъхна физиономията пред един куршум. И това ме прави подозрителен, защото си познавала човека, дето е продавал водните права. И си познавала Ратан, дето ги е купил. И това ме кара да си мисля, че си замесена все някак. Може да се окаже, че всъщност се намират в теб…

– Не са! Нямам ги! В Джейми са! Не са в мен!

– Знаеш ли, последните три дни търча нагоре-надолу и се опитвам да открия къде, по дяволите, са се озовали тези водни права. Така, де, пречуках твоя приятел Джейми и моя човек Восович и за какво? Нищо. Нищичко не получих от тях, понеже другарчето ти вече е продало правата и просто се е лигавел, все едно сме втората му най-добра майка, за която изобщо не се кани да се жени. Което ме поставя в неудобно положение. Първоначално си мислех просто да взема кинтите, дето момчето ти Джейми е измъкнало от Калифорния, само дето, когато изкопах очите на копелето, изгубих най-добрия си шанс за сканиране на ретините на влизане в банковите му сметки. Така, де, как, по дяволите, се очакваше да знам, че ще ми трябват очите му? Така че си нямах нищо и трябваше да си прикрия следите и просто да преглътна факта, че съм преебал голямата си печалба… – брадаткото се ухили. – Обаче знаеш ли какво стана после? Добрият стар Майкъл Ратан изскочи на сцената, като каза, че може пък да има нещо специално за продан и иска да поговорим. Хммм. Чудно, какво ли би могло да е това? Какво ли ще извади от шапката хубав костюмиран кали като Ратан, че и ще иска да го продаде на Вегас? Да не би да е нещо, което не му се дава на шефовете му, понеже е прекалено, мамицата му, ценно? – той се засмя и тръсна глава. – Копелето въртеше същия номер, който бих изиграл аз, ако се бях докопал до тези права. Даже има красота в номера, честно. Така, де, ето ме, значи, тръскам си цялата мрежа и се опитвам да разбера дали някой не знае къде са изчезнали правата, а старият Ратан дотърчава право при мен, като ми разправя, че имал нещо голямо и искал да го продаде, ако Вегас му гарантира безопасно преминаване и една камара дигитални стотинки… – той отново се ухили. – Само дето Ратан е по-зле от идиот, когато се стигне до разработка на такива гадории. Така че… – сви рамене – сама знаеш. Намърдвам му се раничко… – той се наведе напред. – И след това копелето взима, че се утрепва и аз оставам прецакан с лаптопа му и без никакви пароли.

– И сега това ли искаш? – Луси се разсмя безпомощно. – С никакви пароли не разполагам. Дори не познавах Ратан! – Не можеше да спре да се смее. – Ако това искаш от мен, значи си напълно прецакан, понеже не мога да ти помогна… – смехът ѝ обърна на ридания. Мразеше се за тях, но нямаше как да ги спре. – Нищо не знам! – Хлипаше. – Не мога да ти помогна. Съжалявам, съжалявам, не мога да ти помогна.

– Проклятие! – похитителят ѝ се намръщи. – Нънам що ми се струва, че казваш истината… – въздъхна. – Но все пак трябва да се уверя! – и стисна разплаканото ѝ лице между шепите си. – Не се притеснявай. Ще те ликвидирам бързо, щом приключа! – изправи се и отиде до плота. Взе ножа.

О Боже. Не. Не не. Моля те не!

Луси започна да пищи още преди брадатият да преполови пътя до нея.

И не спря много дълго време.

Глава 25

Мария се удари във вода, твърда като бетон. Потъна, вцепенена, след това се заблъска да докопа повърхността.

Само преди миг белязаният тип я питаше дали може да плува, и след секунда задникът я беше метнал през перилата, за да падне от четири етажа височина в езерото.

Тя изплува, гребейки тромаво, вбесена и облекчена, че още е жива. Не беше плувала от години. Не и от летните посещения на езерото със семейството си. Правеха си пикници и тя гребеше в калните води, а след това езерото пресъхна и всичко това свърши.

Белязаният мъж цопна във водата до нея. Вълните я погълнаха. Той изплува и я сграбчи, замъкна я натам, където водата изчезваше в обрасъл с мъх тунел.

Тя взе да се бори с него, ядосана и ужасена.

– Какво правиш?

– Спасявам ни и двамата. Или пък ни убивам и двамата…

Вече се движеха с течението, което ги избутваше в пещерата. Той заплува напред и започна да се бори с метална решетка. Попита:

– Идват ли калитата?

Мария знаеше кого има предвид. Типовете с костюмите. Надникна от тунела. Те търчаха към асансьорите и се спускаха надолу.

– Аха.

Той извади пистолет от колана си и ѝ го връчи, след това се захвана да натиска копчета на някаква клавиатура.

– Стреляй, ако някой надникне вътре.

– Сериозно ли говориш?

Момичето не получи отговор, понеже белязаният беше успял да отвори решетката, прекара я през нея и си взе обратно пистолета.

Калитата наскачаха във водата и тръгнаха да гребат към тях. Мъжът стреля веднъж, внимателно. Всичките преследвачи хукнаха да търсят прикритие, а след това течението се усили и ги завлече и двамата навътре в сърцевината на аркологията.

Техният поток се сливаше с други и ги мъкнеше нататък. Мария се бореше да държи глава над водата. Съзря калитата, които бяха зад гърбовете им, да се въртят, неспособни да влязат в тунела. Блъсна се в белязания. Той я сграбчи и тя за момент си помисли, че ще я метне в поредната бездна, но вместо това я вдигна над водата към един перваз.

– Хвани се!

Пръстите ѝ задраха, но Мария успя да се хване за ръба и се измъкна на сухо. Мъжът я последва и се пльосна до нея, мокър и задъхан.

– Къде сме?

– Във водопречиствателната система – той се изправи и вдигна Мария на крака. – Хайде. Охраната на „Тайян“ със сигурност ще ни търси. Трябва да се махнем оттук, преди да успеят да заключат всичко… – той я побутна по пътечката, успоредна на забързания поток.

– Откъде знаеш къде отиваш?

– Всъщност само се преструвам.

– Как успя да отвориш онази решетка?

Той се засмя и доби самодоволен вид:

– Биотектурната компания, която се занимава с пречистването. Същата работи и във Вегас. Имат стандартни пароли. Предполагам, че никой не ги е променил. Случва се често.

Мария се зачуди какво ли щеше да стане, ако белязаният не беше успял да отключи решетката, и след това реши, че пистолетът отговаря на въпроса.

Непознатият я поведе по брега на реката и след това през някакво мостче. Под тях водата се оттичаше, разпределяше се и се изсипваше в цистерни. Намираха се в огромна пещера, натежала от мирис на риба и разни растения. Дълбините бяха пълни с мъхове и водорасли. Риби бляскаха в плитчините. Цяла огромна пещера, догоре налята с вода и живот.

Мария спря, поразена.

Това беше водоносният хоризонт. Подробностите му се отличаваха от онова, което беше сънувала, но всичко си беше на мястото. Баща ѝ беше заменен от белязания тип и той водеше Мария по пътечки, вместо да гребе в лодка, а сталактитите над главите им бяха електронни наблюдателни устройства, които висяха над езерцата и изписваха данни, потопили сензори долу във водата. И все пак тя беше уверена, че това е мястото, което е сънувала. Беше живо и прохладно и дори да беше пълно с работници, които прокарваха скимери по повърхността на резервоарите с водорасли, пак беше нейното езеро. Беше сънувала това място и ето я сега тук. Надяваше се, че това е добър знак, но не ѝ остана време за притеснения, тъй като белязаният вече я влачеше нататък.

Той я преведе през моста със забързана крачка. Един работник вдигна глава от проблясващия си екран и се стресна да види мокрите посетители.

Мария почти очакваше белязаният да застреля работника, но вместо това той му показа значката си.

– Полицейски участък Финикс – каза. – Има пробив в охраната… – и подмина работника.

– Ченге ли си? – попита Мария.

– За него съм.

Минаха през двойна врата и се озоваха в смътно осветен служебен коридор. Белязаният се намръщи към тавана. Камери.

– Насам – дръпна я той по друг коридор.

Стигнаха до поредните врати и внезапно се озоваха отвън.

Мария примигна и присви очи срещу сиянието, но мъжът не спря да я влачи по-нататък. Около тях се вихреше прахоляк, вдигнат от вятъра и колите. Отпред тъкмо се отваряха вратите на яркожълта тесла.

– Това е нашата кола – белязаният бутна Мария на пътническата седалка и заобиколи колата. Тя се заключи и се съживи, когато той се настани на шофьорската седалка.

Чисти инструменти на таблото за управление, електрониката свети – и Мария си седи вътре и се чувства като удавена котка, докато се оттича на кожената тапицерия. Климатикът се съживи с леден полъх върху мократа ѝ кожа и рокля. Отлепиха се от бордюра и момичето потъна дълбоко назад в седалката си, щом колата ускори. Обърна се през рамо в очакване на преследвачи, но изглежда, никой не ги беше забелязал. Попита:

– Измъкнахме ли се?

– Засега.

Сега, когато тя вече не тичаше, адреналинът започна да се изтегля от тялото ѝ и я остави уморена и замръзнала под климатика. Разтрепери се. Не си спомняше кога за последно ѝ е било толкова студено.

– Може ли да изключиш охлаждането?

Ледените ветрове затихнаха и ги оставиха в тишина.

– Нали каза, че имаш къде да отидеш? – попита мъжът.

– Аха. Има един тип. Не е далеч оттук. От страната на строежа е. Прави pupusas.

– Сигурна ли си, че не искаш да си някъде по-далеч?

Звучеше така, сякаш мъжът има желание да се погрижи за нея. Все едно тя има значение за него и от това Мария се ядоса.

– Какво ти пука? Току-що ме метна през перилата!

Главата я болеше, от движението на колата ѝ призляваше, а сега му беше и ядосана. Този тип си мислеше, че просто може да я влачи наоколо, както му падне. Започна да рови в чантата си – онази, която той я накара да вземе, за да носи проклетото му балистично яке. Измъкна якето. Беше практически сухо, разбира се. „Кадилачена пустиня“ обаче беше мокра.

– Мамка му!

– Ще изсъхне – каза белязаният и погледна към нея.

– Канех се да я продам. Майк каза, че хората купували такива щуротии.

Мъжът се поколеба.

– Може и да изсъхне.

Всички тези мъки и накрая не ѝ беше останало нищо! Втренчена в протеклата книга, Мария се пребори със сълзите.

„Всичко, което опитам, става на лайна.“

– Тук е достатъчно добре – каза тя. – Остави ме тук.

Белязаният отби до тротоара и порови в портфейла си. Извади няколко юана и ѝ ги подаде.

– Съжалявам за… – кимна към книгата.

– Все тая. Няма нищо… – Мария откри, че ѝ е трудно да напусне пашкула на луксозната тесла. – Съжалявам за жената ти.

– Не беше моя.

– Мислех си, че е. Все за нея питаше.

Той отклони очи и за момент ѝ се стори дълбоко, потресаващо натъжен.

– Не можеш да спасиш човек, който много сериозно се натиска да го убият.

– Така ли е правила тя?

– Много ѝ пукаше за онова, което смята за правилно и грешно. Това я заслепи. Търсеше си неприятности.

– Много хора са така – съгласи се Мария. – Слепи, имам предвид.

– Някои са, така е.

– Ти не си.

– Обикновено не съм.

Каза го горчиво. Макар че не го призна на глас, на Мария ѝ беше ясно, че му пука за мъртвата госпожа.

– Защо ме спаси? – попита тя. – Можеше да ме захвърлиш – щеше да ти е по-лесно.

Белязаният погледна през рамо и се намръщи.

В течение на дълъг миг Мария си помисли, че няма да отговори, после ѝ каза:

– Преди много време бях на твоето място. Още в Мексико, сещаш ли се? Видях нещо, което не биваше. Стоях на ей толкова от един убиец… – той показа разстоянието между тях двамата в колата. – Тогава бях просто хлапе. Мисля, че съм бил на десет-единадесет. Стоях пред една малка бодега8686
  Бодега (исп. Bodega) – миниатюрно магазинче, минимаркет, основно с хранителни стоки. – Б.пр.


[Закрыть] в Гуадалахара и хапвах сладолед… – белязаният се поспря, потънал в спомени и втренчен през предното стъкло на смазвания от слънцето булевард във Финикс. – Този sicario – нали знаеш какво е sicario, наемен убиец? Е, онзи sicario пречука един тип право пред мен. Паркира си джипа, излиза, обикаля и бам – куршум в лицето. Още пет – в тялото. Още един в главата, за да е дяволски сигурен. А аз просто си стоя там… – мъжът се намръщи. – И после това копеле насочва пистолета си към мен – погледна многозначително към момичето. – Шантаво е, понеже не мога да си спомня нищичко от лицето на този sicario, но помня ръцете му. На кокалчетата беше изписано JESUS. Не си спомням нищо друго за този тип. Но виждам ръката му и насочения към мен пистолет, като че ли е вчера… – Той се отърси от спомена. – Все едно, просто стана на грешното място в грешното време. Бил съм там. Не бих те оставил в същото положение. Пресегна и отвори вратата на Мария: – Сега се скрий. Не прави нищо, с което да се показваш на радарите на местните. Не се връщай там, където си живяла досега. Не се занимавай със старите си неща. Ако се притаиш, постепенно ще забравят за теб.

Мария се взираше в странния тип и се опитваше да прецени какво става. Нещо в историята му обаче ѝ беше направило впечатление.

Кокалчетата на убиеца…

– Мъжете – каза тя. – Единият имаше татуировка.

Глава 26

– Онези типове, дето отвлякоха мацката ти… и убиха… – момичето преглътна. Затъкна кичур от черната си коса обратно зад ухото си. – Единият от тях ровеше из дрехите в спалнята, докато лежах под леглото, и видях ръката му. Имаше татуировка също като онзи тип, дето ми разправи за него. Този sicario, дето си го видял.

Анхела усети как детството му се надига да го сграбчи. Все още си спомняше ръката на онзи зюапо и себе си, нелепо зяпнал в опит да разчете буквите на кокалчетата, а междувременно пистолетът беше прицелен в средата на челото му.

– Букви ли имаше?

Спомни си как онзи зюапо му се усмихва, преструва се, че стреля, и се прави, че пистолетът дава откат. Имитира изстрела със звук, както правеха Анхела и приятелчетата му Раул и Мигел, когато играеха на стражари и апаши.

– Фес!

Анхела стискаше толкова силно сладоледа си, че го счупи между пръстите си. Беше така уплашен, че се напика, пикочният му мехур се изпразни като спукан балон, гореща течност рукна по крака му…

Момичето продължаваше да говори:

– Не. Не букви. Беше като опашка на змия. Обвиваше китката и изчезваше под ръкава на якето. Видях я. Беше опашка на змия.

Анхела толкова се беше увлякъл в спомените си, че за момент не чу какво му казват, а след това внезапно всички парченца на пъзела си дойдоха по местата, светът му се сглоби парче по парче – и картината се проясни.

– Змия, казваш? – плъзна длан нагоре по китката си. – Мислиш ли, че може да е била драконова опашка? Имаше ли люспи? Може би цветни? – Не искаше да я приканва да си спомня нещо несъществуващо, но отговорът му беше известен и още преди момичето да отвори уста, знаеше какво ще каже. – Не зелени, а някакъв друг цвят може би?

– Червено и златно.

Проклет да съм!

Ясни форми изникваха от хаоса.

– Полезно ли ти беше?

Анхела беше готов да я разцелува. Смачкването на това момиче в зъбните колела на света му предлагаше дара на просветлението. Девата майка му показваше формата на света. Тя би трябвало да носи синьо, понеже Девата от Гуадалупе го благославяше с всички части на пъзела.

– О, да. Полезно беше – той бръкна в джоба си. – Много даже… – изпитваше внезапната всепоглъщаща нужда да балансира всички неща на света, които не могат да бъдат уравновесени. – Ето! – изпразни портфейла си от кеш, без да си дава труда да брои. – Вземи. Вземи всичко. Помогна ми много.

Момичето се ококори и взе парите, но той не изчака да види ефекта. Времето му изтичаше. Грабна телефона си, махна с ръка на благодарностите ѝ и след това тя затвори вратата, а той остана самичък и набра номера по памет.

Кейтрин Кейс виждаше света като мозайка. Прекарваше времето си в опити да събере информация, след това да я намести в рисунък, който ѝ се харесва. Но Анхела не беше такъв. Не му трябваше да рисува нови неща – искаше да види онова, което вече съществува. Мозайките те карат да вярваш, че можеш да разместваш парченцата, за да създадеш несъществуващ образ, вместо да оставиш всички тези малки късчета щрака-щрака-щрак да си паснат по местата. Вместо да ги оставиш да ти кажат какво се намира право пред очите ти.

Червено и златно. Опашка като на змия.

Или на дракон.

Телефонът на Хулио мина направо на гласова поща.

Анхела изруга и потегли. Проклетият Хулио. Само се крие и бяга по тъча. Оплаква се, че бил заседнал във Финикс. Мрънка за големите рискове и малката отплата.

Червено и златно. Опашка, която се увива около китката му и нагоре по ръката.

Момичето я беше видяло и си беше помислило, че е змия, но Анхела знаеше какво представлява всъщност. Ако пред очите на това момиче бяха попаднали останалата част от ръката и рамото на Хулио – както ги беше виждал Анхела толкова пъти, когато са били заедно по някоя река да изцеждат поредния тъп фермер от водните му права, и двамата по безръкавни тениски и целите потни – то тя щеше да знае, че е видяла не червено-златна змия, а цял дракон.

Броят на хората, които се занимаваха с вода, беше малък. Чисто избръснатите калифорнийци, федералните бюрократи в Бюрото по мелиорациите и Вътрешното министерство. Муниципалните водни мениджъри в многото градове, които зависеха от припокриващите се водни права на Западните Съединени щати…

Хулио.

През цялото време е бил една стъпка пред Анхела. Разигравал го е от самото начало. Убивал е хората, с които приятелят му иска да говори. Разчиствал е наоколо. Искал е да го надбяга до… къде?

Какво толкова преследваш, hijo de puta8787
  Hijo de puta (исп.) – кучи сине, копеле недно. – Б.пр.


[Закрыть]?

Анхела си спомни Хулио, застанал в хотелската му стая и втренчен в телефона да мрънка за lotería и да се преструва, че го е страх. Спомни си как се намръщи при споменаването на Джеймс Сандерсън и даваше вид, че изобщо не се е интересувал от него.

Средно ниво никой си… Не пасва на профила… съмнявам се, че Вос го е вързал на каишка, щеше да ми каже.

Телефонът на Хулио пак мина на гласова поща.

„Къде си се дянал, по дяволите, змия такава?“

Предвид, че Хулио искаше да получи сведения от журната, щеше да потърси тихо местенце да я разпита. Място без съседи. Такова, което би смятал за безопасно.

Анхела се почуди дали Хулио има достатъчно големи guevos да ползва собствените им тайни скривалища. Като нищо – ако не смяташе, че някой го преследва. И несъмнено не би и помислил, че Анхела му е хванал дирята. Сигурно предполагаше, че дружката му още гони миражи около Финикс като муха без глава, докато Хулио го надбягва със сто.

Негодникът все още се чувстваше в безопасност, реши Анхела. Така че щеше да се залута по срутените краища на града, някъде в тъмната зона, където електричеството и водата са изключени, а хората са нарядко, и ще се настани в някое от хубавите си вегаски убежища, които по принцип бяха за срещи с агенти и информатори и които водосрезовете като Анхела ползваха, когато имаха нужда да се спотаят някъде.

И там щеше да си свърши работата с Луси Монро.

За тази операция Анхела беше научил наизуст половин дузина вегаски убежища. Само няколко бяха наблизо. Нямаше да са единствените, които Хулио си е уредил от името на Вегас, но си струваше да ги изпробва.

Анхела натисна газта, без да обръща внимание на възраженията на теслата, която подскачаше по прашните дюни и уличните дупки.

Времето цъкаше. Съвсем скоро журната щеше да е само поредното парче съсипана плът, същата като Восович и Сандерсън.