Текст книги "Водосрез"

Автор книги: Паоло Бачигалупи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 28 страниц)

– Луси Монро – заслуша се. Стрелна с поглед Анхела, после сведе очи. – Така ли? Скъпар? – внезапно наостри уши. – Я пак повтори? Добре. Схванах. Не. Не точно сега… – още един поглед към Анхела. – Аха. Добре. Хубаво – и затвори. На госта си каза: – Трябва да си вървиш.

– Значи, няма да ми споделиш в какво се е бил забъркал приятелят ти Джейми?

– Не – отсече Луси. – И всъщност не смятам, че си ми нужен… – тя тупна с пистолета по бедрото си. Не го насочи към Анхела. – Трябва да си вървиш.

– Мислех, че тъкмо взехме да се разбираме.

Тя го изгледа странно:

– Всичките сте еднакви. Невада, Калифорния, другите – всички сте тук да съсипвате нещата и търсите начин да запазите водата от реката за себе си… – Луси врътна глава към прозореца и прашните покриви на Финикс отвъд. – Казваш, че никога не би направил това, което са причинили на Джейми, но вече си сторил и по-лошо на хората там.

– Не ние сме построили така недалновидно този град. Финикс сам си го е причинил.

– Тогава предполагам, че и приятелчето ти Восович сам се е утрепал.

Сега вече насочи пистолета към него.

– Еха! – Анхела вдигна ръце. – Пак ли се връщаме към това?

– Винаги е било „това“ – пистолетът в ръката на Луси не трепваше. – Махай се. И ако пак те видя наоколо, ще те застрелям. Въобще няма да те предупреждавам, преди да дръпна спусъка.

Сериозно говореше.

Преди това не беше сериозна, но сега, след телефонното обаждане, беше станала въплъщение на смъртта.

Анхела остави внимателно чашата си и се изправи.

– Правиш грешка – каза. – Можех да ти бъда приятел.

За момент си помисли, че ще му се отвори шанс да пробие защитата ѝ, но мигът отмина и Луси му посочи вратата с пистолета.

– Не ми трябва приятел – каза. – Имам си куче.

Глава 17

– Той е в „Тайян“. 51110. В списъка е „М. Ратан“ – Тимо се гордееше с успеха си.

Луси го задържа на телефона, докато караше пикапа под пържещото слънце на Финикс. Беше погледнала сто и един пъти в огледалата си, но не видя нито следа от водосреза и неговата яркожълта тесла.

Освен ако не си води и други хора.

Направи няколко бавни кръгчета, връщаше се по дирите си и криволичеше през изоставените улички в предградията, за да се убеди, че не я преследват, след това настъпи газта и се насочи към „Тайян“, докато Тимо щастливо дърдореше в ухото ѝ.

– Сигурен съм, че е същият тип, когото търсиш. Използвал е калска шофьорска книжка за документ за самоличност. Скъпар е точно както си мислеше.

Проблемът беше, че дори ако М. Ратан е скъпар, Луси определено не беше.

Веднага щом се добра до обществените атриуми на „Тайян“, пазачите на вратите на жилищните кули я спряха. Проклети да бъдат, ако пуснеха някаква потна зонърка да кацне просто ей така на главата на мистър М. Ратан.

Колкото и да я дразнеше това, не можеше да пробуди в себе си презрение към охраната. Тяхната работа зависеше от това да държат отвън дрипльовците от Финикс. Нейната работа беше да ги провали, но беше забравила да се приготви за ролята си заради прибързаното си изстрелване от сюрреалистичния разговор с вегаския водосрез.

Луси не беше скъпар. На охраната ѝ стигаше само да я погледне. Нищо във вида ѝ не подсказваше, че е изселничка или кали, или дори мила незаконна дилърка на мехурчета. Беше една идея прекалено прашна и една идея прегоряла от слънцето, прекомерно задъхана и видимо отчаяна.

Поне що се отнася до охраната, за тях Луси беше чиста проба местна зонърка.

Тимо го помисли за голяма смешка, като се сети колко пъти я е обвинявал, че е мокра.

– Май все пак си една от нас – засмя се в слушалката ѝ, докато тя продължаваше с усилията да си проправи път през охраната.

Пазачът повтори:

– Ако сте гост на мистър Ратан, ще трябва да го накарате да ми се обади, за да програмирам асансьора да ви качи горе.

Тя се отказа. Вече беше вдигнала достатъчно пара, докато се мъчеше да ги накара да звъннат горе четири пъти. Каза му:

– Ще опитам пак след малко. Имаме среща. Вероятно просто не се е прибрал още.

– Сигурен съм, че случаят е такъв – усмихна се мило пазачът. – Ако отговори, може да го попитате.

Луси се оттегли от вратите за достъп до жилищната част и прекоси към обществения площад на аркологията. Обиколи фонтаните и шадраваните, подмина мъглицата на водопадите, спускащи се от горните етажи. Престори се, че са ѝ интересни кафенетата и бутиците, които обсипваха площада, но не откъсваше очи от жилищните асансьори и охраната им, опитваше се да измисли начин да се качи горе.

51110. Пет-единадесет-десет.

Кула пет. Етаж единадесети. Апартамент десети.

Разполагаше с име, също и с адрес и не можеше да направи нищо по въпроса.

Целият ѝ устрем беше спрян от прекомерно професионално наемно ченге.

Седна на ръба на едно езерце с шарани и се загледа в двайсетфутовите плоски екрани, които висяха стратегически над обществената част и показваха новини и борсови сводки на английски, испански и китайски, като непрестанно информираха обитателите за часа и температурата в Шанхай.

Управляващият персонал и секретарките на „Тайян Солар Дивелъпмънт“ се смееха и си говореха в атриума, разделени със стъклени стени от външния свят, където местните им партньори ходеха навън в пустинята да инсталират слънчеви батерии и да опъват нови мрежи по варовиковите и кварцовите камънаци.

Никой щат не искаше да приюти зонъри, но до един бяха готови да вземат цялата слънчева светлина, с която те разполагаха, така че Финикс имаше затъмнения, докато частните компании продаваха насъбраното слънце на север, изток и запад през аризонските граници и зонърите вадеха пари.

Луси веднъж беше писала статия по темата. Беше получила мизерни прегледи за всичките си неприятности.

Един охранител мина покрай нея, после се върна за втори обход. Тя се намръщи.

Зад стените на аркологията Финикс се сриваше към най-дълбоките кръгове на ада, но „Тайян“ беше нещо различно. Не им харесваше, когато влизаха вътре огризки от апокалипсиса като нея.

Друг частен охранител премина край Луси. По принцип си прекарваха времето в ловене на деца, които се опитваха да се промъкнат и да пият от водните каскади, така че, естествено, нашественик като нея ги възбуждаше.

По свой собствен начин „Тайян“ охраняваше границите си твърдо също като Невада и Калифорния. Наградата за обитателите на „Тайян“ беше пространство, в което се чувстваха, сякаш са напълно разграничени от прахоляка, дима и колабирането на по-големия град отвъд.

Вътре в аркологията жители и корпоративни служители можеха да живеят в удобство. И ако си достатъчно чист и изглеждаш, сякаш имаш работа вътре, може и ти да стигнеш до частите за обществено ползване и да пийнеш кафе или да си уредиш среща. Или пък да се молиш на някого да слезе долу и да те изпроводи в някоя от жилищните кули.

5-11-10.

Пета жилищна кула, единадесети етаж, апартамент десет. По-добро от пощенски код. Петцифрен адрес. Скъпарска работа. Петцифрен билет. Разрешение за влизане в различен свят.

Сега вече охранителите определено следяха Луси. Беше се задържала твърде дълго.

Тя извади мобилния си телефон и се престори, че набира номер, но ѝ беше ясно, че частните ченгета не се хващат на такъв трик. Един от тях гледаше право към нея. Беше вдигнал ръка към ухото си, докосваше слушалката си и задействаше някаква аларма, която щеше занапред да я вкара в образното разпознаване на системата и понастоящем да я изрита оттук.

– Мис?

Тя се стресна. Нов тайянски охранител беше надвиснал над нея, шляпайки отсъстващо с парализиращата палка по крака си.

– Имате ли някаква работа тук?

Добри бяха, трябваше да им го признае. Дори не го беше забелязала да идва.

– Аз… – поколеба се. – Просто се канех да се кача горе.

Той погледна през рамо към охранителя на жилищната собственост, който наблюдаваше разговора им.

– Значи сте обитателка? Носите ли си картата? Билет за гости?

– Аз…

Ченгето чакаше, без да я пуска.

– Ако мога да се обадя на някого от ваше име?

– Не. Няма проблем. Просто се наслаждавам на водата.

– Ако сте си изгубили билета, можем да ви проверим.

Беше прекалено привикнал да гони хора. Твърде много народ се промъкваше с цел да се приближи до лукса на водните извори и филтрирания въздух, чист от дим и прахоляк, водопадите и свежата миризма на жива пръст и растения.

Беше свикнал да разкарва хората. Любезно. Без да прави сцени, които биха нарушили внимателно изградения покой на аркологията „Тайян“.

И ако Луси откажеше да си тръгне лесно – е, винаги я има парализиращата палка, която отсъстващо почукваше по бедрото му. Така жертвата поне нямаше да се съпротивлява, когато той и дружките му измъкнат безчувственото ѝ тяло от сградата и я захвърлят на улицата.

– Всичко е наред – повтори Луси. – Тръгвам си. Само да си прибера нещата.

– Разбира се, мис.

Самата любезност. Бяха винаги любезни, стига да се движиш в посоката, в която им се ще да те движат. И докато не се налага да те поизпържат, могат да са дори мили.

Луси прие, че е била победена. Мерна богати скъпари да напредват към въртящите се врати – неколцина в делови костюми. Разговаряха оживено, същински господари на вселената. Обстрелваха се на китайски и испански помежду си. Ех, само да беше подбрала по-добре момента, можеше да се залепи за тях, но при условие че охранителят я избутваше към изхода, в момента нямаше какво да стори.

Налагаше се да търси друг начин да стигне до Майкъл Ратан.

Глава 18

Завеси от пламъци и кълбящ се черен дим обгръщаха Мария и я поглъщаха.

Твар, подобна на куче, черна и хилеща се, изскочи от огъня, зяпнала да я глътне като личния питбул на дявола.

Сара беше с нея.

Момичето се опита да избяга от дяволската твар, но Сара беше бавна. Пръстите ѝ все се изплъзваха от тези на Мария, но тя не възнамеряваше да я пуска. После обаче хватката ѝ пак се разхлаби, Мария не можеше да я намери и загубата ѝ разби сърцето…

Събуди се задъхана в апартамента на мъжа – потна, с пресъхнала уста, с блъскащо в гърдите сърце, и единствената мисъл в главата ѝ беше повтарящо се безкрайно благодаря благодаря благодаря.

Не беше истина, Сара не беше мъртва и всичко се оказа само сън.

Благодаря благодаря благодаря.

Мария осъзна, че са я прегърнали и Сара, и мъжът. Нищо чудно, че изгаряше от жега. Измъкна се от обятията им, като се постара да не ги обезпокои. Сега, когато беше будна, вече ѝ се гадеше и ѝ беше зле. Главата така я цепеше, че все едно някой ѝ бъркаше в окото с отвертка.

Тя се изхлузи до ръба на леглото и се опита да стане. Незабавно посегна към стената за опора, понеже стаята се килна. Застави се да диша бавно и се опита да стои права в здрача. Преплетената двойка на леглото продължаваше да спи. Сара и… нейният мъж.

Ратан.

Мария се засмя под нос, чудеше се дали да се отвращава или порицава, че не помни първото му име, не беше сигурна и дали ѝ пука. Беше ѝ го споменавал един куп пъти, но тя просто не успяваше да го запомни.

Сара възлагаше толкова много надежди на мъжа, чието първо име приятелката ѝ не можеше да измъкне от паметта си.

Беше отдала девствеността си на непознат. Не беше сигурна дали се очаква да ѝ пука и за това. Всъщност май я беше отдала на Сара. Беше се любила със Сара. Тази мисъл ѝ хареса повече. Беше отдала истинската си девственост на най-добрата си приятелка.

На пода лежеше бутилка от шампанско. Мария не си я спомняше и нея. Или по-скоро я помнеше, но мислеше, че е част от съня. Предишната нощ беше толкова неясна и сюрреалистична. Двете със Сара се редуваха да пият и да се целуват, оставяха леденото мехурчесто вино да се стича по телата им и върху страстния език на хидролога…

Сън или истина? Спомен или желание?

Е, бутилката беше празна. Това беше истинско.

Като я видя да блещука на пода, Мария усети как замайването на мехурчетата я изоставя. На трезво луксозната спалня ѝ се струваше твърде тиха. Почти самотна. Чаршафите – смачкани и потни. Бутилката – празна. Русата коса на Сара – разпиляна по възглавницата. Ръцете ѝ бяха разперени върху леглото, за да докосне рамото на мъжа – странно интимен жест, който ги караше да изглеждат по-близки от платени любовници.

Да ги гледа как се докосват, събуди по-объркани чувства. Отделни образи. Сара и целувките ѝ. Тялото на Мария, която летеше. Ратан искаше да участва в събитията и Сара го вкара вътре. Съсредоточена да се погрижи за мъжа, когато всичко, което Мария искаше, беше приятелката ѝ да я целува още. Отново и отново. Да усеща допира на кожата си до нейната.

Мария си спомни, че ръцете ѝ трепереха от възбуда. Беше имала чувството, че под кожата ѝ се взривяват бомби, експлозии от вибрираща, изгладняла страст. Всеобхватна. Разтърсваща. Посягаше към Сара отново и отново. Понасяше изпълнението на мъжа.

Спомни си как Сара се беше взирала изгладняло в него. Билетът ѝ за извън Аризона, ако я харесаше достатъчно, след това усещаше погледа на Мария върху собственото си тяло, а ръката му се плъзга по бедрото ѝ. Тримата бяха свързани заедно, брънка по брънка – Мария, вманиачена по Сара, Сара – вманиачена по мъжа. А той в крайна сметка – вманиачен не по момичето, което, водено от надеждата да потегли на север, му беше довело Мария като жертвено агне, а в самата жертва.

По онова време не я беше грижа. Искаше само и единствено Сара. Сега обаче се чувстваше изпразнена от това, че гладът на всеки от трима им не беше напълно задоволен.

Тръгна да търси банята. Намери прохладни мраморни плочки, огледала с ръбове в тюркоазно и сребърно и покрити със синьо-бял порцелан плотове.

Втренчи се в отражението си в огледалото. Не изглеждаше по-различна с нищо. Все още си беше тук. Все още си беше същата. Беше правила секс с момче и момиче едновременно. За него изобщо не ѝ пукаше, но за нея… Продължи да се взира в себе си. Същата си беше. Баща ѝ никога не би се досетил какви ги е вършила снощи. Никой на улицата не би могъл да види къде, как и какво е правила за пари или какво бе изпитала. Кого бе обичала.

Седна на тоалетната чиния, свръхчувствителна към допира на студения порцелан до кожата ѝ, докато пишкаше, опитваше се да си спомни последния път, когато не е използвала клекалото зад убежището в мазето, което беше нейно и на Сара, или джони-камиона. Последния път, когато не се беше налагало да къса страници от зловещите вестници, за да се обърше. Спомняше си, че се промъкна в „Хилтън 6“ и успя да се добере до тоалетната, преди една от камериерките да дойде да я изхвърли, и как дамата се смили над нея и я остави да си измие лицето и ръцете на мивката и да се напие с вода, преди да я изпроводи навън на жегата и прахоляка.

Мария дръпна ръчката. Забълбука вода. Невероятно.

Полази я срамно-сладка тръпка, когато се насочи към кухнята и захвана да преравя шкафчетата на мъжа. Крадец, който си пълни чаша и гледа сметката да свети червено до крана, докато налива догоре.

Мария пресуши чашата си до капка.

Напълни я втори път, доволна, че може да таксува мъжа, чието име беше забравила. Опря студената чаша до бузата си. Изпи и нея.

Водата отново зазвънтя в чашата, когато я напълни за трети път. Не можеше да се насити. Чувстваше се прекалено подута, за да я изпие веднага, но не можеше да я остави. Занесе я в спалнята и пусна душа. Върху нея се изсипаха галони и галони, и галони. Повече вода, отколкото цялата ѝ печалба от хуманитарната червенокръстка помпа – просто се лееше върху тялото ѝ и изчезваше в канала. Насапуниса се с мисълта за Сара и притиснатия към нея мъж. Трескавата възбуда. Алчната наслада от потриването на кожа в кожа. Мехурчетата. Боеше се, че наркотикът прекомерно ѝ е харесал. Сега ѝ се струваше, че всичко, което докосва, не е достатъчно ярко, по-малко реално е, отколкото когато беше на черешата. Чудеше се как да си купи мехурчета. Как Сара се е добрала до тях. Чувстваше се чиста. Dios, чувстваше се чиста!

Изпра бельото си, като ѝ се щеше да си беше взела резервни дрехи. Сара винаги планираше предварително, когато идваше в „Тайян“.

Завесата изтрака и разкри Ратан, гол.

– Переш ли?

Взираше се в нея със странна усмивка на лицето, а Мария стоеше мокра, с бельото си в ръце. Понечи да измисли някакво обяснение, но той само каза:

– Няма проблем. Компанията плаща за апартамента и водата. Можеш да си изпереш и останалите дрехи, преди да си тръгнеш!

След това влезе под душа.

Насапуниса се, плъзгайки очи по тялото ѝ. Мария очакваше той да иска отново да прави секс с нея и се надяваше да не опита. Но той го стори. Беше охлузена, но го допусна в себе си. Нищо специално. Беше по-лесно този път – нещо, което можеше да се престори, че ѝ харесва. Представяше си, че е със Сара.

Когато свършиха, той излезе и ѝ подаде хавлия. Мария взе още една за косата си – спомни си как с майка си и двете си увиваха косите с кърпи. Това беше, преди да цъфне гвардията и да им обяснява, че трябва да се местят в приюти. Преди всичко да отиде по дяволите.

Докато Мария стигна до дневната, Ратан беше отворил щорите. Зората тепърва започваше да се разлива по небето и да оцветява прашната омара в червено. Не се беше успала колкото си мислеше.

Той отиде в кухнята. Сега, когато бяха излезли от душа, ѝ се стори почти срамежлив. Избягваше да я гледа в очите.

– Ти… – поколеба се. – Добре ли си?

Беше сторил точно каквото искаше и го беше повторил под душа, но сега не беше твърд и не я гледаше в очите.

Мария остана изумена, че мъжът изглежда толкова засрамен, и се почуди защо не изпитва същото. Щеше да разбие сърцата на майка си и баща си, ако знаеха какво е направила. А изобщо не ѝ пукаше.

– Искаш ли нещо за закуска? – попита той.

Тя подпъхна по-плътно хавлията около себе си. Кимна, защото не си вярваше да заговори. Душ. Чисти дрехи. Погледна към спалнята. Сара още спеше.

– Забравих ти първото име – призна.

Хидрологът се усмихна, за момент почти заприлича на момче и едновременно с това изглеждаше някак облекчен.

– Майкъл. Майк – подаде ѝ най-официално ръка. – Радвам се да се запознаем… – след което едновременно се разсмя и доби смутен вид. – Отново. Така, де.

Мария отвърна на усмивката му, понеже искаше той да се чувства добре.

– Отново.

Майк извади от хладилника яйца и ги строши в паница, докато момичето оглеждаше апартамента. Не можеше да сдържи потреса си от лукса на жилището. Индиански килими по паркета в дневната. Картини по стените. Истински книги на полиците, подредени изящно сред глинени съдове, които според Мария бяха японски. Хладилникът бръмчеше доволно, включен към постоянно електрическо захранване. И беше тихо. Толкова тихо! Не чуваше ничии крясъци на горните етажи. Не беше обкръжена от подозрителни погледи.

Майк пусна водата в мивката и хвърли вътре черупките. Забеляза, че Мария го гледа. Обясни:

– Нищо не се хаби. Всичко се рециклира. Отива в метановите резервоари, после минава през езерцата с шараните и лехите с охлювите. Част от водата бива филтрирана чрез обратна осмоза и се връща горе по тръбите, а част отива във вертикалната ферма на южната фасада.

Мария го остави да говори, като се чудеше защо той смята, че има нужда да ѝ обяснява всичко, и какво ли приема за даденост.

Едно време и тя беше разполагала с такива неща. Прости и основни. Чешма. Собствена стая. Електричество. И ги беше приемала за даденост също като този мъж.

Той не осъзнаваше, че животът му е пълен с магия.

Мария си спомни как Сара се притиска до нея и шепне в ухото ѝ, докато Майк я ръчка отдолу, „ще си плати“.

Но важното в случая не бяха парите. Да се помотае тук – това беше ценното. Попита го:

– Задълго ли си в града?

Веднага щом го каза, осъзна колко прозрачен е въпросът ѝ.

Майк я погледна с подозрително изражение, понеже и двамата разбираха, че повдига въпроса за дългосрочна връзка.

– Трудно е да се каже – отвърна той с внимателно овладян глас. – Точно в момента има много промени… – погледна надолу към яйцата. – Снощи имах един вид празник.

– Какво празнувахме?

Той ѝ смигна:

– Щастливият ми пробив.

– И на мен не би ми навредило нещо такова.

Беше го замислила като шега, но долови твърде много горчива честност в думите си и съдейки по това как Майк си затвори устата, стана ясно, че е забила клин помежду им. Той трябваше да си мисли, че тя е забавна, не отчаяна и прилепчива.

– Съжалявам – каза му. – Вината не е твоя. Не се притеснявай!

Боже, само влошаваше положението!

Майк се втренчи в яйцата, които цвърчаха в тигана.

– Какво би правила, ако можеше да се измъкнеш оттук? – Вдигна очи и внезапно се втренчи в нея. – Ако някой си тръгваше и би искал да те вземе със себе си? Какво ще направиш?

Този въпрос хвана Мария неподготвена, сякаш той ѝ четеше мислите. Но въпросът не прозвуча хипотетично.

– Не знам. Ще си потърся работа? – Не знаеше какъв е верният отговор, но предполагаше, че ако каже правилното нещо, може да си отвори много врати. – Или да се върна в училище.

– Нали знаеш, че от другата страна на границата от чешмите не тече мед и масло?

– По-добре е, отколкото тук.

– Определено. Но ако можеше да идеш, където си пожелаеш, къде би отишла? Ако можеше да постъпиш, както си пожелаеш, какво щеше да направиш’?

Струваше ѝ се странно въодушевен. Досущ пери-веселяшки пастор, който ѝ предлага изкупление.

– Ако можеше да отидеш, където си поискаш, и да правиш всичко, да бъдеш всякаква – какво би подхванала?

– Но това не е истинско – възрази Мария. – Никой не получава подобен шанс.

– А ако можеше?

Дразнеше я, че Майк продължава да повтаря невъзможни неща, но въпреки това му отговори:

– Искам да ида в Китай. Татко казваше, че трябва да живеем там. Ще ида в Китай и ще уча китайски. Веднъж татко спомена, че близо до Шанхай има плаващи градове. Ще ми се да живея там. Да плавам по океана.

– Тексаска си, нали?

– ’Збира се.

– А как се озова тук?

Мария се замисли дали, ако му разкаже, ще го накара да я съжали. Може би така ще го свърже по-плътно с нея и Сара? Нуждаеше се от нещо повече от секса, за да го закачи добре. Сексът беше временно явление. По улиците имаше твърде много момичета, които биха дали всичко за душ и малко пари да си подплатят сутиените. Не стигаше да го чукаш. Майк непременно трябваше да хареса нея и Сара. Беше задължително да ги вижда като личности. Като хора. Хора, които имат значение.

Така че разказа историята си и не преигра. Просто му каза как щатската гвардия дошла в градчето им недалеч от Сан Антонио и им казала, че трябва да оставят всичко, защото вече няма да карат вода в града. Каза му как са излезли от Тексас на път на запад, понеже всички знаели, че Оклахома отпраща хората, а Луизиана била пълна с бежанци от ураганите. Каза му колко зле било в Ню Мексико. За накачените по бодливата тел на оградите трупове и за конвоите с пери-веселяци, за хуманитарните червенокръстки постове и как майка ѝ умря от чикунгуня7979
  Чикунгуня – арбовирусна инфекция, пренася се от комари. Симптомите наподобяват артрит, водят до изкривявания на крайниците и адски болки в ставите. – Б.пр.


[Закрыть].

Каза му също и за плановете си. Как продава вода с Тууми. Описа му как се опитала да използва съвета му за цената на водата.

Майк се засмя при тази част от историята, беше впечатлен и реакцията му ѝ даде надежда, че успява да го закопчае. Само да беше в състояние да привърже този мъж към себе си и Сара, той можеше да ги отведе навсякъде.

– Нали знаеш, че Кейтрин Кейс е започнала с продажби на вода? – попита Майк.

– Това е госпожата, която притежава водата на Лас Вегас, нали?

– Горе-долу. Започнала е да продава вода от фермите на градовете, като взимала най-добрата цена, когато водните трансфери наистина набрали скорост. След като изцедила Лас Вегас, я наели да прави същото с всички останали. Постоянно търсела начин да пробие. Знаменита е със сделките, които прави.

– Не съм като нея.

Той сви рамене:

– Не си толкова различна. Важното е да се кара вода там, където хората я ценят. Кейс борави със стотици и хиляди кубични фута, ти работиш на галон. Но играта не е толкова различна.

За изненада на Мария той се отлепи от яйцата. Отиде до полиците и извади стара хартиена книга. Погледна я преценяващо, прелисти я и извади разни натикани между листовете документи. Подаде ѝ томчето и попита:

– Това попадало ли ти е някога?

Мария я пое и прочете бавно заглавието:

– „Кадилачена пустиня“? За коли ли се разправя вътре?

– Всъщност – за вода. Това е един вид разказ как сме стигнали дотук. Има и други книги. После издадоха доста. Може да прочетеш онлайн Флек или Фишман, или Дженкинс и другите… – Майк кимна към книгата в ръцете си. – Но винаги съм смятал, че хората трябва да започнат с тази. Това е библията, когато става дума за вода.

– Библията, а?

– Вехтият завет. Началото на всичко. От времето, когато си мислехме, че можем да караме пустините да цъфтят и водата винаги ще ни бъде подръка. Когато смятахме, че може да местим реки и да контролираме водата, вместо тя да контролира нас.

– Звучи интересно – Мария му подаде книгата, но той махна с ръка.

– Вземи я.

Както го каза…

– Ти заминаваш, нали? – попита момичето. – Ето затова не си против да платиш толкова много за нас със Сара.

Стори ѝ се, че му стана неудобно.

– Може и да тръгна.

– Кога?

Той сведе очи и не посмя повече да срещне погледа ѝ:

– Зависи… Скоро, предполагам.

Мария му тикна книгата:

– Задръж си я.

– Не мисля, че разбираш.

– О, разбирам. Това е книга. Не ми трябва книга да ми каже колко са тъпи хората. Това вече го знам. Ако имаш книга за това как се минава границата, без да те спипат дроновете – ето такава ми трябва. Може би книга и за това как да не те наръга койот – като всичките онези типове, дето ги копаят по телевизията… – тя изгледа гневно клиента си. – Не ми трябват книги, които разказват как са стояли нещата едно време. Всички говорят за „едно време“. Трябва ми книга за това как се очаква да живея сега. Освен ако не разполагаш с такава, не ми трябва излишна тежест – тя махна към захвърленото на плота томче. – Сериозно говоря. Това чудо е хартиено.

Стори ѝ се, че го е обидила.

– Първо издание е – каза Майк в своя защита. – Хората ги ценят. Можеш да го продадеш, ако решиш…

Но на Мария не ѝ пукаше. Внезапно ѝ беше дошло до гуша от него. Да бъде любезна с някакъв тип, който иска да ѝ даде книга за четене, та да се чувства добре от факта, че я е изчукал и напуска Финикс при първа възможност, която му се отвори?

– Просто си я задръж.

– Съжалявам – промърмори Майк. – Мислех, че ще ти бъде интересна… – напъха си документите обратно в книгата и я сложи настрана.

– Както и да е. Няма нищо – тя се поколеба. – Може ли да си изпера дрехите?

– Разбира се – той кимна, на вид почти толкова уморен и смачкан, колкото тя се чувстваше. – В стаята ми има халат. Може да го облечеш, докато дрехите ти се перат. Опери и тези на Сара.

– Благодаря.

Тя се насили да му се усмихне по-широко, отколкото имаше желание – опитваше се да залепи счупеното и хидрологът май се поразведри. Може и да не ги вземеше със себе си, като си тръгне, но поне би могла да измъкне бакшиш от него. Или поне по още една нощ за себе си и Сара.

Мария се върна в спалнята и свали кърпите си. Потърси халата. Приятелката ѝ се обърна и се разположи върху цялото легло с опънати ръка и крак, но не се събуди.

Мария се поколеба, загледана в русокосото момиче и зарадвана, че то спи. Доволна, че ще си поспи до късно и поне веднъж – спокойно.

„Влюбена ли съм в нея?“ – запита се.

Знаеше си, че беше желала Сара. И че въобще не се интересуваше от Майк. Определено не и както го искаше Сара. Майк беше мил. Мария бе попадала на предостатъчно готини момчета в живота си, но да гледа Сара, ѝ се струваше така забранено и всепоглъщащо, както когато майка ѝ я спипа да се гали, докато гледаше в един таблет снимки на актрисата Амали Ксю. Когато беше със Сара, се чувстваше наелектризирана, все едно е сграбчила оголен кабел. Мария знаеше твърдо, че не иска да загуби приятелката си.

Порови из оплетените чаршафи за останалите им дрехи. Сръчка Сара:

– Знаеш ли къде ти е полата?

Русокоската промърмори нещо и я отблъсна.

– Добре, сама си пери нещата тогава.

От дневната се разнесе звънец. Мария застина, внезапно осъзнала, че е гола. Къде беше халатът на Майк?

Надникна през вратата на спалнята. Нечий глас каза:

– Здрасти, Майки, дърт копелдак такъв, как върви?

– Ти пък какво правиш тук, мамка му? – обади се Майк. – Казах ти, че ще се срещнем по-късно.

– Реших да не чакам.

– Ка…

Чу се влажно тупване. Последваха викове. Също и още удари и изпъшквания.

– Дявол го взел, Майк, ама че ти е твърда физиономията, мамка му! А сега какво ще речеш да поговорим за… о, не така!

Чу се приглушено изкашляне. Мария съгледа Майк да се препъва заднешком, стиснал рамото си. Последва го мъж с прицелен в него пистолет.

– Чакай! – изпъшка Майк. – Имахме сделка!

– Определено. И тя е, че ти ми даваш каквото искам, и си обираш крушите от Финикс!

Майк се хвърли към онзи с пистолета. Оръжието пак се изкашля. От тила на хидролога шурна кръв. Той се катурна заднешком.

Мария скочи към Сара. Изсъска:

– Събуди се! Скрий се!

Опита се да я измъкне от леглото.

– Остъй ме – простена Сара. – Остъй ме на мира!

От другата стая се разнесоха гласове:

– Що го утрепа, мамка ти?

– Щяхме да го гръмнем все някога, нали?

– Все пак трябваше да го питам къде са правата!

– Съжалявам, брато. Случват се такива работи.

– Шибаната му мамица. Претърси апартамента…

Мария сграбчи Сара за ръцете и я дръпна. Чуваше, че идва някой. Стъпки по дъсчен под. Все по-близо и по-близо.

Тя се хвърли на пода до леглото, щом вратата се отвори.

– Ка… – стресна се Сара.

Пистолетът се изкашля.

Мария се напъха под леглото, а оръжието изтрещя отново. Тя застина в скривалището си, като се опитваше да не скимти, натикана в тясното пространство.

– Дявол го взел, каква каша – обади се нечий глас.

– Какво има тук? – подвикна другият от дневната.

– Някаква тексаска чукалка…

Стъпките се отдалечиха.

– Нямаше нужда да ѝ гръмваш задника.

– Копелдачката повърна върху мен.

Сърцето на Мария тупкаше толкова силно в ушите ѝ, че едва чуваше гласовете на мъжете. Разговорът им заглъхна, докато обикаляха апартамента, а думите се сливаха в повишаването и затихването на разговора, изумителен със спокойствието си.

Те току-що бяха убили двама души, но звучаха така, все едно си приказват на чаша кафе. Момичето чу единия да се смее. Отваряха шкафове. Не спираха да си говорят.

Стъпките се върнаха.

„Моля те, не, моля те, моля моля.“

– Тези копелета от „Ибис“ определено знаят как да си живеят – коментира мъжът.

– Сметките им са служебни.

Мария виждаше обувките му. Черни каубойски ботуши, толкова близо, че можеше да се протегне и да ги пипне. Лъснати и скъпи. Ботушите спряха на място. Пистолетът пак плю и Мария трепна.

Дали се подсигуряваше, че е убил Сара? Или го направи просто за забавление?

Мария осъзна, че плаче. Чувстваше сълзите, които се стичаха по бузите ѝ. Зрението ѝ се замъгли. Под леглото, скована от страх, тя хълцаше, но от устата и не излизаше нито звук.