Текст книги "Водосрез"

Автор книги: Паоло Бачигалупи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 28 страниц)

Глава 46

Анхела посегна към документите, но Луси отстъпи назад с изненадваща бързина. В ръката ѝ заблестя оръжие. Същото, което той ѝ беше дал.

– Съжалявам, Анхел – прошепна тя.

Тууми и Мария зяпнаха.

– Какво…

Анхела вдигна ръце много внимателно в опит да прочете новия баланс на силите.

– Какво става, Луси? Защо ми го причиняваш?

– Не мога да те оставя да ги дадеш на Кейтрин Кейс – заяви Луси.

Той се опита да не допусне паниката да проличи в гласа му, докато оценяваше възможностите си.

– Тези документи са спасителното ми въже – каза. – Трябват ми.

– Какво става? – попита Тууми.

– Просто малко несъгласие – обясни Анхела.

Той също имаше пистолет. Просто трябваше да намери начин да го извади. Някакъв начин да отвлече вниманието на Луси. Само дето не му харесваше как държи пистолета си този път.

Когато първо беше насочила пистолет към него – което му се струваше като преди няколко отделни живота – Анхела беше сигурен, че може да се договори с нея. Че думите му са способни да я достигнат.

Сега обаче сивите ѝ очи бяха досущ парченца камък.

Тя стреляше добре. Беше я виждал да пробива крака на калито в почти пълен мрак. Нямаше да има втори шанс, ако веднъж ѝ извадеше оръжие.

– Имам чувството, че постоянно се предаваме един друг – отбеляза Анхела. – Защо това все се повтаря?

– Съжалявам, Анхел.

Наистина ѝ повярва заради тона, с който го каза. Луси не искаше да постъпва така. Виждаше ясно болката ѝ – заедно с решителността.

– Хайде, де, Луси. Достатъчно е само да се включиш в споразумението. Тези документи са билетът ни за отвъд границата. С тях мога да се обадя на отряд „Камилите“ да ни докарат хеликоптер и ще се озовем във Вегас навреме за вечеря.

– В такъв случай предполагам, че е най-добре да ми дадеш и телефоните си.

– Не можеш просто да ни зарежеш тук – възрази Тууми.

– Не вас двамата – каза му Луси. – Само него.

– Какво смяташ, че ще постигнеш с тези документи? – попита Анхела.

– Ще ги върна обратно на града. Те са негови. Правата принадлежат на града. Притежава ги Финикс. Не Калифорния. И не Невада. И определено не са на Лас Вегас или на шефката ти.

– Финикс дори не знае, че съществуват! А каквото не знаят, не може да ги нарани.

– Наистина ли ще се изправиш да заявиш, че хората във Финикс не са наранени? Тези водни права са равни на живота на жителите му – заяви Луси. – Градът може да бъде построен наново. Ако има вода, няма нужда да остане в руини.

– Стига, де, Луси! Градът е обречен, все едно какво става. Но ние можем да идем на север. Всички. Ти също си добре дошла. За всички ни има място. Можем да уредим дори да пратят кучето ти, ако това те тормози.

– Не е толкова просто, Анхел. Прекарала съм прекалено много време с тези хора и твърде дълго съм била сред страданията им, за да мога просто да си тръгна, щом има нещо, с което мога да им помогна.

– Ако дадеш тези документи на Финикс, просто ще преместиш страданието някъде другаде. Да не мислиш, че Вегас няма да страда, ако го сториш? Ще пресъхне и вятърът ще го разнесе.

Анхела внимателно се прокрадна крачка напред в търсене на начин да докопа Луси. Щеше да боли, но смяташе, че може и да успее.

– Не ме карай да те застрелям, Анхел!

Сериозна беше.

– Нека тогава да поговорим.

– Няма за какво да си приказваме.

– И… какво тогава? Ще ме зарежеш ли? – попита Анхела. – Сериозно ли?

– Ще оставя телефона ти на няколко мили оттук. Така ще можеш да се обадиш за помощ.

– Няма да ми дойде никаква помощ, ако не разполагам с тези документи.

– Тогава ела с мен – помоли го Луси. – Ще ги отнесем заедно обратно във Финикс. Градът ще се погрижи за теб.

Анхела не можа да сдържи смеха си при тези думи.

– Сега кой си измисля хубави историйки? Нали знаеш какви гадости съм им причинил?

– Аз имам ли право на мнение? – попита сухо Мария.

Луси не отговори.

– Според мен вече сме минали тази фаза – отвърна Анхела. Напълно се беше съсредоточил върху журната и пистолета. Втренчен беше в дивия ѝ поглед. В настоятелността на вярата ѝ.

Реши, че във Финикс хората полудяват. Понякога градът ги превръщаше в толкова лоши дяволи, че едва се разпознаваше човешкото в тях. А друг път ги правеше на същински светци.

„Просто такъв ми бил късметът – да се натъкна на последната проклета светица в целия проклет Финикс!“

Буквално чуваше как онзи sicario му се надсмива.

Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял, нали така, mijo? Вадиш си хляба, като режеш водата на хората, и в един момент везните ще ти изравнят дълга.

Симетрия. Чиста симетрия.

Все някой трябва да кърви до смърт, за да има какво да пият другите. Проста работа. И сега беше негов ред.

За малко може би беше успял да се самоизмами. Седеше си на хладно в „Сайпръс 1“, режеше водата на другите хора, наслаждаваше се на климатика и водопадите и му беше лесно да си представи, че единствената значима игра е тази, която играе той самият.

– Нищо лично – додаде Луси. – Наистина те харесвам, Анхел.

– Ами да, знам! – той ѝ се усмихна леко и сви рамене. – Ние сме просто малки колелца в голямата машина. Схващам идеята. Понякога просто трябва да се въртим, понеже така е построена системата.

И си беше вярно. Той откри, че не може да го приеме вътрешно. Наистина бяха само въртящи се колелца. И той, и калитата, и Карвър Сити, и Кейтрин Кейс, и всичките различни части и детайли.

Понякога откриваш начин да се намесиш за кратко в работата на уреда, може би дори да се въртиш синхронно с някого – както бяха сторили те с Луси. Друг път просто не можеш да намериш къде ти е мястото. А понякога се оказваш най-важната част на машината.

Друг път пък се случва да си излишна част.

Анхела се зачуди дали и Саймън Ю не се е чувствал по същия начин, когато гвардията пристигна и отряза водния запас на Карвър Сити.

Той бавно отпусна ръце.

– Ами давай тогава – въздъхна. – Щом това се каниш да направиш, давай, направи го.

Луси стрелна с поглед мотора си. Анхела измъкна оръжието си. Тя бързо завъртя пистолета си.

– Недей!

Той се ухили сковано:

– Все още нищо не съм направил.

– Хвърли го.

– Стига, де, Луси. Ти не си убиец. Не искаш да си оцапаш ръцете с кръв. Ти си светица. Аз съм Дяволът, нали не си забравила?

– Ще те гръмна, ако се опиташ да ме спреш.

– Просто те моля да ме изслушаш.

– Няма за какво повече да си говорим.

– Мислех си, че ти си онази, която изцяло разчита на думите.

За миг тя го зяпна уплашено и на ръба на паниката, после започна да се усмихва.

– Няма да ме застреляш.

– О, ще те гръмна, ако не ме слушаш – изръмжа Анхела.

Тя само се ухили по-широко:

– Не, няма – и преметна крак през мотора.

– Не го прави! – извика той. – Не ме карай да стрелям по теб!

– Няма да го направиш – повтори Луси. – Твърде много ме харесваш, за да ме застреляш. Освен това си ми длъжник, нали не си забравил?

– Не ти дължа чак толкова.

– Пусни ме да си тръгна – каза тя меко. – Просто ме пусни да си ида.

Анхела не откъсваше очи от нея, докато тя включваше мотора. Помисли си за изкуплението и дълговете, спомни си как Луси коленичи над него и го връща от прага на смъртта. Чудеше се колко ли са издръжливи обещанията. Всички лъжи, които хората си разправяха, и всички обещания, които любовниците си даваха…

– Моля те – повтори, – наистина те моля!

– Съжалявам, Анхел. Твърде много хора се нуждаят от тези права. Не мога просто да им обърна гръб.

– А, по дяволите! – той свали пистолета си. – Ами тогава се махай оттук. Върви да ставаш светица!

Прибра оръжието в кобура и се извърна.

Зад него електрическият мотор потегли, хрущейки по прахоляка. Анхела откри, че се вслушва с надежда Луси да промени мнението си и да се върне да го вземе, но знаеше, че няма да го направи.

Живей, както очакваш да умреш, и умри, както си живял.

Той вече обмисляше последиците. Трябваше да намери някакъв начин да се защити пред Кейс, когато Финикс се появеше в съда с тези документи в папката си.

Не. Нямаше да се получи. Трябваше да избяга. Трябваше да бяга колкото се може по-бързо и по-далеч. С Кейс по петите си и награда за главата си…

Зад гърба му изтрещя изстрел.

Цяло ято птици изхвърчаха в небесата, закръжиха и се разлетяха.

Анхела се върна на земята.

Глава 47

Оръжието риташе по-силно от очакванията на Мария, но жената рухна от мотора и тупна в прахоляка.

– Какво, по… – обърна се Тууми и изумено се взря в момичето.

Мария не му обърна внимание. Китките ѝ горяха от ритника на 44-калибровия, но още не беше свършила задачата.

Прокрадна се към жената, стиснала пистолета във вцепенените си ръце, в очакване да види дали онази ще се размърда.

Ако жената се опиташе да отвърне на изстрела, Мария беше сигурна, че ще се наложи да я довърши веднъж завинаги. Тя обаче лежеше в прахоляка на няма и дузина ярда от мястото, където моторът най-накрая бе паднал настрани. Не изглеждаше да мърда.

Зад нея затупкаха стъпки. Мария се обърна и се прицели с пистолета си. Беше белязаният – водосрезът.

– Опа! – той вдигна ръце във въздуха. – Полека, малката. Нищо не ти правя. На една страна сме!

Мария се поколеба.

– Сериозно ли говореше, че тези документи ще ни измъкнат оттук? Ще отидем в Лас Вегас.

– Аха – той кимна с мрачно изражение. – Аха, така е.

– И аз ще дойда с теб, нали сделката е такава?

– Точно така. Чак до Вегас. Чак до аркологиите. „Сайпръс 4“ е почти готов. Там ще се намери достатъчно място и за теб.

– Обещаваш ли? – попита Мария с дрезгав глас.

Водосрезът кимна отново, тържествено:

– Няма да оставя никого тук.

– Добре. Става – тя свали 44-калибровия.

Той я подмина бързешком и изтича до жената, която беше паднала в прахоляка. Мария се приближи по-бавно. Жената лежеше отпуснато. Водосрезът беше вдигнал главата ѝ в скута си. Утешително ѝ гукаше, все едно е малко бебе. Жената обърна към момичето озадачените си сиви очи.

– Ти ме застреля?

– Ами да – Мария коленичи до нея. – Съжалявам, че се наложи.

– Защо? – изхриптя тя.

– Защо ли? – Мария зяпна жената в опит да разбере какво кара всички тези хора по света да се държат по начина, по който се държаха. – Понеже нямам намерение да се връщам във Финикс. Ти може и да си мислиш, че документите са особено важни, но градът никога няма да се оправи, а аз няма да се върна там.

Водосрезът погледна към нея.

– Само предна скорост имаш, а?

– Естествено – каза Мария.

– Дявол го взел… – той поклати глава с лека усмивка. – Кейтрин Кейс направо ще се влюби в теб.

Преди тя да успее да го попита какво има предвид, той подвикна на Тууми и взе от него телефон, а след това се обади на някого и започна да изрежда поредици цифри и букви, навързани на дълги пароли.

Тууми се приближи иззад Мария и я прегърна. Тя очакваше да ѝ каже какво ужасно нещо е направила, но той просто я задържа в обятията си.

Мария се взираше в жената и се чудеше дали тя ще оживее. Чудеше се и дали трябва да се чувства виновна, задето е убила някого. Както и дали сделката ще бъде успешна.

Питаше се дали не е редно да се чувства по-зле заради страданията на жената, но не изпитваше нищо и това я накара да се почуди за самата себе си. Например дали не се е повредила нещо покрай всичко, което беше видяла и направила, но в крайна сметка не успя да се притесни и за това. Мислеше си само как ще пресече реката и ще види фонтаните в Лас Вегас, където всеки можеше да си напълни чашата; където Тау Окс караше егати яката тесла и всички живееха в големи, бляскави аркологии; където не гълтаха прах и не се пържеха по цял ден.

Отърси ръцете на Тууми и се отдалечи да седне сама на глинестия бряг.

Спускаше се здрач.

Постепенно Мария долови песента на щурците, пърхането на врабчетата, плискането на рибите. Прилепи и лястовици се въртяха и се стрелкаха през сгъстяващия се мрак и ловяха насекоми.

Момичето се взираше в ленивата река и се наслаждаваше на прохладния полъх откъм водата, която целуваше въздуха.

Мек.

Въздухът тук, край реката, беше толкова мек!

Не си спомняше последния път, когато я е лъхнал толкова прохладен вятър.

Хрущенето на ботуши я предупреди за приближаването на водосреза. Той се настани до нея на речния бряг. Не каза нищо, просто седна до Мария и също се взря в реката.

– Съжалявам, че стрелях по момичето ти – каза му накрая.

– Ами виж сега – въздъхна водосрезът, – тя не ти остави особен избор.

– Очите ѝ са стари – заяви Мария. – Татко ми имаше същия проблем.

– Така ли?

– Тя смята, че светът трябва да бъде скроен по определен начин, но не е права. Той вече се е променил. И тя не го вижда, защото знае само как е било преди. Едно време. Когато нещата са били постарому… – тя се поколеба, без да си вярва, че е нужен отговор, но изпитваше нуждата все пак да попита. – Тя ще оцелее ли?

– Е, да ти кажа, че е дяволски корава – водосрезът се усмихна леко. – Предполагам, че ако стигне до Вегас, ще има шанс.

На Мария това ѝ прозвуча разумно. По-разумно от всичко, което през последните години ѝ беше казвал някой възрастен. Каза:

– Значи, предполагам, всички сме в една лодка.

Водосрезът тихо се засмя при тези думи.

– И аз така мисля – отвърна. – Сигурно сме в лодката.

Изправи се, изтупа си джинсите и изкуцука обратно при жената и Тууми, като остави момичето насаме с цвърченето на щурците и бълбукането на водата покрай обраслите с върби брегове.

Мария вдиша дълбоко вечерния въздух. Беше толкова прохладен и така свеж, все едно вдишваше самата река. Поемаше я в себе си и я задържаше в дробовете си. Вслушваше се в песента на щурците и гледаше прилепите да пърхат над водата.

Стори ѝ се, че в далечината чува нов звук – рева на приближаващ хеликоптер, който се носеше нагоре по течението. Ехото от свистенето на перките отекваше във водата и стените на каньона и заглушаваше цвърченето и бълбукането.

Далечен звук, който се усилваше.

Все по-реален.

Благодарности

„Водосрез“ е фантастика с всичките съпътстващи измислици и удобни изменения, които вървят в комплект с този етикет. Длъжен съм да кажа обаче, че корените на съсипаното му бъдеще черпят соковете си от щателните проучвания и статии на многобройни журналисти от научните и природозащитните среди, които от години познавам и следя. Ако желаем да научим как изглежда бъдещето ни, то си струва да следим хората, отразяващи подробностите и насоките на развитие, които бързо дефинират света ни. Добре свършената журналистическа работа не е просто да отразиш настоящето, а в разкриването и на формата на бъдещето ни. Благодарен съм за свършения труд на всички писатели и репортери, от които съм имал възможността да се поуча.

Специално ми се ще да благодаря на Мишел Нийхаус, Лаура Паскус, Мат Дженкинс, Джонатан Томпсън и списание „Хай Кънтри Нюз“, които осигуриха голяма част от първоначалното вдъхновение за тази книга много преди да осъзная, че ще пиша за недостиг на вода. В частност искам да благодаря на Грег Ханскъм, задето ме окуражи да напиша разказа „Ловецът на тамарикси“ – семето, което с времето прерасна във „Водосрез“. Други, на които бих искал да благодаря, понеже съм имал възможността да отривам рамене о тях в Туитър, включват Чарлз Фишман @cfishman, Джон Флек @j fleck, Джон Op @CoyoteGulch, Майкъл И. Кампана @WaterWired и новинарския воден сайт @circleofblue, без да споменавам и многобройните други индивиди и организации, които пускат истории и сведения в хаштагове като #coriver, #drought и #water.

Сред другите, на които дължа много благодарности, включвам писателя и редактор Пепе Рохо, който ми даде тъй нужните напътствия за ужасния ми испански, приятеля и художник Джон Пикачио, С. С. Финли, който силно разчиташе на мен да се посветя на книгата; Холи Блек – гениална опитомителка на сюжети, която ми показа, че разполагам с всички парченца от историята, но не ги сглобявам по правилния начин; редактора ми в Knopf – Тим О’Конъли, който ми даде мъдри съвети по пътя към финалната чернова, също и агента ми Ръсел Галън, който ми помогна да намеря най-добрия възможен дом за тази книга.

И най-вече бих искал да благодаря на жена си, Анджула, за непоклатимата дългогодишна подкрепа.

И както при всички мои книги, ако тук срещнете грешки и пропуски, те са изцяло по моя вина.