Текст книги "Водосрез"
Автор книги: Паоло Бачигалупи
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 28 страниц)
Глава 35
Мария лежеше в клетка, свила се на кълбо около ранената си ръка. Кръвта се беше съсирила, а на мястото, където се бяха намирали кутрето и безименния ѝ пръст, имаше пулсиращи чуканчета. Зачуди се дали раните ще се инфектират, и след това реши, че и бездруго няма значение. Нямаше да живее толкова време, че да има значение. Слънцето печеше право върху нея и силният вятър шибаше имението на Ветеринаря и усилваше нещастието ѝ. Вятърът я бичуваше.
Клетката ѝ граничеше с оградения район, където живееха хиените, и те я гледаха, изплезили езици, заинтригувани, след като вече бяха вкусили от нея. Накъдето ѝ да мръднеше, доприпкваха да подушат преградата и се връщаха непрестанно, сякаш очакваха, че оградата ѝ може да поддаде.
Бяха неуморими.
Част от Мария копнееше да успее да умре от дехидратация, да се изпари до капка и да се превърне в спаружена мумия. Тогава поне Ветеринаря, Естебан и Като щяха да останат разочаровани. Нямаше да им осигури забавление. Нямаше да могат да я видят да пищи и да бяга от хиените. Потърси начин да се обеси или да си среже вените, за да изтече кръвта ѝ, но не разполагаше с инструменти.
– Ето. Трябва да пийнеш.
Деймиън стоеше точно до клетката и държеше бутилка с вода и чиния с храна. Посещаваше я за първи път. Досега винаги бяха идвали другите.
– Не искам.
Той въздъхна и приклекна. Взе да пъха храната вътре.
– Не я искам! – извика му Мария.
Войниците на Ветеринаря погледнаха натам. Естебан се изправи и се приближи с усмивка.
Деймиън изгледа ядно Мария:
– Видя ли какво направи?
Тя се разсмя:
– Да не мислиш, че ще се уплаша от него? Какво ще ми направи – ще ме даде на хиените ли?
– Ветеринаря иска само да потичаш – отвърна Естебан. – Докато не си прокървила, мога да ти сторя много работи.
– Просто я остави на мира – обади се Деймиън. – Вече стори достатъчно.
– Не ми харесва как ме гледа.
– Зарежи.
– Не ми казвай какво да правя, pendejo. Ще те хвърля вътре с нея!
Деймиън отстъпи.
Естебан взе ориза и боба и ги напъха вътре.
– Давай, putita. Хапни. Не можеш да бягаш, ако не ти стигат сили… – той махна на хиените зад оградата. – Нали знаеш как стоят нещата? Пускаме те от единия край на оградата и ако успееш да пресечеш, преди хиените да те докопат, Ветеринаря те вади навън. Ако си достатъчно бърза и имаш късмет, имаш и шанс. Но трябва да си пазиш силата!
Мария го изгледа гневно, като си представяше, че хиените гонят него.
– Хайде, сладурче. Имаш храна колкото щеш. Защо не си напъхаш муцуната в нея? Плюскай като малка кучка.
Тя си представи от врата му да шурти кръв.
Естебан се озъби и се отдалечи.
Деймиън се върна с друга бутилка вода.
– Сериозно, поне пийни.
– Пука ли ти?
Деймиън поне имаше честта да се засрами.
– Ами… не мислех, че ще се стигне дотук.
– Колко време има, докато ме дадете… на тях?
– Следващия път, когато на Ветеринаря му се прииска – младежът погледна към Естебан, който се беше присъединил към някакви войници на Ветеринаря под един навес, играеха карти. – Харесва му, когато има кой да гледа. Така другите хора знаят какво ги чака.
Деймиън бутна бутилката през процеп в оградата.
– Може да не стане скоро. Така че по-добре пий и яж.
Мария премисли дали да не му обърне гръб, но част от нея отказваше да се предаде напълно, и гладът и жаждата ѝ спечелиха. Тя пи жадно и изяде храната със здравата си ръка, умираше от глад и не можеше да си откаже да се подкрепи.
Естебан се върна да позяпа.
– Как така ядеш заради него, а за мен – не? Още ли си ми ядосана заради пръстите?
Мария спря, за да го изгледа ядно.
В момента не можеше да спре да мисли колко ужасно ѝ се ще той да умре. Да пищи и да умира. Да го накара да си плати. Да се докопа до гърлото му. Почуди се дали има някакъв начин да го примами в клетката при нея. Какъвто и да е.
– Махай се оттук, Естебан – каза Деймиън. – Позабавлява се вече.
– Не мисля така. Забавленията тепърва започват – възрази Естебан. Огледа се, сякаш се канеше да направи още нещо, но тогава го извика Като:
– Естебан! Ще закъснеем!
– Ще се видим после, маце. Когато се върна, ще си поговорим.
Той се упъти да се присъедини към Като в големия им черен пикап. Напуснаха имението, сподирени от вдигнатите облаци прах.
Деймиън отново приклекна до Мария. На няколко фута от тях хиените я гледаха със заинтригувани жълти очи. Гладни и заинтригувани. Немигащи. Тя се зачуди дали Естебан ѝ е казал истината – че ѝ е позволено поне да се опита да избяга. Че има дори минимален шанс…
– Какво, по дяволите, си мислеше? – попита Деймиън.
Мария го изгледа с отвращение:
– Мислех си, че трябва да се разкарам на майната си оттук.
– Аз пък те мислех за умна.
– Ходи се шибай, Деймиън.
– Хей. Извинявай. Просто не очаквах, че ще се озовеш тук. Мислех, че знаеш малко по-добре как се играе играта. Твоята майка Сара – тя знаеше как стоят нещата. Трябваше да си стоиш при нея.
– Тя е мъртва – каза Мария.
Деймиън изглеждаше изненадан.
– Какво? – предизвика го тя. – Не си го знаел ли? Тя играеше играта точно както ти искаше. Излязохме да печелим, както ти ни каза – и я убиха. Направихме го, както ти искаше. И двете. А сега е мъртва! – Мария пак го изгледа ядно. – Излиза, че ти ни подреди така. Така че да, предпочетох да избягам.
Деймиън засмука устната си, загорялото му и прежурено лице изглеждаше грозно. Мария избърса потта от очите си. Черната ѝ коса беше нагорещена и натежала от слънцето. Направо се пържеше тук. Сто и двайсет градуса9191
120F – приблизително 49°С. – Б.пр.
[Закрыть] и тя под слънцето се пържи до смърт. Деймиън доби виновен вид.
– Помогни ми – прошепна му Мария.
– Как точно?
– Пусни ме да изляза.
Той се разсмя неуверено.
– Ключовете са ей там – подкани го Мария. – Видях ги. Тази нощ. Можеш да ме пуснеш. Никой дори няма да разбере. Знаеш, че си ми длъжник, задето ме набута в тая каша.
Деймиън погледна накъдето тя му сочеше. Стрелците на Ветеринаря, които играеха карти, изобщо не се интересуваха от друго, освен да пият текила и се смееха, докато губеха пари един срещу друг.
Деймиън ги гледаше и тя почти усети как той омеква.
– Не ги харесваш повече от мен – каза тя.
И си беше вярно. Личеше му. Той беше на дъното на йерархията им. Може да беше кльощав и ячък, но честно казано, не беше един от тях. Просто хлапе, което въртеше курвите на Ветеринаря.
– И двамата можем да се разкараме. Ще идем на север.
Връзката им се изпари.
– Не мога – каза Деймиън и поклати глава. – Опитам ли, попадам вътре при теб и двамата ще бягаме от хиените.
– Те дори няма да разберат. Можеш да го направиш тази вечер.
Но връзката беше изгубена и Мария го знаеше. Сега просто довършваше упражнението. С колкото и малко да го държеше, беше ѝ се изплъзнал.
– Длъжник си ми – опита тя. – Тук съм заради теб.
Деймиън не я погледна в очите.
– Ако искаш, мога да ти донеса малко мехурчета – предложи. – Ще литнеш здраво и високо. Ако се надрусаш добре, дори няма да усетиш много, докато… – и замлъкна, но погледна хиените.
– Докато ме разкъсват на парчета? – попита Мария. – Това ли искаше да кажеш? Искаш да се надрусам, преди да ме изядат жива? Смяташ, че ще ми помогне?
Деймиън се смути.
– Искаш ли мехурчета, или не?
Тя само го зяпаше.
– Съжалявам – промърмори той и взе да се извръща.
– Деймиън?
Пак се обърна към нея:
– Да?
– Ходи се шибай.
Глава 36
Когато Луси зави с метрокара в очуканата бензиностанция на „Локо Март“, Анхела попита:
– Защо спираме тук?
– Трябват ми цигари – промърмори тя.
– Не знаех, че пушиш.
– Ако преживея следващите няколко седмици, ще ги оставя. Отново.
Анхела също излезе от колата, което я накара да го погледне озадачено през рамо.
– Какво правиш? – попита го.
– Реших да огледам за нещо сладко.
– Наистина ли?
– Ами да. Гладен съм.
Анхела се отби към рафтовете с шоколадчета, а Луси заразпитва продавача за различните видове цигари. Нямаше гумени мечета. Анхела си взе опаковка „Сприй“9292
„Сприй“ (Spree) – марка плоски пресовани бонбончета от декстроза с различни вкусове. – Б.пр.
[Закрыть] и се върна до гишето. Луси най-накрая си избра електронна „Мист“ и към нея – пакет пълнители „Малборо Бъбългъм“.
– Мислех, че сама ще си ги свиваш. По стария начин – Анхела сложи бонбоните си на плота. – Аз ще ги платя – добави, когато Луси посегна към портфейла си. Тя кимна, но не отговори. Гледаше навън и наблюдаваше колата, сякаш очакваше да я откраднат.
Анхела бръсна кеш-картата си и тя изписука отрицателно.
– Какво, по дяволите? – той пробва картата пак.
– Имате ли друга карта, сър?
Анхела погледна продавача, като си помисли „Имам към петдесет карти, pendejo“, но го притесни фактът, че тази карта не работеше.
Пак я плъзна и машината пак я отхвърли.
– Не се притеснявай – намеси се Луси. – Можеш ли да наглеждаш колата? Оставих ключовете вътре. – Извади малка пачка кеш. – Ще ти платя бонбоните.
Анхела грабна своите „Сприй“ и се върна в метрокара, като се опитваше да проумее защо внезапно картата му е умряла. В това чудо би трябвало да има десетки хиляди долари.
Пак се замисли, помъчи се да си спомни кога я е ползвал за последно. Преди два дни? Преди „Тайян“ определено. За вечерята в „Хилтън“? За питиетата с Хулио?
Обратно в колата отвори пакета „Сприй“ и засмука разсеяно един бонбон. През слънцето и отблясъците на отраженията в прозорците на „Локо Март“ различаваше Луси до плота. Харесваше я. Харесваше му как се движи. Също и как се държи.
От другата страна на улицата пери-веселяците бяха опънали голяма, стара молитвена шатра и носеха табели на английски и испански с обещание за бутилки с вода за всеки, който влезе на служба и се покае. Мъчеха се да удържат табелите си, а горещият пустинен вятър беснееше около тях.
Някакъв тип отстрани на паркинга пикаеше в чисторба. Свърши и я вдигна към устата си, смучеше и я стискаше и изглеждаше като най-щастливия човек на света. Хората първоначално се гнусяха от чисторбите, но после дори най-капризните им бяха благодарни.
Анхела прерови списъка на самоличностите в ума си. Ако Матео Боливар не действаше, трябваше да пробва и останалите карти. Освен това се налагаше да се свърже и с ВСЮН, за да открие какъв е проблемът. Хулио не би могъл да знае всичките му самоличности, така че нямаше причина да се убиват лицата и свързаните с тях кеш-карти. Сигурно беше някакъв бъг във ВСЮН.
„Шибана бюрокрация.“
Дори от отсрещната страна на улицата Анхела чуваше хората от шатрата на пери-веселяците да крещят греховете си към бога и да се каят. Избухваха и затихваха възгласи и аплодисменти.
Няколко души излязоха от шатрите, стиснали амулети огърлици – доказателство, че са се пречистили, като че ли окървавените им гърбове не бяха достатъчно свидетелство за това.
Някои хора никога не успяваха да направят достатъчно, та да се отърсят от греховете си. Сигурно нямаше да се задоволят, докато не умрат от бичуването.
„Мъртви.“
Защо би умряла кеш-картата му? Нещо му намирисваше. Би трябвало да работи. Самоличностите му винаги действаха.
Луси все още беше в „Локо Март“. Гледаше през витрината. Гледаше към него…
– О, мамка му!
Анхела се обърна точно навреме да види пристигането на големия черен пикап с тътнещ бензинов двигател. Още един изръмжа зад него.
– Дявол да го…
Затрещяха изстрели. Строши се стъкло. Удари като с чукове го метнаха върху колана му. Болеше. Улучиха го още няколко куршума.
Анхела се опита да придърпа балистичното яке върху главата си, докато грабваше лоста на скоростите. Включи колата на скорост и се метна на пода, натискайки газта с ръка.
Метрокарът изскърца. Ръцете му бяха окъпани в собствената му кръв. Тя плискаше и по педалите. Улучиха го още няколко куршума. Нови удари по тялото. Стъклото се напука и се строши, заваля като дъжд. Колата се удари и спря. В лицето му избухна въздушна възглавница и го замая.
Цапам с кръв възглавницата – помисли си Анхела отсъстващо, а след това вече търсеше вратата, отваряше я, пребори се с въздушната възглавница, успя да разкопчае колана си и се изръси навън. Беше безполезно, знаеше го. Убийците щяха да дойдат да го довършат, но въпреки това не можеше да спре да се сражава. Претърколи се, ослепял от болка, напразно се опита да види нападателите си. При катастрофата си колата се беше завъртяла. Анхела не можеше да се ориентира. Присви очи срещу ярката, заслепяваща слънчева светлина.
„Къде са всички?“
Той измъкна зига си, но ръката му се оказа празна. Втренчи се в окървавената си длан. Оръжието се беше изплъзнало от шепата му.
„Плъзгаво.“
Пак заопипва за зига и си спомни как онзи sicario от едно време сваля жертвата си. Помнеше го, все едно е било вчера. Помнеше как убиецът се изправя над трупа и помпи олово в него. Помнеше как тялото подскачаше от изстрелите.
Най-накрая успя да извади пистолета си. Помъчи се да накара ръката си да се вдигне, опита да се прицели и да се подготви. Слънцето му светеше право в очите. Те идваха. Знаеше, че идват точно както беше дошъл онзи sicario. Той стоеше право над човека и му вкара последния куршум в главата. Щяха да дойдат, за да са съвсем сигурни.
Анхела се опита да чуе стъпките на убийците си през накъсаните хлипове на собственото си дишане. Спомни си как онзи sicario беше прицелил оръжието си право в него. Пръстът на Бога се насочва и решава дали ще живее или ще умре. Усмихва се и се преструва, че стреля. Играе си на Господ.
От другата страна на колата отекнаха изстрели. Множество изстрели. Анхела лежеше на гумата на метрокара и се опитваше да познае от коя страна ще дойде смъртта. Шибаната му мамица, колко болеше. Уви и двете си ръце около зига и се опита да диша бавно. Всяко вдишване болеше.
„Хайде, де! Vengan9393
Vengan (исп.) – форма в трето лице на глагола vengar – отмъщавам.
[Закрыть], копелета! Елате и ме вземете, преди да съм останал без кръв.“
Мразеше мисълта, че ще бъде вече мъртъв по времето, когато го открият. Дори нямаше да има възможност да стреля в отговор.
Но това навярно си беше в естеството на подобни лайна. Човек не решава кога ще умре. Някой друг взима решението. Винаги решава някой друг.
Някой пищеше при помпите. Някакво нещастно копеле, заклещено в престрелката. Разнесоха се още изстрели и трясък, съпроводен с трошащо се стъкло.
Ръцете му трепереха и Анхела не успяваше да ги овладее. Умираше. В определен смисъл изпитваше почти облекчение. Знаеше си, че е белязан още откакто онзи sicario му беше заврял пистолет в лицето. Смъртта беше свалила семейството му човек по човек и най-накрая бе дошла да го вземе…
Ето го.
Сянката на смъртта. Мъж с пистолет и татуировки по цялото лице. Анхела натисна спусъка.
Сянката залитна и слънцето отново грейна върху водосреза.
Той се претърколи със стенание и в очакване още един убиец да излезе от другата страна на колата. Отвъд метрокара продължаваха да трещят изстрели, но близо до него не се случваше нищо. Анхела се издърпа нагоре по гумата на колата, съскайки от болка. Задъхан тежко, взря се в нажежената до бяло топка на слънцето. Потеше се.
Беше очаквал вече да е мъртъв.
„Ами тогава си обирай крушите оттук, pendejo!“
Претърколи се и мъчително запълзя по нажежения бетон и натрошените стъкла.
Имаше чувството, че вътрешностите му се изсипват от тялото. Ребрата му бяха напукани и строшени, в гърдите му се забиваха ножове.
Извлачи се до тротоара. Продължи нататък. Просто поредното упорито копеле, твърде тъпо да се остави на течението. Твърде тъпо да се просне и да умре, както би трябвало. Упорит си беше.
Винаги упорстваше. Беше си упорито хлапе в училище пред учителите си. Също и в затвора на Имиграционната и митническа полиция в Ел Пасо. Упорит си остана и в младежкия затвор в Хюстън. Вечен инатлия. Достатъчно инат, че да оживее, докато ураганът Ксейвиър разрушаваше затвора и го пусна заедно с всички останали депортирани да излезе на улицата под дъжда и летящите дървета. Достатъчно упорит да завлече задника си по целия път до Вегас.
Ето затова те оставям да живееш – прошепна онзи sicario.
– Шибай се.
Анхела продължи да пълзи.
Пази си гърба, pendejo.
Той се претърколи и естествено, смъртта го дебнеше.
Гръмна убиеца си в лицето. Претърколи се пак и продължи да пълзи.
Онзи sicario се разсмя. ¡Qué malo! Знаех си, че го носиш в себе си, carbón. Дори когато си опикаваше гащите с малката си пишчица, пак можех да позная, че някой ден ще имаш едни шибано големи топки. Виждах го. Güevos с размера на balones.
Онзи sicario продължи да му досажда, но между дърдоренето и шегите му Анхела чуваше прошепнати молитви. Отне му известно време да осъзнае, че накъсаните „Аве Марии“ са негови собствени и дори когато се опита да млъкне, те продължиха – литургия към Господ, Ла Санта Муерте, Дева Мария и дори проклетия sicario, който явно беше твърдо решен да го раздава негов покровител.
Анхела се домъкна до някаква пълна с топки тръни уличка. Дланите му бяха кални от кръв и прахоляк. Ризата му беше просмукана и като погледна през рамо, видя, че е оставил зад себе си дълга кървава следа.
Оръжието се пързаляше в ръката му. Пусна го, за да се отърве от тежестта, да се освободи от живота и от смъртта, и продължи да пълзи.
В далечината отекнаха още изстрели, но нямаха нищо общо с него. Вече не.
Анхела си намери полусъборена стена от циментови блокчета и с пъхтене и пъшкане се пропъхна през една цепнатина в нея.
„Защо изобщо си давам труда – запита се. – Просто се предай и умри.“
Вътрешностите му горяха. Щеше да е толкова по-лесно да се просне и да се предаде. Поне нямаше да продължава да е толкова болезнено.
Помъкна се нататък със скимтене.
„Винаги съм бил упорит малък шибаняк.“
Прецени, че бяха го улучили в стомаха, някъде в хълбока и куршумът беше преминал право през балистичната тъкан. Навярно някакъв специален бронебоен модел. Боже, колко горещо беше. Анхела плуваше в пот. Усещаше как слънцето го притиска като физическа тежест.
Господ го притиска към земята.
Ставай, човече!
Този sicario просто не щеше да млъкне.
Анхела откри, че лежи на червени орнаментирани плочки в задния двор на някаква къща. Лицето му беше вцепенено. Пипна челюстта си и пръстите му намериха кост. Спомни си как Хулио плюе зъби и се зачуди какво ли е останало от собственото му лице. Още един откос изстрели пак го подкани да се размърда със стенания и пъхтене. По-бавно обаче. По-бавно.
Жегата на слънцето му тежеше. Замъкна се още малко по-напред. Слънцето прежуряше яко, тежко като олово, и го смазваше в прахоляка.
През воал от пот и кръв Анхела видя изоставената къща.
„Просто да вляза на сянка. Да се махна изпод тежестта.“
Можеше да си почине веднага щом слънцето спреше да му пържи гърба.
С последно усилие на волята запълзя напред. Намери някакъв ръб, за който да се хване, изтегли се по него и полетя в празното пространство.
„Какво, по…“
Търколи се и падна на сгърчена купчина. Ръцете му бяха извити под него, краката – преметнати над главата, и усещаше само болка.
В бузата му стържеше тюркоазен бетон.
„Плувен басейн. Проклет плувен басейн.“
Анхела се присмя сам на себе си. Поредният плувец във Финикс. Върховната обида.
Опита да събере сили и да се претърколи. Накрая успя. Лежеше по гръб и дишаше плитко. Болката прииждаше и се отдръпваше в синхрон със забавящите се удари на сърцето му.
Устата му беше пресъхнала. Искаше да се махне от басейна, но стените му бяха твърде стръмни. Беше си изчерпал енергията. Същинско насекомо, заседнало на дъното на вана и закопняло за глътка.
„Просто ще мине право през теб, идиот такъв. Имаш прекалено много дупки по себе си.“
Забавна мисъл. Тялото му ръси вода като градинска пръскачка като в онези анимации, които гледаше като хлапенце, в тях куршумите не убиваха, а просто пробиваха дупки в тялото.
В далечината престрелката продължаваше, вече звучеше като същинска война. Светът се разпадаше. Анхела се радваше, че няма да доживее да го види. Лежеше неподвижно, втренчен в слънцето и в очакване сърцето му да спре да бие.
Нечия сянка се наведе над него – най-сетне Смъртта беше дошла. Ла Санта Муерте идваше да го вземе. Кльощавата дама идваше да го вземе в обятията си.
Най-накрая го спипа, след като го бе докоснала много отдавна, когато онзи sicario опря пистолета си в лицето на Анхела.
Той отново беше на десет години, смразен и вцепенен. Смъртта не го беше подминала – просто изчакваше.
Беше го чакала през цялото време.
Глава 37
Клиентите в „Локо Март“ се проснаха на пода с идеята, че отвън се стреля от преминаваща кола. Само Луси остана права и втренчена в онова, което е предизвикала.
Два големи пикапа паркираха – един до метрокара, другият – зад него, и отзад в багажниците им стояха групички мъже с автоматични карабини.
Те откриха огън по колата и я посипаха с куршуми. Прозорците на метрокарчето се строшиха.
Внезапно то се стрелна напред в опит да избяга. Ускори, залюля се, куршумите го разклатиха още няколко пъти, след това се удари в стар пожарен кран и се завъртя на място. Двата пикапа се юрнаха след плячката си като чифт акули.
От тях наскачаха стрелците и тръгнаха да се уверят, че са си изпълнили задачата.
„Аз ги доведох“ – помисли си Луси, но тази мисъл беше съпроводена с увереността, че същото би сполетяло и Анна и децата.
Защо тогава плача?
Така беше най-добре. Луси щеше да се оттегли, а Анна – да продължи мечтания живот във Ванкувър. Ант и Стейси щяха да пораснат, без да разберат дори, че смъртта ги е погалила по бузките с леденостудени пръсти. Те щяха да живеят, а Луси – да се махне оттук. Обърса сълзите си с опакото на ръката. Трябваше да се разкара от Финикс. Трябваше да избяга, докато още можеше…
Забеляза двама души с извадени пистолети да се крият зад рафтовете с бонбони. Единият говореше по мобилен телефон. Другият ѝ смигна.
– Не се притеснявай, скъпа – провлачи той с тексаски акцент. – Няма да оставим това току-така. Когато тръгнат след някой наш, значи тръгват след всички ни…
Двамата с приятеля му се изнизаха през вратата и се нахвърлиха на убийците с гърмящи пистолети.
„Тексасци? Но аз не съм тексаска.“
Колата. Тексаските номера.
Убийците се пръснаха да търсят прикритие и отвърнаха на огъня, когато тексасците свалиха един от техните.
Луси събра достатъчно воля да се хвърли на пода, а тексасците се втурнаха обратно в общия магазин, подвиквайки триумфално, докато след тях се сипеше олово. Издрънчаха стъкла. Куршумите свистяха и трещяха из магазина.
– Точно така, копелета! Не бива да се заяждате с Тексас! – извика единият защитник.
Другият отново беше лапнал мобилния, обаждаше се на приятели и викаше подкрепления.
От другата страна на улицата пери-веселяците се изсипваха от молитвената шатра. Повечето се пръснаха като осветени с фенерче хлебарки, но някои се запътиха през широкия булевард на път към бензиностанцията, понесли пушки и пистолети.
Издрънчаха още стъкла, когато убийците отвърнаха на огъня. Куршумите рикошираха. Избухваха картофен чипс и пакетчета с претцели. Тексаското дуо запълзя на лакти по линолеума. Надигнаха се да отговорят на огъня.
– Давай – извика на Луси единият, докато изпразваха пълнителите си. – Махай се оттук! Ние ще те пазим!
Тя рискува да хвърли още един поглед отвъд рафтовете с бонбони. Убийците се разделиха, няколко тръгнаха към метрокара да довършат Анхела, а останалите на прибежки се насочиха към магазина, приведени и без да спират да стрелят. Изглежда, никой не забелязваше пери-веселяците да идват откъм тила им, нито че откриват огън.
Луси се втурна да търси прикритие. Из магазина затрещяха куршуми. Рикошетите свиреха като стършели. Тя се плъзна по плочките, влачейки се през боклуци и разпилени храни.
Другите посетители на „Локо Март“ вече изчезваха през вратата с табелка „само за персонала“. Луси стигна до нея, бутна я и се претърколи отвъд. Преследваше я силният трясък на изстрели.
Отпред в магазина някой пищеше. Тя се втурна отзад и побягна. Зад нея бензоколонките се взривиха.
Въздухът потръпна и над бензиностанцията блъвна черен гъбообразен облак, изпълнен с оранжеви пламъци. Още изстрели. Пукане и гърмежи. Трясъкът на автоматично оръжие.
Луси се спря задъхана с ръце на коленете и се втренчи в надигащия се облак. В далечината виеха сирени. Трябваше да се маха оттук. Да намери къде да се скрие.
Болеше я ръката. Когато сведе очи, откри, че през плътта ѝ минава нажежена следа от куршум. От лакътя ѝ се стичаше и капеше кръв. Втренчи се в раната с почуда. Бяха я улучили, а дори не го усети.
Сега обаче, като виждаше раната, я заболя дяволски силно.
Смъкна си тениската и остана по сутиен, а в нагорещения въздух отекваха още изстрели. Откъсна ивица плат и с гримаса я уви около раната. Не смяташе, че ръката е счупена.
„Просто наранена плът“ – каза си и си наложи да потисне истеричния смях, който последва.
Болеше.
– Нищо сериозно – каза на глас. – Нищо. Добре си. Просто се махай оттук!
Говореше си сама. Дърдореше в паниката си, докато навличаше обратно парцаливата си блуза.
– Просто се махни оттук. Добре си. Ще се оправиш. Направи каквото искаха. Сега просто се махай. Просто се махай. Вземи си Съни и изчезвай.
Черният облак дим над бензиностанцията видимо нарастваше. Луси засенчи очи, втренчена в кълбящата се гъба. Наистина растеше.
– Добре ли си, мис?
Луси се обърна и видя още хора, понесли оръжия.
„Още тексасци.
Мнозина.“
– Добре съм.
Тя стисна ръката си и закима, наясно, че трябва да се махне, но вместо това усети, че журналистическият ѝ мозък се задейства.
– Какво правите тук? – попита тя, докато тексасците я подминаваха.
– Време е за разплата – отвърна една жена, без да спира. – Те свалиха един от нашите.
Имат предвид Анхела.
Въпреки всичко Луси ги последва. Стигнаха до задния вход на магазина. Той гореше с ярки пламъци, но циментовите блокчета все пак осигуряваха прикритие. Над сградата бълваха горещи вълни и пепел.
Луси надникна зад ъгъла заедно с останалите. Един от пикалите беше целият в пламъци. Убийците бяха приклещени. От позицията си виждаше тексасци да говорят по мобилните си, звъняха си насам-натам.
– Какво става?
– „Първи тексаски патриотичен“ сме ние – отвърна жената. Няколко мъже повдигнаха шапките си. – Връщаме услугата на обществото.
Тексасците се разсмяха зловещо и след това до един се изнизаха от прикритията си, откриха огън и затвориха кръга около влезлите в боя несъстояли се убийци, връщайки си го за всичките унижения.
В далечината се чуха още сирени. Полицията и пожарната реагираха на черната колона виещ се дим. Вятърът се усилваше, с него и пожарът. Искри и боклуци валяха над квартала.
По улицата с рев се зададоха още чифт пикапи, натоварени с бандити. Откриха огън – сваляха пери-веселяците на преминаване край молитвената шатра. Бензиностанцията продължаваше да гори. Огнени отпадъци изпълваха синьото небе и валяха като дъжд. Запали се къща от другата страна на улицата и след това внезапно избухна в буйни пламъци. До нея пламна и друга къща.
Пепел и горящи листове се понесоха с горещия сух вятър. Луси се хвана, че ѝ се ще Тимо да снима целия този хаос. Щеше да знае как да улови момента. Малка искра, която се превръща в пожар, става на маелстрьом…
От скривалището си още виждаше надупченото с куршуми метрокарче с тексаските му номера. Искрата. За нейна изненада, изглежда, вратата на пътника беше отворена и вътре нямаше никого.
До колата лежеше труп, но не беше на Анхела.
Луси се хвана да мечтае, че той някак си се е измъкнал. Въпреки че оцеляването на Анна зависеше от смъртта му, не можеше да не му стиска палци. Той беше корав. Можеше да успее.
Ако се вдигне, ще дойде да ме търси.
Тази мисъл охлади Луси, въпреки че я заливаха вълни от изгаряща горещина. Стрелба трещеше и гърмеше около нея. Огнестрелната битка метастазираше. Запали се поредната къща. Бълваше нажежен въздух, димът се сгъстяваше. Пламъците се разгаряха с рев и пукане и се издигаха още по-високо.
Без дори да го осъзнава, Луси откри, че се приближава до малката, надупчена от куршуми кола, присвила очи срещу горещината и кълбящия се прахоляк. Ако беше жив, Анхела щеше да я преследва. Да я убие. Но въпреки това тя се приближи.
„Шибаната му мамица!“
От колата се отдалечаваше кървава следа. Луси тръгна по нея и откри втори мъртъв убиец в уличката. Изстина съвсем. Анхела беше оцелял. Усети гъделичкането на суеверието. Беше ли възможно изобщо да го убият? С невероятните си истории как е оцелявал, докато си е проправял път от Мексико и е спечелил доверието на Кейтрин Кейс, ѝ се беше сторил същински приказен герой. Може въобще да не беше човек. Ами ако беше неубиваем демон? Благословен от Ла Санта Муерте и заради това – неспособен да умре…
С нарастващо безпокойство Луси извървя кървавата следа надолу по уличката. Пистолетът на Анхела беше паднал в цепнатина на разбитата стена от циментови блокчета. Тя го вдигна. Беше хлъзгав от кръвта му. Тежеше в ръката ѝ. Луси се пъхна през отвора в стената.
Следата водеше до ръба на пресъхнал плувен басейн. На дъното му Анхела лежеше в разрастващо се езеро от собствената си кръв.
За миг Луси го помисли за мъртъв. Счупена марионетка с човешки вид като толкова много други плувци, които беше виждала през годините във Финикс. Но след това той мигна.
Вдигна ръка и сякаш насочи невидим пистолет към нея. Сякаш се целеше за момент, после китката му омекна и се отпусна. Луси претегли пистолета в ръката си.
„Довърши го. Просто го довърши и да се приключи.“
Вместо това слезе долу при умиращата жертва.
– Луси?
– Шшт. Не мърдай.
Внимателно прокара длани по тялото на Анхела. Балистичното яке беше понесло много щета, но нямаше как да е останал невредим след толкова много куршуми, с които го бяха обстрелвали от твърде много страни. Един от изстрелите си беше проправил пътечка по черепа му. Друг го бе ухапал по лицето. Луси дръпна назад якето. Всмука дъх през зъби. Тениската отдолу беше прогизнала от гъста и лепкава кръв. Журната прокара ръце под нея в търсене на входните рани.
Анхела простена.
– Мислех, че си ме убила.
– Аха – въздъхна Луси. – И аз така мислех.
– Пършива работа. Тези стрелци… – Прошепна той. – Евтинджос.
Луси запримигва, за да прогони сълзите. Пистолетът беше до нея. Един изстрел и щеше да се свърши.
Нямам никакъв избор. Ще направят същото с Анна.
Би било милост да му тегли куршума.
Анхела се изкашля.
– Хей, Луси?
– Аха?
– Ще спреш ли да ми димиш?
– Не съм запалила цигара, от пожара е.
Всъщност гореше яко. Върху тях валеше пепел. Засипваха ги черни късове изолация и хартия с размер колкото дланта на Луси и сега, когато вдигна очи, осъзна, че пламъците ближат небето от две страни и вятърът свисти над главите им, горещ и натежал от дима.
Луси прегърна главата на Анхела. Пистолетът беше досами нея. Защо не можеше просто да му тегли куршума? Щеше да му окаже милост.
Тя участваше в цялата работа. Това беше маелстрьомът. Цялото зло на света, озовало се в ръцете ѝ. Смазваше я. Притискаше я, за да я превърне в поредното си творение. Следващият агент на ужаса, създател на поредния плувец в пълен с плувци град.
