Текст книги "Водосрез"
Автор книги: Паоло Бачигалупи
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 28 страниц)
Плачеше мълчаливо, спотаена като мишка, и се молеше мъжът с ботушите да не забележи, че пръснатите из стаята момичешки дрехи са прекалено много и че на килима са захвърлени четири обувки на висок ток.
Мария плачеше от ужас и от мъка. Все още усещаше топлата ръка на Сара в своята, пръстите ѝ, изплъзващи се от хватката ѝ, докато се гмурваше в скривалището си…
Заплака, тихо и безнадеждно, наясно, че сънищата ѝ са се сбъднали. Независимо дали ангел, дявол, светец или призрак бе шепнал в ухото ѝ, тя като пълна глупачка не се вслуша в кошмара предупреждение и сега беше твърде късно да стори каквото и да е, освен да се моли за прошка и спасение.
В другата стая трополенето и стърженето продължаваха.
– Тук няма нищо – каза единият от мъжете. – Претърси спалнята.
Моля те не моля те моля моля.
Глава 19
Охранителят вървеше редом с Луси, за да се убеди, че наистина ще напусне.
Беше виждала да прогонват хора и преди, но не беше обмисляла процеса от перспективата на прогонения.
Веднъж седя в кафене „Сагуаро“, от другата страна на площада, на среща с китайски инженер, специалист по биодизайн. Той говореше за това как езерцето, до което седяха, всъщност е част от цялостната структура за пречистване на водата, как всяко стръкче зеленина и всяка рибка са щателно създадени и подбрани да изпълняват специфични задачи за почистване.
Насред разговора Луси беше видяла охраната да изкарва един човек навън. Отпиваше от кафето си и наблюдаваше какво се случва. Съжаляваше човека, но не изпитваше отчаянието му.
А сега подкарваха навън нея и посетителите в кафенето се преструваха, че не се случва нищо интересно.
Зад нея някой изпъшка. Звукът беше достатъчно силен, та Луси се обърна.
Почти очакваше да види някой наръган – така уплашено и зашеметено ѝ прозвуча възклицанието. Човекът обаче стоеше вцепенен и зяпаше нагоре. Мнозина други наскачаха на крака със зейнали усти. През целия площад „Тайян“ премина вълна на почуда. Всички гледаха небето с изненада и тревога. Не, не небето…
Мониторите. Гледаха огромните телевизионни екрани, които висяха над атриума.
Луси проследи погледите им.
– Какво, по дяв…
Ченгето я сръчка да продължава нататък, но тя отърси хватката му.
– Чакай!
Той пак посегна да я сграбчи, но после на свой ред спря и ето на, вече не бяха охранител и нарушител, а двама души, гледащи телевизия. Двама души заедно, внезапно станали брат и сестра поради промяната в обстоятелствата.
Горе на екраните се появиха изображения на огромно, спокойно езеро. Язовирна стена. Текстът под снимките гласеше: „Водохранилище «Блу Меса». Гънисън, Колорадо“.
Лазурен скъпоценен камък, излят сред жълти глинени скали, назъбени канари и магнолии.
В единия край на езерото земният насип затапваше дълбок, назъбен каньон и спираше сините води от изливане в него.
Само дето от преградената фасада на язовирната стена се процеждаше вода. Три отделни водопада. И разпенените струи видимо нарастваха.
Луси успя да различи катерещи се по стената хора, търчащи като миниатюрни мравчици – смалени в сравнение с течовете, които се бяха отворили. Една кола хвърчеше по магистралата, минаваща върху язовирната стена.
На въжета по стена се спускаха ремонтни екипи и се опитваха да измислят какво да направят…
Насипът започна да поддава.
Ръката на охранителя падна от рамото на Луси. Зад нея някой изкрещя, ужасен. От стената бликаше все повече и повече вода. Откъртваха се цели монолитни късове. През процепите потичаха нови и нови фонтани. Разрастваха се все по-бързо и по-бързо. Инженерите, същински точици по язовирната стена, се разбягаха. Мащабът беше прекалено голям за възприемане, а хората – миниатюрни в сравнение с мощните струи, които под налягане излитаха през насипа.
Срути се цял участък от горния ръб. С него падна и бетонобъркачка, която се преобърна и литна надолу между тесните стени на каньона. Играчка, захвърлена от водата, която плаваше в усилващото се течение и се въртеше.
Някой включи звука на мониторите. Задъханият глас на новинар изпълни атриума, изброявайки дълъг списък от градове, уязвими за потока вода:
– Просто не знаем докъде ще стигне! Бюрото по мелиорациите очаква да се срутят и насипите „Мороу Пойнт“ и „Крайстъл“. Щабът на инженерните войски препоръчва евакуационни тревоги в следните населени места: Хочкис, Делта, Гранд Джънкшън, Моуаб… вълната може да стигне чак до „Глен Каньон“!
Новинарят продължи да изброява имена на градове, докато камерите се местеха от срутващата се стена към тясното гърло на каньона и кипналата кална вълна. В прииждащата река се поклащаха канари с размерите на къщи. Новинарите първо нарекоха събитието „терористичен акт“, след това се поправиха и заявиха, че можело да се окаже и структурен проблем. Самият язовирен насип беше издигнат преди почти сто години и сега умираше. Нови и нови струи кална вода избликваха от нея.
Част от стената на каньона се отчупи, подкопана от силните струи, и от нея се обели огромен нанос напукан гранит, парчетата се разлетяха и пометоха част от наблюдателите. Подобни на мравчици, зяпачите се разбягаха от ръба. Новинарят крещеше:
– Там имаше хора! – сякаш не беше очевидно, но той продължаваше да го повтаря, задъхан и ужасен. – Там пострадаха хора!
– От Бюрото по мелиорациите получихме съобщение, че стената е проверявана наскоро и сметната за стабилна. Конструкцията и геологичното разположение са били идеални. Няма сведения за язовирна стена, срутила се спонтанно, след съществуване в стабилни условия толкова дълго…
– Значи е терористичен акт – обади се трети глас в студиото. Но новинарят продължаваше да се дърпа от определението. Луси се зачуди дали нещастникът има връзка с Калифорния.
Ако е притискан да кара по-полека с щата, както бяха притискали и нея. Ако в момента изживява личното си plata o plomo8080
Plata o plomo (исп.) – букв. „парите или оловото“, т.е. „приемай подкуп или чакай смърт“. – Б.пр.
[Закрыть]…
Стената се срути под напора на кипнала вода.
Пороят щеше да се излее през каньоните, да пресече щатските граници, да удави градове, да изтрие всякакви следи от човешка дейност по течението си, а новинарят още се мъчеше да избегне твърдението, което всички знаеха, че няма начин да не е вярно – на Калифорния ѝ беше писнало да се пазари за дела си от реката и беше направила нещо по въпроса. Луси осъзна, че ѝ се отваря мечтаната възможност.
Трябваше само да се размърда, докато всички други са парализирани.
Тя се изплъзна по-далеч от охранителя. Промъкна се през сборището, спокойна и целеустремена – вървеше, докато всички останали стояха и зяпаха омагьосани.
Все едно не съществуваше. Бродеше като призрак.
Прескочи въртележките на входа и стигна до асансьорите. Пъхна се след шокиран до смърт мъж в една от кабинките и го остави да включи таблото с картата си. Натисна собствения си бутон.
Докато вратите се затваряха, мерна за последно всичките онези богати скъпари, привилегированите от „Тайян“, до един да зяпат новините и до един – обърнати на прашинки пред лицето на мощта на Калифорния.
Глава 20
„Моля те махни се моля те махни се моля те махни се.“
Само че непознатите се мотаеха, мърмореха и се шегуваха. Ровеха в чекмеджетата, събаряха посудата. Мария лежеше свита под леглото и се бореше да не издаде нито звук.
Пишкаше ѝ се. Колкото повече се опитваше да се убеди, че няма нужда, толкова повече нарастваше напрежението. Жадно изпитата вода се връщаше да я предаде. Мария не спря да се моли нападателите да се махнат.
Вместо това те се караха.
– Не мога да го отворя, задник такъв. Нали това ти казвам.
– Това е четец за отпечатъци. Използвай проклетия му пръст!
Последва трополене и влачене – Мария предположи, че мъкнат тялото на Майк.
– Въпреки това е кодирано – обади се единият. – Искаш ли да го вземем с нас? Да поработим над паролата?
– Пробвай с рождения му ден.
– Вече пробвах. Рожден ден. Майчино име. Всички лесни щуротии. Разбиването ще отнеме известно време. Ако имаме късмет, може да го замерим с няколко речника, но все пак ще отнеме време.
– Не разполагаме с време.
– Искаш да кажеш, че ти нямаш време.
Телефонът в апартамента звънна.
– Искаш ли да вдигна?
– Не, не искам да вдигаш, pendejo. Искам паролата на този шибан компютър!
Телефонът спря да звъни, Мария предположи, че някой от убийците го беше изключил.
– Времето изтича.
– Виж дали не си е записал някъде паролата.
Към спалнята отново се насочиха стъпки. Мария затаи дъх.
Сега вече нападателите претърсваха щателно. Щяха да погледнат и под леглото за онова, което им трябваше. Знаеше си. Виждаше вече ботушите на мъжа и след това как се навежда, ръцете му – на инчове от лицето ѝ. Пребори се с желанието да помръдне и да изпълзи встрани.
Ръцете вдигнаха панталоните на Майк и преровиха джобовете.
„Моля те, Божичко, не ги оставяй да ме спипат. Санта Муерте. Майко Мария, моля те моля моля моля.“
Мария размърда устни в молитва, но не можа да спре пикочния си мехур от изпразване още докато убиецът ровеше в панталона, от който измъкна портфейл.
– Виж дали тук има нещо интересно.
В слабините на момичето взе да се излива гореща урина. Звукът от попиването ѝ в килима прозвуча като крясък в ушите ѝ. Мария се опита да спре и не можа. Болката в мехура ѝ беше като нож. Помъчи се да пишка тихо, ужасяваше се, щеше ѝ се да е свършила, но тялото ѝ се съпротивляваше и имаше още, всичката тази алчно нагълтана вода, а мъжете продължаваха да си приказват, все едно нищо не е станало…
Мария чу отварянето на хладилника.
– Искаш ли портокалов сок?
Никога нямаше да си тръгнат, осъзна тя. Бяха дяволи, щастливи да живеят сред мъртъвците.
Нещо студено и мокро докосна голия ѝ гръб. Капка вода. И още една.
„Какво…“
Още една капка.
Dios mió.
Кръвта на Сара се просмукваше през матрака. Капеше студена на гърба ѝ. Мария се пребори с желанието да изпълзи изпод леглото, за да избяга от мъртвата кръв на приятелката си, а стъпките се върнаха в спалнята.
Изтрака отворената врата на килера. От мястото, където се криеше Мария, краката на убийците не се виждаха, но ги чу да ровят в шкафовете. Бяха в стаята и я обикаляха. Щяха да я намерят. Беше въпрос само на време, преди да проверят под леглото.
– Копеленцето добре е празнувало, а?
– Кофти късмет за кучката.
– Хубавка е обаче.
– Какво, да не ти се ще да я опънеш?
– Нямам нужда да утрепя някоя пичка, за да ѝ се пъхна в гащите. Ти си падаш по умрелките, кретен такъв.
Вторият тип се разсмя:
– Не викай хоп, преди да си скочил. Мъртвите момичета не мрънкат как не си им се обадил след случката.
Просто си идете вървете си махнете се, молеше се Мария.
– Нали знаеш, че всичко това щеше да е адски по-лесно, ако не го беше пречукал?
– Какво да ти кажа? Копеленцето не беше Мека Мария. Не си мисли, че мнозина посягат към пистолета ми ей така.
Вече и двамата ровеха в килера.
– Все пак исках да го поразпитам – оплака се първият.
– Нали взе компютъра, таблета и телефона му. Главата си залагам, че ще се оправиш.
– Ако успея да ги отворя.
На вратата се почука.
Двамата незабавно млъкнаха.
Мария затаи дъх заедно с тях.
Второ почукване.
Нападателите се изнизаха от спалнята с внезапно потайни стъпки.
„Ченгетата“ – помисли си Мария, облекчена. Бяха чули нещо.
Щяха да я спасят. Щеше да избяга. Щеше да избяга при Тууми. Да изчезне. Преди това беше твърде горда да му се довери, но сега знаеше, че е готова на всичко, стига да се скрие под крилото на този човек. Тууми беше почтен. Тя щеше да се стопи в градската зона на здрача. Нищо не би могло да върне Сара, но тя поне все пак можеше да потърси безопасност. Щеше да съблазни Тууми. Да му даде каквото му се ще. Да го накара да я вземе. Да го накара да я иска. Да го направи щастлив с нея. Нямаше значение, че тя не го иска. Щеше да го накара той да я желае.
„Всичко. На всичко съм готова. Моля те, Господи. Помогни ми. Санта Муерте. Помогни ми. Ще ти се моля. Всичко ще сторя.“
Пак се почука.
– Е, проклет да съм – изсмя се единият от нападателите.
Мария чу вратата да се отваря.
Някаква жена поде:
– Майкъл… – но гласът ѝ пресекна след тежко тупване и пронизителен болезнен вик.
Вратата се хлопна. Последваха сумтене и приглушени удари – глухи, далечни и пълни с ужас.
Жената изпищя за помощ, но Мария знаеше, че няма да ѝ помогне. Издрънча стъкло – може би масичката за кафе. Един от мъжете изврещя и също почна да пищи от болка.
– Хвани я. ХВАНИ Я!
Още удари.
Жената спря да пищи.
Дълго време от дневната не се чуваше нито звук повече.
Накрая един от мъжете каза:
– Мамицата му и крава. Трябва да се махаме оттук!
Гласът му беше хриплив и изтощен.
– Какво ще правим с нея?
– Имаш предвид след дяволския шум, дето вдигна?
– Трудно е да накараш някой да падне тихичко. Искаш ли да я довърша? Да я зарежа с чукалката?
– Мамка му, не! Искам да знам какво знае тя. Вече имам един труп, който нищо полезно не може да ни каже. Взимай я. Аз ще нося компютъра.
Чу се изсумтяване и ново тупване.
– Полека с главата ѝ!
– Хубаво, де! – нервен смях. – Както и да е. Мъртвите момичета са тежки.
– По-добре да не е умряла, pendejo.
Вратата се отвори и затвори. Апартаментът затихна.
Мария лежеше неподвижна, неспособна да повярва, че онези двамата наистина са се махнали. Минутите тиктакаха. Накрая тя изпълзя сковано изпод леглото. Гърбът ѝ гореше. Беше се издрала до кръв, докато се мъчеше да се натика отдолу. Опита се да стане. Кожата я сърбеше от щипането на урината.
Сара лежеше в леглото, а кръвта ѝ се просмукваше в чаршафите. Мария се взираше в неподвижното ѝ тяло. И тя също трябваше да е мъртва. Мъртва досущ като Сара. Олюля се замаяна. Седна на пода, борейки се с чернотата, която заля полезрението ѝ, опитваше се да диша, мъчеше се да победи паниката. Беше се държала в ръце по време на кризата, но сега откри, че дори не може да се изправи. Наведе глава между коленете си. Насили се да диша бавно. Чернотата отстъпи.
Отвън в дневната великолепната гледка все така царстваше в стаята. Водните чаши, от които пиха те с Майк, още стояха на плота. Купата, която беше използвал да разбива яйцата, лежеше строшена на пода в кухнята – диамантени отблясъци слънчева светлина, подчертаващи кръвта по плочките.
Когато се приближи, Мария видя, че Майк е прострелян в лицето. Носът и окото му липсваха, в тила му зееше голяма дупка. Парченца коса, череп и мозък се бяха пръснали по белия килим като останките на счупената купа. Размазаната широка лента кръв по плочките и килима показваше къде го бяха влачили.
Липсваше му един пръст.
Това довърши нещата.
Мария хукна към банята в борба с напъните си.
Тази ръка я беше докосвала. Ръката на мъртвец, сега осакатена, бе докосвала кожата ѝ!
Повърна. От гърлото ѝ бликнаха вода, жлъчка и ужас. Бълваше, трепереше и плачеше, стомахът ѝ се свиваше, червата ѝ се усукваха, докато накрая не остана нищо, а с това и цялата мъка и страх се откъснаха от сърцето ѝ. Пречистиха се и изчезнаха.
„Всичко е остъргано“ – помисли си Мария задавено.
Отпусна чело на хладния порцелан на тоалетната.
„Бягай. Махай се оттук. Иди при Тууми.
Не. Дръж се умно.“
Мария се насили да влезе под душа. Изкъпа се внимателно, изтърка кръвта и пикнята, потта и ужаса, насили се да не мисли за труповете точно пред вратата на банята.
В спалнята избягваше да гледа към Сара, докато си търсеше роклята и я навлече, изпълнена с омраза към допира на прилепналата тъкан до кожата ѝ и към това колко беззащитна я караше да се чувства. Намери обувките си – глупавите творения на висок ток, които Сара бе казала, че Майк ще хареса, ако носи.
„Дръж се умно.“
Мария прерови чантата на Сара. В нея намери няколко „План Би“8181
„План Би“ (Plan B) – контрацептив, който се взима до 72 часа след акта за предотвратяване на бременност. – Б.пр.
[Закрыть], още една тубичка мехурчета и няколко лепколенти с нещо, което не смяташе, че са опитвали. Имаше също и двайсет долара и петюанова монета.
Мария си спомни как Сара я придърпва плътно, докато се целуват.
Ще плати ще плати…
Пари.
Отиде в дневната и прерови захвърления портфейл на Майк. Нямаше кеш – само карти. Но пък беше напълно възможно да не е носил кеш в клуба. Или убийците да са му взели парите. Сара се кълнеше, че винаги ѝ плащал предварително. Но пък Майк беше редовен клиент. Може би Сара му се е доверявала да плаща после?
Мария огледа дневната, опитваше се да си представи къде едно богато кали може да къта пари за чукалка. Взе се в ръце и се върна в спалнята, като се стараеше да не гледа към Сара. Прерови чекмеджетата на Майк – чорапи и бельо, панталони, ризи с логото с малката изящна птица и надпис „Проучвания Ибис“… Нямаше кеш. Прерови килера, също и джобовете на костюмите на Майк, отпусна се на колене и претърси всичките му обувки…
Чу от дневната подрънкващо стържене. Застина и се вслуша. Промъкна се в другата стая. Пристъпваше потайно, напрегнала уши да разбере какво е чула. Вероятно не беше нищо важно. И все пак вече се беше задържала твърде дълго в апартамента. Имаше неприятното усещане, че времето ѝ изтича. Сигурно беше плод на въображението ѝ. Време беше да си тръгва. На път към вратата забеляза оставена на плота книга. „Кадилачена пустиня“. Майк беше казал, че може да я продаде. Хората харесваха стари книги. Не можеше да намери парите му, но поне…
Стърженето се повтори.
Беше входната врата, осъзна тя. Някой от външната страна си играеше с ключалката. Някой тих. Предпазлив. Мария преглътна. Искаше да избяга, но се беше смръзнала, втренчена във вратата, докато стърженето продължаваше.
„Върнали са се – помисли си. – Връщат се. Те…“
Дръжката на бравата се помръдна. Мария се втурна в кухнята.
– Хей! – викна един от мъжете.
Момичето сграбчи кухненски нож, но убийците бяха бързи. Един от тях се промъкна зад нея, сграбчи ръката ѝ и я удари в плота. Веднъж. Дваж. Ножът издрънча на пода. Някой пищеше. Мария осъзна, че писъците излизат от собствената ѝ уста. Хвърли се към друг нож, но мъжът я вдигна като чувал над земята и остави краката ѝ да ритат във въздуха.
Мария сви крака и се метна напред, нарушавайки равновесието и на двама им, и ги катурна на пода.
Плочките се юрнаха към нея.
Почти не усети болката от падането по глава.
Глава 21
Луси се събуди с торба на главата и нечии ръце, които я опипваха.
– Докопах ѝ телефона – каза опипващият.
– Извади батерията – отвърна някой друг.
– Да го хвърля ли?
– Не. Все пак ще искам да ѝ видя указателя. Но чак като стигнем на защитено място. Последното, от което се нуждаем, е проследяващо устройство.
Луси се намираше в превозно средство и то се движеше. Усещаше вибрациите. Ръцете ѝ бяха в белезници зад гърба. Беше натикана в някакво тясно пространство върху много твърда пейка.
Пикап! Задната част на удължена кабина, предположи тя, притисната до някакъв тип, който смърдеше на пот и силни пълнители с трева. Спря да я опипва навсякъде, ощипа я силно за гърдата и се разсмя, когато тя се дръпна.
– Чиста е – каза.
Луси се опита да седне, но той я бутна обратно на пода.
– О, да ги нямаме тия. Затъмнените прозорци не са достатъчни, момиче.
– Все едно на някой му пука – обади се другият – шофьорът, ако се съди по звука. – Просто ще си помислят, че чукаме тексаска.
– Човек никога не знае. Тексасците са се разпенили напоследък. Шибаняците се сбират накуп и такива простотии. Кара ги да си мислят, че имат някакви güevos… – той потупа Луси по слепоочието. Къси почуквания с кокалчетата на юмрука. – Шибаняци. Не. Си. Знаят. Мястото.
– Не съм тексаска – обади се Луси.
Това ѝ спечели ново почукване по главата.
– Все едно ми пука.
Горещината и задушният въздух в чувала я довеждаха до ужас от задушаване. На косъм беше да хипервентилира и да се паникьоса.
„Карай по-полека. Дишай. Не се задушаваш.“
– Значи вие двамата с Ратан сте се сдушили, а?
„Това го каза шофьорът“ – помисли си Луси. Гласът му звучеше по-далеч от този на другия. Насочен встрани от нея. Опита се да си спомни как изглеждаха лицата на мъжете, когато отвори вратата и хукна след нея. Нещо в единия ѝ се беше сторило познато. Дали защото я бяха дебнали? Преследвали ли я бяха? Толкова познати ѝ се сториха. Шокът от разпознаването им. Спомни си червения пикап, който беше минал покрай къщата. Те ли бяха?
Типът, който седеше до нея, пак я ощипа.
– Човекът те попита нещо!
– Не познавам Ратан – отвърна Луси.
– Защо му идваше на гости тогава? В „Тайян“ не пускат просто ей тъй да си влизат непознати.
– Мога да ви задам същия въпрос.
Пръстите му се сключиха около гърлото ѝ и затегнаха торбата на главата ѝ. Тя взе да се бори за въздух.
– Нещата ще вървят по-добре, ако ние задаваме въпросите, а ти се занимаваш с отговаряне.
„Няма да ми пожалят живота – осъзна Луси. – Видях лицата им.“
Спомни си апартамента и проснатия на пода Ратан, чиято кръв попиваше в шарките на навахския му килим. Щеше да свърши също като него.
Мъжът я пусна толкова бързо, колкото я беше сграбчил.
„Това ме чака, щом не слушам Анна“ – каза си Люси, докато кашляше и всмукваше въздух в дробовете си.
Пикапът взе някакъв завой и започна да набира скорост. Бяха излезли на магистрала, каза си тя.
– Какво искате? – попита, когато си овладя отново дишането. – Просто ми кажете какво искате и ще ви помогна, ако мога.
– Откъде познаваш Ратан?
– Нали ти казах, не го познавам. Наистина. Смятах, че е свързан с един мой приятел.
– Кой точно?
Тя се поколеба.
– Джейми – Джеймс Сандерсън.
Шофьорът се разсмя.
– Джейми – Джеймс Сандерсън. Водният адвокат, за когото обичаш да пишеш.
– Познаваш работата ми?
Типът се разсмя.
– Да не се майтапиш? Луси Монро? Ти си знаменита, маце. Всичките тези първи страници, всичките тези повръщни за мъртвите ти приятели… – пауза. – Копеленцето Джеймс Сандерсън свърши очушкан бая зле, нали така?
Луси си спомни Кристин, която ѝ описваше травмите на Джейми. Адреналинът… подсказва ревивификация. Травма на ануса… само дланите и стъпалата са отрязани преди смъртта. Останалите… са причинени впоследствие.
Шофьорът още приказваше:
– Това момче имаше направо смахната самоувереност, нали така? Смяташе, че може да ни подмята как си ще. Да ни разиграва, все едно сме като тъпаците от „Финикс Уотър“.
– Не.
Но си беше вярно. Точно толкова самоуверен беше. Луси още си го спомняше, седнал в апартамента си, пиян и самодоволен. Как планираше големия си удар.
– Най-хубавото нещо в тая работа – каза ѝ тогава той – не е дори, че ще съм по-богат от Господ. Преебаването най-много ме кефи. Ще прееба Зино от „Договори“ и Мира от деловодството. Норис и смотаните му смешки как да накара Верде отново да протече. Маркес, който ме захвърли на средата на нищото да ровя в древни записи и да бягам от черните вдовици. Когато приключа с тях, ще са наебани във всяка възможна дупка.
– Радвам се да видя, че все още показваш най-добрите си черти.
– Смееш ми се. Но знаеш ли кого наистина нямам търпение да прееба? Кейтрин Кейс. Преди да си ида, непременно ще ударя на големия зъл Вегас една чекия в зъбите! – Джейми се разсмя. – Зонърите ще са ми благодарни поне за това.
Луси сериозно се разтревожи при тези му думи.
– Мислех си, че продаваш на Калифорния.
Джейми я беше стрелнал с лукав поглед.
– Какви точно ги въртиш с Вегас, Джейми?
– Кой, moi8282
Moi (фр.) – аз. – Б.пр.
[Закрыть]? Просто си връщам някои дългове.
Беше толкова сигурен, че знае как да играе играта и да манипулира всички играчи.
– За Вегас ли работите? – Попита Луси похитителите си. – Това ли е то? С Кейтрин Кейс ли сте?
Типът до нея я цапна по главата.
– Нали ти казах, че няма да задаваш въпроси.
– Просто…
Той я удари по-силно.
