Текст книги "Водосрез"

Автор книги: Паоло Бачигалупи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 28 страниц)

С увесена над главата тениска Мария се измъкна от роклята на Сара. Свали я като кожа на змия и когато тя падна на пода, се зарадва, че се е отървала от нея.

Тууми се усмихна, като я видя с тениската.

– Ще ти намерим някакви истински дрехи. Съпругата ми не беше по-висока от теб. По-дебела – да. Ще изровя кутиите ѝ тази нощ.

– Тууми?

– Аха?

– Какво се промени? Защо ми помагаш сега?

– Мамка му – той поклати глава. – Нямам понятие. Човек да си рече, че е по-лесно просто да обърне гръб. Да отклони очи. Но знаеш ли, мисля си, че така само се лъжем. Защо пък да не вкараме малко доброта отново? Да посадим това семе и да видим какво ще поникне. Ако имах деца, несъмнено бих се молил да има кой да ги подкрепи. Да не са всички толкова заети да се грижат за себе си, че да допуснат да се случи трагедия. Просто да я оставят да се случи и да не сторят нищо… – той тръгна към вратата. – Трябва ли ти нощна лампа? Имам малко соларно фенерче.

Мария го погледна изпод вежди:

– Това са детински работи.

– О! – Тууми отново се натъжи, но не каза нищо, просто кимна и излезе.

Мария легна на матрака. През отворения прозорец нахлуваше ветрец, в който се долавяше мирисът на готварски огньове и пепел от планинските пожари в далечината. Малки точици огън, които примигваха като звездите.

– Ще се видим утре заран – подвикна домакинът ѝ.

– Ей, Тууми? – повика го Мария.

Едрият мъж се върна.

– Да, Краличке?

– Благодаря ти.

– Не, Краличке – възрази той. – Аз ти благодаря.

Глава 30

Луси се срещна с Тимо на клубна престрелка. Мигаха сини и червени лампи, наоколо гъмжеше от ченгета и ето ти го Тимо насред хаоса, щрака по асфалта кръв, вече взела да се съсирва – влагата се изпаряваше в горещия сух въздух.

Труповете бяха пръснати в шарена мозайка. Иззад полицейските ленти зяпаха жени с изящни рокли и момчетата им, на вид наркопаричковци и кали екскурзианти, всичките – заинтригувани и приказливи. Ченгетата се опитваха да им взимат показания.

– Лоша работа – заяви Тимо. – Китайците не обичат, когато при престрелка свалят някой от техните… – и кимна към тълпата ченгета. – Градът се опитва да им покаже, че удържат положението. Не мисля, че градският съвет има желание да превърне „ФИНИКС СЕ ВЪЗРАЖДА“ в кампания за броя на труповете.

Луси огледа накамарените тела и най-накрая видя китаеца. Несъмнено богат, проснат в локва кръв, със строшени на лицето дигитални очила „Рей-бан НЮ“. Близо до него лежеше руса жена с много лъскави дрънкулки, диаманти по пръстите и златна огърлица, оплетена на врата. Луси не виждаше къде е улучена. Изглеждаше съвършена, но беше неподвижна, а кръвта ѝ и тази на приятеля ѝ се смесваха в съсирваща се локва.

Журната осъзна, че се държат за ръце. Бяха умрели, хванати за ръце! Каква каша.

Тимо привърши със снимките на мъртвия китаец.

– Прекалено е спретнатичко за кървавката преса, но „Синхуа“ обожава истории за престъпността в Америка. С китайската нишка би трябвало да изкарам някоя пара.

Луси преброи труповете. Осем, не, десет… Исусе, единадесет. Странна смес от купонджийски дрехи и опърпани бежанци.

– Какво е било това, по дяволите? Някакъв наркоудар?

– Тексасци, ако щеш вярвай. Всичките pendejos са се наострили заради оная работа с масовия гроб на койотите. В тъмната зона постоянно се приказва за отвръщане на удара. Създават се тексаски опълчения. Договори за взаимна защита. Такива дивотии. Това е четвъртата престрелка, на която ходя тази нощ. Трупо-лотарията ще бъде направо чудесия през деня. Че и цяла седмица. Тексасците направо са побеснели да отвърнат на удара.

– На кой удар?

– Дявол ме взел, ако зная. Флин казва, че тази стрелба почнала, понеже някой на опашката в клуба говорел с неподходящ акцент. И извадил оръжие. Няколко тексасци се присъединили. За солидарност. И след това – опа, бум и труповете падат.

– Бая трупове.

– Аха, а най-забавното е, че човекът, който е почнал всичко, е още жив. Копелето дори не е от Тексас. От Атланта, Джорджия е, представяш ли си?

Луси се втренчи в телата. Цяла купчина грешна информация. Градът сякаш беше на ръба да имплодира.

– Искаш ли нещо? – попита Тимо.

– Какво? – тя откъсна поглед от телата. – О, да. Питах се дали се сещаш за някого, който може да ми кракне един диск.

– Скандални картинки ли търсиш?

Тя поклати глава:

– Частно е. Просто ми трябва да се кракне.

– Лично, а? Е, мога да накарам някой да го погледне – той ѝ махна да го последва в бара и тя се повлече след него. Ченгетата ги пропуснаха и двамата, Тимо непринудено се шегуваше с тях. Бяха дружки с полицаите от „Убийства“ и препускаха от кървава баня на кървава баня. Заедно се наслаждаваха на компанията си, докато се събираха около разкривените тела. Луси се сети за Торес от времето, преди да свърши в един от фоторепортажите на Тимо.

– Не позна китаеца, нали? – попита фотографът.

Луси погледна през рамо към трупа.

– Не. Защо?

– Не знам. Струва ми се, че събираме повече ченгета, отколкото се очаква. Дори като за демонстрация на старание… – той кимна към няколко цивилни полицаи от „Убийства“, които разпитваха свидетели. – Нормално детективите не пристигат на местопрестъплението толкова бързо. Макар че може и по политически причини да е.

– А ако е?

– Ще продам по-скъпо снимките. „Синхуа“ може да иска да плати повече, отколкото казват в началото, ако знам каква е връзката.

– Ще проверя.

– Благодаря! – Тимо взе лаптопа от Луси и махна да разкара приближилия се барман. Той го изгледа недоволно, но се махна. Фотографът прерови снимките, които вече имаше на камерата си, като си кимаше. Над тях няколко телевизора показваха най-новите новини. Стената в Колорадо беше изчезнала напълно, а и тези под нея също.

Тимо прихвана посоката на погледа на Луси.

– Христе, голяма каша, нали?

Журната кимна, потресена. Толкова неща се случваха в собствения ѝ живот, че беше забравила, че около нея светът продължава да изтича в сифона. Голяма порция от града на име Делта явно беше напълно отмита. Водата хвърчеше и се разливаше след минаването през поредния каньон. Показваха разрухата от въздуха.

– Трябваше да съм в Калифорния – промърмори Тимо, докато бъзикаше компютъра. – Това е правителствен модел… – промърмори. Вдигна очи, загрижен. – Не е ченгеджийски, нали?

– Не.

– Е, не е по-лош от техните. Липсва му ключът.

– Нали затова те търся.

Той се намръщи:

– Не мога да проникна. По идея се захранва през криптовръзка. Вероятно с някаква корпоративна карта – може би телефонна. Може да е и някаква джаджа – нещо такова, което предава информация насам-натам. Криптото минава от едната страна, излиза от другата. Ако разполагаш с ключа – работи, ако го нямаш, не се включва.

– А има ли начин да заобиколим този ключ?

Тимо сви рамене. Пак се беше загледал в телевизора.

– Някога имала ли си чувството, че всичко се разпада?

Луси не можа да сдържи смеха си.

Това не го отклони от темата.

– Сериозно говоря! – Той вирна глава към съсипаните язовирни стени. На екрана показваха празни езера с циментовите им пръстени отстрани. Няколко кални локви на дъното на каньона бяха всичко, останало от лазурните язовири, плискали се на същото място предишния ден.

Телевизорът премина на кадри от хеликоптер, показваше как машината се върти над масивен жълт камион за боклук – смачкан и огънат, изплют на речния бряг на петдесет мили надолу по течението спрямо разбитата стена. Беше смазан, подхвърлян и влачен от могъщото наводнение и сега от него беше останала само кръгла метална палачинка.

– Обзалагам се, че иде ред на „Глен Каньон“ – каза Тимо.

– Не. Калифорния вече контролира язовира „Пауъл“ – възрази Луси. – Ще пропуснат водата надолу.

– Въпреки това не бих искал да притежавам земя под язовирна стена.

– Както и на плажа.

– Ти ли ми го казваш, сестро? – Тимо се захвана отново да бъзика компютъра. – Виж, имам един приятел, който може да успее да изфабрикува ключ. Ще отнеме време обаче. Може ли да го взема за малко?

Луси се поколеба.

Фотографът забели очи.

– Какво, да не мислиш, че ще те ограбя или нещо такова?

Тя се опита да изтласка притесненията си от идеята компютърът да изчезне от прекия ѝ контрол.

– Ценен е.

– Довери ми се – каза Тимо. – Дамата, за която говоря, се занимава с обезпечаване на микроблогъри. Помага на хора като нас да се предпазят да не ги убият наркобосовете. Добра е и е на наша страна.

Луси се опита да пребори усещането за лошо предчувствие и се насили за усмивка.

– Благодарна съм ти.

– Нищо работа – отвърна Тимо. – И непременно звънни за оня китаец. Ако е голяма риба, може би с хубави кървави снимки мога да вдигна тарифите на „Синхуа“ тройно.

Той грабна лаптопа и фотоапарата си и тръгна към вратата.

Луси проследи как компютърът я изоставя.

Глава 31

Веднага щом Луси излезе за среща с Тимо, Анхела тръгна с мисия да влезе във връзка с Кейтрин Кейс.

В ранната привечер жегата се вдигаше от града и температурите спадаха.

Около помпата се беше разгърнал нощният пазар. Дребни соларни фенери висяха като светулки над мъже и жени, които увиваха буритос, pupusas и меки такос в страници от пълните с трупове вестници.

Анхела беше прекарал достатъчно време по катастрофалните barrios8989
  Barrio (исп.) – гето. – Б.пр.


[Закрыть] да познава ритъма им и би трябвало да се чувства на мястото си в този пъзел от шперплатови бараки, навързани по четири планински бегачи и нарязани на парчета гортексови ленти, прикриващи прозорци и врати от праха, но дори сега, със стая за база и оставил следата си да изстине, не можеше да се отърве напълно от боцкащата го параноя.

Целият лагер му се струваше наелектризиран, сухият въздух – напрегнат от зверски злокобни токове като пред буря.

Анхела се облегна на една от циментовите защитни прегради, които заобикаляха червенокръстката помпа, и се загледа в хората, които се редяха за вечерните си порции. Мръсни тениски. Отрязани шорти. Изтощение до прегърбване. Кеш и карти влизаха в машината, помпата звънкаше, когато напълваше поредното бидонче. Понесли съкровището си, хората изчезваха обратно из бордеите като плъхове по дупките си.

Недалеч един старец беше разпънал одеялото си и продаваше телефони за еднократна употреба, чисторби и руутнати китайски таблети заедно с най-новите броеве на „Рио де сангре“, цигари и хашишена дъвка.

Анхела си купи еднократен телефон.

Отне му известно време, но най-накрая стигна до личния номер на Кейс.

– Къде, по дяволите, беше? – настоя да узнае тя.

– Малко напрегнатко стана наоколо.

Какво му имаше на това място, че косата му настръхваше от него? Не познаваше никого сред тълпата. Не видя калита да изскачат иззад гърбовете на продавачите на такос. Защо тогава се чувстваше толкова нервен? Шестото му чувство ли се обаждаше, или просто останките от адреналина още се влачеха през тялото му след престрелката с Хулио?

– Къде се намираш сега? – попита Кейс.

От другата страна на открития площад един чернокож с яке на „Далас Каубойс“ полека падаше в капан. Преследваха го банда долнопробни гангстерчета, които очевидно си търсеха сбиване с някой задник, готов да развява тексаското знаме. В очакване на нападението Анхела внимателно се вмъкна в уличката между скупчените постройки. Около фена на „Каубойс“ обаче се събраха хора – мъже и жени, които вдигаха блузите си да покажат пистолетите си на бандитчетата cholobis.

– Насред проклето стрелбище съм – промърмори Анхела, щом онези взеха също да си вдигат дрешките и да показват собствените си оръжия. Той отстъпи още по-назад в уличката.

– Какво?

– Няма значение – опита се да държи под око нагнетяващата се катастрофа и посвети вниманието си на Кейс. – Имаме си проблем.

– Защо не отговаряш на обажданията ми?

– Изхвърлих си телефона.

– Защо? Загубихме и колата ти. Мислех, че си загинал.

За изненада на Анхела cholobis отстъпваха от боя, правеха се на корави, но явно виждаха, че противникът има оръжейно превъзходство и бяха обградени от повече тексасци, отколкото очакваха. Той се зачуди дали фенът на „Каубойс“ не ги е подмамвал умишлено.

– Захвърлих и колата – обясни.

– Защо?

– Защото имах пълен с изненади ден и нямах желание да привличам още.

– Разкажи ми – нареди шефката му. Гласът ѝ изпука от лошата връзка. Анхела се зачуди дали не се намесват властите, но смущенията напълно развалиха линията. Той притисна телефона по-плътно до ухото си:

– Повтори, моля?

Сбиването се развали, но Анхела не смяташе, че споюгяз ще се откажат току-така. Измъкна се отново на открито и се заоглежда за още проблеми.

Гласът на Кейс се завърна с пукане.

– Защо се отърва от колата и телефона?

Прозвуча му изнервена. На Анхела му се стори, че чува музика на заден фон. Нещо като струнен квартет, който създаваше цивилизована музика в елегантния свят на Кейтрин Кейс вътре в „Сайпръс“, докато той чакаше да избухне престрелка.

– Слушай сега, не знам колко време…

– Само момент!

Той я чу да говори на някого встрани от телефона и едва потисна разочарованието си. Къде бяха изчезнали онези дребни гангстерски задници? Чу приглушени гласове по телефона, смях и после фоновите шумове изчезнаха и Кейс се върна, явно по-съсредоточена.

– Какво знаеш за стените?

– За стените ли? – опита се да проследи мисълта ѝ Анхела. – Имаш предвид онази в Колорадо?

– Вече са три – каза тя. – „Блу Меса“. Също и „Крайстъл“. И „Мороу Пойнт“. Паднаха и трите. А сега всичката тази вода се насочва към „Пауъл“ и „Глен Каньон“.

– „Пауъл“ е празен. Няма да има значение, нали?

– Така смятаме. Вълната ще удари утре. „Глен Каньон“ изпуска вода просто за всеки случай. Което е добре за нас в определен смисъл. „Мийд“ ще се напълни повече, отколкото от години… – на заден фон се разнесе нов шум. Кейс каза: – Дай ми минутка.

– Къде, по дяволите, си? – попита Анхела.

– Само момент… – още приглушени разговори. Водосрезът се пребори с желанието просто да затвори. Мразеше да се налага да стои на открито, но не искаше да загуби връзката. Типът с „Каубойс“ още се въртеше наоколо като матадор, развяващ червено наметало.

„Големите клечки избират страни – осъзна Анхела. – Всички си избират страни.“

Най-сетне Кейс се появи.

– На партито по случай откриването на „Сайпръс Пет“ съм. Пълно е до дупка, а ние дори не сме направили първата копка. Тук съм да развея флага на ВСЮН. Нека всички видят, че напълно подкрепяме проекта. Стогодишна гаранция срещу суша, такива работи.

– Звучи ми като готино купонче.

Тя изсъска строго:

– Щеше да е, само дето стоя тук и се усмихвам и разправям на инвеститорите, че сме знаели, че Калифорния ще направи този номер с „Блу Меса“, а си нямах представа.

– Смяташ ли, че ще посегнат и на нас? Ще ударят ли по „Мийд“?

– Анализаторите ми казват, че няма начин да стане. Ще е като домино – може да свали всички стени под него. Освен това не смятаме, че Северна Калифорния ще допусне щатът да бъде въвлечен в сериозна война заради водата на Лос Анджелис и Сан Диего. Смятаме, че все още сме в безопасност.

– И Бракстън ли е сред анализаторите ти?

– Стига вече, Ангелче, проверих го. Чист е.

– Или умен.

– Ти си онзи, който не отговаряше на обажданията ми. Бракстън мога да го наглеждам.

– Откога не ми вярваш?

– Откакто почнах да намирам змии под всеки камък, който обърна. Елис по идея трябваше да следи какви ги върши Калифорния и не ме предупреди въобще. Та ето ме, влизам си на сбирката, ще завързвам дружба с инвеститорите и знам точно колко на брой задници си купуват пентхаусите. Сега давай и ми кажи на кого да се доверя.

– Мамка му. Смяташ, че калитата са обърнали Елис?

– Като нищо си представям, че вече седи на плажа в Сан Диего и си пие пиня колада.

– Или е мъртъв.

– Защо мислиш така?

– Хулио се е извъртял.

Тишина.

– Сигурен ли си?

– Бая сигурен. Опита се да ме гръмне в главата.

– Защо?

– Защо ще стреля по мен?

– Защо ще предава фронта?

– За пари, както изглежда. Опитвал се е да си резне едни водни права от негов човек, който му е работил тук, долу. Искал е да удари джакпота, чини ми се… – Анхела се поколеба. – Мисля, че има голяма вероятност да е предавал хората ни на калитата. Започнах да подозирам, че за правилната цена е бил готов да сподели практически всичко.

– Христе. Знаех си, че трябваше да го махна от Финикс по-рано. Това място развращава.

– Аха. Можеше да му спаси живота.

– Чакай. Мъртъв ли е?

– Доста мъртъв.

– Стрелял си в отговор.

– Че и го улучих.

– Щеше да е по-хубаво да му зададем няколко въпроса. Ако сме разкрити заради нещо, което е направил…

Анхела почти можеше да чуе зъбчатките в действие в бързия ум на Кейс как поемат новите данни и градят нови планове. Как се адаптират. И се променят. Чакаше търпеливо, беше наясно, че ще последват инструкции.

Вместо да даде нареждания обаче, Кейс въздъхна, а когато заговори, гласът ѝ прозвуча кухо и изтощено:

– Всеки път, когато си мисля, че тръгваме напред, настъпваме такова гребло. Тъкмо включих ВСЮН в разширение на „Сайпръс“ с четири хиляди апартамента, а сега не знам дори дали ще имаме вода в реката, докато го завършим.

– Сериозно ли говориш?

Силно притеснително беше да чува съмнение в гласа на Кейс. Кралицата на Колорадо да звучи досущ като севернотексаски воден инженер, който се сърди за откраднатата Ред Ривър? Жената, която беше извадила за свои нужди гангстер от затвора, беше му дала оръжие и дори веднъж не показа унция съмнение, сега звучеше притеснена.

По-зле, звучеше слаба.

– Според мен калифорнийците са държали каишката на Хулио – каза Кейс.

– Не мисля така – Анхела си спомни мъртвеца от „Ибис“ в луксозния му апартамент плюс калифорнийските кашици, на които се беше натъкнал в моргата и после в „Тайян“. – Имам чувството, че и калитата ровят на тъмно. Хулио си водеше за черната работа един тип, някакъв зонърски cholobi. Не ми се струва да е разполагал със сериозна подкрепа.

– Смяташ, че е излязъл на свободна практика, така ли?

– Имам чувството, че всички излизат на свободна практика, щом подушат тези права.

– Какви права?

– Типът, който ги продавал, твърдял, че са старшите индиански права за водата, която Финикс притежава, но не контролира.

– Те нямат контрол върху собствените си водни права? – Кейс започна да се смее. – Как са успели да го постигнат?

– Никога не подценявай некомпетентността на държавна заплата – заяви Анхела. – Един от водните им адвокати, тип на име Джеймс Сандерсън, ги е надушил. Опитвал се е да пробута правата на калифорнийците, но станал алчен и взел да се закача и с нас, което въвлякло Хулио. И това го убило. Забавното е, че според мен типът от „Ибис“, който е купил правата от името на Калифорния, също се е пробвал да се измъкне от нашийника. Веднага щом докопат тия права, всички почват да виждат възможностите на свободния пазар.

– Колко старши са тези права?

– Ако слуховете излязат истина ли? Старши спрямо Господ. Като гледам, става дума за солиден залък от река Колорадо. Може да са старши дори спрямо Калифорния.

Кейс се изсмя.

– Не го вярваш наистина, нали?

– Не знам вече на какво да вярвам. Който ги докопа, започва да се държи, все едно е намерил Светия Граал. Точно преди да ги продадат на най-високото наддаване.

– Знаеш ли колко много съм направила за Хулио?

– Извадила си го от ада. Направила си го за всички ни.

– Всички поддават – съгласи се Кейс. – За това става въпрос. Плъховете търчат към спасителните си лодки.

– Сигурно е голяма съблазън. Тези права навярно струват милиони.

Кралицата на Колорадо се разсмя:

– Ако са толкова солидни, колкото казваш, като нищо струват милиарди.

Това накара Анхела да се замисли.

Колко струваше оцеляването на един град? Или на цял щат? Колко би могъл да ти плати някой, за да продължи водата му да тече? Колко би платил в момента Финикс само за да се изправи на крака? Колко би дал някой друг град, за да се увери, че няма да свърши изпразнен като Финикс?

– Имаш ли представа къде са сега тези права? – попита Кейс.

– Според мен записите са шифровани на един компютър, който се озова в мен. Хулио много бързаше да намери начин да кракне кодовете и да проникне в него.

– Лоша работа, че не си могъл просто да го раниш – каза Кейс. – Бих искала да знам колко зле сме пострадали.

– Мога да се върна и да го изтръскам, но надали ще има полза от това.

– Радвам се, че гледаш на нещата от веселата им страна.

– Смятам, че всичко ще е наред. Имаме компютъра. Имаме и хора, които могат да го отворят…

– Вие?

Анхела се поколеба.

– Има замесена и една журна.

Кейс изпъшка недоволно.

– Нещата стават все по-хубави и по-хубави.

– Дълга история е. Накратко, тя се оказа забъркана в цялата каша. Пишеше статии за онзи тип от „Финикс Уотър“, който първи е намерил правата. Вече е трудно да я откача.

– Колко трудно може да се окаже?

Анхела се поколеба.

– Разполагаш ли с нещо за тази жена?

– Тя е полезна, ясно?

– Добре. Все тая. Ще намеря някой да ти кракне шифъра. Имаш ли да ми оставиш номер?

– Не – прекъсна шефката си Анхела. – Нямам намерение да припарвам до хората ти. Няма начин да се каже кого е продал Хулио. Всички, които познавам тук, може да излязат вързани за Калифорния или да са в списъка за следене на Финикс. Тази журна, с която движа сега, тя твърди, че има приятели, които могат да отворят компютъра. Прецених, че трябва да са достатъчно неутрални, за да не се налага да се тревожа да не ни измамят отново.

– Репортери – изля презрението си Кейс.

– Тази е различна… – Анхела замлъкна, понеже не искаше да говори за сложните си чувства спрямо Луси. – Тя е от онези, за които човек трябва да внимава. Умна е, знаеш ли?

Кейс отвърна сухо:

– Запозната съм на теория.

Аплодисменти от нейната страна на разговора започнаха да заглушават звуците.

– Трябва да тръгвам – каза тя. – Налага се да съм пред камерите за речите… – спря за момент. – Искам тези права.

– Както казах, работя по въпроса.

– Ти и тази журналистка. Как се казва?

– Луси Монро. Потърси я в Гугъл. Спечелила е „Пулицър“.

– Прекрасно.

Долавяше ясно скептицизма на Кейс.

– Вярвам ѝ – увери шефката си.

Тя изпъшка недоволно отново:

– И смяташ, че данните в онзи компютър са каквото ни трябва?

– Ще ти се обадя, когато се уверя в това.

– Непременно го направи.

Гласовете на заден фон се усилваха още. Разнесе се нов тътен на аплодисменти и след това телефонът прекъсна, а Кейс се посвети на сбирката си.

Анхела пусна телефона си на земята и го настъпи няколко пъти, докато не строши пластмасата. Пресегна се вътре, намери чипа и го смачка с ток. Извади батерията. Събра всички парчета и си проправи път през клаустрофобично криволичещите улички, докато не стигна до открития булевард.

Намери един джони-камион, паркиран на улицата. Плати си услугата и след като остави съдържанието на червата си в метановите му компостери, захвърли в тоалетната и парчетата от телефона си.

Измъкна се и проследи как джони-камионът потегля, пуснал през високоговорителя песничката за баня под наем, докато караше през смрачаващия се булевард и отнасяше всички възможни опции да бъде проследен.

Едва когато джони-камионът зави зад ъгъла, Анхела се почувства наистина спокоен. Десет години подред Хулио беше царствал във Финикс, седял беше на мястото на крупието и беше подправял картите на всички. Сигурно щеше да се окаже, че е станал предател едва последните няколко седмици с цел да удари големия си джакпот, но Анхела не искаше да си залага живота на това предположение.

Насочи се обратно към бордеите, замислен за последствията. Налагаше се да прегледат всички тайни операции, всеки нещастен случай, всяко късче кофти информация и да се опитат да изчислят дали е било по тяхна собствена вина, или Хулио е ръгал шефката си с ножа в гърба. Мрежите на Кейс във Финикс бяха мъртви. Налагаше се всичко да се изгражда наново.

Анхела се спря пред продавач на цигари. Типчето беше добре заредено и имаше малък стъклен хладилник със слънчев панел и акумулатор, пълен с видимо изпотени „Кока-кола“ и „Негро Модело“9090
  „Negra Modelo“ е марка светла бира, която се произвежда в Мексико. В оригинала бирата е negro, защото иначе родовете не се съгласуват добре (всъщност е Cerveza Negra от пивоварна Modelo) и латиноамериканците по принцип я бъркат. – Б.пр.


[Закрыть]. До него старец с шапка на „Джон Диър“ гледаше новините на някакъв таблет. Беше подредил пред себе си няколко броя на „Рио де сангре“, а също и малък олтар на Санта Муерте.

Снимката на първата страница на кървавото вестниче беше дело на Тимо, приятелчето на Луси. Беше хванал някакъв тексасец, разпнат на портите на комплекс, недалеч южно от Финикс. Мъртвецът беше получил пълните почести като жертва за Санта Муерте. Малки бутилки спирт и черни рози навсякъде около него – предупреждение за останалите, които биха се опитали да щурмуват стените на комплекса.

Продавачът на цигари проследи погледа на Анхела.

– Ловният сезон почна.

– Може и аз да съм тексасец – отвърна водосрезът.

Продавачът на кървавките вестничоци се засмя:

– Не си достатъчно очукан.

Анхела си купи друг телефон, докато гледаше с празен поглед как на таблета пред него се разгръща катастрофата на „Блу Дам“. Повторение на забавен кадър на срутването на стената от камъни – кафяви бурни струи вода и отпадъци се понасят надолу по каньона. Още клипчета. Наводнението се стоварва върху град на речния бряг. Продължава нататък – вълна, толкова силна, че е невъзможно да ѝ се припише мащаб.

Старецът му върна рестото в смес от долари и юанови монети. Анхела пусна една в олтара на Санта Муерте пред новото си приятелче. Малките оброчни свещи трепкаха, имаше няколко изрисувани черепа, както и жертвоприношение под формата на цигари и питие. Заедно с мъртъв плъх.

Това беше нещо ново за Анхела.

Не беше срещал друг път плъхове, поднесени на Кльощавата дама.

Пусна юанова монета в блюдото с телцето на гризача, като се надяваше късметът му да се оправи, но не разчиташе на това.