Текст книги "Водосрез"

Автор книги: Паоло Бачигалупи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 28 страниц)

Глава 28

Шарлийн добави:

– Хлебарките са безплатни!

Подът под краката на Луси пружинираше, едва закрепен достатъчно, че да я удържа да не пропадне в коптора отдолу. За да стигнат дотук, се бяха изкатерили по стълба, направена от отмъкнати отнякъде талпи, и в стаята ясно отекваха стъпките от семейството в горния апартамент. Около тях се притискаха още бордеи – ред след ред след ред, същинска приливна вълна около подножието на водната помпа на Червения кръст/Китайската дружба.

Незаконното жилище беше вдигнато с две стаи, една за живеене – с надрана с нож дървена маса и миниатюрен светодиоден фенер, окачен на тавана, който хвърляше сурова бледа светлина.

– Имате си котлон – добави Шарлийн със съмнение.

В другата стая чифт продънени матраци покриваха напълно пода.

През стените се процеждаха разговори и забавни програми. Откъси от сериали и музикални видеа отекваха от тенекиените високоговорители на хакнати китайски таблети и се смесваха с езиците и акцентите на бежанците. Хора от Залива, прогонени оттам от ураганите. Бежанци от Картелните щати, бягащи от сушата и нарконасилието. Човеци, сбрани наедно с надежда за нещо по-добро, но смазани в твърдите стени на Акта за суверенитет на щатите.

– Донесох ви чаршафи – допълни Шарлийн.

– Всичко е наред – увери я Луси. – Добре си е. Даже перфектно. В съседство ревеше бебе и писъците му пронизваха стените.

– Може да ползвате каквито дрехи са оставили наемателите – додаде Шарлийн и посочи купчина черни найлонови чували за боклук и изоставени куфари. – Вътре има хубави неща. Висша класа. Дизайнерски дрехи и тям подобни… – тя се ухили и оголи венци с липсващи зъби. – Може да се облечеш лъскавко. „Прада“ и „Долче и Габана“, „Майкъл Корс“, „ЯнЯн“ – всякакви марки има. Използвам ги най-вече за парцали, но ако искаш нещо…

– Откъде си взела толкова много?

– Хората ги зарязват. Не могат да ги носят, когато тръгват към Калифорния или опитват да заминат на север. Сигурна ли си, че не искаш просто да спиш при мен? – попита Шарлийн. – Имам истинска къща. Няма нужда да се завираш в тази дупка.

„Сигурна ли си?“

От апартамента отдолу лъхаше миризма на прегорели яйца. Луси усещаше хората клаустрофобично да се притискат в нея. Но водосрезът беше железен в желанието си за невъзможно за проследяване място.

– Тук е чудесно – заяви тя. – Няма нужда да се притесняваш. Просто трябва да се скрия за малко – и погледна многозначително Шарлийн. – Далеч от хората, които познавам.

– Ясно. Ясно, схванах. Но трябва да знаеш, че сега моментът не е добър да заседнеш сред тексасците. Всички са на нокти още откакто взеха да изкопават ония ми ти трупове на койотите убийци от пустинята… – тя сви рамене. – Приемат го извънредно лично.

– Как например?

– С пръст на спусъка спят. Опитвам се просто да ти кажа, че вкисне ли се положението, трябва да се махаш оттук.

– Нещо конкретно, за което да следя?

– Човек никога не знае какво разплисква лайната. Скарване на опашката за помпата. Понякога бандите идват насам и се опитват да преподават на тексасците уроци. В резултат имаш бунт. Просто не ме карай да чистя кръвта ти от дървенията. Дръж си главата над повърхността.

– Ще се оправя.

Въпреки това домакинята ѝ се поколеба.

– Какво те притеснява?

Шарлийн я погледна странешком, а след това накрая заяви онова, което Луси, както осъзна, беше мислила през цялото време:

– Не знам каква статия си написала да ядосаш хората… – и вдигна ръце – и не искам да знам. Но трябва да не забравяш, че това е територия на Ветеринаря. Хората наоколо до един снасят на този психопат и той има очи навсякъде. Раздава на децата бутилки с вода и бонбони, ако си отварят очите. Никога не знаеш на кого плаща…

Луси се замисли за хлапенцата от долния апартамент, които мрачно ги наблюдаваха, докато двете с Шарлийн се катереха по стълбата. Каза:

– Не съм се забъркала с нарковете. Ако това се чудиш. Нямам нищо общо с наркоделата.

Шарлийн не скри облекчението си:

– Ох. Добре. Тогава няма да му пука… – тя кимна доволна и връчи на Луси ключовете на коптора. – Може да ползваш това място колкото си пожелаеш! – порови в джинсите си и извади още една връзка ключове. – Намерих ти и колела, да знаеш. Нали каза, че ти трябва кола?

Луси понечи да ѝ благодари. Шарлийн махна с ръка:

– Просто евтинджос „Метрокар“, но ще ти върши работа. Хибрид е, но акумулаторът не се зарежда, така че гледай да не свършиш бензина и не му вярвай на датчика. Всичко му е прецакано. Ако тръгнеш към Гуадалупе, ще намериш стар „Таргет“8888
  „Таргет“ – верига хипермаркети. – Б.пр.


[Закрыть]. Ветеринаря има хора, които наблюдават колите на паркинга, и съм договорила сделка с тях. Ще се грижат да не го пратят за скрап, докато ти трябва.

– Шарлийн! Страхотна си!

Домакинята на Луси се засмя:

– Е, освен това е и с тексаски номера, така че не ми благодари кой знае колко. Кълна се, че усещам мишена на гърба си, когато карам това нещо. Няма да повярваш какви гадни погледи ми хвърлят хората… – тя поклати глава. – Никога не съм си представяла колко е ужасно да си тексасец, докато не подкарах тази проклета кола.

– Как се добра до нея?

– Както до всичко останало. Наематели. Купих я от тях, преди да тръгнат на север… – тя сви рамене. – Голям боклук е, но предположих, че може да иде на вторични. Освен това ми беше гадно за тях. Имаха си няколко деца, така че беше ясно, че ще си изтърсят джобовете докрай, за да минат през границата. Нямах сърце да се пазаря много. Но все пак колата е истинска таратайка.

– Страхотно ще ми дойде.

– Ще видим дали ще си доволна, когато някой реши да те гръмне.

А след това Шарлийн се спусна надолу по стълбата и излезе навън, за да се върне към рушенето на предградия и привлачването на останките им по-близо до червенокръстките помпи, където щеше да построи други съборетини, натъпквайки жилищата в онази част, която Финикс беше оставил празна и открита.

Луси обиколи апартаментчето още веднъж набързо. Трябваше да признае на Шарлийн уменията ѝ в строителството. Скалъпеният надве-натри дом имаше дори малък прозорец. Надникна през петносаното и прашно стъкло. Хубаво разположение. Близо до помпата и с добър изглед отзад през вратата към уличката, която обслужваше съборетините. Поне доколкото беше възможно за жилищата в това претъпкано гето, оттук се виждаше кой идва насам.

Няколко минути след като Шарлийн си тръгна, Луси забеляза водосреза да си проправя път през тълпите около помпата.

Изгуби го, после пак го мярна, облегнат на една стена. Дъвчеше клечка за зъби и наблюдаваше. Стоеше толкова неподвижен, че Луси откри как погледът ѝ постоянно отскача към продавачите на храна, към хората на опашката за вода, към онези, които продаваха протеинови блокчета „Пауър бар“ и черноборсаджийски хуманитарни помощи от одеялата, разпънати по диаметъра на площада.

Мъжът просто се сливаше с тълпата. Седеше до няколко души и пред очите на Луси се наведе и взе от един от тях огънче за цигара. Предложи им самата цигара в отговор, разделиха си я и в този момент изчезна напълно. Не беше вече самотен индивид, а част от група – трима приятели се облягат на стената и си дърдорят глупости. От един ставаше на трима и добиваше невидимост. Можеше да е какъвто си ще. Минаваше за мексиканец. Също и за тексасец. Можеше да бъде дневен работник. Или пък някой, който помпеше мускули за Ветеринаря. Или пък просто уморен татко, който се опитва да изведе семейството си на север, ужасно му е писнало в коптора и иска да се измъкне от пищящите бебета. Просто поредният затънал в прахоляка нещастник, който е видял лошата страна на живота и поради това е станал невидим.

Слънцето започваше да залязва – гневна червена топка на фона на одимената, прашна линия на хоризонта. Хората се връщаха от работните си места. Подреждаха се да си купят вода на галон. Някои си наливаха и се връщаха на опашката, за да избегнат повишените цени, които следваха от изпомпването на по-големи обеми.

През последните десет години Луси беше документирала хора като тези, а сега беше станала едно цяло с тях. Беше част от историята, както винаги си беше знаела, че ще стане.

Анна щеше да ѝ каже, че се държи като идиот. Дори Тимо, който прекарваше доста време около смъртта, поне знаеше как да кръжи по ръба на водовъртежа, без да се остави да го засмучат. Тимо имаше инстинкт за оцеляване. Когато нещата откачаха прекомерно, той отстъпваше една шибана крачка назад.

Ето я нея обаче, закопаваше се още повече.

Какво ѝ ставаше? Как би могла да обясни на Анна, че е отишла в „Тайян“ да се опитва да преследва последните контакти на Джейми? Проучва връзки към смърт, които можеха само да я подложат на опасност?

„Ти сама се сложи на онзи стол.“

Спомни си как разказва на мъчителя си всичко, което знаеше, разтяга локуми за подробностите с надеждата най-сетне да прекрати болката. Сега се чувстваше омърсена само при спомена колко отчаяно копнееше да го удовлетвори, да го накара да ѝ направи комплимент за ясните спомени.

– Имаш добра памет – беше казал в един момент.

И след това отново я беше почнал.

– Нищо лично.

И в това беше истинският ужас. Не беше нищо лично. Изобщо не ставаше дума за нея. Тя беше просто месо с уста и можеше да има или пък да няма информацията, която му трябваше.

И въпреки това Луси продължаваше по този коловоз, въпреки че знаеше колко опасно е станало. Анна никога не би могла да разбере.

На вратата се почука. Луси пусна убиеца на Хулио да влезе. Той се движеше схванато, но не се оплакваше, че изпитва болки. Просто огледа апартамента, като влизаше и излизаше поред от всяка стая.

– Кажи ми сега за жената, която те пусна на това място.

– Шарлийн е свястна. Познавам я отдавна. Вярвам ѝ.

– И аз вярвах на Хулио.

Водосрезът се промъкна до прозореца и надникна към помпата отдолу.

– Държиш се параноично.

Анхела саркастично се обърна към Луси:

– Параноик съм си. Хулио знаеше ужасно много за мен. Знаеше идентификационните кодове на колата ми. Знаеше едно от имената, които използвах за престоя си тук.

– Как всъщност се казваш?

Той сви рамене:

– Викай ми както щеш.

– Сериозно?

Анхела просто се върна към огледа на апартамента.

– Не мисля, че ще намериш бръмбари тук.

– Не търся бръмбари. Та кажи ми сега за приятелката си. Коя е тя?

– Правих статия за нея преди доста време – обясни Луси. – Изкормва къщи за скрап. Помогна ми да се снабдя със слънчевите панели. Безопасна е, честно.

– Имаш предвид, че ти е помогнала да ги откраднеш? – Той обиколи стаите по периметъра им и поспря, притискайки ухо към ограбените от другаде дървении. – А пък аз си мислех, че си на страната на добрите… – извади пистолета си и почука с приклада по шперплатовата стена, вслушан в кухия звук. Отиде до спалнята и прекрачи матраците, за да почука и по стената там.

– Шарлийн му вика „префасониране“ – подвикна Луси след него.

– Така ли?

Все още си спомняше как посред нощ, с туптящо сърце, сваля панелите от един покрив. Очакваше във всеки момент Боклученият патрул да я спипа и се чудеше как ли ще им обясни какви ги върши.

– Шарлийн не искаше да ми позволи да ѝ направя профил, докато не дойда с нея да ѝ помагам по задачи. Не знаех, че ще ми даде слънчевите панели, преди да ги сваля лично оттам.

– Значи си изкарала малко допълнителни пари от статията си.

– Опитах се да накарам професорите от Ж-колежа да се гордеят с мен.

Анхела излезе от спалнята и отново надникна през напуканото стъкло на прозореца, съсредоточен върху ad hoc електрическата жица, която минаваше от стълба до прозореца, за да свърши в самоделен хаос от връзки, които после се разделяха във всички посоки през дупки, пробити в пода, тавана и стените, разпределяйки енергия до другите скупчени в едно апартаменти.

– И сега е станала хазяйка? – попита той.

– Започна да строи тези сгради преди няколко години. Хората имат нужда да живеят близо до помпите. Много от тях не могат вече да си позволят да държат коли, така че им трябват места, откъдето да могат да хванат автобус и да се доберат до вода, без да се налага да ходят много надалеч.

– На кого си плаща тя?

– Местният гангстер се нарича Ветеринаря. Това е негова територия. Защо?

Водосрезът сви рамене:

– Хулио си водеше онзи cholobi. Не знам какво общо е имал. Може да е бил просто мускул, може нашият човек да е завъдил приятели. И накрая тези приятели да дойдат да си търсят отплатата.

– Така или иначе няма откъде да узнаят за нас.

– Освен ако Хулио не е говорил с този-онзи… – Анхела продължи да обикаля из жилището. Това изправяше Луси на нокти. Държеше се като някакво странно куче, което души наоколо. Застина абсолютно неподвижно насред стаята. Вслушваше се. – Не знам. Това място ме притеснява.

– Наистина си параноик. Тук сме максимално далече от мрежата, колкото е възможно изобщо.

– Просто не спирам да мисля за Хулио и не ми харесва. Отървах се от колата и си счупих телефона.

– Махнал си теслата?

– Вероятно крадците вече я возят из града.

– Сериозно говориш. Просто си захвърлил колата си? Шарлийн можеше да я купи от теб.

Анхела поклати глава:

– Не. Не искам това нещо да е свързано с мен.

– Наистина си параноичен.

– Не, жив съм – той отиде до вратата и надникна навън в сгъстяващия се мрак. – Ще свърши работа – заключи накрая и решително затвори. Закачи катинара през вътрешните халки, обезопасявайки жилището. Ако Съни беше на негово място и се държеше по същия начин, щеше вече успешно да е опикал всички гуми и прашни пожарни кранове на сто ярда околовръст.

Луси се стресна при прозрението, че Съни още си е у дома.

– Кучето ми.

Анхела я погледна предупредително:

– Накарай някой друг да го нагледа. Някой, който обаче не знае къде сме.

– Какво смяташ, че ще се случи?

– Нямам представа – той поклати разочаровано глава. – Ще ми се да знаех повече за онова, в което Хулио се е забъркал тук, долу. Беше готов да убива собствените си хора за пари, а това ме кара да мисля, че е бил готов да върши и други неща срещу кеш. Може би дори да продаде мрежата си на калитата. Или да се сдуши с някакви наркове… – Анхела замлъкна, оглеждаше апартамента. Пак повтори, предимно на себе си: – Ще свърши работа.

Отпусна се на един стол и постави на масата лаптопа на мъртвия кали, след което почна да го ръчка.

– Знаеш ли изобщо какво правиш? – попита Луси.

– Просто проверявам това-онова.

– Виж сега… – поде тя.

„Какво ще правя с този тип?“

– Не мога да се отпусна, ако не знам поне името ти, ако не друго. Излъжи ме, ако щеш, но ми кажи някакво име. Каквото и да е.

Водосрезът я погледна. Усмихна се леко.

– Добре. Може да ме наричаш Анхел.

– Вярно ли? – тя аха да се пошегува с името, но нещо в погледа му я накара да прехапе език. Това е истинското му име. – Ангел.

– Анхел – той използва испанското произношение с придихание, превръщайки „г“-то в меко „х“. Анхел. Мерна съмнение по лицето ѝ. – Майка ми смяташе, че от мен ще излезе нещо по-свястно, но не позна.

– В Мексико ли? – притисна го Луси.

– Преди много време… – Анхела си свали якето – внимателно и с изкривено в гримаса лице. Самоделната превръзка, която журната му беше спретнала, беше запечена от съсирена кръв. Явно не му пукаше. Отново насочи вниманието си към компютъра.

– И си бил в банда – добави Луси. – Личи по татуировките ти.

Той пак вдигна очи:

– Беше преди много време. Не в Мексико.

– А сега си водосрез.

Анхел сви рамене и продължи да човърка компютъра.

– Виждаш ли се все още с майка си? – попита Луси.

– Мъртва е.

– Да позная ли – отпреди много време?

Той не отговори.

Толкова по въпроса за сприятеляването. Луси отиде до прозореца и се зае да се развлича, като наблюдаваше движението около помпата. Разни хора идваха и си отиваха. Тексасци се редяха с празни шишета. Някои се изтягаха в горещината на улицата, доволни да разполагат с участък тротоар близо до водата.

Накрая Анхела се обади:

– Не мога да го кракна. Знаеш ли наоколо някой, който се занимава с подобна дейност?

Луси погледна през рамо, изненадана:

– Мислех си, че разполагаш с куп такива познати.

– Вчера бих ти казал, че мога да се докопам до всичко, което пожелая – по всяко време, щом ми потрябва. Сега обаче имам усещането, че всичко е проядено от дървояди. Ако се свържа с някой, който е бил в старата мрежа на Хулио, като нищо ще се окаже добър начин да привлека грешното внимание. Така че ако имаш човек, който би могъл да свърши работа… или трябва да намеря начин да закарам този компютър до Вегас само за да погледна вътре?

Луси се намръщи.

– Имам един приятел. Работи за кървавката преса. Може да се сети кого да използваме.

– Онзи тип Тимо ли?

– Аха.

– Ще бъде дискретен, нали? Не искам да свърша на първа страница.

– Вярваш ли ми, или не?

Анхела леко се усмихна при този въпрос.

Глава 29

Мария гледаше как по улицата с подрънкване Тууми се прибира от работа, докато горещото слънце потъваше алено зад изоставеното предградие.

Никога през живота си не се беше радвала толкова да види някого. В този момент обичаше всичко у Тууми. Плешивата му глава, лъснала на слънцето. Количката му за рирша, очукана цялата и увенчана с вързания отгоре червено-бял чадър. Престилката му – съблечена и сгъната прилежно, така че се превръщаше просто в мъж с торбести джинси, който си бута количката. Според Мария дори песента на едното криво и дрънчащо колело звучеше сладко.

Тууми се стресна да я види, седнала на предното стъпало, но не се държа така, все едно не ѝ е мястото тук. Дойде и със стенание седна до нея.

– Здрасти, Краличке!

Гласът му беше мек – не я притискаше, вече знаеше, че ситуацията покрай нея се е скофтила. Предложи ѝ вода от бутилка с издраскан етикет на „Кока-кола“. Собствената му вода, както знаеше тя. Налята от помпите по-близо до града, преди той да подеме пътешествието си към средата на нищото.

Мария отпи внимателно, като се постара да не бъде нагла, и се пребори с жаждата си.

Знаеше какво вижда той в момента. Поредното нещастно момиченце, опитало се да се престори на жена. Избърса гърлото на бутилката и му я върна. Докато Тууми си я взимаше, тя осъзна колко големи са дланите му. Тези ръце бяха строили къщи. Всички къщи наоколо.

Тууми отпи от бутилката и пак ѝ я подаде.

– Давай, пих достатъчно.

Мария поклати глава.

– Сара е мъртва.

Сама се изненада, че гласът ѝ не се пречупи. Чувстваше се разкъсана на парчета, но очите ѝ бяха съвсем сухи. Все едно тялото ѝ знаеше, че все още ѝ предстои прекалено много болка, за да си хаби сълзите сега. Знаеше, че ще ѝ потрябват за предстоящата тепърва мъка.

Тууми не изглеждаше изненадан от новината на Мария. Когато тя не каза нищо друго, той попита:

– Сара беше онова момиче, с което движеше, нали?

– Аха. Онова с кльощавия задник. Веднъж ти ми каза, че не го раздавала хитрана – Мария сви рамене. – Трябваше да те послушам.

Тууми помълча доста време.

– Съжалявам.

Мария знаеше, че я гледа. И знаеше, че по лъскавата ѝ черна дрешка и високите токове може да познае, че и тя е играла играта на Сара.

Целенасочено се взираше в прашната улица и избягваше погледа на приятеля си. Не искаше да вижда как я съди. За дрехите, за Сара или колко е била глупава. Не искаше да вижда някой да съди Сара.

„Съжалявам“ – каза на приятелката си наум. Нейната интимна приятелка. Нейната… Съжалявам.

Мария се сви на кълбо, чувстваше се малка и разголена в купонджийската рокля, седнала до този голям мъж със спретнато закопчана риза. Този мъж, който някак си беше успял да запази всичко около себе си организирано. Беше като остров на спокойствието в хаоса. Дори сега, когато светът се разпадаше на парчета, той се държеше по-спокойно от всички, до които тя се беше доближавала от години.

– Прав беше – повтори Мария, ровейки в раната. – Не трябваше да ходя с нея.

Тууми само ѝ повтори „Съжалявам“.

– Защо ще съжаляваш? – озъби му се тя. – Не е като да си вкарал куршума в нея. Тя сама си подаде тъпия задник да го гръмнат.

Тууми се дръпна като ударен.

Мария не искаше да го отблъсква, но не можеше да се сдържи. Сякаш искаше да го накара да реагира. Да я накаже. Да ѝ се скара. Да я удари. Да реагира както и да е, не просто да седи до нея.

Изгледа го гневно.

– Тя сама си се прецака, ясно? Да си продава така задника. Заслужи си го. Проклета тексаска лисичка, ясно? Заслужи си го заради глупавото държание.

– Не – каза нежно Туми, – вината не е нейна. И не, не го е заслужила.

– Продаваше се, а сега е мъртва.

Той отклони очи. Накани се да каже нещо, после се спря. Пак начена. Поспря. Накрая просто въздъхна и каза:

– Едно време беше различно.

Мария се засмя горчиво.

– Звучиш точно като баща ми. Казваш, че нещата не били така едно време. Че ще се оправят все някога.

Внезапно се ядоса. Вбесена беше на Тууми, на баща си и на всички, които им говореха как животите им били такива или онакива, но никога не говореха какви са сега.

– Винаги е било едно и също – настоя. – И винаги ще си бъде така. Винаги.

Внезапно откри, че може да погледне стареца право в очите и да не ѝ пука, че се чувства разголена във взетата назаем от Сара рокля; да не ѝ пука от това, че краката я болят от високите токчета и че е оставила приятелката си да умре сама, понеже не беше успяла достатъчно бързо да я издърпа под леглото, не беше успяла да я спаси и може би се радваше, че Сара е била там да поеме куршума, понеже ако не бяха намерили една чукалка, която да убият, онези двамата щяха да продължат да търсят момичетата, на които принадлежаха разпилените дрехи, и тогава и Мария също щеше да е мъртва.

– Все едно не виждаш какво става. Говориш за това какво е било преди, но аз не знам как е било. Каквото и да си притежавал, аз го нямам…

– Нямах предвид… – понечи да се обади Тууми.

Мария обаче повиши глас и продължи, без да го изслуша:

– Всички, които познавам, са мъртви. Мама, татко, сега и Сара… и… и… – тя изхълца.

„Толкова съм уморена.“

– И… – едва успяваше да прокара думите през гърлото си. Мъката най-сетне я връхлетя. Цялата, заливаше я и я давеше.

Мария зарида за загубите си. За Сара и семейството си. За прекрасната им къща в Тексас. С хубавите легла. Училището. Тревогите дали ще ѝ позволят да си купи спортен сутиен. Дали Джил Амос ѝ е приятелка, или не. Мечтите за абитуриентския бал в осми клас. Глупави дреболии – и всичко това беше изчезнало.

Беше останала само и единствено тя. Мария Виляроса. Последен остатък от всичко, което си спомняше от живота си. Самотно човече, седнало насред порутен град до някакъв чернокож, който просто я гледаше тъжно и беше съществото, останало ѝ най-близко до приятел или семейство в целия свят.

Тууми я прегърна през рамото.

При допира до него Мария се разрида още по-силно, непоносимо облекчена да я държи някой друг.

Плачът ѝ постепенно намаля и после спря. Облегна се на гърдите на приятеля си, изтощена и изпразнена. Прошепна:

– Просто исках да спечеля малко пари. Изгубих парите на Сара, така че ѝ бях длъжница. И вече дължа на Ветеринаря един тон пари.

– Няма нищо – каза ѝ Тууми. – Нищо не е по твоя вина.

И това я разплака отново.

По някое време сълзите ѝ най-накрая наистина пресъхнаха. Мъката беше като корав, овъглен камък. Усещаше тежестта ѝ в гърдите си. Не беше изчезнала, а по-скоро остана погребана под ребрата ѝ. Болезнена, но изчерпана.

Мария се сгуши в Тууми и се отпусна. Дълго време не си казаха нищо.

Слънцето потъна алено зад изкорубените къщи, които той беше построил с големите си ръце и оптимизма си. Мария се изненада, че се чувства в безопасност, и се почуди откъде е дошло това усещане, защо я е сполетяло и дали ще се задържи, а след това реши, че няма смисъл да брои зъбите на харизания кон.

Подобен на куче силует се прокрадна през празната улица. Койот, който изчезна зад ъгъла. Припкаше леко, краката му се местеха твърде бързо, за да ги проследиш. Кафеникаво-сив, жилав и целеустремен. Тичаше през сгъстяващия се мрак.

Тууми се размърда.

– Леговището им е ето там – посочи по-нататък по улицата.

– Много ли са? – попита Мария.

– Поне четири или пет… – той помълча известно време. – Канех се да продам тази къща за 359 000 долара. Сега се опитвам да измисля как да поискам от глутница диви животни някакъв наем.

Шегата не беше особено добра, но Мария все пак се разсмя. Погледна го.

– Аз всъщност… – понечи да попита, но откри, че не може да изрече думите. Отклони поглед, защото не искаше да вижда очите му. – Чудех се дали… – и замлъкна, твърде притеснена да продължи.

Баща ѝ винаги казваше, че трябва да си стоиш на собствените два крака и да не просиш. Не молиш за нищо.

– Чудех се дали може да поживея при теб – изръси накрая. Млъкна, после обаче се хвърли с главата напред в обяснения. – Имам малко кеш, мога да ти го дам. Мога да работя. Мога да помагам. Ще… ще направя всичко! – тя се пресегна към чернокожия. – Мога да… – Мога да правя всичко онова, което Сара ме подканваше да направя. – Ще…

Тууми я отблъсна:

– Недей. Вече обсъждахме темата.

– Съжалявам. Не трябваше да… съжалявам…

– Не мисли, че не съм поласкан – той поклати глава. – Ако бях по-млад или поне не държах толкова на принципите си, тогава много ясно, че щях да приема – без да се замисля… – той се разсмя с притеснение. – Но не.

– Ще си тръгвам – реши Мария. Чувстваше се глупаво.

Тууми я погледна озадачен:

– Защо ще си ходиш?

– Не ме искаш – обясни тя. – Схванах.

– Дявол го взел, момиче. Разбира се, че те искам… – той се пресегна и я придърпа в обятията си. – Разбира се, че те искам. Но не така. Искам да имаш всичко, което заслужаваш. Искам да имаш бъдеще. И живот. Искам да се махнеш оттук.

Мария се изсмя кухо.

– Звучиш точно като баща ми. Няма изход оттук. Ветеринаря ще дойде да ме търси и когато ме спипа, ще ме даде на хиените си.

– Е, ще видим дали ще стане така. Познавам някои хора, които може да успеят да ти помогнат да се махнеш оттук. Да пресечеш границата.

Мария бръкна в чантата си.

– Нямам толкова пари… – ровеше в чантата на мъртвата дама, избута настрани мократа библия на Ратан и измъкна юаните, които белязаният ѝ беше дал. – Това е всичко, което имам. Щяха да са повече, ако ми бяха платили, но ако и това е от полза…

По незнайна причина парите накараха Тууми да се опечали още повече:

– Трябваше да те прибера веднага след смъртта на баща ти.

– Защо?

Представата, че изобщо някой се е загрижил за нея, отново накара гърдите ѝ да се свият.

– Все си мисля, че можех да ти помогна – въздъхна той. – Видях те на улицата и продължих да си го мисля. Но се страхувах. Така че продължих да отлагам. Не исках да давам обещания, които не мога да спазя. Не исках да те проваля. Смятах, че прекалено много хора са ти обещавали разни работи и след това са те проваляли…

Мария с изненада забеляза, че очите на Тууми са се навлажнили.

Той я хвана за ръце и сгъна пръстите ѝ заедно с кинтите, които стискаше в шепи.

– Ще те измъкнем оттук – заяви свирепо. – Няма да умреш тук, долу, и може да си напълно сигурна, че няма и да живееш тук. Не и ако имам право на мнение по въпроса… – Тууми се изправи и ѝ махна. – Хайде да влезем вътре и да те настаним. Ще измислим план. Ще бъдем внимателни и ще обмислим всичко, както трябва. И ще е истинско. Не измислица. Ще намерим кой да те преведе през реката. Остави го на мен.

Мария се взря объркана в него. Като че ли му беше направила магия – заклинание, което да го накара да се държи налудничаво. В поведението му нямаше грам логика. Защо внезапно преливаше от желание да помага?

„Спри да се тревожиш. Радвай се.“

Това беше гласът на Сара. Практичен. Сара взимаше каквото ѝ се дава, и не питаше откъде идва.

„И виж докъде я докара.“

Но въпреки това Мария последва Тууми в къщата и го остави да ѝ опържи рирша на котлона в кухнята си, а след това го гледаше как ѝ оправя леглото в една от многото празни спални в къщата.

– Защо? – попита накрая. – Защо си толкова мил? Изобщо не те разбирам. Не съм твоя жена. Не съм дори от твоите хора.

– Ние сме един и същ народ. Всички до един трябва да се грижим за брата своего. Просто го забравяме понякога. Когато всичко се руши, хората лесно забравят. Но накрая? Накрая се обединяваме в бедата. Ти си моето семейство, Мария. Въобще не се съмнявай.

– Повечето хора не мислят по този начин.

– Така е – въздъхна Тууми. – Познавах един индиец. Кльощав пич, от Индия беше дошъл. Вече си нямаше ни съпруга, ни семейство. Може да си бяха останали в Индия, не си спомням. Както и да е, едно нещо, дето го повтаряше, ми е останало в ума – че хората тук в Америка са самотни. Сам-самички са. И не вярват на никого, освен на себе си, и не разчитат на никой друг, освен на себе си. Според него това беше причината да смята, че Индия ще преживее цялата тази апокалиптична бъркотия, а Америка – не. Понеже тук никой не си познава съседите… – той се засмя при тези думи. – Все още си спомням как клатеше глава напред-назад: „Никой не си знае съседите“ – Тууми сви рамене. – Наричаше този град най-студеното горещо място, където някога е живял, и когато поглеждаше бордеите, не можеше да разбере защо хората не се съберат да поработят, да строят заедно и да се подкрепят един друг повече. А след това добави, че според него било така, понеже в Америка всички са си оставили родния дом в други страни, та сигурно затова са забравили какво е да имаш съседи.

Мария си помисли за собствения си дом. За живота си отпреди. Училищните приятели, които от години не беше виждала. Хората, с които беше пътувала към мечтата, която баща ѝ носеше в ума си – за Калифорния, до която никога нямаше да достигнат. Спомни си Тами Бейлис, която ѝ махаше, когато със семейството ѝ си купиха път на север, защото имаха кеш, а Мария нямаше. Как Тами ѝ беше дала всичките си дрехи, тъй като не можеше да ги вземе по-нататък със себе си, а и двамата им татковци стояха до тях, нервни и притеснени от пропастта, зейнала между децата им.

– Аз нямам деца – каза Тууми. – С жена ми нямахме. Така и не си дадохме труд да проверим защо не можем да… Нямаше значение – сви рамене. – Но ако ги имахме, сигурно щяха да са като теб. На твоята възраст, може би малко по-големи… – той махна към прозореца. – И това е светът, който щяхме да сме им дали. Щяхме да ги обичаме до смърт, но въпреки това да им дадем ада… – въздъхна. – Знаех си, че трябва да те прибера от мига, когато те видях за първи път. Но се боях. Боях се! – пак сви рамене. – Не знам дали защото не бях сигурен, че каквото имам, ще стигне да споделя с теб, или че съжителството ни няма да потръгне. Може би това е причината с жена ми никога да не сме имали деца. По-лесно беше да не рискуваме да се провалим… – Той излезе от стаята и се върна с някакви дрехи. Мъжка тениска, която на Мария ѝ стоеше като палатка. – Не е твой размер, но поне е чиста…