Текст книги "Водосрез"
Автор книги: Паоло Бачигалупи
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 28 страниц)
Луси се изправи на крака. Вкопчи ръце под мишниците на Анхела и се захвана да го влачи към плиткия край на плувния басейн.
Той изстена:
– Оу!
– Шшт – скара му тя. – Трябва да те махна оттук.
Анхела се отпусна в ръцете ѝ и тя осъзна, че е припаднал. Или пък току-що беше умрял. Продължи да го влачи. Все едно тътреше циментов блок.
– Защо трябва да си толкова тежък?
Задъхана и потна, стигна до ръба на басейна. Преметна товара си на ръба на стената, след това слезе долу да му вдигне краката. Нагоре и настрани. Бутна и го претърколи на плочките отвън. Изкатери се горе, запъхтяна и плувнала в пот. Върху двама им валеше пепел. Анхела лежеше неподвижен. Може наистина да беше умрял.
Луси потърси пулс. Не. Жив беше.
Седна и се зачуди как да го махне оттук, при условие че едва беше успяла да го извлече от басейна.
– Луси? – прошепна той. Пак беше в съзнание.
Тя приклекна до него.
– Аха?
– Как се добраха до теб? – попита той. – На кого си казала, че съм с теб?
– На никого. Просто знаеха.
– Притиснаха ли те?
Тя отклони очи, неспособна да срещне погледа му:
– Чрез сестра ми. Заплашиха сестра ми.
– Действена заплаха.
Над тях бълваше дим. Пламъците се приближаваха. Луси се присети за горските пожари в планините и дивите животни, които бягаха от кошмара на ревящите пламъци. А ето я нея, движи се твърде бавно.
Пак помъкна Анхела. Успя да го завлече чак до процепа в стената. В очите ѝ капеше пот. Стичаше се по носа и брадичката ѝ. Къпеше лицето на спътника ѝ. Луси приклекна, като кашляше и се давеше в сгъстяващия се дим.
Анхела отново я погледна.
– Просто върви – каза. Пресегна се и я погали по бузата. – Всичко е наред. Наистина. Наред е.
„Не можеш да поправиш вече стореното.“
Недалеч от тях редица къщурки горяха с рев. Ако изолацията им беше наред, сигурно щяха да устоят на огъня, но им бяха избити твърде много прозорци и строшени твърде много врати. Целият квартал приличаше на кутия с прахан. Изложени на показ голи греди и твърде много възможности огънят и искрите да се загнездят и разпалят.
Пожарът се разрастваше, прескачаше от къщите към блокчетата и към съседните комплекси. Сухите като кост пустинни ветрове прихващаха пламъците и ги шибаха във висините. Ревът на пожара беше като връхлитащ ги товарен влак.
– Бягай – прошепна Анхела.
Луси забеляза изоставена ръчна количка. Отиде да я докара, проклинайки собствената си упоритост. Гърбът ѝ възрази мъчително, когато се опита да прехвърли Анхела в количката. За малко да я прекатури, но успя да я уравновеси навреме. Смогна да го настани вътре.
Едната гума беше спаднала. Естествено. Кой би си дал труда да я помпи?
Взриви се още една къща, обгърната от мощни пламъци, които сякаш идваха изотвътре, цялата дървения ревеше, оживяла едновременно, а обкръжаващата я горещина предизвика спонтанно запалване.
Луси сграбчи дръжките и тромаво се захвана да бута Анхела надолу по улицата. Все повече и повече къщи се запалваха.
Заля я изгаряща горещина.
Анхела лежеше омекнал в количката с вид на вече умрял.
Каква съм глупачка.
Луси хвърли един поглед през рамо и удвои тромавия си бяг.
Зад нея небето изпълваше бурна и гладна завеса от огън. Колкото и да тичаше, нямаше да успее вечно да изпреварва пламъците, нито имаше откъде да ги заобиколи. Пред нея улицата на предградието свършваше задънена.
Никога нямаше да успее да замъкне Анхела през всичките къщи и задни дворчета пред себе си и въпреки това да изпревари догонващите ги отзад пламъци. Луси с проклятие остави количката и хукна към огъня.
Малки проблясващи пламъчета вече се разгаряха, разнесени от вихрещите се отпадъци. Тя сграбчи парче суха дървения и я пъхна в огъня. Със самоделната факла в ръка изтича обратно в посоката, откъдето идваше.
„Ако това не свърши работа, ще си идем с адската канонада.“
Изтича отвъд мястото, където Анхела лежеше като строшена кукла в количката, и се захвана да пали нови къщи.
Запали всичките в края на задънената улица, търчеше през стаите им, окуражаваше огъня и се местеше от къща на къща.
Пламъците сияеха и се разрастваха. Ревяха.
Луси изтърча обратно до Анхела. Сега бяха притиснати между две растящи стени от пламъци – една отпред и една отзад. Въздухът беше непоносимо горещ. Тя измъкна водосреза от количката и двамата се проснаха заедно на нагорещения асфалт. Луси се пресегна и го стисна за ръката.
Преди много време беше интервюирала огнеборци. Още по времето, когато имаха интерес да се опитват да контролират огромните пожари, които поглъщаха планинските гори.
Един от специалистите по дивата природа ѝ описа как с екипа си за малко да изгорят до смърт, когато пожарът се обърнал срещу тях, докато изкачвали някакъв хълм. Пламъците ги преследвали в тревата и на тях им хрумнало да запалят ливадите пред себе си. Така и сторили и пожарът се юрнал по склона, но се натъкнал на почерняла, неспособна да го захрани земя, каквато били разкрили пожарникарите.
Така нейният човек беше спасил живота на хората си.
Горещината около двама им нарастваше. Анхела простена. Беше изгубил невероятно количество кръв.
Каква съм глупачка – помисли си пак Луси, но не избяга.
Маелстрьомът превръщаше хората в животни. Почти беше успял да докопа и нея. Но сега най-сетне си мислеше, че разбира. Маелстрьомът от страх можеше да накара почти всеки да се принизи повече, отколкото досега. Да те откъсне от съседите, да ги размие по оградите.
Но тя най-сетне си мислеше, че разбира онези неколцина, които устояваха на нарковците и всичките cholobis, опъваха се на парите и на водосрезите, на опълченията – всичките тези хора, избрали правилния път вместо лесния. Вместо безопасния. Вместо умния.
Намираше се насред маелстрьома, но той бе изгубил значение. Луси държеше за ръка водосреза, когото беше убила, а пламъците се издигаха все по-високи.
Не избяга. Или щеше да изгори тук – част от целия кошмар, роден с нейна помощ, или щеше да си тръгне свободна и пречистена.
Навсякъде около нея огънят се издигаше все по-високо.
Кожата на Луси започна да се препича.
Глава 38
Мария надуши дима много преди да ги достигнат пожарите. Но още тогава осъзна, че има нещо гнило. Разбра го по това как биячите на Ветеринаря до един се обърнаха на запад и как взеха да се стягат. Видя го по това, че всички спряха да я закачат.
Деймиън изтърча покрай нея.
– Какво става?
– Шибано голяма престрелка – извика той. – Трябва да турим някакви пери-веселячета на мястото им.
– А какъв е този дим?
Деймиън се изсмя:
– Целият свят гори!
Биячите на Ветеринаря търчаха и скачаха в пикалите си. Проверяваха зарядите на автоматите си. Потегляха сред облаци прах, които горещият вятър разнасяше.
– Пусни ме! – извика Мария на Деймиън.
– Да не си полудяла?
– Просто ми хвърли ключа. Никой няма и да разбере!
Той се огледа.
– Хвърли ми онзи ключ и го наречи жертвоприношение към Кльощавата дама. Отиваш да стреляш по хора, нали знаеш, че и те ще стрелят по теб в отговор!
Ветеринаря излезе от предната врата на имението си. Деймиън безпомощно сви рамене в посока на момичето.
– Съжалявам, Мария. Не мога.
Изтича към пикапа си и се метна отзад. Приклекна, когато гумите изсвириха на излизане от оградата. Ветеринаря мина право покрай Мария и се качи в собствената си кола с четворно предаване. Минута по-късно имотът затихна, като изключим лакомото душене на хиените.
На никого не му пукаше за Мария.
Димът се сгъсти. Слънцето залязваше червено през пламъците. Никой не се върна в имението. В далечината пламъците се разрастваха. Голям як пожар.
Хиените до една се взираха в пламъците и гледаха с наострени уши, а носовете им трепкаха, щом към тях лъхнеше дим. Обикаляха от единия до другия край на оградата си. Мъчеха се да намерят изход, осъзна Мария.
В далечината се разнесе стрелба и от покривите се обади ехо. Мария се опита да прецени дали това е на добре, или на зле. Падна нощ и никой не се завърна. Престрелката продължаваше.
Небето над нея беше потъмняло от бълващия дим и озарено от искри. Горящи чисторби се носеха в небесата и горещият вятър ги издигаше като примигващи пластмасови фенери. Минаваше време и димът се сгъсти още повече. Мария приклекна и заедно с хиените наблюдаваше хоризонта за следи от предстоящата им съдба, която не можеха да избегнат.
– Искаш ли да излезеш оттук?
Някаква сянка мърдаше в нощта.
– Тууми?
Той изникна куцешком от тъмнината. В ръката му в сребърно блестеше масивен револвер. Магнум 44 калибър. Мария си каза, че никога не се е радвала толкова да види някого.
– Какво правиш тук?
– Стана ми тъжно, че ще си сам-самичка и Ветеринаря е забравил да заключи предната порта на излизане… – Тууми изкуца до клетката ѝ. – Как да те извадим оттук?
– Ето там има ключ.
Спасителят ѝ изкуцука до площадката, където биячите на Ветеринаря бяха играли на карти. Сякаш мина цяла вечност, докато се върне, но миг по-късно беше извадил Мария на свобода и я гушна силно.
– Хайде – каза. – Трябва да се махаме оттук. Навсякъде има схватки. Не искам да ни заклещят в някоя престрелка.
Погледнат отблизо, изглеждаше ужасно. Парцалив и изтощен. Кракът му беше опакован в тежка самоделна шина и лицето му бе стегнато от болка.
– Облегни се на мен – предложи Мария.
– Какво е станало с ръката ти?
– Нищо. Всичко е наред – тя изведе Тууми от имението. – Дръж се.
– Какво правиш? Да не си луда?
Тя го пренебрегна и изтича обратно зад оградата. Грабна ключовете от клетките на хиените. Върна се и им отключи. Те се напериха при дрънченето на веригите, които тя отпусна. И след това Мария хукна.
Хиените бяха бързи.
Санта Муерте, шибана майко, колко бяха бързи!
Чу ги да се удрят в портичката. Телта задрънча в трещяща каскада.
Тууми вдигна оръжието си.
– Внимавай!
Мария се хвърли през голямата врата, а Тууми я хлопна зад нея. Резето се заключи. Хиените се блъснаха в оградата. Желязото изтрака. Разтреперана, Мария отскочи с писък.
– Ти си loco, момиче!
– Loca. Estoy loca – поправи го отсъстващо Мария. – Ако Ветеринаря се върне, може да остане изненадан… – тя прегърна Тууми през кръста и го подкани. – Хайде. Да вървим.
Във всички посоки горяха пожари. Бяха стигнали дори до хълмовете – виждаше огнените колони да препускат нагоре, оставили сагуарите да горят като факли в мрака – стотици христосовци, разпнати и подпалени, падащи и превръщащи се в част от цялата гигантска клада.
Тууми тежко се облягаше на Мария и едва дишаше при всяка куцаща крачка.
Над главите им засвистяха перки на хеликоптер. Тежко и многозначително фиу-фиу, което се местеше към пожара и трясъка на автоматичните оръжия.
– Все едно гори целият свят – промърмори Мария.
– Може и целият да е – съгласи се Тууми. – Изключиха мобилните мрежи, та пери-веселяците да не могат да се организират по-сериозно.
Хълмове и постройки. Самото небе гореше. Във въздуха се вихреха пламтящи чисторби и пълни с кървища вестници – ярки оранжеви звезди в задръстеното небе.
„Така изглежда адът.“
Точно за този ад предупреждаваха Мария, когато беше ходила на църква. Там попадаха грешниците. Само дето май сега дверите му бяха отворени за всички, без да го е грижа за хора като нея и Тууми, попаднали случайно в мелницата, пък и за чудовища като Ветеринаря.
Двамата продължиха нататък, препъвайки се през озарената нощ. Два пъти се натъкнаха на беснеещи банди. Веднъж бяха зонъри и Тууми поговори успокоително с тях, за да ги оставят на мира. Втория път излязоха тексасци с факли – палеха къщите – и Мария ги убеди, че двамата с чернокожия не заслужават разплата.
– Като гледам, добре се справяме в екип – отбеляза Тууми, докато отдъхваха в един вход.
Пукането и трясъка на пушки и пистолети отекваха над покривите. Все повече квартали се включваха в престрелката.
Мария избърса потта и пепелта от лицето си.
– Смяташ ли, че къщите ти изобщо са си на мястото?
– Предполагам, че скоро ще открием.
Лицето на Тууми беше окъпано в пот и изкривено в гримаса на страдание.
– Добре ли си?
– Всичко е наред, Краличке. Идеално. Трябва да се размърдаме.
Мария го спря и попита:
– Защо дойде да ме търсиш? Не беше длъжен.
Тууми се разсмя и простена:
– За малко да се откажа.
– Но все пак дойде.
Той сведе очи към пистолета в ръцете си:
– Понякога осъзнаваш, че ако не рискуваш нещо, за да оживееш, става по-зле от смъртта.
– Аз искам да живея – обяви Мария.
– Всички искаме да живеем – отвърна Тууми.
– Ще трябва да се махнем оттук.
Той се засмя.
– След случилото се… – той поклати глава. – Може да се обзаложиш, че калитата и невадската гвардия ще се сражават още по-яростно да удържат границите… – махна с ръка към горящия град. – Това тук е урок за всеки, който знае къде да гледа.
– Вече никой няма да иска тексасците, нали така?
Тууми се изправи на крака.
– Може ли да ги виниш? – подаде пистолета си на Мария. – Ето, трябва да видиш как се прави. Дръж го. Когато стреля, има откат.
– Защо ми го показваш?
Той я изгледа сериозно:
– Защото, ако някой дойде да ни търси и се стигне до бягство, искам да тичаш.
– Ти ще се справиш.
Но Мария се съмняваше толкова повече в това, колкото по-дълго вървяха и покрай колкото повече вихрещи се схватки минаваха.
Горещината на нощта и пожарите беше като задавящо одеяло и без вода, все едно вървяха през пустиня. Когато най-сетне стигнаха до бежански лагер близо до „дружеските“ помпи, двамата намериха само пепел и отпадъци. Шперплатовите коптори. Червенокръстките палатки. Всичко беше изчезнало.
Имаше димящи трупове. Мирисът на печено месо изпълваше въздуха. Из боклука ровеха животни – диви кучета и койоти, които късаха труповете и се зъбеха едни на други. Мария и Тууми внимателно заобиколиха през руините и се опитаха да проверят дали помпите работят. Чернокожият стискаше насочения към глутниците животни пистолет, а момичето се чудеше какво ли ще правят, ако зверовете наистина им се нахвърлят. Бяха твърде много, че да ги застрелят всичките.
Тууми изучаваше помпите от ръба на площадчето.
– Не мисля, че работят. Електрониката сигурно се е стопила, когато всичко е пламнало.
Мария се втренчи с копнеж в мъртвите помпи и си пожела да беше взела вода от имота на Ветеринаря.
Глутниците кучета продължиха да обикалят труповете.
– Трябва да се махнем от Финикс.
Тууми се изсмя тъжно:
– И къде да идем?
– На север. В Кали. Където и да е.
– И как ще го постигнеш? Ветеринаря притежава повечето хора, които знаят как да преджапат през Колорадо… – той поклати глава. – Веднъж вече ме пипнаха по този начин, нали помниш? Той ще сложи хора да ни следят.
– Може Ветеринаря да е мъртъв.
– Мислиш ли?
Не, не го мислеше. Ветеринаря никога нямаше да умре. Той беше демон. С все хиените си. Те също никога нямаше да умрат.
– Освен това – продължи Тууми – ние сме разорени, а цената за тексасци ще се вдигне. Всички още по-отчаяно отпреди ще се напъват да се махнат оттук. Цената ще се вдигне до небесата. Трябва да печелим време, да съберем малко пари и след това да тръгнем. Помогни ми да стана. Като се върнем в къщата ми, ще съставим план.
– Наистина ли смяташ, че къщата ти още е здрава? – попита Мария.
Тууми се разсмя мрачно:
– Дявол го взел, ако знам.
Ново ято хеликоптери се юрна във въздуха над тях – тъмни птици на фона на оранжевия пожар и пълното с прахоляк небе.
Мария проследи преминаването им, адски бързаха към някаква цел, за която дори не можеше да се сети. Може би бяха пожарникари и се опитваха да овладеят огъня. Или пък идваше Националната гвардия – да сложи хората по местата им.
– Смятам да се опитам да пресечем – каза тя – без водач.
– Ще си умреш при реката.
Мария остро се изсмя.
– И тук съм мъртва. Просто отнема повече време.
Покрай тях префуча бронетранспортьор. Изглеждаше малък и незначителен на празната улица. Безполезен пред лицето на пожара, който запълваше все по-голяма част от хоризонта.
– И… какво? Просто ще вървиш пеша през триста мили пустиня и ще плуваш в Колорадо? Дори професионалистите не успяват всеки път да прекарат хората си.
– Както ти каза, професионалистите и без друго ще ме поднесат на Ветеринаря. А и ако се задържа тук… – момичето сви рамене. – Ветеринаря сигурно ще излезе от тази каша още по-силен. А надуши ли веднъж, че още съм тук, несъмнено пак ще прати да ме доведат.
– Можеш да се скриеш при мен. Този път ще внимаваме повече. Ще се справим.
Тууми прозвуча досущ като баща ѝ – обещаваше невъзможни неща, понеже искаше да вярва в тях. А сега и той ѝ гарантираше сигурност и защита и на Мария много ѝ се искаше да му повярва. Да повярва, че някак си може да разчита на по-възрастния и опитен мъж да се погрижи за нея. Да я осигури. Да ѝ разреши проблемите. Точно както бе възлагала надеждите си на тате, а Сара – на Майк Ратан.
– Можем да тръгнем и двамата – предложи. – Да прекосим заедно реката.
Тууми потупа крака си:
– Не мисля, че съм във форма нито за повечко ходене, нито за плуване. Ръката ти също не изглежда добре.
Мария сви пулсиращата си длан в юмрук и я скри от погледа му.
– Ще намерим начин.
– А сега кой разказва лъскави небивалици?
Тя се умълча. Той я стисна за рамото.
– Поне изчакай ден-два, преди да тръгнеш.
– Защо? Че да можеш да ме разубедиш ли?
– Не – Тууми се изправи с изпъшкване. – Трябва да те науча да стреляш с този пистолет.
Глава 39
Анхела отново готвеше с майка си. Тя правеше тамалес9494
Тамалес – традиционни централноамерикански сарми от царевично тесто с месо, сварено в царевични или бананови листа. – Б.пр.
[Закрыть] – взимаше царевични листа и нишесте и ги увиваше около червени парченца свинско. На заден фон свиреше стара песен на Дон Омар9595
Don Ornar (William Ornar Landrón Rivera) – популярен пуерторикански изпълнител в стил регетон, носител на „Грами“. – Б.пр.
[Закрыть] и тя се смееше, усмихваше се, докато работеше, танцуваше в такт с музиката и хлапето надзърташе очаровано над плота.
– Вземи си стол – каза му мама. – Отдолу не се вижда добре.
Анхела се покатери до нея.
Тя му показа как да увива питката. Когато я нарече царевично суши, майка му се разсмя и го прегърна. Правиха царевичното суши заедно, а тя го закачаше, че ще е хубаво да научи японски и да се хване с този бизнес, щом толкова обича суши, и споделяха неизмерима близост в очакване сестрите му да се приберат от училище.
Анхела си спомняше горещината, лъхаща от гърнето, в което майка му запарваше всичките тамалес. Спомняше си плочките по плота, както и дребните елементи в сцената – аромата и червената престилка, която носеше мама…
Тъжно му беше, понеже знаеше, че това е само спомен и тя е мъртва и Мексико заедно с нея, също и Айя и Селена, както и Папа. Но реши, че всичко е наред. Поне вече можеше да бъде с Мама. Беше в безопасност и надушваше аромата на царевицата и усещаше жегата на парата. Надушваше огъня в печката. Надушваше и дима.
Мама го гледаше странно. Той осъзна, че гори.
Цялото му тяло пламтеше нажежено.
Мама продължаваше да повтаря:
– Трябва да те заведем на лекар.
Анхела искаше да ѝ обясни, че всичко е наред. Всичко умира. Тя в крайна сметка беше мъртва, така че защо ѝ беше да се тревожи за него? Но тя се молеше на Девата да го защити и той се опитваше да ѝ обясни отново, че всъщност няма останало нищо за спасяване, че те с Девата и Исус отдавна са тръгнали по различни пътища, обаче тя въпреки това стоеше коленичила до него и се молеше…
– Събуди се. Хайде, де. Събуди се!
Тя го целуваше, дишаше вместо него; Анхела изпъшка. Опита се да седне. Падна, разкъсван от болка.
Луси се отпусна назад на пети. Потна и петносана, хубавата журна го гледаше изпитателно – неговата лична светица.
Не беше лош начин да се събудиш.
Само дето адски болеше. Дяволски много болеше. Той не можеше да мръдне и на инч, без да го заболи – а до него беше коленичил някакъв тип с игла в ръката.
– Е, определено не е мъртъв – пошегува се мъжът.
– Дръж се – каза Луси и стисна ръката на Анхела.
Искаше да ѝ каже, че ръката го боли, понеже го е стиснала твърде силно, но мъжът заби иглата в кожата му.
Анхела потъна в бездната.
Онзи sicario седеше до него. И двамата бяха седнали на малки пластмасови столчета и дежуреха до тялото на мъжа, когото sicario беше убил. Анхела знаеше, че убиецът е лош човек и че представлява изключителна опасност за него, но мъжът, изглежда, харесваше присъствието му и Анхела не смееше да избяга.
Въпросният sicario държеше шишенце с мескал в ръка и го използваше да ръкомаха към жертвата, която току-що беше убил.
– Ето така става – казваше sicario. – Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял, нали знаеш? – погледна сериозно към Анхела. – Запомни го, mijo. Живеем, както искаме да умрем, и умираме, както сме живели. Сготвиш ли ястие с олово, оловото ще те сготви теб.
Анхела знаеше, че в този облик всъщност се крие собственият му баща. Този sicario беше истинският му татко. Не полицаят, с когото беше избягал преди години на север и който му беше обещал, че всичко ще е наред и че нарковците не се интересуват от него. Човекът, загубил цялото си семейство, понеже не знаеше как да души вятъра и да разбира кога се е обърнал срещу него.
Този sicario беше истинският баща на Анхела. Този убиец виждаше света без розови очила.
– Така че аз ще умра, както съм живял, но за теб не е задължително – допълни sicario. – Ти иди в Ел Норте. Направи втори опит. Без повече ястия с олово.
– А какво ще стане с Мама и Айя?
– Няма да взимаш никого със себе си, ¿entiendes?9696
Entiendes (исп.) – разбрано, ясно (заповедна форма във второ лице на глагола entender). – Б.пр.
[Закрыть] – Убиецът разтърси предупредително бутилчицата. – Или правиш така, или оставаш тук и живееш, както се каниш да умреш, и умираш, както си живял. Затова иди на север и започни на чисто. Тук, долу, е твърде горещо за теб.
– Но аз няма да живея така, както искам да умра.
Убиецът се разсмя:
– Не се притеснявай за това, mijo. Ще оживееш.
Наведе се с бутилката мескал и започна да ръга тялото на Анхела с гърлото ѝ. И където го докоснеше с нея, в плътта му се отваряха чудотворни дупки. Лееше се кръв. Анхела се взираше в раните си от куршуми. Не го беше страх. Раните боляха, но му се струваха правилни. Сякаш винаги се бе очаквало да ги има.
– Имам дупки в мен – промърмори.
Онзи sicario отпи от мескала и се разсмя:
– Ами накарай твоята жена да ги зашие.
– Тя ме заши…
– Не онази жена – sicario му се стори разочарован. – А другата, дето на първо място ти ги е отворила! – отпи от бутилката, след това пак ръчна Анхела с нея и го дари с още една дупка от куршум. – Наистина си твърде глупав да живееш. Stupido. Идиот… – още две ръчвания. Две нови дупки.
– Испанският ти куца.
Онзи sicario се разсмя:
– Толкова време си отсъствал, откъде ще знаеш? – и се ухили на Анхела. – Искаш ли един съвет, mijo? Не ядосвай las mujeres9797
Mujeres (исп.) – жени. – Б.пр.
[Закрыть]… По-добре се живее в пустош, отколкото с гневна жена. Нали знаеш поговорката? Дълбока verdad9898
Verdad (исп.) – истина. – Б.пр.
[Закрыть] има тука, mijo. Все тая дали е в Мексико, или в картелно Чиуауа, или тук, горе, в Ел Норте. Ядосаната жена ще ти резне топките и ще те остави да пееш като птичка.
– Но аз не съм женен.
Онзи sicario се усмихна многозначително:
– Така казват всичките малки гангстерчета, които търчат около фустите си… – и вдигна обвинително пръст. – Но момичетата си знаят най-добре. Знаят в какво си се забъркал. Дори да не го казват, пак знаят. Виж само какво стана с мен! – той посочи тялото си и Анхела видя, че и той е нашарен с дупки от куршуми.
– Нали виждаш какво направи жена ми? – каза sicario. – А сега те всички пеят песни за тази puta. Очакваше се да бъде моето corrido9999
Corrido (исп.) – мексиканска балада. – Б.пр.
[Закрыть], но го посветиха на нея, а аз какво получих? Няколко стиха и после кучката ми причини това… – той се наведе, жестикулирайки яростно с бутилката. – И тази част в песента, дето я бия, докато вземе да плюе кръв? Не е вярна! Кълна се в майка си. Да, бе, може и да съм се поразвихрил. Но никога не съм я удрял силно! – той поклати сериозно глава. – И всичкото това в песента е лъжа!
Анхела се разсмя на оправданията му.
– Хубаво тогава, че не си отишъл на север. Жените тук, горе, хич не ги понасят такива работи.
Онзи sicario му се стори разочарован:
– Точно това се опитвам да ти кажа, mijo! Не мами северните жени! Те ще те прецакат.
Анхела го погледна, объркан.
– Но аз току-що я срещнах.
Онзи sicario разстроено вдигна ръце към небесата.
– Той е твърде тъп да живее, Кльощава майко! Опитвам се да му обясня, но съм виждал и cholobis с повече мозък от него! Нека просто да го гръмна. Ще е по-добре за всички ни!
Анхела се събуди с вик.
Луси се наведе над него и нежно положи длан на челото му. Той имаше чувството, че го е сгазил влак и от тялото му е останало само насинено и накъсано месо.
Намираше се в полузавършена стая от шперплат с оголени гвоздеи. От един на стената висеше торбичка с кръвна плазма. До нея от нагърчен плакат в пациента се взираше Бритни Спиърс. Ботоксирана и беззъба, но все пак ставаше да си теглиш една чекия насаме.
Анхела направо се пържеше в горещината. Опита се да отхвърли завивките, но напипа само собствената си хлъзгава от потта кожа. Ръбци от куршуми и нови рани. История на всичките му грешки.
Някой беше копал в гърдите и вътрешностите му. Нови шевове стискаха плътта му. Спомни си как преди години беше вдигнал ризата си пред Кейтрин Кейс, когато се срещнаха за първи път. Казваше, че не се страхува от куршумите. Пъчеше се с белезите си.
„Е сега ще имам още повече.“
Опита да се надигне, но се оказа твърде трудно. Падна по гръб, разтреперан.
Луси положи нежно ръка на гърдите му.
– Карай полека. Имаш късмет, че си жив.
Той се опита да заговори и накрая изхриптя:
– Agua… – трудно беше да добави още нещо. – Por…
Давай на английски.
– Моля – прошепна. – Вода.
– Имам само от чисторба.
– Бива.
Журната поднесе сламка към устните му, но му взе торбичката, преди да успее да отпие хубава глътка.
– Само толкоз ли? – оплака се Анхела.
– Веднага щом органовите присадки прихванат, както трябва, ще можеш да пиеш колкото си искаш.
Искаше му се да спори, но беше толкова уморен, а съдейки по тона ѝ, Луси бездруго нямаше да отстъпи.
– Колко… съм бил аут?
– Една седмица.
Той кимна. Остави очите си да се затворят. Обградиха го спомени от сънищата. Онзи sicario, който му отваряше камара дупки от куршуми със злобна усмивка. Злият убиец и бутилката му с мескал, вечно ядосан заради жените и верността…
Анхела отвори очи, втренчи се в тавана и се замисли за дългове и предателства. За убийци и стари corridos. Песни за насилие и отмъщение. Беше жив. Каква изненада. И Луси седеше до него. Жената, която беше уредила да го застрелят.
– Така, значи… – прошепна той. – Първо ме убиваш… после… – преглътна, гърлото му лепнеше от сухота. – После ме спасяваш?
Луси се разсмя виновно:
– Така излиза.
– Ти си… – той преглътна отново. – Много откачена кучка си, нали знаеш?
За негова изненада Луси се разсмя още по-силно. А след това и той започна да се смее – измъчено хриптене, което толкова болеше, че почти му секна дъхът, само дето беше толкова хубаво, че можеше да се смее изобщо…
Посегна към Луси:
– Ти си… най-хубавото нещо, до което съм се будил.
– Въпреки че си целият надупчен?
– Особено в този случай.
Гледаха се един друг. Луси беше тази, която първа отклони очи.
– Не исках да участвам в това – каза тя. Изправи се рязко и се захвана да събира спринцовки, торбички глюкоза и опаковки дезинфектант около мястото, където беше проснат той. Внезапно си намери работа. Избягваше да го гледа.
– В кое?
– В това – каза тя, все още разтребвайки и без да се обръща. – От Финикс… – и махна с ръка. – По едно време си мислех, че мога просто да го отразявам и няма да ме засегне. А след това изведнъж се оказах всмукана и съм пряк участник. Част от лъжите. От предателствата – бърз засрамен поглед към Анхела. – От убийствата. Част от тях съм. И дори не видях как стана.
– Тръгнали са след семейството ти – каза той. – Така оказват силен натиск.
– Мислех си, че съм имунизирана – тя се засмя горчиво. – Мислех, че познавам това място, и сега се оказва, че съм също толкова мокра, колкото и когато дойдох за първото си назначение. Мислех си, че съм по-добра от всичките тези хора, а излиза, че съм същата като всички тях.
– Всички се пречупват – увери я Анхела. – Ако намериш правилното слабо място, всички се пречупват.
– Откъде знаеш?
– Това ми е работата – той се пресегна към Луси. Болеше. – Ела тук за момент!
Тя приличаше на притиснато в ъгъла животно – искаше всичко друго, но не и да е близо до него, но въпреки това се приближи. Коленичи до него.
Той се пресегна и я хвана за ръката.
– При подходящия натиск всички се пречупват. Ако биеш достатъчно някого, той ще се разприказва. Ако го заплашиш правилно, ще действа. Ако го уплашиш достатъчно, ще подпише…
– Не съм такава!
Анхела я стисна още по-силно:
– На никого нямаше да му пука, ако ме беше оставила да умра. Дори можеше да станеш герой… – сплете пръсти с нейните. – Длъжник съм ти.
– Не, не си – тя не срещна погледа му.
Той не си даде труда да спори.
Луси можеше да претегля тежестта на дълга му спрямо собствената си вина, но Анхела не я обвиняваше за предателството. Човек не съди хората, защото са се огънали под натиск – съди ги по онези моменти, в които са извадили достатъчно късмет да имат избор.
Луси го беше спасила, когато можеше да му обърне гръб. Ако все още се чувстваше виновна за предателството си, е… такъв ѝ беше моралът. Анхела живееше по свои собствени правила и те твърдяха, че предателствата са постоянно явление, случват се по дребни и по големи причини.
Предателства.
Онзи sicario, който мрънкаше за жена му, вкарала цялото това олово в него. Предупреждаваше Анхела да не припка около това женче.
– Казвала ли си на някого за мен? – попита той. – Че работим заедно? Преди калитата да те докопат? На когото и да е?
– Вече ме пита веднъж. Казах ти, че не съм.
– Няма да ти се сърдя, ако си. Просто трябва да знам истината!
– Не съм!
– Мамицата му шибана!
– Какво става?
– Пикапът при теб ли е?
– Ами да. Ходих до „Тайян“ и го взех. Не смятах, че някой ще го следи след…
– Няма нищо. Всичко е наред… – Анхела си пое дълбоко дъх. – Помогни ми. Трябва да се облека.
– Шегуваш ли се? Шевовете ти дори не са прихванали. И си на системи за растеж на присадките.
– Нямам време за това. Откачи ме… – той със стенание се надигна до седнало положение.
– Да не си луд? – възмути се Луси. – Трябва да почиваш. Дробовете ти са с импланти. И бъбреците също.
– Добре, де.
Имаше чувството, че отвътре е пълен с бръсначи и ръждиви зъбчатки, които го мелят на кайма. Болеше, но успя да се вдигне. Седна, задъхан и разтреперан, и остави болката да отмине.
– Трябва да караш полека.
– Всъщност трябва да карам по-бързо – той се пресегна към окървавените си панталони, борейки се с нахлуващата чернота и желанието да рухне в леглото. – Мисля, че шефката ми е обявила награда за главата ми.
