Текст книги "Водосрез"

Автор книги: Паоло Бачигалупи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 28 страниц)

Глава 40

Той ѝ даваше указания и я водеше през Финикс до изгорелите му предградия.

На Луси Анхела ѝ се струваше ужасно слаб и колкото повече стоеше изправен и се движеше, толкова повече се чудеше тя дали не става свидетел на самоубийството му.

– Все още нищо не разбирам – каза, докато поемаше по поредния завой в предградията. Караха из града, пътьом пресякоха и изгорелите квартали. От овъглените руини на много места още се вдигаше дим, упорита жарава, която отказваше да умре. – Нали Калифорния ме притисна. Когато проверих за последно, Невада и Калифорния не бяха точно приятели.

– Точно това ме притеснява. Продължавам да си мисля за нещо, което се случи точно преди да ме застрелят. Пробвах да използвам кеш-картата си и тя не работеше. Все едно вече бях умрял. Все едно някой ме беше изтрил, нали се сещаш? Калифорния не може да го направи… – Анхела се засмя мрачно. – Но моите хора могат… – посочи ѝ нова улица. – Ето. Натам. Където са онези, дето още стоят.

– Какво точно ще търсим там?

Той я погледна лукаво:

– Отговори.

– Сериозно, на тайни ли ще си играем?

– Защо, ексклузивните права ли искаш?

– Пука ли ти всъщност?

– Добре. Без самоличност съм мъртъв. Не разполагам с пари и начин да пресичам границите. Същият лишен от късмет боклук като тексасците. Ако се появя, някой ще хукне след мен. Така че трябва да намеря начин да се сдобря с Кейтрин Кейс.

– Какво си направил, че да я ядосаш?

– Трябва да е по вина на Бракстън. Копелето ме мрази. Настроил я е срещу мен… – при озадачения поглед на Луси Анхела обясни: – Главата на правния отдел на ВСЮН… – и сви рамене. – Никога не сме се разбирали.

– Достатъчно, та да реши да те убие?

– Е, нали знаеш как е – той сви пак рамене. – Бих сторил същото за него, ако имах възможност. Все си мисля, че той ни играе номера. Може би продава информация на другата страна.

– Дори Вегас си има предатели?

– Всички гледат да спечелят – водосрезът посочи напред. – Там. Ето това е.

Луси паркира, но не виждаше в изоставените сгради нищо, което да ги отличава от всички останали. Рециклаторите бяха минали през къщите и бяха извадили всички жици, част от дървенията и дори някои стъкла. Зачуди се дали това е дело на Шарлийн. Изглеждаше достатъчно добре свършена работа, че да е резултат от усилията ѝ.

– Какво е това място?

– Тайно скривалище. Помогни ми… – Анхела се облегна на нея и ѝ посочи една от оглозганите до кокал къщи. – Слагаме ги навсякъде из града. За резервни случаи. Ако хората ни се натъкнат на неприятности.

– Колко са?

– Знам за няколко дузини. Сигурно има и още.

– Напълно сте инфилтрирали Финикс, нали?

– Направихме всичко по силите си. Имахме хора на подкупи във всички градски служби. Обещавахме им какво ли не. Местехме семействата им в аркологиите „Сайпръс“ на север. Това бяха най-добрите ни информатори… – той погледна към журната. – Семействата правят хората предвидими.

Луси откри, че все още не може да го гледа в очите.

– Хей – той се пресегна и я хвана за ръката. – Вече ти казах, че не е по твоя вина.

Гласът му беше изненадващо нежен – емпатията на човек, който е бил под чужд контрол и знае колко лесно се чупят идеалите у другия. Луси усети почти всеобхватна вълна от благодарност и прошка в гласа му.

– Някой такъв си е намерил Джейми, нали? – попита тя. – Някой в службата му е работел за вас. Някой ваш шпионин.

– Ще трябва да питаш Хулио или неговия човек Восович. Те единствени са знаели със сигурност – Анхела, задъхан, коленичи полека и дръпна парче мокет. Беше залепен. Изпъшка. – Помогни ми. Все още малко не съм… на себе си.

Мокетът се отлепи със силен разпарящ звук и отдолу се показа таен капак.

– Досущ като пиратска съкровищница!

– Скрий го под боклука, който дори боклучарите няма да искат… – Анхела сви рамене. – Плюс че наоколо има достатъчно скривалища, та дори да изгубим едно-две, ще е без значение.

– Имаш предвид, ако половин Финикс изгори?

– Нещо подобно – той отвори капака и разкри спускащо се в мрака тъмно стълбище. – Помогни ми да сляза.

Луси се спусна първа и го преведе полека до мазето. Той щракна ключа и ги окъпа бледата светлина на няколко микрокрушки.

– Батериите все още работят – заключи с облекчение.

Той импровизира, осъзна Луси, докато оглеждаше заредените рафтове, варелите с вода и пакетите чисторби.

Анхела изглеждаше толкова уверен, че би могъл да я измами и да я накара да си мисли, че знае какво прави, но явно едва се крепеше на крака и се бореше да се докопа до шанс, който – ако Луси трябваше да признае честно и вземеше предвид потрошеното му тяло – му се изплъзваше още преди да е разровил складираното в мазето оборудване.

Той извади пистолет и го провери. Взе да вади кутии с патрони и да зарежда пълнители. Тренирани до автоматизъм и успокояващи действия. Задъхан от усилието, измъкна от друга кутия балистично яке и ѝ го метна.

– Това е за теб.

– Очакваме ли да стрелят по мен?

Анхела с усмивка погледна през рамо.

– Ако стоиш до мен ли? Сигурно… – извади още едно яке. – Помогни ми, а? – и подаде ръка. – Не мога да се…

Тя му помогна да се намъкне в куршумоустойчивата броня, след това на свой ред огледа заредените рафтове. Имаше запечатани метални кутии за патрони с етикети на протеинови блокчета и пакети рехидратационни препарати на прах. Отвори една – оказа се пълна. В ъгъла стоеше петдесетгалонов бидон с вода. Месеци живот, може и повече, като се имат предвид и чисторбите.

– Тук долу е мечтата на препъра100100
  Препър (от prepper – англ.) – привърженик на сървайвълизма, който се подготвя и трупа запаси за сериозни катаклизми, които в никой случай не се изчерпват с нашествието на зомбита. – Б.пр.


[Закрыть] – отбеляза тя.

Анхела изсумтя.

– Шибани препъри.

– Проблем ли имаш с тях?

– Само когато им изсмучем кладенците до сухо – той се изсмя цинично. – Така и не можах да разбера защо хората си мислят, че могат да оцеляват сам-самички. До един си седят в малките бункерчета и си мислят, че ще яхнат самостоятелно апокалипсиса.

– Може да са гледали твърде много стари уестърни.

– Никой не оцелява, ако е самичък – пламът на Анхела накара Луси да заподозре, че всъщност не говори за препърите.

Междувременно той ровеше в кутиите с лекарства и четеше етикетите.

– Обезболяващи… Ах! – грабна няколко таблетки и ги изпи на сухо. – Така е по-добре.

Тършуваше из запасите като откачен. Извади мобилен телефон и разпечата пакет батерии. Зареди телефона и набра номера. Миг по-късно изреждаше кодове пред събеседника си в другия край на линията – поредици цифри и букви. В гласа му зазвънтя напрежение. Усмихна се на Луси, но в гърлото му хъхреха отчаяние и паника.

– Трябва ми спасителен екип – изпъшка. – Аз съм… в оазиса Ацтек. Моля… побързайте. Кървя… – и затвори телефона. Хвана Луси за ръката с припряно: – Хайде! Време е да се махаме.

– Какво правим?

– Тестваме една теория – той я повлече към стълбите с мъчително задъхване. Докато се изкачваха, тежко се облягаше на нея.

Пред къщата Луси тръгна към пикапа си, но Анхела я дръпна в другата посока.

– Не, не с колата. Набива се на очи.

– Набива се… за какво?

Но той вече куцаше по улицата:

– Тази къща става.

Само дето премина през входа и излезе отзад, прекоси двора и се измъкна на следващата празна улица, преди най-накрая да се допрепъва до друга къща.

– Тази май я бива… – изкашля се и отсъстващо избърса кръв от дробовете си върху джинсите. – Да, става. – И посочи стълбите.

– На горния етаж ли искаш да се качиш?

– Трябва да видя!

Очите на Анхела бяха оцъклени, погледът – налудничав.

На половината път нагоре почти падна и Луси бе принудена да го подхване. Вместо да спре, той запълзя нататък.

На горната площадка задъхан обиколи от спалня в спалня, проучваше всяка стая, докато не намери такава с непокътнат прозорец.

Нахлу в нея с олюляване и се просна на пода, втренчен навън. Дишането му беше накъсано, очите – ококорени и стъклени от обезболяващото, болката и усилието. Попита:

– Колко време мина?

– Откога?

– От обаждането ми!

– Може би пет минутки?

– Хайде, да вървим – той сграбчи Луси и я помъкна през стаята. – Тук е добре.

– В килера? Да не си се надрусал?

За миг ѝ се стори, че Анхела се опитва да я изчука, че някак си толкова е литнал след хапчетата, че наистина вярва да е във форма за секс, но той не я гледаше, докато я дърпаше да легне – взираше се в прозореца.

Присви се с накъсано дишане. Ясно се чуваше бълбукащото свирене в увредения му гръден кош от кръвта от огнестрелните рани, събрана дълбоко в дробовете му.

– Шшшт – каза Анхела на Луси, когато тя отново се опита да заговори. Прошепна ѝ. – Чуй само. Те идват. Идват за мен!

Каза го кажи-речи с благоговение.

– Не раз…

Беше по-тихо и от шепот. Бръмчене високо горе – усили се, после внезапно премина в писък.

Прозорецът се строши. През него блъвнаха стъклария и огън. Къщата се разтресе. Луси се сви под напора на вълната нажежен въздух. Притисна се плътно към Анхела с горящи на ретините пламъци. Кожата ѝ се цепеше.

– Какво…

Още една вълна горещина и втори разтърсил къщата удар. Шрапнели разкъсаха стените – ад от огън и разруха.

Насред огнената буря Луси успя да различи Анхела. Усмихваше се. Щастлив, доволен и възхитен, сякаш му бяха дали ценен подарък.

Луси понечи да се надигне, но той я дръпна на земята и заметна якето си върху нея.

Вкараха още един удар. Останките от взрива заваляха чак в килера.

– Обичат да се подсигуряват – прошепна Анхела, докато прегръщаше Луси.

Усмихваше се. В оранжевото сияние на ракетните удари изглеждаше изумително жив – като трескав фанатик, видял бога си да изразява своята воля.

Полека-лека слухът на Луси се възстанови. От небето не падаха повече ракети. Тя се пребори да се изправи и отиде до прозореца, а ботушите ѝ хрущяха по натрошените стъкла.

На две преки от тях към небето се виеше дебела струя дим, в която проблясваха пламъци.

– Твоите хора наистина не те харесват – промърмори тя.

– Аха – съгласи се Анхела. – И на мен започна да ми се струва така.

Глава 41

По здрач нападателите се върнаха да се уверят в успеха на удара си.

Анхела затвори очи и се приготви, вслушан в хрущенето на гумите на джипа по стъклата. Електрическият вой на двигателя заглъхна.

Вратите щракнаха и се треснаха. Гласовете на пътниците се разнасяха надлъж и нашир, докато шареха с фенерчета из останките на къщата.

Анхела се беше загнездил дълбоко в изгорелите руини и се надяваше, че Луси ще се окаже достатъчно силна за онова, което имаше нужда да получи от нея. Трудно беше да се предвиди как ще реагира даден човек, когато нещата се сговнеха. Познаваше „пустинни кучета“, които не бяха успели да преглътнат изтласкването на бежанци от границата, и беше виждал гвардейци от Невада да повръщат насред престрелка. Беше се натъквал на cholobis, дето пропускат преднамерено, вместо да отнемат живот.

А Луси все пак го беше пожалила.

По нестабилните камари тухли захрущяха стъпки. Фенерчета шареха по разбитите стъкла и почернелите керемиди.

– И какво точно търсим? – попита единият от новодошлите.

– Късчета и парчета.

– Пфу.

– Стига си се цупил!

Бяха двама. Анхела усети прилив на облекчение. С двама смяташе, че ще успее да се справи. Дори в настоящото си потрошено състояние.

– Искам да знам защо все на мен дават гадните задачи. Пак аз почистих у Ратан. Знаеш ли колко е трудно да изтъркаш мозък от мокета?

– Окървавен мокет не се чисти, идиот такъв. Късаш го и го сменяш.

– Ама чак сега ми го казваш!

– Ето затова не те повишавам.

Анхела изстена:

– Помощ! – и жалостиво проточи: – Пооооомоооощ…

– Проклет да съм!

Новодошлите го обградиха. В очите му блеснаха ярки светодиодни лъчи. Анхела примижа срещу сиянието им. Протягаше се към новодошлите. Бавно. Съвсееем бавно… Играеше го жертва. Парче месо, изгорено и почти мъртво.

– Много прилича на специалното ни приятелче от Вегас.

Анхела чудесно си представяше какво виждат онези двамата. Кошмарна жертва на пожар и ракета, полуизгоряла под пепелта и натрошените керемиди. Луси беше запалила косата му и я беше стопила на неравна маса. Той сам си натърка челото със стъкло и остави кръвта и пепелта да се споят на кора.

Двамата непознати приклекнаха край него и запрокарваха фенерчетата си по полупогребаното му тяло.

– Сигурен ли си, че е той?

– Малко по-преебан е, отколкото когато го видях за последно, но успях хубаво да го огледам в „Тайян“.

– Имаш предвид, когато му цунка задника в „Тайян“.

– Изобретателно копеле беше. Какво да ти кажа?

Присвил очи срещу сиянието, Анхела едва различаваше силуетите им. Двама едри мъже. С костюми. Вратовръзки. Изпод саката се показваха оголени пистолети. От коментарите предположи, че са същите калита, с които си беше играл на котка и мишка в моргата, а после и в „Тайян“.

А сега бяха тук и вършеха мръсната работа на Кейтрин Кейс.

Младшият се захвана да маха боклуците от находката си, а вишестоящият му колега приклекна до Анхела.

– Как е хавата, човече? – попита успокоително, докато прокарваше ръце по окървавената риза на Анхела и го претърсваше. – Имаш ли хартийки за нас? Или си ги скрил нейде?

– Сигурно са изгорели на пепел.

– Помощ… – прошепна „жертвата“.

– Разбир’са – изгука му калито. – Без проблеми. Само кажи къде си сложил документите и ще те изкопаем да те закараме до Червения кръст. Става ли?

Анхела изпусна дъха си в продължителна въздишка и остави очите си едно хубаво да се забелят.

– Мамка му. Изтърваме го. Я го провери целия!

Анхела се остави да го претърколят. Плъзна ръка под мръсните отпадъци. Когато старшият кали се наведе да претърси и под него, той го сграбчи.

Калито се катурна, изваден от равновесие. Анхела изсумтя от болка, когато гаднярът тупна върху него. Чернотата почти го погълна, но успя да измъкне пистолета си изпод отпадъците и да го забие под брадичката на мъжа.

Младши посегна към собственото си оръжие.

– Не мърдай! – извика Луси. – Иначе ще ти пръсна шибаната глава!

Все едно го замрази.

Анхела не можа да сдържи усмивката си. Луси изникна от мрака с предпазливи, потайни стъпки. Той натисна оръжието си по-навътре в гръкляна на собствения си пленник.

– Имам един-два въпроса за теб, голямо момче!

– Шибай се.

– Още една такава дума и ще вкараме куршум в Младши ей там – обясни Анхела. – Хубаво, че сте двамцата. Имам резервно тяло за разпит.

Луси отърва пленника си от пистолета му и отстъпи бързо, за да стои далеч от обсега му. Застана удобно, нащрек и стиснала здраво оръжието си.

– Само няколко въпроса – обади се Анхела. – Ако всичко е наред, може да ви пуснем да си идете.

– Става. Каквото речеш.

Анхела знаеше, че типчето просто печели време, и се надяваше калитата да не осъзнаят колко е слаб.

– За кого работиш?

– Че ти не знаеш ли?

Не му харесваше колко тъмно става. Щеше му се погледът му да се приспособи. Така се чувстваше уязвим.

– Може и да знам, може и да не знам. А може и да ти вкарам куршум в главата, ако отговорът ти е грешен. За Кейс ли работиш?

След дълга пауза:

– Аха.

Луси изсумтя недоверчиво:

– Да, бе.

Тя стреля в крака на Младши. Той падна с вой.

„О, мамка му.“

Старши се метна встрани от Анхела. Той едва успя да го задържи с чувството, че вътрешностите му се разпарят. Ръгна пистолета си още по-силно в гърлото на пленника и го задави.

– Я не мърдай! – викна, докато онзи се мяташе. Старши застина, но Младши тромаво посегна към журната. Дори ранен беше бързак. Луси го фрасна по главата с ръкохватката на пистолета и го събори на земята. Коленичи върху гърба му и заби дулото в основата на черепа му.

– Ако мръднеш, ще ти изсипя канчето с мозък на земята!

Анхела спря да се притеснява дали Луси ще го подкрепи, и започна да се тревожи да не изпадне в треска за кръв.

– Луси?

– Аха?

– Смяташ ли, че можеш да ги оставиш живи?

– Тия копелета преследват сестра ми. Щяха да наранят Стейси и Ант.

– Не точно тези копелета – поправи я Анхела.

– Знаеш, че са посегнали все на някого – гласът на Луси беше толкова равен, че той се притесни дали изобщо има някакъв контрол върху ситуацията.

– Тези хора ми трябват живи, Луси.

– Ами добре. Няма да ги утрепя, ако спрат да лъжат.

Тя ръгна пистолета си в черепа на калито и натика лицето му в тухлите. Анхела усещаше собствения си пленник да се напряга с мисълта, че няма начин да оцелее. Ситуацията се изплъзваше от контрол. Увери го:

– Искам само отговори.

– Ще ни убиете и бездруго.

– Помните ли как беше, когато нещата не стояха така? – попита Анхела. – Когато не си гризяхме един друг гърлата?

– Това беше много отдавна.

– О, стига. Аз съм пешка. Ти си пешка. Няма причина да тръгнеш да се жертваш заради някакъв си задник у дома в Ел Ей. Ние сме просто няколко дребни риби, които се намират на приказка. Няма причина да не успеем всички да си тръгнем оттук и да се престорим, че тази лайнобъркачка изобщо не се е случвала. Да се държим делово.

– Ами тя?

– Луси?

Журната не отговори. Анхела се почуди какво ли става в главата ѝ. Колко гняв, бяс, страх и катарзистична нужда да избухне е натрупала в себе си? Колко години е прекарала в града и с отворени на четири очи е следяла за появата на убийци като тези двамата?

– Луси?

– Аха.

– Те са просто войници – каза ѝ Анхела, – същите като мен. Вършат си работата. Взимат си заплатата. Надяват се семействата им да останат в Калифорния. Те са просто малки колелца в голямата машина.

– Опасни колелца.

– Не – той поклати уморено глава. – Това за тях е просто работа. Не си струва умирането… – поколеба се. – И може би някой ден, когато на свой ред докопат теб или мен, ще си спомнят, че сме им направили услуга, и ще си тръгнем живи, вместо да свършим погребани в пустинята.

Най-накрая Луси отвърна:

– Добре, Ангел. Задай си въпросите. Ако казват истината… ще ги оставя да си идат.

– Можем ли да ти вярваме? – попита калито.

– Не си насилвай късмета.

Но напрежението в гласа ѝ се беше променило, сякаш гневът вече не взимаше решенията вместо нея. Анхела си каза, че калитата също са доловили това изменение, понеже усети как пленникът му се отпуска.

– Мога ли да си превържа крака… – попита Младши.

Луси слезе от него и отстъпи бързо назад. Той си смъкна якето и се хвана да бинтова раната.

– Задай си въпросите.

– Калита сте, нали?

– Ами да. Да – Старши въздъхна. – Както и ти каза, от Ел Ей сме.

– И какво, по дяволите, правите на служба във Вегас?

– Такава заповед дойде, само това знам. Трябваше да претърсим къщата и да намерим трупа на вегаския водосрез. Да търсим някакви старши водни права на хартия и току-виж най-сетне изкараме късмет. Това е.

– На хартия? – това напълно сащиса Анхела. – Имаш предвид от отсечени дървета? Такъв тип хартия?

– Почти сигурни сме. В компютъра на Ратан нямаше нищо, но знаем, че е сключил сделката за правата. Като проверихме всичките му комуникации, започна да се изяснява, че документацията е била на твърд носител, изобщо не е стигнала до дигитализация. Така че да, именно хартия търсим.

Анхела се разсмя уморено. Разбира се. Можеше да си представи военните от Гражданската война, седнали на една маса с индианците, които са съсипали, да дращят споразуменията си на листове хартия. Всеки един предава перото за писане на следващия, топи острия край в мастило, всеки си изписва името на листа…

Стара хартия за стари права.

– Не разполагам с тези хартии – каза Анхела.

– Стига, де, всички те видяхме да се изнизваш от „Тайян“. И знаем, че са били в Ратан, въпреки че той отричаше пред когото му падне нагоре и надолу по веригата. Знаем, че е държал правата плътно до себе си, докато се е опитвал да ни прецака. Само дето облизахме апартамента му отвсякъде и единственото, което липсваше от него, е каквото си изнесъл, когато те видяхме да се изнизваш така набързо. Събери две и две и ето те, че бягаш с правата ни, след като си утрепал Ратан.

– Не. Не бях аз. Нито съм убил Ратан – увери ги Анхела. – Беше друг от нашите хора, който се опитваше да върти собствена игра. Смяташе, че ще си заработи камара пари, като продаде тези права самичък.

– Аха, Ратан въртеше същия номер и на нас. Все ни повтаряше, че му продали фалшификати, вероятно било тайна операция на Градската управа и нямало дори шанс да върне парите, понеже сега онзи тип бил мъртъв заради някаква нарко щуротия. Типични дивотии в стил димна завеса. Така, де, ясно, че се хванахме първоначално, беше толкова шантаво, че как да не повярваш… но след това историята просто изтъня прекомерно. Лоша работа, понеже той беше доста готин тип. Но това няма значение. Ти си бил последният в апартамента му, преди да стигнем дотам, тъй че…

– Значи, сега смятате, че въртя същия номер? Копая градинката за себе си?

– Ти си последният оцелял.

– Шибаната му мамица!

Анхела лесно си представи Кейтрин Кейс да събира наличните данни и да си обрисува картина на предателството. Бракстън прецаква твърде очевидни за пропускане неща. Пусни в казана също: Елис в Колорадо – или предател, или мъртвец, но и в двата случая не ѝ е казал за взривяването на стените. И след това Хулио сваля каишката. Една камара неща се прецакват. Предателства. Лъжи.

А накрая и самият Ангел, който изчезва и ѝ разправя, че водните права никакви ги няма.

Представяше си я горе във Вегас, заобиколена от анализаторите си. Всички преглеждат наличните данни. Слушат не само докладите на Анхела, но и всичко, с което шпиони и подслушвачи разполагат за „Ибис“ и Калифорния.

Представяше си я как го слуша да разправя, че правата не са в него, после Калифорния бръмчи и се тръшка, че някой с точното описание на Анхела току-що е избягал с безценните им права право от „Тайян“.

Ако хартиите не бяха в Хулио и калифорнийците не разполагаха с тях, тогава оставаше Анхела, който я лъже.

Имаше смисъл. Кейс следеше общите изводи. Взимаше решения благодарение на тях. И изводите, до които водеха всички тези новини, до един говореха за предателство.

– Всички се подсигуряват двойно напоследък – промърмори Анхела.

– Какво викаш?

– Нищо. Дай ми телефона си. Трябва да се обадя.

Старши се поколеба, после извади мобилния си под внимателното наблюдение на Анхела. Той се претърколи встрани от пленника си и по-далеч от него. Набра номера, без да отлепя едното си око от калито. Чувстваше се почти олекнал, наясно, че поне неговият проблем може да бъде решен.

Тя вдигна на третото позвъняване.

– Кейс слуша.

– Откога работиш с Калифорния? – попита Анхела.

Пауза.

– Е, Ангел, предполагам, че се случи, щом осъзнах, че прекалено много хора се оказват недостойни за доверие. Ако има едно нещо, на което мога да разчитам обаче, е, че Калифорния ще защитава интересите си. И поне докато интересите ни съвпадат, това ги прави много по-стабилни от собствените ми хора.

– Не съм мъртъв. Какво ще рече това за интересите им?

В далечината чуваше водопад. Шефката му сигурно беше в офиса на ВСЮН и от терасата си гледаше надолу към централния охладителен сондаж. Наслаждаваше се на висящите градини. Заобиколена от процъфтяващия свят, който беше създала.

– Винаги съм знаела, че си от най-добрите ми хора – каза тя.

– Обаче водните права не са и в мен.

– Трудно е за вярване.

– Бракстън ли те наговори? – попита Анхела. – Знаеш, че онзи pendejo ме мрази.

Последва кратко колебание.

Той я притисна:

– Той ли беше?

– Има ли значение?

– А ако успея да намеря тези права? – при тези думи калитата наостриха уши, но Анхела ги пренебрегна. – Ако ти ги донеса?

– Искаш да кажеш – понеже са в теб и планираш да ги продадеш така, както всеки от онези, които досега са ги докопали?

– Понеже все още работя за теб! Точно както досега.

– Ще ми се да можех да повярвам.

– Преди ми вярваше.

– Вярвам, че напоследък всеки играе сам за себе си. Това се оказва много достоверно предположение.

– Не и аз обаче. Нали най-вече затова ме прати тук, долу. Аз не правя така.

Кейтрин Кейс се изсмя:

– Добре. Ами щом така викаш, Ангел! В името на доброто старо време. Ако ми предадеш тези права, готова съм да забравя, че този гаф изобщо се е случвал. Ще сваля наградата за главата ти и можеш да се върнеш право у дома в „Сайпръс“. Може да го наречеш „една голяма грешка“.

– Условията ме устройват.

В гласа ѝ зазвънтя желязо:

– Обаче ако правата се окажат в нечии други ръце, ще знам, че си бил ти, и се кълна, че ще те преследвам до края на живота ти заедно с Калифорния и Аризона.

– Схващам идеята – той замълча за момент. – Надали би могла да задействаш отново самоличностите ми. Би ми помогнало да си свърша работата.

– Ще ми имаш ли доверие, ако кажа, че ще го направя? – попита Кейс.

Анхела ясно долови усмивката в гласа ѝ.

– Никога не съм спирал да работя за теб – напомни ѝ той.

– Харесвам те, Ангеле, но нямам намерение да ме правят на глупачка. Донеси ми онези права и ще обсъдим завръщането ти от мъртвите.

Кейс затвори.

Старшият агент се изсмя:

– Шефката ти звучи като моя шеф.

– Аха. Не е хич сантиментална.

– Твърде зле за теб. Понеже, ако правата не са ти в ръцете, а не са и в нас, ти си ходещ мъртвец.

– Не – Анхела мъчително се вдигна на крака. – Знам къде са.

– Какво каза? – Луси и калитата го зяпнаха, шокирани.

– Всички търсят хартия – обясни им Анхела. – А аз знам къде има едно хартиено нещо.